Ричи Достян
Тревога (4)

Да не ти причиняват злини близките — ето истинското щастие.

Най-после настъпи понеделник. Слава обу новите си кецове и се накани да изтича до съседите, но оттам се носеха такива звуци, че той размисли.

— Ай — глухо се чуваше отвъд стената — емм… блуу-у…

Слава се пльосна на кревата, слушаше и не вярваше на ушите си. Той поседя още мъничко, после грабна кофата и изскочи на двора.

Когато се връщаше с пълната кофа, до стъпалата на техния вход беше застанал Костя и преспокойно дялкаше нещо с джобно ножче.

— Ти какво правиш?

— Нищо, просто опитвам ножчето.

— Ново ли е?

— Не, бях помолил татко да го наточи. Добре го е наточил.

— Покажи ми го.

Като подаде джобното си ножче на Слава, Костя се сепна:

— Къде гледаш? Какво ти става?

— Аха — каза Слава и пак впери поглед към верандата. — Майка ти ли така яко повръща?

— Да не си полудял? Те още вчера си заминаха. — Костя се огледа, ослуша, разбра и едва не се строполи по стълбите.

Слава вече се усъмни в предположенията си.

— Това е Вика! — през сълзи се смееше Костя. — Вика учи английски ез-зик!

— Лъжеш, това не е нейният глас!

— Разбира се, че не е… леле божке, ти ще ме умориш! Има такива грамофонни плочи… уроци по английски език, не знаеш ли?

Слава мрачно мълчеше. Искаше му се да изчезне, но Костя разбра всичко и тутакси престана да се смее:

— Слушай, Слава, аз отдавна исках да те питам: защо така се сърдиш, когато нещо не знаеш? Мама на нас непрекъснато ни повтаря: ако не знаеш — попитай, в това няма нищо срамно. Невъзможно е всичко да се знае. Аз самият доскоро също нямах понятие, че има такива самоучители. През зимата мама купи шест плочи, но ние не можехме да се занимаваме, защото нямахме грамофон, чак сега купиха и ни го донесоха. Искаш ли да учим заедно?

— Добре — каза Слава. — Само че после. Сега не мога.

— Аз също не мога, омръзна ми, а на нея, виждаш ли, не. Но изобщо е прекрасна работа — трябва само да слушаш и да запомняш.

— Добре — повтори Слава, знаейки твърдо, че нито ще слуша, нито ще запомня, макар да има отлична памет. — Вие ядохте ли вече?

— Още не.

— Аз също. Хайде след закуска да отидем някъде.

— Добре, но аз първо трябва да изтичам до магазина.

Нямаше за къде да бърза, но на Слава не му се седеше на масата. Той се приближи до прозореца и прав задъвка хляб със салам. Нагълта се, пи мляко, излезе на двора и видя Вика. Тя крачеше с китка зелен лук, като го държеше с перата надолу и беше някак много опечалена и занемарена.

Слава страшно искаше да разбере накъде е тръгнала с тоя лук и я последва. Вика забави крачка, неочаквано му се усмихна и го попита:

— Ти вчера къде изчезна? Ние искахме да те запознаем с татко. Той питаше за теб.

— А той истина ли е капитан втори ранг?

— Да, защо питаш? — отговори Вика.

— Лъжеш!

Вика погледна втренчено Слава и попита:

— Слушай, да не би вашите да те бият? Защо си такъв?

— Какъв?

— Понякога направо е невъзможно да те слуша човек. — После тя много хубаво му се усмихна и добави: — Не се сърди, моля те, но си е истина.

На Слава на часа му изчезна желанието да се озъби: „Сигурно вас ви бият в къщи“! Той попита:

— Къде си понесла тоя лук?

— Ох, Славочка, ние не оправдахме доверието! Ти не можеш да си представиш дори колко лошо е това.

— Кое е лошо?

— Всичко е лошо… Ние с Костя загубихме финансовата си независимост. Сега хазайката ще ни готви, докато не се научим да живеем според възможностите си… Сега разбра ли?

— Разбрах! Със сладоледа значи край!

— Не, за сладолед мама ни остави, но ти не знаеш какво ни очаква после.

— Какво? — попита Слава, макар и да не го интересуваше това. Беше му много приятно, че тя споделя с него всичко.

— Молдавия — тъжно произнесе Вика и Слава сякаш го хлопнаха по главата — той пак нищо не проумяваше. Но Вика го избави, тя каза: — После ще ти обясня, а сега хазайката ме чака и трябва да й помогна.

Тя си отиде, а Слава продължи да стои като шашнат: всичко у тях не е като у хората. Заплашва ги някаква Молдавия… Но Вика все пак е добра.

В единадесет и половина приятелите се събраха до камъка и решиха, че Вика ще остане да помага на хазайката, а Костя и Слава ще отидат на гарата за сладолед.

Докато вървяха към гарата, Слава между другото попита:

— Какво правихте вчера толкова време в гората, нали още няма гъби?

— Нищо не правихме — просто се запознавахме.

— С кого?

— С гората.

— Стига си се занасял!

— Истина ти казвам. Опитвахме да разпознаваме птиците по гласовете. Но е трудно. Вика има добър слух, тя вече може, тя изобщо познава птиците, а аз — не. Жалко, че тук наоколо има само борове, само на едно място, на полянката, аз определих няколко трепетлики и лешникови храсти.

— А за какъв дявол ти е притрябвало това?

— Просто е интересно, а на теб не ти ли е?

— Аз не съм и мислил — каза Слава и му домъчня. Стана му обидно, че на Костя му е интересно, а на него му е все едно.

Перонът беше празен. Всичко живо се бе изпокрило от жегата в унилата сянка на прашното здание.

Компанията се беше разпростряла нашироко, лижеше ескимо и вече смътно мечтаеше за втора порция, защото ескимото не е нищо друго освен един голям прохладен бонбон и винаги е малко…

Прозрачният звук на бързо отдалечаващия се влак още достигаше до гарата, когато в слънчевия отвор на вратата неочаквано се появи куче. Немска овчарка. Голяма. Огненорижа. Поспря за миг, после влезе в помещението и пред очите на децата се превърна в голямо черно кутре с белезникави петна по козината. Такъв беше истинският му цвят.

Като държеше муцуната си съвсем близко до пода, кучето притича до будката за вестници — след него се влачеше хубава кожена каишка. Сега момчетата окончателно разгледаха кучето. Явно то не беше кутре, а по-голямо. Ако се сравни с човешката възраст, излизаше, че е примерно на дванадесет-тринадесет години — почти връстници са.

„Търси“ — помислиха те едновременно.

— Леле, момчета, това куче е от бързия влак!

— От къде на къде?!

— Тук никой няма такова, а после вижте — каишката!

— Разбира се — каза Володя, — тук никой не се разхожда с овчарки. Те са или вързани на верига, или си тичат из района като диви.

Без да обръща внимание на децата, кучето няколко пъти обиколи залата и отново се върна до будката.

Володя тихо и предпазливо подсвирна. Кучето рязко откъсна нос от пода и всички видяха колко красива глава има. Великолепен нос, разногледи кафяви очи, обкръжени с черно; остри, щръкнали уши. Кучето гледаше Володя втренчено. В продължение на две-три секунди изразът на очите му се менеше: въпрос, надежда, упрек, въпрос. Подвижните хълмчета над очите също придаваха човешки израз на тази красива глава.

Овчарката отново наведе муцуна и закръжи из залата, небрежно като кутре, разпервайки лапите си. Естествено, всички разбраха, че тя търси.

Момчетата последваха кучето на перона, който след заминаването на бързия влак моментално беше опустял.

По високите платформи се виждаха малки групички хора. Двама мъже спореха за нещо, но и те скоро се скриха в бюфета.

Кучето бързо прекоси перона и стигна до коловозите. Тук, на края на перона, откъсна нос от горещия пясък, вдигна високо глава, погледна надясно, после наляво, като се облизваше развълнувано и пристъпяше от лапа на лапа.

— Ама че е глупаво — равнодушно каза Слава, — хем вижда, че няма никой, а търси. Или то може би мисли, че стопанинът му ще излезе изпод земята?

— Не му завиждам на тоя човек — каза Костя. — Навярно някой е отворил вратата на купето случайно, докато той е бил слязъл за вестник.

Гриша погледна Костя иронично:

— Откъде пък знаеш? А може би просто е искал да се отърве от него?

— Не мисля, такова хубаво куче…

Овчарката отново се затича към гарата, навела нос ниско над горещия пясък. В това време от бюфета с трясък се измъкна един пиян.

Овчарката се обърна на шума и за малко да се спусне към човека, но веднага откри грешката си и децата престанаха да се смеят, като видяха как вирнатата за бяг опашка печално увисваше и се спускаше все по-ниско и по-ниско, докато съвсем увисна.

Пияницата в последна сметка падна и тъкмо тогава забеляза кучето, но прекомерно дългите му крака така се оплетоха, че дълго не можа да ги оправи. Докато се занимаваше с тази трудна работа, колкото и странно да е, пияният не забрави кучето. Той го примамваше: „Ма-нюнечка, ела при мен, аз те обичам“.

Момчетата примираха от смях.

Овчарката приклекна за минута и отново влезе в чакалнята. А пияният си остана седнал и за известно време просто приличаше на хлапе, което си играе на пясъка. Щом малко си поотдъхна, той започна да се бори със земята: отблъскваше я от себе си, удряше я с тежката си лапа, а тя безмилостно го притегляше към себе си.

Но той беше упорит човек и все пак се изправи на крака!

Момчетата, скупчени настрани, очакваха по-нататъшните събития.

Кучето отново се появи в отвора на вратата и за дълго замря. То губеше надежда, повече не му се отиваше на перона, но нищо друго не му оставаше. Постоя още. И отново душеше, и отново тичаше натам, където прекъсваше следата. А пияният стигне ли дотам, непременно ще го види. Гриша пръв се досети и с гръмогласно провикване „Хей“ накара всички да настръхнат.

Децата зорко следяха пияния. А той доста добре се крепеше на краката си и с невинен поглед шареше по ослепителния пясък. Човек можеше да помисли, че той е изпуснал нещо и сега спокойно го търси. После изведнъж като се спусна от мястото си, аха да клъвне с нос земята, разперил ръце и колене, за да не падне — и право към кучето! То отскочи, подвило опашка.

Момчетата възторжено ревяха; това явно ласкаеше пияния и той вече старателно зашляпа в позата на човек, който за пръв път през живота си лови кокошка.

Цялата тумба тръгна подире му, но тогава на Гриша взе, че му хрумна:

— Ей!… Та той сега ще го пропие!…

— Дявол да го вземе! — изрева Слава и се втурна напред. — Това е наше куче, ние първи го видяхме.

Останалите също последваха Слава, вклиниха се между кучето и пияния и тръгнаха подир кучето — където то, там и те.

Тези маневри, обаче, се оказаха напразни, защото след минута пияният съвсем забрави за кучето, пък и не се канеше да го лови, той просто се клатушкаше. А скоро него изобщо го откараха в изтрезвителното.

Децата останаха сами на опустялата гара. Беше средата на деня, когато влаковете идват по-рядко.

Овчарката сега приклякваше час по час и тогава децата се приближаваха до нея. Най-смел се оказа Льоня. Той неизменно заставаше пред вълчата уста, но овчарката не поглеждаше никого. На децата дори им се струваше, че тя се извръща настрани, когато се натъкне на нечий поглед.

Костя каза:

— Ние с Вика мечтаехме за такова куче.

Гриша с недоверие ги погледна:

— Намерили за какво да мечтаят!

— Хайде да отидем при дежурния на гарата, може пък този човек да се е обадил вече в Соснови Бор.

Гриша се изкикоти:

— Ама че го рече… ако беше звънял, кучето отдавна да са го хванали.

— Но нали не може да се захвърли кучето. Хайде да се опитаме да настъпим каишката.

— Че настъпвай я, аз не ги обичам тия…

— Страхуваш се — подкачи го Костя.

На това Гриша отвърна с изключително пренебрежителен поглед, искаше да си премълчи, но не се сдържа:

— На мен от кучета ми е дошло до гуша! Първо лято живея без откачени.

Слава също искаше да каже нещо, но не го каза. От минутата, когато Гришка изрева, че пияният иска да пропие кучето, го овладя странно безпокойство. Той поглеждаше натам, където изчезна влакът и сякаш очакваше нещо. Жълтата далнина го притегляше към себе си, притисната в пепелявата клисура на гората; само релсите с блясъка си му пречеха да вижда. Той гледаше нагоре в прозрачната мъгла над железопътната линия, към пъргавите струйки въздух, който излизаше сякаш от земята и постепенно се разредяваше.

С цялото си същество Слава долавяше идващото оттам непонятно безпокойство.

„Излиза, че това голямо красиво куче и хубавата кожена каишка, от която могат да се изрежат нови каиши за старите ски, са ничии? Може да ги вземе който си иска? И да ги пропие, който си иска?!“

Слава неволно се приближи до овчарката и затърси с очи края на каишката. Забеляза, че от тичането нашийникът се е обърнал и каишката виси под муцуната й като връзка.

Гришка огледа приятелите си с нетърпелив поглед. Тази история започна да му дотяга — на него отдавна вече му се искаше да се раздвижи и пошуми.

— Е, а после? — попита той, иронично присвил устни.

Слава го поизмести мъничко настрани, озова се зад гърба на Льоня и каза:

— Трябва да почакаме да се изправи и тогава да настъпим каишката й.

— Интересно — прихна Гришка, — вие нормални ли сте или не? Защо наричате песа „тя“?

Слава се изчерви не само от смущение, но и от злоба.

Костя също се изчерви. Льоня не се интересуваше от този разговор, както впрочем и другите. Той стоеше, гледаше, от време на време нещо тихичко си мърмореше.

— Между другото, така е! — това го каза Володя. Понякога той повтаряше след Гриша като ехо.

— Е, добре, стига, хайде по-добре да помислим на кого да го подарим — каза Костя.

— Ще го отведа у нас — решително заяви Слава, без да се замисля в момента защо му е нужно това. Сега беше важно да не го вземе друг, защото да имаш куче — това е много повече, отколкото да нямаш, а после ще видим как ще я караме.

— Хайде, хайде — оживи се Гриша. — Искам да видя как ще го поведете.

Костя, зарадван от тоя изход, се развълнува.

— Почакай де, все ще измислим как. Според мен то не е зло. Трябва само да се изправи, тогава ще опитаме да хванем каишката. Вярвам, че ако го поведем, ще тръгне, явно е домашно.

— Дома-а-ашно, като те ухапе някъде, ще видиш тогава!

— Аз сега ще го вдигна — каза Володя и изсвири необикновено красиво.

Овчарката се изправи и втренчено погледна Володя. „Ти кой си?“ — явно питаха очите й.

Володя засвири дълго и плавно. Кучето започна да навежда в такт глава, сякаш подаваше на звука едното си ухо, после другото. Въртейки така главата си, кучето извиваше врата си до краен предел. Никое от децата не бе виждало подобно нещо. Дори на Гришка му хареса.

От Льонка се изтръгваха непонятни звуци, които заразяваха с веселието си останалите.

Слава се опомни пръв. Той се отдръпна назад, разширявайки кръга, после се наведе и зашари с очи по пясъка. Каишката от муцуната минаваше под гърдите, през цялата дължина на едрия пес и излизаше през задните му лапи; съвсем мъничко късче от нея се чернееше на пясъка зад пухкавата опашка. Кой ще се реши да мине зад гърба на такъв огромен звяр — ами ако се обърне и те сграбчи!

Костя също забеляза това.

— Трябва да го накараме да тръгне. Аз знам как.

— Аз също знам! — подхвана досетливият Гришка и хуна към гарата. Скоро той се върна с две пакетчета ескимо.

Децата пуснаха Гриша напред. (Нали кучетата са му дошли до гуша и ясно е, че ги познава). Гриша без да бърза свали обвивката от ескимото. Льоня и песът гледаха. После Гриша със смело и небрежно движение пъхна ескимото под носа на кучето, носът неочаквано трепна, бавно се набръчка и оголи белите горни зъби.

Гриша не посмя да си отдръпне ръката.

Кучето продължи да се усмихва зло.

— Яж, скитнико — с разтреперан глас каза Гриша, въобразявайки си, че така маскира здравата страха. Той се страхуваше повече от позора, отколкото от самото ухапване.

Ръката на Гриша започваше вече да потрепва от напрежение, а той продължаваше да я държи, разбирайки отлично, че сега и най-малкото движение е достатъчно, за да скочи кучето отгоре му. Но Гришка бе намирал изход и от по-сложни положения! Той отмести поглед към темето на Льоня и услужливо предложи:

— Вземи ескимото, щом то не иска.

Децата схванаха цялата подлост на това предложение. Костя развълнувано забърбори:

— Не вземай, не мърдай!

— Вземи, не бой се! — дойде на помощ на приятеля си Володя.

Всичко това обаче нямаше никакво значение за независимия Льоня. Той протегна мъничката си ръчичка, спокойно взе ескимото, и го поднесе към устата си. Кучето веднага престана да се ежи и за всеобща почуда умолително впери поглед в Льоня, който веднага зафъфли, заломоти. Децата зяпаха от учудване, гледайки всичко това. Песът деликатно се доближи до Льоня и явно чакаше, смирен и доброок.

Момчетата мълчаха.

Льоня отхапа парченце сладолед и го хвърли на кучето. То бавно наведе глава и отначало погледна към момчетата отдолу нагоре, а после заблиза бързо разтапящия се на пясъка сладолед. Льоня му хвърли още.

Така без да бързат, Льоня и овчарката привършиха ескимото. После хлапето изсмука пръчицата и приятелски я подаде на кучето да я оближе и то, с което окончателно покори всички, освен Гриша, който без умиление гледаше как застрашително грамадният пес присвива от наслаждение очи и облизва с език и сладката ръка на Льоня.

Спасявайки авторитета си, Гриша поучително каза:

— И последният глупак знае, че големите кучета не хапят хлапетата.

Никой не обърна внимание на тези думи. Децата бяха погълнати от промяната, станала с песа.

Пред тях стоеше глезено домашно куче, което отлично познаваше вкуса на сладоледа и с удоволствие би си близнало още.

Слава следеше всичко това с много угрижено лице, страхувайки се да не му вземат кучето. Той вече не се съмняваше, че кучето му принадлежи, както намерилият изгубената от някого вещ вече я смята за своя.

— Момчета, според мен, време е вече да се махаме оттук.

— Вярно — каза Костя, — виждате ли как той пак гледа към гарата. Ако не го отведем оттук, той отново ще започне да тича, докато попадне под колелетата на влака. Гриша, дай другото ескимо, нека Льонка тръгне с него напред…

Зрелището беше смешно: песът вървешком протягаше врат и лижеше ескимото.

Без особен труд Льоня преведе овчарката през релсите, заобиколи високата платформа и в края на краищата се озова на пешеходната пътека на Комуналния проспект.

А сега предстоеше най-трудното: да се вдигне каишката от земята — тя продължи да се извива като змия под корема на кучето.

Слава нервничеше. Той просто се пръскаше от завист към хлапето, но нямаше какво да стори и каза, обръщайки се този път към Костя:

— Нека сега се опита да извади каишката, навярно ще му позволи — излапа два сладоледа!

Льоня държеше плоската пръчица, която кучето дооблизваше, и изненадващо спокойно отговори:

— Почакай, фега пефът яде.

На това нямаше какво да се възрази. Децата чакаха.

Льоня се разтапяше от блаженство, застанал плътно до могъщата черна грива, която беше почти наравно с рамото му.

Най-после Льоня хвърли пръчицата. Овчарката я помириса неохотно, а Льоня през това време вече пъхна двете си ръце под муцуната му, напипа каишката и без да бърза, започна да я изтегля. Кучето му позволяваше да прави това с търпеливостта на кон, когото впрягат, а когато Льоня измъкна цялата каишка, то само прекрачи напред, сякаш отдавна очакваше да го поведат.

— Нали ви казвах — радваше се Костя, — напълно домашно животно.

Уязвеният Гриша мърмореше:

— Тепърва ще видим… Тепърва ще погледаме сеир!… — Вниманието на децата явно преминаваше към кучето и Гриша не можеше да му прости това.

Като направи няколко крачки, овчарката се обърна назад и погледна към гарата.

— Да вървим, да вървим — нервно изкомандва Слава неизвестно на кого — на другарите си или на кучето.

Видът на кучето наистина беше „загубен“. То искаше да го поведат натам, където се намираше единственият човек, който му беше нужен, а това беше там, откъдето го отвеждаха.

Льоня, разбирайки важността на момента, не зяпаше. Той поотпусна малко каишката, после я взе с две ръце, подръпна я, примлясна и кучето твърде неохотно тръгна по непознатата улица, сред чужди хора и миризми.

Слава крачеше редом с Льоня. Отвътре го гризеше червейче — неговото куче го води някакво хлапе, а не той самият.

„Ей до оня стълб ще го взема“ — заричаше се той и все не се решаваше: ами ако наистина песът не закача само хлапетата? На Гришка как навири нос!

Помисли си още: „Явно кучето трябва да изяде неща от моите ръце“.

Когато компанията се изравни с гастронома, Слава каза на Льонка:

— Спри го тук!

Но сам не влезе в магазина. Насъбра из джеба си всичките дребни пари и помоли Володя да купи сто грама нарязан салам. А той не се отлепяше от Льоня — гледаше ту в ръцете му, ту черния блестящ гръб на овчарката.

Костя разбра намеренията на Слава и когато Володя се появи със салама, каза:

— А аз мисля, че е по-добре чак в двора да го нахраним, на улицата няма смисъл.

„Гледай си работата“ — помисли злобно Слава. На глас не каза нищо, но като взе салама от Володя, почувства как става по-важен. Той дори зашари наоколо с очи — искаше му се някой минувач да види какво ще стане, когато песът излапа салама.

Докато Слава, застанал пред овчарката, шумолеше с хартията, кучето с интерес следеше ръцете му. Това го насърчаваше и успокояваше. Със смело и палячовско движение той поднесе угощението на овчарката право под носа й.

Децата притихнаха. Кучешката муцуна пред очите им се навъсваше. Но Слава не повярва на собствените си очи. Той не познаваше кучетата и разчиташе на тяхното обоняние: ще помирише салама и ще завърти опашка. Поднесе салама още по-близо.

Овчарката вирна глава и остана да стои така, гледайки Слава отстрани с надменен свиреп поглед.

— Ама че гадина! — искрено се възмути Гришка. — Придава си важност!

Това насърчи Слава. Той усещаше децата зад гърба си и съвсем доби кураж:

— Яж, Манюнечка, яж, дръвник такъв…

Отговорът последва веднага: „ННН-ззззззз…“.

Така дрънкат стъклата на прозорците, когато по улицата минава тежък камион. Но сега този звук идваше през бавно озъбващата се вълча уста.

Те отново видяха усмивката, от която ти се смразява дъха, а после, когато яростно вдигнатата муцуна взе да се бръчка, а ушите се отдръпнаха от челото и започнаха да се присвиват, момчетата престанаха да усещат каквото и да било: всеки очакваше, че песът ей сега адски ще се разлае и ще ухапе именно него.

Злобата помогна на Слава да не падне и да не закрещи от страх. Когато се разгневеше, на него кой знае защо, отлично му щракаше умът. Той взе че изпусна салама, без да си дърпа ръката. И опасността веднага мина. Песът се прозина от скука, а после изплези мирно език и задиша тежко.

Саламът лежеше на пясъка.

Момчетата продължаваха да стоят като ударени. Никой нищо не разбираше, а докато се усетят и Костя им изигра номер.

— Умник! — каза той и на часа започна да гали овчарката! Почесваше я зад ухото, сякаш беше негово собствено куче. Льонка се намести от другата страна и също започна да гали огромния пес по гривата.

— Съвсем сте полудели — развълнувано бърбореше стреснатият Слава. Той не можеше да разбере какво е щукнало на Костя в главата. И защо животното търпи всичко това?

— Ех, вие… — тъжно провлачи Костя, — вие дори нямате понятие какво изключително куче е това…

— Чакаме инструкции — подхвърли Гришка.

— Нима още не си разбрал, че него са го учили да не поема храна от чужд човек?

Гришка се смееше като обезумял и сочеше Льонка с ръка:

— Кучешки роднина… Личен приятел…

Слава пръв съобрази над какво се смее Гришка и веднага се включи в неговия тон:

— Излиза, че песът е оказал особена чест на хлапето — яде от ръцете му ескимо…

Костя изгледа единия, после другия.

— Вие нямате никаква жалост, ескимото не е храна, кучето е жадно, да вървим по-скоро.

— Да вървим — каза Слава и си помисли: току-виж, че вземе за себе си това „изключително“ куче.

С мъка прикривайки страха, който още не беше му минал, Слава вдигна каишката и безцеремонно взе да я намотава на ръката си.

Гриша видя това и вече сериозно каза:

— Остави го, за какъв дявол ти е тоя ненормален…

Слава и сам не знаеше „за какъв“. Вместо отговор дръпна каишката, както се дърпа юзда. Песът тръгна. Цялата тайфа пое към къщата на Славка, като вдигаше с краката си прахоляк и надаваше радостни лудешки викове от току-що преживения страх.

Льоня се намести от другата страна, като се мъчеше да върви наравно с предните лапи на песа.

В Соснови Бор всички обичаха развалената чешма. Заради кръглото езерце под нея, за веселата рекичка, която изтичаше от езерцето; за шума, заради водата, която ден и нощ течеше като усукан шнур. През лятото до чешмата вечно имаше някой. Хората пиеха, миеха се, просто държаха ръцете си под студената струя.

Кучето усети водата и веднага опъна каишката. Слава трябваше да я придържа с две ръце. Усилието му доставяше удоволствие, а мисълта, че през зимата такъв пес може да се впрегне и в шейна, направо го радваше.

Последните метри тайфата препускаше презглава. Отпред — Слава, повлечен от кучето, малко по-назад останалите.

Кучето нагази с предните си крака в прозрачната студена вода и така жадно залочи, че децата известно време стояха и гледаха. А когато сами се втурнаха да пият, никой не помисли за Льоня, който не можеше да стигне до струята. Но този човек отлично се справяше и без чужда помощ. Той заобиколи изтичащото се езерце и приклекна на брега срещу кучето. Полюбува му се как лочи. Пусна ръка в локвата, подържа я, а после започна да загребва вода с шепи и да я плиска по лицето си. Децата не обърнаха внимание и на това, че Льоня се ми и пи от един „съд“ с кучето, а после, като се увлече, нагази във водата направо със сандалите и сега беше мокър от главата до краката. Сухи останаха само гащетата и ризката на гърба.

Всички вече се напиха, охладиха ръцете и лицата си, а кучето все още лочеше, но не толкова жадно, с паузи. Полочи малко, вдигне глава и стои. Децата също стоят и слушат как бълбука водата, гледат я без мисли и никой няма желание да си тръгва оттук.

Льоня реши да прегази до кучето. Той ловко се промъкна под арката на течащата от чешмата струя, направи още една крачка и се озова направо под носа на овчарката.

Всички освен Слава добродушно го поглеждаха. Слава, който дори се миеше само с една ръка, защото не искаше нито за минута да даде каишката на някого, преместваше я от ръка в ръка, очаквайки с явно нетърпение кога тя отново ще се опъне и дланта му ще почувства живата, непокорна сила.

Овчарката вдигна муцуна от водата, деликатно помириса мократа риза на корема на Льоня и рязко се отвърна. Гришка прихна, Володя — също. Те мислеха, че на песа не му харесва миризмата на Льоня. В действителност овчарката се обърна толкова рязко, за да прогони осата, която се виеше до задните й крака.

Като кльоцна няколко пъти със зъби, песът отново помириса Льоня и внимателно го погледна. Льоня разбра този поглед посвоему. Той се наведе, загреба в шепите си вода и прокара мокрите си ръчички по муцуната на кучето, от носа до ушите. Кучето уморено притвори очи.

— Браво Льоня! — извика Костя.

— „Браво Льоня“ — грубо го подразни Слава. — Ще му налапа половината глава на тоя глупак, че тогава ще види.

— Нищо няма да му налапа. Виж — седна! Значи му е приятно.

Володя, на когото кучето също взе да харесва, се отдалечи от Гриша, спря се на чешмата и започна да му се радва.

Обръщайки се към Слава, той каза:

— Ама че си чуден, та той привиква кучето към нас.

Тъкмо това Слава не харесваше и той мрачно мълчеше.

Един възрастен човек се приближи да пие вода. Погледна в кръга на децата, видя какво става там и също се загледа.

Хлапето беше нагазило до глезен във водата. Кучето клечеше пред него — предните лапи във водата, муцуната вирната нагоре, защото хлапенцето с мокрите си длани му глади брадата и врата.

Човекът се наведе над струята, пи, извади носна кърпа и изтри устните си. А за Льоня нищо друго не съществуваше! В един момент той сам реши, че прекалява. Овчарката отвори очи и погледна Льоня. Льоня в отговор й се усмихна като на човек и тогава стана нещо, което никой не очакваше — овчарката помаха с опашка. Веднъж, но махна. Върху пясъка остана неоспорима следа.

— Да вървим! — рязко изкомандва Слава. Това наистина беше прекалено: неговото куче да маха опашка другиму!

— Да вървим — подхвана Гриша и сложи ръка върху рамото на Володя.

Но песът не се помръдваше. Навярно не искаше да излезе от водата. Децата дърпаха каишката, умоляваха го. Володя опита със свирене да накара овчарката да тръгне. И всичко напразно! Тогава решиха да действат вкупом.

Четири момчета като бурлаци затеглиха кучето напред.

Внезапно каишката се поохлаби и настъпи тишина.

Излезе, че Льоня се беше опрял с двете си ръце в пухкавата задница на кучето и го буташе напред като шкаф. Това беше прекалено! Песът се обърна да види кой си позволява такова нещо. Като разбра кой е, деликатно се освободи от тези услуги. Просто седна, после тутакси се надигна и тръгна напред, сякаш нищо не беше се случило.

Сега вече Слава уверено поведе овчарката към къщи. Без да изпитва някаква нежност към животното, което смяташе за свое, той реши — ще взема и напук на всички ще го погаля по главата.

Не без усилия плъзна длан по широкото чело и се учуди, но не на това, че кучето му позволи да го докосне, не. Ръката му изведнъж стана като чужда, сякаш беше напомпана с нещо тежко и гъсто. Примираше от страх!

Льоня, то се знае, пак се беше лепнал от едната страна на овчарката — Костя трябваше да му отстъпи тази част. От другата страна вървеше Слава, водейки кучето на къса каишка и се учудваше защо то не се дърпа, а върви равномерно с неговите крачки.

Костя крачеше до тях, мислейки за нещо, после неочаквано каза:

— Най-лошото е, че не знаем името му.

— Е и какво?

— По-лесно щеше да свикне.

— Много ме е грижа, когато аз още не знам къде ще го дявам.

— Как?! — развикаха се всички.

— Значи вече се отметна?

— Не съм се отметнал, само трябва да сме наясно — в къщи с него съвсем няма да ме пуснат…

— Тогава защо…

— Това си е моя работа… ще опитам с бабата в сайванта…

— Такова куче не трябва да се затваря в сайванта — тъжно каза Костя.

Те бяха вече до портата и всичко стана така, както искаше Слава — първа ги видя не майка му, а Вика и изтича насреща им. Насред двора те се спряха, а Вика попита: „Славочка, откъде имаш такова чудесно куче?“. А той мълчеше, погълнат от странно чувство: ето сега, както стоят така огрени от слънцето — той с кучето в центъра, а всички останали наоколо — направо е като цветна снимка от списание „Огоньок“. После той срещна погледа на Вика и примря: „Сега и на нея й се струва същото!“.

Плитките на Вика естествено вече бяха се разплели и за да може да гледа, тя трябваше да ги придържа с две ръце под брадата си. Все едно че се беше загърнала с тъмен шал.

Овчарката внимателно гледаше Вика и слушаше гласа й. В недоверчивите вълчи очи на къса вълна премина радост.

Вика повтори въпроса си, а когато най-после й отговориха откъде се е взело това „чудесно куче“, тя още по-топло погледна Слава и каза, че той дори не знае какъв герой е!… Но в същото време на шума излезе майката на Слава, много бързо разбра как стоят работите, че като го започна!

Никога досега на Слава не му пукаше, а сега, кой знае защо му стана неприятно. Слава подаде каишката на Костя и изтича да отвърне на кавгата; като въвлече майка си в къщи й каза нещо такова, от което тя моментално престана да крещи.

След минута Слава отново се появи.

Докато крачеше през двора, Гриша приглушено изказа общото недоумение:

— Интересно, какво ли я излъга?

Сайвантът, скован от капаци на сандъци, се осветяваше от къси лъчи, които стърчаха от стените като нови гвоздеи, забити отвън. Тук беше чисто и подредено. Само в единия ъгъл стоеше магарето за рязане на дърва и две разсъхнали бъчви.

Щом децата притвориха вратата, песът се почувства като заловен и започна да се тегли към изхода, но като видя, че всички насядаха на земята, се успокои и сега стоеше изправен до Слава, скръбно подвил опашка.

Льоня и тук, в полумрака на чуждия сайвант, се оказа единственият, който наистина не се страхува от кучето. Много повече той се страхуваше от Слава, затова седна до задните крака на кучето. Костя и Вика се оказаха най-близо до вратата, но не от страх. На тях им се искаше да гледат не опашката, а главата на кучето. Гриша и Володя седнаха надалеч. Оттам Гришка изкомандва:

— Седни! Какво стърчиш?

Кучето се обърна към Слава, изгледа ръката, която държеше каишката с дълъг изучаващ поглед и седна.

Децата веднага престанаха да бърборят. Те изпитваха смущение пред това умно, опечалено животно. Вика шепнешком каза на брат си:

— Не разбирам как този човек може спокойно да пътува по-нататък…

— Аз вече мислих за това и сега съжалявам, че не отидох при началника на гарата… Цялото нещастие навярно е там, че той не е открил това веднага, разбираш ли?

— Не.

— Е, върнал се е във вагона и не е влязъл веднага в купето си — може би е стоял в коридора и е четял вестник или е разговарял с някого, а после, кой знае колко често спира бързия влак? Навярно препуска без спирка цели часове. Може би не трябваше да го отвеждаме толкова бързо.

— Хубава работа, бързо, ти какво, забрави ли вече колко пъти то тича насам и натам, а после — как пияният искаше да го пропие?

— Ох, момчета, според мен и сега не е късно, според мен трябва да отидем на гарата и да кажем на началника, че то е при нас. Ето сега ние си седим тук, а този човек сигурно звъни в Соснови Бор и… заради нас никога няма да узнае къде е загубил кучето си.

— А според мен, вместо да седим тук на тъмно, да бяхме отишли по-добре на езерото — каза Гриша, като се надигна.

— Ех, че си!

— Моля, можеш да мислиш за мен каквото искаш! Мога да добавя — изобщо за момичетата е полезно да мислят. — От вратата Гриша подхвърли вече насмешливо: — Живеят на улица „Пощенска“, а не се сещат да се обадят по телефона на гарата.

— Гришка, ти си гений — искрено призна Костя, — ей сега ще изтичам.

— Стой тук, аз ще ида.

Гриша прекоси двора на бегом, а зад портата се помъкна с вид на човек, на който всичко на този свят му е омръзнало. Така той се добра до кръстопътя и по същия начин се помъкна обратно.

Ако Вика по-иначе би казала „Ех, че си-и!“ или изобщо не беше го казвала, може би Гриша щеше да се обади по телефона.

— Привет, къртици — каза той и прекрачи в полумрака.

— Толкова бързо?

Той премълча.

— Е?

Той с удоволствие мълчеше.

— Е, какво ти казаха?

— Измислят какви ли не глупости…

Слава въздъхна с облекчение:

— Излиза, че никой не се е обаждал.

— Просто да не повярваш — тихо каза Костя.

— Ако това куче беше мое, щях да го намеря.

— Ти щеше… — започна Гриша и махна с ръка. Той се заяждаше с Вика, защото тя му харесваше.

Песът стоеше неподвижно, без да сваля очи от вратата — все чакаше нещо с отчайващо напрежение.

— Костя, аз… знаеш ли какво забелязах — когато някой произнесе думата „той“… виждаш ли? Виждаш ли какво става с ухото му?

Овчарката наистина обърна едното си ухо към Вика.

— Я гледай ти — каза Гриша — нови двайсет: стопанинът на песа е бил някой луд — нарекъл е кучето просто Той!

— Стига сте се карали — каза Костя. — По-добре да помислим как да го наречем.

— Найда — уверено каза Льоня.

Слава рязко се обърна:

— От къде на къде?

— Нашата Найда фъщо фама дойде при наф.

— Ясно. А сега млъкни. Хайде, момчета!

— Предлагам космическо — това каза Гриша.

— Моля — извика Володя, — Глобус!

— Според теб това космическо ли е? — Гриша никога не щадеше приятеля си. — Хайде просто Коска или още по-добре — Космоска!

Децата се смееха. Вика ги гледаше с тъжно удивление. Гриша, долавяйки погледа й, се лигавеше още повече.

— Че какво — това е хубава мисъл — спокойно каза Костя, — да го наречем с името на някоя планета или звезда. Например Орион.

— Красиво е — обади се Вика. — Сатурн също е хубаво.

— Марс! — каза Костя.

Кучето рязко обърна глава, после се надигна.

— Ела тук, Марс — с трепнал от вълнение глас го повика Костя.

Кучето се приближи на две крачки и отново замря.

Костя буквално се хвърли на шията на песа и го прегърна. Володя крещеше: „Ура“! В последна сметка нервите на кучето не издържаха и то се разлая.

Славка шашнат от всичко това, най-после се опомни и най-напред изпита ревност. В празния сайвант прозвуча първата команда на новия стопанин на овчарката.

— Марс, при мен!

И песът приближи. После Слава му изкомандва да седне и послушното животно седна, вече не в толкова напрегната поза, но от вратата не можаха да го отвлекат. А когато децата насядаха на земята, овчарката легна, сложила глава върху лапите си, без да откъсва поглед от вратата.

Децата дълго се препираха допустимо ли е такова съвпадение. Костя смяташе, че овчарката би могла да има и друго име, приличащо на това. Да речем Макс, или Ларс, малко ли имена има. Безспорно беше едно — Марс звучи забележително и много подхожда на овчарката.

Само Льоня не споделяше това мнение. Той смяташе, че кучето трябва да се нарече Найда, защото се е намерило само.

И изведнъж сред най-спокойната беседа прозвуча паническото:

— Момчета, имате ли съвест, та той е гладен!

Всички чакаха какво ще каже Слава. Но Слава мълчаливо се намръщи.

— Върви, не се бой, никъде няма да избяга, нали ние сме тук!

— Не е там работата… Работата е там, че днес нямам пари.

— Па-ри-и ли? — проточи Вика. — Колко си смешен, донеси нещо от къщи.

— Лесно е да се каже…

Льоня изведнъж застана на колене и много звънливо и радостно обяви:

— На пефа му трябва фупа!

Вдигна се такава олелия, че кучето се разлая за втори път.

Гриша, чийто дом по много неща приличаше на Славковия, първи схвана каква е работата. Той попита:

— Мислиш, че няма да ти даде ли?

Слава поклати глава и от срам, озлобявайки се още повече, процеди през зъби:

— Няма да се бия я…

— Аз ще донеса — рече Вика, — само че трябва да се стопли.

— Случва се — замислено каза Гриша и плю на пода. Пред него беше вече порядъчно оплюто. Така той изразяваше замисленост или гняв. — Слушай, Славка, а нататък как ще я караш?

— После ще му мислим!

— Надяваш се да уговориш майка си ли?

— Не знам, впрочем, аз имам и баща.

— Да, слушай, а ти какво й каза, та тя веднага млъкна?

— Казах й, че песът е породист и струва скъпо.

— Е, и?

— Какво „е, и“? Нали видяхте — веднага млъкна.

Костя слушаше този разговор с някаква неясна за самия него тревога.

— Ти разбираш ли, Слава, ако Марс не остане при теб, трябва час по-скоро да го подарим някому. Защото той ще започне да свиква с нас.

— С кои нас?

— С всички нас!

— А какво общо имат всички, когато той е мой?

— Колко трудно се разговаря с теб — мой, твой, нима там е работата?!

— Ха, ако ти беше казал първи, че го вземаш щеше да е твой, а сега вече е късно…

— Успокой се, моля ти се, никой не ти отнема Марс, ние изобщо не трябва да имаме куче.

— Защо пък, вашето майче ли не ви разрешава?

— Ние сами не искаме, тоест ние искаме, но не можем…

— Гришка, ти разбра ли нещо? Ние искаме, ние не искаме, ние мечтаем, но ние не можем.

— Хайде, Володка, да си тръгваме, омръзна ми тая бъркотия. И изобщо — ама че късмет! — цял живот трябва да търпя чуждите псета!

Приятелите си отидоха. Скоро в сайванта се върна Вика. Тя крепеше с две ръце пълна чиния и едвам пристъпяше, за да не разлее супата. Марс отпусна глава върху лапите си и по сайванта се разнесе дълга тежка въздишка.

Вика постави чинията с чорба от прясно зеле пред Марс. Той извърна глава, а когато девойчето премести храната по-близо до него, стана и безкрайно обиден се отдалечи. Кожената каишка тъжно се завлачи зад него.

В дъното на сайванта Марс легна с очи към вратата и оттам наблюдаваше децата с обречения поглед на човек, сполетян от нещастие.

Всички мълчаха.

Льоня се приближи до чинията, приклекна, известно време разглежда какво има вътре, после изтърси в движение широките си къси панталони и се приближи до Слава:

— Аз ще донефа друга.

— Иди, иди си — зарадва се Слава — отдавна ти е време.

Когато Льоня си отиде, Вика много огорчена каза:

— Хайде да излезем навън, кучетата не обичат, когато ги гледаш в устата.

Сайвантът не се заключваше. Децата подпряха вратата отвън с колче.

Ходиха да обядват поред, страхуваха се, че Марс ще избяга, а не посмяха да го привържат.

Мина доста време, а той не се докосваше до храната. Всеки път, когато някой от тях отваряше вратата, за да се убеди още веднъж в това, кучето рязко надигаше глава, няколко секунди гледаше напрегнато и живо, после главата му клюмваше върху лапите в сънно униние.

Вика и Костя все повече се натъжаваха. Слава се озлобяваше.

Тримата седяха върху пясъка и разговаряха тихо, опрели гърбовете си на сайванта. Около шест часа в двора влезе Льоня с гюмче за мляко.

— Гледайте, пак се домъкна!

— Бих искала да знам за какво му се сърдиш?

— А какво се е лепнал за кучето? У тех си има една Найда, нека си се целува с нея.

— Ти пак казваш — „у тех“!

— Моля: у него си.

— Ти мислиш, че това е по-добре?

Слава сви рамене и от досада се нахвърли срещу Льоня.

— Е, хайде, покажи каква фупа донефе?

Льоня подаде гюмчето. Всички поред пъхнаха носовете си в него, душеха и се усмихваха. Льоня беше домъкнал почти пълно двулитрово гюмче с апетитна блажна супа с юфка.

— Това ще го лапа! Само в какво да му налеем?

— Донеси една паничка.

— Ние нямаме, а мама няма да ми даде да плескам чиния. Чакайте, аз ще изтичам при дядото.

Междувременно Льоня застана на колене до вратата и започна да мляска в процепа.

В сайванта цареше потискаща тишина.

Те отвориха вратата и Слава пръв прекрачи в полумрака с алуминиевата паница с още топла супа.

Зелевата чорба стоеше непобутната. Марс лежеше на предишното място. Слава тръгна към него неуверено, с чувството на някакъв нов страх. Льоня крачеше до него и силно шепнеше:

— Фупа, фупа…

— Не фъфкай… не се бъркай.

И всичко се повтори. Марс тутакси се отдръпна, щом поставиха храната под носа му и отново с укор погледна влезлите, сякаш те бяха виновни за това, което се случи с него.

— Той няма да яде — каза Вика много тихо.

— Да върви по дяволите, само капризи ще ми продава.

Костя докосна сестра си за лакътя.

— Да се махаме оттук.

Слава тръгна след тях, но като видя, че Льонка и не мисли да си отива, го хвана за рамото. Хлапето се изтръгна, че като крясна:

— Аз не те обичам!

— Вземай си гюма и изчезвай оттук, хайде!

Льоня стоеше, сгушил глава и притиснал едното си ухо към рамото — очакваше удар.

— И?

Братът и сестрата също се спряха. Льоня се отмести към тях. Вика му подаде ръка. Слава разбра и й предаде гюмчето на Льоня.

Когато те излязоха на двора, Слава подпря вратата на сайванта и вече без злоба промърмори:

— И без теб си имаме достатъчно грижи, върви си в къщи и не идвай повече, ясно ли ти е?

Льоня отстъпи към оградата и оттам извика:

— Този пеф не е твой!

— Чухте ли?!

Костя и Вика не се обърнаха. Те се прибраха у дома си. Льонка стоеше до оградата. Хванал гюмчето с две ръце, той го държеше зад гърба си и гледаше Слава намръщено.

— Я хайде марш от моя двор!

— Тоя двор не е твой — все със същото предизвикателство викаше Льоня, — този двор е на дядо!

Слава понечи да тръгне към хлапето, но в това време го повика майка му и Льоня остана.

Той седя до вратата на сайванта до вечерта. Мислеше си за нещо, бърбореше, дори тихичко пееше.

Когато Льоня си отиде, на пясъка останаха вдлъбнатини от широкото му дънце, от гюмчето и още нещо нарисувано с пръст. Това беше главата на животно с магарешки уши и грамадно око, почти колкото цялата глава.

През нощта някой сдържано и безутешно плачеше.

Костя се събуди и се приближи до отворения прозорец. После дойде и Вика.

Посред нощ те видяха синьо небе. Пълната луна се виждаше между боровете.

Такава прозрачна, лека и бяла луна братът и сестрата никога не бяха виждали — ако трепне въздухът, тя ще се вдигне и отлети…

А някъде съвсем наблизо някой плачеше. В просъница им се стори — човек.

Зад стената у съседите заговориха два гласа. Единият — умолително, приглушено; другият — сърдит полукрясък. За какво молеше Слава не можеше да се разбере. Затова пък отговорите! „Да не си пощурял!… Само опитай!… Не фучи… не давам чедото ми да диша кучешки миризми!“

— Марс! Плаче Марс — това е той!

Вратата на съседите хлопна, Костя също изскочи на двора. Вика го спря чак на стълбите:

— Хайде да го пуснем у дома, той плаче, защото е сам…

По-нататък тя не отиде — беше й студено на краката: Вика забрави да си обуе чехлите.

Костя повика шепнешком Слава. Той приближи. Вика им подаде кибрит.

— Не трябва — има луна.

— Добре, доведете го тук, само че тихо…

Слава искаше да каже „благодаря“, но не каза, даже не я погледна. Той мислеше, че тя е само по нощница.

Костя и Слава, голи до кръста, прекосиха двора. Нощният въздух с влажна хладина докосваше телата им. Под краката им силно поскърцваше пясъкът.

Марс скимтеше без да спира, а от време на време съвсем по човешки плачеше. Когато те изминаха половината път, той изведнъж млъкна. А когато приближиха съвсем близо, чуха как песът шумно диша в процепа.

— Вече усети, че идват свои — каза Костя и ласкаво го повика.

В отговор отначало се чу тихо изсвирване, а после радостно ръмжене на кутре. Дървената врата изтрещя под тежките му силни лапи.

Докато децата отваряха сайванта, Марс ръмжеше и отчаяно драскаше с нокти по дъските.

Всичко това така развълнува Слава, че той забрави за каишката. Просто каза:

— Да вървим.

Докато крачеха мълчаливо през двора, Костя и Слава се заслушаха във веселото шумолене на каишката по нощния пясък.

Вика ги чакаше на стълбите. Колкото и зает да беше Слава с кучето, той все пак се стъписа, когато я видя с раирана пижама и дълги раирани панталони. Вика беше съвсем друга. Изглеждаше много висока и пораснала.

Марс безцеремонно тичаше по стаята, душеше всеки предмет и махаше с опашка. Той явно си почиваше от самотата. После доближи до масата и съсредоточено задуши покривката. Вика изохка, дръпна салфетката, с която бяха покрити хлябът, маслото и нарязаният телешки салам. Издърпа табуретката от под масата, седна и съвсем неочаквано с тона на баба си Виктория каза:

— Я хайде, ела тук!

Марс разбра. Той приближи до Вика и вежливо седна в краката й.

Вика изобщо прави всичко с такова удоволствие, сякаш е малка: дали глади панделките си или чисти картофи — няма значение. Сега тя мажеше хляб с масло.

Над главата й светеше гола електрическа крушка — без абажур. От светлината ръцете й, покривката, маслото изглеждаха прозрачни и светещи. Слава гледаше и чувстваше как непривично му се вие свят — толкова всичко беше хубаво и странно.

Върху маслото Вика сложи парченце розов като кучешки език салам и го подаде на Марс.

Той деликатно пое храната, но я лапаше, бедният, много лакомо! Гълташе несдъвкани късове и се преместваше все по-близо до Вика. Тя едва успяваше да му намазва хляба. От нетърпение песът умолително подсвиркваше.

Слава изпадна в радостна премала: дали всичко това вече се е случвало някога с него — тази светлина, това момиче с необикновена дреха, това куче… или му се присънва наяве?

След петото резенче Вика попита:

— Стига, или още?

„Още, още“ — отвърна песът с опашка.

Марс получи два сандвича един след друг, после Вика разпери ръце и каза:

— Край!

Тогава кучето направи нещо, което никой от тях не очакваше — той положи грамадната си лапа върху коляното на Вика и отново най-тънко засвири.

— Костя, виждаш ли?

— Дай му всичко, аз утре ще изтичам до магазина.

Слава беше така поразен и трогнат, че не изпитваше никаква завист. Напротив, гледаше с възхищение тази картина и мислеше: „Нея също нека да я слуша. Мен и нея, и никой друг!“.

Когато галеха Марс по главата, той вдигаше муцуна и притваряше очи. Вика го галеше и тъжно казваше на брат си:

— Представяш ли си, Костя, да си имахме такова куче…

— А защо не трябва да имате… или е тайна?

— Какво говориш! — усмихна се Вика. — През лятото просто всички заминаваме — значи докато ни няма, трябва да дадем кучето на някого, а това… това не трябва да се прави.

— Защо?

— Защото кучето ще страда.

Този разговор не удовлетвори Слава. Той просто не повярва, че това е причината.

— А защо да не вземете кучето с вас на курорт?

— О, това е сложен въпрос. Преди всичко баба не обича животните, а ние цял живот сме ходили на село само с баба. Сега наистина това свърши. От догодина ние изобщо ще се избавим от тези курорти и ще ходим на туристически походи или тримата с татко, или всички заедно — четиримата. Как можем да завъждаме куче?

— Това е вярно — отвърна разсеяно Слава. Той се опита да си представи себе си с баща си и майка си на туристически поход.

Вместо това ги видя двамата в деня за родителски посещения в лагера до „Добре дошли!“. Татко му — висок, слаб, с ръце в джобовете; майка му с плетена кошница в едната ръка и пазарска мрежа в другата. Стои така и зорко гледа към алеята. А щом види сина си, веднага разперва ръце и чака той да се хвърли на врата й. Мрежата с кошничката се срещат зад гърба му, а татко му стои настрани много доволен. Усмихва се.

После тримата дълго вървят през лагера и това е много приятно. Децата се спират, гледат ги. „Завиждат — мисли си Слава, — при мен вече дойдоха, а при тях неизвестно кога.“

Майка му и баща му крачат мълчаливо, бързо, сякаш са се промъкнали незаконно и все усилват крачка, докато не стигнат до рядката горица. В горичката също мълчат, търсят храст — да е по-гъст и по-настрани от хората. На Слава му се струваше, че храстът винаги е един и същ. Татко му се изтягаше на тревата, а майка му веднага започва да рови из чантата. Без да вдига угриженото си лице, тя пита: „Е, как си тука, синенце?… Добре ли си?“.

Слава отвръща „добре“ и гледа в ръцете й, които разстилат на тревата парче изтрита от честото миене мушама за маса. Баща му също гледа как майка му приготвя масата. Лицето му е напрегнато. През това време е безполезно да го питаш каквото и да било. Това продължава, докато майка му не постави пиенето. Тогава умореното му лице моментално се оживява.

После татко му произнася „край“, чука се с майка му — тя „почита“ бирата и пушената херинга. Всеки път, година след година, в „деня за родителски посещения“ те донасят едно и също.

Като пийнат и двамата, трескаво се нахвърлят върху мезето и подвикват на Слава: „Какво чакаш, хайде почвай!“ — сякаш той също е пил водка. А на него не му се яде, защото скоро е закусвал. Той чака кога те най-после ще го погледнат смислено. Баща му пред очите му се подмладява, започва да се закача — туп сина по гърба, туп майка му където му падне, после го обхваща нежност и вече не говори другояче, а само „миличките ми, добричките ми“ и отново „край!“.

Когато от „родителския ден“ остане само едно рехаво парче пача с цвят на миналогодишни листа, майка му го мята под съседния храст, а бутилките скрива в кошницата. През това време татко му запалва цигара, изтяга се по гръб и започва да оглежда:

— Виж, майко, как дърветата набират сила! Ей ония борчета как са се надигнали от миналата година… Ех!…

Майка му, размазвайки по дланите си мазнината от херингата, погледне надясно, после наляво и мълчи. После тя прибира, подрежда, изтърсва. А Слава чака; може би пък този път ще се излъжат да отидат до езерото, където без възпитатели и родители никого не пускат.

— Слушай, майко, на теб казвам — каква красота е, а?

Никой в „родителския ден“ не се наслаждава така, както баща му. Тъй като майка му не отговаря, баща му известно време лежи мълчаливо, пуши, погледът му се рее из рядката горица — това го вдъхновява, той пуска най-нежната псувня и отново й додява с красотата.

А майка му мълчи. Най-после тя вперва очи в сина си:

— Ти май си отслабнал от миналия път или не си? Или така ми се струва, а?

— Хич не съм отслабнал — ядосва се Слава и се дърпа. Той не обича да го пипат с рибени ръце по лицето.

Майка му тълкува този жест посвоему, поглежда го подозрително и пита:

— Още ли не си загубил новата тениска?

Тя ще го пита за това, отново и отново, докато тениската избелее и овехтее и тя дойде тук за последен път вече да го вземе.

Този задушевен разговор обикновено се прекъсва от хъркане. Тогава майка му с жалостив глас го моли:

— Иди, синчето ми, се поразходи, а ние с татко ти тонечко ще си починем.

И Слава тръгва, знаейки — до обяд майка му и татко му ще спят, а после, замаяни и размекнати, ще се застягат за дома.

Слава броди по лагера и накрая отново се озовава при „Добре дошли!“.

Горчива завист свива сърцето му. Той разбира, че майка му и баща му са се изморили през седмицата, жал му е за тях, то се знае, но себе си жали повече. Много му е обидно и тъжно.

Само за секунди тази картина се мярна пред очите на Слава, а той се почувства така, сякаш се е събудил от сън, в който дълго е плакал.

Но му премина бързо. Вика донесе емайлирана чиния с вода и Марс се нахвърли на водата. Той жадно пиеше, а когато най-после утоли жаждата си и вдигна глава, всички видяха, че погледът му е отново печален.

Слава повика песа по име. Той бавно приближи и легна до краката му.

— Това куче направо е ужасно умно. Знаеш ли, Костя, бих се съгласила една година никъде да не ходя, ако на нас ни разрешат…

— А после?

— Аз просто така си приказвам.

Слава погали кучето, но никакво въртене на опашката не последва. Песът лежеше като болен. Вика ги погледна двамата — нещо й хрумна и тя каза:

— Славочка, за теб също ще е по-добре да спиш у нас. Кучето не трябва да свиква с нас.

Слава много се зарадва. Стана, седна, попита:

— А къде?

— На верандата, нали там има миндер. Ще ти постеля на него, само си донеси възглавница и чаршаф, дадено?

Изведнъж и тримата подскочиха.

Майката на Слава думкаше по стената с нещо твърдо, после те дочуха вик:

— Дявол да ви вземе всичките, намериха се благодетели за моя сметка! Ако ще, нека кърти в сайванта с тоя пес!

Известно време беше тихо, после се разнесе отново чукане и отново вик:

— Още ли ще те чакам, изверг такъв?

Слава скочи от мястото си.

— Ох, върви по-скоро! И нищо не донасяй, само кажи, че ще нощуваш у нас, а аз ще измисля някакви завивки. Майка ти нищо няма да ти даде.

— Само да опита. Аз ще й кажа, че вие се страхувате да останете с него и край!

Марс неохотно стана и се потътри след Слава. Вика тихо му каза:

— Мирувай, той ей сега ще се върне.

Слава изскочи и здраво притвори вратата след себе си.

Братът и сестрата отидоха до отворения прозорец. В отново настъпилата тишина някъде далеч и някъде съвсем до ухото прозвуча проточено, слабо проскърцване на врата. От другата страна на двора, в светлината на луната, двамата едновременно видяха небесносиньо привидение: старецът само по долно бельо стоеше на прага на своя дом. Зад гърба му зееше черна пустота.

— Какво става? — спокойно попита старецът. Гласът му леко прелетя през двора и влезе през отворения прозорец.

— Нищо не става! — крясна майката на Слава.

— Защо викате така, господи боже мой? Та хората спят.

Старецът с небесносиньото от луната бельо изчезна. Подире му отново ясно пропя вратата…

Слава домъкна завивките си. Майка му два пъти за нещо излиза на двора, гръмовито и злобно мърмореше, най-после хлопна вратата и затихна.

Докато застилаха постелята, Марс ходеше след децата напред-назад. Муцуната и опашката му вече спяха, унило увиснали и щом Слава седна на леглото си, песът тутакси се намъкна под миндера, легна там без да се върти, изпусна дълга, тежка въздишка и мигновено заспа, измъчен от своето нещастие.

А те дълго още не можеха да заспят.

Костя казваше колко хубаво ще е утре най-после да отидат до горското езеро всички заедно и вземат със себе си Марс. Слава слушаше, дори отговаряше — „да, да“, „чудесно!“, а сам се учудваше и се разтапяше. Съвсем не му се вярваше, че ето сега лежи на техния миндер, под който спи неговото куче, а те седят до него на табуретките и с тихи гласове си приказват с него, сякаш той наистина им е близък. И изобщо, защо им трябваше да правят толкова добрини, когато той за нищо не ги е молил — сами го пуснаха при себе си, сами му предложиха да нощува у тях до събота, докато дойде баща им. И никакво натякване, че виждаш ли, родителите им могат да им се карат за това…

А сега най-непонятното от всички срещани досега момичета се надигна, оправи пижамата си и с тон, с който обикновено командваше Костя, произнесе:

— Другари, според мен, време е да си лягаме!

Тя прибра стола, изчезна в стаята, много скоро се появи отново на прага и каза: „Лека нощ, момчета“.

— Ей сегичка — отвърна Костя и продължи да разговоря със Слава. А Слава, примрял в блажено изумление, не чу нито думичка повече, защото в ушите му остана гласът на Вика, повтарящ безкрайно: „Лека нощ, момчета, лека нощ, момчета“. Това продължи дотогава, докато тя отново не се появи на прага.

Когато Костя се обърна, Вика вече присмехулно каза:

— Множественото число за теб не се ли отнася?

Костя скочи, плесна Славка за сбогом и се прибра след сестра си.

Славка очакваше, че сега ще се случи още нещо хубаво, но нищо повече не се случи. Къщата сякаш бавно потъваше в дъното на тишината, а там, горе, спокойно лежеше бялата нощ.