На Олимпийски проспект около жигулата на Турецки едно тумбесто, очукано БМВ с олющени калници и скрит от мръсотия номер неочаквано започна да прави странни пируети. Двете мутри със спортни якета, седнали в купето, се държаха предизвикателно нагло: на два пъти западната кола съвсем без причина засича жигулата и се наложи Турецки да удря рязко спирачката, за да не изхвръкне в насрещното платно. После трябваше направо да се престрои в дясната лента и да се скрие зад тролея. А гадната кола се измъкна доста напред и се залепи за тротоара, изглежда, в очакване на изплашената си жертва. Сигурно така си мислеха нахалниците.

„Ами, че това е преследване! — каза си Турецки, като обмисляше по-нататъшния си маршрут и съобразяваше как да се измъкне. — Но май няма да предприемат директно нападение. Какво излиза? Сплашват го? Играят си като котка с мишка…“

Както винаги, когато най ти трябва, наблизо няма катаджия, значи може да разчита само на собствената си съобразителност. Разбира се, има и още един вариант: да долети до „Неглинка“, до кантората на Грязнов, където сигурно са се събрали момчетата от неговото охранително-детективско бюро „Слава“. Само да им свирне — веднага ще пипнат тия мутри, че и ще ги ступат, за да бъдат по-вежливи друг път. Но до Грязнов има още път, макар на практика да е на две крачки, стига само да премине безболезнено булевард „Цветной“.

Но на площад „Трубной“ го очакваше поредното изпитание. Той задмина лада деветка и се престрои зад шикозен бял линкълн само с нули в номера (някой много важен бос!), като наивно смяташе, че ладата ще го предпази отзад от преследващото го БМВ. Но ладата не постъпи разумно, заобиколи съвсем вдясно и се притисна плътно до бордюра. Турецки успя само да забележи в огледалцето огромната като акула муцуна на БМВ-то, която настъпваше стремително, и разбра, че след миг тия типове ще го натикат в шикозния багажник на линкълна. И автоматично съобрази: зави рязко вляво и се измъкна в третата лента, като отряза нахално пътя на дребосъка запорожец, който вече наду гайдата, изпаднал в истерия. И в същия момент — браво на него! — един катаджия изникна сякаш изпод земята и махна царствено на Турецки с палката, за да покаже, че КАТ бди и за нарушителя няма мърдане. Александър Борисович се мушна покорно и радостно вдясно и слезе от колата. Докато служителят се приближаваше важно към него, Саша успя да види картината зад себе си: все пак преследвачите се врязаха в задницата на боса и на пресечката вече цареше истински хаос. Като зарязаха ударената си кола, мутрите хукнаха с все сила — единият по „Цветной“, а другият по булевард „Петровски“, при това бягаха професионално — бяха свалили запомнящите се якета. Около ударения линкълн вдигаха врява насъбралите се зяпачи и шофьори. Но това не засягаше катаджията. Сигурно бе решил, че причината за стълпотворението стои пред него и покорно се усмихва? Така де!

Майорът отдаде вежливо чест и се представи, след което подаде ръка за книжката на Турецки. Взе я и я отвори, сетне се зачете смаяно, като поглеждаше ту цветната снимка на Турецки, ту оригинала.

— Ама как така… господин старши следовател? — издума най-накрая с престорено учудване майорът. — Я вижте каква каша забъркахте! — И посочи небрежно с палката към стълпотворението на кръстовището.

— Майоре, ще ви посъветвам точно сега да не се занимавате с догадки, а с пряката си работа. Съставете протокола, ще ви продиктувам. И тъй, старши следователят по особено важни дела към Главна прокуратура на Руската федерация Александър Борисович Турецки, избягвайки преследващия го автомобил марка БМВ, който сигурно е обявен за издирване, с двама младежи в купето, облечени със сини спортни якета, бе принуден да наруши правилата за движение и да засече запорожеца, който отмина благополучно. А пък преследвачите поради несъобразена скорост се врязаха в автомобил марка „Линкълн“, след което изоставиха ударената кола и се скриха… Какво има, майоре? — Турецки вдигна учудено вежди. — Защо не пишете?

Но катаджията само въздъхна, върна му книжката мълчешком, отдаде чест и се насочи бавно към блъснатия линкълн. Каква ти книжка?! Какъв протокол?! Александър Борисович все пак бе засякъл запорожеца, а това е неправилно. Затова трябва да се плаща глоба. Естествено, сумата не е голяма, само петнайсет хиляди, но… старши следователят нямаше в джоба си излишни петнайсет хиляди. Нямаше, и толкоз. Защото още не беше си получил аванса срещу отпуската. А между другото, доста разчиташе на него.

Господи, но това ли е най-главното? Нали тия луди глави току-що можеха да го размажат. Да знаеше за какви заслуги… На кого толкова е направил лошо? Добре де, Турецки пропъди собствените си мисли, всичко това е лирика. Той засече пършивото БМВ още на Олимпийски проспект, тоест съвсем близо до кантората на Яремчик. Но Турецки навести самия Яремчик, тази остроноса лисица с бягащи очи, по препоръка на Славка Грязнов. А клиентите на Слава все пак са порядъчни, иначе къде отива честта на фирмата! Изглежда, тия мутри са следели Турецки много по-отрано, но се издадоха именно там. Значи Яремчик няма нищо общо и това е добре. Всеки трябва да се занимава изключително със своята работа и да не си пъха гагата там, където мирише на бой. Яремчик прави визи, когато имаш спешна нужда, при това ги прави безплатно, а Турецки хваща убийци. Всеки с работата си и всички са доволни. Но най-приятното, отбеляза си Турецки, е, че не изпита никакъв страх. Напрежение — да. Но не и страх за живота си…

Изведнъж Саша откри, че все още стои, опрял рамо на жигулата и размишлява за неща, които са съвсем странични и нямат отношение към това, с което трябва да се занимава точно сега. А буквално след десет минути му предстоеше да отиде на отговорно съвещание, което ще водят главният прокурор и министърът на вътрешните работи в залата за конференции на Главна прокуратура. Няма нужда да си ясновидец, за да се досетиш, че ще стане дума за увеличилите се напоследък и поразяващи с наглостта си убийства на едри банкери в страната, бизнесмени и дори — представете си! — депутати от самата Държавна дума! Не, днес няма да се разискват самите престъпления, а че с много малки изключения повечето от убийствата остават неразкрити. Висящи… Но както казва поетът, „стига бълнуване, време е за работа“, тоест крайно време е да действа. Щом блестящият представител на КАТ с чин майор пристъпи към непосредствените си задължения на кръстовището на площад „Трубной“, чакай задръстване, това е закон.

„Животът стана невъзможен — поклати унило глава Турецки. — Не можеш да пътуваш, опасно е да вървиш. Рекет, килъри — къде да се дене един мъж, какво да работи? Където и да отиде, навсякъде могат да го пребият или с такъв данък да го обложат! Хайде, стига размисли!“ — сам се спря Турецки и запали мотора.

2.

— Да, Саша, в този смисъл съм съгласен с теб: вашето поколение няма нищо общо. Просто нямаше кой да ви научи… да правите „Блъди Мери“…

Турецки измърмори.

„Да бе, виж с каква страст го казва! И с какво произношение! Оксфорд! Кеймбридж! Къде ще се мерим ние, пейзаните… «Кървавата Мери», само две думи, обаче как ти го казва!“

Олег многозначително поклати глава, сякаш завършвайки разговора със себе си, и заби пиянско-изучаващ поглед в Турецки.

— Но съм готов да… продължа лекцията. Давай доматения сок… Какво става? Е, нямаме ли повече доматен сок?

— Извинете, сър — Саша наклони глава в полупоклон вежливо и хладно, като школуван слуга, — всичкия свърши, сър. Изобщо всичко свърши. Наистина, мога да бръкна в хладилника на Грязнов и не изключвам, съвсем не изключвам…

— Твоят Грязнов е плебей. Това ти го заявявам аз безале… пели… ционно, да.

— Недей да лъжеш! — възрази Турецки. — Грязнов е много хубав човек. И мой стар приятел, другар и брат, разбра ли? И винаги има скрито нещо в хладилника… А пък дето казваш за някакви аристократи, много се извинявам: не виждам къде са? Ехо, къде сте? Тишина! А ти виждаш ли?

Олег прихна. И на Турецки за миг му се стори, че не е толкова пиян, колкото иска да изглежда в някои моменти. Макар че от друга страна… Все пак вече обърнаха литъра. Смесен с доматен сок в различни пропорции. Но без да могат да получат чиста картина, тоест ясно разграничение на червено и бяло. Заради което и Олег се озъби някак неясно — първо на Саша, а после ни в клин, ни в ръкав нарече Слава плебей. Не беше на шега, не, Турецки го усети дори с не съвсем трезвия си ум. Олежка нещо се нервира. Или наистина се е изморил, както каза днес? Човек може да разбере последното: всеки ще се измори на неговия пост като председател на Междуведомствената комисия по борба с престъпността и корупцията при Съвета за сигурност на Руската… не, не империя, засега федерация. В този случай ако не пийваш, а Олег винаги го е правел, какви нерви трябва да имаш, за да съумееш да се противопоставиш на междуведомствената корумпирана измет! Като въжета… Така значи, сега той ще нервничи, а ти върви го търпи.

Турецки отвори хладилника на Грязнов и откри там съвсем прясна, тоест неначената, бутилка водка. Същата, която с откритата наглост на новобогаташ всяка минута изскача от екрана и човърка тъмната душа на еснафа — „Кремълска де лукс“. Извади шишето и го разклати под носа на Олег.

— Има водка, сър, обаче няма доматен сок. Какво ще заповядате, сър?

— Зарежи го. Дай водката, че откога не съм близвал…

— Амиии!

— Точно! Плува ли корабче? — Олег разтвори нарочно с пръсти окото си, повъртя насам-натам глава и погледна към тавана. — Е? Нали виждаш? Не съм пиян! Хайде, за срещата!

За срещата вече пиха. И то не един път. Но защо да не повторят, щом има силно желание?

Отдавна не бяха се виждали, е, не години, но със сигурност — няколко месеца. Олег е по-малкият син на многоуважаваната Шурочка Романова. Дългогодишната и много страшна началничка на МУР полковник Романова, която с години заемаше генералска длъжност, най-накрая на дело потвърди многократните си обиди-обещания да зареже всичко и да се пенсионира. Този път, последния, сдържа думата си. По-точно активно й помагаха смените на министри, на практика продължаващи през всичките години на перестройката, тоест вече цяло десетилетие. Министрите на вътрешните работи, техните заместници, главните прокурори и техните заместници, а също и цялата останала правозащитна гилдия, която според общото мнение е изгубила чувството си за солидност, за твърдост на позициите, а съответно и на решенията. Сега всички са заети с едно — самоосигуряването. Обичам се — вчера, днес, утре. И с всеки изминал ден все повече. И никой не може да ми попречи в това свято дело. Но ако все пак опита… Бог да му е на помощ! А Шурочка, сиреч полковник Александра Ивановна Романова, да вземе и да излезе на трибуната: другари, накъде вървим? Ах, тези максималисти, търсачи на правдата! Борци за някаква недовършена, митична справедливост! Искаш ли да си ходиш? Моля, заповядай. Може ли да спорим, щом човек е изморен? Други въпроси? Ах, ама вие сте имали и опит? Тогава ето ви едно напълно синекурно място на началник методически отдел в Министерството на вътрешните работи. Ще ви задоволи ли? Мноого сме ви задължени!

Само че Турецки е сигурен: този ход не е подсказан от някакъв случай или от умна глава, оказала се наистина на мястото си. Той е измислен от дечицата на мама Шура. Алка, по-малкият, както го наричаше Шура, е шеф в Белия дом. С огромен личен кабинет, ескадрон от секретарки и телохранители го пази от външни очи. Че за какво да стои там? А и по-големият, Кирил, Кирка, Кира, също не е много изостанал от времето, в което за силния няма невъзможни неща. Работи във външното разузнаване. И както твърди Шурочка… на ухо естествено, в много тесен кръг, има добра репутация.

Затова, когато момчетата научиха за поредното изказване на родителката си, с известно чувство за хумор споделиха съображенията си с началството. А между другото, живееха приличен ергенски живот и отделно от маминка. Високопоставеното и влиятелно началство намери за възможно да намекне с усмивка на вътрешния министър за една опърничава, но пък порядъчна и знаеща полковничка, чийто опит… и така нататък. Сегашният министър щеше да е абсолютен некадърник, ако не схвана от раз интереса на по-опитните си другари. Така Шурочка вместо очакваната пенсионна старост получи синекурна длъжност. Само не е ясно: кой я кара всеки ден да виси на работа едва ли не до полунощ, докато всичките й по-млади колега се измитат като понесени от вълна, щом останат няколко секунди до шест? Ето я вечната загадка на поколенията!

В случая има и още един детайл, който не е маловажен, както казват адски грамотните. Кирка и Олег имат различни бащи. И фамилните им имена са различни. Веднъж Костя Меркулов, собственият му шеф и учител, а също и стар приятел, по право заемащ високия кабинет на заместник главен прокурор на майка Русия, разказа на Саша под много голям секрет, че Кирил, носещ фамилията и дори бащиното име на майка си, е плод на Шурино момичешко увлечение. Учила заедно с бащата на Кирил в юридическия факултет на Московския университет, живеели, без да са разписани, тогава — през благословеното време на шейсетте години — „размразяването“… После Матвей изчезва някъде, май избягва зад граница. Тогава Шурочка пострадала малко, но отгледала Кира и едва след това се омъжила. Истински. И вторият й съпруг, между другото вече бивш, достига в КГБ до генерал-лейтенант и благополучно се пенсионира след дългогодишна служба, за разлика от бившата си съпруга. И всичките си запазени сили и способности пренася успешно в сферата на банковите операции. Доколкото Турецки знае, днес заема второто място в една от най-големите търговски банки. Кой знае, може наистина да е неафишираното първо, както се говори? Анатолий Николаевич Марчук е известна и напълно заслужила личност в недалечното минало. И най-вероятно Олег се е метнал на него — делови, с размах, а не като безкористната си майка.

Докато всички тия дълбоко съдържателни съпоставки се въртяха из поотслабналия мозък на Турецки, Олег наливаше щедро от „Де лукс“-а в мътните от доматения сок чаши, а после извади от горното джобче на туидовото си сако малко гребенче и повдигайки горната си устна, започна с напълно трезви движения да разресва-приглажда елегантните си черни мустачки. Но това направо е някаква мания! През последния час го прави на всеки десет минути с последователността на автомат.

— Не искам да пия повече — заяви Саша от чувство за противоречие, напълно разбираемо само за него.

— Ами тогава и аз няма да пия — неизвестно защо веднага се съгласи Олег.

— Излизам в отпуска — аргументира се Турецки.

— Този въпрос вече го обсъждахме. Това не е аргумент, но… Измисли по-хубава причина.

„Брей, голям негодник! Пиян, пък умът му сече… — измърмори си Турецки. — Защото е млад. Свеж. Няма и трийсет, почти с десет години е по-млад от мен. Кирил е точно между нас, вече е на трийсет и три, в Христовата възраст. Опасна възраст…“

Днес съвсем случайно срещна Олег. От сутринта се занимаваше с най-необходими неща. Смешно е да се помисли: старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура водеше пазарлък с голям мошеник. Искаше да си уреди безплатни визи за Германия: лично за себе си и за семейството си, състоящо се от жена Ирина и дъщеря Нина. Чрез някакви неизвестни търговски структури. А по пладне от глупост взе, че звънна на Костя. Меркулов бе обещал, и то твърдо, да пусне Турецки да върви където му видят очите, тоест в Германия, при Толя Равин, приятел на Саша от ученическите години.

Този Толя, вече солиден немски бизнесмен, предложи на семейството на Турецки безплатна почивка в Алпите — с подобаващо обслужване и възможност да попътуват из Германия. И тази многоетапна идея за малко да рухне. Костя вдигна телефона и веднага предложи на най-добрия си приятел Саша веднага да пристига на съвещание. Тонът не предполагаше възражения. А по-нататък е известно — произшествието на площада и напълно бездарното, безпредметно, многочасово бдение в залата за конференции — под строгия контрол на ведомствената охрана.

Съвещанието, естествено, бе закрито. Единствената радост се оказа срещата с Олег, който напоследък е станал още по-дълъг, както се стори на Саша, но трябва да се признае — и по-елегантен. Всичко по него бе като от „Версачи“ — от прическата с фин, лъщящ път, до островърхите обувки. Присъстващите, особено оскъдната женска част от твърде многочисленото съвещание разглеждаше стройния „белодомовец“ с нахален интерес. Покрай него понамаза и Турецки. Двамата седнаха по-далеч от президиума, претъпкан с генералитета, и веднага съобразиха, че ще има разтягане на локуми. Понаведен към Саша, Олег започна със свистящ шепот да разказва анекдоти, популярни из етажите на Белия дом. Отначало Турецки се сдържаше, а сетне започна тихичко да скимти от наслада. Към тях започнаха да се обръщат завистливо и с лошо око. Всичко свърши след първата пауза, когато избягаха. Олег купи от „Столешников“ еднолитрова бутилка „Абсолют“ и две шишета гъст, концентриран доматен сок, след което с двете коли отидоха на „Енисейска“, където Турецки бе отседнал у Грязнов.

— Не разбирам за какво толкова президентът обича моя бездарен и според мен достатъчно оцапан главен прокурор? Олежка, ти си по-близо там, кажи ми!

— Тия пръчове и двамата ще бъдат свалени след няколко дни — отвърна с погнуса Олег и се усмихна.

— Ама ти имаш предвид и двамата? Днешните ли?

— Вече казах, не е ли ясно? Сигурно… трябва повод. Но по същество въпросът е решен.

— Да кажем, че вече ни е писнало от разговорите за нашия. А както си чул сигурно, тези дни президентът така е натрил носа на моя Толя, че друг на негово място ще допълзи с молба: бъди така добър, господарю, аз съм глупак, пусни ме, не се справих. А на нашия не му пука, очите му да извадят, все едно че го ръсят с небесна росица…

Турецки не обичаше и не уважаваше своя главен прокурор, тоест висшия си началник. И имаше причини. През последните два месеца някак между другото той се занимаваше с делото за убийството на едър банкер, както се казва, по-едър от това няма. На всичко отгоре — депутат от Държавната дума. Както разбра, в тесните, но твърде влиятелни кръгове на истинските властелини на държавната политика са подготвени настоятелни препоръки към президента да предложи на банкера председателското кресло на Централна банка. Знаещи консултанти обясниха на Турецки, че в условията на така наричаните у нас икономически реформи назначаването на новия главен банкер на страната може да предизвика най-непредсказуема реакция, стигаща дори до смяна на правителството.

Турецки разбираше с ума си, че всички подобни „заплахи“ са предизвикани от едно, дори неприкривано желание: да се усили дестабилизацията в обществото в навечерието на изборите за Държавна дума. Но вътрешно изпитваше усещането, че с този ход някакви, и то твърде сериозни сили от президентското обкръжение сякаш правят сондаж: ще мине ли даденият номер или не? Май не може да се измисли по-точен пример за срастване на държавни структури, едър капитал и криминални елементи. Но по правило за това говорят само журналистите, а политиците махват с ръка и продължават в същия дух. Но май този път господата от висшите кръгове са допуснали грешка. Ако се съди по характеристиките, които получи следствието, покойният наистина е бил най-големият „авторитет“ поне в две измерения — в криминалната и банковата сфера, като се е отличавал с особено голяма жестокост и безпощадност към конкурентите. Затова скоро една от първите, но сериозни версии на следствието стана окончателна: босът е убит от обединили се обидени. Но изведнъж към Турецки се насочиха такива фигуранти, а самото дело започна да набъбва така стремително, че след нечие настоятелно позвъняване главният прокурор взе делото при себе си. Да се запознае с него и вземе решение, като нареди да се даде заден ход. При това толкова рязък, че екипът на Турецки едва не се провали. Какво пък, рече си Саша, не ни е за първи път. Щом не ни допускат до корена, ще стригнем връхчетата. Най-накрая под ръководството на Юра Фьодоров доблестните муровци успяха на часа да открият изпълнителя, когото доста сносно бе описал наистина случаен свидетел. После въпреки лошата традиция от последните години — лекомислено и бездарно да губят скъпоценните си свидетели — самият Турецки успя да запази живота му и да доведе делото до съда. Няма две мнения, че онзи килър ще бъде наказан. Но по неизвестни и навярно твърде крехки обстоятелства делото се отлага вече за кой ли път, а бившите фигуранти, естествено, са на свобода и продължават да ръководят банките и другите си търговски структури. Дали пък, макар и с явно закъснение, тревожната лястовичка — БМВ-то — не беше изпратена от тях?

Саша научи и друго обстоятелство. От негова гледна точка е абсолютно ясно, че делото предизвика неочаквано бурна реакция на върха. Не, лично с Турецки никой не е разговарял — той не е на нужното равнище. Затова пък главният прокурор, както Меркулов съобщи поверително на Саша, се пържи в нагорещен тиган. Какво ли пък ти остава да правиш, когато те притискат от всички страни, а възрастта ти е такава, че имаш още много до пенсия и колко, ах, колко много ти се ръководи!… Разбира се, в обкръжението на президента има хора, които се нуждаят точно от такъв главен прокурор, и то действащ, а не в оставка. Може да бъде трън в очите на президента, но с това служи на онези, на които дължи постоянното си днешно благополучие. А прокурорът Толя има доста такива грижи: неслучайно бърза да дострои огромните вили за себе си и за многобройната си рода, пък те до една са свързани с луди пари и битката на собствениците им стана открита, без никакви правила и снизхождения. Та като има предвид тези обстоятелства, с кого да е главният прокурор? С президента, на когото помогна чисто словесно през 93 година, рекламирайки демократичните си пристрастия, или на ония, които храни или им разрешава сами да се хранят? Глупав въпрос. Разбира се, че с постоянните си укази за необходимостта от рязко засилване на борбата с престъпността, корупцията и прочие никой президент, да прощавате, не може да му заповяда. Силата не е в президента.

Ето защо Турецки веднага написа заявление за дългоочакваната си отпуска, след като с удоволствие стовари от раменете си делото за убийството на банкера Киргизов. По-точно — след като обозначи характера и мащабите на мафиозно-банковото разчистване на сметка, чиито последствия ще отекват неведнъж в руската икономика. Саша повярва на обещанието на Меркулов, а той пък с нетрепваща ръка на заместник главен прокурор утвърди молбата.

„Свободен! Свободен!“ — казват, че викал Енгелс и подмятал с крак собствения си копринен цилиндър, когато научил, че най-добрият му приятел Мавъра е завършил вечния си труд „Капиталът“. Строгият британски полицай, наблюдаващ чудовищната сцена, бил неописуемо смаян и озадачен.

Днешният демарш на Турецки от закритото високо съвещание лично на него му заприлича на ексцентричната, но дълбоко изстрадана постъпка на единия от двамата основоположници на марксизма.

— Всички знаят, че Толя вече е с единия крак отвън — каза Саша. — Но, Боже, кога най-сетне ще стане това? Никак не съм кръвожаден, но ще нося венеца…

— На неговата възраст и положение хората мислят за съвсем други неща — усмихна се Олег. — В пенсия не изпращат с венци…

— Каква пенсия?! — възмути се Турецки.

— Брей, много бързаш — засмя се вяло Олег. — Според теб — веднага да се разстреля ли?

— Та на него краденото ще му стигне до старини. Че и на внуците му ще остане. Така смятам аз…

— Неправилно смяташ — възрази упорито Олег. — Какво, ще се уважим ли пак?

— А кой ти каза за нашия? — Турецки не искаше да остави темата. — Нали заради него цялата ми двумесечна напрегната работа отиде на кино.

— В тая страна всичко отива там, скъпи ми приятелю и учителю Александър Борисович. А кой ми е казал, няма да ти кажа. Не ме питай. Поне досещаш ли се с какво се занимавам? Не? Та аз цяла година реф… рамирам банковата система. Която изобщо не заслужава. Разбираш ли? Не же-ла-е!

— Финансите — това е много скучно — намръщи се Турецки.

— Но когато са много, Саша, страшно много, тогава изобщо не е скучно. И какво казваш, ще пием ли?

— Може би не съм против, Олежка, но нали каза, че трябва да пътуваш. Все пак си на кормилото…

— Няма да пием — кимна покорно той и отмести чашата с водката. — Макар че мога да си извикам шофьор… Добре, няма. — Олег уморено отпусна глава върху гърдите си. — Но защо на кино?

— Защото нашият праведен съд ще намери поне сто причини да отлага и протака процеса, в крайна сметка това се иска. Главното е без бързане и без вълнения, както сам каза днес.

— И ще повторя! — Олег вдигна войнствено глава. — Но нали си свършил следствието си?

— Свърших го, а сега излизам в отпуска. Още утре. Заминаваме. Цялото семейство, с Ирка и Нинка. В чужбина. В Мюнхен. При Толя Равич. Приятел от училище. Три седмици ще живеем на готово. Хоп! Вече казах всичко.

— Казваш го за пети път. А твоята Ирка е много красива, нали? — Олег се усмихна с такава широка белоснежна усмивка, че на Саша му призля. Спомни си, че просто трябва да отиде на зъболекар, който не без садизъм ще започне да го стряска с бормашината. Само от вида й на Турецки му изстива опашката и легендарното страшилище за бандитите се превръща в жалък парцал. Или да почака още малко? Ами ако го заболи, докато е в чужбина?

— Между другото, и дъщеря ми е красива! — постара се да се откъсне от неприятната тема.

— Не знам, не съм я виждал.

— А как да я видиш, като и ние с теб откога не сме се виждали? Живеем надалеч… И твоят Кирка също.

— Какво — Кирил? — Олег сякаш застана нащрек.

— Казвам, че и с него не сме се виждали сто години. Къде, какво — нищо не зная.

— Сега той е засекретен — измърмори Олег. — Но само на теб го казвам — той допря показалец до устните си, — разбра ли? А ти защо изпрати твоите хора при ония латвийци? Можеше и на мен да звъннеш. Знаеш ли какъв апартамент имам сега? Ще стигне за всички и ще остане.

— Ама аз дори не знаех, че си в Москва. Особено пък, че си в Белия дом… И после от къде на къде, а?

— Какво значи — от къде на къде?! Ние да не сме чужди? Не се ли познаваме от сто години? И ти си един „важен“! Един господ знае на какъв диван се свираш, семейството ти на оня край на географията. Саша, извинявай, но ти просто си смотан…

— Правилно — съгласи се Турецки. — Ирка ми казва същото.

Но ако разсъждаваме сериозно, наистина излиза, че не се е научил да живее в условията на кардинално преустройство на обществения организъм, а ако сме още по-точни — в условията на всеобщ хаос. Икономически, идеологически и просто човешки. Той дори не съумя да си организира временно жилище, когато започна основният ремонт на блока им. Намериха подслон на всички съседи, наистина не в най-добрите райони и сгради, но все пак е нещо: предвижда се ремонтът да свърши минимум за година. На тези, които са готови завинаги да напуснат престижната крайбрежна улица „Фрунзенска“, някакви хитряги предлагаха голям метраж, но… някъде в новите райони из околностите на Москва, някъде в Солнцево или Митино, по-близо до гробищата, както се казва. Изобщо имаше натиск върху съкооператорите от различни места, така че изобщо не е изключено да се наложи някои да се борят за правото си да се върнат в ремонтираните жилища.

Но в случая смешното бе, че докато Саша се трепеше и се занимаваше с общественополезен труд, са го заобиколили в прекия смисъл на думата, а по този начин и семейството му. Когато се яви със смехотворно закъснение в Жилфонд, му заявиха, че всички нормални хора отдавна са се преместили в оборотните жилища и че на практика вече няма свободни. Остава да се пренесе в някоя въшлива барака някъде в Бибирево или в Бутово, дори не и там, а комай в Шчербинка, тоест на края на света. Ето защо отново се наложи женската част от семейството на Турецки да отиде зад граница, тоест при Иркината леля в Латвия. Самият Саша се местеше без багаж от приятел на приятел из белокаменна Москва, делейки живота си между работния кабинет на улица „Пушкинска“, ергенските походни легла, студа в лошо отоплената кола, глътките спирт от термоса и омръзналите му вяли спорове за това къде са ни завлекли мътните.

Грязнов с един замах прекъсна житейската безсмислица и сега живееха тримата в новия му тристаен апартамент: Слава, племенникът му от Барнаул Денис и Турецки.

Затова бе естествена негативната реакция на Саша по повод злобната реплика на Олег по адрес на истинския приятел Слава Грязнов, бивш подполковник от милицията, а сега собственик на хитрото разузнавателно бюро „Слава“.

Турецки съобрази, че е превъртял в собствения си мозък отделни детайли от всичко казано току-що, но май изложи и нещо на глас, защото Олег произнесе неочаквано с изписана върху лицето вглъбена замисленост:

— Какво пък, заради напълно другарската постъпка възпирам дързостта си по отношение на… домакина и вземам чашата…

— Добре де, по съвсем мъничко — предаде се Турецки.

— Нека да е съвсем по мъничко, а после тръгвам. Гледай ти, вече е пет часът. Хайде, за твоята отпуска!… Какво е това, телефонът ли? Защо звъни?

— Все ми е едно. Няма никой вкъщи. Там има телефонен секретар. Пък и все едно, не е за нас. Ще пием ли?

— Ще пием.

— Грязнов! Романова се обажда — разнесе се от апарата. — Когато се появи Турецки, питай къде се е дянал малкият ми син? Засякох ги заедно на съвещанието, а после заедно изчезнаха. Досещам се за причината, естествено, но Алка спешно ми трябва. Ще се забавя на работа до осем.

Последва звуков отбой.

— Романова?! — взаимно се попитаха двамата.

А Саша добави:

— Шура Романова ли?

Сякаш имаха цял вагон с Романови, които дават указания със строг женски глас.

— Олежка, май се обади майка ти. — Турецки изказа най-умната този ден догадка.

Олег някак изведнъж стана по-строг в лицето, изтрезня, взе да става, но щом се изправи, се олюля. И като набираше номера, няколко пъти сгреши. Все пак беше погълнал половин литър без мезе.

— Романова — прозвуча строго в слушалката.

— Аз съм, майче — заяви Олег с напълно трезвен глас.

— Алка! Добре, че се сети, замалко да те изгубя. Има вест от Кира! Съобщава, че при него всичко е наред… Какво, не се ли радваш? Защо мълчиш?

— Радвам се, майче, радвам се… А кога са го изпратили?

— Вчера е получено, днес ми съобщиха. Какво ти е на гласа? Пак ли си се напил? — Гласът на Шура стана по-строг.

— Какво говориш, майче! — Олег продължи с явно престорена веселост и погледна Саша. — Ние с Турецки обърнахме бутилка леко вино, майче. За отпуската му. Не сме се виждали от сто години… Майче, край, свършвам, а утре сутринта ще има — строй се за гимнастика! Дочуване, майче, ако искаш, утре ще се отбия! — И затвори, без да дочака отговор, след което започна да обяснява това, което и така си беше ясно: — Тя, Саша, все за Кирил се безпокои. Отдавна не е имало новини от него, нали е секретен, нали помниш, че ти казвах, обикаля по чужбина под чуждо име. Как да не се вълнува? Сега е получила вест, чрез управлението естествено, така е редно, и иска да сподели радостта си. Мога да я разбера…

Олег стана нещо твърде приказлив. И окончателно изтрезня. Стават чудеса! А Саша пък, обратно, направо заспиваше. И най-накрая с проницателния си ум Олег съобрази:

— Хайде, Саша, върви почивай, а пък аз все пак ще си тръгвам. Как мислиш, нормално ли изглеждам? Или да си извикам шофьор? Ако ме засече катаджия?

— Ще караш нормално — няма да те засече. Не се блъскай в дясната лента и не се дърпай наляво. Застани зад някой мерцедес и дръж дистанция.

Не се знае какъв шофьор е днес Олег, помисли Турецки, виж, Кирка нямаше да задава подобни въпроси. Той е шофьор, има дарба направо от Бога. Хем е само с пет години по-голям от Олег, но е успял да опита какво е да си изкарваш хляба с пот. Може би затова го цени бившият му, така да са каже, доведен баща, взе го от икономическия институт в кантората си, където Кирил започна работа след отличната защита на дипломната работа. Впрочем сега професията икономист е едва ли не най-главната в горчивата постсъветска действителност. А преди десетина-петнайсет години — какво? Счетоводство? Ами! Май каквато е икономиката, такива са и изискванията към кадрите. Но генерал Марчук явно не беше глупак, щом до пенсионирането си се занимаваше с кадровите въпроси в Комитета. А на тази служба не слагаха кого да е.

— Аз тръгвам, Саша! — Олег лекичко тръсна длан във въздуха, вдигна от облегалката на стола дългия си светъл шлифер с пуснат отзад колан, както ги носят сега богатите контета, потупа Саша по рамото: — Не забравяй да се обаждаш, звъни, оставих ти визитката си — той посочи с пръст към другия край на масата, — а аз си отивам. Работа, Саша…

Напълно трезво тръгна към антрето — висок, красив, дявол да го вземе! Турецки се усмихна след него и измърмори: „Макар че и ние не сме за изпускане и също си имаме ръст, обаче къде ще го стигнеш това младо поколение! Но никак не му завиждам, ама никак.“

Саша не чу как вратата хлопна, защото с удоволствие протегна краката си върху дивана, където седеше, и отметна главата си на високия и мек гръб — обгръщащ и успокояващ, утоляващ тази… как беше, а, все едно, хубаво е…

Не разбра какво беше всъщност — дали сън, или някакъв ясен спомен. Турецки изведнъж се оказа на футболното поле в Тарасовка. Той прекара топката по самия ръб и много внимателно я подаде на Кирка. А той, с мръсна тениска, разрошен, потен, но ловък, як, я запрати във вратата с изключително точен удар. Гол! Друг път! Олег, нищо че е толкова силен дългуч, измъква неспасяемата топка, абе — направо изпод гредата! И макар да съжалява за незабития красив гол, вътрешно Саша се зарадва заради Алка-Олег. Нали сутринта момчето прочете името си в списъка на кандидат-студентите, приети в юридическия. И то в Московския университет, откъдето пое самостоятелното си плаване неговият приятел, покровител и в някои отношения дори учител, например по самбо. А кой е този уважаем човек, на когото Олежка е готов да подражава? Това е, нека знаят всички, самият Турецки… Но съдията свири, значи сега Олежка ще бие от вратата. Пак свири този досаден съдия, местен жител, семейство Марчук-Романови за кой ли път наемат за през лятото вилата му. „Спри да свириш!“ — извика Турецки и… се събуди.

„Да те вземат мътните, Грязнов, с твоя проклет телефонен секретар!“

— Саша, спешно, чуваш ли? Спешно ела в прокуратурата!

Гласът е на Костя Меркулов. Неговият тембър не може да се сбърка с ничий друг.

— Какво ли още се е случило? — замърмори Турецки. — Не са ме изчакали значи и все пак са убили главния? А сега не знаят на кого да стоварят вината? Та аз не бях там! Има свидетели… въпросният Олежка. На него ще му повярват, той живее в Белия дом…

Но смехът си е смях, а в този неугледен вид днес няма работа в прокуратурата. Не си е враг. Той си е приятел, но от това не му става по-леко. Трябва да съчини нещо, и то бързо. Виж, да беше вече в отпуска, тогава друга работа. Но засега има само заявление с автографа на Костя, разрешаващ на Александър Борисович Турецки дългоочакваната отпуска в чужбина.

Той се замисли: да отиде или да съчини подходяща „версия“? Изобщо в дадения момент, както веднага разбра, трябва отначало да се пъхне под прохладния душ на Грязнов, понеже само такъв имаше в дома на Слава. Вече е октомври, а тези хитреци от жилфонд са изключили топлата вода. Ами да, капе нещо топличко. Разбира се, водата е хубаво нещо, но тя не стига. Саша дълго тършува из бюрото на Слава, за да намери от хапченцата „антиполицай“, но не откри такива. А имаше, съвсем сигурно си спомняше… Затова пък намери „алка зелцер“ и от скъпия аспирин „упса“. Без да му мисли много, пусна в чашата с вода две „алки“ и един аспирин. В чашата всичко зафуча, закипя и Саша изпи не без отвращение възкиселата газирана гадост. След това вече можеше не само ясно да съобразява, но и спокойно да прибира остатъците от пиршеството по масата, с други думи, да изхвърли на боклука празната бутилка, бурканите и угарките от пепелника.

Операцията по въвеждане ред в организма му и наоколо завърши със старателно сдъвкване на половин пакетче цейлонски чай.

Защо ли трябва да лети някъде по нечие позвъняване? Никак не е трудно да се престори, че никой нищо не е знаел, не е чул и въобще не е бил по това време вкъщи. А когато са пристигнали, вече е било късно да се ходи някъде, камо ли да се звъни. Разбира се, теоретически всичко е така, Турецки се съгласи с доводите си, ако звънеше примерно главният прокурор. Или президентът. В края на краищата, ако беше Дявол Иванович! Да, точно така щеше да постъпи.

Но се обади Меркулов.

3.

На кормилото концентрира вниманието си до краен предел. Да, не е трудно да се дават съвети: не ставай нагъл в лявата лента, не се бутай страхливо в дясната, не изпреварвай в насрещното платно и така нататък. По-трудното е да го изпълниш, особено ако си с кола като тази жигула, която повече предпочита да стои, показвайки характер, отколкото да пътува. Всеки момент можеш да очакваш някой номер от нея. Но този път май се размина. Или колата сама усети необикновеното състояние на водача си и реши да не си проси неприятности. Така че Турецки долетя доста бързо до родната прокуратура на Руската федерация. Качи се в кабинета си, успокои се, съсредоточи се, направи умно изражение и тогава тръгна към Меркулов.

Беше почти в края на работното време. Всеки момент по стълбите ще се изсипят замислените сътрудници. Но да работиш точно тогава, когато не е спешно необходимо, е някакъв особен шик. При това във всички присъствени места на скъпото отечество. „Той не спи, виждаш ли, прозорецът му свети — дори са писани стихове за това, — ти също не трябва да спиш!“

Както винаги, Меркулов бе загрижен. Но Турецки не му позволи да вземе пръв думата. Влезе с независима походка в кабинета и се осведоми делово и сухо:

— Има ли въпроси по делото? Недоработки? Но всъщност какво значение има? Да предоставим правото на съда да издаде присъдата. Мисля, че сме свършили своята работа, не сме провалили сроковете… Като изхождам от гореизложеното, смятам мисията си за завършена и затова с ваша благословия и пряко указание се оттеглям в отпуска.

Витиевато се изказа, дори многословно, затова пък в няколко фрази побра цялата необходима информация и явно намекна да го оставят най-сетне на мира.

— В каква отпуска?! — Меркулов бе смаян в прекия смисъл на думата.

— Ама ти! Това вече е… — Турецки не можеше да намери подходящите за момента думи. — Какво става на вашия Олимп — всички ли сте превъртели?! — Той със закъснение съобрази, че прекалява с тона и стилистиката на речта си, че трябва малко да намали огъня, все пак това е Костя. Може за него да си остава Костя, но все пак е заместник главен прокурор и разговарят в неговия работен кабинет, а не в кръчмата, в оная прочута кръчма на „Сухаревка“, която отдавна вече не съществува.

Саша разгледа със закъснение изражението на приятеля си — съкрушено и кисело. И каза вече с друг тон:

— Спомни си, ти лично ми каза, когато ме докара тук от „Благовешченска“: щом завършиш с банкера, веднага излизаш в отпуска, обещавам ти твърдо. Обеща ли?

— Обещах. — Костя кимна покорно.

Като каза „тук“, Турецки имаше предвид централната кантора, разпространяваща миризмата на разлагаща се законност по цялата територия на страната, тоест Руската главна прокуратура. Работата е там, че следствената част на Главна прокуратура е разположена на улица „Благовешченска“. Но когато Бог и суровата действителност подхвърлиха на Турецки делото за убийството на депутата банкер, а работата се проточи и никой дори не се опита да оцени истинското значение на това протакане, Меркулов пръв се досети. Като обясни спешното преместване на Турецки на „Пушкинска“ 15А с теснотията в помещенията на „Благовешченска“, Костя естествено имаше предвид съвсем друго обстоятелство. Преместването на Саша от благовешченската група имаше желязна основа — нужно бе чисто механично да се избавят от любопитните носове на колегите следователи, които ги пъхаха в сложните перипетии на мафиозно-банково-правителствени взаимоотношения. Освен това Турецки се надяваше, че Костя просто не може да мине тук без него, както в добрите стари времена. Неслучайно навремето бяха кръстили Турецки „майсторът на версиите“. Дали е майстор или не, но талантът не може да се скрие. И се премести тук, под „ласкавото“ крилце на Костя, а сега и той не се радва: непрекъснато е пред очите му. И с отпуската му започва поредната сложнотия! Турецки се палеше да намери нужните аргументи, но Меркулов спокойно, с тъжен глас взе и го обля със студена вода.

— Да, Саша, помня обещанието си. Но… ще се наложи да почакаш с отпуската, колкото и да ми е жал.

Гласът на Костя бе виновен, а очите си оставаха непроницаемо сиви, студени, като цвета на стените в кабинета. Неприятен цвят. Равнодушен.

— Но какво се е случило? — Турецки имаше нужда да отстои гражданското си право поне на временна свобода.

Костя мълчаливо размаха пръст, като посочи на старши следователя да седне, и Саша се стовари на най-близкия стол, но така, че между тях все пак оставаше достатъчно безопасно разстояние за дишане. Освен това засега Саша нямаше никакво намерение да се откаже от държанието на човек, оскърбен до дъното на душата си в своите верноподанически чувства. Защото, ако говорим сериозно, той наистина разчиташе на пътуването. Искаше да почине не само от следствието, което водеше в бясно темпо, но най-вече от неуредения живот, от който бе му писнало, от раздялата със семейството, от бездарната ситуация, в която непрекъснато се намираше. С две думи — искаше да си отдъхне от цялата заобикаляща го съветска реалност. Имаше и втора причина, може би дори по-сериозна. Познати от наскоро организирания достатъчно остър вестник „Нова Русия“, на който имаше честта да сътрудничи, един-два пъти напълно сериозно му предложиха да стане техен постоянен юридически наблюдател. Беше направил няколко не лоши според него криминални „размишлизми“, както се изразява „Литературная газета“, като изкара повече от прилични пари. По този начин, ако по-нататък у него се появи непреодолимото желание да смени покрива над главата и професията, може да мине на щат при тях. Господи, та това бе съкровената му, неясна, неизпълнима детска мечта — да стане професионален журналист! Все едно, не свикна с труповете в моргата. Пък и възрастта му е съвсем прилична — наближава четирийсетте. Как го беше казал Твардовски? Ако на двайсет нямаш сила, а ум на трийсет и пари на четирийсет, няма и да имаш, не се надявай. Е, със силата нещата са наред. И от ум не може да се оплаче, макар ако бе по-умен, сега да е като Славка Грязнов — и с нов апартамент, и с добри пари. Последното — богатството — май вече никога няма да го постигне в реален вид. Но му писна от беднотия. Ето защо искаше, може би за първи път в живота, да се почувства човек. Да поразходи семейството си из чужбина, а същевременно да приготви някой друг материал за „Нова Русия“: сега Толя Равич е видна фигура в бизнеса, а разговорите с него могат да бъдат интересни за читателите. Така си мислеше.

А да не говорим, че вече няколко месеца общува само тайно със семейството си по служебния телефон. Точно това е най-главният аргумент: да прати всичко по дяволите и да се събере с Ирка и малката Нинка…

— Костя, какво толкова се е случило? — повтори той въпроса си, като видя, че Меркулов не бърза да отговаря. — Макар че извинявай, у нас отдавна всичко и без повод е с главата надолу.

— Сигурно е така. Наблюдението е точно. Но… разбираш ли… това е лична молба… — забоботи неясно Костя и Турецки разбра, че Меркулов ужасно не иска да лъже, макар да са му възложили такава мисия. Разбира се, може да се отгатне кой, просто на Костя не му е удобно да го назове с достойно име.

И сякаш отгатнал мислите му, Костя заговори сърдито и бързо:

— Знам всичко и за твоята Германия, и че не си виждал семейството си няколко месеца, знам, че скиташ насам-натам, ако си спомняш, аз пръв ти предложих да се преместиш при нас с Льоля, но ти категорично отказа. Така че знам всичко за теб и плановете ти, и подписа си сложих под заявлението ти без никакви задни мисли, но… Изобщо, Саша, ще се наложи да отложиш временно отпуската си и да се впрегнеш в ново дело. Защото няма кой друг.

— Какво значи няма кой? И кой реши така изведнъж да се обърне към мен с лична молба? Или това е твоя инициатива?

Меркулов се загледа в тавана, сякаш точно там бе написан отговорът на всички въпроси. Той мълчеше, но Саша вече окончателно разбра, че всичко рухна, дори преди да е започнало: няма къде да мърда, не го очаква никаква блестяща журналистика и няма да види момичетата си ако не вечност, то някъде там. Дори му се стори, че изтрезня. Поне до такава степен, че да мисли по-рационално и да не прави скандал, чийто резултат е предопределен.

— Какво дело, Костя? — Турецки бе почти спокоен.

4.

След пет минути стояха в кабинета на главния прокурор на Русия. Господи, колко се смениха тук за кратко време! И Саша не се сещаше да е имал мира поне от един от тях. За последния да не говорим. Нали се случва човек да е неподходящ! И ако щеш със злато да обсипваш околните, няма да повярват на щедростта ти, а ще я вземат за подлост. Точно такъв се оказа и Анатолий Иванович, провинциален прокурор, изразил твърдост веднъж в живота си, макар крачката да е през черните дни на октомври деветдесет и трета. Въпреки това той заслужи колкото безрезервното, толкова и неясното благоволение на президента. Или все пак на обкръжението му? Интересно, каква опора е намерило първото лице в този самодоволен, самовлюбен и както сега се разбира, крадлив човек? Но с леко безцеремонната си простота, с наивно-добродушната, така да се каже, някак ленива господарска важност, с широката си усмивка Анатолий Иванович можеше в първите минути дори да предразположи към себе си човек, който не го познава или само е чувал за него. Обаче подчинените вече знаеха, че зад всичко това стои нагъл хищник, който откровено плюе на общественото мнение. И на своя господар между другото.

В настоящия момент Анатолий Иванович, сякаш за развлечение, след като се е потрудил, разказваше със смях на другия си заместник за страшно разкошното според него сбиване в Държавната дума, на което бил свидетел. Някакъв разгащил се депутат влачил за косата една депутатка и мимоходом ударил в ухото и скъсал кръстчето на друг депутат, известен разпопен поп. В преразказа на главния и самият епизод, и действащите лица изглеждаха изключително комично. А Турецки, който знаеше за произшествието от нощните новини по телевизията, не изпитваше нищо освен отвращение. Не, той не разбираше хората от типа на Анатолий Иванович. Изглежда, „тлъстите нови руснаци“, докопали се до властта, имат напълно неадекватни емоции и се вдъхновяват и веселят от нещо, което за нормален човек изглежда противоестествено.

Главният най-накрая със съжаление се откъсна от увлекателните спомени, пусна милостиво събеседника си и се обърна към влезлите. При това лицето му придоби скучно и унило изражение. Главният прокурор никак не искаше да се занимава с насъщни дела, обаче…

— Ето ви най-сетне и вас! — констатира кисело при появата им, макар че близо пет минути Меркулов и Турецки бяха принудени да слушат разказа му, седнали безучастно във фотьойлите. — Отдавна ви чакам. Имам много спешно и отговорно поръчение за вас, Александър Борисович.

Турецки се стараеше по възможност да не диша към главния. Но сигурно се стараеше излишно: дори не много тренираният му нюх, при това увреден от днешното пиене, скоро различи дъх на коняк, витаещ над бюрото на собственика на кабинета. И Костя веднага го удуши и стана мрачен.

— Предполагам, Александър Борисович, че няма да откажете — изведнъж главният продължи странно игриво — на личната молба… на своя шеф и покровител Константин Дмитриевич?

Саша видя как скулите на Меркулов се втвърдиха и разбра, че се готви нещо лошо.

— Принуден съм със съжаление да ви прекъсна, Анатолий Иванович — обади се Турецки, като се стараеше да бъде учтив, — но Константин Дмитриевич ме уведоми, че има заповед: отпуската ми се отменя и ми се възлага ново дело. Тогава за каква лична молба става дума?

Главният изви цялото си тяло към Меркулов и от ласкавите интонации в гласа му не остана ни следа.

— Но защо така, Константин Дмитриевич? Нали достатъчно ясно ви дадох поръчението и ви съобщих откъде идва. При това двамата с вас ясно се договорихме да не скриваме нищо от следователя… от старши следователя.

— Помня поръчението ви — парира сухо Меркулов, — но сметнах, че ще е по-добре, а и за общата атмосфера на делото е по-полезно, ако вие лично разкажете. Ще си позволя да напомня, че проваляме личните планове на Александър Борисович, който току-що завърши спешно разследване. Бе му обещана отпуска и лично аз съм подписал молбата му. Струва ми се, има купени билети…

— А закъде, ако не е тайна? — поинтересува се повече равнодушно, отколкото лениво главният, като местеше погледа си от Меркулов на Саша и обратно. Изглежда, смяташе, че това е напълно достатъчна заинтересуваност от личните работи на подчинените си.

— При един приятел. В Мюнхен.

— Оо! — главният сякаш се събуди, ясно осведомен за най-масовата продукция на Бавария. И наистина: — Попийте до насита от забележителната баварска биричка. Чудо е! — и вдигна палец. — Ще ви кажа, че изобщо всички кутии, които се продават из нашите частни магазини, не могат по нищо да се сравнят с истинската баварска бира, която те продават направо от бъчвите в магазинчетата си… Да, момчета, разкош ви казвам! — Главният бе толкова обзет от собствените си впечатления, че май забрави защо ги е повикал. Той наистина говори дълго, но изведнъж забеляза скучаещия поглед на Меркулов и като се смръщи недоволно, пусна заключителната сентенция: — Аз винаги съм смятал, че при най-малката възможност трябва да ходим в чужбина. Да съберем значи впечатления, опит. — „Охо — възхити се Турецки, — май копираме Най-главния?“ — И главното, да е на адекватно равнище. Например нашият инженер трябва да види как живее техен инженер. Сигурно не е лошо агроном да погостува на агроном…

„Господи, какъв пълен провинциализъм! Но — с темперамент! Няма спасение от такива…“

— А следовател — в семейство на следовател? — намеси се Костя не без сянка хумор.

— Резонно — съгласи се главният и изведнъж се намръщи: нима усети някакъв номер? Има си хас! — Та Александър Борисович — продължи той след кратка неясна пауза, — естествено, изключително много съжалявам, че ще ви се наложи да отмените толкова важното за себе си дори в професионален смисъл пътуване, да не говорим за останалите му… аспекти, но трябва да ви обясня откровено защо съм принуден да ви отзова от отпуска. Президентът е загрижен значи, за което лично ми съобщи по време на вчерашната ни среща, дето тя бе толкова произволно изтълкувана от някои средства за масова информация. Нещо повече, той е разтревожен от серията поръчкови убийства в Москва. Особено от убийствата на едри банкери. Колко станаха напоследък, Константин Дмитриевич?

— Може да смятаме вече десетки — измърмори Костя. — По-точно, двайсет и шест за полугодието. С последното. По същество едно е разкрито. Това, което разследва Александър Борисович. Останалите са висящи.

— Мирише на безперспективност — съгласи се неочаквано и покорно главният. — Но нали вие не възразихте, когато заявих на президента, че у нас има и истински професионалисти? Тъкмо за вас ставаше дума, Александър Борисович — каза неочаквано с такава любезност, че Саша разбра най-главното за днес, както между другото и за целия останал живот: колкото е по-хубаво — толкова е по-лошо. И обратно. Ако, да кажем, бе провалил делото за депутата банкер, щеше да снеме подозрението от колегите, че не умеят да работят по поръчковите убийства. С други думи: щеше да отиде с експреса за Рига при своите, а после на самолета и — сбогом, златно родно правосъдие! Уви…

С независима и нагла походка влезе дългокрака и некрасива секретарка, типът, който от известно време се смяташе за еталон на женската привлекателност — слаба, ъгловата, напомняща детски конструктор, — и подаде на главния прокурор чиния с чаша, в която бе налят възслаб чай. Дали пък наистина главният пие с наслада тая помия, а не истинско мъжко питие? Негов проблем. Достатъчно е, че не му хрумна да ги почерпи с подобна течност. Секретарката излезе, като се огъваше на високите си токове, а двамата без сянка на усмивка продължаваха да чакат височайшите указания.

Без да докосва чашата, главният остави чая настрани и заговори мрачно, загледан в писалището:

— Принуден съм да ви поправя, Константин Дмитриевич. Днес наредих да ми дадат официалната справка. Не са убити двайсет и шест, не, уважаеми ми заместнико, и вие трябваше да знаете това, правя ви устна забележка. Сергей Егорович Елмазов вече е двайсет и седмият.

От лицето на Меркулов няма какво много да прочетеш, но на Саша във висша степен му подейства отрицателно безпричинната и груба „устна забележка“ на главния. Тъкмо щеше да си отвори устата, но като срещна строгия поглед на Костя, покорно я затвори.

Като всички твърдоглави главният не забеляза играта на погледи между подчинените си и продължи да запознава със ситуацията.

— Както се изясни, Елмазов е бил взривен в колата си съвсем близо до Червения площад заедно с шофьора си телохранител. Това, което е успяла да събере оперативно-следствената група на мястото на взрива, се намира у експертите. Те още не са дали заключенията си. Засега се знае само, че колата е била собственост на Сергей Егорович. Преди, тоест при съветската власт, той беше председател на управлението на Руската републиканска банка. В наши дни стана президент-учредител на банка „Златен век“, а наскоро, тоест след гибелта на вашия — главният прокурор посочи с пръст към Турецки, сякаш тъкмо той е виновен за смъртта на банкера депутат, — как му беше името? Ах, да, Киргизов… Асоциацията на руските търговски банки го избра за свой ръководител, Елмазов де. Така стоят нещата. А сега аз — кой знае защо главният се извърна — ще ви разкрия малка държавна тайна… Президентът, според неговите думи, е възнамерявал да назначи Елмазов за председател на Централната банка на Русия. Нали знаете каква е бъркотията по този въпрос. Безкрайни назначения на изпълняващ длъжността, временно изпълняващ длъжността, също като в нашата система… — Той намекваше, че досега също се явява изпълняващ длъжността, понеже Думата не възнамерява да го утвърждава, а сега вече окончателно ще го изключи от сметките си. — Всички тия временни главни банкери на страната, според личното ми мнение, моля да имате предвид това, сигурно са талантливи бюрократи, преминали старата съветска банкова школа, но са абсолютно бездарни икономисти. А пък Елмазов според президента е имал разработена своя приоритетна програма и той се е отнасял към нея със симпатия. Без да навлизам в подробности, пък и няма защо да знаете това, трябва да ви кажа, че Сергей Егорович е предлагал вместо Централна банка да се създаде нещо подобно на Международния валутен фонд. Това вече няма смисъл, макар че… предполагам вие, Александър Борисович, също трябва да го вземете под внимание. В разследването на това дело нищо не бива да се изключва напълно.

Телефонът зазвъня. Главният сякаш с удоволствие показа на присъстващите колко му тежат тези позвънявания и на мига превключи на телефонния разговор, като реагираше с междуметия и хъмкания.

— Саша, това дело не ми харесва — каза тихо Меркулов, за да не пречи на стопанина на кабинета.

— И аз също не обичам, когато убиват… или взривяват — също така тихо отговори Турецки, като се стараеше в интонацията му да се усетят саркастичните нотки, а същевременно Костя да не усети как мирише на бъчва, стигат му и носещите се из кабинета конячни флуиди.

Въпреки това Меркулов се надвеси над бюрото, подуши и рече тъжно:

— Не се прави на идиот.

Саша сви рамене, вдигна и свали учудено веждите си, най-накрая разпери ръце, сякаш се предава, но чудесно разбираше какво има предвид Меркулов.

— Значи според теб това е поредното неправилно дело?

— Именно, именно — развесели се Костя. — Точно така.

— А ти, естествено, както винаги в неправилните случаи, ме набута в играта?

Меркулов вдигна нагоре ръце, като изобрази на лицето си не толкова вина, колкото съчувствие към човека, оказал се в не по-добра ситуация.

В това време главният остави слушалката на мястото й, огледа Меркулов и Турецки и като чу въпроса на следователя, отправен към заместника му, застана нащрек:

— Само че аз така и не разбрах, уважаеми Константин Дмитриевич, все пак за чия лична молба става дума? — Саша бе наивен като дете.

Но главният отговори вместо Костя:

— След като получил известието за гибелта на протежето си, президентът ми каза: „Бих искал с това дело да се заеме някой от вашите сътрудници, този, който въпреки станалата порочна практика делата за убийствата да остават неразкрити, успя да намери убиеца на господин Киргизов.“ Той каза още: „Подскажете ми името на следователя“ — и аз казах вашето име, Александър Борисович. „Тъкмо на него възложете незабавно това следствие. А ти — това го каза на мен, — му кажи, тоест на вас да кажа, че това значи е моя лична молба.“ Струва ми се, че след всичко това у вас не трябва да има съмнение на кого да бъде възложено делото на Елмазов? Не съм ли прав, Константин Дмитриевич?

Те не се съмняваха… Така значи.

5.

Този кабинет до неотдавна е принадлежал на едра, но престаряла птица от съюзната прокуратура, която новата демократична власт на мига е изпратила или в пенсия, или направо на оня свят. Старинният часовник от фирма „Павел Буре“, поставен в ъгъла, два пъти в денонощието показваше най-точното време. Сигурно е спрял в последния работен ден на предшественика на Турецки. Но много е възможно това да е станало някой студен ден като днешния през октомври седемнадесета година.

Навън е първото рязко захлаждане, от небето се сипе ситна снежна пудра. В прокурорския блок само се канят да пускат парното, понеже както винаги родната столица се е подготвила за зимата — разбутала е подземните комуникации, които се нуждаят от спешна подмяна. Казват, че все пак след ден-два ще пуснат топлото. Засега Саша пушеше и пускаше настолната лампа — струваше му се, че по този начин в кабинета става по-топло.

Погледът му пак се спря върху тежката кутия на часовника, навярно от червено дърво, красива, но абсолютно безполезна. Макар ако помислим, вътре може да се направи малък, но впечатляващ склад за празни бутилки. Каквито Саша няма, уви, както няма и пълни. А сега е най-подходящият момент. Студено е, дявол да го вземе…

Като свърши с безпочвените съжаления, той прелисти без капка ентусиазъм тънката папчица — някакви мизерни двадесетина страници. И целият живот, на някого вече преустроен, а на друг — тъкмо обратното, му се струваше печална и напразна загуба на време, което се прекъсва дори и не по твое собствено желание, а по волята на случая. По-точно по желание на някой кучи син, уверен, че може да ти диктува волята си. А твоята работа е да лапаш каквото ти дават и да се стараеш същевременно да не плюеш и да не мляскаш, за да не дразниш господаря. Абсурд, бълнуване! Пълна безсмислица. Като оня лозунг, който в недалечното минало украсяваше фасадите на здания и огради: „Победата на комунизма е неизбежна!“ Хем знаехме, че това са глупости и измислици, подсмихвахме се тихо, но и ние повтаряхме. Сякаш предупреждавахме оногова, на когото изведнъж можеше да хрумне идиотската мисъл: как да се избегне? Господи, спаси и помилуй! В какъв свят живеем?!

И тъй, завчера, тоест във вторник, в района на „Илинка“ — прелестното старо название на бившата партийна улица „Куйбишев“, — съвсем близо до Червения площад, се взривява кола марка „Мерцедес“. От колата остава скелетът с колелетата без гумите и едната странична врата. Оперативните работници са събирали на части буквално из цялата околност обгорелите останки от телата на двамата пътници.

Без всякаква експертиза криминалистите определят, че колата е взривена с помощта на взривно устройство с огромна разрушителна сила, което образува пламък със свръхвисока температура. Това затруднява откриването на веществени улики, като отпечатъци от пръсти, микрочастици и други такива.

По стечение на обстоятелствата на мястото на произшествието не е имало жива душа — и следователно нито един очевидец. Защо? Най-лесно е да се отговори на този въпрос. Турецки отдавна, относително разбира се, не бе ходил в този район на столицата, но не можеше да се оплаче от паметта си, особено от зрителната. Това е типичен старомосковски търговски квартал между „Илинка“ и „Варварка“. Съединяват ги „Кристална“ и „Рибна“, от двете им страни са мощните колонади и пиластри на кооперациите, напомнящи на големи житарници, с ниски сводести пролуки, прикрити от железни врати с портички, зад които постоянно бдят въоръжени постови. Сводести входове, сводести големи прозорци; тук табелките са голяма рядкост, макар напоследък да се нанесоха две банки, обменни бюра, напълно непознати акционерни дружества. Някакви световно неизвестни кантори, обозначени със странни съкращения, и най-накрая магазинчета, по-точно дупки, каквито едно време са се тулели край всеки хан. Пресечките „Николска“ и „Ипатиевска“, разположени по-близо до Стария площад, тоест до неотдавнашния ЦК на партията, направо са затворени с железни врати, които приличат на ония, дето ги щурмуваха матросите в Питер в известните революционни филми.

Но зад бастионите на непрекъснато ремонтираните постройки тече съвсем друг, таен живот. Както е известно, нито президентските структури, нито Министерския съвет, нито разузнаването с разните му там контраразузнавания, населяващи тези жилища, не обичат разгласяването и не се афишират с табелки.

Тук и денем няма много хора. А вечерно време, когато си отиват спрените съвсем близо до сградите леки коли със „сериозни“ номера, тогава става напълно тихо и пустинно.

„И какво имаме налице?“ — питаше се Турецки. Кога е станало? Около 18,30, плюс-минус няколко минути. Значи трудовият народ, работил с пот на челото, вече е напуснал офисите си или служебните кабинети. Но тогава защо влиза тук мерцедесът? При кого е дошъл? Или за кого? Само въпроси…

Да продължим. Както личи от материалите по делото, дежурните сътрудници, охраната, заседнали в суперсекретните си помещения на многочасови дежурства, щом чуват грохота от взрива, първо предпазливо се приближават до прозорците и вратичките на входовете. Може няколко минути да са наблюдавали бушуващия пламък, но са оставили постовете си и са излезли навън едва когато огънят всъщност е свършил гибелната си работа.

За съжаление и това е лесно обяснимо. Трагичните есенни събития отпреди две години внушиха на служителите ясната мисъл: не си пъхай носа на площада и прочие стрийт, когато там се стреля и трещят взривове. Дори да не става дума за политическо, а само традиционно бандитско стълкновение, могат да ти откъснат главата за компания. А и най-лесно е някой заблуден куршум да те уцели. Затова си стой на задните части и не се обаждай. Не се показвай. И никой не се показва.

Затова събраните от оперативните служители сведения са крайно еднообразни и лаконични: „Бум! Гледам — гори. Отидох — всичко изгоряло.“ Честно казано, информацията е слабичка.

Освен това в досието има и справка-характеристика за Сергей Егорович Елмазов, роден 1944 година, жител на Москва, адресна регистрация… издадена по местоживеене.

Интересно кой ли я е писал? Саша много искаше да погледне човека с фамилия Крайнев и инициали И. Г. Никой не се съмнява, че изродите у нас не са свършили, могат да се срещнат навсякъде, но все пак… в колата е изгорял Човек, води се следствие, никой не може да предскаже резултатите… Не, оказва се, че може и още как. С какво ли загиналият банкер е успял дотолкова да раздразни някого, щом някакъв дребен чиновник направо бълва справедлив „съвецки“ гняв! Или това е общото отношение на народните маси към мошениците бизнесмени, при това към всички без изключение, лишили нас, измамените жители, от заслужена старост?

„… нямаше желание да се труди честно… Не подбираше връзките и средствата за постигане на целта си.“ — Толкова познато звучи този бюрократ! — „Целта му, както и на останалите нови бизнесмени, бе да стане много богат. Следователно имаше устойчива склонност към мошеничество…“ Да, тук всичко е в един кюп и за образец е взет фейлетонният тип мошеник — продавача от мръсното павилионче на гаровия площад. Липсва само „лице от кавказка националност“ — и картинката ще е пълна… Разбира се, не е възможно честно да изкараш милионно състояние, както смята днес огромното мнозинство хора, останало без работа и което е по-страшно — без живот. Какво излиза? Че ти, Сергей Егорович, си бил мошеник и нехранимайко, дано Господ приеме душата ти.

А ето и другата характеристика. От банка „Златен век“. Те, много ясно, са длъжни да оправдават своите хора, как иначе!

„Скромен, трудолюбив, ерудиран; не жалеше личното си време заради работата; последните години от живота си посвети на коренно подобряване на банковото дело в Русия, с което активно способстваше за развитието на пазарните отношения в нашето общество…“ И така нататък.

Следователят трябва да бъде пределно обективен, дори да не вярва на подпечатано с гербова марка. А той въпреки здравия смисъл кой знае защо не вярваше на гражданина Крайнев, а на банката. Такива ми ти работи…

Показанията на жената на Елмазов. Голяма дъщеря, разведена. Малък внук, тригодишен, почти връстник на Нинка… Не е имало никакви завещания. Във всеки случай никой не знае. Май това е всичко. Нито доказателства, нито има за какво да се захванеш. И на въпроса: откъде да започна? — тъничката папчица не може да даде никакъв ясен отговор.

Турецки не би могъл да отговори на въпроса: кой го е убил? — докато не получи свестен отговор на другия въпрос: защо, по каква причина е бил убит поредният — почти главен — банкер на Русия? Какви сили не са искали да го поставят на ключовата позиция в държавата? На кого е пречел и с какво? А може всичко да е много по-просто? Търсете жена? Или други наследници? Но при всички случаи — той вече можеше да прецени с напълно трезвен мозък — предстоеше дълга, търпелива и едва ли благодарна работа. Вече някак забрави за отпуската си, така примамливо рисуваща разкошни картини не от нашия живот. След като затвори малката папка, той се опита да съпостави убийството на Елмазов с делото, което току-що предаде в съда. Правеха впечатление доста аналогии. И единият, и другият са едри банкери. И двамата са ликвидирани според най-добрите мафиозни традиции в момента, когато кандидатурите им се предават от президента и Държавната дума за обсъждане и утвърждаване на поста директор на Централна банка. Или пък, както по-често се случваше последните години в нашия живот, за поредния отказ. Но Турецки можа да опознае Иван Киргизов и затова направи пределно обективен извод: смъртта е резултат от разчистване на банково-мафиозни взаимоотношения. Киргизов сам довежда неприятелите си до необходимостта от решителна и кървава развръзка. Собствено, ролята на следователя се сведе до изясняване на една достатъчно примитивна истина. И ето резултата: основната фигура, поръчала убийството, която сега е добре известна на съда, се намира, естествено, в чужбина, иначе щеше да стои в очакване на присъдата заедно с изпълнителя. Другите му колеги се оказаха непричастни. Така заяви самият главен прокурор. Негово право. Случаят, както току-що благоволи да каже, е рядък, почти изключителен. Но Турецки не се възгордя, не. А за да направи аналогични или подобни изводи за Елмазов, е длъжен много добре да опознае и него. И пак със задна дата. Друг път няма…

6.

Саша остана още десет минути в сградата на прокуратурата, като по най-наглия начин използва служебното си положение: избра номера на Иркината леля в Рига, където живееха неговите момичета. Много скучаеше без тях. Когато ги изпращаше на гости — за малко, за някой и друг месец, знаеше, че ще скучае, но дори не можеше да предположи колко ще му е зле без тях.

Най-сетне чу родните гласове.

— Саша!… Нина, не пипай слушалката с мръсни ръце!

— Тате! Нинка има млъсни лъчички!

— Саша, тя вече казва „р“. Нина, хайде, кажи хубаво на татко.

— Тате, имам мррръсни ррръчички! Мама не ррразрррешава с мррръсни ррръце…

— Сашуля, чуваш ли?… Вече бъбри и по латвийски! Аз съм забравила всичко по латвийски и Нинка ми е преводач в магазина… Саша, чуваш ли? Саша, сигурно има нещо, нали? И няма да ходим никъде, нали? Нито в Германия, нито никъде? А какво става с твоя вестник?

Дори да искаше да излъже нещо Ирина, по-добре да не започва: сигурно още по дъха му дори от хиляди версти усеща в телефонната слушалка как и за какво мъжът й се кани да я излъже. При това свръхестествените й способности се появиха след раждането на Нинка, поне преди това не беше забелязвал такова нещо.

— Ира, визата важи половин година, вече проверих. Затова ще се постарая да свърша по-бързо това тъжно дело и веднага ще заминем цялото весело семейство… Въобще трябва да ти кажа, че из целия европейски континент времето започна да се разваля. А в Германия през този сезон е влажно, пази Боже, Нинка да вземе да настине, нали разбираш? След някой друг месец времето ще се оправи, снежко ще скрие калта, какво ще кажеш?

— Ясно… Значи ти дадоха ново дело, така ли? — попита с отпаднал глас Ирина. — Ах, Саша, Сашуля… Но нали ще го завършиш бързо и ще заминем всички заедно. А сега-засега ще поживеем тука, не е лошо, само че ни е скучно… Аз скучая…

След това Ирка изстрелва като с картечница един куп новини за Нинка в оптимистичен дух. И гласът й е мъжествен, няма грам горчивина от поредната семейна несполука. Но Саша знае, сега ще затвори телефона и ще започне да плаче и пак ще казва на Нинка, че сълзичките на мама са от вятъра. Нинка пак ще й повярва, защото мама ще се смее насила и ще си играе с момиченцето… На какво ли играят сега? На пусни-пусни кърпа или спукано гърне? Това Турецки не знаеше…

Щом следователят получи ново дело, азбучна истина е, че трябва да състави план за разследването. Няма мърдане, трябва да го направи. Но като изхождаше от собствените си задачи, които Турецки си постави по най-категоричен начин, той формулира целта си еднозначно. Да намери престъпника? Да разкрие престъплението? Не, колкото се може по-скоро трябва да се избави от делото.

И тъй, какво е необходимо за целта? Има няколко пътя. Първо, трябва да заключи кабинета и бързичко да напусне зданието, понеже кой знае защо днес то доста силно потиска психиката му.

Следващият етап: да седне в колата, в горката тракаща жигула, която неизвестно как пали от раз, значи прави фокуси или готви някой подъл номер на шофьора.

Колко странно, само два часа деляха Турецки от почти сбъдналата се мечта за прекрасна отпуска. А сега му се струваше, че ако не преди една епоха, то минимум вчера е бързал за срещата с Меркулов. И пак пътува, но вече за вкъщи, т.е. при Грязнов, на неговата „Елисейска“, с други думи — на оня край на географията. По стар глупав навик, вместо да кара по веднъж избран, постоянен маршрут, той зави наляво от Изложбата за постиженията на народното стопанство. Сетне профуча край хотелите на Останкино и Ботаническата градина, за да изскочи лесно на „Елисейска“, като мине през Свиблово по „Снежна“. Но излезе, че е сгрешил: още сутринта, по-точно през деня, свободната и чиста „Снежна“ е била преградена на няколко места. Ами да, време е да се научи: нали идва зима, значи е време да се разкопае асфалтът и започне ремонт на подземните комуникации. Като проклинаше всичко на света, той започна да се измъква обратно към проспект „Мир“.

Но ядът му помогна, както скоро разбра Саша, защото накара мозъка му да работи с невиждана досега скорост. И ето какви варианти възникнаха. Май си заслужаваха отделен разговор.

„Първи вариант. — Турецки така започна диалога със себе си. — Напрягам се, стягам се, сякаш ще излизам на самбисткия тепих от далечната ми младост, и играя блиц. Същевременно, опирайки се на опита от току-що завършеното дело на Киргизов, за броени дни намирам виновника и веднага пращам делото в съда. Може ли този ход да се нарече идеален? Да. Но като всичко идеално практически е неизпълним. Стоп! Червена светлина. За кого: за мен или за варианта? Ах, кръстовище! Значи спираме и двамата.

Друг вариант. Това, че под ръководството на Юра Фьодоров муровците съумяха, естествено с моя помощ, да открият и арестуват килъра, който е видял сметката на Киргизов, говори не само за умението на ченгетата, но и за определен процент късмет, при това не малък. Няма дела, където всичко да е едно към едно. Затова в дадената конкретна ситуация трябва да се има предвид, че килърът може вече да е ликвидиран. Дори в криминалните среди това е по-скоро правило, отколкото изключение. Но ако обвиняемият вече не е между нас, по съществуващите правила делото се прекратява доста бързо. Без много протакания. Цялата философия е само в това, че все пак трябва да установя убиеца. Както се казва, нюансът е малък: трябва преди всичко да установя лицата, представляващи кръга на противодействащата страна. С други думи, всички, за които назначаването на Елмазов на поста председател на Централната банка на Руската федерация е като остър нож в задника. При това покойният вече Киргизов бе посвоему уникална личност, притежаваща поразителното умение да си печели врагове. А пък образът на Елмазов ми е напълно неясен. Затова и кръгът от негови противници може да се окаже съвсем друг.

Така, продължаваме по-нататък. Да предположим, че личността на престъпника се установи и той се оказва жив и здрав. Но понеже се крие и най-вероятно е зад една от прозрачните или полунаши граници, по дипломатически канали и според уговорките на високите особи моят началник възлага издирването му на братските органи на ДС и вътрешните работи. И докато оперативните служители тичат с изплезени езици, обикалят из необятните простори на бившата ни обща родина, производството по делото се прекратява. А следователят, демек грешният аз, преспокойно и с чисти ръце и съвест отпътувам на заслужена почивка в чужбина. Ето такъв вариант ще ми пасне най-добре…“

Но тази „правова“ мозайка, която доста ясно се подреди в грешната глава на Турецки, имаше макар и малък, но уви, твърде съществен недостатък: просто друг ще избира варианта.

Точно с тази мисъл отвори вратата на приватизираното жилище на Грязнов…

7.

— Слава, цялата беда е, че изборът на варианта не е мой. Понеже не е по силите ми нито да убия престъпника, нито да му помогна да избяга. Значи остава най-несигурният, но решителен ход: да играя блиц. Просто нямам друг изход. Разбираш ли?

Турецки запознаваше с полученото днес дело стария си приятел Слава Грязнов, бивш подполковник от милицията, доскоро безстрашен муровец, отделил на него, безпризорния, кътче в дома си. Разсъждаваше пред него на глас.

Грязнов прекъсна напълно зрялата мисъл на приятеля си с някакво несвойствено му високомерие:

— А може ли да попитам с какви глупости се наливахте тук с малкия, но даващ големи надежди син на Романова?

„А, такава ли била работата! — разбра Саша. — Излиза, че не било високомерие и изведнъж отпушило се, иначе добре прикривано джентълменство. Това е била най-обикновена завист, която изпитва хазаинът към квартирантите, пили без разрешение от запасите му. Значи дългият ми разказ за изгубения рай не го е развълнувал до дъното на душата, а през цялото време е мислел за отворената бутилка калпав «Де лукс»? Добре, ще запомним това…“

— Първо, не са никакви глупости — кимна назидателно Турецки, — а най-прилична водка „Абсолют“, ако не се лъжа, шведска по произход, и второ, само сме опитали от твоя калпав „Де лукс“ и за малко да се отровим. Как можа да ти хрумне в хладилника си да държиш за приятели значи, миша отрова!

Слава се изхили. Най-накрая разбра причината за невъздържаността на Саша. Но за да се извини, Турецки все пак добави:

— Ако е необходимо, аз, естествено, съм готов да поднеса на многоуважаемия господин най-дълбоките си извинения.

— И по колко се падна на калпак от „Абсолюта“, ако не е тайна?

— Имаше само един литър. С домати.

— Културно — отбеляза с уважение Грязнов. — Тогава нямам повече въпроси.

— Че защо, да не би да ми се преплита езикът?

— Не, езикът ти работи нормално. Ако и с твоя главен прокурор си разговарял така, тогава не си предизвикал височайшия гняв.

— А, той пък вонеше на коняк. Видях какви гримаси правеше Костя. Но все пак за какво става дума?

— Не мислиш последователно, приятелю. И тук има два изхода: да легнеш да спиш или да излезеш на чист въздух. Кое предпочиташ?

— Мисля, че ще се поразходя — идеята си заслужава.

— Отлично. — Слава се надигна леко от креслото. — Ако не възразяваш, хайде да отидем до центъра? Денис ми съобщи, че в Елисеевския магазин видял някаква у-мо-по-мра-чителна платика. Ако е това, което предполагам, тогава към нея ще трябва „Кристал“ специална, с червено ъгълче на етикета. „Кремльовска“ не е сериозна работа, нито по пречистване, нито по вкус, тук съм съгласен с теб.

— Видях някъде наблизо из павилионите от твоята специална.

— Не, не вярвам на павилионите, като нищо могат да ти пробутат менте.

Предложението на Грязнов да се поразходят повдигна настроението на Саша. Поначало той обичаше този риж силен мъжага, и то не защото го подслони в дома си. Още докато Грязнов бе ченге в МУР, а Турецки следовател във всички прокуратури, като се почне от районната, двамата бяха изяли не един чувал със сол, бяха работили заедно не едно дело — налагало се е и главите си да рискуват, и в смъртоносни ситуации да попадат, но нали оцеляха, значи са победили. И не само за мемоарите.

Саша прекара длан по бузата си и чу противно скърцане. Как се е показал в този вид пред очите на главния прокурор? Ако трябва да си направи самоотчет — подобна издънка може да се обясни само с голямото пиянство. Чудеше се защо Костя се взира в него някак странно, а не разбираше и се стараеше да диша в яката си.

Докато Турецки се бръснеше набързо в банята, чу монотонни звуци от немска реч, от която разбираше само отделни думи от сорта на най-разпространените: „арбайтен“, „шлафен“ и „тринкен“. И „шнапс“ знаеше. За всичко останало бе пълен профан.

— Слава! Какво е това странно немско радио тук? Кой го слуша?

— Абе какво радио ти се причува! — почти го наруга от кухнята Грязнов. — Денис се упражнява, сега младежта, Саша, е друга, не можем я настигна.

Грязнов отвори вратата на банята и продължи със спокоен глас:

— Ти нали шпрехеш английския, а аз съм като онзи генерал, дето го попитали: „Какви езици владеете?“, а той казал: „Три — команден, уличен и руски. С речник.“

Макар че този виц бе брадат като патриарха, и двамата го помнеха още от времето, когато ходеха на стаж, но пак се засмяха. Почти безпричинно. А освен това Турецки усети, че май от раменете му се стовари тежкият товар на несправедливостта.

8.

На територията на засекретените учреждения в района на „Илинка“ колите влизат със специален пропуск. Понеже нито Турецки, нито Грязнов имаха такъв, затова не седнаха в разкошното грязновско ауди, нито в раздрънканата жигула. Преодоляха с бърза крачка стотината метра до метро „Бабушкинска“, хлътнаха под земята, връхлетяха във вагона и се понесоха към „Китай-град“, без да сменят никъде. Линията е пряка и удобна.

На Турецки веднага му хрумна да посетят мястото на престъплението още щом Грязнов предложи да избира: сън или разходка. И макар да беше вече късно, някъде около осем, Саша се надяваше да огледа мястото и ако извади късмет, както винаги да се възползва от Славкиното остро око на ченге. Друго да не е, но там със сигурност ще се намери храна за размисъл. Грязнов се съгласи, като забеляза, че местопрестъплението привлича не само убийците, както твърдят писателите криминалисти.

Сега в настъпващия мрак и при неприятната, някак мъртвешка светлина на лампите пресечката във вътрешността на квартала, където бе избухнал и изгорял мерцедесът на Елмазов, изглеждаше като изоставен военен обект. Доскоро там е цъфтял живот, но сега военната част е напуснала и е настъпило запустение. С една дума, тук всичко правеше впечатление на нещо бивше, изоставено, безстопанствено.

Грязнов, който познаваше Москва като петте си пръста, веднага доложи, че сивото здание с множеството полуколони до втория етаж на фасадата принадлежи на контраразузнаването. Между другото, колата е взривена край това здание. Съседното пък, зеленикавото, е на президентската администрация. Край парадния вход на жълтата кооперация отсреща висеше на една страна табелката на някаква фирма.

Грязнов остана на улицата, мотивирайки постъпката си с гаденето, което изпитвал към всякакви правителствени учреждения, особено свързаните със спецслужбите. Според Слава опитът от общуването с тях никога не му доставял удоволствие. Затова Турецки влезе сам в полутъмния вестибюл на първата сграда, показа удостоверението си на старшия от охраната — привлекателен строен брюнет, нещо като Тихонов-Щирлиц, и започна да го разпитва за произшествието, станало наскоро почти пред самия вход на ведомството.

Щирлиц дълго разглежда Саша с вежлива полуусмивка на устните, а сетне също така спокойно съобщи, че не разполага с никакви сведения. А дори и да разполага, няма нито право, нито желание да продължава разговора без разрешение от началника, по-точно без специално указание по този повод. И точка — пределно ясно и до побъркване вежливо.

Наистина, от къде на къде този следовател по особено важни дела изведнъж си пъха носа, където не му е работа? Охраната сигурно има желязна заповед: никого и под никакъв предлог да не допуска в повереното владение. А изведнъж, виждате ли, нищо незначеща организация на име Главна прокуратура! Това са глупости, нищо повече! Турецки, ти си несериозен човек, щом без никакво разрешение си пъхаш носа там, където не трябва. Щирлиц ясно ти демонстрира, че във Федералната служба за сигурност, за което според него странният посетител сигурно не се досеща, всички без изключение, дори сътрудниците на най-ниското стъпало в служебната йерархия, свято спазват основния закон — да си държат езика зад зъбите.

Съседният зеленикав билдинг, оборудван с не по-малко задължителната охрана, също не разполага с нужните за следствието сведения. Тук също никой нищо не знае, не е чувал за нищо подобно, нищо не е видял, а дори и някой да е видял, не е възможно да се намери въпросният човек: работният ден отдавна е свършил, служителите са си заминали.

Целият този никому ненужен, дори глупав воаяж отне не повече от половин час. Ядосан, Турецки излезе на улицата и видя край ъгловото здание с косо висящата табелка Грязнов. Разхождаше се едва ли не под ръка с блондинка с кокетна баретка и къс шлифер, демонстрираща съвършени по форма крачета. Да, за никого от професионалните ченгета не беше тайна, че Слава умее мигновено да прави контакт със слабия пол. „Обаче сега — намръщи се Турецки — дойдохме със съвършено други задачи, в които подобни дами изобщо не влизат. Или много греша?“

Като видя решителната походка на Турецки, сериозния му и дори навъсен вид, блондинката изведнъж се усмихна широко и заяви като на стар приятел:

— Здравейте, Александър Борисович!

Саша онемя. Хем трябваше да признае, че отблизо момичето изглеждаше още по-съблазнително. Може би бе малко едричка за стегнатия си здраво с широк колан шлифер-пола, но именно това на пръв поглед несъответствие правеше още по-привлекателна силата, която излъчваше жената, облечена с пресметливо лекомислие. Турецки си помисли и друго — разговорите с подобни жени сами по себе си трябва да са тягостни, понеже произнасяните думи нямат ни най-малък смисъл, докато мозъкът е зает с нещо съвсем различно: изнамиране на подходящ за двете заинтересувани страни любовен вариант. Да не кажем и нещо по-грубо. Но като наближи, Саша усети не на шега убождането на ревността и се разсърди — на себе си и на глупавата ситуация. Ама че е досаден този Грязнов! И какво виждат жените в тоя, рижавия?

— Привет! — кимна Турецки по-сухо, отколкото би трябвало, като разбираше, че няма сили да откъсне поглед от нахално изложените за всеобщо наблюдение великолепни коленца. И се обърна без желание към Грязнов: — Извинявай, Вячеслав Иванович, но нали се разбрахме да не се бавим заради разни дреболии?

Но Грязнов напълно игнорира явното недоволство на приятеля си.

— А ти не бързай, Александър Борисович, по-добре се запознай. Момичето се казва Таня. Фамилията й е Грибова. И е точно човекът, който най-много ти трябва. Не съм ли ясен?

Таня кимаше радостно, отваряйки устните си в широка усмивка, и Турецки забеляза на ослепителните й зъби следи от морковено червило. Като виждаше, че продължава да мълчи и значи засега нищо не е разбрал, Грязнов продължи:

— Танечка завършва задочно юридическия и мечтае да стане следовател. Но засега работи в това здание с кривата табелка. Танечка е помощник-управител на своята фирма и живее в собствения си кабинет. Какво друго? Ах, да, Танечка много обича Москва и обожава да гледа през прозореца. — Грязнов говореше с тон на добър възпитател от детска градина. — Между другото, и оная вечер, когато на ъгъла гръмва колата, Танечка се е любувала на изгледа към Червения площад и панорамата от покриви и тесни улички в този квартал. Правилно ли се изразих?

Таня за пореден път кимна радостно и Турецки най-накрая разбра всичко. „Ах ти, Славка, какъв си ми умник! Това се казва ченге! Та той буквално за няколко минути е успял да пипне истинския свидетел! И докато аз напразно се опитвах да разговоря твърдата като камък охрана, Грязнов е направил каквото трябва.“ От физиономията на Турецки веднага изчезна маската на враждебна суровост.

Грибова разказваше учудващо ясно и грамотно, което не е често явление за днешното време, когато при разговор в най-добрия случай преобладава джебчийският жаргон. Изглежда, заниманията в юридическия факултет са й били от полза.

— Всичко беше примерно така, както току-що ви разказа Вячеслав Иванович. Всички наши сътрудници си бяха отишли. Като днес си спомням, когато зад прозореца гръмна, беше във вторник в шест и трийсет и две. Аз тъкмо бях до прозореца на нашия офис, ето там, на шестия етаж. Работата е там, че моят шеф все ми обещава да ми намери нормална квартира, но нали знаете колко са скъпи сега жилищата. Отначало мислех да си купя сама едностайно апартаментче някъде по-близо до центъра, но когато ми поискаха хиляда и петстотин долара за квадратен метър, желанието ми веднага се изпари…

Таня изведнъж спря и като погледна изпитателно Турецки, каза без сянка от усмивка:

— Трябва да ме извините, Александър Борисович, но бих искала и вие да си покажете документите. Вячеслав Иванович вече ми показа удостоверението си на сътрудник от милицията.

„Браво на Слава! Пробутал е на момичето отдавна просрочената си карта. А както се вижда, мадамата не е глупава.“ Саша извади от джоба удостоверението си и го подаде на Татяна. Тя прочете съсредоточено, като мърдаше сериозно сбърчените си вежди, че пред нея наистина стои следовател от Главна прокуратура, и това я успокои напълно.

— Всичко е така, както каза и Вячеслав Иванович — каза Таня, докато връщаше документа на Турецки, — благодаря, Александър Борисович. Много ми е приятно да се запозная със следовател по особено важни дела…

„Наглед дреболия, а колко е приятно вниманието и изисканото ласкателство на красивата жена — помисли Саша. — Не, Грязнов никак не е глупав, работата си е работа, а Танечка наистина е обект, който заслужава по-нататъшно изучаване…“ И докато в главата на Турецки се въртяха твърде фриволни варианти на това изучаване, той едва не пропусна това, заради което всъщност двамата със Славка бяха дошли тук, на „Илинка“.

— Гледам през прозореца: от нас се вижда ъгълче от ГУМ, Червеният площад е зад него и така нататък. И изведнъж забелязвам голяма кола, нито черна, нито тъмносиня, явно западна марка, която неизвестно защо кара бавно. Обикновено в този апендикс не влизат коли. За тук трябва специален пропуск — за влизане и излизане. А след това колата застана плътно до тротоара, но от нея никой не излезе.

— Съвсем сигурна ли сте в това? — уточни Турецки, като криеше прекалено настоятелния си поглед.

— Абсолютно. Не се оплаквам от зрението си… Така, а след една-две минути се чу този кошмарен взрив. Какво друго? Ах, да, стори ми се, че хората в колата чакаха някого.

— Защо решихте така? — Турецки пак се опита да се съсредоточи в работата.

— Защото шофьорът отвори лекичко прозореца и запуши. От прозореца на колата се издигаше достатъчно забележима струйка дим. Ако попитате дали не съм разгледала пътниците, ще ви отговоря отрицателно. Стъклата на колата бяха затъмнени, пък и беше вечер. Просто бе невъзможно да се различи нещо… А след това сякаш огромен бенгалски огън се разпръсна на всички страни, последва страшен… не, не грохот, а по-скоро трясък. Аз машинално се дръпнах от прозореца и в този миг екна взривът. Всичко се покри с оранжев пламък и черен пушек. Много се обърках… Просто не знаех какво да правя, защото по цялата улица нямаше жива душа. Тогава грабнах телефонната слушалка и започнах да звъня в милицията. Но в това време видях, че към мястото на взрива, където всичко гореше, тичат хора с униформа… А пък пожарната дълго не идваше…

— Оперативните служители, които са работили тук, на местопроизшествието разговаряха ли с вас, Таня? От милицията, от органите за сигурност?

Последва мигновен отговор:

— Първите дни тук идваха сума ти сътрудници. Имам предвид вторник и сряда. Днес вие сте първите. Та значи, ония се въртяха безкрайно, суетяха се, шепнеха си нещо, викаха моя шеф и от другите фирми в сградата. Едва след това Алексей Николаевич, моят президент, каза, че не им е рекъл нито дума за моето присъствие тук. Никой не бива да знае, че живея тук, защото може да си има неприятности… Ох, защо ли ви казвам! Няма ли да ме издадете?

Турецки побърза да я успокои, че по никой начин няма. И веднага съобрази колко двусмислено прозвучаха обещанията му. Ако трябва да си говорим честно, как ли пък не! Но… Танечка и дадения контекст — съвсем не е негова плячка, а на Славка. Грубо казано. Виж, ако Грязнов сгафи, тогава, както се казва, извинявай, братле…

В това време Грязнов направи вежлив жест с ръка и Танечка направо с мерак отвори с ключа си вратата на входа, след което тримата се качиха с асансьора на шестия етаж.

Офисът на „Мостранслес“ заемаше четири неголеми стаи, обзаведени с напълно стандартни мебели. Тук имаше и компютри — закъде днес без тях. Но Турецки не видя нито разкошни кресла, нито стъклени маси, нито модни икебани от изкуствени растения. Всичко бе непретенциозно и без предизвикателен шик. В една от стаите с „оня“ прозорец (тя се стори на Турецки по-уютна от другите) имаше широк кожен диван. Разбира се, нали тук живее Танечка. Хубав диван, отбеляза между другото Турецки, а само след миг добави наум: „Много хубав…“

Изгледът от прозореца наистина бе добър: можеш да се любуваш на столицата. Не лошо се виждаше и уличката, откъдето е влязъл мерцедесът. Следите от разрушението също се виждаха добре, макар метачите да са поработили старателно. Но лампата осветяваше очукания ъгъл на кооперацията, тъмните петна от пушек по стената и дупките в асфалта по пешеходната пътека до тротоара.

Преди да си тръгнат, Турецки помоли Таня да си покаже паспорта: както се казва — бдителност за бдителност. След което си размениха телефоните, а Саша й определи официална среща в прокуратурата. Всичко бе направено както си му е редът и това не предизвика у нея никакъв протест. Или неудоволствие. Но съвестта на Саша не му позволи да възприеме последното за своя сметка, макар много да му се искаше…

Дългото и топло лято и също такава есен тази година отстъпиха място на дъждовете, калта и неприятния, пронизващ с влагата си студ. Не е най-доброто време за разходки. Но те не се върнаха на бившата „Дзержинка“, а поеха към Червения площад. После покрай ниската църква на Казанската Богородица, безгрижно разположена на мястото на незабравимо лятно ресторантче, се мушнаха под арката на Иверския параклис и излязоха при строежа на Манежния. Цяла Москва разровиха! Ами да, всеки градоначалник, като се почне от героите на Салтиков-Шчедрин, мечтае да облагодетелства града с личното си участие. Нямат пукнат грош дори за борбата с престъпността, а доказват на населението, че всички нещастия произтичат от разрушените църкви. Сиреч, като ги построим отново, всичко ще се оправи от само себе си.

В отговор на досадните излияния на Турецки Грязнов се подсмиваше със сдържан оптимизъм. Нали не е на бюджет като някои други, чиято заплата зависи единствено от държавата и от никой друг. Той е капиталист, има собствен бизнес и печели от него не лоши пари. Изглежда, възприема чуждата злоба като неразбиране на проблемите на новото време.

Като заобиколиха величествения строеж на капитализма, те поеха нагоре по „Тверска“. Тук бе шумно, както в дните на тяхната весела младост, и светло от ярките витрини, празнично от навалицата модерни госпожици, от чиито крака на Грязновата физиономия окончателно застина глуповатата щастлива усмивка.

Турецки веднага го върна на земята:

— Можеш ли да ми обясниш най-сетне по какъв начин намери Татяна? Или е тайна на фирмата ти?

Както винаги, отговорът на Грязнов го покори с простотата си:

— Саша, ако човек, в дадения случай красива жена, в извънработно време влиза в служебното помещение с две пазарски чанти, какво трябва да означава това?

В Елисеевския магазин купиха наистина великолепна платика с цвят на скъпоценен коринтски бронз, някъде към пет килограма, пак там се снабдиха с необходимите деликатесни продукти, главно мезета и за всеки случай взеха две, не, три водки „Особая“ с червено ъгълче, олицетворяващо експортния вариант на завод „Кристал“. Плащаше Грязнов, но не защото на Турецки му свидеше. Както вече се разбра, не беше взел аванса срещу отпуската. И един Господ знае кога ще го получи. На това отгоре Грязнов е капиталист. Сам си плаща заплатата.

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Контролен изстрел (2)

Метаданни

Данни

Контролен изстрел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвъртък, 5 октомври

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

Фридрих Незнански
Контролен изстрел (2)