Донко Найденов
Сборището на ренесансовите сатанисти (6)

V

В студената сутрин на десети март, малко преди оранжевите лъчи на слънцето да се покажат над хоризонта, аз се добрах до село Салаш. Бяла слана бе покрила първите зачатъци на зелена трева, а слаб леден ветрец идваше откъм слога, образуван от задните стени на Салашката гора и Ведерник, показвайки още по-отчетливо пълния противовес между топлата лунна вечер и хладната мразовита сутрин. Студът, съчетан с влагата ниско над земята, придаваха особено очарование на изгрева, който отново предвещаваше слънчев и хубав ден.

Единствен аз, сгушен в оскъдните дрехи върху себе си, се бях настанил на една пейка на площада и кротко очаквах съдбата си. Около мен селото се събуждаше за новия ден и много хора се запътваха към работните си места, намиращи се в многообразието от работилници, бакалници, магазини и учреждения. Не виждах нито един карстфурчанин — може би избягалите са поели по други пътища, в други села или други части на Салаш.

Мъж и жена на възраст около четиридесет се приближиха и ме погледнаха със съчувствени очи. Жената заговори с нежен глас:

— Откъде си, моето момче?

— Карстфур… — едва процедих през устни. Силите вече ме бяха напуснали.

— Ела с нас — мъжът ми подаде ръка и ме вдигна, а след това двамата ме заведоха у тях.

Мъжът и жената, които бяха съпруг и съпруга, се оказаха много гостоприемни хора и решиха да се грижат за мен, докато се възстановя от преживяния стрес. Бяха чули за нещо страховито, случващо се в Карстфур и ме разпитваха доста, но аз не им разказах нищо, защото не исках да се връщам към онази ужасяваща нощ, отнела толкова много от психиката и разума ми. Домакините не ме притискаха, очевидно разбираха как се чувствам и каква мъка би ми причинило такова споделяне.

След пет дена се свързах с приятел от ученическите ми години, който работеше в града, и той ми намери работа в една грънчарска работилница. На сбогуване поблагодарих на великодушните домакини и с обещания някой ден да се върна, за да им се отплатя за услугата, аз поех по пътя към Белоградчик.

Живеех при приятеля ми, работех усърдно и двамата с него редовно плащахме квартирата ни. Но на първи май, малко след като си тръгнах от работа, пред мен спря военна кола и от нея слязоха двама униформени.

— Вие ли сте Борис Филипов Андрейнски? — попита единия.

— Аз съм — отвърнах.

— Последвайте ни.

Откараха ме в София, в една кантора, където подписах клетвена декларация, че няма да разказвам какво се е случило в Карстфур, също така да и не споменавам нищо и на никого за „ренесансовите сатанисти“ или Сборището. В замяна на моето мълчание, те ми осигуриха безплатно следване във Военната академия, прилична студентска стипендия и голям новопостроен апартамент в централната зона на София, свързан с електричество и снабден с радиоприемник. Военните бяха изключително мили, даваха ми всичко, от което се нуждая и се грижеха за мен като за глезена рожба.

След завършването на академията ми осигуриха жилище и работа като военноотчетник в развиващия се добруджански град Генерал Тошево. Там се устроих добре, ожених се за прекрасна съпруга и създадох семейство с две момчета, които впоследствие също си уредиха живота. И всичко това ми бе дадено заради мълчанието, което трескаво спазвах.

До тези дни!

До, преди да започна моята история!

* * *

Шестдесет и седем години след ужасните събития и шест дена преди да се наема да напиша тази изповед, аз чух страшната диагноза от лекаря ми. Оставаха ми броени дни живот. Броени дни, през които колкото и егоистично да звучи, трябваше да намеря начин да се освободя от тежестта в душата ми, раздирала ме толкова години. Но преди това изпитах нужда на всяка цена да видя за сетен път моето село.

Същата вечер, след като лекаря ми съобщи за болестта, аз наредих на малкия ми син да се качим в колата и да ме закара до родния белоградчишки край. Той покорно се зае да изпълни изконното ми желание и на другия ден сутринта ние вече се носехме по шосетата, свързващи двата отдалечени района.

Откакто избягах от Карстфур, аз узнах много малко за селото. Научих, че то е изтрито от всички карти на България. Така и не видях никой от спасилите се мои съселяни, знаех само, че военните пазили зорко злокобната местност, като поставили бариера и патрул, който не е трябвало да пуска никого, както от едната така и от другата страна. Но до колкото разбрах, след падането на комунизма, всичко се успокоило и военният патрул бил премахнат, защото държавата нямала възможност да отделя пари за такъв тип секретни операции.

Година след моето пенсиониране, аз се сприятелих с един човек, работещ в контраразузнаването. С него поддържах силна приятелска връзка и той ми даде всичките секретни сведения за Карстфур и „Ордена на ренесансовите сатанисти“, които приложих в началото на историята ми.

* * *

Пристигнахме в Белоградчик през ранния следобед, където обядвахме в местна кръчма, след което поехме по пътя за целта ни. Половин час по-късно вече се намирахме между селата Салаш и Куцаровци, откъдето започваше разбития път за Карстфур.

Минахме край ръждивата бариера и тръгнахме към гората, където пътеката правеше тесен пролог между гъстите дървета. Мощната „Тойота“ едва смогваше да се задържа върху неравното шосе. Колкото повече приближавах моето родно село, толкова по-учестено биеше изтощеното ми от годините сърце. Ситни капчици пот се появиха върху лицето ми, аз се вдървих и разтреперих от появилото се душевно напрежение.

— Татко, добре ли си? — попита синът ми, който все още не разбираше къде искам да отида и ме гледаше със съмнителен и съжалителен поглед.

— Добре съм, момчето ми. Давай напред.

Гората свърши и ние се озовахме в огромна гола местност, пълна с изгнили части от дървета. След това пред погледите ни се появи моят Карстфур — мрачен, черен и зловещо скътан в неприветливата котловина между Салашката гора и Ведерник. Тягостната атмосфера и адската сянка на печал отново ме завладяха, но аз знаех, че не бива да се отказвам от стремежа си. А синът вече ме поглеждаше с голяма доза подозрителност.

Придвижихме се покрай грозните руини, останали от къщите на Пенчо Попарата и Симо Антов и аз по навик погледнах към близкото хълмче, в чиято основа се простираше страховитото и плувнало в морето на злъчната паст гробище, а на върха му като остри мемориали чернееха останките от дома на Кольо Орела.

И пътят в селото бе разбит, неравен, нямащ нищо общо с онзи от преди повече от шестдесет години — къщите бяха прогнили и порутени, а тук-там се срещаше някой гърбав странник, който сякаш се сливаше с цялата прокълната идилия. Всичко бе тихо и смълчано, по калните дворове не се срещаха животни, по въздуха и земята нямаше насекоми.

Минахме по централните улици, които също изглеждаха пусти и унили. Великолепните сгради от моето детство сега олицетворяваха деградацията — прозорците бяха счупени, малкото останали парчета стъкла — покрити с дебел слой прах, а долу магазините и занаятчийниците, някога звънливо посрещали клиентите си, сега зееха разбити. По земята, редом с изронените отломки от стените, се показваха части от фасадни елементи, фризове, балюстри, первази и други декоративни украшения.

Свихме към моята къща. Когато наближихме, аз помолих сина да спре пред нея. Той вече ме наблюдаваше с нескрита тревога и по погледа му разбирах, че желае да се махне по-скоро от тук.

Но аз не можех да си тръгна!

Не и сега!

Прозорецът бе счупен, също както си го спомнях последния път. Погледнах вътре и… духовете от миналото за секунди запълниха с цялата си сила съзнанието ми, все едно всичко се бе случило вчера. От внезапния порив на стрес, който изпитах с цялата му мощ, сърцето ми заблъска в гърдите. Вътре, легнал върху слой прах и покрит с огромно количество паяжина, лежеше пожълтелия от времето ЧЕРЕП на майка ми, а встрани от него, заели странно положение, белееха другите части на обезглавения й скелет. В този миг от недрата на паметта ми изникнаха множество спомени за моята майка, убита по особено коварен начин и останала непогребана на това враждебно място. Спомних си и за баща ми, който изчезна безследно, оставяйки мъртвите си кости неоткрити или (за разлика от майка ми) превръщайки се в свирепо, безпаметно чудовище. Искрено се надявам в близко бъдеще някое от моите деца, след като прочете историята, да дойде тук и да свърши това, което няма да мога да сторя през този ден, а именно — да направи прилично погребение на моя родител, или поне на това, което е останало от него. Защото за момента това бе невъзможно.

Аз смутен отстъпих няколко крачки и се блъснах в единствения автомобил тук — този на сина ми. Той ми помогна да се кача в колата и след това заговори с напрегнат глас:

— Татко, трябва да се махнем оттук.

Не му отговорих нищо и двамата потеглихме.

На връщане минахме през площада и аз загледах злокобната катедрала, извисила се като черен обелиск над цялото село. Видях отсреща да сивее амфитеатралния и полуразрушен възрожденски квартал, над който започваше гората, съставена от грозни, стърчащи и изсъхнали от преди много години дървета. Не исках да поглеждам по-нагоре, защото вълните от суеверен страх вече преминаваха като електрически импулси през слабото ми тяло. Дадох знак на момчето ми да ускори скоростта, за да се махнем по-бързо от тук.

* * *

На излизане от Карстфур, при изкачването на голото било, малко преди разбития черен път да влезе в гората, аз помолих сина ми да спре. Оттук се показваше пленителна гледка към цялата околност и към една местност, към която всячески избягвах да поглеждам през краткия си престой тук.

Слязох от колата и, усещайки мръсния въздух, аз се изкашлях инстинктивно, но още не поглеждах към ширналата се котловина. Колкото и да го желаех знаех, че не мога да устоя на все по-напиращия стремеж да надзърна в онази посока. Бавно извърнах глава и отворих широко очи.

И за последен път в моя живот видях този мрачен манастир, наречен „Сборището на ренесансовите сатанисти“.

Огромните сгради и високите кули чернееха тайнствено, пленително, заплашително на фона на светлосиньото небе. Със своето неземно величие, със своята пагубна красота, те властно закриляха цялата котловина от позитивните и хармонични сили на доброто. Нима е възможно тази маскирана с красива архитектура обител да е скрила толкова притаена злоба и дебнещо проклятие в себе си, способни да затрият цяла общност от разумни хора и да я захвърлят в бездната на прокобата? Не зная дали в оскверненото място още живееха уродливите и пропити с жертвена кръв същества, ако изобщо тяхното съществуване може да се нарече живот, но сянката на злото продължаваше да извира като мощен гейзер и да въздейства с титаничната разколна проницателност върху осъденото на вечни страдания землище. „Орденът на ренесансовите сатанисти“, това гротескно по своите мащаби сатанинско братство, убило толкова много хора по света, унищожило толкова много семейства и завладяло толкова много селища, все още битуваше тук под една или друга форма и погубваше малцината останали нормални живи създания.

Започнах да се задушавам от обзелото ме гигантско напрежение и свърнах глава. Потта, която набраздяваше пребледнялото ми лице, бавно се стичаше по ризата ми и образуваше мокри ивици. Отворих вратата на колата и с отпаднал глас подканих сина ми:

— Давай.

Превозното средство потегли по едва забележимата пътека и скоро навлезе в тъмната гора, изоставяйки завинаги здрачните земи на Карстфур.