Ричи Достян
Тревога (6)

Привечер всичко на тоя свят се уморява и жадува почивка. Небето — от слънцето, дърветата — от вятъра, дори камъкът — вземеш ли го в ръка с цялата си тежест ти казва: сложи ме на земята, аз също искам да почина…

Павлик се беше полуизлегнал в сянката, замислено подпрял глава с ръце и гледаше към храста, които растеше наблизо. В пролуките между клоните езерната вода изглеждаше много по-ярка и тъмна, отколкото в останалото пространство. Павлик все сравняваше и сравняваше и съвсем не можеше да разбере защо е тази разлика.

С вял поглед той изпроводи децата, които пак отиваха да се къпят, забеляза как гледа на това Марс, надигнал глава от тревата. Дори по тила на кучето се четеше, че то не одобрява постъпката им като всяко уважаващо себе си куче, което никога няма да прекали с къпането и с яденето, защото във всичко, освен в любовта към човека, у него много силно е развито чувството за мярка.

После Павлик видя съвсем голия Льоня, който, оказва се, сушеше настрана гащетата си, а сега отиваше към Марс, размахвайки гащите и ризата. Льоня отиде зад гърба на кучето, хвърли дрехите на тревата и се намести удобно, облегнат на Марс като на облегалка на диван. Павлик наблюдаваше всичко това с ироничен интерес — той не познаваше нито увлечението по животни, нито завистта. Неусетно заспа.

Лицето му беше спокойно като това езеро, умиротворено от безветрието. Той спеше върху положения под бузата си лакът, свикнал да заспива където го застигне сънят: при шепот, при говор, при смях: в задуха, в суетнята и цигарения дим на прелестните вечери на баба му Юлия. Имаше дори случай, когато той заспа върху модната пантофка на една девойка, качила краката си върху дивана, нещо, което категорично се забраняваше на Павлик.

Но в дните, когато любимият ученик на баба му Волдемар донася магнетофонен запис, Павлик съвсем не може да заспи! Той превъзходно понася ултрасъвременната музика, убеден, че тя е написана за деца.

А възрастните получават маса удоволствия не толкова от музиката, колкото от Павлик.

Волдемар включва магнетофона, лентата леко бръмчи, все още не издава никакви божествени звуци, а очите на Павлик вече блестят с жаден блясък. И — ето, моля — прас! — счупва се стъклото на прозореца и в дългата загадъчна тишина се сипят парчетата, докато това нещо не се прекъсне от локомотивна свирка, но за да не оглушеят хората, свирката престава и някой предпазливо започва да чука на вратата, а в същото време, наистина все още далеч, са пуснали фрезерна пила и тя нахлува в стаята с такъв подлудяващ писък, че девойките трябва да придържат кулите от коса върху главите си — те притискат длани до ушите, но напразно! Вече всичко отдавна е свършило и лентата издава само благородна тишина, но скоро я нарушава един лошо възпитан човек, който си чисти обувките в стаята: ширк-ширк, дявол знае колко време! На Павлик дори му замириса на вакса, но той е готов да понесе всичко заради края, когато след порядъчен откъс от тази, както казва баба му, благородна тишина, в много звънлива кухня се сгромолясват купища тенджери! Павлик не е в състояние да изслуша този заключителен акорд без вопли на възторг. А за девойките просто му е жал — те се състаряват от усилие поне нещичко да проумеят.

Кой знае защо Павлик зле понася старите романси, особено тези, в които несравнимият майстор се залавя с нещастната маймуна; Павлик, който не разчита на себе си, предварително се сгушва в най-тъмния ъгъл на дивана и плаче там безспир, после незабелязано се измъква от стаята, отива в кухнята и си плиска лицето със студена вода, за да не заспи. След плач страшно му се доспива, а да заспи в разгара на вечерта, макар вече да е дванадесет, е глупаво. Та тъкмо тогава се случват невероятно интересни неща, както например миналата събота.

Отначало Волдемар го нямаше.

Девойката, която винаги седи до него, дойде в Соснови Бор с мотрисата и каза, че Волка ще дойде по-късно.

Около дванадесет през нощта всички се втурнаха към отворения прозорец. В двора влезе зеленият „Москвич“ на Волдемар. Вратичката се хлопна и той се появи, но не сам! Той докара стрида. Само една, но тя бе напълно достатъчна, за да потресе въображението на Павлик, който сам можеше да изтърпи какви ли не мъчения, но не можеше да понася, когато друг се измъчва пред него.

Опитайте да произнесете в присъствието на Павлик думата „кенгуру“. Той ще побледнее! Баба му Юлия и досега нищо не може да разбере. Тя е убедена, че на момчето му е провървяло — не всеки има късмет да види кенгуру с бебе, а Павлик изтръпна само при спомена за това. Той никога няма да повярва, че може да се родиш с такъв джоб на корема. Убеден е, че служителите от зоологическата градина са пришили джоб на живото кенгуру, за да не се занимават с кенгурчето.

Относно стридата Павлик също имаше свое мнение. Той смяташе, че Волдемар е полудял: Волдемар каза, че това нещо ще го гълтат живо! За щастие никой нямаше опит в гълтането на стриди. Нещо повече, как щяха да я разтворят?

Всички отидоха в кухнята.

Дълго се мъчиха. Баба му ходеше зад гърбовете на младежта и им се караше. Значи малко четат френските класици! Волдемар мърмореше, че ще се справи с този деликатес по руски. Той удряше стридата с дръжката на машинката за мелене на месо. Стридата се изплъзваше и стреляше по кухнята като костилка на праскова, извадена от компот.

В края на краищата счупиха стридата.

После я отнесоха в тоалетната, хвърлиха я в чинията и пуснаха водата.

Павлик седеше в интимния полумрак на дивана зад гърбовете на девойките. Повръщаше му се. Очите му сами се слепяха. Но след това, което се случи в кухнята, той не можеше да заспи. Гледаше девойките, учудваше се защо главите им са толкова големи, макар и да знаеше, че това не са глави, а прически. Главата на баба му Юлия сега също е два пъти по-голяма, отколкото миналата година. И въпреки това, когато гледаше прическите отзад, Павлик изпитваше странно усещане.

На всички им беше весело. Главите се поклащаха, а Павлик се страхуваше, че те — такива големи и леки — ще се откъснат и ще литнат към тавана.

Картечна стрелба и кучешки лай събудиха Павлик.

Той вече седеше и очите му бяха широко отворени, но не можеше да допусне, че само преди секунда е спал, а сега не спи и двама мотоциклетисти наистина заобикалят езерото и наистина лае куче, защото такива неща много често беше гледал по телевизията.

Двамата големи мъже с брезентови костюми вече заобиколиха езерото и навлизаха в гората. Неравната пътека подхвърляше моторите им и човек оставаше с впечатлението, че тези хора препускат на нещо такова, което всяка секунда може да се взриви.

На десетина крачки от бора, под който седеше стреснатият Павлик, песът се мъчеше да се отскубне от каишката. Муцуната му, като пистолет, беше нацелена след изчезващите мотористи. В небето ехтяха залпове от нетърпим лай.

— Работници от промишления комбинат — придаде си важност Гришка и с крак посочи някъде в далечината. — Работят ей там, зад второто езеро.

Кучето още лаеше, но неохотно, сякаш от скука. То дори хвърли към Гриша гнуслив поглед и приклекна в тревата върху силните си като ресори лапи.

Непонятна за човека досада така разпъваше Марс, че той дълго още ръмжа през зъби: не му разрешиха да се понесе, да ги догони, да излее всичко, което се беше натрупало в огромната му кучешка душа.

И отново беше тихо в този въображаем кът на земята — сред усамотените борове, горещия сън на тревата, умиротворението в равните брегове… И въпреки това нещо безвъзвратно се беше свършило… Изчезна тайнственото родство със земята, отнесоха го двата великолепни мотоциклета. И езерото сега е като изкуствено езеро в градска градина.

— Ей! Павле, ти какво правиш сам?

— Нищо не правя, лежа.

— Тогава ела да лежиш при мен.

— И тук ми е добре — виждам всичко.

На Гришка му се искаше да подхване Павлик — поне да каже нещо необичайно.

— А ти добре си похърка…

Павлик нищо не отвърна. Той местеше по лицето им чистите си, блестящи след хубавия сън очи. Дали зеленикавият цвят на тези очи, дали способността му да гледа на живия човек като на дъска от пода, ги правеха прилични на котешки.

— Защо ли толкова се забавиха? — попита Володя.

— Е! А къде е Вишневата Кофтилка?

Льоня беше наблизо. Той спеше в много неудобна поза.

— Ужасно ми се яде — каза Гриша, който много повече страдаше от унинието, отколкото от глада. Той стрелна с поглед Павлик веднъж, дваж и после попита: — Слушай, а може би ти искаш да станеш поп?

Костя побутна Гришка в хълбока и се обърна към Павлик:

— Кажи какво правиш по цял ден?

Това озадачи Павлик.

— Живея — отвърна той и за дълго спря върху лицето на Костя спокойните си, красиво удължени към слепоочията очи.

— Ти имаш ли приятели? Да речем, хлапетата от вашия двор? Не тук — аз за Ленинград те питам: имаш ли там с кого да играеш?

Най-после Павлик се усмихна:

— Разбира се! Ние сме много. Ние такава атака направихме на втория вход… и го превзехме, макар той да се смяташе за непристъпна крепост. Изобщо този бой трябваше да го спечелим ние, но за всичко е виновен Миша Буравльов.

Павлик наведе очи. Той си спомняше неща и все повече се разстройваше.

Костя каза:

— Много важно, загубили сте един бой…

— Не е там работата — много развълнувано проговори Павлик, — аз не можех да постъпя другояче и го прррогоних, макар той да се смята за мой приятел!

— Наклеветил ли те е пред някого?

— Какво говориш!… Хиляди пъти по-лошо… — Павлик вдигна юмруци над главата си и силно се удари по коленете. — Половин час след измяната той се осмели да дойде при мен!

Володя и Гриша се спогледаха. После Гриша плю за пореден път и като се обръщаше към Костя каза:

— Нормален луд, отдавна го разбрах.

— Самият ти си ненормален луд, а Миша е изменник! Сега аз го мразя и…

Павлик скочи, сякаш под него нямаше трева, а пружинен матрак. Той твърдо застана в позата на Суворов, сочещ със сабята си пътя на войските. Ръката на Павлик бе устремена някъде надалеч и нагоре, под върхарите на боровете. Погледът му също бе устремен натам.

— Той е страхливец! — заяви Павлик на белите облаци.

— А какво толкова е направил Мишка Буравльов? — с най-обикновен тон попита Володя.

— Моля, ще ти кажа! — все още вдъхновено извика Павлик и изведнъж се усмихна.

Пружините в тялото му се отпуснаха и той седна. Кръстоса краката си по турски. Опря лакти върху коленете си и облъхвайки всички поред със светлината на запалените от тайната очи, с отчетлив шепот заговори:

— Него го притиснали с гръб към радиатора… дори никъде не го ударили, е, може би съвсем леко… аз дори мисля, че той не е страхливец, а навярно е глупак! Целият кошмар се състои в това, че аз повече не го видях…

На всички им стана интересно.

— А какво стана с него след това?

— Вие сте много странни хора — разсърди се Павлик, — нали ви казах, че го прррогоних завинаги, а в това време дойде таксито и ние с баба заминахме за тук — сега разбра ли?

— Разбрах — откликна Костя, — но ти не ни каза какво лошо е сторил Миша Буравльов.

— Как — какво? Той издаде нашата парола.

— А каква беше паролата — потривайки ръце, попита Гриша, — жаба или Чапай?

— Буксус — много сериозно отговори Павлик, а после дълго гледа на своите нови приятели като на луди, защото всички те се търкаляха по гръб, ритаха с крака и ревяха: „Защо — буксус?“, „Защо буксус?“.

— Защото вие нямате слух! — завика Павлик.

Когато всички се успокоиха, той им доказа това:

— Буксссс-су-сс… Чувате ли? Тази дума можеш да я изсъскаш и враговете няма да я чуят. Има още една удобна дума — шши-на…

После Павлик им даде урок по сценична реч и се смя заедно с всички, защото примерите, които той привеждаше, та езикът да не се подмята в устата, а да прави нещо бяха наистина смешни. „Купи купу пик“. Гриша изнемощя от глад и смях и лежейки на тревата, стенеше: пук-пук, пик-пик…

… Издръжливостта им стигна само до подялбата. После се нахвърлиха върху храната, като святкаха с очи и сумтяха.

Вкусът на вятър по устните, вкусът на хляба… на сиренето, на лука, на студените картофи и на евтиния салам отсега нататък ще стане най-хубавото нещо на света.

Преди час всички окончателно обикнаха Марс с неговите умни очи и твърд прохладен нос и сега го гощаваха и просто се разтапяха, като гледаха как кучето деликатно взема храната от ръка. Просто да се чудиш кой и как е научил бившия вълк да взема сандвичите с крайчеца на предните зъби.

По езерото като лебеди, без да вълнуват повърхността, заплуваха облаци. Вятърът съществуваше само там — високо. А долу беше великолепна жега! Нея също я обикнаха днес заради вида на замаяните борове, миризмата на смола, за насладата да се пъхат в прохладната вода. Сега те обичаха всичко — и небето, и земята, и новата трева, специално израсла за тях през пролетта.

Този ден беше дълъг като живота, защото в него се случиха извънредно важни събития: към залез, без самите да осъзнават това, те престанаха да са си чужди. На брега на горското езеро стихийно възникна още една никому неизвестна република, каквито възникват само в някои училища, в някои дворове, в някои лагери, даже на някои улици.

Република на свободни и равни. С чисти и честни души, отново преоткрили извечните истини на битието — много сурови и много човешки.

Гриша вдигна всички и каза:

— На връщане ще минем по друг път — той е по-къс.

Те тръгнаха след него, заобиколиха езерото и се озоваха в началото или в края на много красива пътека, която излизаше право от водата, виждаше се по пясъка на плажа, после минаваше през гъстата трева по края на гората, след това право и някак необикновено тържествено влизаше в гората, и изведнъж сякаш здравата си беше пийнала, започваше да криволичи.

Весело беше да се върви по пътека, която обхожда всяко дърво. Но това скоро им омръзна и Костя каза:

— Никога няма да повярвам, че този път е по-къс.

Гриша премълча. В подобни случаи вместо приятеля си отговаряше Володя, но той едвам тътреше крака — от редовното и явно твърде нормално хранене Володя беше пълничък и се уморяваше най-бързо от всички. И от слънцето изгоря повече от другите. Дори повече от Вика, която два пъти извървя в тоя пек дългия път. На нея й се позачервиха ръцете, челото и носа. А Володя целият беше с цвят на шунка. Дори ушите на нещастника бяха подпухнали.

Най-добре се чувстваше Льоня: и се изкъпа, и се наспа, и се нахрани, а сега шляпаше така, сякаш денят едвам започва.

Слава също беше в отлично настроение, дразнеше го само Павлик, който се лепна за Вика веднага щом те се върнаха на езерото с храната и вече не се отлепи от нея до края. По целия път на връщане той й разказваше нещо, караше я да спира, вглеждаше се в очите й. Кой знае какво й разказваше за себе си, та Вика на два пъти се наклони и го целуна по темето.

Към залез слънцето започна да сивее. А те все вървяха, докато стигнаха до една ливада, опасана с борове.

Кафяв кон с неподстригана руса грива и дълга руса опашка пасеше на воля сред цветя и треви. Такъв кон никой от тях не беше виждал с очите си. Такъв се срещаше само насън или в приказките. Изобщо не им се вярваше някога да е впряган.

Като забеляза хората, конят плавно вдигна глава и впери в тях изпитателно отчужден поглед. Децата се смутиха, сякаш се почувстваха влезли в чужд дом без разрешение. Всеки бе убеден, че конят гледа именно него.

— Да вървим — каза тихо някой.

Тясната пътечка, която едвам сребрееше със стъбълцата на отъпканата трева, пресичаше ливадата отстрани.

Когато те най-сетне се изравниха със стопанина на ливадата, стана ясно, че конят през цялото време е гледал кучето, а не тях.

Марс ръмжеше, без да спре, със замислен, незлоблив бас: той не понасяше животни, които бяха по-големи от него самия.

Захладя. Редичката гора, изпъстрена с храсталаци и широколистни дървета, се осветяваше от огън. Гриша ги водеше натам — срещу заревото, а оттам на широк фронт, нараствайки, се търкаляше по гората тътен.

— Ей! По-скоро!

Те затичаха след Гриша, раздвижвайки дърветата.

Гората неочаквано се отдръпна. Децата спряха пред висок насип с релси по гребена. Те изскочиха срещу залеза…

Огромно, близко, нетопло слънце докосваше релсите.

Мотрисата вече летеше към него и слънцето попадна под колелетата: червени, черни, червени, черни, червени дискове гърмяха цял век!

Насипът под колелетата тежко дишаше.

Когато влакът отмина, те отидоха да гледат релсите — отново прохладни и сини. През това време слънцето влезе в близката гора и тя възторжено запламтя.

Малките човечета седнаха на топлия пясък, изпитвайки още едно блаженство — блаженството на умората, когато тя напуска човека.

Мълчаливи и сдържани, те седяха, усещайки как самата земя притегля към себе си натежалите им тела. Привечер всичко на тоя свят се уморява и жадува почивка — небето от слънцето, дърветата от вятъра, дори камъкът, вземеш ли го в ръка, с цялата си тежест ти казва: сложи ме на земята, аз също искам да почина.

Няколко щастливи дни подред, дори няколко часа — това е необикновено много.

Дребните неприятности, които се вмъкваха в живота на седемте човека и кучето, не влизаха в сметката, защото те нахлуваха отвън, а истинското щастие тъкмо в това се и състои — да не ти причиняват злини близките.

Слава почувства това много остро, макар и неосъзнато. Той така бе привързан към всички, тъй му бяха нужни сега всички без изключение, че дори не можеше да си представи как ще се раздели с тях през септември.

Когато Костя угаси навсякъде лампите, веднага по-осезаемо се почувства колко прохладна е тази нощ.

И горещината, и болката, и мирисът на изгорялата от слънцето кожа доставяха радост. На Слава му се струваше, че той никога няма да заспи, а ще лежи така и ще усеща тялото си и целия този дълъг ден, в който от началото до края имаше само хубаво.

Викът на майка му отдавна излетя от ушите му. Ругатните за пръв път отскочиха, но и за пръв път в живота си той така силно страдаше от срам. Просто изнемогваше, страхувайки се, че Вика чува какъв изверг е той и че песът му е по-скъп от майка му. Затова пък веднага щом се отскубна да нощува при тях, мигновено забрави всичко.

През отворените прозорци на верандата, без вятър струеше влажната бяла нощ.

Слава спусна ръката си, искаше да я провре под миндера, искаше да докосне Марс, но не посмя: ами ако изведнъж в съня си не разбере, че е свой? Слава пъхна ръката под бузата си, притвори очи и веднага му се запривижда: ето тук до миндера седи Марс и подлага глава под дланта на Вика. Тя лекичко го гали и казва, че той е хубаво куче, красавец и умник! А той, нахалникът, мигновено се съгласява и размахва опашка, и присвива уши, и дори целият трепери от удоволствие.

Слава нямаше представи какви честолюбиви същества са кучетата! Не знаеше, че за тях похвалата понякога е по-важна от храната и водата. В момента той мислеше — цялата работа е в нея, в ръката на Вика и примираше от радост, сякаш Вика галеше него самия.

Половин час мина оттогава, а всичко това вече се бе превърнало в минало, оставайки само в дъното на душата му като една безтегловна, радостна топка.

През проточилата се дрямка Слава приближи до себе си тази радост и я заразглежда късче по късче.

… Просеката, полегатият пън. Това беше когато отиваха в Соснови Бор за храната. Те вървяха на порядъчно разстояние един от друг — така Слава се чувстваше много по-добре. От този полегат пън, до първите къщи на селището, Вика му разказваше за Молдавия.

Той напрегнато слушаше, но без много да се задълбочава, защото прекалено се радваше — не е забравила! Той също не беше забравил какво му беше обещала в деня, когато братът и сестрата загубиха „финансовата си независимост“. А сега ето тя върви и разказва за живота на баба им Виктория на юг. (Значи тя носи нейното име.) Но най-голямото удоволствие предстоеше тепърва, когато Вика заговори за плодовете и изведнъж стана една вдървена-вдървена и занарежда високопарно. Най-сетне той разбра откъде идва този идиотски навик и загадъчните фрази! Съвсем не от някаква неизвестна нему книга, а от Викиния живот. Сега специално за него тя изобрази: Константин, ти плюеш на бащината къща и О, Виктория, прибери си чорлите! И още нещо много сложно за стоманената воля, за асфалта и озона и вече съвсем непонятно защо за интересите на държавата. Но Слава, все едно, беше щастлив.

Когато тя престана да имитира баба си Виктория, пак стана тъничка и гъвкава, често обръщаше лице към него и очите им се срещаха, Слава потъваше в тях за няколко дълги секунди, целият олекваше, а на главата му ставаше хладно.

— Представяш ли си? — казваше Вика и го гледаше. — Не, ти не можеш да си го представиш — ние с Костя намразихме гроздето! Вместо хляб — грозде! Вместо вода, тоест течности — грозде! И още тия… мууухи!

— Аз също ненавиждам мухите!… — Относно гроздето Слава премълча, защото да намразиш гроздето — е все едно да ти омръзне да пиеш лимонада или да ядеш сладолед.

Вика разправяше още подобни чудновати неща, но Слава не искаше да се напряга. Той блаженстваше и с всички сили се мъчеше да си дава вид, че внимава, а самият повече я зяпаше, отколкото да я слуша. От време на време се плашеше: но защо тя е толкова красива?…

Като лежеше сега със затворени очи, той напразно се силеше да си представи Викиното лице изцяло. Но без успех: ту ще види носа й като играчка, ту ухото като здрава бяла раковина, притиснато към тъмните й коси; ту малката уста като две мандаринени резенчета. А какви очи има Вика! Сигурно никога няма да разбере, защото той съвсем не издържа погледа й.

От прозореца струеше хлад. Слава рязко се обърна по гръб и замря. И изведнъж почувства под себе си топлия пясък, после еластичното докосване на водата, после без никаква връзка си спомни:

— Ти уморен ли си?

Те мъкнеха храната към езерото.

— Има си хас!

— А аз много бързо се изморявам, но татко не трябва да знае…

Слава разбира, а попита:

— Защо?

Тя се обърна и така го изгледа, че той отново престана да чува думите й. Гледаше я как красиво движи устните си, кимаше одобрително с глава, а в действителност нищо не чуваше и не разбираше — само се учудваше: откъде се взе таз приятна глухота? Не само приятна, а по-скоро прилична на радостен ужас! А после това премина и в края на краищата разбра защо баща й не трябва да знае, че тя така бързо се изморява. Той просто се досети от думата „поход“, която вече чу. Следващата година (това тя и преди му беше казвала) те се канят да отидат на туристически поход…

А после той започна да чува някакъв смъдящ, проникващ в душата му звън. Поклати глава — мислеше, че звънти в ухото му. Започна да гадае — в кое? Оказа се, че звънти напеченият бор. Високо в тънкия ствол и по клоните, нагрети до прозрачност, се поклащат и звънтят медни пластинки. Под бора Вика и Костя са хванати за ръце с вдигнати нагоре глави и също заслушани, а Слава стои настрана в много лошо настроение — терзае го завист, че Вика не е негова сестра и не може да я вижда непрекъснато. А те стоят, естествено, гърбом и не му обръщат никакво внимание.

Наоколо е неописуема жега. Мъхът тлее. Върховете на боровете започват да се разтапят и вече се огъват като размекната свещ.

Слава се обърна… отметна завивката. Тялото му тутакси престана да звънти, обляно от прохладата, струяща от прозореца. Веднага забрави видения сън — в новия навлизаше леко… Сива птица го подхвърли в небето, падна заедно с него и отлетя… Уверен, че просто мисли за нея, той самият лети в прохладната бездна на небето, а птицата уморена заспива. И никога нищо не сънува… Аз също нищо не сънувам — колко е хубаво…