Ричи Достян
Тревога (3)

… А той явно е от тези, които трудно могат да повярват, че на тоя свят има и по-добри хора от него…

Още от четвъртък майка му, каквото и да похващаше, казваше: „ще дойде баща ти — ще го оправи… Ще дойде баща ти — ще опържа“… Слава се затъжи за татко си, но за кюфтетата още повече. Майка му продължаваше да го залъгва със супи, у тях имаше и много мляко, но виж — за второ на обяд нищо нямаше. Заменяше го сиренето „Ново“. Тези разтопени сирена Слава не можеше да ги понася. Когато майка му отхапваше голямо парче направо от цялото, все му се струваше, че тя дъвче сапун.

Слава почувства облекчение като си спомни, че днес е петък, при това половината минал. После си спомни за сладоледа и тази мисъл приятно се разля в него: утре също може да изяде две пакетчета, защо то от покупките му останаха парички, а да не е глупак да каже на майка си. Тя утре пак ще му даде. Петдесетте и пет копейки останали в джоба му са спечелени пари. Трябваше доста да си поблъска главата, докато ги получи. Наложи се дълго и търпеливо да пресмята колко копейки ще му останат, ако купи не един килограм макарони, както му беше заръчано, а деветстотин грама. Сега майка му не го молеше — вземи това и това, сега той я молеше: хайде спомни си какво още ти трябва.

Така през лятото, току-виж, на момчето му се развият аритметическите способности.

* * *

Слава отдавна си имаше „свои“ пари, но отначало не им придаваше никакво значение, дори се сърдеше, когато майка му го пращаше при вехтошаря с кокалите, извадени от супата; когато го караше да пренесе дърва на една старица, разбира се, срещу пари, които после тя даваше на Слава. Той ги пускаше в една халвена кутия. И съвсем неочаквано за себе си разбра, че има пълно право да изхарчи своите парички както си иска.

Това така му хареса, че той започна да измъква и от майка си.

Да предположим, тя го помоли да отиде на тавана. Слава — готово! Преди той ходеше с нея и се гордееше, чувствайки, че майка му се страхува сама да се качва на тъмния таван. После, когато поумня, Слава се качваше както и преди, но за това, нещо му се полагаше. Майка му не се възмущаваше от тоя факт, напротив, похвали се на баща му, че на тяхното синче пипето му сече — и от майка си взема пари, че отгоре се и пазари!

„Пипето“ на Слава действително сечеше. Със „свои“ пари си купуваше само онова, което родителите му за нищо на света не биха му купили. Джобно фенерче, например. В града от него няма нужда! Или клизмичка — такава малка, кръгличка. Правят ги от много дебела гума и като им се отреже краят, получава се прекрасна топка за игра на хокей!

Постепенно Слава започна да придава значение на своята досетливост, особено след един подслушван разговор. Той често подслушваше разговорите на майка си и леля Клава — беше страшно интересно. Те говореха за мъжа на Клава, а майка му каза така: „И с двоицата в това отношение нямам грижа. Синът ми нахалост не харчи, мислиш защо? Защото вижда, че баща му е грижовен като къртица, всичко дома мъкне, ето че и детето привиква, а освен това и умът му сече“.

А на кого не му е приятно да знае, че главата му работи както трябва, където е нужно.

Времето си течеше. Лека-полека Слава ставаше все по-нагъл и не пропускаше случай да „спечели“ или измъкне. Той пестеше за акваланг и пушка за подводен лов. Знаеше колко струва това, знаеше и колко време ще му трябва да събере пари. Слава още в града реши: щом майка му и баща му икономисаха от картата за лагер, той трябва за сметка на това да има нещо! „Може пък да е за добро — по-скоро ще събера.“

Всеки човек, колкото и малък да е той, си има свои начини да се примирява с неизбежното.

На обяд майка му каза:

— Утре ще отидеш да посрещнеш татко си сам. Няма защо да мъкна детето по жегата.

Слава се зарадва. На него хич не му се искаше онези да видят как той с майка си и с бебето се мъкнат към гарата. Пък и Костя и Вика също ще отидат да посрещнат техните сами.

Слава толкова беше благодарен на майка си, дето няма да отиде на гарата, че не издържа и се похвали:

— А аз днес за девет копейки две пакетчета изядох.

От изненада майка му остави лъжицата, панически опули очи и като му крясна:

— Открадна ли?!

В отговор Слава също остави лъжицата и също надигна глас:

— Било ли е някога аз да посягам на чуждо? Ама че го рече!…

— Тъй де!… Значи второто ти го дадоха даром?

— Не бе, когато купуваха по още едно, дори не знам кой плати вместо мен…

— Е, така може; ако някой не си жали парите, нека, само че не е ли много дебело по две. Ами ако утре им се прищат по три?

— Днес е жега.

— Не ми говори, направо се опекох…

Доволен от този обрат на нещата, Слава си помисли: „А какво ще стане, ако сега я попитам какво значи муфлон, може би тя отдавна да знае, а аз глупакът, напразно се измъчвам“. И я попита. Майка му престана да яде, престори се, че мисли и пак го сряза:

— Като не разбираш нещо, не го дрънкай! Сигур е някоя псувня, а той лапнал въдицата…

В настъпилата тишина Слава страдаше от досада и отвращение. Думата, която така го вълнуваше, се овъргаля в нещо мръсно и сега той за нищо на света няма да попита Вика. Дори Костя няма да се реши да попита.

Слава мрачно погледна голямата красива уста на майка си и на тази уста наум с презрение каза: „Ще има да чакаш да те попитам някога нещо!“.

До вечерта Слава прекара при съседите. Майка му не го закачаше, не го търсеше. А когато се прибра и й каза, че е вечерял и само му се спи, тя се разсърди. Тя очакваше, че той ще дойде и ще разправя, а той се върна — и хоп в леглото. И изобщо в последно време тя забеляза — синът й все по-неохотно споделя с нея, все по-малко го вижда у дома. А да не говорим колко много я дразнеха тия двамата — колко време мина, а живеят без майка и без баща и нито са си изпочупили главите едно друго, нито нищо! Този факт изгаряше ревнивото й майчино сърце. Поне десетина пъти досега беше хокала Слава, че ей на̀, тия двамата живеят сами, а него, дявола му неден, за час не можеш да го оставиш сам!

Сега тя така сърдито се движеше из стаята, че правеше вятър.

Слава чувстваше раздразнението на майка си, досещаше се за причината и, легнал с лице към стената, се караше наум с нея. У него се появи желание да защити новите си приятели, но той мълчеше. Ех, не обича майка му, когато нещо е по-хубаво у другите, отколкото у нея. Слава дори невинаги я разбираше. Миналата година се случи нещо много удивително. Цяла седмица валя, без да престане. Майка му кълнеше и пращаше всичко живо по дяволите заедно с дъжда. Неочаквано от Ташкент пристигна родната й сестра, лелята на Слава. Донесе им плодове, огромни домати. Всичко вкусно, красиво, самата тя почерняла от слънцето. Естествено, че бяха радостни. После Слава чу: „Елате — казва леля му — в Ташкент, това време ли е! У нас — казва — сега слънцето грее, ще си грее и през зимата“. Слава гледа — това не се харесва на майка му: тя започва да се разхожда из стаята, а после изведнъж изтърси: „А аз нашия ленинградски дъждец за нищо не го сменям!“.

Трябва да си глупак, за да хвалиш някого пред нея. Виж, да се присмееш, да позлорадстваш — може. Но сега вече Слава не можеше да го прави. Той отдавна се беше убедил, че братът и сестрата не се превземат. У тях всичко е просто и наистина хубаво. Ако обядват — канят и теб. Ако играят — включват те и теб в играта. Четат ли — още от вратата книгата е в ръцете ти. Пък и изобщо докато седиш у тях, Вика ту ябълка ще изнамери отнякъде и ще я раздели на три, ту бонбон ще ти даде. Веднъж той сам се убеди, че бонбонът, който му даде, й беше последен. Излиза, че не всички хора са алчни.

Разбира се, той не проумяваше всичко в живота на брата и сестрата и не всичко му харесваше.

Пита се например, за какво те непрекъснато се хилят? Погледнат се един друг — и готово! Сърдят се също чудновато — като на кино! Един каже дума и млъкне. Другият каже — и мълчи. Няма да се изкрещят като хората, или да се халосат по веднъж за свой кеф, ами само думички и погледи. Особено Вика. Ще те изгледа дълго-дълго и — фръц, ще се обърне. И мълчи. И се разхожда. А после ни в клин, ни в ръкав вдигне ръка и като на събрание гръмко обяви: „Мир!“ и той в отговор: „Мир“ — и отново цвилят като щури. А веднъж Вика се приближи до Костя и без ни най-малко да се стеснява — мляс по ухото!

Което си е право — право си е: Слава съвсем не можеше да понася, когато се прегръщат или се лигавят с целувки. В града съседите им бяха такива. Прости ме, боже, лигльовци. Връща се бащата от работа и от прага: мляс-мляс по-малкия, мляс — средния, после най-големия, а накрая и майка им целува. И това всеки ден! Човек може да помисли, че се връща от Антарктида. Сякаш не са се виждали сто години — пфу!

Сигурно и тези у дома си са такива.

Но най-много Слава се учудваше на това, че пред него те си говорят за всичко, и през ум не им минава да крият нещо или да му показват колко, демек, богато живеем ние. Имаме и таквоз, имаме и онаквоз… Нищо подобно! Още от първия ден всичко с открити карти. Тая вечер например Вика извади пред Слава чекмеджето на нощното шкафче и каза: „Ние с теб сме престъпници, Костя, имаме кошмарен преразход и до събота няма да можем да изкараме“.

Отначало Костя доби скучаещ вид, а после (това вече Слава най̀ не го харесваше у тях двамата) вдигна очи нагоре и почна да произнася: О, безсра-а-мни-це, ти позориш бащиния дом! Ти разоряваш родния си баща-а-а!

После, сякаш нищо не е било, бръкна в чекмеджето, преброи парите и с нормален глас каза:

— Ще трябва да изхвърлим сладоледа.

На Слава му хрумна мисълта: ами ако той днес се е гощавал за тяхна сметка? Но по-приятно му беше да мисли, че е за сметка на Гришка и той с удоволствие повтори за себе си майчиното „голяма работа“.

И още нещо си помисли: какви са идиоти, защо не си въведат „Ден на сладоледа“ или „Ден на сладкишите“, или „Ден на телешкия салам“, вместо разните му кисели млека и топени сирена. Хем ги ядат насила!

Слава вече започна да вижда мислите си, както това се случва, когато бавно се потапяш в сън. Виждаше гърба на Костя до нощното шкафче и белите локвички разтопен шоколад, които изпъкваха върху траверсите. Слава последен слезе от купчината траверси. Те много му харесваха. Два пъти се обърна — страхуваше се, че няма да намери това място, ако поиска да дойде тук сам. Той гледаше брезата, траверсите и му се струваше, че брезовата кора е потекла и така е покапала. Само не можеше да разбере кога му се е сторило това — сега или още тогава. А в същия миг вече изплуваше друга мисъл в образа на Костя — Вика.

Ама че е странно, мислеше той. Толкова странно, че да не повярваш защо сестрата и братът още от първия миг започнаха да се отнасят към него така, сякаш ей тъй без нищо им беше подарил златен часовник или ги беше спасил от смърт?

И защо той, Слава, не може така? Колко време вече мина, а той все се вглежда в тях и все очаква, че ще го подведат, а пък те — Славочка, та Славочка!

А Славочка, излиза, е от тези, които не могат да повярват, че на тоя свят има и по-добри хора от него.

Цяла сутрин валя същият тоя прокълнат от ленинградчаните дъжд, който през последните три години не пропуска нито една лятна събота или неделя.

Когато Слава изтича при съседите, една удивителна гледка го накара да спре на прага. С обърната наопаки табуретка Костя приглаждаше мъхнатото одеяло върху старателно опънатото легло.

Слава приближи, но въпреки това нищо не разбра.

Хвърли поглед към Вика — тя, без да обръща внимание на брат си, гладеше панделките си, приведена ниско над масата. А Костя сновеше ли сновеше покрай леглото, което вече приличаше на гладка каменна плоча.

— Привет — подхвърли Костя, най-после забелязвайки приятеля си. — Видя ли как се оправя леглото по моряшки… Вика, къде е нашата четка за дрехи?

— На мястото си.

Върху загладения косъм на одеялото с плавно и уверено движение Костя изрисува с четката за дрехи като с четка за рисуване голяма котва.

— Чудесно! — каза Слава.

— Сега ще теглим една ютия на панталоните и край… Хайде, бързо, прибирай си парцалките.

Вика послушно се отмести от масата.

Костя опъна панталоните, напръска ги, а после… „Не, все пак те не са с всичкия си“ — помисли Слава, когато момчето започна да посипва намокрените панталони със… сол. Направо от пакета, с цели шепи.

— Пак ли?! — извика Вика. — Колко пъти татко ти е казвал — трябва да посолиш водата, а не панталоните!

— Ще мине и така — промърмори Костя и се хвана за ютията.

Панталоните се опнаха не по-зле от леглото — можеше да ги постелиш дори на пода.

— Видя ли как гладят във флота?

Вика, отдавна вече заета с чистенето, се носеше из стаята. Тънките й ръце се движеха така плавно и леко, сякаш тя танцуваше, а не подреждаше стаята.

След всичко това Слава се бореше с „хавоса“ вече без ентусиазъм. С охота мелеше само месото. Тъкмо тогава братът и сестрата тръгнаха за гарата. Бяха облечени с еднакви шлифери с качулки. Те прекосиха двора под дъжда някак тайнствено непознати. Отиваха в своя вежлив свят, където ще посрещнат майка си и баща си и всичко ще бъде като на кино — и чуждо, и красиво!

… Спираше блестящата от дъжда мотриса, две високи фигури с шлифери с качулки слизаха на чистия празен перон и се покланяха на две малки фигурки, навеждайки качулките си. После бавно си подаваха ръце. После в мълчалива редичка един зад друг се запътваха нанякъде, където специално за тях ръмеше празничния дъжд…

— Теб какво те прихвана? Месото си стои несмляно, а той върти ли върти дявол знае какво…

Слава не беше усетил, че зад гърба му отдавна е застанала майка му и жадно гледа натам, накъдето и той, а там няма нищо!

Днес тя изобщо беше на терсене, защото трябваше да се разкъсва между яденето и бебето, прекомерно според Слава обичано.

Има ли, няма ли защо, майка му казваше:

— Ще дойде баща ти, ще види колко е пораснала щерка му тук без него.

Слава снизходително изхъмка — не беше той единствен, който прощава на родителите си глупостите, които те понякога казват сериозно. Та кому не е ясно, че детето не е пате и за седмица не може да порасне.

Към пладне през белите гъсти облаци взе да си пробива път слънцето. По улиците беше чисто и безлюдно. Празнично миришеше на дафинов лист.

Първата мотриса, която Слава отиде да посрещне, пристигаше в два и четиридесет и шест. Той знаеше, че с този влак баща му още не може да дойде, но все пак отиде на гарата.

Като се качваше на перона, трябваше да заобиколи цял парк с велосипеди, прислонени към бетонните подпори. Момчета и момичета — негови връстници, бяха дошли да посрещат бащите си със собствен транспорт. Това, разбира се, го засегна, но сега не му беше до велосипедите.

Слава застана срещу третия вагон от края (така се бяха уговорили с татко си) и спокойно гледаше как от вагона слизат хора. Хората непрекъснато се точеха и нямаше нито един човек с празни ръце. Какво ли не мъкнат хората от града за вилата! Тенджери и въдици, нощни лампи, възглавници, празни кафези за птици — най-невероятни неща!

От нетърпение сега той гледаше само в ръцете. Досмеша го. Във всички мрежи имаше едно и също — пресни краставици и бели хлебчета. Сякаш всички тези хора идваха от една и съща елха, където им бяха раздали еднакви подаръци. Някои, наистина, носеха и стандартната торта „Сюрприз“, която не се бои от тъпканицата и жегата.

С влака от два четиридесет и шест баща му не пристигна.

След като влакът замина, на перона останаха само Слава и някаква леличка с памуклийка. Грозно изглежда ватенката, когато към нея е притиснат стъклен буркан с гладиоли.

Следващата мотриса ще дойде след половин час.

Слава с удоволствие се шляеше по перона. За пръв път през живота си той посреща сам, и то не сред тълпата деца до входа на лагера, а просто така, като се разхожда независимо и от време на време хвърля поглед натам, където се сливат релсите.

Влаковете пристигаха един след друг и все по-малко велосипеди оставаха до бетонната стена на перона. Все повече нарастваше нетърпението му и в крайна сметка Слава се разкисна: „Не иска да дойде, просто не иска“.

Той пръв забеляза баща си… Раменете му, увиснали от тежестта. Жилата, издула се на тънкия врат и главно — очите! И сред най-голямата навалица, сред хилядите Слава мигом би разпознал бащините си очи, подсинени от горчивина очи.

„Мене търси!“ — задъха се Слава и така изкрещя „татко!“, че баща му се разтревожи:

— Какво има? Тук съм, какво ти е?…

Слава подскочи, взе от татко си мрежата, завъртя се, разтопен от нежност и от някакво чувство, сякаш в нещо се е провинил.

Като направиха няколко крачки, той взе от татко си и превързания с канап пакет.

Бащата забеляза колко много му се радва синът, присви тъжните си сини очи и цялата доброта, събрана в тях, се падна на Слава.

Вървяха един до друг.

— Е, как я карате без мен?

— Добре! — радостно отвърна Слава и чак сега се изплаши, че майка му ще сдържи обещанието си — още от прага ще започне да се оплаква от него.

Известно време повървяха мълчаливо. Слава гледаше под око към мрежите. Отгатваше какво е донесъл баща му и сърцето му се сви от нежност, когато съгледа завитите във вестник курабии, неговите любими курабии от по тринадесет копейки. Тук не ги правят, затова татко му ги е донесъл. Ех! Ние с мама си седим тука, само ядем и спим, а той… Не стига че се е уморил на работата, ами се е редил после и на опашки, а в събота и неделя знаете какво е!… И във влака навярно е стоял през целия път прав — беше претъпкано.

Недоволството от себе си подхранваше чувството на благодарност към бащата за това, че той, макар и със закъснение, но все пак дойде, за това че той не знаеше откъде вземат млякото, къде е плод-зеленчукът, къде е гастрономът.

— От тая сивата къща вземам млякото.

— Браво, сине.

— Гледай, виждаш ли павилиона?

— Виждам.

— Не гледай, че е толкова загубен на вид, затова пък там често дават пресни яйца.

— Браво, сине.

Слава се огорчи. Браво-то се отнасяше за павилиона, а татко му някъде витаеше, той се усмихваше и отговаряше на сина си, без да чува и без да мисли, просто зяпаше наоколо и всичко много му харесваше.

Какво друго имаше в двете грамадни мрежи, които мъкнеше баща му, Слава не знаеше, но през целия път отвътре го човъркаше радостно предчувствие. И го човъркаше, както се оказа, ненапразно. Татко му донесе китайски кецове, за да ходи с тях из гората, когато е влажно. А на майка му стъклена тенджера, която може да се поставя върху огъня. Майка му погледна с грейнали очи, плесна се по бедрото, после вдигна тенджерата, погледна я на светлината и тръгна с нея към наредената маса. Слава гледаше и чакаше кога тя най-сетне ще каже това, което винаги казваше в подобни случаи и не се излъга! Като постесни чиниите, майка му постави подаръка като ваза насред масата и каза:

— Грижовен баща си имаме, досущ къртица…

Слава изслуша това с голямо удоволствие, защото сам не знаеше как да поблагодари на татко си за кецовете. Той, естествено, веднага ги обу. Те бяха сини, с вълнуващи бели шнурове. Белите шнурове направо грееха, а кецовете изглеждаха от нови, по-нови.

Какво ставаше у съседите Слава не знаеше — там беше тихо. Но желанието поне някой от тях да го види заедно с баща му беше толкова натрапливо, че Слава измъкна татко си на двора. Изнесе за него стол под отворения прозорец, а той се разположи в живописна поза върху камъка и като стрелкаше с очи ту вратата на съседите, ту татко си, зачака.

Баща му, предвкусвайки обяда, беше в най-добродушно настроение. Сложил крак върху крак, той повъртя стъпалото си, лениво се полюбува на прашните си обувки, после се облегна и огледа двора. Запали цигара. Не умееше, обаче, да стои дълго време без работа. И той като Слава (или Слава като него) или трябваше да прави нещо, или да говори.

И той заговори, обръщайки лице към тъмния отвор на прозореца.

— А тука е красиво, просто да се ненагледаш!

Майка му не се обади.

— Чуваш ли, казвам, не ви е зле тука, викам: красиво е тъдява…

Слава нервничеше: „Да беше отговорила. Толкова ли е трудно да каже една дума?“.

Димът от цигарата на татко му бавен и кълбест — влизаше в стаята.

— Алло! — с цяло гърло викна татко му. — Ела тук, погледай…

От полумрака най-после се дочу:

— Махни ми се от главата с тая твоя красота, нямам време!

— А аз ти казвам — ела тука! Все едно всичката работа не мож я свърши…

— По-добре да беше донесъл вода — подхвърли майка му и с грохот подаде от прозореца празната кофа.

Разпръсквайки искри, угарката отхвърча в пясъка.

— Като не искаш, твоя работа — без раздразнение, но унило произнесе баща му, пое кофата и добави: — Върви по дяволите… и така нататък!…

Докато се водеше този разговор през прозореца, Слава не сваляше тревожен поглед от вратата на съседите, а когато видя отдалечаващата се фигура на баща си, му стана тъжно. Огорчи го не толкова бащиния приведен гръб, по който Слава безпогрешно разчиташе настроението на татко си, огорчи го походката му. Баща му вървеше разкрачено, но толкова тежко, сякаш изкачваше баир, а не вървеше по равно.

Не преди година и не преди пет, а много преди раждането на Слава в завода работел момък. Каквото и да похванел — всичко му идело отръки. С една дума майстор и все той начело. И естествено имал много приятели. Където е той — там са и хората. И ходел тогава човекът другояче: леко, наперено — да не му се изпречваш на пътя!

А приятелите му се шегували:

— Почакай, като се ожениш и ти ще си намериш майстора…

И се оженил момъкът. Леко и весело, както работел. Заминал за родното си село и си довел жена лика-прилика — пъргава, шумна, красива. Наредил я ученичка в завода. Сама го помолила, но тръгнала на работа без желание. Не съм се омъжила в града затова? Не съм за това мечтала. И общежитието не й харесало. А на него му харесвало: сега имал и семейство, и другарите му са тук — всичко каквото обичал човекът!

После в семейството дошъл празникът. Раждането на сина отпразнували в нова квартира. Стаята била малка, но затова пък тяхна!

Младата майка напуснала работа. Станала добра домакиня, но колкото повече навлизала в градския живот, толкова по-ревниво оглеждала съседските домашни огнища и не минавал ден без упреци: У тях е широко, а у нас теснотия!

Намерила си и „добри“ съветници. „Ако държи на семейството — казвали те, — да зареже завода и да постъпи в жилищното настаняване — там и пара̀ пада и добро жилище ще получи!“

Дълго трябвало да го уговарят, пускала в ход и заплахи: „… ще дуфна за село със синчето, а ти си остани със своята квалификация, щом тя ти е по-скъпа от семейството…“.

Сбъднали се пророчествата на приятелите! Намерил си момъкът майстора…

Работа нито за ума, нито за сърцето и… почнал да се продава човекът срещу каквото му падне, тъй като всичко му идело отръки — от водопровода до телевизора, а там и „бакшишите“ потекли — колкото и малко да е, но е утеха.

И няма нищо чудно, че сега като срещне старите си приятели, той преминава от другата страна на улицата.

Така започнал да се променя човекът — бавно, невъзвратимо.

Походката му станала друга. И гласът. И погледът…

Баща му се забави. Навярно изчакваше при чешмата да му мине лошото настроение, но в двора влезе предишният, спокоен. Очите му пак доволно се присвиваха.

Седнал до отрупаната маса, Слава се опиваше от радостта на баща си, днес той просто се наслаждаваше до насита от домашното огнище. И само от време на време тихите гласове отвъд стената разбуждаха завистта му към чуждото неразбираемо щастие.

Колко е хубаво, че у дома е толкова хубаво!

След „малката“ татко му винаги разнежено сияеше, но сега домашната кухня и бебето придаваха на това сияние оня особен, неприятен за Слава оттенък, когато татко му започва да гледа само майка му, всяка минута да се чука с нея, разперил малкото пръстче на грамадната си ръка и със страшен глас да боботи: „Моя мадам!“.

Майка му отговаря с непристоен смях, а Слава го доядява, дето си мислят, че той нищо не разбира и изобщо се държат така, сякаш него го няма.

Днес татко му съвсем се размекна. Той се чукаше с чиниите по масата, намигаше им и мърмореше: „За твое здраве, моя мадам!“.

Разбира се, това беше смешно и Слава се смя дотогава, докато майка му внезапно, сякаш някой я хлопна по гърба, не заизвива с пиян глас частушки. „Моят миличък“ предизвика у Слава неочаквано отвращение. Той изгаряше от срам. Слава впери поглед в дървената преграда, зад която живееха братът и сестрата — той се срамуваше от своите, когато майка му накрая на куплета натисна газта докрай: „Их-ох, ии-иууу-ох!“. Слава я дръпна за лакътя и предпазливо я помоли:

— По-тихичко пей, бива ли?

Тя изгледа остро сина си, забеляза накъде той така напрегнато гледа и… като тръсна студеното си къдрене, като зарева право там, до стената, та отвъд да я чуят:

— Ние сме си до̀ма и нема още дванайсе!

Още не беше си затворила устата и Слава изхвърча на двора.

В първия миг нощта му се стори тъмна, а като постоя, видя, че тя е успокояващо светла.

Очите му се насочиха към бора, където обикновено седяха тримата. Той се усмихна, гледайки изровения пясък, спомни си кой къде седеше. В по-дълбоките ямки се бе стаила сянка, прилична на дим, който не се разпръсква.

Той дълго стоя в нощта. В главата си нямаше никакви мисли, само му се искаше да разбере защо така тъжно изглеждат закръглените сенки в пясъка.

После се умори да не разбира и тогава му се стори, че отново присъства при повторението на нещо… което вече е било с него!… Не го улови… изчезна.

Между боровете, над покривите и над всичко, което е по-високо, беше надвиснала неподвижна печал. Ясно се виждаше студеният й цвят.

В неделния ден Слава се стопи от мъка. Искаше му се да измъкне майка си и баща си от къщи и да отиде с тях някъде далеч, но когато ги помоли, отговорът беше прост:

— Че кво да ходим, кога въздухът и тук си го бива? И ти мирясай един ден, а то човек и с лупа не може те намери. Татко комай при нас е дошъл…

Навън беше слънчево, а Слава седеше у дома, с него ставаше нещо нередно. Тишината зад стената разпалваше любопитството му, той умираше от желание да види родителите на Костя и Вика, но кой знае защо не искаше те да го видят. Дори на двора не излизаше. Дебнеше ги до прозореца, но това не му пречеше да мечтае всички да си заминат колко може по-скоро и отново да започне техният предишен, без възрастните, живот.

Ето ги! Я, я…

И този нисък, прегърбен чичко да е капитан втори ранг?… Слава очакваше да види едър човек, ако не току-що слязъл от капитанския мостик, то поне в пълна униформа, макар и да е жега. Пагони. Кортик на бедрото. Великолепна фуражка със златни листа. А това какво е?… Върху обръснатата глава — носна кърпа с възли по ъглите. От морски загар няма и помен. Ръцете бели, без котви и кормила — никаква татуировка.

Много странно…

А майката? Кльощава и изобщо… редом с неговата едра красива майка нея хич няма да я забележиш. Не си представяше майката на Вика такава (той смяташе, че Вика прилича на майка си, а Костя, естествено, на бащата — затова братът и сестрата според него не си приличат). И още кой знае защо беше решил, че майка им ще бъде в черен костюм, а тя се оказа в басмена рокля не мож разбра какъв цвят. И през ум няма да ти мине, че тази лелка е парашутистка. Да не е шега — с тежка радиостанция в тила на врага?!

Когато Слава разгледа както трябва родителите на Костя-Вика, той се усъмни почти във всичко, което му беше разказвал Костя за тях. За вярване беше само едно — че баща му е бил смъртно ранен, че дълго, май цели девет години, е лежал по болниците и че майка им го е гледала — това е правдоподобно. Затова пък сега тя е като дама. Бащата носи сламената й шапка и един голям, голям шал. Костя и Вика заедно мъкнат кошницата с храна, а тя — нищо. Стиснала е под мишницата си едно книжле само. И видът й такъв, сякаш точно така и трябва да бъде. Чудна работа!

Честна дума, ако с тях не вървяха Костя и Вика — прилизани и тържествени (плитчиците на Вика бяха толкова стегнато сплетени, че краищата им се завиваха нагоре) — Слава за нищо на света нямаше да повярва, че това са техните родители.

Като разговаряха тихо, четиримата прекосиха двора.

Съвсем неочаквано Костя го извика. Гласовете на двора изчаквателно замлъкнаха.

— Хайде с нас в гората — извика под прозореца Вика.

Вместо Слава се обади майка му. Мрачно и тихо тя процеди:

— Върви да пасеш… Развикала се тука…

Татко му одобрително изхъмка. За Слава това означаваше: „Край! Трай си у дома и не се бъркай!“.

В напрегнатата тишина портичката деликатно хлопна.

Излязоха…

Слава сам изпращаше татко си. Когато се върна, навън беше топла белезникава привечер. Бебето спеше. Майка му переше пелени, а той не знаеше какво да прави. Дори не можеше да гледа ядене. През тия два дни се тъпка до втръсване с какви ли не вкуснотии.

Той отново излезе навън. Погледна къщурката на старците. От прозорците идеше жълта и ясна светлина, каквато можеше да се зърне в късчето небе между пролуките на покривите — струва ти се, че къщичката на старците се осветява от залеза.

Изобщо Слава започна да обръща внимание на небето едва тук, в Соснови Бор. В града никой не го забелязва. А тук направо да се чудиш — колко голямо е небето! По-голямо от земята. И не е само синьо и сиво. Понякога е зелено, дори кафяво.

Той се разходи по двора и спря удивен: оказа се, че вечер пясъкът се чува. През деня той заглушава стъпките, а вечер сам поскръцва!

Поразходи се още малко, опита да поседи и на камъка — не можа, много беше студен.

У Костя и Вика също светеше. Щом Слава погледна в отворените им прозорци, веднага го потегли натам. Нима родителите им са още тук? Като пристъпяше между двете врати, Слава си намери такова място, откъдето се виждаше какво става у тях. И четиримата седяха на масата, но не ядяха, а разговаряха за нещо. Той не разбра нито думица, а изглеждаше, че подслушва. Сърцето му се разтуптя. Беше му обидно, че сега не може да е заедно с тях, че изобщо днес няма къде да се дене.

Изведнъж майка им стана и излезе на верандата. Слава целият пламна от срам — ами ако го забележи! Но тя нещо правеше в тъмното по масата, може би търсеше нещо. Сигурно търсеше. „Е, приятели мои, това на нищо не прилича“ — каза тя и се върна в стаята.

Слава изскочи от двора на улицата, после обратно. От прага каза на майка си: „Отивам при Гришка“ — и се понесе пак. Не беше трудно да намери улицата на Ентусиастите, а още по-лесно дома на Гриша. Той светеше с широко отворените си прозорци и невъобразимо звучеше.

На двора имаше един зелен „Москвич“. В дъното до оградата от храсти се мержелееше огромна градинска пейка. Слава не можа да реши кои прозорци са Гришините. Знаеше само, че са на първия етаж. (За да се ориентира, той отиде до пейката, но за нищо не можа да помисли, защото коленете му сами заподскачаха от музиката, изпълнила цялата къща.)

Долу една голяма компания пееше „Подмосковни вечери“. Горе ехтеше и се пенеше джаз, подпомогнат от мъжки гласове. Един издаваше отчаяно и монотонно: „Па-па-па“. Друг — „Ди-би, ди-би-даб!“.

„Интересно — мислеше Слава — как ли си избират кой какво да слуша.“ Той гледаше ту горе, ту долу. В това време пияни женски гласове, ревейки „если б знали вы, как мне дороги…“ сбъркаха мелодията, спряха да пеят и избиха на другаде, а на Слава взе да му се привижда, че къщата се наклонява. Тогава той вдигна очи нагоре и тутакси си въобрази, че покривът на къщата подскача с дрънчене като тежък железен похлупак върху кипящ котел.

— Живеят си, брей!

Той с удоволствие слушаше тази олелия, но на един от прозорците на долния етаж се показа пълна жена, плисна нещо от една чаша на двора и тутакси се скри. Слава отскочи в сянката и начаса реши тихичко да почука на стъклото на същия прозорец. Стори му се, че жената прилича на Гриша. Ако Гриша е там, ще го чуе. И наистина! На такова почукване може да обърне внимание само момче. Гриша не излезе, а изскочи.

— Я-я, ти ли си? — полузарадвано, полууплашено каза Гриша. Беше с бяла риза с голяма красива яка. Той не покани Слава вътре, неопределено се усмихна и изобщо беше смутен.

Слава не очакваше това и вече започваше да се ежи, но го отвлякоха виолетовите мустачки върху горната устна на Гриша. Той забрави да се обиди и помисли — такива мустачки, по-точно рогчета, се получават, когато пиеш нещо от чаша на един дъх.

— Ти да не би да си пил червено вино?

Гриша облиза с език устните си и иронично се изхили:

— Киселът от касис е много полезно нещо!

На Слава му хареса този начин на смеене, той повтори „хе-хе“ — и безцеремонно мушна другаря си по шкембето.

— Охо, аз всякак мога. Ето, слушай: а-хи-хи-хи — така се смее някаква жена. А може и така, като един татков познат: м-хъ-мхъ-м.

— Я остави!

— Честна пионерска, а може…

— Слушай, къде реве така радиограмофон?

— У Павлик. Помниш ли баба му? Е, виждал си я на гарата.

— И какво от това, че съм я виждал?

— Нищо…

Разговорът свърши. Слава отново с обида си помисли: „Защо не ме покани у тях? Може би иска да остане малко на въздух?“.

— Как я кара Павлик в тая хава?

— Остави хавата! Ами те освен това от сутрин до вечер рецитират стихове. Тя си има ученици, учи ги как правилно да крещят от сцената.

— Ама че го каза.

— Ако щеш! Вярно ти казвам. Затова Павка е такъв откачен.

— Слушай, а защо той не живее при родителите си?

— Защото няма.

— Нови двайсет! Нали сега няма война, къде се е дянал баща му?

— Не знам. Майка му е умряла от нещо, а татето май се е оженило втори път, затова момчето се мотае между бабите. Общо взето тази, ленинградската, си я бива, весела е и има много пари. На курорт идва с хладилник и…

— Гри-иш! Къде изчезна?

— Леле, време ми е!

— Излизаш ли някъде?

— Не, какво говориш, имаме гости… бих те поканил, но са такива скуки…

— Ами, аз просто минавах покрай вас…

— Добре…

Обиден до отчаяние, Слава постоя още секунда, после ядно пъхна ръцете си до лактите в джоба и без да гледа Гришка, каза:

— Бъди здрав… и така нататък!