Фридрих Незнански
Контролен изстрел (16)

Петък, 20 октомври

Когато Костя си замина, Шура заби нос във възглавницата и зарева с глас, виеше и нареждаше като стара руска оплаквачка, изгубила за миг цялото си семейство…

После стана тежко, отиде в банята и дълго отмива пред огледалото следите от женската си слабост. Изглади бръчките с крем, напудри червенината по бузите и тъмните кръгове под очите. Най-накрая, след като се огледа, взе телефона.

— Алка! — Гласът й беше чист и прозрачен. — Защо се излежаваш вкъщи, скитнико? Звъня му на работа, а там тихо, после новата ти секретарка казва, че трябвало да те търся у дома. Абе, викам си, какво прави един зает човек в работно време вкъщи? Алка, да не пиеш водка?! — Тя заговори със страшен глас. — Нали ги знам твоите приятели… и Сашка, и той един скитник!

Отначало Олег много се изплаши, но докато майка му бърбореше, той се окопити и си възвърна привичния, леко снизходителен тон.

— Не бе, мамо, какво говориш! Да не съм някой пияница. А съм си у дома, защото се стягам за командировка. Президентът ме изпраща в Щатите, ще започваме ние с него сериозни работи, разбираш ли? Но имай предвид, само на теб го казвам, защото вече си генералша и умееш да си държиш езика зад зъбите.

— Ох, Алка, толкова далече! И не те ли е страх? Какво пък, може да срещнеш Кира… Вчера получих от него вест… Алка, чуваш ли ме? Защо не се радваш?

— Ама радвам се бе, мамо… Само че ти си като малко дете, доволна си на всякаква играчка.

— Ами как, сине… и двамата сте ми деца. — Шура изхлипа.

— Е, мамо, пак започваш! Така си и знаех! Стига, успокой се! Ще ти се обадя, когато пристигна. Или ще предам вест от Щатите, става ли, мамо?

— Ох! — сепна се тя. — Какво правя аз? Кога е самолетът?

— Днес вечерта, с търговския самолет. Утре вече ще съм там, мамо, така че…

— Не, Алка, ще те изпратя! Ти какво, вече на родната си майка отказваш? Имам и кола, служебната волга, по всички правила. Не искаш да виждаш външни хора, сама ще те закарам! Стига, идвам да те взема! И не смей да възразяваш на майка си…

Свечеряваше се. Черната волга летеше по Ленинградски проспект… На волана бе Романова с отлично ушит генералски мундир. Седящият до нея Олег беше облечен със съвсем нови дрехи, артистичната папийонка украсяваше белоснежната колосана яка на ризата — чист памук и никаква синтетика. Красив бе Олег, макар че Шура виждаше — лицето му нещо се е променило: станало е сурово, жалко, че вече е започнало да загрубява…

Преминаха по моста до метро „Войковска“.

Олег все се шегуваше с майка си: защо се е издокарала така? Нали щом ги видят заедно на летището, кой знае какво ще си помислят!

— Нали мога от време на време да се изправя с целия си генералски блясък до красавеца си син… да се погордея…

На Олег му се стори, че майка му пак ще се облее в сълзи. Разбира се, как да не я разбира, вече е стар човек, готова е да ревне за всяка дреболия. Но най-често сълзите са били от радост, а не от мъка… Колкото и да се вслушваше в интонациите на гласа й, Олег не можеше да долови нищо такова, което да я издаде… Не, тя наистина нищо не знае. Значи ония стари пикльовци са имали достатъчно акъл, за да не убиват старата жена, техния другар… Добре де, ще мине време, всичко ще се нареди, успокои и тя ще научи, но не така, както искаха те, а както й доложат по каналния ред: загина значи при изпълнение. Какво толкова? Наоколо е война. Тая Чечня вземи… всеки ден загиват хора. И тези смърти у никого не предизвикват усещането за страшна трагедия. Добре, че разбират това и в президентското обкръжение и не заострят много вниманието… И изобщо всичко се получи много добре: и писмото от Калина, където обещава, в случай че пипнат Олег, да публикува в западния печат имената и банковите сметки, които толкова дълго търсеше… намери онзи праволинеен глупак… Олег кой знае защо дори в себе си не искаше да назове името на Кирил. Дали от суеверие или… Да… И командировката, която веднага уреди на Олег неговият приятел, началникът на президентската охрана. С една дума, всичко е успешно.

Отминаха първия в Москва комплекс от здания на кооператив „Лебед“ със странно-блатист цвят…

— Алка — каза Шура, като гледаше замислено пътя, — когато вие с Кирка бяхте мънички… Ти съвсем мъничък, а той малко по-голям, все пак пет години е разликата ви, аз все мислех какви ще станете… Времето си вървеше, аз ви наблюдавах, гледах как дружите и се карате… И знаеш ли, по-често бях на твоя страна. Защото ти растеше мек, добър, нежен, макар и дълъг като върлина. — Тя се обърна към сина си и Олег видя светещите й от щастие очи, след което окончателно се успокои. — А Кира — той беше по-суров, дори мислех, понеже беше с опърничав характер, да не провали живота си, да не стане неудачник… Много страшно е, когато човек е неудачник! Той вини всички за греховете и нещастията си, а сам, сине, не желае да направи нищо… Честно казано, страхувах се. Сега разбирам, че работата не е в бащата, който можеше да му предаде гадния си характер…

— Мамо, какво говориш? — почти без учудване попита Олег. — Защо говориш така за Матвей Григориевич? Та той съвсем не го познаваше.

— Да, аз забраних на Матвей, когато искаше веднъж…

— И сигурно правилно си сторила, мамо… Какво да говорим сега за това? По-добре гледай пътя, шофьорке моя! — засмя се непринудено Олег.

Минаха край метро „Речна гара“.

— Мамо, закъде бързаш като хала? — промърмори Олег. — Имаме още толкова много време! Ще успеем да се сбогуваме.

— Аз също винаги съм мислела така, Алка, че всички имаме много време… А то се изтърколи, сине, неизвестно къде, и както се казва, да даде Господ наистина да се сбогуваме.

— Мамо, какви мрачни мисли имаш днес… За Бог, за вечност, какво ти става!

— Но като изживях докрай живота си, сине, разбрах, че целият си живот съм жалила и обичала друг човек… Късно е. Ето и за нас дойде време да се сбогуваме.

— Мамо, не те разбрах! — Олег се намръщи. — Какво сбогуване? Я ме погледни!

Колата връхлетя на моста над водоема в Химки. Къщите отляво и отдясно свършиха, пред тях — само конструкцията на моста и перилата.

— Гледай! — Шура обърна съвсем спокойно лицето си към сина си и рязко врътна кормилото надясно.

Скърцайки, волгата подскочи на ръба, събори долу в далечната вода парчета от металното заграждение и за миг замря. Олег с разбита в предното стъкло глава се забоде о вратичката на жабката…

Съществува такова действие: контролен изстрел. Наемните убийци постоянно го използват, за да са напълно сигурни, че поръчката е изпълнена в съответствие с договора…

— Прости, сине — каза тихо сама на себе си Александра Ивановна Романова, генерал-майор от милицията, — принудена съм…

И тя плавно, като на стрелбището, натисна педала на газта докрай. Волгата изрева и стремително се хвърли в бездната.