Ричи Достян
Тревога (2)

Хората отдавна са единодушни, че да се направи гърне, да се свари супа, да се полира шкаф, да се отглеждат прасета, да се сади ряпа — накъсо казано всяка работа трябва да се прави майсторски, с изключение на едно — отглеждането на човека! За болшинството това, комай, е единственото занимание на земята, за което, казано на канцеларски език, „не се изисква никаква квалификация“.

Човекът, създаде ли човек, не жали силите си, за да направи от него едно себеподобно същество. Той му натрапва всичко, каквото знае за живота, но странна работа! — почти никога не остава доволен от плодовете на своите усилия.

Павлик засега все още не прилича твърде на баба си Юлия. Момчето безспорно е вежливо, послушно, почти напълно се е отучило от детството, но още е далеч от идеала! Много далеч! Например баба Юлия съвсем не може да отучи внука си да не се намесва в разговора на възрастните. Това става, защото имат само една стая и още, защото излиза, че Павлик има патологично чувство за справедливост. Как ще живее с него в нашия век! Естествено, това се казва на гостите, и то така, че Павлик да не чуе, но кой знае защо всичко чува и много се смущава — хич не му се иска да огорчава баба Юлия, която и бездруго е обидена от съдбата! Какво точно означава това, той не би могъл да каже, но чувства, че трябва да е нещо много тъжно, Павлик я съжалява и заедно с нея мрази всички бездарности и негодници и даже самата дума театър.

В душата на Павлик е страшно тясно и напрегнато, защото баба Юлия иска да живее пълнокръвен живот и всички, които посещават дома й, трескаво се боят да не изостанат в нещо. В какво — Павлик засега още не е разбрал, но ще разбере. Той бързо свиква с всичко. Вече свикна да заменя най-простите понятия „хубаво“ или „лошо“ с понятията „съвременно“, „несъвременно“. Павлик може да изтърси такова нещо: „Аз няма да доям това зеле, то е несъвременно“.

Баба му се хваща за главата и възкликва: „Ти си малък гений!“ — и му дава парченце латвийско сирене, от мириса на което съвсем доскоро Павлик потръпваше, а сега го яде с удоволствие. Изобщо той би се хранил със сандвичи, приучен към тях от знаменитите прелестни вечери, когато на гостите се раздават пластмасови подносчета с шедьоври в такова количество и разнообразие, че на Павлик не му е трудно хем да си похапне с апетит, хем да се засити.

Някои той просто обичаше, например шедьоврите от телешки салам плюс стафиди в майонеза.

Естествено, бабата беше доволна от непретенциозността на Павлик. Веднъж тя дори се похвали: „Ако има нещо хубаво в това дете, то е стомахът му!“.

Понякога я връхлитаха и пристъпи на грижовност — естествено, в промеждутъците на прелестните вечери.

Трудно е да се каже кое е по-лошо — лъжата или лъжливата представа за дълг.

Баба му никога не е възпитавала деца. Нейният собствен и единствен син израсна здрав и нормален с помощта на една неповторима бавачка, а обожавания и също единствен внук тя не можеше никому да повери, още повече че бавачката ще я вкара в разходи, а освен това — иди, че я намери!

Павлик сравнително леко понасяше любовта на баба Юлия. Самият той още никого не беше обичал: майка си не помнеше изобщо; баща си виждаше понякога, но рядко, а последната година никак не беше го виждал. Веднъж той попита защо татко му престана да го навестява. Баба му отговори:

— Засега това е изключено!

— Защо?

— Защото баща ти работи в кутия.

— В каква кутия?

— В пощенска. И много те моля, не ме разпитвай нищо повече. Като пораснеш — ще разбереш!

Павлик се обиди. Той знаеше, че баща му работи в театъра. Знаеше, че преди година баща му се ожени за втори път някъде по време на командировка и оттогава живее в град Рига толкова пълнокръвен живот, че не може да се откъсне, за да навести сина си. Знаеше и най-лошото: татко му кой знае защо скриваше от жена си, че той, Павлик, съществува, а баба му с шепот криеше всичко това от него, забравяйки, че има изключителна дикция. Лъжата огорчаваше Павлик много повече, отколкото отсъствието на баща му, когото той така и не съумя да обикне, независимо от внушения като: твоят баща е ярка личност!

До идването на бързия влак оставаха петнадесет минути, а лелката със сладоледа все още не се появяваше. Слава предложи да вземе наведнъж за всички, иначе много дълго ще чакат.

Льоня първи приближи и изсипа в дланта на Слава горещите и влажни копейки.

— Ето един съзнателен! — каза Слава и погали Льонка по темето.

Льоня отвърна с такъв поглед, че Слава го погали още веднъж.

Предложението се хареса на всички — компанията стоеше настрани, а Слава купуваше сладолед за всички. После го носеше, изпитвайки наслада от това, че върви в средата, а те се тълпят около него.

— Подозирам, че по едно пакетче днес няма да стигне — жега е! — каза Гриша.

— А откъде пари? — веднага попита Слава.

— Ще съберем. Слушай, Павел, я ме пусни. Какъв е тоя навик да се впиваш като кърлеж?

Павлик си измъкна ръката, изтри я с кърпичката, която винаги се белееше в малкото му джобче, понечи пак да хване Гриша, но размисли:

— Щом ти е толкова неприятно, аз мога да се държа за панталоните ти, но по-добре нека си остана верен на навика!

— А защо ти е притрябвал тоя навик?

Павлик сложи ръце на гърба си и мълчаливо тръгна с наведена глава. Децата тутакси го забравиха, но той неочаквано така решително и така сериозно заяви: „Аз нямам никакво пррраво с капризите си да ви ходя по нерррвите“, че всички млъкнаха.

— Ела при мен — каза Вика. — За какво говориш?

Павлик подаде ръка на Вика и като гледаше сурово Гриша, произнесе, изговаряйки старателно думите:

— Веднага личи, че ти никога не си се губил в универмаг.

— Павлик е напълно прав — каза сериозно Вика.

— Аз и без друго знам, че съм прав. Баба само заради мен не е могла нея вечер да заспи без приспивателно… Това беше отдавна и изобщо когато има радио не е толкова опасно, само че се налага дълго да чакаш. Не мога да пресметна колко време съм седял на прахосмукачката, докато търсеха баба по радиото в отдела за тррикотаж… Мен ме намери един висок човек при електрроуредите. Според мен беше лош. А аз се страхувах да седя както трябва, защото карртонената кутия под мене издишаше — мислех си, тя изведнъж ще се счупи и ще стане голям скандал!

— На колко си години? — попита Вика.

— На седем години и четири месеца… А в църквата е още по-лошо да се загубиш, защото там няма радио.

— Да-а — разсеяно каза Вика. Тя гледаше как Слава се мъчи: на него му беше трудно да носи шестте пакетчета сладолед така, че те да не се разтопят.

— Няма — продължаваше Павлик, — знам го точно и моля — наведете се, ако обичате.

Вика се наведе малко, но на Павлик това му се стори недостатъчно и със свободната си ръка той я хвана за шията, притегли я към себе си и на самото й ухо зашепна:

— Там беше истински кошмар, защото в църквата няма тоалетна, ето кое беше ужасното… там се и разплаках.

— А ти защо отиде в църквата? — попита Вика, изправи се и заедно с Павлик догони останалите.

Към техния разговор надаваха ухо вече всички. Славка, в желанието си да привлече вниманието върху себе си, високо и безцеремонно попита:

— А как ходи на църква баба ти — тия…

Павлик се заля с висок, треперлив, искрен смях, но веднага се стресна, прикри устата си с изящен жест и даде изчерпателен отговор:

— На църква ме водеше моята ставррополска баба, тя е много стара.

— А-а, значи ти ги имаш две — нарочно правейки се на глупав, продължи Слава.

— Засега са две, но не съм сигурен, може би някъде имам още една баба, та нали ставррополската през миналото лято ми се стовари на главата като гръм от ясно небе… Наведете се, ако обичате, аз ще ви кажа още нещо…

— Не ми говори на „вие“, казвай ми просто Вика, чуваш ли?

— Щом искате… — засегна се Павлик, — въпреки че вече съм свикнал.

— Ти и в детската градина ли говориш с децата на „вие“?

— В детската градина аз нищо не говоря, никога не съм ходил там.

Настроението на Павлик окончателно се развали и той продължи съвсем тихо:

— Аз исках в детската градина, но вместо мен там отиде баба…

— Коя?

— Ленинградската. Нали живея в Ленинград.

— А тя защо ходи на детска градина?

— Не знам. Тя не ходи, тя само два пъти отиде там, а после каза да изхвърля тази идея от главата си, защото от мен трябва да израсне личност, а там децата растат като мравки…

— А ти, като малък гений… — започна Гриша.

— Остави го на мира, нали те помолих!

Те се спогледаха и Гришините „бандитски“ очи мигновено станаха кротки, но той не можеше веднага да млъкне.

— Едната баба от сутрин до вечер му втълпява: „Не забравяй, ти си културен човек, ти живееш в двадесетия век!…“. Другата го учи да се моли, затова той е такъв откачен! Тая, ставрополската, аз също не съм я виждал. Познайте какво му донесе за подарък?

— Какво?

— Торбичка със семки и голяма черна икона. Знаете ли колко тлъсти са нашите кокошки тая година? Павка със семките храни кокошките. А ленинградската му баба… също си я бива! Мислите, че изхвърли иконата ли? Нищо подобно. Окачи я на стената. Показва я на гостите — вижте какво произведение на изкуството!

— Стига, млъкни, нали те помолих…

Костя застана до сестра си, дълго гледа Павлик, после внимателно попита:

— Слушай, Павлик, а как ще е с училището? И там ли баба ти няма да те пусне?

— Ще ме пусне — небрежно отвърна Павлик, — само че аз ще тръгна направо във втори клас. В първи няма какво да правя, там може да стана идиот.

— Видяхте ли? — не на шега се разсърди Гришка. — Видяхте ли каква личност е той? Излиза, че ние всичките сме идиоти!

Павлик се посмути. Той долови своята нетактичност, но в какво бе тя — не можа да разбере. Като заничаше виновно в лицата им, той много тихо заговори:

— Не знам… Вече съм прочел „Тримата мускетари“, а там ги учат — мама мие Мишо.

Настъпи неловко мълчание, но Павлик долови нещо в него и веднага се развесели:

— Честна дума! Аз сам попитах Миша Буравльов какво учат…

— Загря ли?

Това го каза Вика на Гриша.

— А-а… той понякога такова ще ти изтърси, че направо да се пръснеш. — Гриша премести поглед към Павлик. — На теб по-добре да ти зашият устата или най-добре яж си сладоледа. Слава, я му дай…

— Сега не искам — отговори важно Павлик.

— А кога ще поискаш?

— Когато всички седнат на масата…

Това вече никой не можа да издържи. Като видя, че наоколо му всички се смеят, Павлик също се засмя, но само от вежливост.

Вика бързо се наведе и го целуна по бузата. Слава не забеляза това, той изнемогваше от смях. Беше се търкулнал на земята и ревеше:

— Момчета, хайде да легнем на масата…

Той разпери на масата като ветрило размекнатите пакетчета. Всеки грабна по пакетче и сетне тичаше да догони Гриша, който вече ги отвеждаше от гарата — там, където от двете страни на линията се простираше млада борова гора. Кой знае защо Гриша не палуваше и дори не се обръщаше. А те покорно тичаха след него в жегата и вдигнаха глава едва когато всички заедно се озоваха на сянка.

Брезата, огромна и такава бяла, сякаш цялата земя я поеше с мляко, стоеше сама в края на младата пепелява борова гора.

Разперили ръце и вирнали глави, те за дълго замряха в зелената прохлада.

Капчиците тайнствено вещество, което се ръси в горещ ден под широколистните дървета, остро боцкаха кожата. Сякаш топлината на разгорещените тела се изпаряваше само от лицата. Упоително бе да чувстваш как те бавно се охлаждат.

Под брезата имаше стари траверси.

Децата мълчаливо се покатериха върху подредените траверси и седнаха с лице към насипа, по който се гонеха сините, отразили небето релси.

Възрастните хора в подобни случаи философстват.

Тези мълчаха.

Те и си приличаха, и се различаваха.

На гарата нещо прогърмя кратко и злобно, сякаш някой решителен човек с едно движение опразни чувал с желязо, а после вече познато запухтя локомотив. Льонка повтаряше след него всяко „пуф“.

Локомотивът профуча толкова близо, че те успяха да забележат само как бясно се отблъсква той от композицията със свирепите си червени лакти, а вагоните спокойно потракват и дават възможност да ги разгледаш.

По отворените прозорци имаше хора.

Щом видяха първия човек, децата му замахаха. Човекът отговори и тогава вече, без да млъкне, цялата тумба крещеше, махаше с ръце, клатеше крака…

Бързият влак вървя цяла вечност.

По прозорците стояха хора, но… Но не всички прозорци отговаряха на поздрава. Не всички…

Още по-стремително от локомотива се изплъзна, смалявайки се, последният вагон. После изчезна, подмамил след себе си и тези неопитни души, бележейки ги с тъга по неясното.

Отминаващите влакове винаги мамят надалеч, но малко са тези, които знаят какво им трябва в тая далнина.

— Без багажното са шестнадесет — обади се Слава.

Вика шепнешком каза на брат си:

— И все пак е свинщина от наша страна, че нито веднъж не сме писали на баба.

Гриша скочи от камарата, отърси си панталона, приближи се до Павлик и го попита:

— Искаш ли да те сваля?

Павлик с признателност поклати глава.

Всички постепенно се раздвижиха, а видът им беше като на посетителите в киното, когато запалят светлината — никой няма желание нито да се помръдне, нито да погледне другите.

Зад линията на сянката слънцето се възправяше като ослепителна преграда. На човек му се струва, че каквото и да сложи, ще се разтопи и ще заблести. Сухите стъбла на тревите блестяха като стъклени. Пясъкът искреше като накълцано стъкло.

— Е-еей! — извика Гриша и с този вопъл изрази общото нетърпение: — Я хайде давай пара̀та, че ще затварят лавката!

— Аз нямам пукната копейка! — весело викна Павлик.

Гриша безгрижно махна с ръка и бръкна в джоба си.

— Твоето е дребна работа… за теб — все ще съберем! Ето! Вече за три пакетчета има!

Вика пъхна ръка в кръглия си джоб, пришит ниско на полата, разтвори длан и обяви:

— О, ние имаме цяло състояние!

Слава мълниеносно прецени ситуацията и помисли: „А нали днес случайно може и да нямам пари“.

Докато мислеше така, беше застанал в позата на баща си — дълбоко напъхал и двете си ръце в джобовете. Лицето му беше загрижено.

— Какво има? — попита Гриша. — Нямаш — нямаш, друг път пък ти ще платиш…

„Ядец!“ — мислено отвърна Слава и обаятелно се усмихна.

Гриша взе от Вика книжната рубла и вече искаше да изтича, но пред него се изправи Льоня. За своето финансово положение той заяви, като вдигна двете си пухкави ръчички с дланите нагоре.

— Ти също ли искаш ескимо?

— Две — отсече Льоня.

Гришка плесна ръчичките му и хукна към гарата.

През целия път на връщане Гриша развличаше компанията с невероятни истории за курортисти, които са живели у тях миналата, по-миналата и по-по-миналата година.

Слава го слушаше разсеяно, защото се канеше да попита Вика какво значи муфлон, но така, че другите да не чуят. Тази дума от първия ден не му даваше мира, тя го човъркаше и гнетеше, придобивайки все по-тайнствен смисъл.

На Слава му се разтуптяваше сърцето, щом Гришка за минута млъкваше, и той, вървейки до Вика, вече беше готов да я попита, но всеки път нещо попречваше и Слава съвсем не можеше да се освободи от гнетящото го чувство за неравенство, което изпитваше в присъствието на брата и сестрата. Колко често той мислеше с горчивина: „Аз всичко запомням мимоходом. Да можех само да науча откъде те толкова много знаят. Явно е, че не могат сами — някой им е помагал. И сега, много ясно, им е леко!“.

Но Гришка можеш ли да го спреш? Той говореше непрекъснато и от приказките му излизаше, че тяхната къща я наемат винаги мръсници като тоя, който на луна крал ягоди; като оня, дето бил котарака в мрежата; или психопатки, пристигащи от Ленинград с къдрави кученца, а някои дори и с пухкави папагалчета. Слава тихомълком завиждаше дори и на това, че в дома на Гришка се заселват такива типове, а за собствена утеха на глас казваше: „И все пак той лъже!“. Но когато Гришка изреждаше имената на кучетата, всички му вярваха. Куче на име Шах, кучка — Психея. Виж това, според Слава, дори Гришка не би могъл да измисли.

Не стига това, ами стопанката на Психея толкова чак я обожавала, че казвала: „На моето момиченце му се развали апетитът, подозирам, че това глупаче се е нагълтало с мухи“. „Такова нещо също вървѝ, че го измисли — с огорчение помисли Слава. — Как той, дяволът, запомня всичко това.“

— Слушай — изведнъж каза Костя, — как можеш да живееш в такъв дом?

Гришка веднага стана сериозен.

— Всичко е лъжа — каза Слава. — Толкова му и повярвах. Доста ще се озориш, докато намериш такива идиоти.

— Има ли примамка — озъби им се Гриша, — сами ще се намерят.

Костя погледна Гриша и предпазливо попита:

— Наистина вашата къща някаква особена ли е?

— Иска ли питане!

Гриша спря компанията насред улицата и за всеобща почуда започна да изобразява нещо не съвсем прилично. Той разкопча горното копче на разкошните си велурени шорти, но тутакси го закопча, после вдигна дясната си ръка нагоре и с най-изразителен жест пусна водата във въображаемата тоалетна.

— Какво правиш?! — разсърди се Слава. Той, кой знае защо, прие всичко това за своя сметка.

— Нищо — те така се лепят като мухи на мед!… Баща ми знае какво прави!

Никой нищо не разбра.

Гриша огледа със злорадство смутените лица, спря поглед на Слава и каза:

— Хайде на бас!

— На какво?

— На каквото искаш държа бас, че в целия Соснови Бор няма такава тоалетна като у нас.

— И какво от това? — почервенявайки от яд, попита Слава.

— Ами това, което вече казах — разни кокони с панталони, както виждаш, също се настаняват предимно у нас, макар да им струва доста скъпо!

Вика инстинктивно погали Павлик по главата. Гриша се опомни, но вече нищо не можеше да поправи.

— Ей, Павка, моят баща нали е гений?

В отговор Павлик, който явно не се вслушваше в разговора, озари Гриша с такова сияние на сиво-зелените си, необяснимо красиви очи, че Гриша сериозно се смути, махна с ръка, после рязко тръгна напред и по-нататък говореше така, сякаш до него никой не върви. А те вървяха, притихнали от съчувствие към Гриша, макар всъщност никой да не знаеше за какво трябва да му съчувстват.

— Моето тате знае как се правят пари, ненапразно две години гради тази кула.

— Каква кула? — тихо попита Вика.

— Вие какво, да не сте деца? Според вас водата от кладенеца сама ли ще се изкачи в крановете и така нататък? Колко му струва на баща ми тази кула — е-хе-е, но… — Гриша пак пусна водата насред Комуналния проспект с такъв точен жест, че един минувач изхъмка. — За това удоволствие ленинградските татенца, маменца и бабенца ще плащат дотогава, докато в Соснови Бор не прокарат водопровод.

Той се обърна. Сериозните лица го разгневиха. Гриша се изплези на приятелите си, обърна навън джобовете на шортите си, хвана ги с върха на пръстите като края на пола и с писклив глас запя:

— Имайте предвид. Нашата къща е защитена от хълма. Да — да! Точно така!… Има собствен микроклимат! Елате, ще ви покажа какви плодове имаме, или не, вижте първо какъв изглед се открива оттук… Аромат на цветя има през цялото лято, тъй като нашата къща граничи с Хилда Яновна. Ето, погледнете насам. Виждате ли как под снега се очертават лехи, лехи, лехи… Ах, какви цветя… Най-хубавите в целия Карелски провлак. Розите на гроба на Репин са купени от Хилда Яновна — кълна ви се!… Имаме и плодове. Касис, цариградско грозде, ягоди — колкото душа ви иска. Имайте предвид това… Виждате ли тази розетка — тя е за нощна лампа. Ето моля, свещник за по-голям уют. Заповядайте молим, яжте, пийте, веселете се…

Братът и сестрата се спогледаха.

— Какво му става? — каза тихо Костя.

— А на тебе да не би да ти е мъчно, нека си лъже!

— Колко си груб, Слава!…

Гришка спря изведнъж. Това бе на две пресечки от мястото, където той обикновено завиваше. Без да променя престорената си интонация, той каза: „Улица на Ентусиастите, деветнадесет, моля заповядайте, можете да се убедите със собствените си очи…“. Като се натъкна на смутения поглед на Вика, Гриша дръпна от нея ръката на Павлик и каза: „Е, хайде, аз тръгвам“ — и наистина тръгна бързо, без да се обръща. Затова пък нещастният Павлик тичаше до него, като извиваше врат. Големите му очи плачливо гледаха Вика.

Този ден приятелите не се възползваха от поканата на Гриша. И на следващия — също. Доста време мина, докато видят къщата, боядисана в толкова благороден цвят. (Стените — лилаво-пясъчно-кремави, покрива — с цвят на мляно кафе, „кафени“ перила на стълбите и рамките на прозорците).

Тази двуетажна изящна къща не само у децата извикваше представата за шоколадова торта.

Още по-притегателно бе онова, което бе вътре…

Разноцветни стени!

Малогабаритна мебел! Лека, плоска, а главното — кривотънкокрака. Това е модно! Модно е облегалките на столовете да са наведени напред, а не назад! Като седнеш в такова кресло, по неволя се кланяш на стопанина и стопанката.

Никой между впрочем не знаеше тайната за процъфтяването на Гришковия дом. Хората не знаеха, че на баща му добре му сече пипето. А майка му има богатия вкус на оказионните магазини!

Тя окачи например над креватите блестящите и пъстри като китайски термоси килимчета. Тя украси кухнята с невероятен натюрморт: човешки стомах в стъклена банка, край на пищна дантелена пола, ръкавици, камшик и две тухли!

Години наред Гриша се опитваше да разбере и не можеше да проумее защо спокойни и вежливи наглед хора, напускайки ги, започват да крещят. Защо казват на тихия му и учтив баща такива лоши думи, а няколко пъти, за най-голяма своя почуда, и той получи ругатни. Веднъж: „Ах, ти, гадно дете“, друг път: „Бъдещ негодник!“.

Това беше преди четири години.

Веднъж майка му с тайнствен шепот, на ухото, макар да бяха съвсем сами, заповяда на Гриша да запомни кой, колко и какви плодове е откъснал. „Ще можеш ли?“ — попита го тя ласкаво. „Разбира се“ — също на ухото й отвърна той, прегърна я здраво през врата и попита: „А защо?“. Тя го целуна и пак пошепна: „Трябва“. Желанието незабавно да изпълни майчината заръка разпъваше Гришка, но майка му успя да го хване за панталонките и още по-тайнствено му каза: „Само внимавай, те не трябва да знаят за това. Трябва да го правиш незабелязано“.

В буйното въображение на Гришка те се превърнаха във враждебна, вълнуваща сила, която трябваше да се надвие. Иска ли питане?

Така за Гришка започна една увлекателна игра. Той ту си въобразяваше, че е милиционер, ту граничар, който се промъква през гората, ту ловец. Сега той влизаше в градината само с пушка на гърба. Тези твърди допири до гърба напрягаха мускулите и ускоряваха пулса му. А когато случайно го откриваха, не побягваше, как пък не! Той стреляше, крещейки; напълно щастлив се смееше, за да не почувства срама, който бог знае отде се вземаше и започваше да го боде под лъжичката. После хукваше при майка си и още не спрял й шепнеше на ухото: „Две малини, шест зърна ягодки…“.

На Гриша много му вървеше — през тези минути той нито веднъж не видя очите на майка си.

Играта продължи дълго, докато едно момиче, курортистка, не се захвана да проследява Гриша. Веднъж, когато той се прокрадваше между храстите с цариградско грозде, лек и ловък като котарак, тя изведнъж разтвори храстите и изкрещя: „Ах, ти, гадно дете, ах, ти, негодник“. Повече нищо не успя да каже, защото Гриша с рев се втурна при майка си, а след минута цялата къща кънтеше от скандала. Майката на Гриша крещеше на момичето: „Как смееш да казваш на моя син такива думи?!“. А момичето на нея: „Всички вие сте мошеници, отдавна разбрах що за хора сте!“.

Гриша, естествено, беше съгласен с майка си, но така и не разбра защо не изгониха тази нахалница.

Момичето си живееше и с никого не говореше. Гришка я намрази. Това бе първият човек, когото той намрази. После момичето замина, а Гришка дори не си спомни за нея, докато не се случи историята със старицата. Беше много добра, защото с добро око гледаше Гриша. Това винаги се усеща. А майка му и татко му, както излиза, са нещастни хора, щом като вместо с благодарност винаги ги гледат с опулени очи.

Тази симпатична бабичка направо беше потресена, когато татко му й даде сметката за електричеството и за плодовете. Старицата не се развика, а заплака като дете и гледаше не татко му, а него, Гришка. Гледаше го жално-жално, сякаш беше умрял. Той дори разчете по движението на устните й как тя каза: „Бедното дете“. „Това пък какво е — помисли си той, — тя луда ли е, или какво?!“

После бабичката замина за града да вземе пари назаем. А вещите си остави — един малък куфар. Когато нямаше никой, Гришка го повдигаше просто така, беше му интересно. Оказа се лек.

Старицата се върна чак след два дни, спокойна и сурова.

Гриша, щом я видя, че върви през градината, веднага се втурна в къщи. Баща му и старата жена влязоха едновременно. Гриша вече беше седнал на дивана.

Тя влезе в столовата и постави парите не в ръцете на баща му, а на масата.

— Благоволете да ги преброите пред мен.

— А вие си мислехте…

Баща му броеше бавно, хвърляйки изпод вежди иронични погледи към старата жена. Но тя не забеляза това — гледаше през прозореца с такъв израз на спокойното си лице, сякаш гледаше в полето през прозореца на вагон.

Гриша забеляза как пръстите на татко му започнаха да нервничат: парите бяха овехтели и дребни — само по една рубла.

Когато най-после свърши това занимание, баща му каза:

— Благодаря ви, до нова среща в комунизма!

Тогава Гриша трепна — жената изгледа страшно баща му.

— Мръсен човек! — каза тя и незабавно си отиде.

И не чу как баща му каза подире й: „Стара глупачка“. И не чу как после съвсем неочаквано баща му му изкрещя: „А ти какво правиш тук?!“.

Целият този ден Гриша прекара под впечатлението на нещо необяснимо неприятно. Той съвсем не можеше да разбере какво точно стана. Късаше ли ягоди тя? Късаше! Рядко, малко, но факт! Той самият я бе видял. Лампата палеше ли? Палеше. Тя обичаше да чете. Защо тогава се прави, че са я ограбили? И защо всички — това вече за кой ли път! — така се разяряват, когато татко му заговори за комунизма? Всички говорят за него. Смята се, че това е нещо хубаво, а тя — хоп: „Мръсен човек!“.

Гриша беше навършил осем години и много ясно, беше убеден, че разбира всичко! А когато се случваше нещо да не разбере, истински страдаше. Този път се прибави и нещо тревожно, нещо печално, което му пречеше да повтори след баща си „стара глупачка“.

Отговорът на многогодишната загадка дойде внезапно, и то така, че по-добре Гриша нищо да не беше научавал.

В една от стаите на горния етаж живееше невероятно тиха, силно късогледа възрастна жена. Също загадка — къщата най-често я наемаха жени, и то предимно възрастни. И всяка година нови! При другите хора идват години наред, дружат си, дори си правят подаръци. Такова нещо в дома на Гриша още не беше се случвало, а защо — откри му го жената, която живееше горе и сама не си късаше ягоди: тя купуваше на килограм. Гриша ще ги набере, майка му ще ги претегли.

В деня на нейното заминаване баща му приготви само една сметка — за електричеството. Гриша — напоследък го интересуваше въпросът ще си замине ли поне един човек от тях без скандал, или не — се изхитри, при представяне на сметката да се навърта в столовата.

Гриша измъкваше с една хилка търкулналата се под дивана топка, когато тази тиха жена влезе в трапезарията. Тя се огледа и каза: „Много жалко, че трябва да ви напусна“, приближи до масата, взе листчето с цифрите, поднесе го близо до очите си, бавно го пусна и някак тягостно загледа баща му.

— И отдавна ли практикувате това? — попита тя с тон на опитен милиционер. — Я дайте да пресметна…

Гриша се строполи на дивана от изненада. Татко му изпадна в ужас и погледът му моментално стана кокоши — гледа ха насам, ха натам, а не към нея. Не стига това, ами целият — от полегатите рамене до острите носове на модните си обувки — се смали! После припряно се заусмихва и с непознат за сина си тон, гълтайки края на думите, забърбори абсолютно несвойствени за него думи:

— Това са дреболии, вие, естествено, можете да не плащате, още повече — току-що сте се пенсионирали… Аз не съм звяр, мога да разбера…

— Я ми дайте вашия молив — каза тя и седна до масата.

Татко му й подаде молива като ученик на учителката и през рамото й се вторачи в хартията.

— Колко вата са крушките в моя полилей?

— Три крушки по шейсет.

После настъпи тишина. Жената стана и без да пророни нито дума, излезе от стаята. Татко му изскочи след нея. Гриша остана сам. Приближи и дълго разглежда колонката от цифри. Но в това време жената се върна, сложи върху листчето рубла и купчинка дребни пари. После съвсем неочаквано хвана Гриша за раменете, понаведе се малко и спокойно каза:

— Твоят баща ще завърши зле.

На Гриша му стана пусто в душата, макар той нищо да не разбра, но това нямаше значение. Той знаеше — беше се случило нещо много лошо, толкова лошо, че от вълнение на него чак му се повдигаше. Той се прибра в стаята си, вместо да се втурне при майка си и да й докладва.

Майка му не се чуваше. Баща му също не се показваше. В къщата цареше злокобна тишина.

Гришка ходеше из стаята и поглеждаше през прозореца, от който се виждаше входната врата.

След доста време тази опасна жена се появи с куфар в ръката, отвори и внимателно затвори след себе си входната врата. Веднага след това в съседната стая между баща му и майка му избухна скандал. Към кавгите на родителите си Гриша толкова беше привикнал, че умееше да пропуска ругатните, както пропускаше редове в наученото наизуст стихотворение. Сега най-важното бе да узнае защо неговият баща, според мнението на майка му е такъв и онакъв. Оказа се, защото той е дал стаята на бивша инкасаторка от Лененергоснабдяване. А баща му съвсем логично отговаряше, че на тази мадам на онова място не е пишело що за бивша е тя.

Майка му нямаше какво да отговори, тогава тя се обърна към миналото им, а баща му се помъкна подир нея по-неохотно и от Гриша, на когото бе дошло до гуша да слуша изброяването на подлостите, които татко му е вършил спрямо майка му, а майка му — спрямо татко му, още повече че колкото и да е странно, Гриша по-добре от двамата знаеше кой колко и за какво е виновен. Още щом момчето се научи да говори, и те го учеха да си мълчи. „Не казвай на баща си за това, чу ли?“ — „Добре!“ — „Внимавай, сине, да не се изпуснеш пред майка си, а ако те попита — кажи: не знам кога се върна татко, съгласен?“ — „Дадено!“

А сега Гриша слушаше и се подхилваше: гледай как лъжат!

Той седеше и строеше кула от чисти, крехки кибритени клечки. А редом, зад стената двама души се задъхваха в кръвна вражда. Баща му обикновено завършваше споровете с обобщения:

— За всичко е виновна твоята алчност!

— Не-е! Не моята алчност — отвърна този път патетично майка му, — твоята система е виновна за всичко! Нали ти пренесе електромера на втория етаж!…

„Е, и какво?“ — помисли си Гриша. Той излезе през прозореца на двора, обиколи къщата. После на пръсти се изкачи на втория етаж. Ето го електромерът, виси на стената до вратата. Но не щрака.

„А защо?… Защото май нито долу, нито горе у тях има някакви квартиранти, а майка му сега не готви, не пере и не шие.“ Гриша тихичко слезе долу, излезе на двора, премести стоящия наблизо шезлонг, намести се в него и започна да гледа в къщи през отворената врата.

Така започна следенето на майката.

Гриша целият се вдърви от напрежение. Той чакаше кога тя ще влезе в своята кухничка. И дочака. А когато чу как водата заудря по дъното на празния чайник, стана и се шмугна покрай вратата, зад която беше майка му, изтича по стълбата и още от последните стъпала видя как в черната амбразура на електромера със страшна значимост се редуват червена ивичка, бяла ивичка, червена ивичка…

Електромерът пееше, когато Гриша се приближи до него. Работеше и пееше.

… Всичкото сладко, което съм изял през живота си, всичките сладкиши и кокоши котлети, и чистите чаршафи, които аз така обичам да изстисквам, когато ги изваждат от пералнята, и музиката, която така обичам, и мириса на гладено, което така ми харесва, и слънчевите очи на каменния бухал, които ми светят цяла нощ и дори прахосмукачката, която от сутрин до вечер вие — всичко това електромерът го отчита, а после го плащат те — почти половин година!…

Гриша тревожно гледаше към вратата. Ами ако квартирантите са в къщи? Ако те да речем гладят нещо? Той смело и настойчиво почука. Четири секунди чака с радостна надежда, после с рязко движение отметна килимчето. Видя ключа… Почувства прилива на гореща кръв в лицето си, но това бързо премина, а след няколко секунди по стълбите на родната къща вече слизаше един оформен циник, който изведнъж бе разбрал, че децата са нужни на хората, за да им помагат в лъжата.

Гриша не изпита нито гняв, нито озлобление срещу родителите си — просто и двамата му станаха чужди.

Гриша не се отби у тях. Той знаеше, че майката на Володя е болна и отиде при него. „А те? — с горчивина мислеше той за новите си приятели. — Те дори не забелязаха, че днес Володя го нямаше на гарата. Способни ли са те да забележат това и изобщо разбират ли нещо от живота — деца!…“

Той вървеше към Володини и мислеше за дреболии, усещайки с гърба си своя роден дом, който наистина оставаше зад гърба му, отдалечавайки се бавно. Гриша не вървеше, а се влачеше и в това имаше неосъзнато желание по-дълго време да помълчи.

Днес Гриша разбираше всичко. Друг е въпросът, че той нито на дванадесет, нито на двадесет години, нито кога да е може би няма да поиска да промени живота си. Може би такъв живот и на него ще му хареса?