Ричи Достян
Двамата (11)

Към края на зимата те станаха като братя. Ефим разказа само на Валка защо и как се е случило това нещастие с него.

Когато започна да говори, той взе ръката на Валка и му каза:

— Свий я на юмрук — после Ефим изпъчи гърди и удари по тях с юмрука на Валка. — Усещаш ли?

— Аха!

На Валка му се стори, че е ударил с юмрук по автомобилна гума — такива бяха гърдите на Ефим.

— Това, братко, също е от греблата… Силата ми ме погуби.

Той помълча малко и каза:

— Чуваш ли как вие в комина?… И тогава беше такъв вятър. Есенно време при нас бурите са люти… Бях отишъл в отпуск при тате — той боледуваше. Веднъж посред нощ ме събуди и ми каза: „На нашия участък е отнесло шамандурата, а идва параход — чува се, свири“.

Погледнах навън — дъжд. Аз право в лодката, фенерите на дъното и — тръгнах… Гребях както ми дойде, по навик… от дъжда никаква видимост! А водата тежи, загребеш я с веслото — тя като земя, на това отгоре и вятърът ме отнася, течението ме влече…

Валка погледна през прозореца. Навън беше синкава селска привечер. Син сняг косо летеше някак покрай земята и все не можеше да падне върху нея. В полумрака на стаята лицето на Ефим се виждаше смътно и от това Валка си представяше по-добре това, което му разказваше.

Ето, лодката се върти по черната вода, дъждът влиза в очите, много трудно е да стоиш изправен в лодка, която подскача, но червеният фенер е поставен в шамандурата и през цялото време вали дъжд, трябва по-скоро да се прибере у дома, а параходът, който свири, вече е съвсем близко, вече излизат от тъмнината неговите светлини, насечени от дъжда, по-добре е да изчака, докато мине параходът, но нали непрекъснато вали и направо е невъзможно толкова време да се чака на дъжда, когато е такъв вятър и… Ефим тръгнал напреко на парахода; от парахода забелязали лодката и свирят ли свирят, Ефим си помислил: „Ще успея“ — и натиснал веслата, а параходът свири ли свири, без да спре.

Ефим успял да премине под носа му точно в това време, когато вече благополучно се промъкнал под самия нос, лодката се разбила на трески, защото параходът не плавал сам — той влачел пробит шлеп, а Ефим от дъжда не забелязал сигналните светлини, които предупреждават за това, нито самия шлеп, който бил привързан от другата страна, ето защо лодката на Ефим попаднала в капан между носа на парахода и носа на шлепа — на Волга това се нарича „шалмач“. Ефим нищо повече не знае; той чул страшен трясък — и край. После — в болницата — той естествено разбрал защо толкова е свирел параходът.

— Друг нямаше да си събере кокалите, а пък аз ей на̀, живея. За какъв дявол само…

Валка сложи ръка върху коляното на Ефим; в този миг много му се искаше Ефим да престане да говори, мъчеше го мисълта: „Ако той беше изчакал малко — нищо нямаше да се случи“.

А Ефим не можеше да спре. Той говори цялата вечер. Валка научи, че вече е на двадесет и пет години, че през тази година е трябвало да постъпи в Нижегородския речен техникум. „Но явно не ми е било писано!“ И сега на Ефим най-много му е мъчно за баща му, който се е надявал, че поне един от семейството ще получи образование. Ксюшка не искала да учи, а той, Ефим, много искал…

Тази вечер и Валка разказа на Ефим всичко за себе си. За смъртта на майка си, за своя тъжен живот тук, в дома на баба си с тая Пелагея. Пък и изобщо за пръв път говореше на глас какво мисли за своя живот.

Ефим го слушаше притихнал. За нищо не го питаше, само поклащаше глава: вярно казваш, то си е така.

А когато Валка свърши, той го хвана за рамото и заедно със столчето го притегли към себе си, наведе се до ухото му и шепнешком му каза:

— А ти плюй, чуваш ли, плюй на тях и толкоз!

Валка въздъхна.

— А аз ти казвам — плюй, няма да векуваш с тях, я!…

Той помълча малко, разтърси Валка с все сила и с някаква закачливост издума:

— Веднъж само да дойде пролетта!

Пак се умълча и вече със съвсем весел глас продължи:

— … Ще заминем с тебе от тук — и дим да ни няма! Чуваш ли, ще заминем на Волга! У дома! При моя баща — виж това се казва човек — високо и тържествено каза Ефим. — А моите приятели, другари… Ех, какво да говорим! Сам ще видиш какви хора са те!

Потиснат от собствения си разказ, Валка не възприемаше сериозно думите на Ефим и смяташе, че просто иска да го утеши като малко момче и затова тъжно произнесе:

— Ти го казваш само ей така, аз разбирам…

— Ей богу, ще заминем! — Ефим все повече се развеселяваше и непрекъснато разтърсваше Валка за раменете. — Представяш ли си как ние с теб ще отидем за риба?! Ама ти какво!

Те дълго щяха да седят така, ако на двора не се бе чуло пиянското пеене на Гришка. Гришка винаги се напиваше, когато Ксюша отиваше в града по работа.

Ефим скочи:

— Хайде да идем да се поразходим. — Той за миг напипа на стената своята куртка, намери шипката си и се облече.

Валка с мъка напипа в тъмнината палтото си.

Когато излязоха навън, през двора от плет на плет се клатеше Гришка, постепенно приближавайки се до къщата и на всичко отгоре с гъгнив глас пееше:

Нашият параход лети напред

спирката е в комунизма.

— Виж го ти мръсника! — тихо изруга Ефим и здраво стисна ръката на Валка.

Валка и сам разбра, че Гришка пее напук на Ефим. Първо, в песента е „нашият влак“, а не „параход“, а освен това преди Гришка винаги пееше: „Една влюбена дама се скиташе до сутринта“.

— Къде ще идем? — попита Валка.

— Води към гората.

Ефим се навъси. Той не каза нито дума повече за Волга. А Валка се обиди: защо трябва да говори лъжи? Никъде няма да заминат и той цял живот ще гине тук.

Бурята малко утихна. Сега духаше остър вятър без сняг. Те тръгнаха през просеката по пътя за шейни.

— Къщата вижда ли се още? — попита след известно време Ефим.

— Не.

— Нека спрем. Казвай какво виждаш.

Валка се развълнува и не можеше да говори.

— Е! — настоя Ефим. — Небето чисто ли е, или с облаци?

— Чисто е.

— Звезди има ли?

— Малко — с виновен глас отвърна Валка.

— Какви са? Казвай…

Слепият стоеше, вдигнал глава към небето, и с горещата си длан мачкаше ръката на Валка, вдървена от студ и вълнение.

— Те — започна Валка — не са гладки… — Той присви очи, помисли и добави: — Сякаш някой ги е надраскал с гвоздей.

— Това е от студа — звездите трепкат, защото небето е чисто и синьо.

— А ти откъде знаеш?

— Все още помня — отвърна Ефим и замлъкна за дълго.

Те повървяха още малко и пак спряха.

— А елите поклащат ли се? Погледни нагоре.

— Поклащат се. — Валка отговори с думата на Ефим, наблюдавайки как в синьото небе вятърът люлее черните кръстове на върховете, как от белите натежали лапи ту тук, ту там посипва снежно брашно, сякаш клоните разперват пръсти и пропускат излишния сняг.

В познатата на Валка гора беше глухо и неузнаваемо. Всичко живо се беше изпокрило, закътало, дори никому ненужните мъртви клони.

Валка погледна Ефим и му се прииска да заплаче. Ефим стоеше като ствол, неподвижен и спокоен, само главата му бавно се обръщаше към посоката, откъдето се дочуваше тъничкото скимтене на вятъра. Той слушаше много странно — с цялото си лице, с шапката, с куртката, а вятърът непрекъснато сновеше насам-натам, сякаш по гората тичаше изгубило се пале.

— На мен, братле, ми е по-добре, когато говориш.

Валка отново се развълнува и започна само колкото да каже нещо:

— Тук преди нас е минала шейна, затова е лесно да се върви.

Те пресичаха просеките и Валка разказваше за тях; излязоха на поляната и Валка разказваше колко хубаво е тук, на горската поляна, и че от другата страна под снега лежи повалена бреза. Накрая той се увлече и започна да описва дори това, което го нямаше.

Ефим приклекна пред него, хвана го за раменете и каза:

— Има у теб, братле, душа! Ех!

След тази вечерна разходка по гората Ефим наричаше Валка „братле“, беше много ласкав, пращаше Ксюша да го вика, ако той дълго не идваше.

Така от възрастта, когато имаш нужда да те погалят по главата, Валка веднага премина в друга възраст, когато е много нужно да ти сложат ръка на рамото и да те попитат: „За какво одеве говорехме с теб?“.

Баба му започна да се чумери и дори се оплака на Кирюшкини:

— Ксюша можеше да се досети: сено за козата или нещо друго… Момчето ходи със слепеца като главѐн.

— Та той ходи по свое желание — проточи леля Лиза. — Златно сърце има.

— За златно, златно е! — в тон повтори баба Варвара, прекръсти се и замърда с устни, а късно вечерта, когато Валка се върна от Ксюшини, тя го попита, без да го гледа: — Ще ядеш ли?

— Благодаря, вече ядох, само чайче ми се пие.

Старицата въздъхна жалостиво и каза:

— А ти, баби, по-малко да беше ял у тях: ще си помислят, че за труда си се храниш.

Валка се изчерви, стана от масата и с такъв гняв се развика, че баба му се изплаши и също стана.

— Това е тя! Това Пелагея го говори, нали?

Той се приближи до баба си, застана пред нея, разкрачил по мъжки широко нозе, и изтърси:

— Глупачка проклета!

Баба му стоеше, без да се помръдне. В тъмните ямки на очите й блестяха сълзи. Валка наведе глава, присви юмручета до брадата си и като пухтеше тежко, проговори:

— Все едно я ненавиждам!

— Господи, прости мен, грешната — бъбреше старицата, — господи, прости! — Тя така си стоеше насред стаята, без да смее да приближи до кревата, на който безутешно ридаеше внукът й.

След този случай Варвара Ивановна кой знае защо се сля във Валкината душа с Пелагея и сега за него баба му и леля му станаха те.

Известно време той се тревожеше да не би те нещо да кажат на Ефим или Ксюша. Той реши да провери, просто да поговори с Ксюша за нещо странично, а тя е такава, че веднага ще проличи дали е обидена. Валка я намери в сайванта, повъртя се около нея, обмисляйки какво да каже и като начало попита:

— Кажи, моля ти се, какво значи „неверник“?

Ксюша се намръщи — всички съседи открай време знаеха от самата Варвара Ивановна, че внукът й не е кръстен. С това тя сякаш предварително се подсигуряваше в очите на хората, в случай че я упрекват дето е неласкава със сирачето.

Ксюша се намръщи и не знаеше какво да отговори.

— А защо ти е да знаеш? — попита тя.

— Така — безгрижно заяви Валка. — Просто Варвара Ивановна често ме нарича така. Тя има странен навик. Отначало здравата ругае, а после дълго мърда с устни, а когато я попитах: „Защо си мърдате устните?“ — тя като подскочи, като ме погледна, че като се развика: „Не е твоя работа, неверник такъв!“.

Ксюша се плесна по коленете и се разсмя:

— Умори ме! Ох… Умори ме!

Тя винаги казваше така, когато я разсмиваха.

— Ама че момче си ти! Знаеш ли какво е това? Така тя се подмазва пред бога!

Валка дори не се усмихна.

А Ксюша продължи с удоволствие:

— Ти това правилно си го забелязал — баба ти има навика да си мърда устните; излъже или напразно наругае, а после моли бога: прости ме мен, грешната! Молитви мърмори.

Ксюша се изсмя веднъж, като явно си представи Варвара Ивановна, избърса с опакото на ръката очите си — едното, после другото и веднага стана сериозна.

— Всички лъжат и бог е лъгал за рая небесен, а най-много поповете за бога. Ако имаше, щеше ли да допусне такова нещастие — две операции, не е шега, и двете нахалост.

Тя притисна ръце между коленете си и поклащайки се, мъчително се загледа в ъгъла, в паяжината, която вятърът полюляваше…

Ксюша дълго седя така. После си спомни за Валка:

— Виж какво ще ти кажа, момче, по-добре да бяха те дали в детски дом. Което си е истина, истина е, че освен държавата си нямаш нийде никого. Бабичката, всички го знаят, от памтивека е пестеливка — косъма цепи на две. В Пелагея злобата е повече от месото. Какво хубаво ще научиш тук?… А там ще си и сит, и умит, и другари по сърце ще си намериш и най-главното, там от теб ще направят човек. Ех, ако зависеше от мен, не само от такива бабички, от живи родители щях да вземам децата, щом тия родители за нищо не ги бива. На моя Гришка кой е баща му? Пропаднало пиянище! Ето че и синът си възпитал по свой образ и подобие!

Валка не слушаше Ксюшините разсъждения относно възпитанието, той мислеше за детския дом. Сега кой знае защо не му се искаше да отиде там, но за себе си реши: ако започнат много да му додяват, ще вземе и ще избяга в детски дом.