Ричи Достян
Двамата (3)

В дома на баба си той от самото начало се държеше като единствен мъж в семейството.

Когато слънцето осветяваше само покрива на сайванта, а земята беше още тъмна и студена от нощта, Валка излизаше на вратата и по облаците определяше времето. После без да бърза слизаше на двора. Твърдата пътечка в тревата, заобикаляйки сайванта, отвеждаше до тясна къщичка, прилична на къщичка за скорци, поставена на старата ела.

На връщане Валка се отбиваше в двора на Ксюша, спираше до сайванта и дълго гледаше козата през процепа. За по-удобно се опираше с ръце в коленете; надлъжните дупки на хълбоците му, заменящи джобовете се разтваряха. През тях проникваше вятър. Понастръхнал, Валка се връщаше у дома.

С първите топли дни той започна да се мие с дъждовна вода от бъчвата, макар на пруста да имаше умивалник.

Като се измиеше, той влизаше в къщи с мокро лице, изтриваше се и чак тогава казваше:

— Добро утро, Варвара Ивановна.

Това дразнеше баба му и тя му отвръщаше различно. Понякога: „Господи, божке свети!“, а понякога „Добро, добро!“. Често изобщо не се обаждаше. Тогава Валка я питаше:

— Вие защо ми се сърдите?

Вече без да прикрива раздразнението си, старицата отговаряше:

— За какво да ти се сърдя? Да не би да си ми длъжник?

— Тогава дайте ми, ако обичате, херинга; само че аз сам ще си я очистя.

Валка клякаше до пънчето, което служеше вместо пейка, и чистеше херингата върху парче брезова кора — изкормяше я, изваждаше гръбнака й и чак тогава я нарязваше на тънки резенчета. Не като баба си — тя я режеше направо с червата и люспите.

— А сега ми се пие и чайче — казваше Валка.

По време на чая, както се и полага на един мъж, той започваше да разсъждава, а това баба му най-много мразеше.

— Навред децата са си като деца — оплакваше се тя на съседите, — а този, грях те е да помислиш какви ги приказва понякога.

След закуска Валка като истински мъж тръгваше по работа.

До лятото той се запозна с най-близките съседи и дойде до извода, че повечето от тези, които познаваше, са странни хора: нито през зимата, нито през лятото вършеха нещо, просто си живееха ей така! Е, чоплеха из градините си когато им хрумне, но това не е работа все пак. От момента, когато Валка започна да проумява едно-друго в тоя живот, той свикна с мисълта, че всички хора всеки ден и главно рано сутрин отиват на работа. Даже майка му, докато не беше много болна, ходеше на работа. А него още по тъмно го измъкваха от леглото, обличаха го набързо и го завеждаха в детската градина.

А тук не можеш ги разбра: Пелагия отива в своя склад за дърва не сутрин, а по всяко време и се връща у дома когато си поиска.

Валка напълно споделяше мнението на новата си позната леля Лиза Кирюшкина, която каза за Пелагея: „Цяла телица, а се преструва, че работи. Откъде ги взема само тия пари!“.

За семейството, което живееше през една градина от Ксюша, съседите казваха, че ги храни кравата. Оказа се, че те карат мляко в Москва и там скъпо го продават. А това работа ли е?

Гришка обущарят съвсем никъде не работи. Поправя обувки у дома си колкото за пред хората, но когато на някого му притрябват дърва, търси Гришка; когато трябва да намери сено посред зима, също питат Гришка. И той набавя и дърва, и сено на безбожна цена, че отгоре и се назлъндисва.

„Нима само Гришка е такъв? Колко такива паразита пият кръвта на големия град — казваше леля Лиза. — Не са нито селяни, нито работници!“

Валка смяташе, че тя има пълно право да говори така, защото и петте дъщери на леля Лиза всяка заран още по тъмно заминават в града на работа, а двете, освен това и учат.

Изобщо леля Лиза веднага хареса на Валка, защото с всички разговаря много хубаво, а главното — каквото и да каже и на всички им е смешно и тя се смее.

Валка не можеше да понася, когато хората изкълчват думата, а леля си Лиза не му се искаше да я поправя. Навярно защото тя повече измисляше, отколкото да изкълчва думата. Децата, козлетата, пилетата тя нарича с една дума — шишаркоядци. Думата „тези“ тя произнася много сладко и смешно: „тейзи“.

Валка се сприятели с леля Лиза бързо, след като веднъж заедно отидоха за гъби.

— Тейзи, що растат около нас — учеше го леля Лиза, — тейзи са червивки: тях не ги вземай, тях не ги бива! Гнилоч! Разбра ли?

На Валка му беше толкова смешно, че не можеше да каже гласно: „Разбрах“.

Леля Лиза му направи забележка, от която му стана още по-смешно:

— Ти какво клатиш глава като кон на празни ясли? Ти ме слушай, аз те уча.

А самата също се смее, после изведнъж охна и спря, скръсти ръце на корема си и ласкаво загледа една дребна гъбка, приличаща на дървена матрьошка.

— Свято нещо е гората… Нашият баща навремето намереше ли манатарка, от радост я целуваше…

Събраха много гъби. Валка, то се знае, повече, защото е по-близо до тях и по̀ ги вижда.

От гората леля Лиза го заведе у тях да проберат гъбите, после не го пусна.

— Ще се наобядваш у нас, моите момичета скоро ще си дойдат! С влака хората „пристигат“, а те „пътуват“ — поясни леля Лиза. — Така ме е учил началникът на гарата.

Те седяха, пробираха гъбите, без да бързат; леля Лиза разказваше дълга история за младичкия началник на гарата, на когото цялата му служба е дето носи червена фуражка.

После леля Лиза разказа как ходила в града за манифактура, нищо не намерила и решила поне да купи хубав сапун, а там — ето ти сапун, викат, ама със сапуна върви и пудрата, пък ти както искаш!…

Валка много се учуди: вместо да започне да ругае, както направи баба му, леля Лиза се разсмя.

— А то каква пудра! Таман за бабички — казва се. „Букетът на моята баба“! Как ти се вижда!

Валка не можеше да не си спомни как злобно ругаеше Варвара Ивановна, когато към житото й дадоха и пакет суха лимонада, която се наричаше „Крем сода“. Варвара Ивановна ходеше из стаята, мяташе каквото й попаднеше и крещеше, че искат да я отровят, че содата е за миене, а не за пиене!

А леля Лиза продължи да разказва и колкото по-нататък, толкова по-смешно.

— Пак добре, че моите щерки не са научени на разните му там пудрила-мазила. То си е и така, щом майка им откак се е родила друго освен чиста вода не признава. В целия ни род само една кокона имахме — прости ме, господи! — все й се щеше да е красива. Купила отнейде някакъв мехлем, смесила го с йод, наплескала си лицето и какво се получило? Станала екзема!

На Валка му беше приятно, че леля Лиза говори с него за всичко каквото иска, без да избира като другите — това е за възрастни, а това е за малки.

Докато говореше с него, тя нито за миг не преставаше да си гледа работата, нищо не объркваше като Варвара Ивановна и не забравяше да посоли.

Щом напали печката, леля Лиза избърса ръцете о престилката си и тръгна към вратата. Там на стената до мивката висеше плакат, залепен направо върху тапетите. Валка позна плаката още щом влезе, защото неведнъж го беше виждал по улиците на Москва и в коридора на майчиното си учреждение. Това дори не беше плакат, а просто голям бял лист хартия с надпис в горната част „Северът е превзет!“, затова пък съвсем долу в ъгълчето, бе нарисувана малка черна палатка със знаме и големи букви на покрива — „СССР“. До палатката са застанали четирима еднакви човека, вдигнали ръце към въображаемото небе. Но Валка отлично знаеше кой от тези човечета е Папанин, кой е Ширшов, кой — Кренкел и кой — Фьодоров.

Като се приближи с леля Лиза до плаката, той видя, че цялата „снежна пустиня“ между надписа и палатката е запълнена с разписанието на влаковете, разделено на няколко колонки, та леля Лиза да знае с кой влак пристига всяка от дъщерите й.

— Днес най-рано ще си дойде Клавдия — каза леля Лиза и се залови да разпалва огъня в печката. — С тези гъби винаги закъснявам…

След това и Валка започна да дава ухо на влаковите свирки; но той чакаше не Клавдия, а Надя. Интересно, ще я познае ли, или не? Валка очакваше, че вратата ще се отвори и той ще види нещо необикновено. Имаше основания за това: щом заприказва за „средничката“ си дъщеря, леля Лиза му нареди:

— Вземи стола, постави го ей таме — на скрина е, под стъклото, крайната отляво.

Валка доближи стола до високия старинен скрин. Под дебелото зелено стъкло той видя една снимка, изрязана от вестник: две девойки с някакви железни неща на раменете — нещо като огромни отвертки, и до тях момък с кепе.

— Вие грешите — каза Валка, — тя навярно е първата отдясно, защото отляво — това е работник.

— Тъкмо тя е.

— Този с кепето.

— Тя!

Валка не повярва и прочете надписа: „Най-добрите щамповици на рудник №55 на Покровския радиус. Отляво надясно — Н. Кирюшкина, В. Винокурова и Т. Андреева“.

— А защо си е сложила кепе?

— Иди я питай!…

Първа наистина пристигна Клава. За нея Валка вече знаеше едно-друго. Например че тя е най-голяма от сестрите, после, че в завода е активистка. И влиза в някакъв триъгълник, и всички я уважават.

Самият Валка все още не можеше да реши добър човек ли е Клава, или не, защото тя повече мълчеше.

Половин час след пристигането на Клава вратата неочаквано се отвори и в стаята влезе девойка със сив вълнен шал, която много приличаше на Клава. Това беше Надя.

С нейната поява стана шумно. Започнаха разговори за метрото.

Леля Лиза внимателно слушаше градските новини, но накрая каза, че според нея, градовете са нужни само за учение, а може и съвсем да ги няма — по-малко мошеници ще има…

— А-ама че го рече — проточи нечий непознат на Влака насмешлив глас. На прага беше застанала най-малката дъщеря на леля Лиза — Ленка. С влизането си тя се включи в разговора и почна: — Градовете — това е преди всичко индустрия! Това са огнища на социалистическия бит… това са центрове…

— Така е, така е, а ти все пак си глупавичка — спокойно отвърна Клава, наведе се и целуна майка си.

Ленка сърдито си свали палтото и Валка видя колко слаба, дългоръка и изгърбена е тя. А за нея леля Лиза с гордост му казваше: „Поне една прилича на баща си!“.

— Няма защо да се карате — примирително проточи леля Лиза. — А аз какво казвам? Нали тъкмо това казвам, метрото — ей че хубаво нещо е! Ето къде те смятат за човек! И чисто, и удобно, и радва окото!

Като гледаше сестрите, Валка не можеше да се досети коя е по-голяма, коя — по-малка. Всички те, освен Ленка, приличаха на майка си — ниски, набити, всяка посвоему некрасива и всички еднакво чудесни и говорят с гласа на леля Лиза — дори странно.

Щом се събра цялото семейство, веднага седнаха да обядват. Леля Лиза цял ден се занимаваше с обяда, а приготви само копривена чорба и за второ — пържени гъби с картофи.

Сестрите се измиха и седнаха на масата. Леля Лиза настани и Валка. Настани го така, сякаш той винаги е бил там.

— Мале — повика я Клава, — ще дойдеш ли утре с нас на колективно посещение?

— На какво?

— На „Чуждо дете“.

— Ами ще дойда! Мен хляб не ми трябва, дай ми да се посмея — зарадва се леля Лиза. — Два пъти ходих, ще дойда и за трети!

След чорбата на масата се появи огромен тиган с пържени гъби и дълбока паница с едри, дъхави варени картофи. Валка гледаше с възхищение бялата купчина: там като в сняг нещо проблясваше и синкаво светеше. От картофите се вдигаше пара, някак празнична, и на всички поравно се падаше от парата, тя доплуваше до носа и облъхваше лицето със силен аромат на гъби. Беше весело и горещо. А леля Лиза не преставаше да притуря в чиниите с дълбоката дървена лъжица и ловко, и щедро. А когато Ленка взе олиото и започна да налива от бутилката в лъжицата, леля Лиза се намръщи и каза:

— Наливай направо в чинията, инак цял живот с лъжица ще просиш!

Валка си помисли, дори забележките на леля Лиза са хубави, не са като на Варвара Ивановна: „Дояж кашата, че инак цялата ти муцуна ще се изкеляви!“.

И приказките в този дом са други. Всички имат хубаво настроение, особено леля Лиза. Тя и като шета пак е весела. Дъщерите й я молят:

— Ти, мамо, седни, седни!

— Ох, не! — отвръща леля Лиза. — Аз като спра и кръвта ми спира; щом се хвана за работа — и тя се залавя за работа. Човек като не работи и по-рано ще умре, а на мен ми е мерак да си поживея още.

Щом се наобядваха и тутакси отместиха столовете, сестрите се надигнаха и след минута не остана нито една мръсна съдина. На масата се появи платнена покривка. Клава разгърна върху нея вестник, за да не я намаже с мастило, нареди върху вестника книги, тетрадки и искаше да седне, но дотича Ленка и каза: „Твоите конспекти ще почакат!“ — наведе се над масата и я избута до прозореца.

Леля Лиза въпросително погледна Ленка, приближи до печката и взе по една чугунена ютия във всяка ръка. „Къде ще заповядаш да ги сложа?“

Вместо отговор, Ленка пъхна под мишницата на майка си руло тапети, измете пода от печката до вратата и през цялата стая, разгръщайки се постепенно, се проточи зелена пътечка.

Ленка обърна тапетите откъм опаката бяла страна, притисна двата края с ютиите и се залови да набелязва думите. Тя ходеше покрай бялата ивица с молив и гума, от печката до вратата и обратно, навеждаше се, драскаше нещо, грешеше, триеше с гумата и започваше отново.

Леля Лиза стоеше до нея, скръстила ръце на корема и добродушно се подсмиваше:

— Комай цяла верста вече изписа… — На леля Лиза много й харесваше, че „поръченията“ на малката й дъщеря никога не свършваха, защото рисува хубаво. И какъв юнак е само — за една вечер два лозунга може да напише! Единият ще започне с думата „Даваш“ другия с думата „Долу“ — и двата са нужни.

— Никак не се побира „лизъм“, ще трябва да направя по-тесни буквите — угрижено каза Ленка.

— А каква е тази нова дума?

— Съвсем не е нова. Ти какво, „капитализъм“ ли не знаеш?

Най-накрая Ленка вмести всички думи, изми паничката на котето, наля в нея червено мастило и се залови да пише с широка плоска четка. На Валка чак дъхът му спря — така красиво, леко и бързо се очертаваха буквите. Той седеше на пода от другата страна на лозунга и заедно с Ленка се преместваше от печката към вратата.

Надя переше настрани, за да не пръска. Клава пишеше своите конспекти. Сима се беше свила в ъгъла на кушетката с книжка. Вера в другия ъгъл — също с книга. Леля Лиза приседна до масата срещу Клава и разгъна своето плетиво.

— Момичета, да бяхте прочели нещо на глас: че взех да не виждам вече, само дето мога още да плета.

— А какво искаш? — попита Сима.

— Ами все за същото, за това как хората живеят по земята…

Валка седи, слуша, заедно с другите се замисля, с всички високо се смее, като че ли всичко разбира, пък и да не разбира всичко до край — много важно: на него също му е весело и хубаво в този дом.

Имаше още една причина, поради която Валка свикна с Кирюшкини. Колкото и умен и голям да беше, но и на него все пак му се искаше поне понякога да го погалят по главата или някой да го попита, да речем: „Как си?“ или „Защо си такъв тъжен?“. Леля Лиза така добре умееше да го прави, че Валка неведнъж си мислеше: защо тя не ми е баба?