Ричи Достян
Тревога (5)

… Той беше художник и мъдрец — на единадесет години такова нещо може да се случи с всеки. Нищожни хората стават по-късно.

През тази нощ Слава не сънува нищо.

Валеше дъжд. Той го чуваше през съня си. Май си мислеше: колко е лошо, че вали дъжд…

Слава бавно отваряше очи и смяташе, че прави това насън.

Грееше слънце! Той изтича бос на двора и замря.

Кората на боровете, осветена сякаш с жар от пещ, тържествено блестеше, а върхарите им плуваха в прохладното небе без движение. Спящият пясък лежеше тежко. Само мухите летяха, кацаха, местеха се насам-натам толкова енергично, сякаш никога не спят.

Докато стоеше на стълбата, Слава незабелязано се отдалечаваше от оня, дето не знае що е муфлон и се превръщаше в някакъв друг човек, който долавяше и съня на пясъка, и бденето на боровете, и бездънността на небето; който изпитва най-нежна тъга заради дърветата, защото те нямат очи, не виждат слънцето и себе си!…

Това продължи един дълъг миг и докато той траеше, Слава бе и художник, и мъдрец — на единадесет години това може да се случи с всеки.

Нищожни хората стават по-късно.

Когато дойде на себе си, непосилната радост от сърцето му като лъчи се разпръсна по цялото тяло. Слава се втурна в къщи и се натъкна на майка си. Още сънена, тя се олюляваше към вратата.

— Гледам, че те няма. Къде в тая ранина?

Той си поповдигна гащетата и й се озъби.

— Ти пък? Значи трябва…

Те тичаха, без да спират нито за миг, от улица „Пощенска“. Марс напираше напред и лаеше от радост. Лека-полека децата започнаха да се споглеждат едно друго. Но кое момче ще си признае, че се е уморило? Гранитният паваж свърши и сега те затъваха в пясъка и силите им се изчерпваха. Надеждата им беше в просеката, там щеш не щеш ще трябва да понамалят крачка: просеката е тясна.

Увлечени от надбягването, всички забравиха за Павлик, дори Вика. А хилавият Павлик все повече се откъсваше напред, бягаше леко и весело като куче.

Това чудновато облечено момче с изискана реч и поглед, от който понякога ти прималяваше под лъжичката, се оказа най-издръжливо от всички.

Гриша, спасявайки се от позор, завика:

— Славка, задръж зверчето, та ние да не сме кучета…

Но не Славка спря тичането — изведнъж от крайпътната канавка някой се измъкна и им препречи пътя. Това беше Льонка, брат на еди-кого си, той отдавна чакаше тук, макар него никой да не беше го канил на поход до езерото.

Добродушният Льоня сияеше, без да разбира защо така изведнъж всички толкова му се зарадваха. Хвалят го, потупват го, галят го — запъхтени и потни, сякаш някой ги е гонил.

Марс също поздрави Льоня. Той още отдалеч подуши въздуха, който обкръжаваше Льоня и замислено помаха с опашка. После се приближи, зарови нос под мишницата на хлапето, изсумтя веднъж, дваж, нежно докосна ризката на гърдите му и накрая го близна по лакътя. Льонка възприе всичко това като нещо дължимо. Разбира се, веднага започна да гали кучето, фъфлейки задушевно. Марс, притворил очи, въртеше опашка. Децата мълчаха, благодарни на Льонка, че се появи така навреме. Дори Слава сега не забеляза, че неговото куче върти опашка на някой друг.

Павлик стоеше на порядъчно разстояние и строго наблюдаваше оттам. Вика му махна. Момчето не приближи. Тогава тя погали Марс:

— Виждаш ли, то никого не хапе.

Павлик скри ръце зад гърба си и с вълнение каза:

— Какво правиш, сега и ти ще имаш глисти!

Когато смехът, който много обиди Павлик, се прекрати, той присви очи, посочи Льоня с глава и каза:

— Той е много глупав и може да умре от това. Вррредно е да се пипат животните с ррръка…

Льоня отговори на това посвоему. Той прегърна Марс през врата, замря в живописна поза и впери поглед в Павлик без да мига, сякаш Павлик не е човек, а фотоапарат, който сега ще ги фотографира двамата с кучето.

В продължение на тези няколко секунди и Павлик и Льоня отлично разбраха колко са различни и затова между тях не може да има нищо общо. Взаимната неприязън се усилваше и от това, че и на двамата им се искаше да бъдат най-малките сред големите.

Всяко, дори най-наивното хлапе, когато му е нужно, използва тази си привилегия.

По-нататък те продължиха вече със спокойна крачка. Слава скъси каишката и Марс престана да се стреми напред. Заедно с него, ухо до ухо, шляпаше Льоня, пъхнал пръсти под нашийника. Вика вървеше до Павлик, но той не й подаваше ръка.

Пътя до езерото знаеха Гриша и Володя и, то се знае, Льоня, но можеха и да не го знаят. Пътят е един. Този, по който вървяха.

Смолист зной тегнеше над просеката. Рехавата сянка на боровете като тясна ивица падаше само от едната страна и всеки се изхитряше да върви по нея. Колоната се разтегна. Само Льоня крачеше по слънцето, защото за него недостигаше сянката, а да се раздели с „пефа“ той не искаше.

Вървяха мълчаливо, като се мъчеха да не гледат осветената страна на гората. Там рижите стволове пламтяха като огън.

Чудна беше тази гора — без зелен цвят, без тъмни, причудливо извити клони, без криви, без гърбави стволове.

Високите борове стояха като вкаменени. Ако не вдигнеш нагоре глава, можеш да помислиш, че това не е гора, а сушилня. Набучили в пясъка борови стълбове, покрили ги със сив мъх, включили слънцето на пълна мощ и ги сушат.

Костя и Слава свалиха фланелките си. Гришка разкопча модната си риза от горе до долу. Павлик крачеше закопчан с всички копчета.

Слава няколко пъти се обърна, но така и не попита Гришка близо ли е. Страхуваше се от присмех.

Неочаквано Вика, без да се обръща към някого, каза:

— Това езеро май по-лесно ще го видим насън.

— Вече стигнахме — небрежно подхвърли Гриша.

— Вижда се — в тон му отвърна Вика.

А просеката продължаваше.

Марс се мъкнеше търпеливо, поклащайки глава в движение.

Накрая просеката свърши. А там отпред се откри друга страна — зелена, небесносиня, прохладна… Даже боровете, които отстъпиха от просеката надясно, наляво и в далечината, тук бяха други. Наоколо имаше висока трева и точно в средата лежеше неподвижно езеро — плоско и невероятно синьо. Никой не можеше да проумее откъде идва този цвят под бялото небе на лятото.

Без да се уговарят, те затичаха направо към водата.

Тишината беше неописуема. Навярно чак на отсрещната страна се чуваше как лочи Марс. После над езерото зашумоля вестник. Вика мълчаливо раздаваше размекнатите кофички сладолед.

Малко хора знаят какво наслаждение е в горещ ден да нагазиш до колене в горското езеро и да стоиш, и да ядеш сладолед, и да гледаш отражението на боровете, които във водата изглеждат още по-прекрасни.

Марс, без да се срамува, гледаше в устата на всеки поред и всички го гощаваха, за което песът шумно им благодареше. Всяко негово „благодаря“ звучеше като плясък от весла, защото опашката на кучето наполовина беше във водата.

Първите думи произнесе Павлик. Той подаде на Костя дъното на вафлената кофичка с остатъци от сладолед и каза:

— Предай му, моля те, от мое име, че аз стоя твърде далеч.

— А ти ела по-наблизо!

Павлик мълчаливо се изчервяваше.

— Не ми се иска.

— Това е друго нещо. — Костя не го тормозеше повече и взе гощавката.

Вика внимателно огледа брега и без да скрива тревогата си, попита Гриша:

— Интересно, защо тук освен нас няма никой?

— Защото днес не е събота, хората все пак работят.

Безлюдието разтревожи и Костя, но по друг повод:

— Хайде да вдигнат ръка, които не умеят да плуват.

— Я зарежи, в това езеро е невъзможно да потънеш. Плитко е. Щом Вовка го пусна майка му…

Володя понечи да възрази, но премълча.

Вдигна ръка само Павлик.

Тръгнаха към брега да се съблекат.

Павлик акуратно сгъваше дрехите си на тревата и се кълнеше на Вика, че без нея няма да влезе във водата. На няколко пъти повтори: Кълна се в честта си! Вика не издържа и го погали по главата. И изведнъж той, вече съблякъл единия си ръкав, с един скок се озова до водата, потопи си ръкава и няколко пъти я прокара по косите си. Всички се натъркаляха по тревата и с наслаждение примираха от смях. Павлик ги гледаше, присвил грамадните си красиви очи. Върна се на мястото си и се доразсъблече.

На Вовка му беше толкова смешно, че дори стенеше, вирнал нагоре крака.

— Олеле, майчице, него ще го изядат кучешките червеи…

— Ти си страшно глупав! — звънко, гневно, и много решително извика Павлик. Той вече се беше разсъблякъл и сега стоеше дългокрак и тънък, с копринени гащета с цвят на портокал. — Ти дори няма да гъкнеш, а той вече ще се вмъкне в теб!

— Ко-ой? — закрещяха всички.

— Микробът. От кучето все пак можеш да избягаш, а от микробите никой не може да се спаси!!!

Нещастният Павлик — той целия ден се страхуваше от микроби!

Вика скочи, оправи черния си бански костюм и изтича да си измие ръцете. Изплаши се, че Павлик ей сега ще се разплаче. Но когато се връщаше назад, той сам изтича насреща й, подаде й ръка и те отидоха да се къпят: Вика — леко и свободно; Павлик — на пръсти, като в баня, гнусливо избирайки мястото, където да стъпи.

Когато водата стигна до гащетата му, той издърпа ръката си и заяви: „Сега аз сам!“. Вика не се отделяше от него. Павлик деликатно докосна с длани водата, обтри с тях корема и гърдите си, намокри както трябва темето си и чак тогава, отпускайки се бавно, седна във водата, сякаш сядаше на гърнето.

Вика го изчака и каза:

— Така не трябва да седиш, така ще настинеш.

— А иначе ще потъна.

— Няма да потънеш, нали съм тук. Размърдай си краката, поиграй си!

Край тях един след друг бързо преминаха Гриша, Володя и Костя. Скоро в далечината се замяркаха само техните глави.

Павлик продължаваше да кисне до шия във водата и на всички уговорки отговаряше „На мен и така ми е добррре“. В това време към езерото приближи Льоня. Дори само видът му накара Павлик да се надигне.

Захвърлил ризката си на тревата, Льоня крачеше в своите неизменни широки гащи с походката на твърде зает мъж на зряла възраст. Вървеше с корема напред, отпуснал брада върху гърдите, без да забелязва нищо наоколо, сякаш на този бряг беше сам.

Когато водата стигна до подмишниците му, той простря ръцете си над нея, подаде се напред и… заплува.

Павлик, който вече се беше изправил в цял ръст, изпращаше белите пенести вълнички от краката на Льонка с поглед, застинал от възхищение.

— Искаш ли да те науча да плуваш?

— Да, ако обичаш — отвърна Павлик на Вика, без да откъсва поглед от Льонка и се опъна във водата по корем. Острата му брадичка мигновено отиде под водата, а на повърхността се появиха портокаловите гащета. Вика го хвана за тях.

Тя не можа да склони Павлик да опита още веднъж.

— На мен вече ми казаха, че съм бездарен — отвръщаше той с огромно мъжество и велика печал. — Тялото ми не го бива, знам си го.

Той излезе на брега, избърса лицето си с носната кърпичка и започна да се облича.

Засега не се къпеха само Слава и Марс. Костя ги забеляза, когато доплува до Вика и веднага се насочи към брега:

— Ти защо не го пуснеш?

Слава неохотно откачи каишката.

— Нашийника! — викаше Костя, тичайки към тях. — Трябва да свалиш нашийника, иначе ще му бъде трудно да плува.

— Той пък като ще заплува…

Когато освободиха Марс, той наистина не затича веднага към водата. Отначало дълго се отърсваше, после навря нос в тревата и затърси нещо. Така достигна до брега, после се върна при Слава и Костя, вдигна глава, погледна единия, после другия, изчака малко и накрая с неприкрито раздразнение попита: „Аф?“.

Момчетата се спогледаха и вдигнаха рамене. Тогава кучето отново наведе глава и затича по самия край на водата; на едно място забеляза нещо, потопи муцуната си до ушите, хвана и измъкна на пясъка черен, приличащ на еленов рог чепат клон. Отначало го влачеше по земята, после се изхитри, вдигна го и като пристъпяше кокетно, го понесе.

— Разбра ли? — тихо попита Костя и мушна с лакът Слава в хълбока.

Слава нищо не разбра, но каза: „Аха“ — и отскочи, защото песът хвърли товара си право в краката на приятелите. Костя се разсърди:

— Какво отскачаш такъв, та той ни предлага игра. На̀, дръж!

Слава отлично мяташе тежичкия клон, Марс като ураган летеше да го улови. Дървото потъваше, но песът се гмуркаше, измъкваше го и после, съпроводен от врявата и възторга на цялата компания, доставяше товара на стопанина си, застанал на брега с много горд вид.

Но на Слава му омръзна да стои на брега и да хвърля тоягата на кучето, докато другите се къпят. Той измисли нова игра — хвърли се и той във водата заедно с дървото. Марс го последва. Тогава Слава прехвърли тоягата на Костя — че като започнаха… Даже Гриша, който само за фасон беше отплувал много надалеч и скучаеше там самичък, се присъедини към играта.

Щом някой задържеше тоягата по-дълго, отколкото това бе допустимо според Марс, той лаеше, без да позволява на децата да намаляват темпото. Когато Марс успяваше да улови дървото, той го изнасяше на брега и там, затиснал го между лапите си, чакаше докато някой дойде и го вземе. Това бе хитрост, измислена явно за почивка.

Отначало към Марс се спускаха всички, а после само Слава, защото той, както се оказа, плуваше най-добре.

Изведнъж песът решително се отдалечи от езерото. Децата неволно се измъкнаха след него. Марс дотича до тревата и спря; със слепената си мокра козина той изглеждаше стар и слаб. Стоеше и гледаше косо, явно изчаквайки кога ще се отдалечат от него. Децата отминаха кучето и на плътна тумба се натъркаляха в сухата трева.

От мократа козина на Марс на всички страни се разлетяха пръски вода, макар той да стоеше неподвижно. Само кожата му се тресеше цялата. Децата тракаха със зъби и пулеха очи, вместо по-бързо да се напъхат в сухите дрехи.

Напълнял и отново млад, Марс кихна и леко се приближи до тях, после прегъна предните си лапи като теле, потъна до гърди в сухата трева и започна да суши врата и муцуната си — поотри се от едната страна, после от другата, а когато заизтрива мокрия си корем, децата завиха от възторг. А кучето не бързаше. То се доближаваше до тях по корем — вършейки наведнъж две работи — хем се бършеше, хем се приближаваше.

Когато най-сетне Марс се вклини в купчината изстинали от къпането тела, той беше вече съвсем друго куче — един стар приятел, който ги гледаше закачливо и уморено. Лежеше на една страна, разпрострял лапи, отметнал глава, и с целия си вид казваше: „Братлета, аз съм напълно щастлив“.

Като нещо естествено сега той възприемаше и нежните думи. На всяка дума „умник“, на всяка „ти си хубаво куче“, Марс отговаряше с опашка: „Да, да“. Единственото, което не можеше да стори в момента при цялата си възпитаност, бе да стане, когато с него разговаря човек: той дори не беше в състояние да си повдигне главата.

Славка сияеше от гордост. Всички похвали към кучето той възприемаше за своя сметка, победно намигаше на Гриша, който най-после призна Марс, защото песът с чудачествата си беше го разсмял.

— Забелязахте ли как ни измъкна от водата? — попита Костя.

Сестра му с разбиране кимна, после се наведе, взе в малката си ръка голямата лапа на кучето и лекичко я стисна. „Благодаря“ — каза веднага пухкавата опашка.

Когато кучето заспа, престанаха да говорят за него. Децата се излегнаха на тревата и жадно почиваха. Жадно се грееха. Бяха преизпълнени от миговете, които изживяха. Децата и влюбените умеят да се отдават на настоящето изцяло и с удоволствие.

Истината е, че Павлик вече не умееше това.

Не може да се каже, че той като възрастен живееше само със спомени или живееше с мечти. Просто душата и умът му бяха твърде претоварени и той почти от нищо не се увличаше. С най-голямо удоволствие съзерцаваше, после изричаше някоя мъдрост, от което баба му Юлия или изпадаше във възторг, бъбрейки: „Ти си млад гений“ или се разгневяваше, искайки: „Незабавно изхвърли това от главата си!“.

Павлик вдигаше рамене. Той не разбираше кое и как трябва да изхвърли от главата си, а нали самата тя хиляди пъти се кълнеше пред него да изхвърли и завинаги да забрави името театър, където я изяждаха абсолютни бездарници и негодници, а всеки ден говореше за този театър и за тези негодници.

Безусловно Павлнк е по-снизходителен от баба си и по-търпелив от нея, но имаше случаи, когато и той не издържаше и много вежливо я молеше:

— Бъди така добра, не казвай пред мен „хълмове“.

— А какво лошо има в тази дума?

— Това е тъжна дума.

— Кой ти го каза?

— Ти.

— Никога не съм казвала такива глупости!

— Това не са глупости, княз Игор бил умрял… аз не мога да слушам повече тази дума.

— Веднага изхвърли това от главата си!

Павлик покорно свеждаше очи, отиваше в своя ъгъл и за дълго притихваше там.

А после му се присънваха странни сънища. Сънуваше думи. Наскоро цяла нощ го измъчваше възклицанието: О, великодушен! О, великодушен… О, великодушен! О… великодушен!…

Беше горещо и тихо и не можеше да се разбере откъде идва този нахлуващ в душата звън? Небето ли звънтеше, или тревата? Или телата им, опалени от слънцето. Този звън пресекваше само във водата и те отново и отново влизаха в езерото на тумба, а когато дълбочината позволяваше — плуваха. Тъмните точки на главите, които се отдалечаваха от брега, постепенно се пререждаха, както жеравите в небето. Водач се оказа Слава. Той плуваше красиво и леко, с такова удоволствие, че не откри скоро колко много се беше откъснал напред, а когато се огледа, веднага се обърна назад. Цялата компания се плискаше до брега — Гриша нещо ги забавляваше. И сега, щом видя доплувалия Слава, първи се разкрещя „Привет на шампиона!“. Но това някак си не достигна до Слава, той забеляза, че Вика внимателно го гледа, застанала до кръста във водата. Слънцето заслепяваше очите й и тя, заслонила очите си с вдигната ръка, го гледаше.

— Кой те е научил да плуваш така?

Слава с недоверие впери поглед във Вика — дали не му се присмива?

— Ти плуваш като истински спортист!

— Ха, че мен истински спортист ме е и учил. В нашия лагер всички плуват хубаво…

Славка умееше да завижда, но не умееше да се възгордява. Той още веднъж я погледна изпитателно.

— Вилен Бичков! — пропя той с вдъхновение.

— Кой е той?

— Майстор на спорта, нашият треньор. Той учи в Института по физкултура. Как плува само! Аз пред него…

Слава махна с ръка и не довърши. Те вървяха към мястото, където беше останал Марс. Той вече надигна глава и вършееше тревата с опашка.

Блестящ от главата до петите, с капчици вода по носа, Слава с цялата си мокра кожа усещаше как го гледат, без да съзнават, че момче с такива крепки нозе, с такава акуратна, както се изразява майка му глава, с добре развити рамене, с красива добра уста все нещо струва; и че изобщо, когато мълчи, е цяло удоволствие да го гледаш.

Слава се грееше и мечтаеше как сега ще се зарие в меката трева до своето куче и не можеше да се освободи от изумлението: защо, мислеше си той, му е така приятно, че Вика го похвали, когато той изобщо пет пари не даваше за мнението на момичетата? За него най-важното на тоя свят бе какво ще каже най-силното момче!

Когато те се излегнаха на тревата, тя ги разедини и всеки можеше да остане насаме с цялата вселена — сред мълчанието на небето и земята, в пръстена на живите и неподвижни борове.

Между езерото и мястото, където лежаха, растеше храст. Малка сива птичка, много по-дребна от врабеца или почти колкото него, но по-тънка, излетя от гората и кацна на храста. Жилавото клонче я полюля.

Всички забелязаха птицата.

— Славка^[1]… — мина шепот през тревата. Това бе гласът на Вика. Той прозвуча с нежност и скрита тревога, че ще го чуят.

Слава съвсем объркан седна.

Птицата отлетя.

От тревата се надигнаха глави.

Вика се усмихваше с разбиране, огорчено. А той я гледаше, както се гледа горяща къща. И страшно, и красиво!

Навярно това продължи твърде дълго.

— Е-е, какво ме гледаш така? Честна дума, това беше славка… птица, разбираш ли, птица!

Гласът на Вика не достигаше до Слава. Разбра я по движението на устните. Той беше като в обвивка и виждаше само чрез нея. Смътно мислеше: „По дяволите птицата…“. Силеше се да разбере сега нещо друго: как така се случваше, че тя, такава добра, такава красива, такава… най-добрата от всички, съвсем неотдавна можеше да го дразни? Даже го вбесяваха понякога с тоя неин брат.

… Минават годините. Променят се времената. А хората, които преобразяват всичко наоколо, самите те почти не се променят.

За майката на Слава, например, човек работник и сега е този, който преобръща тежести и до ушите е изплескан с мръсотия. За страшно грамотни признаваше само строителите на къщи. Всички други са безделници! Ако я слуша човек, ще излезе, че безделниците са много повече от работния народ!

Волно или неволно, но майчината неприязън към всички, които са по-знаещи, по-вежливи, а често дори и към тези, които просто разговарят спокойно и тихо, естествено се предаваше и на Слава. И той като нея от разстояние подушваше тия, как бяха, които дявол знае какво… а самите те… майка му никога не се доизказваше, какво „те самите“ и затова Слава смяташе за нужно още повече да ги презира. В техния двор той просто за нищо биеше възпитаните деца, знаейки отлично, че зад гърба му са мама и леля Клава, която чуеше ли по двора гласа на Славовата майка, се втурваше по стълбите и право — в боя! Клава също не понасяше, когато с нея се опитваха да говорят вежливо, особено ако й кажат: „Успокойте се, ако обичате“. Е, тогава тя направо полудяваше и ревеше винаги едно и също: „Ти какво искаш да речеш с това? Искаш да речеш, демек, че вашите дечица са културнички, а нашите са хулигани? Това ли искаш да речеш?“.

Слава и Клавиният Вася естествено ликуваха, което обаче не им пречеше да се бият. Вася беше също такова синче, което е „най-доброто от всички“, и не се погаждаха със Слава.

Така Слава изживя предучилищната си възраст много доволен от себе си, от майка си и от живота. Но щом тръгна на училище и започнаха несполуките с външния свят. Абсолютно уверен в себе си, изведнъж Слава започна да получава забележки повече от другите деца, а първата му учителка веднага попадна в числото на негодниците и разните му други там!…

От училище Слава се връщаше потиснат, обиден, със странно непознато чувство: излиза, че той не е най-добрият от всички. Майка му го разпитваше какво има, ако той сам не й разкажеше, а после вилнееше: „Ще ги науча аз как се обижда дете, наместо да го възпитават!“. Но това не помагаше на Слава. А когато майка му наистина отиде в училище и вдигна такъв скандал, за който дълго после говореха, Слава престана да й се оплаква и майка му не отиде повече в училище.

Тогава учителката започна да идва у тях. Майка му я слушаше, спореше, а веднъж вдигна такава тупурдия, че учителката половин година след това не се появи у тях.

Учителката казва на майка му:

— Вие прекалено глезите сина си.

Тогава майка му й отвръща:

— Аз ли го глезя! На колко години е момчето, а още палто от магазин не е носило, все в преправено ходи, на това ли му викате глезене! („Вярно е“ — помисли си Слава и го запомни). На нас, уважаема, не ни е до глезене, нашият баща не краде. Вие по-добре вижте какво носят другите. От нашия двор колко деца учат при вас?

Учителката с тих глас:

— Не става дума за това…

— А аз за това! Първо трябва да се интересувате как ходят облечени тия паразити и техните кутрета, а после да натяквате — глезите!

Учителката притисна длани до ушите си и каза сърдито:

— Трябва да си подбирате думите, не може да говорите пред момчето така грубо.

Тогава майка му на нея:

— Не съм на пазар, та да пробирам. На дома̀ си съм…

Точно след тези думи учителката скочи и половин година не се появи в дома на Славка. Започна да праща бележки на татко му. А Слава да не е глупак — дава бележките на майка си, а майка му направо в кофата за боклук:

— Да има да вземаш, как ли пък не бих хукнала сега при тебе!

Оттогава Слава се намираше в постоянна вражда с учителите. И макар да знаеше, че майка му е винаги зад гърба му, все по-трудно му ставаше да живее.

Той непрекъснато беше нащрек: и в училище, и в лагера — навсякъде.

Когато се появеше нов другар, Слава първо го сравняваше със себе си, а после или му завиждаше, или го презираше — на други отношения засега той не беше способен, просто не умееше да се отнася към хората другояче.

Вика преметна косите си отпред и безжалостно, като мокър парцал, дълго ги изстисква. После легна, разхвърли мокрите плетеници по тревата и притихна. Може би тя мечтаеше за нещо недостъпно и за самите тях? А може би само си сушеше косите и толкоз?

Най-после легна и Слава и веднага се оказа сам. Той не умееше да размишлява, пък и не обичаше. Очите му искаха да гледат Вика, а вместо това опряха в гъстата трева. През тревата прозираше езерото и се виждаха боровете на отсрещния бряг. Те се поместваха твърде много в тесните пролуки между стъбълцата — дебели като стволове, ако стърчат точно под носа ти.

Кой знае защо това навяваше тъга.

Тъгата ставаше все по-силна и по-силна и Слава изведнъж разбра, че е много гладен.

Щом осъзна това, всичко друго издребня — никакви мисли, никакви чувства. Той се приготви още дълго да лежи така, защото пред хората никога не признаваше, че е гладен — да си гладен, или да нямаш нещо — в Славковия дом се смяташе за позор.

Неочаквано виковете на Льоня възбудиха всички.

— Дървеници-и!… — ликуващо крещеше хлапето. — Той има дървеници-и!

И животът, който беше спрял, пак потече.

Всички наскачаха. Льоня седеше между протегнатите лапи на кучето и се ровеше по корема на Марс.

— Гледайте, гледайте — нежно врещеше хлапето, — какви мънички чернички дървенички…

Децата днес толкова много се смяха, че само от това можеха страшно да огладнеят. Гриша изведнъж направи стойка, разходи се по ръце, стана и обяви:

— Слушайте, ангели, нима вие не искате да плюскате?

— Аз отдавна съм примрял от глад — веднага откликна Володя.

Тъй като всички се надигнаха, Марс още сънен, също стана, протяга се дълго, но очите му вече бяха нащрек — той искаше да разбере какво става.

— Аз съм гладен — заяви Льоня с такъв тон, сякаш това беше нещо ново. Той стоеше до овчарката, приятелски сложил ръка на плещите й.

— Значи трябва да си вървим в къщи, така ли? — попита Гриша.

— Аз не искам у дома — каза Павлик.

— А искаш ли да ядеш?

— Не знам, мога да мина и така.

Никой не забеляза как Вика навлече рокличката си. Тя вече си препасваше коланчето, когато откриха това.

— Според мен трябва да изпратим експедиция…

— Пра’лно! — завика Гриша. — Какво ли ще правим у дома…

— Мисля, че е по-добре ти да отидеш — каза Костя на сестра си.

— Само защото си упорит като магаре! Аз исках да взема сандвичи, нали?

— Откъде да знам, че е толкова далеч.

— Ясно — каза Гриша. — Вика поема върху себе си грижата за хората, а…

Всички се обърнаха към Слава.

Гриша го гледаше и вече с издевателски тон продължи:

— Ти изобщо имаш ли намерение да се грижиш за прехраната на своето животно? Кучетата впрочем обичат фупа.

— Не е твоя работа.

— Хайде тръгвай, тръгвай, а ние ще погледаме как ти по тая жега ще домъкнеш препитание за своя кон.

Слава изведнъж разбра към какво клони всичко това и вместо да се озъби, хлопна Гришка по рамото и дружелюбно каза:

— Ще минем и без теб!

Неочаквано се развълнува Володя. Той се приближи до Вика, запристъпя от крак на крак, завъздиша, после много тихо забърбори:

— Честна дума, аз бих дошъл с теб, разбираш ли? В каквото искаш ще ти се закълна, че не ме мързи, но… ако ти се отбиеш у дома и кажеш на мама, че съм… жив. Не! Ако ти кажеш на мама, че случайно съм попаднал на екскурзия… Все едно няма да стигне яденето, а мама знаеш ли колко ще ти даде… Хайде, моля ти се, много ти се моля… Ако отида сам, мама вече няма да ме пусне, а толкова дълго да ме няма не мога, разбираш ли?

— Ти къде живееш?

— Улица „Курсант“ №6, близо е до вас.

— Добре, ще отида при майка ти и ще й кажа, че ти придружаваш чуждестранна делегация по Карелския провлак…

— Не — каза Гриша, който вече се беше изтегнал на тревата, — ти по-добре кажи, че той се е покатерил на едно дърво и не може да слезе — тя веднага ще ти повярва.

— Момчета, а може би трябва да отведем хлапетата в къщи? — сериозно попита Костя.

— Аз не искам в къщи — повтори Павлик.

Льоня се намръщи и сърдито избоботи:

— Моята майка е умна… Аз ще фе прибера у дома фам!

След тръгването на Вика и Слава настъпи унило очакване. Децата вече не можеха да гледат към водата. Да почиват също отдавна им омръзна, но главното беше червейчето на очакването, което, загнезди ли се веднъж в човека, свършено е!

Не страдаше комай само Льоня, защото той живееше всяка секунда и това му беше безкрайно интересно.