От сутринта имаше страшно много работа. Разговорът с полусънения Денис не му отне повече от десет минути. Момчето се събуди, идеята го запали и отиде при чичо си да поиска цял ден да работи в библиотеката. Турецки имаше насрочена среща с доктор Липкин още за осем сутринта. По стар навик Липкин приемаше следователя точно по разписание, заради такъв пациент дори можеше да жертва почивния си ден. Само че днес нямаше нужда. Но преди да посети зъболекарския кабинет на Липкин, Саша трябваше да се отбие при съдебномедицинския експерт Градус, който поема дежурството в шест сутринта, и да изпроси една от веществените улики за временно ползване. Именно да изпроси, въпреки предоставеното му от закона право да иззема всичко необходимо за провеждане на следствените действия. Но с Градус не може като с другите, Градус, както се казва, е друга опера. След това, когато свърши с Липкин, чийто частен кабинет се намира на „Болшая Пироговска“, трябва да отскочи до съседите на „Зубовски площад“ в химико-фармацевтичния институт „Карпов“… Стоп! За малко да забрави най-главното. Точно в осем на „Петровка“ трябва да се яви Семьон Иванович Червоненко — това е най-важното сега. На кого да възложим?

Дори не възниква въпрос кого да сложи на зъболекарския стол вместо себе си: макар да го е страх, но е срамота да има пълна уста такива зъби. И при Градус трябва да отиде лично, понеже кого другиго може да напсува в зависимост от настроението си и да го изпрати на майната си. Това е меко казано. С Ким Курзаев също само Турецки може да се уговори за помощ. Благодарение на предишното им познанство. Така че в института „Карпов“ също предстои да отиде лично. Какво да прави?

И той започна да звъни на дежурния по МУР, за да му намерят началника на втори отдел майор Яковлев и да му предаде телефонограмата, свързана със Семьон Червоненко.

Саша отиде в кухнята с чувство за известна неудовлетвореност от действията си и завари там Грязнов, вече успял да изпие първото кафе и да изпуши сутрешната си цигара.

— Саша, какво така лицето ти днес е особено? — поинтересува се Грязнов, оглеждайки приятеля си с философско око.

— Какво ми е? — Турецки не бе настроен за шеги.

— Ами трескаво.

— Отивам на зъболекар.

— Тогава защо тонът ти е такъв умиращ? Някой ще си помисли, че си изплашен.

— Нека мисли. Всеки човек трябва да се бои от нещо. Ето ти например трепериш от ужас в самолет. Нали си ми разказвал.

— Е, обидихме ли се? — изуми се Грязнов. — Саша, какво ти става?! И аз не обожавам зъболекарите, дори не мога да кажа кое е по-лошо — самолетът или зъбарят… Добре, не се бой, ами я кажи как върви делото за богаташите?

Славка знае: за да помогнеш на някого да се съвземе, трябва да го бутнеш на професионална тема. Както обикновено, Турецки налапа въдицата и докато сърбаше вече изстиналото кафе, започна схематично, естествено, в общи линии да разказва. Грязнов слушаше внимателно, ругаеше тихо и поклащаше осъдително глава. И завърши късия си разказ с неочаквано предложение:

— Виж сега, Саша, ако се наложи пак нещо да се разбива, счупва, отваря без санкция, не се стеснявай, ние с Дениска сме насреща, винаги сме готови да помогнем, не се съмнявай. Между другото, къде го изпрати на ранина? Поиска да го освободя за целия ден.

— Абе хрумна ми една мисъл… една идейка. Може нищо да не стане.

— А, знам ги аз твоите идеи — намигна многозначително Грязнов. — От тях винаги нещо излиза. Добре, пази тайна, не настоявам, нека момчето се учи… Да, нали не си забравил, че Шура ни е канила днес на гости?

— Помня. Макар да не изпитвам никакво желание да гледам онова милиционерско котило.

— Какво котило! Ще бъдат все наши момчета, сърдечна компания, не повече от десет човека. Сякаш не познаваш Шура. Тя и миризмата на чуждите не понася…

2.

„Нима съм излязъл от черния период и съм прекрачил в белия? — попита се Турецки. — Ами ако наистина е свършил периодът на неуспехите?“

… Борис Лвович Градус, наклонил снизходително на една страна голата си глава, го изслуша спокойно, без традиционните псувни и даде веществената улика, грижливо направена на целофанов пакет. Саша се подписа за получаването и се оттегли с поклон, изпроводен от ироничната усмивка на съдебно-медицинския експерт. Майчице мила, какво ли не ставало! Съвестта на Градус се е пробудила. Или иронията му бе насочена към професора, когото Турецки възнамеряваше да докара малко по-късно тук, в моргата. Не, явно Градус е станал по-кротък.

Ако това беше спектакъл, завесата може да се спусне тържествено.

По-нататък в програмата бе доктор Липкин. Той работеше така, както птицата с клюна си — отмерено, спокойно, с високо чувство за собствено достойнство и внимание към пациента. Затова, като се готвеше за екзекуция и се настройваше за най-ужасното, щом седна на стола, Саша се освободи от всички страхове.

— Другия път, Александър Борисович — рече строго Липкин, — ви препоръчвам да дойдете точно след седмица. Не бива да изоставяте по този начин организма си.

— Благодаря, но имам още един сериозен въпрос към вас — Турецки неволно се поддаде на докторската интонация, — ако позволите…

Липкин само вдигна рамене: демек, щом е за вас, Александър Борисович!

И тогава Саша извади от чантата си опакованата в целофан челюст на „куриера“, загинал при взрива на мерцедеса.

Докторът я извади от пакета, огледа я внимателно и произнесе я въпрос, я констатация:

— Ферегейска ли е изработката?

— По всяка вероятност — да. — Саша сви рамене. — А какво бихте могли да ми кажете за бившия собственик на това нещо?

— Както разбирам, сега е умрял, нали? Или е убит? Ах, Александър Борисович, какво искате от мен? Аз съм само зъболекар, а не ченге. Е, добре, добре… Дайте пак да видя… Само не ме гледайте така… Какво мога да кажа категорично? Този човек е бил на около трийсет години, а отскоро е започнал да пуши. Но не много, просто така. На двата зъба има коронки, виждате ли, материалът е германски. А изкуственият зъб между коронките е направен по съветски, нали ме разбирате. Какво друго да ви кажа, странно защо всички тия зъби са едно цяло. Тоест всички са направени едновременно.

— Значи има вероятност това нещо да е направено у нас?

— Не, не мисля. У нас няма такива полировъчни апарати и такова пасване на цветовете. Вече ви казах, че имам много познати зъболекари, които отидоха от Съветския съюз в Германия.

— Чух, но така и не разбрах защо и вие не сте се присъединили към тях? От десет години се каните.

— Сега вече едва ли ще тръгна — въздъхна Липкин. — Не можете да си представите какво е да започваш на моите години. Добре де, да не говорим за това. Но два пъти съм ходил в Германия. По покана. Запознавах се с техните методи. Ах, Александър Борисович, какво да ви кажа: апаратура, технология — всичко от най-висока класа! А пък изпълнението — да ме прощавате… Просто обидно. Да имах тяхното оборудване! Макар че има и майстори. Например в малкото градче Бад-Соден живее един мой добър приятел и просто изумителен човек. Генрих Садовски. И е милионер. А каква клиника има! И как работи! Не — Липкин се намръщи, — това не е негово дело.

— Но може ли да е някой от нашите? Имам предвид от бившите?

— Лично аз не изключвам. Трябва и вие да виждате ясно — ето ви материала, а ето ви и работата! — Липкин няколко пъти посочи с пръст челюстта на масата и огорчено разпери ръце встрани.

Разбира се, Турецки не можеше да види дълбоката разлика, нищо не виждаше. Всеки си е специалист в областта.

По-нататък по плана следва химико-фармацевтичният институт. Времето е много подходящо — няма девет. Но професорът трябва да си е на мястото, той винаги се е отличавал с особена, дори малко обидна точност.

Няколко думи, за да стане картината по-пълна. Ким Шогенович Курзаев, доктор на химическите науки, професор и прочие, беше велик алхимик. Саша успя да го привлече като експерт в две много объркани дела, свързани с употребата на психотропни средства, и той много мъдро и бързо съумя да помогне на следствието. Не че след тези случаи станаха приятели, но Турецки от време на време му се обаждаше, нямаше навик да губи от погледа си експерт от такава висока класа. Но веднъж Ким се прослави, и то в буквалния смисъл. Заяви на всеослушание пред журналисти, че въпреки световните договори нашето военно ведомство разработва ново химическо оръжие. Разрази се неимоверен скандал. Щяха да съдят Ким, но общественото мнение бе изцяло на негова страна, за него направиха документален филм от Би Би Си. Разбира се, дълбоко в душата си Саша искрено споделяше човешката позиция на Ким, макар да можеше да го изрече на глас само пред Меркулов или Слава Грязнов. Въпреки това Саша предполагаше, че Ким не е забравил как без всякакви задни мисли го поздрави за завършилата дълга и неприятна епопея, разгърнала се в правителствените и военните кръгове.

Сега точно той му трябваше, понеже дори Костя потвърди и по този начин подкрепи предположенията за убийството на Кочерга.

Турецки се качи на третия етаж и влезе в малко преддверие на лабораторията на Ким Курзаев. Младичката, но вече превзета лаборантка го погледна въпросително. Господи, нима отблясъкът от славата на шефа осветява и подобни маймунки?

— Тук ли е доктор Курзаев?

— Да, вече пристигна, но в настоящия момент не е в кабинета си.

— Къде мога да го намеря? — Саша нямаше време да флиртува с хлапачката.

Като почувства пълната липса на интерес към собствената си особа, маймунката само сви неопределено рамене:

— Н-не знам… Опитайте да отидете в приемната на директора, може там да имате повече късмет. Наистина, сега имат важно съвещание.

Ах, да, как можа да забрави! Нали понеделник е ден за летучки, петминутки, кратки съвещания, всяко от които може да продължи не по-малко от час и половина, два, иначе няма да уважават заседаващите. Старата песен на нов глас!

Той погледна часовника си — беше девет без пет и ако побърза, може да успее. Слезе на бегом на директорския етаж и без никаква покана, съзнателно игнорирайки въпросително-учуденото изражение върху лицето на секретарката, влезе направо в кабинета на директора на института. Ура, Ким бе тук! Застанал до широкия прозорец, обсъждаше нещо заедно с директора.

Кратко изумление, мигновено разпознаване, след което Ким представи Турецки на директора и те чинно се здрависаха. Саша веднага изложи в телеграфен стил, че му трябва професор Курзаев, а в отговор директорът само разпери ръце. Странно нещо! Днес всеки, с когото Турецки бе принуден да общува, все разперва ръце.

Директорският кабинет започна да се пълни с хора, а Саша и Ким излязоха след снизходителното кимване на директора. Интересно, а какво можеше да предприеме срещу настойчивата молба, подкрепена от такъв аргумент като съобщението, че разследваното дело се контролира от президента и главният прокурор или заместникът му всеки ден докладват лично за хода на следствието? Така си беше.

— Докторе, кажете ми — попита Саша, когато влезе след Ким в лабораторията, — съществуват ли препарати, които могат да парализират волята и да дават възможност да правиш с човека каквото си пожелаеш?

— Разбира се — усмихна се Ким и с дългия си като на музикант показалец посочи голямата колба зад гърба си. Точно в този момент в нея се пенеше някаква жълто-виолетова течност. — Моля, може да се полюбувате, Александър Борисович. Работя нов еликсир. Гълтате от мензурката и ставате зомби. Мога да правя с вас каквото пожелая. Заповядвам ви и без да мислите и без угризения на съвестта взривявате Кремъл, Капитолия или Бъкингамския дворец.

— Не, Ким, сериозно питам.

— Саша, отговарям напълно сериозно. За да не те измъчвам, ще ти кажа, че сега в света, става дума за фармацевтичния свят, се произвеждат толкова от твоите психотропни, че можеш да откачиш само от наименованията им.

— Това ми е ясно. Следващ въпрос: съществуват ли изследвания, с помощта на които може да се установи дали на някого е давано от тези препарати? Преди смъртта.

— По принцип може. Но при определени условия. Трябва да не са минали повече от четирийсет часа от проникването на препарата в организма. Тези отрови имат лошия навик да се изпаряват много бързо и да не оставят следа.

— Това условие важи ли за труп?

— Най-вече.

— Ким, сериозно ли говориш?

— И още как — усмихна се той.

— Тогава се приготвяй и тръгваме веднага. Вземай всичко, което ти е нужно. Готов съм да сваля цялата ти лаборатория на ръце.

— Чакай малко. — Курзаев леко се смути от подобен натиск. — Първо, там долу — той посочи с пръст към пода, като имаше предвид директорския кабинет — имам много отговорно съвещание, говоря ти съвсем сериозно, Саша, разбери. И второ, тук ме чака страшно много работа.

— Тогава ще действаме по друг начин. — Турецки смени тона и стана официален. — Уважаеми Ким Шогенович, съобщавам ви, че по силата на предоставените ми пълномощия назначавам вас, професор Курзаев, доктор на науките и така нататък, за експерт по делото за убийството на гражданина Кочерга. И ви напомням, професоре, че под заплаха от наказателна отговорност нямате право да откажете моята задача… Ким, чуй ме, моля те, направо те умолявам, трупът е в моргата вече от денонощие. Времето изтича. Направи ми химическа експертиза и ще те оставя на мира, кълна се. Но резултатът ми трябва още днес, каквото ще да става.

— Но, Саша, това е невъзможно. Къде можем с такава скорост? Не, няма спор, ще тръгна, щом положението е такова. Казваш, денонощие? Това е опасно. На ръба… Но и самият анализ трае доста дълго време, предупреждавам те предварително. И не очаквай никакви резултати по-рано от утре сутринта. Ако изобщо успеем да определим нещо. Добре, ценя твоята настойчивост. Хайде да се приготвям…

3.

Колкото и да е странно, Курзаев веднага намери общ език с Градус. Тоест двамата заговориха за неща, от които нормалният човек не разбира копче. Професионалисти! Къде ще се мери той… За да не пречи да се занимават с отговорната си работа, Турецки излезе навън, горе-долу на чист въздух.

Нищо не можеше да направи със себе си: не само не понасяше вида на труповете и мириса на формалин, но и самото помещение с хладилните му камери и всичко останало, свързано с обреда на смъртта. Колко години са минали, а съвсем не можеше да свикне. Остава само да завижда на същия този Борис Лвович, който е направо на ти с труповете. И друго — посещението в моргата пропъждаше за дълго и съвсем сигурно апетита на Саша.

Разбира се, завистта не е хубаво чувство, но му беше хубаво да гледа как Ким поглъща с удоволствие огромния сандвич в „Макдоналдс“ на „Пушкински площад“, където закара професора по негова молба. И това става след почти едночасово ровичкане из трупа, бърр! Лично Саша с огромно усилие си наля чаша кока-кола и пъхна в устатата си няколко картофчета. Курзаев имаше отличен апетит. След първото блюдо отиде за второ, с една дума — насити се и като разглеждаше следователя с неприкрит сарказъм, му съобщи, че сега е готов да се връща на работа, където просто трябва да бъде закаран. Турецки разбра, че обилният обед по американски е своеобразното отмъщение на професора. Сиреч ти ме принуди, а сега пък аз, драги, ще те поизмъча.

Странно, дори цигарата имаше някакъв необяснимо неприятен привкус.

След като се раздели с Ким, Саша се уговори да се чуят контролно и се запъти към своята кантора.

4.

На бюрото го чакаше бележка от вярната секретарка на Меркулов — бъбрицата Клавдия Сергеевна: „Александър Борисович! Спешно на съвещание при главния прокурор.“ Разбира се, точно сега, както се каза, е най-подходящото време за кратки многочасови съвещания. Кога най-после ще свършат?! А какво още иска главният? Сега вече само пълен идиот не е наясно, че „нашият решителен, нали разбираш“ Анатолий Иванович изкарва последните си дни на стола. И никой няма нужда нито от него, нито от съвещанията му. Отдавна всички са го отписали, какво скача? Да си кротува, да не се обажда, да не се задълбочава в делата, да не помага с глупави съвети, пенсийката току-виж дошла, и то повишена… Още повече че и стажът, както се говори, позволява да се уволни за прослужени години. Наистина това ще е първият подобен случай. Ако изобщо стане.

Значи спешно. Какво да се прави? Саша взе листа с текста, приканващ го на голготата и намери отдолу друг, по-малък. Върху него бе текстът на съобщението за пристигащите самолети във вторник между 16,30 и 17,15.

Така, в столицата са пристигнали четири самолета: два на „Аерофлот“ от Берлин и Виена, един — на „Луфтханза“ от Франкфурт на Майн и още един — на „Иберия“ от Мадрид. Самолетът на „Луфтханза“ е кацнал в Шереметиево точно в 16,47.

„Какво казал Сергей Егорич? Самолетът се е приземил преди двайсетина минути… А часовникът на Кочерга показвал 17,08.“ Всичко е правилно, значи „куриерът“ е пристигнал точно с този рейс… Но въпреки това трябва да отиде при главния…

5.

Съвещанието сигурно е било обявено за суперважно и свръхсекретно. Турецки схвана тази истина веднага щом наближи вратата на така наречената Мраморна зала на богоугодното заведение. Върху бележката на Клава стоеше часът на написването й: 10,00. Сега часовникът показваше дванайсет без петнайсет, изглежда, петминутката се е проточила почти два часа. Щом е закъснял, какво ще прави там? Ако пък главният тъкмо сега се е развихрил, значи е настъпил моментът да присъства на кулминацията на действието. Саша улови дръжката на вратата, но на рамото му веднага се отпусна бдителната ръка на началник-канцеларията на главния, който за разлика от шефа си май бе напълно пристоен мъж. На строгия му въпросителен поглед, който трябваше да изобразява „Защо така късно?“, Турецки отвърна с жест — прекара длан по гърлото си: дотук съм затънал в работа. И верният страж разреши да мине.

Когато затвори вратата след себе си, остана там, за да има възможност да си намери свободно място и същевременно да не привлича вниманието на „важното събрание“.

То наистина си „заслужаваше“ името „важно“. Залата бе пълна-препълна с хора, главно непознати. Защо ли? Но ако разсъждаваме откровено, то в така наречените правозащитни органи незнайно защо хората не се задържат дълго. Току-виж минала някоя друга година, а може и по-малко и както се казва, някои вече ги няма, понеже без да подбират средствата, са съумели да се прехвърлят в банково-финансови частни структури; други са убити, има и пенсионирани, уволнени по нецелесъобразност и така нататък — какво пък, и това се случва. А на подобни съвещания се появяват нови лица. Кадрите се обновяват много бързо не само тук, но и в милицията, и в службите за сигурност. А свестните все не достигат. Затова студенти от горния курс водят дела. Нито умни още, нито опитни. Опарват се, получават удари от всички страни и… отиват по фирмите — като съветници, юрисконсулти, получават си пачките в зелено и зарязват сребърните пагони. А какво ще стане по-нататък? Когато си отидат старците?

Все пак имаше и познати, но тук-там. В първите редове Саша видя Меркулов, Фьодоров, шепата „важни следователи“ и още няколко грохнали милиционерски и прокурорски вълкодави. Заседанието се ръководеше лично от главния. Беше се настанил гордо на трибуната, вероятно се чувстваше свободно и разкрепостено, и не говореше, забил нос в текста, а така, беседваше волно с препълнената зала.

— … и в тая същата Германия, между другото, нека ви съобщя, също има определено количество убити банкери. Както сигурно сте чели в пресата, преди няколко години в Бад-Хомбург е бил убит директорът не на някоя треторазредна банка, а на самата Дойче банк, тоест на главната банка на Германия. Между другото, в колата му, както нерядко се случва у нас, е бил заложен експлозив. Та искам да ви съобщя, престъплението е било разкрито от немската криминална полиция в най-кратки срокове. А преди три месеца подобно престъпление бе извършено и в Дрезден. Престъпниците вече очакват присъдите си. Ето какви примери съм принуден да давам. Какви са изводите? Ами изводите са следните: немските следователи, полицията и службата за сигурност работят значително по-добре от правозащитните органи в Русия.

Така, Костя получи нов чувствителен ритник и главното, със същите примери: все пак за нас немецът е образец. Доколкото Саша схвана, изглежда, въпросното съвещание бе посветено на поредния президентски указ за поредното засилване на борбата с бандитизма и организираната престъпност. Естествено, главният прокурор не възнамерява да поеме целия патос на новото постановление, понеже явно се беше приготвил да поема в съвършено друга посока, персонална. Но както и да се развие по-нататък съдбата му, бе необходимо отново за пореден път да натрие носовете на провинилите се и събрани днес тук ченгета и следователи, че не са се потрудили да намерят виновниците за шейсет взрива, прозвучали през последните месеци в Москва, и не са се оказали способни да разкрият убийствата почти на трийсет банкери.

Ако говорим за набиването на обръчи като такова, и в това отношение нямаше нищо извънредно. Всички седящи тук отдавна са разпределили помежду си „висящите“, тоест неразкритите дела с неоткритите убийци. И това още означава, че в списъка на нехайните, който сигурно за усилване на праведния гняв главният бе сложил под носа си, е и името на Турецки. И следователно става определено ясно защо Клавдия Сергеевна по заръка на Меркулов, естествено, е поставила на бюрото ви, мосю Турецки, бележката с указанието да тичате презглава на съвещанието-хокане. Меркулов, естествено, е решил, че за Турецки ще е полезно да се попоти в прокурорската баня. Само че нито той, нито останалите са взели под внимание едно нещо: Саша отдавна вече пет пари не дава за тази процедура. Това сме го чували, господа главни прокурори. И неведнъж…

Вероятно Меркулов почувства прекалено пронизителен поглед, който го пробожда в гърба, защото неочаквано се обърна, зърна Турецки до вратата и обяви високо:

— Колеги, тук е следователят по особено важни дела Турецки. Той води делото за взривяването на автомобила и убийството на президента на банка „Златен век“ Сергей Елмазов. Александър Борисович, заповядайте, тук има място за вас.

„Ах, така значи!“ — помисли злорадо Саша, като забеляза, че зад голямата маса с немощния президиум настана леко объркване. Изглежда, с всекидневната си униформа, тоест незакопчана куртка, той повече прилича на избягал от панделата престъпник, отколкото на отговорен чиновник от главното ведомство на законността с чин старши съветник от юстицията, иначе казано, полковник. Но нали, нека отбележим, и това съвещание по принцип бе напълно излишно. То не само не беше насочено в правилната посока, но което е най-глупавото, напразно и безразборно информираше сума новоизпечени следователи, събрани в залата, за неща, които изобщо не бива да достигат до ушите им. Във всеки случай поне засега.

Кой може да заяви отговорно, че нито един от седящите тук не служи на мафиотски групировки? Че тук няма бандитска агентура? Нещо повече, Турецки беше сигурен, че повечето убийства, особено поръчковите, тъкмо затова остават неразкрити, защото някои от така наречените му колеги не служат на богинята на правосъдието, а на златния телец.

Да заяви на глас за това бе равносилно на самоубийство, а той възнамеряваше да живее. И дори да промени едно-друго в живота си. Но именно сега на Турецки му се предоставяше възможността да внесе в хода на съвещанието елемент на неочакваност.

Той направи няколко крачки към президиума и високо съобщи дискредитиращите данни:

— Моля да ме извините за закъснението, господа, но сега се връщам направо от бойното поле, както се изразяват журналистите. Тоест от местопрестъплението. Искам на дело да откликна на важния документ за по-нататъшното усилване на битката с престъпността, който подписа нашият президент въпреки съпротивата на определени кръгове. И тъй, господа, убийството на президента на „Златен век“ Елмазов е разкрито. Убиецът е установен. Оказа се, че това е шофьорът и телохранител на покойния банкер Виктор Антонович Кочерга. Трупът му се намира в моргата, понеже завърши живота си със самоубийство и остави предсмъртно писмо с покаяние.

Саша, естествено, не се канеше да съобщи на всеослушание, че лъже. Но в обширната аудитория изведнъж настана гробно мълчание. Нима все пак някой се усъмни? Не, никой не бива да се усъмнява.

— А какво, нима този шофьор… Кочерга не е загинал заедно с шефа си? — обади се неувереният глас на главния прокурор, за да покаже на присъстващите информираността си.

— Не, Анатолий Иванович — заяви бодро Турецки, като гледаше главния право в очите с честния поглед на уморен детектив. — Мога със сигурност да твърдя, че по време на взрива Кочерга не се е намирал в колата на Елмазов. Ето тук има информация от изключителна важност и секретност. — Той размаха папката с протоколите от разпитите на Кочерга и Червоненко. — Затова моля за разрешение уважаемия президиум и вас, господин главен прокурор, да ме освободите заедно с няколко колеги от това важно съвещание. — Саша с усилие сдържа усмивката си, след като забеляза как Меркулов сухо и недоволно подви устни, явно решил, че това е поредното разиграване. И какво от това? По-добре ли е да стои тук и да слуша дрънканиците? — Трябва незабавно да се ориентираме в ситуацията и да разработим кардинално нов план за разследване. И ми се струва, че ще е по-продуктивно, ако заместник главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов, началникът на Московската криминална милиция Фьодоров и полковник Турецки напуснат за известно време залата, за да обсъдят новооткритите обстоятелства, преди да доведем това до знанието на Кремъл. И конкретно на президента.

За миг на Саша му се стори, че главният се слиса не толкова от обрата на събитията, колкото от наглия му тон. Той заби изумено поглед в Турецки и малко подплашено заяви:

— Разбира се, щом имате такава важна новина, вие тримата можете да отивате, господа… Не смея да ви задържам.

6.

Костя, който вървеше пръв по коридора, боботеше нещо под носа си. Юра, на половин крачка зад него, показваше зад гърба на Турецки палец, като при това запазваше сериозната си физиономия. А Саша бездруго знаеше, че постъпи храбро.

После, в продължение на час и половина Меркулов и Турецки, без да мръднат и да продумат една думичка, слушаха магнетофонния запис с надпис „Концерт на Майкъл Джексън“.

Сетне също така неподвижно и безмълвно изслушаха съобщението за пълния провал на операцията по охраняване на свидетеля. И най-накрая пристъпиха към изучаване на протокола от разпита на свидетеля Семьон Иванович Червоненко.

Когато се измори и освежи гърло с чаши минерална вода от пластмасова бутилка с надпис „Нарзан“, Саша изказа мнението си:

— Изобщо, Костя, както и ти казваш, това дело е неправилно. По мое твърдо убеждение престъплението е било насочено към човека, дошъл миналия вторник в шестнайсет и четирийсет и седем с полета на „Луфтханза“ от Франкфурт на Майн. За улеснение го наричам „куриера“. Между другото, не е изключено да е бил точно такъв. Но тогава банкерът е убит или като опасен свидетел, или се е оказал в кюпа, така да се каже.

— Да има да вземаш! — не можа да се сдържи Юра. — Ако Володка беше пристигнал поне с половин час по-рано, сега твоят Кочерга щеше да е жив! Но докато намерим квартира, докато се уговорим… А той, Константин Дмитриевич — Юра посочи с пръст Саша, — ме вдигна на крак в осем сутринта, и то в неделя! Излиза, че след три часа тоя Кочерга вече е висял на въжето. Къде ти да успееш?

— Стига сте се занимавали с глупости. — Костя се намръщи. — Сега вашата главна задача е да намерите ония милиционери. И колата, оранжевата, нали?

— Вече издирваме, Константин Дмитриевич. И милиционерите, и портокаловия фолксваген. Непременно ще ги намерим. Ако вече не са минали границата.

— Юра, а ти не искаш ли да предположиш, че те наистина са били от милицията? — попита Меркулов, като гледаше под вежди Фьодоров.

— Защо да е невъзможно! Но по-вероятно е да са бивши милиционери, които са запазили униформата си. Често се среща. Или да са бивши кагебисти… Но според мен това не означава, че Отари Санишвили отпада благополучно от играта.

— Не означава, Юра. Но знаем ли къде е бил твоят Отари, когато става взривът?

— Засега не, Константин Дмитриевич. По-добре от мен знаете, че по правило подобни убийства са поръчкови. И значи едрите риби винаги ще остават чистички. Мисля, че дори ако грузинецът има алиби, това не означава, че няма отношение към убийството. А сега погледнете веригата: Елмазов-Силвинска-Кочерга. Действа банда. И друго вижте: та и трите убийства имат различен почерк, тоест не може да се установи никакъв modus operandi. Но по различни начини отстраняват именно хората, които биха могли да дадат показания за Елмазов и съдружника му, както и да го наречеш, дори да е вицепрезидент. Затова смятам, че всички тия убийства трябва да се обединят в едно следствено производство. И трябва да се водят от един следовател, а не както сега от трима…

Ах, ти, Юра! Откъде се извъди такъв специалист! Докато разсъждаваше за веригата убийства и сякаш изключваше четвъртия труп — „куриера“, по този начин Фьодоров елегантно отстраняваше последната версия на Саша за посоката на умисъла не срещу Елмазов, а срещу шофьора на мерцедеса. Сякаш не е имало четвърти труп. Има конкретни хора с фамилиите им, биографиите, а този четвъртият… Че кой е той? Какво отношение има към даденото разследване? Хитър е колегата Фьодоров. И освен това му се иска да стовари отговорността за разкриването на всички убийства върху прокуратурата. Но у Костя Меркулов неочаквано се обадиха адвокатски заложби — не му убягна „тънкият ход“ на началника на МУР.

— Малко ще почакаме с обединяването — успокои той Фьодоров. — А всички дела ще обединим едва тогава, когато контурите станат по-ясни. Засега, драги Юра, по отношение на доказателствата всичко е доста рехаво. Какво имаме? Предположения, които не можеш да прикрепиш към делото. По-нататък, Юра, смятам, че Александър Борисович, разбира се, няма да се отърве от тия четири, а не три убийства…

„Е, драги, успокои ли се?“ — Турецки намигна на Фьодоров.

— А засега — продължаваше Меркулов — нека с делата на Силвинска и Кочерга формално се занимават териториалните следователи. А по същество твоят МУР, Юра. И моля не забравяй, че трябва на всяка цена да изобличиш убийците на Силвинска и Кочерга.

Ясните и чисти очи на началника на МУР дори потъмняха от обида към заместник главния прокурор, по красивото изпъкнало и без една бръчка чело на Юра сякаш плъзна сянка на недоволство. То се знае, номерът с прехвърлянето на отговорността върху чужди рамене не мина. А както и преди криминалното следствие трябва да отговаря за разкриването на двете убийства.

— Трябва не само да се търсят убийците — Турецки реши да върне съвещанието в тесен кръг на нужните му релси, — трябва също да се установи кой е бил в колата с Елмазов.

Юра отново се намръщи недоволно, но Саша продължаваше да развива своята линия:

— Нали чухте показанията на Кочерга, той потвърди наличието на двама души, протичали през Ленинградски проспект и качили се в мерцедеса. Интересни показания даде Семьон Червоненко. Между другото, Юра, днес сутринта той трябваше да бъде при теб на „Петровка“, за да помогне да се съставят фотороботите на двамата мъже. Помолих Володя да го посрещне и да го придружи до нашите експерти. Трябва да се види как вървят там работите.

Юра кимна, но не се протегна за телефона, а продължи да развива мисълта си за характерните особености на съвременната престъпност. Оратор… Ето докъде могат да докарат разните интервюиращи един свестен детектив!

— Струва ми се — каза той, като гледаше през прозореца, — че в никакъв случай не бива да се опростява задачата. За съжаление мина времето на нашите бивши, да ги наречем така, мили стари сбивания, когато единият праснал другия по главата с празната бутилка от виното, което изпили заедно. Макар да има още рецидиви. Нали доскоро до седемдесет процента от убийствата в Москва ставаха на примитивна битова почва. И нямаше нужда ние, криминалистите, да напрягаме много сивото си мозъчно вещество. Предполагам, сте съгласни с мен? — И без да дочака отговора на своя по-скоро риторичен въпрос, продължи: — А днес при седемдесет процента от случаите цари неяснота. До деветдесет процента от убийствата се извършват на поръчкова основа, а тяхната стойност достига до…

— Юра, Юра, поспри малко — Меркулов твърде нелюбезно спря Фьодоров, — не сме на заседанието там. — Костя посочи с пръст към тавана. — Извинявай, пак те прихващат…

Но Фьодоров не се обиди и със същия плам мина ловко на друга тема.

— Нали искам да ви доведа, така да се каже, до конкретната информация. И тъй — какво друго знаем днес. Родният брат на Отари Санишвили — Георгий, с прякор Боса, е прочут крадец и главатар на южния мафиотски синдикат в Москва. Имайте предвид, че по наши сведения той е твърде сериозна личност, жесток и безжалостен човек, държи своите хора в страх и освен това нали знаете, при кавказците е като в „Кръстника“ — братът винаги се застъпва за брат си. Затова може да се предположи, че ако между партньорите в банка „Златен век“ са възникнали разногласия, то на нашия главатар нищо не му е струвало да заплати труда на килърите, и да взриви Елмазовия мерцедес заедно със собственика му и всеки друг, който се е намирал наблизо. Например смятам, че точно такава ситуация може да е възникнала у партньорите банкери и със същата тази Кармен Силвинска. Обърнете внимание на характеристиката, която й даде Кочерга. Той май няма защо да лъже и очерня жената. А той — забелязахте ли? — през цялото време подчертава, че неговата работа е да върти кормилото, да си държи очите отворени, а ушите затворени. Характерен детайл. И когато съвсем спокойно, без всякакви емоции я нарича долна кучка грубиянка, извинете за израза, аз му вярвам. А такава жена, която се намира между двама мъже…

— Юра, кажи с две думи какво предлагаш? — Меркулов го каза съвсем спокойно, но Турецки почувства, че шефът му започва да се дразни. — Няма да можем да покрием цялата ти банда, ако не започнем да ровим… по малко. Нали знаеш как си копае дупка мишката? Точно така.

Меркулов твърде смешно човръкна с пръсти полираната повърхност на бюрото, от което им дожаля за прокурорския инвентар: ще го пробие, толкова е лют!

— Добре, Константин Дмитриевич, разбрах. — Фьодоров започна да отстъпва без желание. — Значи засега моите юнаци трябва да издирват милиционерите и фолксвагена.

— Разбрахме се — заключи удовлетворен Костя и се обърна към Турецки: — Какво става с Шереметиево?

— Мисля, ако още не е дошъл, то всеки момент трябва да се получи списъкът на пасажерите, излетели във вторник от Берлин с „Аерофлот“. Да ви кажа ли, там, на летището, има една симпатяга! Като я видях, просто ахнах! Нейната приятелка от Берлин обеща да го изпрати по нашия факс. Но сега мисля, че списъкът от Франкфурт ще е по-важен. За съжаление все още нямам там нужните приятелки.

Фьодоров измърмори и завистливо поклати глава. Костя въздъхна меланхолично:

— Започва се…

— Костя — Саша реши да направи малко разтоварване, — приличаш ми на оня дядо…

— На кой? — Меркулов се навъси.

— Интервюират един дядо. Дядо, питат го, кога живееше по-добре, при царя или при съветската власт? А дядото, без да му мисли, отговаря: при царя, разбира се! Но защо, го питат? Ами затова, отговаря, защото тогава кхъ, кхъ, членът ми не висеше… Че и ти, Костя, при най-малкото нещо: започва се. По-добре си признай, че гроздето е кисело.

Прекъснат от толкова неочаквано „изказване“, Фьодоров юнашки зацвили, както би се изразил доктор Липкин. Толкова смешно се получи, че след него прихнаха и останалите. Малката пауза бе достатъчна, за да дойдат на себе си.

— Но възниква сериозен проблем, който засега ми е трудно да реша. — И Турецки разказа за краткия разговор с представителя на „Луфтханза“, който вежливо, но всъщност грубо отказа да помогне. — Нали няма да летим наистина сега до Франкфурт заради този козел?

Оказа се, че за Юра това е проста работа. Той заяви, че незабавно лично ще се свърже с Шереметиевския отдел на вътрешните работи, а те по свои канали ще намерят нужните сведения в изходния пункт. С други думи, във Франкфурт. Но какво ще правят по-нататък?

И Саша пак бе принуден да обърне вниманието им върху всички времеви показатели, почерпени от разпита на Кочерга и от свидетелствата на Червоненко. Най-вероятният рейс е „Луфтханза“. Неизвестният загинал е имал православно кръстче, значи не е чужденец. А все пак е по-лесно да издирят и проверят сънародниците си в списъка на пътниците.

— Не разбирам защо не искате да видите следната картина: този, който е бил с дълъг шлифер, висок, може би с тънки мустачки, се е качил отзад и е подложил бомба в куфарче на другия, който сяда на кормилото на мерцедеса. Той е бил облечен с модерен дънков костюм, целия с ципове и между другото — псувал с московски акцент, тоест с ударението върху „а“. Може бомбата да е била с часовников механизъм. Или радиоуправляема. Както знаете, едва ли ще научим вече какво всъщност е станало там. Криминолозите твърдят, че на мястото на взрива не са останали никакви следи, дори микрочастици. Следователно правя си извода, че убийството е било щателно подготвено и разиграно точно по време. А честно ви казвам, не знам каква роля е играл в случая Елмазов. Може да е прикритие за престъпника, а може да е удобна случайна жертва. Между другото, нали него гласяха за Централна банка? Възможно е също да е попречил на някого. Тогава с един изстрел са убити два заека. Не разбирам защо не харесвате такава версия? Още повече че не отказвам да разследвам предишните. Разбирате ли сега защо толкова ми трябва този „куриер“? Необходимо е да се установи личността му. А иначе съм абсолютно съгласен с Костя: трябва да копаем дупка, само че от двете страни, като тунел.

И Саша също подраска с нокти като Меркулов по бюрото.

— Ами ако сбъркаме и никога не се срещнем в тунела, тогава какво? — поинтересува се с ехиден глас Юра.

— Стига, момчета — рече Костя с изморен глас, бяха му омръзнали всички тия кавалерийски стълкновения и хусарски закачки. — За съжаление всичко, което говорим, засега са общи думи. Макар в разсъжденията на Саша да има смисъл, естествено. И неговата версия — мисля, тя беше последната ни версия, нали? — не бива да се оставя без внимание. Но чувствам, че засега при нас започва застоят. Няма списъци, няма фалшиви милиционери, няма го оня скапан фолксваген. Завещанието в полза на Боуза е празна работа и значи тази версия отпада. Така че, Юра, сега цялата ни надежда са твоите оперативни служители… А пък днешното разширено заседание, момчета, аз смятам за грешка на главния. Защото най-вероятно това е негова собствена идея. Макар не е изключено да се е родила и в някоя по-заинтересувана глава, която е „подсказала“ на главния. Тогава това идва отгоре. Саша, ти не чу, но той започна с това, че имало много сигнали за участието на наши сътрудници в мафиотските работи. А както се разбира, такава информация не е за широките маси. Не е за всички. И всеки отделен случай трябва да се разглежда отделно, да се викат следователите по един. Тогава няма да има и празни приказки… А, ето още една новина. В кабинета на главния под паркета е намерено подслушвателно устройство. Това означава, че поне година и половина внимателно са ни подслушвали. Кой? Каква е сега разликата? Органите за сигурност или бандитите… Аз също претършувах целия си кабинет, огледах всички пролуки, но слава богу, засега не съм открил нищо.

Ето коя била истинската причина за почистването в кабинета!

— Затова вземам решение да се засекретят всички дела за убийствата на банкерите и да не се разпространяват сведения извън групата, която непосредствено води всяко едно от тях. Ти, Саша, смятам днес правилно постъпи — уточнявам: по същество, а не по форма, — че прекъсна заседанието ни и обяви Кочерга за престъпник. Аз също мисля, че винаги ще можем да го реабилитираме, макар за съжаление с това нищо не можем да му помогнем. Следователно ще го смятаме за лицето, взривило колата на Елмазов. Каквито и да са най-скорошните резултати от разследванията на експертите и медиците по смъртта му. И последно, момчета. Нашите доблестни чекисти все пак се решиха да внесат и своя дял в разследването на убийството на екскандидата за президент на Централна банка. Ето донесението им. Можете да се запознаете, но много ви моля, както преди, да се държите пристойно с нашите колеги от ДС.

Турецки и Фьодоров веднага се задълбочиха в изучаването на луксозния лист восъчна хартия, който им подаде Меркулов. На него с компютърен шрифт пишеше следното:

Секретно

До

Заместник главния прокурор на Руската федерация държавен съветник от правосъдието 3-ти клас К. Д. Меркулов

СПЕЦСЪОБЩЕНИЕ

Уважаеми Константин Дмитриевич!

Довеждаме до ваше знание, че Федералната служба за сигурност е извършила определена оперативно-следствена работа, насочена за установяване на лицата…

Уводната част на съобщението, пристигнало под гриф „Секретно“, не представляваше интерес за Саша, затова той пробяга редовете и погледът му продължи по-нататък.

… Нашата работа се води в три направления:

1) откриване на престъпници и очевидци на взрива;

2) определяне мотивацията за убийството;

3) установяване начина на живот на потърпевшия.

По първа точка засега няма резултати. Не са установени лица, забелязани да влизат или излизат от входовете на зданията в съседство с мястото на взрива в момента, когато там се намира кола марка „Мерцедес“ на потърпевшия.

По втора точка; по оперативни сведения в престъпния свят съществува списък на стоте най-богати хора в страната, които имат огромни влогове в западни банки. По този списък се извършват поръчковите убийства на богатите, името на Елмазов би могло да се намира в този списък…

Намира се или би могло да се намира? Къде е свършеното от вас, господа контраразузнавачи? За какъв дявол се реорганизирате непрекъснато, искате все повече средства, като не можете да изясните елементарен въпрос за самите себе си и по собствени оперативни източници?

По трета точка съобщаваме следното. С. Е. Елмазов има специална банкова сметка номер… в банка… (посочени са названието на банката и номерът на сметката), от която всеки месец са правени отчисления на крупни суми за анонимна сметка под номер… в банка… (пак са посочени името на банката и номера на сметката). Работи се по установяване собственика на последната.

Браво, чекисти! Страшни сте! И приказки ще разказват за вас, и песни ще запеят. За какво да водите издирвателни мероприятия, можете просто да звъннете на Турецки, а той ще ви каже на кого принадлежи сметката — на незаконороденото Елмазово синче Емилио Боуза. И нотариусът разполага с необходимите сведения по въпроса. Изобщо умни работници сте. А какво друго са открили и какво непременно трябва да се засекрети в посланието до прокуратурата?

… По повод на запитването Ви относно пропуска за автомобила на гражданина Елмазов, е установено следното: С. Е. Елмазов е бил включен в списъка на лицата, притежаващи правото на безпрепятствено влизане на територията на Кремъл, така също и на съседните охраняеми територии срещу издаден пропуск под номер 234.

С уважение

Зам.-директор на Федералната служба за сигурност генерал-лейтенант Н. И. Петров

Турецки се усмихна: дори му олекна на сърцето… Току-виж сега поискали нещо в замяна. Например оперативни сведения. А после ще ги представят за свое собствено завоевание. Добре, генерал Петров, и за това ви благодарим. Все пак, генерал Петров, много красива хартия използвате в тайното си ведомство. И изобщо не я пестите. За какво ли да я пестите? Вие бяхте и си оставате онова КГБ, което никога не е знаело думата икономия. Това да не ви е някаква пършива прокуратура.

— Предполагам, че този документ е още едно потвърждение на това, за което току-що говорих — отбеляза Меркулов, като видя как след прочитането на епохалния документ лицата на колегите му придобиха скучаещо изражение.

— Ами да — потвърди Турецки с любимия израз на Киса Воробянинов^[1].

А Фьодоров… разпери ръце. И Саша не издържа, отново прихна, но този път с удоволствие, свободно. В паузите обясни причината за толкова странното си веселие. С това и се разделиха. След като се насмяха, всеки се зае с непосредствената си работа.

7.

Майчице, колко е часът! Минава два! — едва не извика Турецки. — И къде отлетя толкова бързо? Нали преди малко дойде в прокуратурата, а не е забелязал как са минали почти три часа…

Той се засили към телефона, за да позвъни в МУР. Яковлев, както му доложиха, бил навън, но всеки момент щял да се върне. Оказва се, че Фьодоров вече е изпреварил Саша, също се е обаждал в службата си и е наредил на оперативниците незабавно да се съберат за кратка информация. Затова Турецки само помоли да предадат на Яковлев веднага да се свърже с него, когато се появи, а после позвъни в научно-техническия отдел. Сега там трябваше да са фотороботите, в момента те го интересуват най-много.

Някога… какво говори, преди две години, а сякаш беше вчера, Саша звъня по също такъв повод на най-добрия човек и криминолог в старопрестолния град, а може би и в държавата — Семьон Семьонович Мойсеев. Още по времето, когато той и Костя работеха в градската прокуратура, Семьон ръководеше там кабинета по криминалистика. Той изслушваше сълзливата молба, кимаше с мъдрата си еврейска глава, после правеше всичко по най-добрия начин и практически незабавно, след което черпеше посетителя с алкохол от тайните си и безкрайни лабораторни запаси. Същевременно трябва да се има предвид, че в столицата и държавата през осемдесетте — началото на деветдесетте положението с алкохола беше много сложно. А Семьон винаги имаше.

Уви, няма повече такива специалисти. Навред е пълно с алкохол, а специалистите със свещ да ги търсиш. Старецът се пенсионира, колкото и да се държеше, а Турецки остана без най-вярната си ръка в прокуратурата. Пък и хората сега не са такива. От друга страна — заплатата е малка, грижите повече, и за какво? Честно казано Саша не знаеше кой командва сега там.

Отговори приятен женски глас. Естествено, Турецки веднага се представи с всичките си звания. Жената се нарече Вера Константиновна и съобщи, че майор Яковлев наистина е занесъл при тях сведения за съставяне на фотороботи. Лично тя не била присъствала, но знаела, че работата е завършена някъде около дванайсет. Поизмъчили се, сведенията били доста неясни. Впрочем, ако е спешно, тя може да намери експерта, който е провел тази работа. Но ще се наложи да изчака, защото в момента няма никой. Защо — Саша не започна да разпитва. Сигурно защото е понеделник — денят на любителите да се съвещават. Даде на Вера Константиновна телефона си и я помоли — по най-нежния и сърдечен начин — да му се обади отново.

Но тъкмо затвори телефона, и се обади Володя Яковлев. Какво става, вика, половин час не мога да те избера? Хайде де!

— Добре, слушай информацията. — Яковлев не започна да спори.

— За фотороботите. Получиха се някои неща. Честно казано, не съм много доволен, но… При повече желание, както се казва, а също като се включи фантазията, може и да се познае. Ще ти донесат и двата, сега ще наредя.

— А коя е тази Вера Константиновна при теб? — някак между другото се поинтересува Турецки.

— А ти откъде знаеш, Александър Борисович? — Във въпроса имаше явна провокация.

— Току-що разговарях.

— Само толкова? — Яковлев като че ли се успокои. — Работи тук. Отскоро. Премести се от института по криминалистика.

— Добре, ще имам предвид, карай по-нататък.

— Не, ти кажи откъде такъв интерес? — настояваше Володя.

— Просто гласът й ми хареса — успокои ревнивия майор Турецки. — Гласът, разбираш ли? Изобщо не съм я виждал. Общувахме по телефона. Но теб си те бива, майоре, както се досещам. Човек винаги трябва да има свои хора в Научно-техническия. Желанието е похвално. Карай нататък.

— Нататък е следното. Струва ми се, че засякохме твоя фолксваген. В момента в Москва има три такива коли. Двете веднага отпаднаха — желязно алиби. А пък третият явно е онзи, който ни трябва.

— Володя, обясни ми разбираемо, защо смяташ, че нашата кола е била с московски номера? Откъде имаш такива сведения?

— Ха! — зарадва се Яковлев най-вероятно на обстоятелството, че успя да изиграе „важния“ следовател. — Кой ме изпрати при съседката на оня Кочерга, при Лидия Зубова? А между другото, момичето е мноого наблюдателно. Точно тя ми докладва, че номерът на оная портокалова въшка сигурно е бил московски, иначе е щяла да обърне внимание и да запомни. Какво пък, напълно правдоподобна версия. Какво ще кажеш?

— Мисля, че напълно, Володя. Та къде, казваш, се намира тази портокалова въшка? Или бълха?

— Записвай, Александър Борисович. Това портокалово насекомо е на директора на хотел „Урожаен“, дето е в Останкино. А фамилията на гражданина е Волков. Станислав Никифорович Волков. Регистрационен номер 75–83 ММЗ. Още не съм имал време да отида при него, Александър Борисович, защото половин ден се занимавахме с твоя Червоненко. Изобщо виж какво ще ти кажа. Когато завършихме, за всеки случай казвам на Червоненко: ти, моето момче, се пази малко, не се появявай в Шереметиево, не ходи там, да мине малко време. Казвам му го, защото стана голямата издънка с Кочерга. Нали разбираш, Саша, ако са започнали лова на свидетели, няма да спрат. Прав ли съм?

— Да. — На Турецки му оставаше само да въздъхне: ченгето имаше право за всичко. — И ако аз, Володя, успях за броени часове да стигна до този „Гена“, то защо да не могат да направят същото опитните килъри, които мигновено откриха нашия Кочерга.

— Не те разбрах съвсем добре, Александър Борисович — прекъсна го Яковлев. — Лично ли ще отидеш в Останкино, или ще възложиш на мен?

— Лично, Володя, лично. А пък за Семьон — тук си абсолютно прав, а аз не съм го обмислил. Браво, благодаря ти. Трябва да го изолираме поне за известно време.

— Моля ти се — започна да се смущава Яковлев. — Това е наше задължение. И за този Кочерга имам още едно-друго. Знаеш ли, че в Германия е имал определен финансов интерес?

— Да, той говореше и в протокола е записано, че имал… че имал там малка далаверка, така да се каже. Но не сме стигали до конкретни неща. Не ни остана време, а после, сам знаеш как се стекоха обстоятелствата.

— Виж сега, в книжата му, които грижливо бяха наредени в чекмеджето на гардероба, намерихме някои документи на немски език. Сега мисля, че на никого не са били нужни, затова не са ги търсили. Пък и явно са бързали. В бюрото, което беше в антрето, всичко е преобърнато, претърсено. А в гардероба са обърнати само джобовете на саката. В шкафчето с обувките не са пипали. Обискът е бил повърхностен. Може би това е повече показно?

— Значи все пак версията за самоубийството, която те така грижливо бяха подготвили, се разклати?

— Не, Саша, не ме разбра. Тъкмо по тази част всичко е чисто. А бъркотията в гардероба и бюрото може да се отдаде на самия стопанин, който вече не на себе си, е търсил лист и молив, за да напише предсмъртното си писмо. Така изглежда. Помниш ли бележката му? И отпечатъците от пръстите са негови. А в чекмеджето му е имало цял пакет хубава хартия. Не може да не е знаел. Да беше взел чист лист. Значи не е бил на себе си. Грабнал е това, което му е попаднало подръка.

— Интересно — забеляза Турецки. За него наистина бяха любопитни наблюденията на съобразителния детектив. Излиза, че колкото и да са се старали, убийците не са отчели много неща. — И какви са тия ценни книжа?

— Документи, Саша. Наложи се да дам на един от нашите за превод, защото бъкел не разбирам от немски. А по същество това е договор, разбираш ли, с хер^[2]… Не се смей, на немски това е господин. Значи договор с хер Михаил Соколин за съвместно владеене на салон с игрални автомати, на немски шпил-салон. Ще ти изпратя копие от документа и превода, за да не си блъскаш главата. Тук има и название, и адрес, и всичко останало — на кого колко процента и прочие. Засега това е.

Засега значи! Ченге на място!

8.

Тържественото освещаване на генералските пагони на Шура трябваше да започне не по-рано от седем-осем часа. Впрочем ето още една прекрасна особеност на съвременния бит. Отдавна е известно, че понеделникът е тежък ден. Дори някой беше написал роман на тази тема. Но именно в понеделник, който, да речем, за моряците е най-противният ден и те никога не излизат в морето, обикновените пост-съветски хора обичат да си организират най-различни празненства. Какво пречеше например на Шура да организира разпивката си в събота или неделя? Не, не може — почивният ден е свят ден. За почивка, за семейството, за душата. А понеделник — това е работен ден, при това черен, тежък, а по-рано и ден за изтрезняване. Та затова го използваме толкова активно. Първо вървят съвещанията, после — не по-малко дългите празненства. Но ако говорим конкретно за Шурочка — това е напразно. Тя е хубав човек и знае, че и ченгетата, и следователите почиват рядко, а за тях почивните дни като такива не съществуват. Нали самата тя е изминала този дълъг и съвсем не женски, тежък път. И пагоните на генерал-майор от милицията й отиват…

Имаше още достатъчно време и Турецки реши да изчезне до Останкино, за да навести директора на хотел „Урожай“ господин Волков. От Останкино, ако не се случи нещо непредвидено, са две крачки до Грязнов. Не е прилично да се появи пред очите на майката-генералша във вида, който явно шокира днес прокурорското събрание. За работа — може. Но на банкет човек трябва да се появява добре сресан и ухаещ на одеколон, както казва Грязнов.

От друга страна, много му се искаше да дочака куриера от МУР. Нямаше търпение да погледне фотороботите, за да може по време на вечерта, а може би и нощта да вижда пред очите си търсените лица. Кой знае какви неща ни поднася понякога зрителната памет.

Саша пое към Клавдия Сергеевна — пищния предмет на своята отдавнашна завист — и като вложи в гласа си цялата топлота, предизвикана от кадифените интонации на Вера Константиновна, я помоли да приеме пакета от МУР, да го заключи в сейфа си и да не казва на никого нищо, още по-малко пък да показва.

Ах, Клава, как призивно се усмихна! Ей богу, славна жена, как не го забелязва Меркулов? Впрочем той не забелязва никого, освен жена си и дъщеря си, другите не ги възприема от разстояние. Наистина съществува и Шурочка. Но тя е другар. А това е нещо свято…

След като днес Костя разказа за подслушващите системи, разните там бръмбари, Саша не желаеше да рискува живота на свидетеля си. В това отношение Володя Яковлев бе абсолютно прав. Пък и няма нужда външни хора да си пъхат носа в делото.

9.

Директорът на хотела Станислав Волков изглеждаше точно така, както трябва да изглежда директорът на не най-лошия, но и не най-престижния хотел. Разбира се, „Урожаен“ не е „Палас“ или „Метропол“ с най-новите интериори, нито пък е „Хилтън“ или „Хамър“. Станислав Волков бе директор на хотел средна ръка, в който отсядат хора, пристигнали главно от южните краища на могъщия някога Съветски съюз. Сега тези хора нито са случайни, нито бедни. Наистина преди близо година един от изчезналите в небитието министри на вътрешните работи се опита да проведе из хотелите в столицата чистка на чеченци и изобщо хора от „кавказка националност“, но на всички е известно как завърши. Създадоха работа на правозащитници от всякакъв калибър. А сега дори такова елементарно нещо като проверката на документите лесно може да се превърне в антидемократична акция.

Директорът на „Урожаен“ господин Волков имаше вид на напълно преуспяващ човек: четиридесетгодишен, висок на ръст брюнет, сресан на път отстрани, външността му бе съвсем приятна. Носеше отлично ушито сако — купено не в магазина, там такива номера не се намират — а именно дело на добър шивач, и панталоните му бяха огладени. Жълто-кафявата му пъстра връзка стоеше добре на фона на тъмносиньото туидово сако. Този „сет“^[3] — връзката, кърпичката в джобчето и също такива тиранти — струва скъпо, Турецки беше го виждал на някаква витрина — всичко на всичко сто и двайсет хиляди. Нечия пенсия.

И сакото му прилича на купено с долари. Саша горе-долу разбираше от тия две неща: Ирка го научи. Вярно, не му се беше случвало да ги носи. С една дума, директорът Станислав Волков не бе от бедните.

Той се оказа крайно вежлив и внимателен, гласът му бе тих, но… задушевен. Може без усилие да се сетиш за предишната му месторабота: или в пети, или в девети отдел. Мнозина от тях, с майорски и подполковнически звания, докато се преустройваха заедно с цялата страна, заеха ето такива незабележими, но не и невзрачни места. Не мина много време и тези длъжности се оказаха едва ли не ключови в странната система на преплетения държавно-частен бизнес. А без съмнение хотелиерството стана един от най-изгодните видове предприемаческа дейност. Изглежда, и Станислав Волков — обаятелен мъж — е изплувал от тия тайни доскоро дълбини. Между другото, в споменатите по-горе управления не приемаха грубияни. Сега такива не са на почит дори в изправителните учреждения.

Когато научи кой е дошъл и каква е целта на визитата, Станислав Волков веднага изрази най-искреното си желание да помогне на следствието. Макар да не скри известно смущение. За което разказа с удоволствие:

— Знаете ли, господин Турецки, между нас казано, имам малък личен бизнес. Сега това се приветства, нали така? — Много искаше да види в лицето на следователя свой съмишленик. — Впрочем дори не може да се нарече малък. По-скоро е миниатюрен. Имам малък автомобилен парк, всичко на всичко четири коли, които давам под наем. На хора, които отсядат в хотела, просто на прилични хора, които за кратко време имат нужда от кола и така нататък. Разбира се, всичко това е абсолютно законно, зарегистрирано по съответния начин, платени са всички данъци и такси, за което имам съответните документи. Мога веднага да ги предоставя на вашето внимание.

Директорът имаше твърде много „съответстващи“ неща, макар бизнесът му да бе миниатюрен.

— Да, ако обичате, покажете ми, Станислав… извинете, не чух бащиното ви име. Но повече ме интересува един конкретен факт: кой е пътувал напоследък с фолксваген номер ММЗ 75-83?

Станислав Волков обясни със същия внимателен глас:

— Господин Турецки, както разбирате, не мога да ви кажа отведнъж, без да погледна деловите книжа. А баща ми се казваше Никифор, с ваше позволение.

— Много ми е приятно, Станислав Никифорович. Тогава бъдете любезен да ми покажете вашите документи. Както разбирам, при вас всичко е записано, всичко е законно и регистрирано… по съответния начин?

— Безусловно и безспорно, господин… Извинете, а ще разрешите ли и аз да ви наричам с двете имена?

— Както обичате, Александър Борисович е на вашите услуги.

— Моля да ме разберете правилно, Александър Борисович. — Директорът започна да придобива увереност. — Аз от цялата си душа, така да се каже… но работата е там, че човекът, който конкретно отговаря за този сектор, си замина. Разрешавам на отделни мои работници да си тръгват малко по-рано, стига да няма нещо по-специално. Нали разбирате, семейства, разни грижи. Трябва да се проявява разбиране към добрите хора, нали? А пък аз се старая да не се меся в деловодството. — И в този момент важният, представителен и вероятно силно възпитан директор на хотела Станислав Волков започна… да си гризе ноктите.

Това така потресе Турецки, че дори забрави какво искаше да каже и какво да възрази. Но бързо се окопити.

— Ама, Станислав Никифорович, такива дреболии! Та ние с вас ще минем и без отговорните работници. Просто не се съмнявам, че и вие можете да ми дадете всякаква информация. А вашата секретарка още е тук — добави, като заговори тайнствено по-тихо, — защото чувствам, че в момента подслушва зад вратата разговора ни. Но тя сигурно не е много добър работник, така ли?

Директорът сведе поглед и като остави на мира показалеца на дясната си ръка, натисна с него копчето за секретарката.

Вратата веднага се отвори и секретарката гордо премина пред шефа си. Бе с тясна и къса поличка, опъната по слабите й крака, които по форма наподобяваха кавалеристки. Тя спря и се облегна в ъгъла на бюрото.

Саша се усмихна. Наскоро един негов приятел каза на шега за някаква дама: „Ах, онази ли, която ходи без никакво основание с къса пола!“

Секретарката бе заела интересна поза. Но още по-интересно съобщи за себе си:

— Между другото, Станислав Никифорович, моят работен ден свърши.

Турецки изрече достатъчно високо своето „хм“, за да предизвика по-бързо ответната реакция на директора.

— Какво говорите! — учуди се той. — Ах, правилно, нали лично ви освободих, ами да, помня, помня. — И като се обърна към посетителя, добави: — И аз съм един… Никак не забелязвам времето. Други са времената, Александър Борисович, друга е и отговорността. Добре, Мариночка, а къде са ни документите за даване под наем на колите?

Мариночка отиде до един от стенните шкафове, отвори го и шумно издърпа някакво чекмедже.

— Благодаря, Мариночка, но какво правите още тук? Свободна сте.

Мариночка метна такъв поглед на Волков, който поставяше под съмнение кардиналния въпрос: кой всъщност е директорът тук?

Волков отново пъхна показалеца си в уста, гризна го малко, с лявата прелисти няколко листа и най-накрая извади от чекмеджето плътен лист с надпис „75-83 ММЗ“

— Ето, заповядайте, Александър Борисович, всичко е в пълен ред, както си знаех. Знаете ли, оказва се, че колата е била върната точно вчера. Между другото, тук са отбелязани имената — собствено, бащино и фамилно, адресът и човека, който наема колата. Не желаете ли да погледнете?

— Непременно — отвърна Турецки и взе подадения му лист. — Но освен това искам да ми опишете външността на човека.

Каза и се изплаши, че Станислав Никифорович ще си отхапе пръста, така подскочи неизвестно защо. Но веднага се разбърза, сякаш са го погнали кучета:

— Не, какво говорите! Изобщо не си спомням, хич не помня, това беше отдавна, там е написано, преди два месеца, къде да запомня при такава навалица, дето всеки ден минава пред очите ми, уважаеми Александър Борисович. — Последното го изрече и издиша напълно, едва му стигна въздухът.

— Нали беше вчера?

— Вчера ли? Ах, да, вчера! Този човек се обади през деня по телефона, каза, че е оставил колата в двора, там, откъдето я е взел. Каза, че всичко по колата е наред, а ако аз имам претенции, знам адреса му, разбира се, всичко е записано по съответния начин.

— И само толкоз?

— Толкоз. Ето. — Волков извади от джобчето на сакото си пъстрата ярка кърпичка и с облекчение избърса влажните си длани. Изглежда, реши, че трудният за него разговор е приключил.

Турецки бе на друго мнение. Но преди да продължи разговора с толкова обаятелния Станислав Никифорович, трябваше задължително да се срещне с гражданина Посьолков, който вчера през деня е върнал колата, взета под наем преди два месеца.

И освен това, преди да си тръгне, имаше желание да погледне „портокаловата буболечка“, за което и съобщи на Волков. Май в това отношение нямаше никакви проблеми.

Откъм тилната част на хотелската сграда бе разположен неголям стопански двор, ограден, както е прието в Москва, с висока и уродлива стена, съставена от ръбести бетонни плочи, закрепени между забити в земята също бетонни стълбове. Така изглежда едно частно заведение, в което завинаги е забранено да влизат външни лица.

Те минаха през коридора на хотела към другия край на зданието, завиха надясно и през резервния изход излязоха на стопанския двор. Саша видя няколко заключени гаражни врати и голям навес над половината двор. Под него бяха наредени покрит фургон, няколко напълно смачкани леки коли, чието място е на сметището — за да плашат автолюбителите, с една дума — железни отпадъци. И там видя… портокаловия фолксваген.

Турецки отиде по-близо, огледа „въшката“ — формата наистина е остаряла отдавна, един Господ знае коя година е произведен. Странен вкус са имали килърите: трошката се набива в очи. Няма по-добър вариант, ако искаш непременно да те хванат. Може точно на това да са разчитали: демек с такава несериозна таратайка може да се вози само някой клоун, какви убийци ще търсиш в нея! Родните убийци неизвестно защо предпочитат БМВ-та и аудита. Сигурно е по-лесно, когато бягат.

И какво да прави сега с това портокалче? По идея трябва да го арестува. Да го изземе от частния гараж и да го достави на „Петровка“, за да се поровят хубавичко експертите из него и се постараят да определят: кой е пътувал, защо, какво е правил и кого е карал (ако колата наистина е карала някого, а не е стояла настрани в двора на Кочерга, очаквайки милиционерите-менте).

И изведнъж на Саша му дойде като гръм от ясно небе! Ами къде е малиновата деветка? Нима така елементарно са я пропуснали? Не, нали там беше Володя със задачата да разпита съседката и изобщо да огледа всичко.

— Уважаеми Станислав Никифорович — започна Турецки вежливо, — принуден съм в известен смисъл да ви огорча, но ще се наложи да ви отнема за малко тази кола. Естествено, всичко ще е оформено по съответния начин. А после ще ви я върнем. Надявам се, че няма да възразявате? Представлява интерес за следствието.

Турецки разбра по очите, по движението на веждите, по мимиката на лицето на Волков, че собственикът на въшката няма да възразява, макар подобна проверка на неговата честност да е крайно неприятна.

— Тогава — невинно заяви Саша — бъдете така добър да ме придружите до вашия телефон, за да мога да се разпоредя.

Извикаха Яковлев от съвещание при началника на МУР. Ах, тоя Юра!

Той разбра всичко буквално от две думи и каза, че момчетата ще дойдат до един час със съответното постановление.

— Володя, сега не си спомням, обърна ли внимание вчера на една кола там, в нашия двор… Я ме подсети? — Той не можеше да се обяснява в присъствието на този плъх.

— А, имаш предвид колата на Кочерга ли?

— Разбира се.

— Обявих я за издирване. Но съм почти сигурен, че нищо няма да излезе. Сега деветките много се котират. И шестиците. Крадците много ги уважават. А останалите модели — кой знае защо не са много на мода. Сигурно качеството на сглобяване е друго.

— Тогава всичко е правилно: оставили са тази кола и са драснали. Хайде, довиждане… А вие сигурно бързате, Станислав Никифорович? — наивно попита Турецки, като забеляза, че директорът вече на няколко пъти си поглежда нервно големия часовник, имитиращ златен, а може и наистина да е златен. Кой знае защо го носеше на дясната ръка. — Нали одеве ме убеждавахте, че не забелязвате времето.

— По принцип, Александър Борисович, по принцип, както се казва. Но именно днес съм планирал малко семейно тържество, така да се каже, рожден ден, нали разбирате…

— Ах, за бога, извинете ме тогава и приемете най-искрените ми…

Директорът, свел поглед, прекъсна потока поздравления:

— Не аз, не… Как да ви кажа, близки познати.

„Дали не е на кавалеристката?“ — мярна се догадка. Прекалено независимо се държеше. По дяволите с техните финансово-сексуални проблеми.

— Какво да се прави, съчувствам ви, Станислав Никифорович, но изглежда, ще се наложи да оставите някого вместо вас, който може да издаде вашия фолксваген официално за провеждане на експертизата — обясни важно Турецки.

— Уви — директорът въздъхна дълбоко. — Изглежда, ще се наложи лично аз… Доколкото разбирам, работата е отговорна.

— Разбира се. И още нещо, ако позволите, ще взема и вашия отчетен лист. За известно време и срещу честната ми дума. Ще ви го върна при първа възможност, най-вероятно заедно с колата. Нали не възразявате?

Интересно как би могъл да възразява, като следователят бе прибрал вече твърдия лист, почти картон, в чантата си?

След всичко това Турецки се сбогува, съобщи, че колегите му от „Петровка“ ще пристигнат всеки момент, и съпроводен от елегантния директор до изхода на хотела, най-накрая напусна „Урожаен“.

След като измина половината квартал, Саша се долепи до банкета, слезе от колата, заключи вратата и тръгна обратно към хотела. Заобиколи високата бетонна ограда по периметъра, намери по-удобно място, подскочи, изправи се на ръце и видя това, в което бе абсолютно сигурен.

Лично господин Волков разглеждаше замислено портокаловото си возило. После отвори вратата и се напъха до кръста вътре в тясното купе. Много добре. Няма да е трудно да идентифицират отпечатъците от пръстите му: Саша видя как въртеше в потните си ръце листа с отчета за автомобила, преди да го даде на следователя. А вътре в колата Волков едва ли ще намери нещо по-компрометиращо от това. Тези килъри не са идиоти, макар че никой не е безгрешен.

Турецки тъкмо щеше да разтвори пръсти и да скочи на земята, когато на двора се появи ново действащо лице. Някъде от гаражите или помощните помещения излезе не висок, но набит младеж от кавказка националност, както е прието да се казва сега. Не беше трудно да определи по обраслото с черна четина лице — не брада с мустаци, а просто гъста космена покривка. Младежът поговори нещо с Волков, върна се при гаражите, където веднага забоботи мотор и излезе в средата на двора с… вишневата лада деветка.

Мигновената мисъл: чеченецът — деветката, и щом скочи на земята, Турецки вече тичаше покрай бетонната ограда към главния вход на хотела, като се проклинаше, че не послуша Меркулов и не извади от сейфа полагаемото му се по щат оръжие. Но като изскочи на улицата, разбра, че е закъснял: деветката го бе изпреварила поне с двеста метра. Дума да не става, че може да я настигне. Но се появи друго, по-солидно обстоятелство: колата на килърите, ако е била тя, и откраднатата деветка на Кочерга се оказаха в един двор. И това вече говореше за много неща.

Стоп! — Турецки се спря за кой ли път днес. А откъде е известно, че тази кола е била собственост на Кочерга? Да не би в града да няма други малинови лади девети модел? Или тази е била с номера на Кочерга? Нищо подобно. Значи всичко това предстои да се докаже. И за съжаление сега не можеш да предявиш никакви обвинения по адрес на директора плъх. А виж, можеш да го изплашиш с деветката. Какво излиза? Ще оставя всичко както си е, реши Саша. Яковлев ще изземе фолксвагена, експертите ще го опипат, а Волков трябва да се постави под наблюдение. И подозрителната му кантора също.

10.

Поразително е, но днес целият му път на ченге непрекъснато го приближаваше към родния дом — така Саша можеше да нарече апартамента на Грязнов, и то основателно. Следващата спирка бе на улица „Седов“, край проточилата се цяла колона многоетажни сгради с десетина стъклени входове. Когато намери нужния и се качи пеша на осмия етаж поради липса на работещ домофон, Турецки позвъни на врата, създадена, изглежда, в някой танков завод. Вярно, бронираната врата бе тапицирана отгоре с черен блестящ дерматин, оформен на ромбоиди като юрган.

Но тя се отвори, без да питат предварително кой и защо звъни.

— Трябва да поговоря с гражданина Посьолков — рече Саша и показа удостоверението си на едра широкоплещеста госпожица с анцуг.

— Той не живее вече тук — отвърна с тих и безжизнен глас девойката богатир.

Като забеляза неволното движение на Турецки напред, тя се отмести, за да му позволи да влезе в антрето, и затвори външната врата. Навярно заради съседите, чиито ококорени шпионки са се втренчили в площадката и вратата на асансьора.

— Извинете, а къде живее? На какъв адрес? Не можете ли да ми помогнете по въпроса?

— Тате вече никъде не живее… — Събеседничката неочаквано започна да диша тежко и в очите й блеснаха сълзи. — Защото почина.

— Как така почина? — прозвуча не много обмислен въпрос. — Кога?

— Скоро стана година. Изпратихме го миналата година на двайсет и седми октомври.

— Да — промърмори Турецки, за да реагира по някакъв начин на обезкуражаващата вест.

Беше напълно ясно, че онзи издокаран кучи син Волков пак го е преметнал. Но на какво е разчитал, стоварвайки вината за наетата преди два месеца кола на гражданина Посьолков, който вече година не е между нас? Че следователят е глупак? Друг път. Сигурно е имал някаква цел? Каква? Нали последната кола, която е могъл да използва гражданинът Н. Н. Посьолков, както пише в отчетния лист, е катафалката.

— Приемете моите съболезнования — рече Турецки. — Сигурно сте негова роднина, в смисъл негова дъщеря?

— Не, жена на сина му. Но сега го няма вкъщи.

— Извинете, а от какво умря? — Саша погледна в отчетния лист. Тя разбра въпроса:

— Тате, тоест Николай Николаевич, умря от рак на стомаха. За съжаление у нас това не се лекува.

— Да, уви, още един път ме извинете… Но аз съм следовател, както можахте да разберете от документа ми. И ме интересува вземал ли е вашият… баща кола под наем от гражданин на име Волков, директор на хотел „Урожаен“? Намира се недалеч от вас, в Останкино.

Той не преследваше особена цел, — попита по-скоро по инерция, защото нямаше смисъл да продължава разпита на мощната девица.

— Какво говорите! — въздъхна тя. — Той можеше да пътува само с шофьора си! Фактически беше инвалид: имаше много силен артрит. Страдаше от радикулит, ох, Господи! Каква ли болест нямаше! Не съм сигурна дали изобщо можеше да кара кола.

— Но може да е вземал за някой друг? Например за сина си или за вас?

— Че защо? Алик си има служебна, на мен не ми трябва, какъв смисъл?

— Да, наистина… Може би мъжът ви знае? Имате ли представа дали ще се върне скоро?

— Какво говорите, никой не знае! Сигурно и той самият не знае.

— А с какво се занимава, ако не е тайна?

— Каква ти тайна. Алик е президент на неголямата фирма „Мостранслес“. Намира се в центъра, до ГУМ.

— Моля да ме извините — Турецки се направи, че се усмихва, — но Алик… някак си…

— Да, разбира се — усмихна се и тя. — Алексей Николаевич. Приятелите му го наричат Льоша, а аз съм свикнала Алик. Пък и баща му така му казваше. Хубав човек беше нашият татко, наистина хубав.

— Вярвам ви. Но по какъв начин неговото име е в отчетния лист за наемане на колата? Как е могло да попадне там? — Хванал листа предпазливо, Саша го разглеждаше с малко тъпичкия поглед на квартален милиционер. Държеше го предпазливо за ъгълчето. Показа го на девицата, пардон жената. Но не й го даде в ръката. Тя прочете фамилното си име и се замисли.

— Как казахте, че се казва хотелът? — попита тя неочаквано.

— „Урожаен“. Пак повтарям, не е далеч, веднага след ВДНХ, т.е. зад Изложбения център, както й казват сега на Изложбата с постиженията. Знаете ли?

— Представяте ли си, спомням си. Мисля, че беше миналата година, ами да, малко преди смъртта… да, при тате идва един стар приятел. Със семейството си. Татко вече беше болен, нали разбирате, повече му се лежеше и не беше съвсем удобно да има гости. Мисля, че бяха шестима. Тогава тате използва служебното си положение, както ни каза, и направо за пет минути уреди цялото семейство в някаква просто луксозна и не скъпа стая в хотела. И според мен хотелът се казваше „Урожаен“. Алик трябва да си спомня, той ги кара дотам. Изглежда, сте прав, тогава той каза: съвсем близо е, на пет минути оттук с колата.

— Моля да ме извините още веднъж заради моята неделикатност, как се казвахте? — от старание Саша дори притисна ръка до сърцето си.

— Ала Павловна, а…

— Александър Борисович — побърза да изпревари въпроса й. — Ала Петровна, казахте „служебното положение“. Какво работеше Николай Николаевич? Какъв беше по професия?

Тя дори малко се слиса, сякаш е обидно да не знаеш кой е Посьолков.

— Тате беше генерал-майор и работеше в Управлението по кадрите на КГБ на СССР, имам предвид, преди да се пенсионира. Но сега тяхното ведомство се казва по друг начин.

— Да, разбира се. — Най-сетне дойде ред и Турецки да „вдигне рамене“. — Ще позволите ли да използвам телефона ви?

— Моля.

Но се наложи да отсрочи за неопределено време разговора с директора Станислав Никифорович Волков, понеже телефонният секретар в офиса предлагаше на желаещите да съобщят името и телефона си. Мълчеше и домашният му телефон, който Володя Яковлев беше дал на Турецки. Значи става дума за един от следните три варианта: или Волков предава на муровците колата си в двора — по време тъкмо сега трябва да са пристигнали. Но тогава защо му е да включва телефонния секретар? Никой не го прави, ако излиза от стаята си за пет минути. Или вече е предал колата и изпълнен с душевни терзания, си гризе ноктите някъде на път за вкъщи. Или пък нетърпеливата му секретарка Мариночка вече е впримчила елегантния жребец и двамата са пристъпили благополучно към стипълчейза.

След малко Турецки съобрази, че е безсмислено да чака тук Алик. Затова си записа телефоните на Алексей Николаевич Посьолков — служебен и домашен — и се сбогува вежливо със стопанката. Когато вече бе излязъл на стълбите — воден повече от идеите на абстрактния хуманизъм, — леко й се скара, задето отвори напомнящата средновековна крепостна врата, без да пита кой е. Можеха да й отговорят: пощальонът. А отвън може изобщо да не е пощальонът. Нито да е сам.

Ала Павловна кимна, сякаш се съгласяваше, и повдигна неопределено рамене. Но Саша пак не завидя на онзи крадец, който би рискувал да проникне без чужда помощ под покрива на този бункер.

За днес можеше да предположи, че работният му ден е завършил. Трябва да побърза към Грязнов. Първо да се преоблече, да се оправи, като начало да вземе душ. Че това непостоянно време оставя по цялото му тяло усещането за влажна пяна. Но главното все пак е на второ място. Естествено, че Грязнов ще отиде на тържеството на Шура не за да води умни разговори. Може Романова като домакиня, в смисъл като готвачка, да не е кой знае колко добра, но ще има страшно много ядене и най-разнообразно. Свикнал с безкрайните кафета и двайсет вида омлет на Турецки, Слава — много ясно — мечтае да използва случая и да вкуси от истинските небесни дарове, които всички прилични хора си купуват само на голям празник. Но ядене без пиене е все едно славей без песен. Само в изключително редки случаи Слава си позволяваше да пие, когато кара. Напоследък подобно нещо въобще не се е случвало. Следователно за запазване на душевното равновесие ще е принуден да сложи на кормилото на разкошното си ауди племенника Денис. Който няма ни най-малко основание да пие. По този дедуктивен път Турецки изясни за себе си на какво може да разчита, ако се прибере, преди още Грязнови да са тръгнали на банкета.

Но закъсня. Аудито не беше в двора, а навред в апартамента личаха следите от бързането при приготовленията. В банята водата течеше на тънка струйка — чешмата не е затворена добре: това е работа на Денис. На кухненската маса до засъхнала коричка хляб имаше няколко вратовръзки: Грязнов си е избирал. Научи се от Саша на този камуфлаж. В стаята на Слава вонеше на одеколон — Турецки отвори малкото прозорче, защото Грязнов няма да може да спи тук.

„Е, приятели, щом сте могли да постъпите така с мен, не сте ме изчакали пет минути, вървете по дяволите! Ще се приготвя, без да бързам, ще отида с моята кола, ще се правя, че пия, макар това да е много обидно, но може да е за хубаво. А после ще видим. В най-лошия случай ще обърна някоя и друга чашка, кой ще ми забрани? Катаджиите са в конфликт главно с ДС-то, то се знае, умират си от кеф да ругаят антипода-чекист. А към нас, от прокуратурата, се отнасят спокойно. Може би ни считат по-близо до своите. Пък и нали работим заедно, постоянно контактуваме. Така че може да не се страхувам, няма да ме спрат, ако ме спрат — ще намигнат и ще ме пуснат.“

Саша си преброи парите. Разбира се, не е Грязнов и не си играе с милиони, но все пак имаше лична гордост. Това никой не може да му го отнеме. Не върви джентълмен като него да купува за Шурочка някоя шарена дивотия, която децата на жаркото азербайджанско слънце представят за истински хризантеми, че и за хубост ги поръсват да блестят. По-добре да купи роза. Една, няма да му стигнат парите за хилав букет. Петнайсет хиляди ти искат, сякаш е една копейка, не им мигва окото! Обидно, но какво да се прави? „Ноблес оближ!“ — както казват французите, което ще рече: положението задължава.

11.

Турецки пристигна пръв на тържеството, май му се случваше за първи път в живота. Разбира се, ако не броим Олег, по-малкия син на Шура. Докато Саша поднасяше яркочервената си роза и тримата заедно се блъскаха в антрето, Шура неочаквано установи, че той е по-нисък от Алка комай с десет сантиметра. Ами да, за нея синчето винаги ще си остава малко момче, въпреки почти двуметровия ръст.

Олег намигаше, кимайки към майка си — сиреч днес не бива нищо да се приема на сериозно, но по очите и хлътналите му бузи Саша виждаше, че и на него не му е лесно, много се изморява. Не са се виждали само някакви три дена, а вече личи как се е дръпнало лицето на Олежка. Значи и сутрешните кросове не помагат много.

А семейството правеше последните приготовления за тържествената вечеря.

Олег нарязваше с широк японски нож някаква пушена вкуснотийка, Шурочка я подреждаше на ветрило в големи чинии, а Саша търсеше свободни места по масата и се опитваше да ги смести. Всичко бе запълнено докрай, както само руснаците умеят. Както се казва, от печката — всичко на трапезата. Един пиклив чужденец може да припадне. Как ядат там? Изядеш си салатата — носят шунка. Ометеш я — сервират ти нещо друго. Хем не остава нищо излишно, хем не ти трябват толкова много продукти да нахраниш хората. А в Русия, ако не си изхвърлил половината на боклука, в края на пиршеството пълниш найлонови торбички и — хайде в хладилника. После цяла седмица може да закусваш и вечеряш от остатъците. Естествено, коя заплата ще стигне за такова нещо!

Саша си мърмореше под носа, а сам разбираше: това, за което мисли сега, са чисти глупотевини. И ако това не е първият празник на Шура, със сигурност е последният. Какво друго може да отпразнуваме? Пенсионирането й? Раждането на внук или внучка, за които толкова мечтае? Но в тия работи командват мама и тате. И се оказва, че занапред не я чакат много радости.

От кухнята се зададе Олег, който избърсваше ръцете си с кърпа. С точното си око огледа старанията на Турецки и се усмихна накриво:

— Даа… Мамо, я чакай, нали каза, че си поканила на гости осем души, а тук има девет чинии. Защо?

— Ох, момчета! Да не би да съм знаела? Разбра се в най-последния момент, да го вземат дяволите!

— За кого говориш, мамо? — извика Олег към кухнята, разбирайки, че майка му не е твърде доволна от присъствието на деветия гост.

— За кого… За нищо на света ни бих го поканила, но той се самопокани и беше неудобно да го отрежа. Карай, има достатъчно мезе!

— Достатъчно! — възхити се Турецки. — Като гледам, ще остане да нахраниш още един ескадрон.

— Хайде, момчета, проверете има ли прибори за всички и да не забравите хляба, аз вечно го забравям! А аз отивам да се преобличам!

— Мамо! — Олег се засмя. — Надявам се, че днес няма да се накичиш с пагоните?

— Какви пагони! Много са ми притрябвали!

Ох, как хитрува тая Шура! Не й били притрябвали… Цял живот е вървяла към тях. Истината е друга: когато ги достигна, се оказа, че това сигурно вече на никого не е нужно. Обаче каквото щеш да казваш, генералската пенсия все пак е малко по-висока, отколкото на полковника. А славната руска жена с украинска жилка би искала поне като пенсионерка да поживее човешки.

Чу се славеево цвърчене — така звъни звънецът на мадам Романова — и в дома се появи напетото семейство Грязнови и с тях… ами да, как не се сети Турецки защо семейството е тръгнало толкова рано — с тях бе самата Танечка Грибова. Тя лукаво поглеждаше към Турецки, сякаш между тях вече е имало нещо такова, за което си знаят само двамата. Ама е хитра тая лисица… Грязнови изглеждаха празнични по свой начин, а Таня — Турецки не можа да намери точните думи, за да изрази възхищението си. Интересно какво ще каже днес Костя, когато Славка му представи този великолепен образец, дето най-малко от всичко предполага връзка с правото. Дори Олег остана с отворена уста.

Разбира се, ако облечеш една жена по съответния начин и я сложиш на изящни високи токчета, може да се получи нещо такова, от което мъжете са съгласни да се подложат на адски мъки на оня свят, а не искат райските градини с пеещи из тях ангелчета. Да завиждаш на приятеля си е подло, но какво да се прави, ако противно на желанието, у Саша взе, че се появи не много благородната мисъл: нейният шеф сигурно не й е разрешил току-така да нощува в офиса. Да, може би той лично с удоволствие й диктува нощем „мемоарите“ си. Мислите му започнаха да приемат съвсем друга посока и Турецки рязко се прекъсна: я си кротувай и не гледай в чуждото.

Той си направи строга забележка с предпоследно предупреждение и съобрази със закъснение, че ако се съди по реакциите на Шурочка, Таня не може да е деветият гост. Първо, никак не може да се „натрапва“, и второ — не беше от мъжки пол. В този момент Денис прекъсна дълбоките му разсъждения и безцеремонно го дръпна за ръкава да излязат на балкона да пушат.

— Но нали ти не пушиш — възрази иронично Саша, възприемайки тази маневра на Грязнов-младши като стъпка да отвлече прекалено голямото внимание към изявените прелести на Танечка.

— Чичо Саша, вие искате. Хайде.

— Кой, аз ли? Ами да… Как иначе! — И от дребно чувство за мъст Саша предложи на Грязнов-старши да им прави компания. Чудно нещо — той веднага се съгласи.

На балкона духаше противен студен вятър. Денис дръпна вратата и те останаха тримата.

— Саша, изобщо не искам да ви преча. Ако имаш желание или нужда, ще ми кажеш лично. А от Дениска така и не разбрах нищо, колкото и да го измъчвах. Така и не знам защо го прати спешно в библиотеката.

— Сега ще разберете — обеща Денис. — Тъкмо и аз исках да чуете какво съм открил.

— Тогава — рече Слава, палейки цигарата си, — да не губим време, че току-виж някой дошъл при нас на балкона. Ти чу ли, оказва се, че Шура е поканила двама милиционери. Е, единия го познаваш прекрасно, а втория… Добре де, дявол да го вземе, казвай, Денис.

— Значи така, чичо Саша…

— Изключително в домашни условия, Денис — поправи го строго Грязнов. — Той не ти е никакъв чичо, а старши следовател.

— Стига де, Славка, смятай, че сме в къщи — успокои го Саша.

— Там имат толкова вестници, че може да се претрепеш от работа. Представяте ли си, във всяко малко градче, по-малко от всяко наше село, излиза вестник. Те имат и вечерни издания, специални тематични издания, с една дума… — Денис махна с ръка. — Макар сега у нас да не са по-малко. Но трудността е, че всички са много дебели. Погледнах в картотеката само за последните две седмици и се скапах. „Франкфурт алгемайне“, „Франкфуртер рундшау“, „Билд“ и прочие. Както казах, с вечерни издания. Но това са централните издания на региона. И те си имат достатъчно престъпност. Между другото, сега там всички пишат за най-долни битови престъпления. После ще ви разкажа.

— Говори за главното — подкани го Турецки. Беше му станало много студено само по сако.

— Помня, че трябваше за банките. Донесъл съм цяло куфарче с изрезки по темата. Първо започнах да правя копия, там има ксерокс, обаче за всеки лист искат майка си и баща си. И тогава просто започнах да изрязвам това, което може да ми потрябва.

— Денис! — възмути се Грязнов-старши, но не много.

— Че какво? Аз с бръснарско ножче, много внимателно. Там, чичо Слава, има по няколко екземпляра от вестник. Няма да обеднеят. На нас повече ни трябват. И друго, ако носех всеки брой на ксерокс, нямаше да съм свършил до утре. Изобщо взех, колкото можах. Нали разбирате, вече не мога да ходя втори път там. Сега нося някои неща. А тази ще ви я покажа, от „Кронбергер цайтунг“ е, оградил съм я с флумастер. Кронберг е градче до Франкфурт, на петнайсетина километра северозападно, гледах го на картата. Ето, вижте.

На балкона бе малко тъмно, но на слабата светлина от полилея в хола зад дантеленото перде все пак се различаваха латинските букви и можеше да се прочетат подчертаните думи: „Goldenes Jahrhundert“.

— Чичо Саша, разбирате ли, това е „Голденес Ярхундерт“. Ето чуйте: „Вчера, около единадесет часа вечерта… — Денис започна да превежда бавно, — да… единайсет часа вечерта… се взриви автомобил.“ Е, не е точно така, чичо Саша, по-добре да го кажа със свои думи, а довечера у дома ще го преведа, става ли?

— Добре, Денис, казвай.

— С две думи, при взрива на пластичната бомба в автомобил марка „Ягуар“ загива директорът на банка… не, директорът на филиала на банката…

— „Златен век“ ли, Денис?

— Да бе, чичо Саша! Точно така! Хер Манфред Шрьодер, директор на филиала на банка „Златен век“, чието седалище се намира в Русия. Засега престъпниците не са установени, но се предполага, че е работа на руската мафия. Така пише, чичо Саша, почти дословно. А нюансите ще преведа у дома.

— От коя дата е вестникът?

— А, записал съм ето тук. Понеделник, втори октомври.

— Така значи, момчета — рече назидателно Турецки. — Два дена преди убийството в Москва на Елмазов, президента на банка „Златен век“, в Германия убиват директора на филиала на същата банка — Шрьодер. Банкери партньори.

— Чичо Саша, тази бележка във вестника е дадена между другото като обява. По-нататък се казва, че умоляват хората, които знаят нещо за трагичното произшествие, да позвънят в полицията на хер Юнге и дават номера му. И освен това предлагат пари за информацията, дават цели петдесет хиляди. Дойче марки! А у нас още няма такова нещо, жалко. Това е награда за човека, който каже нещо определено за убийците. И ако сведенията помогнат да се арестува престъпникът, вземете си паричките! Ех, че живот! Ние с чичо Слава съвсем сигурно ще станем истински милионери. Чичо Саша, кажете ми истината, как се досетихте да ме изпратите в този фонд? Откъде знаехте, че ще намеря това?

— Да ти кажа ли честно, Денис?

— Аха!

— Гледах си на кафето, което остава в чашата на чичо ти вечер.

— Какво го слушаш, Дениска! Гледал си на кафе! На какво учиш младите, старши следователю по особено важни дела?! А ти, Дениска, също задаваш глупави въпроси! Не видя ли как се трепеше нощем?

— Слава, по-тихо. — Турецки го дръпна за ръкава. — Все пак това е следствена тайна.

— Там е работата, а ти ми развращаваш младежта. Пил кафе — гледал си и хоп — да ви съобщя решението! Ти, Дениска, следи хода на мисълта му. Горе-долу си в течение. Първо — самолетът от Франкфурт. Елмазов има там филиал — второ. Убит е не само Елмазов, но и куриерът — три. Кочерга, който цяла нощ се изповядва у нас в кухнята, е бил преследван във Франкфурт, а го пипнаха в Москва, това четири. Къде изчезна Отари Санишвили, оня, на чиято любовница разбивахме вратата на апартамента? В Германия — стана пет. Виждаш ли, свършиха ми се пръстите на ръката и пак сигурно не е всичко. Скъпият ти чичо Саша още не е разказал всичко. Разбираш ли сега откъде се взема тая интуиция? Да, да, племеннико, има още да учиш… Ей, момчета, виждам някакво раздвижване!

През стъклото на балконската врата видяха, че в стаята влизат началникът на МУР Юра Фьодоров с полковническа униформа, а след него солиден чичко, той пък цивилен.

— А така — обади се недоволно Грязнов, — пристига нашата славна Московска криминална милиция в лицето на последния засега началник, а с него и приятелят му Валерка Лагунин, не ща да го виждат очите ми.

— Ах, ето кой бил! — плесна се Турецки. — Гледам позната физиономия, а не мога да си спомня кой е.

— Оная въшка, кой! — измърмори Грязнов. — Натиска се да става началник, настъпва като танк. Всичко помита по пътя си. Направи мръсно на петима от преданите си хора. А в средата на годината получи генералски чин и сега е началник на специалната инспекция за личния състав на вътрешното министерство. Почакай само малко и ще видиш, че този тип ще се настани в креслото на заместник-министъра. Каква инспекция имаме само — като гестапо, най-долната служба в цялата система на МВР.

— Но за какъв дявол е притрябвал на Шура? Е, може да е изиграл някаква роля при назначаването й, въпреки че от него нищо не е зависело.

— Остави се… Щом се е самопоканил, значи нещо му трябва. И сега не е възможно да му кажеш да ти се маха от главата. И ще трябва цялата вечер да търпим тая фъшкия… Слушай, Саша. — Грязнов изведнъж се наклони тайнствено. — Ами ако му трябва Олег? Той съвсем не е деветата дупка на кавала в комисията по престъпността към Съвета за сигурност! В службата си Олег чисто и просто ще го разкара и няма да му мигне окото, а така, в домашни условия? А? Какви хора! Всеки си прави калната политика, където може!

— Вячеслав Иванович, ти си бил страхотен! — възхити се Турецки от неочаквания ход на мислите му.

А от друга страна — защо да не е така? Слава също не е вчерашен. И има достатъчно опит в общуването с подобни „гниди“… Трябваше да влизат вече, но нещо отвътре го човъркаше и не му даваше мира.

— Познавам го — кимна небрежно Турецки. — Като човек не струва, но най-лошото е, че е долен женкар. За него няма нищо свято. И не разбирам с какво толкова ги омайва, няма никакъв фасон, а жените умират за него. Ти, Славка, го дръж на метър от Татяна, че ще я отмъкне подлецът!

И всичко в него заликува, когато Саша видя как Грязнов се засили към стаята, където в този момент генерал Лагунин вече бе наклонил оплешивяващата си глава, за да докосне ръката на ослепително ефектната Татяна Павловна. Грязнов свойски отмести Лагунин настрани, както се премества мебел, поздрави го в движение и с негова помощ Татяна веднага се озова на другия край на масата извън обсега на генерала.

Естествено, Турецки съчини всичко, което се отнася за Лагунин, но нали познаваше добре милиционерския генералитет. А че Лагунин охотно би помогнал на Танюша не само да завърши института, но и веднага би я взел във ведомството си, тоест под себе си, това не се нуждаеше от никакви доказателства. Затова бе прав: не изоставяй разкошната Татяна, няма какво да я демонстрираш на разни генерали.

Олег наблюдаваше пристигането на гостите индиферентно, със скучаеща физиономия. Саша засече погледа на Шура към сина й, а после към Лагунин и разбра, че по този начин показва на Алка кой е деветият сред гостите. После лично тя представи генерала на Олег и май Лагунин хич не му хареса. Настана непредвидена, неловка пауза, по време на която двете жени оправяха приборите по масата, Олег изваждаше от стенния бар бутилките и отваряше наред. При вида на изобилието по масата Фьодоров доволно потриваше ръце и бърчеше нос, за да улови апетитните аромати, долитащи от кухнята.

Най-накрая се появи Меркулов с огромна тортена кутия в ръцете. С влизането му стана някак по-спокойно, по-уверено и весело. И цялата компания започна да сяда на масата.

Сковаността на Меркулов изчезна и на масата се върна някогашната му непосредственост, която му позволяваше да бъде свой човек във всяка компания и всяка кръчма на Москва или близките околности. Той произнесе блестящо два тоста и за лъскавите пагони на Шурочка, и за нейната способност да събира около себе си само онези, които наистина заслужават. С една дума, намеците бяха от явни по-явни, но никого не обиждаха, а напротив, предизвикваха взривове от ново веселие. Костя успя много бързо да успокои напрежението, възникнало поради присъствието на чужд като цяло човек, и веселието се отприщи.

Кое е любопитното: да речем, събират се в тесен празничен кръг художници или компютърни специалисти. За какво си говорят? Разбира се, че за работата, която на първо място е интересна за тях. А днес те за какво да си говорят? Естествено, ако не беше тук „чуждият“ генерал, отдавна да са започнали да обсъждат перипетиите на текущите дела, и ще се горещят все повече и повече. Понеже почти всички гости практически имат отношение към тях, дори да е в различна степен. Да не говорим за свидетелката Грибова, на която някак ненатрапчиво Олег започна да отделя все по-голямо внимание.

Грязнов имаше една хубава, но опасна за самия него черта. Въпреки богатия си опит в МУР, където доверието и проверката не са слабост на бившия американски президент, а основен принцип на следствената работа, Славка е безкрайно доверчив. Естествено, към своите хора. Да вземем тази Татяна. Разбира се, не е известно до какъв градус са техните взаимоотношения, но щом я води на гости със себе си, значи не му е просто приятелка. Добре, Слава, размишляваше Турецки, харесваш я, но не бива да си абсолютно сигурен в обратното. Тя е млада жена, сигурно си знае цената, защото не може да не вижда как я разглеждат мъжете и какво искат от нея. И това, че още не е омъжена, съвсем не значи, че е девствено чиста в очакване на принца си. Задочното следване в юридическия факултет не е кой знае какъв живот. Добре, сега си е намерила Славка. Можеше да е друг. Но Грязнов далеч не е принцът! И годинките му клонят към средностатистическия пенсион. Също като в онзи еврейски виц — не е модел за булка. А кой тогава е „модел“? Ами ето го — Олежка, Алка, по-малкият Шурин син — седнал е почти срещу нея, съвсем млад, но вече достигнал не малки висоти в правозащитната област. Защо да не става за жених? С една дума, Слава напразно е довел тук дамата си, ще му я отмъкнат, ще я вземат, Бог ми е свидетел… Но той е доверчива душа, нищо не забелязва, и напразно. Но как да му каже, без да го обиди?

Докато Саша се усъвършенстваше във вътрешни монолози, на масата настъпиха известни тематични изменения. Народът, след като неведнъж обръща чашите за генералската шапка на Шура, бе минал към общата политика и накрая засегна най-болната и непосредствена тема — развихрилата се мафия.

Засега никой не засягаше преднамерено делото, което водеше Турецки, и изведнъж чуждият, този генерал с цивилно облекло, се обърна директно към него — не към Костя или Фьодоров, а именно към Саша, и то с лепкави като мед думи:

— Какво, излиза, че този път ваашият боогаташ бил убит от собствения си телохранител, така ли?

Турецки не успя нито да потвърди, нито да отхвърли въпроса-твърдение по две причини. Първо, устата му бе натъпкана с пушено пиле. Саша си позволяваше да взема по малко от месото, за да му е удобно да попийва от лекото вино. За да не се съблазни хубаво да се накваси. Защото изведнъж се появи такова желание. А второ, Меркулов го изпревари, пое инициативата и вяло, сякаш става дума за нещо рутинно, втръснало му, измърмори, без да гледа някого:

— Да, тези слухове са верни. Прекратяваме делото поради смъртта на обвиняемия. Само че този път — Костя вдигна равнодушния си поглед към генерала — не е действала никаква мафия. Убийството е по личен мотив. Всичко е окончателно установено. А самоубийството на госпожа Силвинска е бездарна инсценировка и престъпникът също ни е известен. Това е някой си Санишвили.

Напълно неочаквано за Турецки Юра Фьодоров подкрепи Меркулов:

— Аз вече съвсем накратко доложих за делото на генерала. Сега нашата цел е да арестуваме грузинеца. Само че въпросът е как да го намерим в Германия и по какъв начин да го арестуваме. Ех, скъпи господа, минаха добрите стари времена. Никого нямаше да питаме, а щяхме да го доставим по най-добрия начин в родината.

И Фьодоров продължи със свойственото му красноречие надълго и нашироко да философства, а всъщност да баламосва кадровика Лагунин, като основателно смяташе, че оня не разбира абсолютно нищо от оперативна работа. Виж, да ставаше дума за интриги — тогава друго нещо.

В това време Олег, който наблюдаваше внимателно Костя, кой знае защо се усмихна и се наклони към Саша, за да предложи тост за скорошната му отпуска:

— Най-после, Саша! Много се радвам за теб и че тази идиотска история свърши. Нали ти казвах: всичко е много по-просто, отколкото изглежда на пръв поглед. Хайде, за твоята отпуска в славния град Мюнхен, или къде си решил да ходиш? И за твоите момичета. Поздравявам те от сърце!

Говореше искрено, че се радва на „освобождението“ на Саша, а той съвсем не искаше да го лъже. Но нали през последните дни нямаше възможност да се срещнат, за да обсъдят спокойно новооткритите факти. А сега, след изказването на Меркулов и Фьодоров, след като делото бе красиво и просто сервирано на публиката в лицето на „гнидата“ Лагунин, Турецки нямаше право да си отваря устата и да говори по свое виждане. И още една скрита мисъл не просто го тревожеше, а го обиждаше: мадамата май е пийнала повечко, очичките на Танечка заблестяха, вълнуващият бюст се залюля. Да спре, да почине малко, да предупреди Грязнов да бъде по-бдителен, но нима можеш да вдигнеш сега народа от масата, където колкото и да ядеш, пак ще остане повече. А ако успее да ги вдигне, току-виж ще може да им напомни за часа: демек утре е работен ден, не е ли време да си ходим, ненагледни гости? Шура тъне в генералските лаври, тя си е вкъщи. А лично на Турецки сега много му се искаше да удари две чаши и да забие нос във възглавницата.

— Братлета! — започна с известна безцеремонност, събрал кураж като не много трезвен човек. — Защо не направим за нашата скъпа Александра Ивановна, или Шурочка, един валс?

— Става! — зарадва се Костя и като присвиваше очи, погледна Саша. — Помня, че веднъж…

— Ох, какво говориш, Костенка! — изглежда, като знаеше за какво ще стане дума, Шура замаха с две ръце. — Как не те е срам?!

— Аха! — Турецки се зарадва, без да знае за какво си говорят, но за да повдигне градуса. — Хайде, започвайте! Олег, твоята майка къде държи музиката?

След три минути Олег свали от стенния гардероб грамофон с плочи, естествено, без да използва никакви табуретки. Но какъв грамофон! Сигурно е бил по-малкият брат на оня грамофон от началото на петдесетте години, тоест още преди Турецки да се е появил на този свят. Оттам Олежка свали и цяла камара прашни плочи. Шура веднага занарежда, заохка и се засили към кухнята за парцал.

Някои от гостите започнаха оживено да прехвърлят старите плочи, разпознавайки певци, спорейки, доказвайки нещо. А Саша подхвана Грязнов под ръка и го измъкна на балкона — да запушат. Когато запалиха, рече:

— Слушай, Слава, знам, че вашите отношения с Олег са… малко обтегнати, впрочем това са си ваши лични работи. Но хич не ми се иска да се скарате напълно. Затова те моля да следиш Татяна. Разбира се, ако тя има значение за теб. Според мен госпожицата малко попрекали в чашките, а, Олег…

— Стига, Саша. Таня е нормална жена. Пък и ние вече се каним да тръгваме. Не се коси, приятелю.

— Твоя работа.

В стаята засвири музика със старинни гласове, запя Утьосов.^[4] Те се върнаха при гостите и видяха, че масата вече е преместена до стената, а в освободеното от столовете пространство Шурочка плува в кръгове, вдига нагоре ръце и докосва с пръстите си наобиколилите я мъже. И всеки, когото докосва, веднага танцува с нея два-три кръга. Симпатично измислено — да не обиди никого. Татяна бе опряла рамо до библиотеката, смееше се нещо, разказваше, жестикулирайки с хубавите си ръце. Слушаше я Олег, който сякаш искреше от смях.

Да върви по дяволите! Възрастни хора са, да се оправят сами! Но сега възникна нов въпрос: на какво отгоре ти, Александър Борисович, си пъхаш носа там, където не ти е работа? Какво, завиждаш ли? Или Татяна е кокалът, който са ти измъкнали от устата? Но нали сам се отказа, когато тя нямаше нищо против. Защо ще се правиш сега на моралист?

Не, беше време да приключват този домашен концерт. Още повече че всичко в дома на Шура е изпито, тоест всичко, което Олег отвори. Като издебна момента, Турецки пошепна на Костя, че може да го закара у тях. Той огледа Саша с известно съмнение, после смигна, като кимна към отчаяно кокетничещата с Олег Татяна, също разпери ръце — сиреч какво да се прави, всяко нещо свършва, и каза, че сега „ще закрие тържественото заседание“.

— Приятели — чу Саша на излизане от кухнята, където ходи да пие вода, — дойде време да зададем сакраменталния въпрос: не омръзнахме ли на домакинята? Тихо, тихо, Шура, не размахвай крила, знам, че ти омръзнахме. Но на сбогуване искам да напомня една мисъл на Конфуций… имало е такъв велик китаец. Той казва така: знаещият не се съмнява, човечният не се тревожи, смелият не се страхува. И всичко това има най-непосредствено отношение към нашата забележителна Александра Ивановна Романова. Хайде да изпием това, което е останало в чашите, за нейно здраве.

Бива си го Костя, голям философ.

Настана лека бъркотия: кой накъде ще пътува. Олег май съвсем се напъна и започна да предлага на Татяна Павловна своите услуги и транспорт. Грязнов доста безцеремонно и за двамата заяви като в оня стар виц: който я вечеря, той ще я танцува. С други думи, аз я докарах тук, аз ще я прибера. На възражението на Олег, че Слава доста е пил, Грязнов възрази резонно, че именно Олег е пил, а Дениска, поканен за шофьор, дори не е докоснал чашата. Спорът щеше да се разрази, когато Татяна прояви благоразумие и хвана Грязнов под ръка, като изпрати въздушна целувка на заскучалия Олег. След минута по-малкият син на Шура се притисна до рамото на Турецки и зададе не много ясния въпрос:

— Саша, можеш ли да ми обясниш за какъв му е Таня? Та той е стар, вече е на шейсет.

— Не лъжи, само минава петдесетте. Има разлика.

— Точно така! Бели коси на главата и бяс в краката… И от рижата коса останали само петна, ама не се дава! А ние с нея си поговорихме. Бива си я, само че…

— За какво говориш?

— А — отказа се Олег, като се люшна пиянски. — Я си помисли какъв свидетел става от нея?

— Откъде го измисли? — Турецки усети, че сякаш го пронизва ток, но дори не вдигна очи. — Извинявай, нещо не те разбирам, за какво говориш.

— Я стига, Сашка! — Олег леко го перна с длан по рамото. — Че тя сама ми разказа всичко как сте я изловили с оня Грязнов.

— Каквото било — било! Нали приключихме делото, на кого е нужно вече? Нали и ти чу какво каза Костя.

— И правилно, Саша. По-добре заминавай за Мюнхен! Там е топло. Биричката е хубава, да се окъпеш! Добре де, не ми обръщай внимание.

За миг на Саша се стори, че Олег изобщо не е пиян. Но нали видя с очите си как обръща чаша след чаша. Просто се държеше добре, а сега се е отпуснал. Но защо Татяна му е разказала, че се явява свидетел? Нали се разбраха да пази всичко в тайна, е, доколкото е възможно.

— Олежка, аз ще вървя. — Турецки махна дланта му от рамото си.

— Аха, аз също — кимна той и намигна пиянски.

— Ти недей — не си струва. Аз нали пийнах съвсем малко винце. По-добре остани у майка си.

— Тука? Така ли мислиш?… Ще помислим. А ти звъни, Саша, звъни. Аз не ти мисля лошото, ей богу. Аз тебе, нали разбираш?

Саша изведе Олег от кухнята в стаята, в буквалния смисъл го връчи на майка му и се запъти към антрето, където се обличаше Костя.

— Александър, хайде да вземем Юрка с нас. Не възразяваш, нали?

— Аз не възразявам, но той какво ще каже? Как е генералът му?

— Генералът е с колата си. Юра отиде да го изпрати.

— Ами Грязнови къде са?

— Всички си отидоха… Да, гълъбчета, ама ще забъркате някоя каша, да ви кажа аз. — Костя огорчено махна с ръка и погледна Турецки под вежди: — Ще се изядете. Хайде да се сбогуваме с домакинята.

Те се разцелуваха с понатъжената Шурочка. Олег лежеше на късичкото за него диванче, изпружил нозе и похъркваше. Спи човекът. Затова се постараха да се разделят тихо.

12.

В колата Саша разказа на Костя и Фьодоров за посещението при Волков, директора на хотел „Урожаен“, за неуловимата „деветка“, после за Посьолков, отишъл си от света преди година, но до вчера разпореждал се с взетата под наем кола. Юра потвърди и добави, че Яковлев вече е доложил: портокаловият фолксваген е предаден на разположение на криминолозите.

Но когато започна разказа си за посещението на Денис Грязнов в отдел „Периодика“ на библиотеката, Костя го прекъсна. Каза, че около дома му, където вече пристигаха, има павилион, в който сутринта е видял много симпатичен ликьор. Във връзка с това се роди предложението: той взема ликьора и се качват у тях. Льоля, съпругата му, ще свари силно кафе и с него ще изпият въпросния ликьор.

Никой не възразяваше, още повече че имаше за какво да говорят.

— Как ти хрумна да се появиш заедно с оня особист? — обърна се Турецки към Фьодоров. — И той ще се пише приятел!

На което Юра отговори с несвойствена лаконичност и неприкрита враждебност, сякаш отряза с нож:

— Той сам се лепна. Казвам му: Шура няма да кани гости. А той: аз не отивам на гости. Ти, казва, ме запознай със сина й. Е, скъпи приятели, не мога да питам генерала: а той защо ти е? Вземи, че се запознай сам. Какво да направя, представих ги един на друг, макар че както знаете, ние с Олег не сме достатъчно близки. А си нямам понятие за какво са говорили, какво ги е интересувало. Не ми говорете за него!

Останаха дълго в кухнята, пиха кафе и го подправяха с вносния тъмносин ликьор на име „Кюрасао“. Главната тема на разговора бе убийството на Манфред Шрьодер, директора на немския филиал на банка „Златен век“. А ролята на докладчик бе предоставена на Турецки, естествено.

Използвайки данните, които му съобщи Олег Марчук-Романов миналата седмица по време на разговора им в Белия дом, Саша предположи, че съществува някаква много голяма финансова афера, чието централно звено може да се окаже именно Франкфурт на Майн. Нали не е наречен финансова столица на Германия заради хубавите му очи. Също там се намира филиалът на „Златен век“, а в Москва е седалището и във връзка с убийствата на двамата ръководители, при това на практика почти едновременно — разликата е малко повече от едно денонощие, — може да се направи примерно такъв извод. Възможно е господин Шрьодер или да е разобличил аферата, или само да е искал да го направи, но незабавно става първата жертва на аферистите. „Куриерът“, който изпраща при Елмазов, неговият партньор и президент на банката, достига целта, но е взривен заедно с Елмазов в автомобил вече в Москва.

Какви други варианти може да има?

Ами например такъв. И тъй, Шрьодер заплаща с живота си личната намеса във финансовата афера. Но не е изключено за аферата, както и за убийството на немския банкер, да знае още някое лице — мистър Хикс или „куриерът“. Убийците също знаят за съществуването му и го преследват. Тогава, без да се доверява на някого, „куриерът“ лети за Москва, при Елмазов, а може и при някой друг по-висшестоящ, за да разкрие тайната на престъплението. Посреща го не само банкерът, но и някой друг, когото „куриерът“ познава добре. Този, високият, с дълъг шлифер, сяда на задната седалка. Когато колата навлиза в Кремъл, той слиза за минутка по работите си, след което мерцедесът става на парчета от взрива и изгаря почти без остатък.

— Костя, имаш ли представа дали от МУР са дошли фотороботите на онези двамата?

— А трябваше ли да дойдат?

— Помолих твоята Клавдия да ги заключи в сейфа си, за да не ги види нито едно външно лице.

— Значи ги е заключила, утре ще ги погледнем. Ами да, поредната версия, която май наистина е последна, горе-долу изглежда прилично. Юра, ти как мислиш?

— Та тя фактически по нищо не се различава от другата му версия, също последна. Наистина, появили са се нюанси, но…

— И аз искам да отбележа — Костя прекъсна Фьодоров, — че в последната версия някак си няма място за убийството на партийната дама. Тя пък за какво им е?

— Да, няма място. Но мога да предположа, че по подобен варварски начин твърде грубо ни пробутват партньора на Елмазов Санишвили, с което се цели объркване на делото. Понеже вече възникват политически мотиви — партийни сметки в банката, предизборна надпревара, отстраняване на конкурент на изборите за Държавната дума, до които на практика остава само месец. С една дума, следствието се обърква напълно, придава му се политическа окраска, в играта се намесва ДС-то — и в резултат имаме това, откъдето започна всичко: делото благополучно е зарязано и почти забравено. А при нас „увисва“ двайсет и седмият банкер-покойник. Но нали това никого не вълнува. Новата Дума ще има съвсем други проблеми. А най-накрая нашият главен ще бъден изпратен в пенсия. Или на по-друго място.

— Красиво го нарисува — усмихна се Фьодоров. — Но все пак какво да правим с убитата дама?

— Между другото аз не изключвам, че точно Санишвили й е видял работата. Ти какво ни разказва за неговия брат? Излиза, че са от един дол дренки.

— Можеш да го изключиш — въздъхна Юра. — Грузинецът е излетял за Германия с вечерния самолет, в осемнайсет и нещо. А нашата дамичка е убита, както вече установи експертизата, между нула и два часа през нощта.

— Чакайте малко — намеси се Костя. — Дайте да постъпваме разумно и да спазваме последователността. Засега да оставим Силвинска. Кое трябва да е сега наша главна задача? Александър?

— Да се установи личността на убития „куриер“. — Турецки поддържаше своята линия.

Фьодоров се подсмихна двусмислено.

— Какво? — Меркулов застана нащрек — Ако не си съгласен, кажи.

— Какво да казвам? Пак отначало. Получихме от Франкфурт списъка на пътниците. Сега ги проверяваме.

— Много ли открихте?

— Има много за търсене — възрази Юра.

— И кога възнамерявате да го направите? — недоволно попита Меркулов.

— И ние сме заинтересувани, но не мога да задължа хората да работят нощем. Макар че… Изобщо до утре ще бъде ясно.

— Това е друго нещо — похвали го Меркулов.

— А на теб, Турецки, как ти хрумна да се ровиш из вестниците? — усмихна се Фьодоров.

Но отговори Костя, наливайки в чашите остатъците от синьото сладко питие:

— Той се стяга за Бавария, та се възползва от случая да разбере как е там криминогенната обстановка. И дали си заслужава да рискува главата си.

Все пак Меркулов си го бива! Знае всичко предварително.

Единственото, което не обсъдиха късно вечерта, по-точно през нощта, това бе странната според Саша реакция на Олег за прекратяване делото за убийството на Елмазов. „Но най-вероятно се радва наистина заради мен“ — реши Турецки.

Отложиха за утре въпроса с Волков, преди разговора със сина на покойния генерал от КГБ Посьолков. И вече изпращайки гостите, до вратата Костя каза, че още сутринта трябва задължително да напише постановление за прекратяването на делото. С цел да го започнат отново.

13.

Малко преди полунощ близо до прелеза в Кунцево, който се намира край гара „Работническо селище“, спря такси. Всъщност тук вече отдавна нямаше истински прелез, затвориха го, будката на кантонера пустееше, а бариерата се търкаляше на близкото сметище.

Опитните шофьори, които познаваха това място, понякога използваха прелеза, за да си съкратят пътя. Но денем, когато се вижда. А май никой не може да каже какво прави тук шофьор на такси нощем.

Оказа се, че тук го доведе капризът на двама пийнали пътници, единият от които седеше на задната седалка, а другият до шофьора. Те настояваха шофьорът да кара през прелеза, а той категорично отказваше. Ето къде живеем, настояваха пътниците, виж, прозорците светят. И не възнамеряваха да слязат от колата. Шофьорът виждаше проклетата им къща — зад линиите, но не смееше да кара през бившия прелез. Спорът може би щеше да продължи безкрайно, но предният пътник излезе от колата на една страна и тръгна към линията. Постоя там няколко минути полюшвайки се, върна се при таксито и каза на седналия отзад само една дума:

— Сега.

Отчаяният вече шофьор реши, че ще го оставят на мира и се обърна към задния. Но усети остро убождане от пистолет в бузата.

— Не се върти, животно — тихо добави седналият до него с напълно трезвен глас. — Хващай геврека и напред, ако не искаш да ти счупим тиквата.

Ново блъскане, този път в тила, убеди шофьора, че е загазил.

— Момчета — занарежда той, — вземете всичките ми пари, аз какво? Момчета…

— Карай напред — сурово заповяда седящият отзад, който приличаше на грузинец.

Шофьорът съжали горчиво, че се полакоми за дебелия портфейл, когато качи тези противни пътници, дето му обещаха да си платят много щедро. Дочака… Без да разбира какво прави, шофьорът включи двигателя, дръпна ръчката на скоростите и като включи фаровете, тръгна бавно към релсите.

— По-бързо! — подкани го задният и така здраво го перна по врата около малкия мозък, че шофьорът извика силно от болка.

Дъските на бившия прелез бяха отдавна изгнили и когато колелетата започнаха да преминават през релсите, колата се разлюля като лодка на вълна. Шофьорът трескаво стисна кормилото, наведе се напред, за да оглежда пътя и веднага заби лице във волана, защото силният удар отзад му проби черепа.

— По-бързо — извика задният. — Изключи мотора! И светлините! Къде са документите му?

Предният бръкна под куртката на шофьора, извади портфейла му, а от него шофьорската книжка. Вторият му светеше с фенерче. Първият се обади:

— Той е. Да се махаме — и пъхна портфейла с книжката на коленете на шофьора.

Те се вслушаха и едновременно чуха близкия тътен на приближаващ влак. Убийците се наведоха и притичаха през прелеза, огледаха се, вече с усилие различиха в мрака светлото петно на колата, застинала напреки на релсите, по които приближаваше нощният влак.

След една-две минути пронизителният рев на влаковата сирена разтърси нощта, после се чу скърцане на спирачки, с които машинистът напразно се опитваше да предотврати катастрофата, грохот, скърцане и най-накрая малко по-нататък, отстрани, където влакът завлече нещастния автомобил, избухна пламък и се чу взрив.

Дотичалата след малко оперативна група от Кунцевската милиция извика необходимата техника и някъде след около час, тоест към два през нощта, свалиха обгорелия скелет на колата, след което влакът продължи към Белоруската гара. А на мястото на трагедията започна работа полусъненият следовател от междурегионалната прокуратура, който караше нощно дежурство.

Бележки

[1] Герой от романа на И. Илф и Е. Петров „Дванадесетте стола“. — Б.пр. ↑

[2] Игра на думи — на руски „хер“ звучи обидно. — Б.пр. ↑

[3] Комплект (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Леонид Утьосов — организатор, ръководител и солист на първия руски джаз, изпълнител на популярни песни. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Контролен изстрел (6)

Метаданни

Данни

Контролен изстрел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Понеделник, 9 октомври

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

Фридрих Незнански
Контролен изстрел (6)