Ричи Достян
Двамата (13)

Тя седеше както винаги пред отворената вратичка на печката. В стаята не е запалена лампата, макар отдавна да е мръкнало. Навън е буря. Чува се как фучи и плаче.

Когато Валка гледа огъня, в главата му винаги идват хубави мисли и всичко на този свят му се струва възможно.

Тихо е. Топло. Седят сами двамата. В такива минути и на Ефим му е хубаво, и макар да не смята, че всичко на този свят е възможно, непрогледната мъка временно го оставя. И той за всичко говори весело, високо, ръкомаха, дори намига някому по навик.

И Валка вижда как „в астраханската шир надвечер корморани^[1] ловят риба с мрежа“… Вижда пясъчната плитчина, която е „чисто злато“, а по плитчината — ята черни кривоклюнести птици. Това са кормораните, разсъдливи, хитри птици, и водачът им е умен! Те без водач не могат!

Ето, той им дава сигнал — и ятото излита в небето и в полет подготвят „мрежата“ и го прави много просто: водачът лети от брега към реката, после на дъга завива обратно към брега и във въздуха се получава примка от птици. В този момент водачът корморан отново подава команда и птиците — хоп — надолу. „Мрежата“ вече е във водата и тогава започва работата.

Кормораните, излиза, че умеят да се гмуркат. Щом се спуснат от небето, ей така, с гмуркане се придвижват до плитчината и гонят изплашената риба. И все по-близо един до друг, все по-тясна става примката, а в примката се мята рибка. Тогава кормораните я изяждат. Вярно е, че понякога тя не се пада на тях. Понякога на корморановия риболов долитат пеликаните. На Волга ги наричат „готованци“. Те кацат на пясъка до самата вода и нищо не правят, изчакват, а щом заподскача рибата над водата, пеликаните — хап! — и я пъхат в торбата под клюна си. Хап! — и в торбата.

— А знаеш ли каква красота е напролет — разказва Ефим, като докосва Валка по коляното. — Знаеш ли как в кишата, през поляната и по залятия бряг матросите се добират до лиманите? Майчице мила! И краката си намокриш, и се вкочанясаш от студ, и се измориш като куче — е-ех! Да не мислиш, че навсякъде има железница! Ето аз… Щом ме повикат с телеграма, тръгвам на път. Така се бяхме разбрали. Капитанът всяка пролет праща телеграма, моли ни да бъдем в еди-кой си ден в лимана. А аз само това и чакам. Щом я получа — и на път! От Кострома до Правдинск с влак, а от там… пеша още най-малко двайсет и пет километра. И вървиш…

Ефим разказва подробно, наслаждава се на багрите с натрапливата жажда на слепец…

— И вървиш… На Волга още има лед, а по полята вече е поникнала пшеница; ето ги и чучулигите! До вчера нямаше още нито една, а днес — небето ще оглушее от звън. Ти крачиш и си също като птиците: случвало ми се е по пътя целия си глас да изкрещя. Явявам се в лимана, а от гласа — нищо не е останало…

Е, а в лимана, братко, всичко е преобърнато наопаки. Ледоразбивачът шари напред-назад, троши леда, после изкарва параходите един по един и ги подрежда с носовете към брега. Тогава механиците — на работа! Пускат машините и става чудно: параходът стои на мястото си, върти колелата. Това, братко, се нарича проверка на машините на швартови — сещаш ли се?… Най-после настъпва — разбираш ли?… Без вълнение това никой не може да го издържи — нито капитанът, нито матросите… Ех, как да ти обясня… Над Волга се разнася първата сирена и… Така те хваща за сърцето!…

И представи си по-нататък: прибрали сме въжетата — и пълна свобода! Под тебе е вода, над теб е само небето… и капитанът. А и капитанът ако е добър? Ех, как да не ти се живее тогава!

И ето, плуваме ние по придошлата пролетна вода — за какъв дявол ни е фарватерът! Движим се по храстите… дърветата до короните са във водата и птиците по тях, птиците, братко, какво правят — невъзможно е да се разкаже! Слушаш и се страхуваш да не се задушиш от възторг… А слънце, а блясък, и главното — няма бряг! Ако вървим по горната страна откъм ливадите, той почти не се вижда. Ето каква е тя, Волга!… И не капитан, ами какъвто щеш бъди — погледнеш я, и стоиш като обновен…