Фридрих Незнански
Контролен изстрел (5)

1.

… Приключиха едва призори. Турецки все задаваше и задаваше въпроси на Кочерга. После, когато след многократни проверки започна да излага върху бланката за свидетелски разпит отново всичките си въпроси и да нанася подробно отговорите, даваше на Кочерга да подписва всеки отговор и всяка страница.

Развиделяваше. И двамата бяха уморени като кучета. Кочерга бе пял и дори започна да клюма: почти дванайсетчасовият разговор здравата го измори. А освен това се канеше да бяга някъде и да се крие. Чисто безумие. Макар че… какво каза, за трийсет часа до любимия си Висбаден? Или ставаше дума за Франкфурт? Дявол да го вземе, Турецки чувстваше, че и в неговата глава е каша. Но при всички случаи ще е безумие да пусне сега човека. А ако не го пусне, какво да прави? Нали е неделя! Къде и кого да търси сега, призори?

— Виктор Антонович — рече Саша, като се опитваше да изглежда бодър, — знаете ли какво, нека ви постеля тук, в кухнята. Доколкото разбирам, гостите на нашия домакин са се разотишли, всички почиват спокойно. Хайде и ние да починем, а утрото, както са казали много преди нас, е по-мъдро от вечерта. Във всеки случай обещавам ви походно легло. И силно кафе утре.

— То вече е утре, Сан Борисич. — Кочерга сякаш се събуди и като видя разтревожения поглед на следователя, добави някак дръзко: — Вие не се бойте за мен! Знаете ли, по колко часа съм научен да бодърствам? Охо-хо! А после, нали ще отида у Петренко, засега ще остана там. У Петренко, Сан Борисич, е истинска Брестка крепост, не могат ме достигна с никакво оръдие, истина ви казвам.

„Ама си глупав човек, господин или все още гражданино Кочерга! Ако знаеше… Ще те намерят и ти, скъпи, няма да имаш време да гъкнеш.“ Но Турецки не намираше за съвсем уместно да говори това на човека, който бездруго бе страшно подплашен. Ех, ти, телохранителю без портфейл!

— Мисля, че най-правилно ще бъде, ако аз лично ви доставя при нашия приятел Петренко.

— Ама защо!? — запротестира бурно Кочерга и Саша разбра, че въпреки целия си страх, въпреки всичко никак не иска да издава пред следователя адреса на приятеля и колегата си.

Впрочем за разбирането можеше да го разбере: сигурно си имат свои неща, своя „далаверка“, както Витьок нарича бизнеса, безспорно намирисващ на нещо криминално. А, от друга страна, кой бизнес сега в родното отечество не мирише на криминален?

— Добре. — Турецки бе принуден да се съгласи, за да запази доверието. — Тръгвайте, вървете сам, но аз все пак ще ви изпратя, приемате ли такъв вариант? Вие — с вашата вишнева, а аз с моята бабичка, жигулата ми. Или и този вариант не ви допада? Впрочем внимавайте, не са тръгнали на лов за мен. На ваше място бих се презастраховал. Още повече че днес ще ви помоля задължително да дойдете при мен в прокуратурата. И не се вълнувайте, не само ще ви пуснат, но и ще ви придружат, за да не се случи нещо, пази боже.

А той реши някъде около девет сутринта да звънне контролно на Меркулов и да съобщи с какво се е занимавал цялата предишна нощ.

Сигурно и той ще иска да побеседва със свидетеля. Значи трябва да се срещнат в прокуратурата, къде другаде? Този Кочерга правилно забеляза: убиват, каза, всекидневно, кога да почиват следователите? До почивка ли им е?

Но Турецки също така не желаеше да пусне Кочерга сам. Като му насрочи време за следваща среща в единайсет, за да даде възможност на човека да поспи и се окопити, той тръгна да го изпраща навън.

Вишневата деветка бе паркирана през един квартал от дома на Грязнов и на петнайсет метра от многострадалната жигула. Турецки се усмихна ободряващо на Кочерга, приятелски му махна с ръка и когато колата му се отдалечи от ръба на тротоара, тръгна към своята. Озърна се, както винаги, не откри опашка в този ранен час, седна бързо и… Но какво?! Дяволите да те вземат! Защо запалването категорично отказва, когато колата ти трябва спешно?!

Той въртя ключа и псува, докато изтощи акумулатора. Естествено, вишневата деветка не го чака и благополучно изчезна от погледа му.

Веднага и със страст Турецки произнесе всичко, което можеше да изрече по свой адрес, без да се срамува от ушите на Всечуващия. А може би наблюдавайки такъв идиот пред себе си, Всевидещият е намекнал: за мъртвите непременно ще се погрижат на небето и без чужда помощ, а ти, Александър Борисович, преди да вземаш решение, трябваше да помислиш за живите. А ти не взе нито адреса, нито дори телефона на този Петренко. И не попита как се казва, сякаш този е единственият Петренко в Москва. Наистина глупак! Впрочем, ако много му провърви, може би ще може да открие координатите му в банката (в кантората, както се изрази Кочерга) на покойния Елмазов. Ако някой е чувал, разбира се, за шофьора, на когото през цялото време банкерът е плащал на ръка.

Да, Турецки, изложи се… Какво оставаше да направи? Да се връща вкъщи и да сяда на телефона? Какво пък, мигар има по-разумно предложение?

2.

И колко души в Москва се казват Петренко? Преди няколко години, спомни си Турецки, по някакво дело дяволът го запрати в Кубан, в едно селце, където по данни на следствието се крие някакъв лош човек. Трудно беше за вярване, че в селището, където живеят всичко на всичко шестстотин и петдесет човека, има повече от двеста Петренко. В столицата сигурно са по-малко, но знае ли човек…

Грязнов, естествено, имаше телефонен указател. И не един. Вече не ги издава държавата, както си е редно, а някакви частници. Все тая, само да има Петренко. Имаше: А. А. Петренко, още един Петренко също А. А., Петренко В. И., В. Г. Петренко и така нататък. Една страница, втора… „Сам съм си виновен, трябваше да мисля вчера. Или днес, но по изгрев…“

— Здравейте — Турецки започна да утъпква собствения си трънлив път, — извинете, моля, пристигна ли вече Виктор? Виктор Иванович… Кочерга. Не познавате такъв? Извинете, значи съм сгрешил… Добро утро, здравейте, извинете, че ви безпокоя толкова рано, Виктор не пристигна ли у вас? Кочерга… Прощавайте… Извинявайте… Здравейте, Виктор Антонович още ли не се е появил? Извинете… Добро утро… А Кочерга няма ли го още?

Изпращаха го на майната си, отговаряха вежливо и не съвсем, набързо го пращаха по дяволите. На кого е приятно да скача в неделя, при това в осем и нещо сутринта, за да чуе напълно идиотския въпрос за някой си Кочерга с ударение на буквата „е“?

В банята се чуха стъпките на Грязнов. Спря за миг и попита с философско равнодушие:

— Ти напълно ли си откачил? Хората още не са си отворили очите, а той по главата с „кочерга“? Какво само повтаряш едно и също? По-добре да беше направил кафе, като нямаш работа.

Саша остави обречено телефона и се затътри към кухнята, която порядъчно му досади през изминалата нощ. В бюфета намери пакет съвсем „нормално“ кафе, сипа в джезвето, заля го с вряла вода и пусна газта. За да не губи време, което неочаквано му бе станало скъпо, той започна да обяснява не твърде ясно на Грязнов причината за възникналата лудница, като се напрягаше да надвика шума на душа. Водата продължаваше да тече, но явно Слава слушаше внимателно, защото когато Турецки завърши обяснението си и за малко не закъсня да вдигне джезвето от котлона, отговори:

— Не е голямо нещастие. Сега ще измислим нещо. Като начало събуди Денис, стига е спал, и го сложи на втория телефон, карайте на два гласа! А изобщо никак не е лошо, че човекът е останал жив, нищо, ще го намерим.

Сега пък трябваше да буди Денис. Той се обръщаше на другата страна, въртеше се и пак падаше като отсечен на възглавницата, най-сетне стана и затърка очи. Но ги търкаше, без да ги е отворил. Неочаквано попита и с въпроса си смути Турецки:

— А Татяна Павловна отиде ли си вече?

„Хайдее! Браво на Славка!“

— Ти гледай да се събудиш по-бързо и получаваш поредната задача… Значи Грибова ви беше на гости?

— Аха, защо?

„Изобщо какво ме засяга? Просто тя ми е свидетел… Обаче…“ И си спомни кръглите й коленца.

След четвърт час съвместни усилия Турецки чу радостния глас на Денис:

— Чичо Саша, Виктор Антонович Кочерга на телефона!

„Значи все пак има Господ!“

— Ало! Виктор Антонович! Турецки се обажда. Спешно ми кажете вашия адрес и телефон! Много ми трябвате, лично ще дойда да ви взема. Не, не, в никакъв случай не излизайте никъде, чувате ли ме? Ни-къ-де! Тъкмо имам работа във вашия район и ще мина. Чакайте!

Господи, каква тежест му падна от душата! Стигнал е цял и невредим и засега това е най-главното. Сега трябва спешно да се организира защитата на Кочерга. Москва наистина се превръща в Чикаго от двайсетте години.

— Къде отиваме, Денис, обратно в пещерите ли?

— Моля? — не разбра Грязнов-племенникът.

Турецки вече искаше да затваря, но чу гласа на Кочерга:

— Сан Борисич, а пък аз исках да ви звънна, само че непрекъснато даваше заето. Добре, че вие ми го написахте, иначе щях да помисля, че съм го сбъркал. Вижте сега. Ами че аз си спомних, ей богу! Разбирате ли, докато пътувах насам, през цялото време мислех каква беше оная буква на пръста на шофьора. На печата му. И непрекъснато си представях ръката му на кормилото. Та си спомних, Сан Борисич: нямаше никакъв печат, а беше татуировка — синя татуировка, избледняла и затова не беше много ясна. На всеки пръст по една буква: „Гена“ беше написано, значи Генадий. Точно четири пръста имаше на кормилото, представяте ли си?

Да, след всичко преживяно през това ранно утро Турецки сега можеше лесно да си представи какво ли не.

Все още нямаше осем часът и следователно в нито една кантора в Москва, а още по-малко пък в неделя няма и не може да има нито един човек, към когото да се обърне за помощ. Разбира се, имаше дежурни бригади, следователи, оперативници и той някога работеше в техните редици, но сега там не се занимават с това. Началникът на МУР полковник Фьодоров сигурно още сънува последния си сън и няма ни най-малкото желание да тича на работа. Дори ако сега го вдигнат от сън и той изслуша няколко незначителни упрека по свой адрес, все едно, ще се появи в кабинета си на „Петровка“ не по-рано от десет сутринта. По всяка вероятност и колата му няма да тръгне днес. В наши дни ремонтът на кола, както и преди, е все едно като ремонт на Полярния кръг или обратната страна на Луната. Саша за нищо на света не би се решил да изпроси колата от Грязнов. Неговото ауди преди всичко е негова собствена (или собствено?) — върви ги разбери тия аудита. И ако нещо по нея се повреди, да пази Господ, което не е изключено, тогава не може се разплати със стопанина й до края на дните си. Не, този вариант отпада веднага. Какво остава? Нима Методич?

Нямаше друг изход и тогава Турецки реши да звъни на Юра Фьодоров. Докато полковникът се прозяваше гръмогласно в слушалката и никак не искаше да разбере на кого е потрябвал по това време, когато навън още е тъмно, Саша го порази като с гръм, не, направо като торнадо! — с умопомрачителната новина за появата от онзи свят на покойния шофьор и телохранител на банкера Елмазов. Юра беше потресен, но не толкова, че да не зададе глупавия въпрос: добре, явил се, явил, а защо трябваше да ме будиш, нима не можеше да оставиш нормалния човек поне веднъж да се наспи нормално? „Не, драги, ще имаш много здраве, този номер няма да мине!“ И Турецки отново стовари върху началника на МУР цял комплекс от оперативни действия по отново открилите се обстоятелства, но най-главното — по охраната на Виктор Анатолиевич Кочерга. Към това добави и ориентировката към таксиметровия шофьор Гена, двамата преследвачи на Кочерга, представящи се за служители от милицията — рижия с тясното лице и „чеченеца“ заедно с портокаловия им фолксваген. Юра най-сетне разбра, че е безсмислено да се съпротивлява, и започна да записва послушно информацията, като се прозяваше в слушалката с такава сила, че и на Турецки му се приспа и той едва не заби нос в масичката с телефона.

Май че това е всичко. Но не било.

— А какво ще стане с последната ти версия? — попита ехидно Фьодоров. Събуди ли се най-сетне, проклетнико.

— За коя говориш? — учуди се Саша. — Според мен ние нахвърлихме около десетина. Коя по-точно те вълнува?

— Последната, последната. — Гласът му стана язвителен до безобразие. — Онази, за която ти настояваше. Помниш ли как ни убеждаваше двамата с Меркулов, че покушението не е било насочено към банкера Елмазов, а към шофьора му Кочерга?

Трябва да се отбележи, че Юра сполучливо умее да копира чуждите интонации. Но в дадения случай не успя.

— Нищо подобно, скъпи. Събуди се и си спомни за какво говорихме. Последната ми версия не само остава в сила, но колкото и да е печално, придобива още по-голяма достоверност. Не твърдя, че убиецът преследва конкретно Кочерга, казах: убийството е било насочено срещу шофьора на Елмазов. А това далеч не е едно и също, понеже на кормилото може да е бил кой ли не, в това число и германският канцлер.

— Е, е…

С това „е, е“ слага точка на язвителността си и преминава към традиционния си делови тон.

— Слушай, Александър, ще се разпоредя и мисля, че след около два часа ще можем да организираме подходящ апартамент на твоя Кочерга. Но по никой начин няма да мога по-бързо, както сам чувстваш, трябва да вдигна цялата служба на крак. Хайде, записвам адреса и телефона на твоя Петренко, а ти се потруди и предупреди младежа да не отваря вратата на никого, нито на една жива душа, освен на две дълги и две къси позвънявания. И да не вдига телефона след първия сигнал, а да чака повторно позвъняване.

3.

В частния гараж, където работеше Методич, имаше телефон, но само ненормален може да звъни по това време там. Или някой от „новите руснаци“. Турецки не беше нито от едните, нито от другите и нямаше ни най-малко отношение към гаража. Но затова пък достатъчно много години познаваше Методич. Пълното му име е Юрий Методиевич Малинин, механик със златни ръце, но и ненадминат фантазьор. Може да прави чудеса с колите, но… само когато се запали. Което не му се случва често. В останалите дни Методич е свестен изпълнител — не повече. Но хората в гаража го ценят тъкмо за кратките минути на духовен подем.

Трябва да го види човек как работи. Да кажем, страничното стъкло заяжда. Методич разстила брезент, за миг разглобява цялата врата, мрънка нещо под носа си — нито песен, нито стон — от презрение към автомобилостроителите, след това пак я сглобява и поставя на мястото й. И вратата, и стъклото работят идеално, но върху брезента остава камарка дребни детайли, някакви винтчета, гайчици. И той ги побутва презрително с върха на обувката си: „Хвърли ги на майната им!“ И виждаш, че детайлите наистина са излишни, сложени са без мисъл, само пречат. Такъв човек е той. И така е във всичко.

Методич живее в една пететажна кооперация, вече стара, от времето на Хрушчов, от първите, и е близо до гаража. Може да изпрати при него човек и да го помоли да дойде, след като му се обясни ситуацията. Може, но не е редно. Трябва лично да отиде за него. Което Саша направи незабавно.

Пътят не е много дълъг: трийсет и пет минути с метрото — това е добър и здрав сън, после смяна и пет минути пеша. Няма нужда да обяснява дълго на Методич. Кратък е: не пали, така. Акумулаторът е паднал, така. Ясно. Да тръгваме.

В частния гараж Методич още дълго обикаля между колите, избира с коя да тръгнат, спира се на разкошно малиново волво. После отива някъде в ъгъла, гръмоли с ключове, изнася навън извехтял куфар, в който държи цялото си домакинство, в това число и солиден боен чук, след него изважда акумулатор, да разбираме, че е зареден, слага всичко в багажника и най-сетне тръгват.

След двайсетина минути Методич вече пристъпва към жигулата, а на тъпия й стопанин нарежда да не му се пречка в краката и да си върви по работата. Количката, казва, скоро ще тръгне. Е, щом Методич е сигурен в себе си, а по-точно в тая стара каруца, може спокойно да си върви вкъщи: да звъни в дома на Петренко и да планира по-нататъшното си съществуване в зависимост от сумата, която механикът ще поиска, без да се пазари. Между другото, когато е „в стихията“ си, така да се каже, не одира кожата на клиента. Вероятно талантът, по-точно спонтанното му проявление е в постоянно съседство със съвестта. Турецки преброи жалките си финанси, пресметна, че трябва да му стигнат, в най-лошия случай може да вземе от Грязнов до аванса за отпуската, така че всичко е нормално. И едва след това набра два пъти номера на Петренко. Всичко е точно. Кочерга вдигна слушалката едва след второто позвъняване.

Той съобщи, че седи послушно в очакване на телохранителите си, само има един проблем: няма цигари. А като за проклетия, страшно му се пуши, направо до смърт!

— Потрайте, Виктор Антонович, вече минава десет. Те обещаха да са там за десет часа. Много ви моля, стойте и не мърдайте, за вашата безопасност е, нима не ви стана ясно?!

Между впрочем Турецки гледаше будилника на Слава. Собственият му часовник вече показваше десет и дори малко отгоре, става нещо неясно: славните криминалисти се бавят…

Позвъни на Фьодоров вкъщи — дълги сигнали. Разбира се, вече е тръгнал за работа. Телефонът в кабинета му също мълчи. Къде се е дянал този народ? Не му се искаше да звъни на Костя. Турецки реши първо да свърши с Кочерга, да го закара в прокуратурата, и едва тогава да покаже на Меркулов шофьора-телохранител. В този момент няма нужда от излишни съвети. Тръгна към съседния двор, където Методич се занимаваше с колата му.

— Да я вземат мътните твоята таратайка! — така посрещна стопанина.

— Как е, Юрий Методиевич, нищо ли не става?

— Какво ти ставане! — измърмори недоволно той. — Малки неприятности. А ти, Александре, вземи по-бързо друга кола. Не прилича отговорен човек да се позори с такава вехтория.

— Да, ама новият транспорт струва много пари.

— А ти не се прави на неподкупен и ще се возиш на такава. — Методич кимна към малиновото волво.

— Тази не отговаря на чина ми.

— И аз това казвам — съгласи се неочаквано Методич. — Е, смених ти акумулаторчето. Този може да не е нов, но ще изкара, а твоя го вземам в гаража, там е пълно с такива.

— Значи сега ще тръгне?

— Че защо да не тръгне? Лайнена работа е, ако питаш мен, но ще изкара още.

— И какво, този път няма нито един излишен детайл, така ли? — Саша си спомни навика му да подритва всякакви винтчета.

— Откъде ще се вземат, като съм я ремонтирал поне десетина пъти? — Методич се изправи в цял ръст, наду се и погледна над очилата.

— Вярно, Методич. Колко ти дължа?

— Цени народни. Приготви ли петдесетачката? Аха? Прибави и още десет за бензина. На, вземи си ключовете.

Да, за днешните времена наистина е народно. Методич небрежно пъхна банкнотите в джоба на якето си и обиколи колата от всички страни. Като знаеше навика му вечно да оставя инструменти където му падне, Турецки вървеше след него и събираше от асфалта отвертка, ключ, кой знае защо и голям чук. Най-сетне като че ли всичко бе прибрано, старият акумулатор — пъхнат небрежно в багажника на волвото. Методич даде на Саша знак с палеца да пусне двигателя. Моторът радостно забръмча. Навел глава, Методич послуша малко двигателя, изсекна се рязко с два пръста встрани и вече без да гледа към Турецки, махна с ръка: добре значи, работи — да я вземат мътните, аз тръгвам.

4.

Пристигна към единайсет и половина пред дома на Петренко. Всичко е правилно: улица „Крупская“, ъгъла. Сега бегом на втория етаж. Какво е това, по дяволите?! На вратата има бележка.

„А. Б.! Изтичвам буквално за две минути за цигари. Извинете, нямах повече сили! В. К.“

Изхвърча навън презглава, през няколко стъпала, плъзгайки се по перилата. Вишневата деветка я нямаше. И изобщо на двора беше пусто. Той да не е отишъл за цигари с колата? Кой ги знае тия откачени картоиграчи! Саша обиколи целия двор, като неизвестно защо надникна и в контейнерите за боклук. Най-накрая изскочи на улицата. Няма никой. Тоест пълно е с народ: средата на деня е. Но Виктор не се виждаше никъде. Тогава пак се качи на втория етаж на Петренковата „Брестка крепост“ и натисна звънеца на съседния апартамент. След кратка пауза, без да пита кой звъни, отвори жена на средна възраст. Тя погледна въпросително Турецки. Какви интересни хора живеят тук — не се страхуват от никого!

Като се стараеше да говори колкото е възможно по-спокойно и сдържаше учестеното си дишане, той попита:

— Извинете, не забелязахте ли кога излезе човекът от съседния апартамент? Оставил ми е бележка — и подаде листчето.

— А, оня, дето идваше при Петренко? А, мисля, че е минало повече от час. Ами да, дори идва да ми иска молив, за да напише бележката! Тракнал вратата, а чак тогава се сетил да напише бележка.

— Около час?!

— Горе-долу. — Жената сви рамене. — А може и малко повече да е, не съм гледала часовника. Не знам, после не е идвал, а защо да не се поразходи?

Саша пак се спусна надолу по перилата. Едва на входа му мина спасителната мисъл, в която неизвестно защо никак не му се вярваше: ами ако са го взели муровците? Но едва се показа от главния вход и всяка надежда изчезна, защото в двора тъкмо влизаше муровският мерцедес и от него странично се заизмъква Володя Яковлев. Майорът слезе, без да бърза, поправи куртката на гърдите си, пристегна портупея и погледна учудено Турецки:

— Александър Борисович? — И като наближи, добави свойски: — Саша, ами ти какво правиш тук? Да не би да ни посрещаш? А ние идваме за твоя подопечен… — После добави тихичко: — Ама сме му намерили местенце! Ще се ухапеш някъде, но няма да намериш къщата.

— Къде ви е телефонът? — Турецки тръгна към мерцедеса. Грабна слушалката на радиотелефона и като не улучваше цифрите, доста трудно избра телефона на Нина Василиевна, жената на Кочерга. Не, не е ходил при нея. Обаждал ли се е?

— Ами как! — Жената никак не се учуди на въпроса му. — Той ме предупреди, може да се каже официално, че се намира у своя приятел Петренко.

— Идиот — промърмори безсилно Турецки, разбирайки вече, че се е случило най-непоправимото и най-лошото.

— Не разбрах? — попита жената на Кочерга.

— Извинете, не говорех на вас… Е, и какво стана по-нататък?

— Нищо особено — продължи спокойно Нина Василиевна. — Предупреди ме, че милицията ще го пази, затова няма да се появи скоро. А после, Александър Борисович, позвъниха ония, от милицията, които трябва да го охраняват, и аз им казах къде живее Петренко. И адреса им съобщих, Виктор нищо не ми е казвал по този повод… Ама какво? Нещо не е ли наред?

— Нищо не е наред — рече Турецки вече не в слушалката, а на Володя, който не сваляше напрегнатия си поглед от него. Като огледа тъпо кой знае защо антената на радиотелефона, Саша подаде слушалката на Яковлев.

— Излиза, че май сме закъснели, а? — тихо рече той.

Турецки само кимна.

— Виж какво, Володя, хайде бързо по твоите канали разбери телефона на съседката Лидия Зубова по адреса на Кочерга на „Бронна“.

Само след минута Турецки разговаряше със съседката и още от първите й думи мъка стегна слепоочието му като в менгеме.

— Та той е вкъщи! Пристигна като че ли с приятели, чувам гласовете им. Не затваряйте, сега ще отида оттатък да го извикам.

Той чуваше как затракаха токчетата на Зубова по коридора, чуваше почукване по дърво и думите й:

— Витя! Витя, търси те твоят приятел Александър Борисович! Витя, спиш ли?

И веднага:

— Ау! Олелеее! Майчицеее!

А те вече летяха с този звук в ушите през цяла Москва, към околовръстното на „Садовое“, после за Патриаршите езера и ето най-накрая финалът — „Болшая Бронна“. Краят на пътя. Краят на живота на добрия човек Виктор Антонович със смешното фамилно име Кочерга.

Разкайвам се преди смъртта. Аз сложих бомбата по указание на Санишвили, убих С. Е. Елмазов и приятеля му, когото не познавам. Не мога да живея повече след всичко това. Сбогом. Няма прошка за мен.

В. Кочерга

Беше увиснал много старателно, по всички „правила“ на самообесването, описани в учебниците по криминалистика и съдебна медицина. И подписът върху предсмъртната бележка е същият, както по страниците на протокола. И на масата до вратата, където сега стояха Турецки и майор Володя Яковлев, както се полага, имаше отворена бутилка водка и чаша, под която бе прощалното писмо. Подпъхнато внимателно.

Но Саша не вярваше на всичко това. Нито за миг не повярва на картинката, така ловко и убедително нарисувана от убийците. Е, медиците и криминолозите ще изяснят доколко убедително.

Майорът събу обувките си и отиде по чорапи до обесения.

— Да… вече няма да помогне доктор — мрачно съобщи той, сякаш се обръщаше към покойника, и се върна до вратата.

— Володя, викай дежурната група. И имам още една лична молба към теб.

— Слушам, Александър Борисович. — Володя кой знае защо премина на официален тон.

— Разпитай съседката, докато не е дошла бригадата, направи ми тази услуга.

— Няма проблеми… Ами ти?

Турецки се намръщи, защото точно сега за съжаление не можеше да обясни нищо свястно на този славен младеж. Разбира се, можеше да му каже, че пред тях навярно е имитация на самоубийство и произшествието трябва да се разглежда именно от такава гледна точка, но… Рано е. Вместо това помоли Володя да съобщи за случилото се на началника си, т.е. на Юра Фьодоров, за да може, ако намери за необходимо, той да се обади на Меркулов. Впрочем може и да не бърза с последния: вече нищо не можеш да промениш, а понякога нервите трябва да се щадят, дори когато не са твоите, а на началника ти. Стори му се, че Володя чудесно разбра всичко: няма закъде да бързат. Още повече че в общата операция има явен провал. Значи няма с какво да се похвалят точно сега, а винаги можеш да си изкараш един по врата.

След всичко това Турецки тръгна към летище Шереметиево. Оставаше последната сламка, името на която е Генадий. Или Гена. Написано на пръстите на дясната му ръка.

5.

Не избра най-удобното време за посещение на Шереметиево, естествено, средата на неделния ден е — това не са най-добрите часове за таксиметровите шофьори. Главните „печеливши“ рейсове са сутрин. В средата на деня настава затишие. Затова, като си намери с усилие място за паркиране, Турецки малко поклюма на кормилото: беше уморен, а и целият му сън продължи трийсет и пет минути, докато пътуваше с метрото за към Методич.

Когато се събуди, пред зданието на летището вече се бе наредила прилична редица „таксита“ без всякакви различителни знаци. А самите „таксиметърджии“ се тълпяха пред входа, край подвижната прозрачна врата в очакване на подходящите клиенти. Време бе да отиде при народа.

Като се клатушкаше, сложил ръцете в джобове, с каскета на Грязнов, кипнат на тила, Турецки тръгна наслуки към един от „каруцарите“ — младо светлорусо момче със синя бейзболна шапка с надпис „Калифорния“.

— Ще ме вземеш ли до центъра?

Младежът се изплю звучно, гледайки отражението си в стъклената врата и след продължителна пауза, по време на която даваше да се разбере, че размишлява дали си струва или не да приема предложението, процеди лениво:

— Валута имаш ли?

— Дойче марки — измърмори небрежно Саша и също се изплю. — Колко?

Но в този момент към „бейзболиста“ се надвеси един мустакат, прошепна му нещо на ухото и младежът веднага изчезна, преди Турецки да мигне.

— Имаш марки? — попита с нагъл кавказки акцент новият „шофьор“ и погледна в упор с изпъкналите си блестящи очи. — По-ка-жи!

— Закъде бързаме? — възрази Саша. — Като срещна приятеля ми от Германия, той ще има марки. А после ще отпрашим с него към центъра. На „Фрунзенска“, разбра ли, мой човек? Ами ти да не се казваш случайно Генадий? — попита просто така, може пък да знае.

— Аха — мустакатият махна равнодушно с длан и се отдалечи. — Грамадни се казвам.

— Много важно — изломоти под носа си Турецки. Този „другар“ явно не бе подходящ за откровена беседа.

Разходи се покрай зданието на зала „пристигащи“, избра в редицата от чакащи коли една, на кормилото седеше определено таксиметров шофьор със стаж. Беше солиден на вид чичко, който четеше „Литературная газета“. Застана до отворения му прозорец.

— Добър ден, татко.

— Добър ден, ако не се шегуваш — отвърна той и свали очилата си.

— Кажете, татенце, не познавате ли тук един Генадий? Не е много висок, слабичък и с мустачки. Работи в такситата.

— А за какво ти трябва? — иронично попита „бащата“.

— Имам да му давам едни пари. — Турецки се зарадва на започналия разговор. — А му изгубих адреса, докато пътувах към града.

— Откъде идваш?

— От Смоленск — изрече първото, което му дойде на ума.

— Ти какво, специално за дълга си ли? Толкоз ли е голям? — засмя се той и стана ясно, че никак не вярва на измислицата.

— Ама не бе, тате. — Турецки продължаваше да се прави на глупак. — Днес съм по работа. И зълвата ме помоли да намеря тоя Генадий.

Кой знае откъде пак се показа русокосият „бейзболист“.

— Василич, какво иска от теб тоя?

— Дошъл от Смоленск човекът, търси Генадий шофьора, да му връща значи някакъв дълг. Ти познаваш ли такъв?

— Как да не знам? Разбира се! Онзи дебелия, дето кара камион.

— Нее — възрази Саша. — Генадий е слаб и с мустачки. Ей такъв — и той показа с длан някъде около средата на гърдите си.

— Не познавам такъв — поклати глава светлокосият.

— Е, да вървя да срещам моя приятел от Германия, пък после ще видим…

— Ей, смоленският! — извика след него „бейзболистът“. — Много пари ли му дължиш? Що не ми ги дадеш, аз ще го намеря и ще му ги дам, а? — И се закиска, доволен от остроумната си шега.

В тоалетната Саша съблече якето и каскета, намокри и приглади косите си и се насочи към гише „Информация“ на „Аерофлот“. Една много симпатична девица с изящна фигурка и остро личице му обясни, че нямат списък на пристигащите пътници, но нейна много добра позната е представител на фирмата в Берлин и му предложи да се поразходи, докато тя се свърже с нея. Няма да се забави, само десетина-петнайсет минути.

Саша се повъртя из залата, в бюфета изпи чаша минерала вода, купи за Нинка смешно слонче от павилиона и пак наруши бездруго хилавия си бюджетец, солидно продънен от Методич… С една дума, като отиде след няколко минути на гишето, Саша видя приятната усмивка на милото момиче.

— Бързо ми дайте факса си — още отдалеч каза тя.

— Моля?! — нищо не разбра Турецки.

— Трябва ми номерът на факса ви — започна да обяснява тя. — И моята приятелка ще ви изпрати списъка на пътниците от Берлин. Разбирате ли?

— Ах, да, разбира се! — не знаеше как да благодари той. После издиктува на хубавицата номера на факса в Главна прокуратура.

Но нали за Москва летят не само самолети на Аерофлот. Има „Луфтханза“, има други компании. Турецки доста бързо намери представителя на „Луфтханза“, видя в един от коридорите висок белокос мъж, явно немец, с фирмената значка на сакото. След като се убеди, че той може да разбира и дори говори руски, Саша му показа удостоверението си от прокуратурата и обясни трудностите си.

Служителят го изслуша мълчаливо, без да издава чувствата си нито с дума, нито с жест, и заяви с малко твърд акцент:

— Извинете, но не мога да направя това за вас, понеже не влиза в задълженията ми. Ако имате много нужда от списъка на пътниците, пристигащи от Франкфурт, бъдете любезен, летете лично… Да, летете лично и там показвайте червената си книжка.

Разбира се, беше любезен, но от тази любезност Турецки го засърбяха ръцете. Като се усмихваше и по този начин демонстрираше пълното си разбиране на проблемите на смотания немец, Саша въпреки това попита:

— А къде научихте толкова добре руски?

Любезната усмивка моментално изчезна от лицето на светлокосия. Без да каже нито дума, той тръгна по коридора. Но след три-четири крачки, все пак се обърна:

— В училище господин следовател, в училище! — чу Саша сухия и отсечен отговор.

— Така… — В училище, значи. С други думи, в ГДР. По всичко изглежда, че нашите служби са го намерили заедно в неговата родна Щази.

За изминалия половин час картината пред летището се промени: новите познати от шофьорските среди, изглежда, дочакаха подходящите си клиенти и напуснаха площада. Слава богу, понеже тяхното внимание започна малко да досажда на Турецки. Особено ако е от бившите южни братя от страната на Съветите.

Той пак обходи площада и разгледа тълпата. Видя двама познати оперативници от „Петровка“. Бяха цивилни и явно работеха, а не посрещаха някой пътник. Саша им кимна сдържано, те отговориха по същия начин и се обърнаха. Пак мина покрай подновената редица таксита, надничайки във всяка волта с шофьор на волана, и изучавайки по този начин контингента.

6.

Стоеше допрян до стената и ловко чоплеше семки, като изплюваше по снайперистки шлюпината в коша на метър от себе си — красив младеж с тъмен полегат перчем над челото, малки мустачки, остри очички, които непрекъснато шареха настрани в очакване на клиент. Не беше широк в раменете, а на ръст бе такъв, какъвто предполагаше Турецки. Изобщо деликатен младеж. Саша мина край него с бавна крачка, проследи ръката, която поемаше семките от лявата шепа ловко като клюн и ги запращаше в устата. И още преди да успее да разгледа синкавите буквички на пръстите, знаеше вече, че точно това е търсеният от него „таксиджия Гена“. За по-сигурно мина още веднъж: момчето изтупваше от коженото си яке полепналите шлюпини. После извади от джоба на панталоните си чиста кърпичка, без да бърза избърса старателно ръцете си и на пръстите, свити в юмрук, Турецки прочете… „СЕНЯ“. От изненада обиколи още петдесетина метра, обърна се и не откри момчето. Само това липсваше! Той се засили обратно, започна да се обръща настрани и накрая го видя: шофьорът вървеше между колите към сиво-бежовата си волга. Не, не е важно дали е Гена или Сеня. Нали и Саша не разчете веднага надписа, а си беше поставил за цел. А пък Кочерга го е зърнал между другото и е нямал специална цел. Може и да е сгрешил, понеже изписването на буквите си прилича.

От пияцата тръгна червен москвич четирийсет и първи модел и Турецки видя номера на волгата. Слава богу, сега Сеня може да заминава където си ще: все едно, вече е засечен. Не е трудно да се намери… Чакай, каза си веднага, а защо да го търси, като е тук? Сигурно мозъкът му блокира от лавината неуспехи. Не бива да го пуска никъде!

Саша се огледа по площада, но всичко бе наред: оперативниците не бяха заминали никъде. Една минута му стигаше, за да се разбере с тях да помогнат…

 

 

Семьон Иванович Червоненко не можеше да разбере нищо. Клатеше глава, но в очите му се четеше неразбиране. Сигурно за стотен път Турецки упорито се опитваше да му обясни, че прокуратурата няма никакви претенции конкретно към Семьон Иванович, а само го моли за помощ. Най-сетне, изглежда, изплашеният Сеня разбра и потвърди, наистина първо не много уверено, че е работил във вторник на шести октомври, и то тук, на Шереметиево. Смяната му е била от три следобед до единайсет вечерта, по график, това помнел твърдо. Но кого е возил, къде и кога — това никак не можеше да си спомни. Той мяташе къси погледи към работниците от транспортната милиция, в чийто кабинет се провеждаше разпитът, сякаш те можеха да му подскажат нещо смислено. Господи, само такъв глупак не беше се стоварвал на грешната глава на Турецки!

И той започна да задава подсещащи въпроси:

— Семьон Иванович, нека да се опитаме заедно да възстановим забравената от вас картина на работния ден миналия вторник. Значи — спомняте ли си? — около пет вечерта сте взели двама клиенти ето там, до изхода на залата за пристигащи пътници, и сте ги закарали на Ленински проспект, така ли беше? Когато те излезли от таксито ви, веднага ви е наел друг човек, който ви е помолил да го откарате у тях на „Болшая Бронна“. Сега спомняте ли си?

Сеня дълго разглежда следователя от Главна прокуратура и в очите му плуваше съмнение. После премести погледа си върху милиционерите и повдигна рамене. Изглежда, усещаше в думите на Турецки някакъв номер, много опасен за него, и нищо не искаше да си признае. Не и не. Върви доказвай: не съм бил, не съм видял, нищо не помня. Най-добрата защита. Но в края на краищата съвестта му заговори или сам реши малко да отпусне парата.

— А къде е тая „Болшая Бронна“? Май не знам такава улица — започна той със силен украински акцент.

— Отдавна ли сте в такситата?

— Ами седма година, що? В Москва сме от два месеца. Ние сме украински преселници, от Таджикистан. Там такива работи стават, че ние с жената се грабнахме и тук. Добре, че братът на жената беше дошъл тука. Той ме оправи в таксиметрите. Ама закриха парка и сега с брата на жена ми работим като частници — все така на руско-украински обясни Сеня.

Ама че човек! Турецки вече започна да се съмнява — дали е същият?

— „Болшая Бронна“ е в центъра на града, близо до площад „Пушкин“ и улица „Тверска“. Ето, погледнете картата. — Саша отиде до голямата карта на Москва, окачена на стената. — Следете, тук е Шереметиево. Вие сте карали по Ленинградско шосе, после по проспекта. Тук е летището. Ето продължавате — улица „Горки“, сега „Тверска“, „Садовое“. Тука са Патриаршите езера…

— А! — възкликна най-сетне радостно Сеня. — Така беше! Спомних си! Другарю следовател, защо да ви лъжа? Забравих, не познавам добре Москва. А за мъжа, вярно казвате, там го карах. До оная, как се казваше… „Бронна“! Той беше само по риза, каза, ще замръзна, ще пукна от студ. А какво е станало? Нищо такова не съм забелязал. Нормален човек. И добре заплати. Ама какво, да не е убил някого? А как ме намерихте? Ех, че работа имате! — все така на украинско-руски продължаваше шофьорът.

— Семьон Иванович, щом си спомнихте оня по ризата, хайде сега се постарайте, ако можете, да си спомните всичко отначало. Преди да тръгнете за „Болшая Бронна“, кого качихте на летището, къде ги карахте, какво ви казваха. С една дума — постарайте се да си спомните всичко, дори несъществените за вас детайли. Това е много важно за нас.

Червоненко отново намръщи виновно чело.

— Нищо… другарю следовател. Ако щете с нож ме режете. Карах мъж, вярно! — В гласа му прозвуча отчаяние. — Ама кога беше, да ме убиете… Може да е било във вторник, а може и да не е.

— Чувствам, Семьон Иванович, че ще се наложи двамата с вас спокойно и методично да си спомним всичко, което сте правили във вторник преди работа. И след това. Кога завършихте работния си ден, какво правихте в сряда сутринта, тоест да изградим веригата от конкретни неща, разбирате ли? А след тях ще се появят и детайлите, подробностите. Между другото, това много помага. Не сте ли опитвали?

Червоненко размишлява няколко минути, прехвърля нещо в ума си, накрая пророни (именно пророни!):

— Да ме прощавате, другарю важен следовател, ама вие случайно да не подозирате мен?

Ех, че го изтърси! Така не са наричали Турецки и най-големите подмазвачи.

— Тогава кажете направо, а не това-онова… Аз оня замръзналия го видях чак като ме спря, седна отзад и само каза: „Замръзнах, карай, шефе, на «Бронна»“. А аз му рекох: „А къде е тая улица?“ За която вие, другарю важен следовател, правилно казахте, че първо е „Горки“, сега „Тверска“, и „Пушкин“…

— В каквото искате ще ви се закълна, Семьон Иванович — Турецки много усърдно огледа всички ъгли на милиционерската стая, сякаш търсеше модните сега икони, сложени в някогашните „червени кътове“. — Нямаме никакви претенции към вас, в нищо не ви подозираме. Обаче лично вие можете да ни помогнете да намерим много важен криминален престъпник, по-точно убиец, разбирате ли? Всичко зависи само от вас, от това дали ще си спомните или не. Но при всички случаи ще ви бъдем благодарни.

„Господи — примоли се Турецки, — нима успях да проникна в душата на този плашлив човек! — А между другото, на какво отгоре да е храбър, щом е преселник и живее в столицата като птичка небесна? Но от друга страна, като всеки нормален… да, именно като всеки нормален съветски човек трябва да помни, че по силата на установените стереотипи (и то не най-лошите), просто е длъжен да помага на правозащитните органи. Та това е в кръвта на всички ни. В майчиното мляко.“

Червоненко размишляваше, а на лицето му се отразяваха не най-сложни мисли. Турецки най-много се страхуваше, че сега ще каже: „Ами аз пристигнах празен на летището.“

— Та-ка. — Семьон Иванович извади като пистолет показалеца си. — Вторник… От сутринта жената искаше да отида при Игор… Това не е важно, аз й казах, че няма да ида. На мен, да прощавате, ми отмъкнаха чистачките. Затова още сутринта се приготвих да отида на пазара. Размотавах се два часа и намерих чистачки. Точно там помислих, че двата часа са изгубени, а не виждам как ще ги наваксам. Реших да ида на летището. Валута все пак, това-онова…

За Червоненко тази изповед не беше приятна, човек можеше да го разбере, но на следствието бе нужна всяка минута от работния му ден.

— Откарах две дамички. Едната слаба такава, а проклета, като вещица.

— А колко беше тогава часът, Семьон Иванович?

— Или два, или два и половина.

— Тогава не трябва за жените, карайте направо следващите пасажери.

— Тогава пак се върнах в Шереметиево, а там вече бяха заели всички места. Там, тоест тука. — Червоненко се огледа подозрително и като понижи глас, добави: — Всичко е навързано, синджир марка е тя, другарю важен следовател.

Да, наистина има от какво да се бои: ако заяви на същите тия момчета от транспортната полиция за това, веднага ще се лиши не само от дневната печалба, но може и от нещо много по-голямо. Саша ли не го знае?

— Карам значи аз наоколо, няма къде да спра, а в този момент тича към мен едно момче, чужденец на вид, и ми маха с ръка. Спрях, спуснах прозореца, а той ми подава немска хартийка и казва: „Ето ти петдесет марки, карай бързо на Ленинградски проспект.“. И сам си отваря задната врата и сяда.

— В колко часа?

— Мисля, че в пет часа, другарю важен следовател.

— И какво, сам ли беше?

— Сам. Много добре си спомням… А как изглеждаше ли? Ами спортен. Целият с дънки. Къса коса, тъмна, като вашата. И на ръст като вас. Години? Ами не повече от трийсет…

— С багаж ли беше?

— Не. Само куфарче, пътна чанта, цялата с ципове. И якето му цялото с ципове.

— А за какво си говорехте по пътя?

— Нищо, другарю важен следовател. Беше много напрегнат. Нали го гледах в огледалото: бързаше, нервничеше, че не минаваме на червен светофар, но не даваше зор. Вървим по Ленинградски проспект, а той изведнъж вика: „Спри до рибарския магазин!“ Аз се зачудих къде е тоя рибарски, за малко да го отмина. Той изскочи почти в движение, но не забрави да каже „благодаря“. Та седя си, само една цигара бях запалил, да са минали минута-две, и тогава оня, дето беше по риза, замръзналият, ми махна с ръка.

— А вие не видяхте ли накъде замина вашият пътник? Може да го е чакал някой? Някой посрещна ли го?

— Какво да ви кажа, може и да го е чакал. Той се затича назад.

— Когато спирахте или минавахте покрай рибарския магазин, не ви ли направи някой впечатление?

— Видях рибарския магазин, ама хора не видях… А, не! Помня! Стоеше. Точно на ъгъла. Един висок, с тъмен шлифер. Спомних си го, другарю важен следовател, защото стоеше точно на ъгъла и аз си помислих: какъв глупак! Като нищо ще го блъсне някой! Точно на ръба на тротоара.

Турецки се надвеси с цялото си тяло към него:

— Моля, опишете го по-детайлно, както можете!

— Това са всички детайли… Повече нищо не си спомням. Имаше ли брада или мустаци… О, май че имаше мустаци, едни такива мънички… А може и да нямаше.

— А шлиферът какъв беше — дълъг, къс?

— Дълъг — каза уверено Червоненко. — Ето дотук. — Той посочи с длан до средата на прасеца. — И тъмен. Не, не черен, а тъмен, да…

— Семьон Иванович, кажете ми, ако много ви помолим, ще можете ли да ни помогнете да съставим фоторобот? На човека, който стоял, и човека с пакета, когото сте возили? Между другото, какво беше куфарчето?

— Чуждестранно — отвърна уверено Червоненко. — От плат, като на джинсите, и много ципове, нали ви казах… А какво е това фоторобот?

— Ами портрет, съставяме словесен портрет. Вие си припомняте и разказвате: каква е косата, колко дълга, какви са очите…

— Та нали…

— Знам. Но ние ще ви показваме, а вие ще казвате — прилича или не. И така за всеки детайл, разбирате ли?

— Може, разбира се — пророни със съмнение Червоненко. — Този, дето го карах, го помня. А който чакаше…

— Но вие сигурен ли сте, че вашият пътник не беше чужденец?

— Не, никакъв чужденец. Може да е някой емигрант, но беше от нашите, точно. Нито украинец, нито евреин, нито… Московчанин, сигурно ви казвам. Говореше на „а“: „Наа «Ленинграадско»“… Така ми каза. Така псуваше, не, не на глас, под носа си, когато засядахме…

По-нататъшният разговор с Червоненко не представляваше интерес: Семьон Иванович явно се умори от небивалото за него умствено напрежение, започна да се обърква. Време бе да прекратят мъчението му. Още повече, че днес възнамеряваше да работи: на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата — каза той с виновна усмивка и на чист руски.

Уговориха се в понеделник сутринта да отиде на „Петровка“, да помогне за фоторобота, а засега да не говори на тази тема. Ако познати таксиметраджии започнат да го разпитват за какво те търсиха фантетата, да отговаря спокойно: търсят свидетел на пътно-транспортно произшествие, но той няма никакво отношение към това. Турецки го освободи, като взе адреса му и на брата на жена му — Игор.

После Саша намери Юра Фьодоров и подробно му изложи печалните резултати от първата половина на деня и малко обнадеждаващите — от последните два часа.

Той все забравяше, че днес е неделя и нормалните хора се занимават с домашните си работи — почиват, ходят на гости, четат книги, да ги вземат мътните. И разбира се, никой не стои специално в лабораторията в очакване кога най-сетне Турецки ще благоволи да изпрати свидетел за съставяне на фотороботите. Утре, утре, започна да уверява Юра, всичко ще е тип-топ, а днес, Саша, извинявай.

Зарадва го само с едно: открити са следите на Емилио Фернандес Боуза, наистина, не физическите, а само документално. Но и това може да е напълно достатъчно, за да се намери потенциалният „терорист“. Юра не започна да разказва какъв трънлив път са изминали неговите хора, но Саша можеше да си представи.

— Знаеш ли, Фидел Кастро имал съратник и виден функционер на кубинската компартия, някой си Фернандес Ксавиер Боуза, о бозе почивши в хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Та синът му Емилио живеел в нашата страна, учел в нефтения институт, работил една година там в химическата лаборатория и изведнъж изчезнал. Дирите му се изгубили. И все пак е имал адрес: твоята пощенска кутия, за която знаеш от завещанието на Елмазов. Но кутията си остава кутия. На нея не е написан адресът. По-рано, при охулваната съветска власт, имаше ред, всичко се фиксираше, а сега, ехеей! Но въпреки това успяхме да установим…

Ето, това е главният резултат, а всичко останало — белетристика. И Фьодоров каза на Саша: можеш да записваш… Адресът е установен едва днес, но засега Фьодоров не е изпратил там никого. Не е искал да бърза, без да се посъветва със следователя, и Турецки оцени мъжествената му постъпка. Не е трудно да го изплашат, ако не действат умно.

След това поговориха по повод грубата грешка с Кочерга — на Турецки естествено, но Фьодоров бе достатъчно тактичен и част от вината, наистина съвсем мъничко, пое лично. И за това благодарим. Още не е разговарял с Меркулов и значи правилно е разбрал пумите на Саша, предадени му от Володя Яковлев: не бива в неделя да се вдига шум. А пък успехът с Боуза като никога е навреме. Още не е късно и може да успее да стигне до селцето Захарино, което е по Киевското шосе. Турецки си направи сметката: по околовръстния и по Киевското — за трийсетина минути.

Браво на Юра, правилно е изчислил, че къщата, посочена в завещанието на Сергей Егорович Елмазов и принадлежаща му по право като лична собственост, за която не знаеше дори собствената му съпруга, може да е имала непосредствено отношение към издирвания от Турецки Емилио Фернандес още докато банкерът е бил жив.

7.

След тежкия столичен смог, след ужасните изпарения и пушек, притиснали ниско земята като сив облак, въздухът в околностите на Москва му се стори живителен озон. И дори в облачната сивота на този предвечерен час се прокрадна синева. Самото селище, където Турецки влезе по напълно прилична асфалтирана улица, заемаше максимум пет хектара — заедно с парка и гората на крачка от него. Тук се намира доста известният туберкулозен санаториум, по-точно, по-рано беше тук, а сега един Господ знае какво е. Доколкото Саша си спомняше, веднага след селото започваше обширната пясъчна кариера, обкръжена отвред с весела бронзова борова гора. По-рано господата са знаели къде да си строят именията.

Но от самата кариера, т.е. това, което помнеше, нямаше и следа. В малка падина, обкръжена с борова гора, се простираше градче, построено с червени тухли. Или селище, каквито Саша е виждал в Прибалтика. Ярки, съвременни дву- и триетажни къщи-вили, наредени една до друга не гъсто, а на прилично разстояние, заобиколени от невисоки овощни дръвчета. Значи селището не е на по-малко от пет години.

Ако отдалеч къщите изглеждаха като слезли от картинките на рекламен проспект, то отблизо само се засили усещането за празничност и някакъв не много руски ред, да ме извините за откровеността. Подстригани тревни площи, грижливо направени цветни лехи, невисоки оградки от циментирани камъни и железни орнаментирани решетки — с една дума, всичко бе нарочно чуждестранно и дори може би малко предизвикателно. Саша разбираше, че наистина това е подло чувство, но му мина такава мисъл: оградките не са пречка, тук трябва да се вдигнат крепостни стени, защото току хрумнало на селяните от съседните колиби да подпалят господаря. Или подобни желания не бива повече да възникват?

Младеж в спортно облекло, който тичаше в бавен тръс по чакълестата пътечка, обясни учудващо бързо и разбираемо как да намери необходимата му къща, от коя страна да мине, като изрази съчувствия по повод ненавременната кончина на стопанина. Значи тук всичко е известно.

Елмазов е купил отличен имот. Това наистина бе голяма къща с открит просторен двор с люлки, баскетболни кошове и дори футболни вратички. На човек му прави впечатление, че това изобщо не е обикновена къща за живеене или разкошна подмосковска вила с всички удобства, а нещо като пионерски лагер. Сега по западен маниер ги наричат бойскаутски, а защо?

След като остави колата до портата, Турецки бутна ниската незаключена вратичка и тръгна към къщата. Входната остъклена врата отвори накуцващ брадатко със син пуловер с надпис „Virgin“, което в превод от английски напълно съответства на понятието „девственица“. Саша се представи, обясни накратко, че идва лично да поговори със стопанина или стопанката на въпросната сграда. Брадатият на свой ред също се представи. Оказва се, че Турецки разговаря с коменданта, а стопанката на заведението е много заета с клиенти. Естествено, че в повредената глава на Саша веднага изскочи въпросът: това да не е някакво свърталище? Още повече, че някъде от вътрешността на сградата се чуваше весело дрънкане на пиано и няколко нестройни гласове извиваха бравурна мелодия.

Но щом влезе в къщата, гадната мисъл се изпари. В просторен хол с широки сводести прозорци в кръг седяха петнадесет младежи и девойки на възраст горе-долу от осемнайсет докъм двайсет и пет и разучаваха хорово песен. Акомпанираше им жената на средна възраст, която направи впечатление на Саша още в крематориума. Но сега му се стори по-млада и по-привлекателна. Сред групата следователското му око отдели също така и младежа в инвалидна количка, който също бе на погребението.

Брадатият „девственик“ отиде при стопанката и нещо й пошушна на ухото. Тя се обърна, стана от пианото и направи властен жест с ръка, който, изглежда, означаваше, че е време да си тръгват. Младежите веднага станаха дружно, по-точно мръднаха от местата си. И едва сега Турецки разбра, че всички младежи тук са инвалиди. Един куцаше, друг направо в количка, трети се придвижваха с помощта на патерици.

След няколко минути холът опустя и Турецки и домакинята седнаха един срещу друг на ниска масичка. Той отвори чантата си и пак се представи с пълната си титла. Марина Ковальова, както се казваше домакинята, блондинка със силна красива фигура, дълги коси и кръгли сиви очи, не се канеше да скрива от следствието нищо. Може да се каже, че Саша веднага интуитивно почувства, че тя казва истината и само истината — нещо рядко в следствената работа. Затова не се наложи да й задава никакви насочващи въпроси.

И тъй, в хиляда деветстотин седемдесет и втора година Марина отива с група съветски специалисти в Куба по договор, за да печели пари, в чекове, естествено. Тогава в СССР чековете бяха най-истинската валута — не ти трябват нито долари, нито германски марки. А професията й е твърде нужна по това време в Куба — тя е геолог. Понеже островът на свободата остро се нуждае буквално от всичко, а това „всичко“ го карат през морета и океани съветски танкери, търсенето на полезни изкопаеми става в Куба водеща общодържавна задача. Марина не намерила никакви уникални местонаходища, но й провървяло в друго: омъжила се за симпатичен и темпераментен кубинец от обкръжението на самия Фидел. В правителството той се занимавал с геологията. А името му звучало някак сложно за руското ухо: Емилио Фернандес Ксавиер Боуза. Този весел и открит човек изповядвал правдата и не можел да търпи недомлъвките. Честно и открито казвал на хората това, което мисли — и за себе си, и за работата, и за тях. В края на краищата това го погубило. Когато критикувал колегите си, се смятало, че е в реда на нещата. Но веднъж, когато се намирал в съветското посолство на прием в чест на юбилея на Великата октомврийска социалистическа революция, след петата или шестата чаша Боуза като на шега заявил, че Фидел, макар да е политически гений, но в геологията е пълен профан и така нататък в този дух. Фидел, на когото, естествено, мигом донесли за предизвикателния демарш на съратника му, само се намръщил, но не реагирал по никакъв начин. Конфузията била замазана. Но през нощта Боуза бил арестуван. Измъкнали го направо от леглото, от младата жена. Идиотизмът на ситуацията е, че това наистина била първата им брачна нощ. Така се били разбрали — след октомврийския празник, и младият мъж търпеливо понасял необяснимия с никаква логика каприз на своята жена — истинска дъщеря на страната на съветите. Както и да е, но съпругата останала девствено чиста — и пред хората, и пред Бога. Но как да разкаже за това? Кой ще повярва? Ще я скъсат с подигравки… Марина пазила свято тази „гореща“ тайна. Разрешили й да се върне в Москва и дори да приеме предишното си моминско име. Точно по това време се запознала със Сергей Елмазов, който тогава не бил никакъв банкер или големец, а най-обикновен научен сътрудник в икономическия институт — симпатичен мъж на трийсет години, с перспективна глава и определени амбиции.

Именно Елмазов разгадал тайната на Марина. Романът им бил страстен и бурен, макар и не много продължителен. Сергей вече бил женен и имал осемгодишна дъщеря. Но по неговите думи след осемгодишен съвместен живот нямал никакво сексуално влечение към жена си, макар също така да не искал да лишава дъщеря си от баща. Взаимната страст продължила година, не повече. И романът завършил с раждането на син, но Марина не го нарекла в чест на амбициозния татко, а с името на законния си съпруг, загинал заради любовта си към истината. Тогава все пак защо Емилио Фернандес, а не Серьожа например? Ами за да не остане никаква надежда у Елмазов да продължи някога връзката им след такава измяна! Да я държи с малкия син като любовница?! Срещнали се — и се разделили…

Но годините вървели, изглежда, страстите се улегнали. Емилио завършил училище, постъпил в нефтения институт, едновременно работел в институтската лаборатория. Марина също се успокоила, животът се върнал в първоначалното русло. Живеели като всички. Имала увлечения, срещала достойни хора, сближавали се, разделяли се без излишни емоции. Заплатата стигала за нормален живот, без особени излишества. Но както винаги, нещастието идва неочаквано. Емилио претърпял автомобилна катастрофа, почти година изкарал в болница и макар да останал жив, но диагнозата била убийствена за младия човек: паралич на двата крака. На Марина й се струвало, че мъката й няма край. И точно тогава Сергей неочаквано се показал от най-добрата си страна. Трябва да кажем, до деветдесет и трета година на практика те не общували. Рядко, в навечерието на нова година или за рождения ден на Емилио се чувал телефонен звън с поздравления, с предложения за материална помощ. Но Марина категорично отхвърляла последното. Емилио се отнасял откровено хладно към родния си баща и не проявявал желание да се срещнат, да седнат и да поговорят. Знаейки това, Елмазов не настоявал, като смятал, че може би само на времето е съдено да разреши подобни проблеми, и както се изясни, грижливо криел стария „грях“ от собствената си съпруга.

Но когато станало нещастието със сина, Елмазов вече бил едър финансист, лице със солиден капитал и големи възможности, и пак настоял да помогне. Впрочем, почти съсипана от мъка, Марина не се съпротивлявала, Елмазов купил тази огромна къща, построена в Захаринската кариера от финансово-строителна група за богатите „нови руснаци“, и за кратко време я направил пансионат, своеобразен, разбира се. С всички въпроси тук се занимавали Марина в качеството си на директор-разпоредител и нейният помощник, майор в оставка, преминал Афганистан и разбиращ от справедливост. В къщата се настанили петнадесет другари по нещастие на Емилио, тези, с които се запознал в болницата, в рехабилитационния център. Събрали се млади хора, чиито финансови възможности са на нулата и нямат възможност да се лекуват, а и просто е невъзможно в днешните условия на абсолютна демокрация и платена медицина. Елмазов привеждал средствата за издръжката на пансионата по сметката на Емилио. До най-последната си минута… И нито веднъж не настоявал за среща.

— От вестника научих за гибелта на Сергей Егорович. И по телевизията предаваха: той бил като че ли двадесет и седмият поред… Някой ги брои — въздъхна дълбоко Марина и гласът й се промени, някак неясно заскърца, като отзвук от бавни крачки по пясъка. — Позвъних в банката, казаха ми и ние с Емилио отидохме в крематориума. И там горчиво съжалих, че забранявах на сина си да размени дори думичка с баща си…

Марина подписа всеки лист от протокола на разпита. Естествено, Турецки разбираше колко й е трудно, още повече че най-вероятно още не знае същността на завещанието на Елмазов. Затова, без да навлиза в подробности, той й изложи накратко сведенията, че има такова завещание, даде й координатите на старши нотариуса на Централна нотариална кантора Орловски, към когото би трябвало тя да се обърне, по-точно синът й, и реши, че мисията му в този дом е приключила. Вече стана да си ходи, но Марина като че ли го спря с жест, желаейки да изкаже навярно нещо съкровено. И той не се излъга.

— Огромна благодарност, че дойдохте лично — каза тя пребледняла изведнъж. — С това на всички ни оказахте неоценима услуга. Разбирам, че и аз трябваше да се явя при вас, но не можех да измисля как по-добре да го организирам. Нали от нас до Москва не се стига лесно. Нямаме собствен транспорт, а да сменяш… нали разбирате. Има автобуси, но ме е страх да оставям децата сами. Пък и стана опасно да се пътува с обществения транспорт, особено с извънградския. А и честно казано — тя въздъхна, — трудно ми беше да се реша на такъв разговор. Не знам защо ви разказах всичко това…

8.

Късно вечерта вече от къщи Турецки все пак позвъни на Меркулов. Направи го въпреки собственото си желание, по-скоро се подчиняваше на обреченото чувство на двойкаджията, ненаписал домашното си. Позвъни му вкъщи, естествено. А къде другаде да се намира в неделя в единайсет и половина? Не, изглежда, все пак се задейства синдромът на ученика, обречен да изяде пердах.

— Има ли успехи? — попита Меркулов без всякаква интонация, с което постави Турецки в деликатно положение. Като в оня виц: „Всички бизони измряха, о, вожде, от тях останаха само лайна. Затова пък много лайна, о, вожде!“ Та с коя новина да започне доклада си? С лошата или добрата?

— Не съм сигурен — започна Турецки — дали това може да се нарече успехи, но бедата е, че Кочерга…

— Вече знам — прекъсна го Костя и така избави следователя от самоизтезанието.

— Е, щом Фьодоров все пак ти е съобщил това, тогава за другото. Оня шофьор се казва Сеня, Семьон Иванович Червоненко. А не Гена, както твърдеше Кочерга. Смешно, нали? Отначало и аз не можах да разчета татуировката на пръстите му. Протоколът е у мен, Костя, утре сутринта Сеня ще помогне да съставим фотороботите. Костя, между другото, този шофьор даде интересни показания. Той наистина е карал от Шереметиево кацналия от Германия трийсетгодишен пътник, който бил с хубав дънков костюм и който по-късно срещу аерогарата на „Ленинградско шосе“ се прехвърля в мерцедеса. Описа отчасти тоя „куриер“ и по този начин вече имаме някои белези на човека, който е карал колата на Елмазов и е загинал заедно с нашия банкер. Има само един въпрос: кой е той и какво е носил? Има малко данни и за втория пасажер, но това е слаба работа, Костя, слаба. Тук има много да ровим.

— Добре — успокои го Меркулов, — смятам, че и това не е малко. Да, забравих да ти кажа, тук на твое име дойде факс от „Аерофлот“. Списък на пътниците. Но без да те обременявам с допълнителни неща, предадох го на Фьодоров, за да може неговите юнаци по-бързо да се включат в проверката. И в началото на седмицата, т.е. утре, максимум вдругиден, да имаме на масата резултатите… Добре, че си намерил бързо този Сеня, по този повод не чакай особени благодарности, то си е нормално твое задължение. Страната те е учила и аз петнайсет години те ограмотявам. Намерил си го, браво. Но къде беше във втората половина на деня? Да не би да си се хванал, както обикновено, с приятел и да си отишъл при някоя поредна следователша или адвокатеса, използвайки успеха за прикритие на кошмарната си и непростима грешка?

Не, нямаше да е Меркулов, ако премълчеше за фала с Кочерга. И за следователшата също… Откъде е научил за новата позната на Грязнов? Ама е хитрец! Разбира се, в такъв случай най-добрият отговор може да бъде басня за някоя ярка особа или нов виц за поредния вожд. Но Турецки не съумя дори да оформи изцяло остроумния си отговор в главата си.

За дългите им години служба заедно с Костя, подчинени на малко сляпата и явно оглупяла руска богиня на правосъдието, те наистина някак си се приучиха да се отвличат от криминалните неща с помощта на алкохола или новите вицове за шизоидни вождове, които, като погледнеш, нямат чет. Но за свой срам, напоследък всеки сам си пиеше питието и по този начин изобщо не разнемаха костите на президентите. Сега има алкохол, пък и всякакви питиета, направо да се къпеш с тях, а кой знае защо не им остава време за пиене. Преди имаха време, а сега сякаш се е изпарило неизвестно къде. А пък по въпроса за вождовете бедата е съвсем друга: няма никакви нови анекдоти. А това вече е лош признак — или на война, или на голям глад.

Голяма работа, щом не става нито с мадамите, нито с вождовете, тогава, както е казвал един от тях, ще тръгнем по друг път.

— Костя, намерих Емилио Боуза. Той е незаконороден син на Елмазов. — И Турецки направи съответната пауза.

Меркулов трябваше да оцени и самия факт, и небрежния снизходителен тон, с който бе изложен. Но той не се съобрази с условията на играта, защото фактът все пак си беше от първостепенна важност.

— Ха! И защо мълчиш?! Какво е станало с него?

Саша доложи подробно резултатите от пътуването си в Захарино.

— Странна история — замислено каза най-накрая Меркулов. — Все пак излиза, че този Сергей Егорович е бил добър човек. Но за съжаление всичко това няма никакво отношение към убийството му.

— Кой знае — възрази Турецки по-скоро от навик да противоречи. Или от обща умора. — В нашата работа, както е известно, не можеш никога в нищо да си сигурен.

Отсреща се чу многозначително „хм“. Философското откровение, което изрече, бе възприето като най-елементарна баналност. Саша горе-долу разбираше, че е изтърсил глупост: съмняващите се пинкертоновци са добри в друга компания, но съвсем не в общуването с Костя.

Пак възникна пауза, но тя се роди не в нощното жилище на Грязнов, а там, на другия край на Москва. Турецки се досещаше, че главата на Костя като видеокамера прожектира сега филм с название „Частният живот на банкера Елмазов“. И възникналото мълчание не е от смущение, а от активната работа на мисълта.

— Получена е информация от моргата: не са открити следи от насилие върху тялото на Кочерга. Асфиксацията е станала, докато е бил жив. Това показва, че сам се е обесил. Т.е. никой не го е бесил насилствено. Нали е интересно? Защо мълчиш?

Саша смяташе, че Меркулов през цялото време обмисля версията за причастността на Марина Ковальова и сина й към криминалната развръзка на живота на банкера Елмазов и че в края на краищата трябва да произнесе неподлежаща на обжалване присъда: не са виновни! И да съобщи сега тържествено за това. Но Меркулов постъпи по-умно, просто смени темата, което бе конкретно доказателство за окончателното решение. Значи е сметнал дадената версия за отработена.

А Турецки на свой ред дори не се замисли над последното му предположение, защото стигна до решението си също окончателно.

— Разбира се, Костя, интересно е, но абсолютно не съответства на действителността. Аз работих с Кочерга половин денонощие, знам мислите и намеренията му и категорично отхвърлям версията за самоубийството. Няма спор, че сюжетът е съставен гениално. Действал е професионалист от висока класа. Освен това не изключвам наличието на най-нови психотропни препарати. А откъде се вземат, надявам се, знаеш не по-зле и от мен. Преди четири-пет години бих казал, че подобен препарат е излязъл от стените на лаборатория номер тринайсет на КГБ. Сега със същата сигурност мога да заключа, че даденият препарат се използва и в мафиотска среда, където е пълно не само с първокласни крадци, но и с бивши и настоящи кагебисти.

— Слушай, а историята с тая твоя Кармен е съвсем друга. Медиците твърдят, че версията за самоубийство е груба. Че е скалъпена умишлено с едничката цел: да накара следствието веднага „да се сети“ — аха, тук нещо не е наред, измама! Тук няма самоубийство, а умишлено убийство! След което ние сме длъжни да хукнем презглава след грузинския Хосе. И ще се претрепем да тичаме, а Санишвили преспокойно ще продължава да си живее в Германия. — И Меркулов неочаквано добави без всякаква връзка с предишните умозаключения: — А сетне ще се намери някой тип, който ще каже: „Учете се от немците!“

„Аха — разбра Турецки, — все пак се е обидил на оня глупак, главния прокурор, който между другото ме съветваше лично да попийна в свободното време хубаво баварско пиво, а Костя да организира обмяна на специалисти, за да придобием немски опит.“

— Виж какво, Костя, като каза за немците. Не знам дали съм сънувал, или Юрка Фьодоров наистина каза, че Елмазов и Санишвили са имали в Германия или филиал, или някакво съвместно предприятие?

— Не Юрка, а аз ти го казах. Изобщо трябва да знаеш, че днес няма практически нито един предприемач, който да не е в тесни връзки с чуждестранни фирми. Имам предвид предприемачите, а не босяците, както разбираш. И мнозина просто прекарват времето си на Запад, тук перат мръсните долари, там носят валутата, тук обещанията и прочие измислици срещу милиардни кредити и прочие. Изобщо, сега, Саша, си лягай и се постарай да заспиш бързо и дълбоко. Че току-виж пак ти се присънила някаква измишльотина. Лека нощ… Ей, ей, Саша! Съвсем забравих да ти напомня: утре Шура прави сбирка по повод получаването на генералските пагони.

— Коя Шура? — въпросът, естествено, бе много умен.

— М-да… Александър Борисович, ти си не само за незабавна отпуска, а направо за пенсия. Шура бе! Нашата! Романова!

Какво пък, може би наистина трябва да се пенсионира? Или е неудобно, преди да изпратят главния? Подобни слухове потвърди дори Олег. А слуховете в нашата държава винаги са източник на най-точна информация.

Турецки се пъхна под одеялото, но преди да затвори очи, се застави да запомни: утре сутринта по-раничко да извика на секретен разговор Денис Грязнов, който знае добре немски, а в настоящия момент безметежно похърква в съседната стая.