Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Контрольный выстрел, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венета Георгиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Контролен изстрел
Преводач: Венета Георгиева
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Печатница: Атика
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1582
История
- — Добавяне
Четвъртък, 12 октомври
1.
Ако говорим за времето, денят беше отвратителен. Ако говорим за настроението — среден. Наистина, може би за първи път от много дни Турецки се застави да се наспи, а после още близо половин час се кисна във ваната, като пусна във водата шампоан. Естествено, Грязнови не си бяха вкъщи. Затова Саша можеше да си позволи малко да побезделничи.
Въпросът с визата за Германия, както беше му казал Костя, се реши за петнайсет минути. Светлорусият сътрудник от консулството, който се занимаваше с Турецки, му зададе всъщност само един въпрос: за целта на пътуването. Както се бяха уговорили, Саша отвърна с усмивка: „Отдих.“ — „Да, да, разбира се — веднага започна да кима светлокосият немец, като присвиваше хитро очи. — Отлично. Пожелавам ви хубаво прекарване на свободното време.“ Саша поблагодари искрено за вниманието, а сетне се отправи към офиса на „Луфтханза“, който се намираше в чудесния търговски център на „Краснопресненска“, и там без никакви усилия си купи билет за Франкфурт на Майн за ранния полет в петък сутринта.
Оставаше единственият проблем: да се свърже с Рига. За целта трябваше да отиде до службата. При всички случаи трябваше да отиде там: да обсъди с Костя последните щрихи от командировката. По принцип Турецки и сам знаеше с какво ще се занимава в Германия, къде да се обърне, кого да търси. Но Меркулов винаги имаше и свои собствени източници, които не биваше да пренебрегва: малко ли проблеми могат да възникнат в чуждата страна!
Освен това трябваше да прехвърли досиетата от своя сейф в неговия.
Саша се измъкна от ваната, избръсна се, използва не без злорадство Грязновски парфюм от кристално флаконче: ето как живеят богатите хора! След това облече най-приличния си костюм — тъмносин с лек сребрист отблясък, дето го обличаше изключително в тържествени случаи, преметна шлифера през ръка и пое към службата.
2.
Ако не истински вълшебник, Методич бе голям специалист в рядката професия от лайно да направи пирожка. Ладата на Саша, от която се отказваше всеки уважаващ себе си автомонтьор, въпреки всичко вървеше вече пета година и ни веднъж не беше правила бели, а че палеше от петия или шестия път, това са бели кахъри. Ех, да не беше толкова неглиже на вид, цена нямаше да има каручката!
Какво пък, размишляваше Саша, ако разсъждава трезво и не робува на комплекси заради дреболии, може би наистина има смисъл да отиде да работи при малкия син на Шура? Вътрешният глас му подсказваше до тази минута, че не бива да го прави. Но защо? Принципи? Невъзможно е да се сработят поради различните гледни точки за днешния свят и своята роля в него? Но ако се погледне меркантилно на нещата, всичко е възможно. Работата изобщо не бива да противоречи на човешката природа, понеже всеки човек иска да живее по-добре. И без особено старание. Нима е лошо да печелиш добре? Щом някой не може да оцени правилно твоите умствени способности и прочие професионални достойнства, а друг, напротив, вече ги е оценил и те иска, а ти се дърпаш като… Ето, Танка изобщо не се дърпа, тя си има стока, цени я и сама се разпорежда с нея. Всъщност това е най-правилният подход. Макар че от гледна точка на високия морал… Не, може би Костя също е прав посвоему. Да, именно посвоему. Всеки си има свой живот… И в края на краищата само собствените им съдби ще разсъдят кой е по-прав — Танка или Костя.
Саша някак подсъзнателно усещаше не много ясната натрапчивост на Олег. От една страна, всичко това е лесно обяснимо с техните, може да се каже, древни отношения, донякъде братски, донякъде приятелски. А сега, виждаш ли, се появи дори и обща мацка. Е, добре, Олег сега е от силните на деня. Има гигантски възможности от гледна точка на постсъветския човек. Той наистина може да се разпорежда със собствения си живот по своя воля, с други думи, да прави това, което иска душата му. И при това предлага нещо подобно на другаря си, на по-възрастния си другар, сигурно се надява и на знанията, умението, таланта му, ако наистина има такива. Нима това е лошо? А че е циничен, дори жесток, че току ще чуеш в речта му: аз казах, моите хора, аз реших — нали не само той е такъв. Целият цивилизован свят е такъв. При социализма искаха навсякъде да звучи „ние“, а не „аз“. Но за съжаление нищо не излезе. Егоистът и индивидуалистът командват света. И още решителният, да му се не види, какво се залепи за него тази дума! Ами да, също като в онзи полски анекдот: „Пан вахмистър, как успяхте да преспите с всички дами без изключение в това гадно градче?“ — „Много лесно, господа. Просто трябва решително да попиташ красивата госпожа: може ли да се чукаме?“ — „Но за такива думи може да си докарате пердах!“ — „Може, но по-често чукам.“
Но все пак откъде е тази натрапчивост? Ето че и за семейството е готов да помогне веднага. И ме съветва да не се пъхам в лайната, защото може не само да се омажа от краката до ушите, но и да ме гръмнат като куче някъде в горичките край Москва. „Но защо си толкова неспокоен? Ето, вземи една красива мадама и си успокой нервите…“ Или да зареже всичко? Ирка нарича съпруга си смотан. Живее, в смисъл нощува у приятеля си по милост, както са казвали миналия век. И сякаш беше съвсем скоро, а като че ли е на друга планета… Така ще свърши един ден животът и в последната минута ще размишляваш за преживяното: беше честен, наистина не във всичко и не навсякъде; унищожи разни гадове, но далеч не всичките; обичаше момичетата и се стараеше да им бъде приятно, а свърши така, че дори на единствената не успя да осигури приличен живот. „Тогава къде е успехът ти, Александър Борисович? — ще попита Господ. — Хайде, изброй ми достойнствата си.“ А какво ще отговориш? Има не малко, но те са все недовършени? Не стават за нищо. И Бог няма да ти прости, и пред себе си е срамно.
— Край! — заяви на глас Саша. — Като се върна от Германия и… ще се постарая да реша тази задача. — И въздъхна.
3.
Докато Турецки бързо и внимателно преглеждаше за последен път материалите по умишлените убийства, на първо място за убийството на Елмазов и професионалиста шофьор, долетял от Германия, чувстваше, че някъде дълбоко в мозъка му сякаш напъпи и започна незабелязано да се разлиства една неясна мисъл, която все не можеше да формулира поне малко по-точно. Не се оформяше в нещо разбираемо.
С тази неяснота Турецки тръгна към шефа си и започна да наблюдава как той също прелиства материалите от следствието, хъмка си под носа и се прави на много зает.
Най-накрая Костя отмести папките, замисли се красиво и рече:
— Да знаеш, че одобрявам, идеята Денис да се прикрепи към теб. Момчето ми харесва, понеже вие, приятелчета, още не сте успели да окажете напълно разлагащото си влияние върху характера му. Ако обичаш, само не го мъкни по разни съмнителни места и не го учи на глупости. Моля го да дойде при мен утре сутринта. Да си поговорим хубаво. И още един съвет. Не бих искал да вземаш със себе си това, което си приготвил: веществените улики от типа на челюстта с германска изработка и прочие. Заминавай с празни ръце, да няма нищо в теб. Бъди внимателен. Всички тези подслушвания, които открихме, могат да означават само едно: настъпили сме наистина някоя много значителна фигура. Или ведомство. Или дявола, знам ли и аз. Не изключвам, че следенето и подслушването вървят по много канали. Бъди пределно внимателен чак до излитането. Нека Грязнов те изпрати. Или най-сетне махни от колата си оная проклетия. И изчезвай през градините, както обичаш да казваш… А сега, Саша, хайде като някога да се поразходим малко.
Те излязоха навън и по „Столешников“ поеха бавно към „Петровка“. Ресторант „Червеният мак“ с многото техни спомени бе затворен за ремонт. А някога тук се събираха асовете на разузнаването, най-добрите ченгета на столицата, обръщаха чашките, замезваха и никой не разпознаваше съседа — не беше прието. Всеки си знаеше и работата, и мястото. На ъгъла един къдрав джигит продаваше печено месо.
— Господи! — възкликна Турецки. — Костя, не вярвам на очите си: та това е истински люлекебап! И на клечка! Момче, колко струва?
— Две хиляди! — радостно се озъби джигитът със силен акцент.
— Костя, нали не съм черпил за отпуската? Ей, момче, а къде…
Дори не довърши въпроса си и джигитът с дебелия си пръст посочи към най-близкия павилион, където Саша видя готови за употреба запечатани чашки водка.
— Костя, в каква страна живеем! — възкликна емоционално Саша. — Каня те… И ти не си обядвал.
— Ех! — Меркулов махна с ръка. — Хайде, Сашка! Каквото ще да става!
Турецки веднага взе четири шишчета, а от павилиона — също четири чаши стограмовки. Джигитът отряза по едно голямо парче ароматен бял хляб и им наля кетчуп в хартиени чинии.
— Хайде, скъпи! Пак да дойдеш! Яж, ей там разрешава. — Джигитът показа стойката, закована отстрани на павилиона. До нея имаше черен найлонов чувал, където хората изхвърляха празните чаши и мръсните чинии.
— Слушай, Костя, такъв капитализъм ми харесва — заяви Турецки и разпечата една чашка. — Гледай, всичко е съгласувано. Единият пече на мангала, другият продава водката, третият се грижи за чистотата. И за всички е добре. Всеки е на далавера.
— Аха — измърмори Костя, — и дава на рекетьора…
— Е, Костя, на тебе не може да се угоди… А как беше в твоето детство?
— Аз се връщах призори, млад си бях и водка ме опи…
Костя изведнъж остави чашката си, отмести се от стойката, плесна с ръце, после с дясната се удари по бедрото:
— И във циганския факултет висше свърших, братчед!
Изпя куплета и веднага зае приличен вид, сякаш нищо не е имало. Взе си чашката, чукна се безшумно с Турецки и я изпи на един дъх с отметната назад глава.
— Ах, хубава е, проклетницата… — почти ръмжеше той, като топеше кебапа в кетчупа и дъвчеше, без да спира. — Ууф! Не, и аз нямам нищо против такъв капитализъм. Макар че честно казано, в онова ресторантче до Ермитажа никак не беше лошо при социализма.
— Костя — наставнически се обади Турецки, — ние с теб може да помним онова превъзходно ресторантче и не само него, а стотици други из Москва, но нали днешното поколение помни само тричасовите позорни опашки за водка и салам. И то не желае това да се повтори. И в това отношение аз им съчувствам.
— И аз — отбеляза делово Костя, — отваряй другите…
4.
Когато се връщаха в кантората, Меркулов достатъчно кратко, макар и наситено, както той умееше, постави пред Саша всички основни задачи, а най-накрая направо го шашна:
— А за да стане всичко както трябва, ще потърсиш помощта на старши инспектора от Франкфуртската криминална полиция Ханс Юнге, като кажеш, предварително естествено, че аз те изпращам. Той ще ти окаже помощ според силите си. Разбира се, ще го поздравиш от мен.
— Коостя… Ама ти вълшебник ли си? — попита смаяно Турецки. — Знаеш ли с какво се занимава сега Юнге? Разследва убийството именно на Манфред Шрьодер, директора на филиала на „Златен век“! Откъде познаваш този господин?
— Александър Борисович — заяви почти официално Меркулов, — кога ще ви науча да не задавате нелепи въпроси на началството си?
Пред вътрешния поглед на Турецки сякаш премина нишка от факти: „Елмазов-Шрьодер-куриерът-обаждането от Франкфурт-второто обаждане.“
Май нещо се оформя, помисли Саша с неочаквана тъга в душата.
— Костя, позволи и аз да ти дам малко информация за размисъл преди раздяла. Може ли?
— Как го казваш — усмихна се Меркулов. — Добре де, давай.
— Разбирам, че това просто прилича на нетактичност, на липса ни елементарна вежливост и какво ли не, но… Още веднъж те моля на всяка цена да стигнеш до академика, разбираш ли? И, за бога, научи дали Кирил Романов е заминал в командировка със своята фамилия или под псевдоним?
— Какво да питам, естествено под псевдоним. — Костя сви рамене. — Естествено, че под псевдоним.
— Сигурен ли си?
— Във всеки случай можеш да ми вярваш.
— Все едно, попитай — настояваше Турецки, — псевдонимът Владимир Захарович Рослов ли е?
— Ти… не си… с всичкия… — Меркулов дори ококори очи. — Защо мислиш така?
— Защото мисля, Костя… Денис вчера е направил глобална проверка. В апартамент 19 на „Благовешченск“ номер 7А, който не съществува почти от две години, е живяло голямото семейство на майора от КГБ Хлоплянков, сега покойник. И открай време не е имало никакви други наематели. Менте, Костя.
— Това се казва номер — промърмори Меркулов. — Добре, ще запомня. Искаше да звъннеш в Мюнхен на твоя Равич да те посрещне. Смятам, че е най-добре да го направиш от Грязнов. Довиждане, Саша.
— Довиждане, Костя. Но какво ще обясня на Ирка и Нинка?
— Ако искаш, аз ще им обясня.
— Няма да е лошо. Но по-добре аз да се обадя. От Грязнов. Довиждане.