Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Два человека, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ричи Достян

Заглавие: Тревога

Преводач: Виолета Манчева

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Руски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: сборник повести

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: август 1977

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1841

История

  1. — Добавяне

По избелелите, познати до втръсване тапети се движеха шарките. Някой ги сменяше без да бърза. Отначало имаше някакви конски глави, после трева, после слоести облаци, а сега птици, птици, птици.

Излиза, че е голямо удоволствие да заспиваш през деня! Очите ти сами се затварят бавно, бавно, като тъмни пердета. От другата страна на пердетата потрепват някакви меки пухкави грамади. Отначало те са много, но изведнъж остава само една и тя невидимо дебелее, а после изведнъж страшно бързо започва да слабее и… отново изведнъж се превръща в макара. Макарата започва да се разтяга, разтяга, разтяга, докато не стане на косъм. Косъмът виси точно под носа му, трепка и с ужасна бързина се раздува в кълбо. И отново меко се поклащат тъмните грамади. Едната се премества зад другата с такъв шум, сякаш вали дребен дъждец. После те се сблъскват и се разлетяват на различни страни и Валка потъва между тях и отплува нанякъде…

Дълго и мъчително му се присънваше Пелагея. Тя стоеше насред стаята, вдигнала ръка към тавана и хващаше електрическата крушка. Най-после я улови и я задърпа надолу. Шнурът започна да се разтяга като гумен. Пелагея теглеше крушката към кревата на Валка все по-близо и по-близо и започна да му свети право в лицето. На очите му пареше и го боляха.

Валка отвори очи и веднага замижа от слънцето. В стаята нямаше никого. Той седна на кревата и изведнъж му се приискаха хиляди неща: да яде, да тича, да се види с Ефим, да наругае Пелагея, много искаше да пие, искаше да разцелува Джулбарс. Искаше му се тутакси да изтича в гората, но най-напред, най-напред да отиде при Ефим. Тогава Валка си спомни нощния спор у Кирюшкини и така се зарадва, сякаш всичко вече беше уредено и сега с Ефим нищо лошо никога нямаше да се случи.

Валка весело скочи и неочаквано за самия себе си се строполи на леглото.

— Я виж ти!…

Колко ли е преболедувал? Ден, два? Интересно дали Клава е научила нещо, или не?

Валка се надигна отново и започна да се облича по-внимателно, за да не падне пак. Когато най-сетне се облече и олюлявайки се, тръгна към бюфета, Валка имаше чувството, сякаш са го напомпали с въздух и ще литне към тавана, ако стъпи твърде рязко.

„Съвсем съм изнемощял!“ — весело си помисли Валка. Сипа си мляко, отряза хляб. Наяде се както трябва.

Като понатежа, той вече съвсем уверено закрачи по двора. Там се олюля още веднъж-дваж от свежия въздух, но това беше нищо! И спря не поради това — просто искаше да разбере какво става наоколо и да свикне. Най-напред със слънцето, което не свети само отгоре, както винаги, а от всички страни, направо няма къде да се скриеш от него. Валка стоеше и присвиваше очи. Топлият въздух приятно сновеше по лицето му.

Валка дори не знаеше, че земята може да бъде толкова красива. В двора на баба му никой не я побутваше. Тя сама си се беше нагиздила. А може пък снежната вода да е отнесла боклука, който беше в локвите?

До плевнята Валка видя четири спретнати кафяви хълмчета, сякаш някой беше насипал купчинки мляно кафе. Валка знаеше чие дело е това. Беше работа на къртиците.

Но най-голямото чудо по двора беше тревата. Около стобора, вярно не много нагъсто, стърчаха зелените гвоздейчета на тревата, прави, остри, еднакви на ръст. Кога ли е успяла да израсте! Кокошките нещо търсеха из нея. Те също бяха други — чисти, едри, важни.

И изведнъж Валка забеляза, че кокошките кълват тревата. Той естествено се хвърли към тях, а пък те като се разкудкудякаха! И колко перушина се разхвърча, като се разлетяха! Валка се смееше, отметнал глава и видя в небето човек. Той се беше изправил до комина на къщата на Чижикови — ония, дето кравата им ги храни — и с дълга четка боядисваше покрива. Сигурно е страшно приятно да боядисваш покриви!

Валка се разбърза. Той си мислеше: ако Ефим вече се е оправил, те веднага ще отидат при Кирюшкини. Нека само се опита да каже, че не иска!

Валка тихичко влезе в пруста. Искаше безшумно да се промъкне в стаята, да се прокрадне до Ефим — и право на врата му! Ефим навярно също се е затъжил.

Валка внимателно открехна вратата — лъхна го гъста тютюнева воня. Нима Гришка си е у дома? Преди да успее да се огорчи от това, Валка чу гласа му. И въпреки това влезе в стаята.

Пияният Гришка седеше на масата, а до него Ефим.

Ефим нещо бръщолевеше, сложил ръка върху коляното на Гришка. Устата и брадата му бяха изцапани с ядене. Ръцете също. В лявата си ръка държеше накривена зацапана чаша с водка. И само очите му бяха както винаги широко отворени, красиви, трезви.

Гришка, без да гледа, напъха угарката в паницата с кисело зеле, после от същата паница загреба с пръсти голяма щипка зеле и като ръсеше по цялата маса, я напъха в устата си. Дълго дъвка. Кравешкият му поглед се беше втренчил във вратата нейде до Валка, но не го виждаше.

Гришка преглътна зелето, сръбна водка, намръщи се, после прегърна Ефим.

— И да не съм чул повече такива глупости от тебе — раз-збра ли?

Ефим кимна в знак на съгласие и повтори след Гришка:

— Разбрах.

— Инак сам ще ти светя маслото! Разбра ли?

— Добре — каза Ефим и също отпи от чашата си.

— Избий си от главата разните му бабини деветини. Ясно?

Ефим сговорно кимаше с глава.

— А нея не я слушай — пий, весели се на воля… Само да посмее — у-у!

Гришка се изправи, доля в чашката на Ефим водка, хлопна слепия по гърба и изрева:

— Няма да посмее! Ти си инвалид — разбра ли? На тебе всичко ти е позволено! Не забравяй това! Можеш да си правиш каквото искаш! — с весела злоба повтаряше Гришка. — С мен няма да скучаеш, ех!… А жената няма какво да я слушаш, тя е глупава!

— Глупава е! — машинално повтори след Гришка Ефим.

— Тъй де! Глупава е, защото е жена!

Лека-полека Валка започна да разбира какво става и погледна към закачалката. Там висеше Ксюшината ватенка, а палтото, с което ходеше в града, го нямаше. „Ето значи защо той от сутринта пие“ — помисли Валка с омраза.

— … Ако Ксюшка имаше душа — продължаваше обущарят разпалено — всеки ден сама щеше да ти поднася. А тя какво?… С козе мляко те гощава, нали? Козе мляко на един нещастник. А на мен ми е жал за тебе, да! Защото имам душа аз! Кажи сам какво ти остава, ако не пиеш? Нъл сега твоят живот е нищо, а? Нъл е нищо?

Ефим мълчеше. От наклонената чаша върху пода се изливаше водка, а Гришка ревеше с пиянска мъка в гласа и с озлобение:

— Ти си сляп! Сля-я-яп!

Тези думи шибаха като камшик върху лицето на Ефим, но Гришка не забелязваше.

Валка не издържа и с яростен вик се нахвърли върху Гришка.

— Ти самият си сляп! Ти самият! Ти…

Той удряше обущаря където му падне. Обущарят хвана момченцето за ръката и стреснато го заоглежда.

— Ти да не си откачил?

Валка злобно пухтеше и се опитваше да се отскубне. Тогава Гришка затисна ръцете му между коленете си и се закикоти. Валка започна да сипе ругатни. Ругатните не му стигнаха и той ги измисляше начаса:

— Свиня проклета! Глупав пройдоха!

— Е-е-е стига! — разсърди се Гришка и пусна ръцете на Валка. — Хайде марш оттука!

— Няма да се махна! Не се страхувам от теб!…

Ефим шареше с ръце пред себе си, без да става и виновно бърбореше:

— Ела при мен, братле… Ела тук…

В настъпилата за миг тишина рязко прокънтя гласът на Валка:

— Никакво братле не съм ти аз! Гадният Гришка ти е нужен…

Обущарят се надигна, захвърли стола:

— Ах ти, гнида недна! — Той улови момченцето за яката, вдигна го и го изтласка в тъмния пруст.

Валка тутакси се втурна обратно, чу щракането на резето на вратата, дръпна бравата и започна да удря с крак по вратата. През шума той различи гласовете на Ефим и Гришка. И изведнъж стана тихо, сякаш в стаята нямаше никого.

Валка наостри уши, почака малко, после излезе на стълбата и изтича долу. Чуваха се само откъслечни думи:

— Дотегнахте ми… всички ми дотегнахте… да знаете само колко ми дотегнахте!…

Валка плачеше рядко, но каквото и да го довеждаше до рев, на него му се струваше, че плаче само по една причина — защото е умряла майка му.

Валка беше отслабнал от болестта — люлееше го и го обгръщаше гореща червена тъмнина и ако вятърът не докосваше косите му, той нямаше да знае къде се намира — в стаята или под открито небе. И изведнъж дочу:

— Дай ръка!

Валка скочи и замря. От тъмното преддверие на вратата се показа Ефим. Той беше без бастун. Протегнатите му напред ръце трепереха. Очите му бяха бели от слънцето.

— Ела при мен де — с прегракнал шепот помоли той.

Притиснал юмруци под брадата си, Валка се спотайваше. Горещи сълзи пареха очите му, но той се държеше, мълчеше, повтаряйки си: „Няма да се обадя, за нищо на света няма да се обадя!“.

Ефим внимателно се придвижваше напред. Вече доближи до самия край на стълбата, още една крачка — и ще падне от стъпалата. Той явно почувства това, спря се и повика:

— Братле, дай ми ръка!

Някаква странична сила тласна Валка в гърба. Той се хвърли към слепия. Ефим го вдигна на ръце и Валка повече не можа да се сдържи — мъката, обидите, натрупани през живота му, всичко, каквото беше преживял през последните дни, се разрази в ридания. В тази минута той не знаеше за кого повече му е жал — за него самия или за Ефим. Валка плачеше и за двамата.

Ефим, напипвайки с крак стъпалата, слезе с него на двора, направи няколко несигурни крачки. Валка най-сетне стихна, досети се, че го носят на ръце и от смущение престана да плаче.

— Пусни ме, какво правиш!

Ефим го пусна на земята и с мъка каза:

— Измъчих те аз…

dvama.png

Валка все още не можеше да говори; той избърса лицето си с длан, после изтри дланите в палтото си, хвана Ефим за ръка и го поведе към улицата.

На портата ги застигна звън от счупени съдини, последва го отчаяното пеене на Гришка.

Ефим ускори крачка.

Валка го погледна, видя колко много е отслабнал за времето, откакто не бяха се виждали и с тъга помисли: „За какъв дявол аз така бавно раста?“.

А гласно изрече:

— Да вървим при Кирюшкини.

Ефим не отговори, той си мислеше за нещо свое. Вървеше несигурно, защото беше без бастун.

Излязоха на шосето. Тук беше ветровито. Вятърът духаше насреща им.

— Тъдява не се ли вижда някакъв камък? — попита Ефим. — Комай се уморих.

Те повървяха още малко и Валка го сложи да седне на един плосък камък до банкета и сам се намести до него. Ефим се обърна с лице към вятъра, притвори очи и мрачно мълчеше.

Покрай банкета безшумно течеше снежна вода, изтръгвайки сплъстената миналогодишна трева. Тук-там из водата стърчаха криви жилави филизи. Струите ги заобикаляха, без да ги накланят.

— Ти си прав — неочаквано произнесе Ефим. — Ще заминем при тате, а там всичко ще се нареди.

— А ти ще оставиш ли пиенето?

— Какво говориш! — горещо откликна Ефим и извърна лице, за да не дъха на Валка на водка. — Проклета да е дано! Не ги обичам тия неща — чуваш ли? Тате не е пил и ние от малки не сме навикнали нито на водка, нито на тютюн…

— Нищо, ти пак се закълни! — настояваше Валка. — Аз не искам да си като Гришка!

— Добре, казвам ти! — твърдо произнесе Ефим и като размисли, добави: — Ти… е да, общо взето, добре!

Валка окончателно повярва. Помълча, после вече с друг тон, без упрек и обида, помоли:

— Само че нека да дружим истински, инак аз не мога, когато с мен не искат да разговарят.

— Подлец да съм! — отвърна Ефим. — Ех, какво да говорим! Само че защо трябва да си разваляш живота?

— Как така да го развалям? — разсърди се Валка.

Той искаше да каже на Ефим: „Ти още нищичко не знаеш — ние заминаваме за Москва! Кирюшкини сигурно вече всичко са уредили. Там теб ще те научат на занаят. Аз ще уча. А после ще заминем за Волга…“.

Но Валка нищо подобно не каза. Той не успя. Ефим го сграбчи с двете си ръце и го притисна до себе си.

— Е добре, край, повече няма! Ти си прав — ти и командвай!

Валка почувства, че сега нищо не трябва да казва.

Мълчаха и двамата. Вятърът отдалеч на талази донасяше шума на бързо приближаващия влак. Изсвири локомотивът. Свирката му — настойчива, продължителна — стихваше само за миг и отново се извисяваше — пак и пак. Така свирят локомотивите на експресните влакове, когато минават покрай гарите.

Ефим тежко се надигна, хвана Валка за ръка и пръв понечи да тръгне, но Валка решително го затегли обратно — към селото.

Двама души вървяха по шосето, гонени от пролетния вятър. И на двамата им се струваше, че нечия широка, топла длан, ги подпира отзад и им помага да вървят. А отстрани не можеше да се разбере кой води — момчето или възрастният.

Ленинград, 1955

Край