Донко Найденов
Сборището на ренесансовите сатанисти (5)

IV

Всички имахме по едно шишенце светена вода, която Калчо бе приготвил специално за случая. Бяхме снабдени и с по един кръст, както и с по няколко скилидки чесън. Трима носеха пушки, а аз си бях взел клещи и остър нож, които щяха да ми потрябват по-късно. Тръгнахме като на парад през павираните, но тъмни и обезлюдени улички на централната част. Сградите, обсипани с многобройни скулптури или картини на най-различни същества, чернееха и се извисяваха като огромни паметници. Настроението беше потискащо и тягостно, почти никой не обелваше дума, всеки бе навел глава и потънал в тревоги, следвайки неначертания ни план.

Когато пресякохме пазарния площад, до ушите ми достигнаха слаби и заваляни звуци, идващи от катедралата. Погледнах към нея и видях мрачния й силует, осветяван само от пълната луна. Входната врата бе отворена и плътна тъмнина бе превзела вътрешността й.

Минахме по красивия старинен мост и се озовахме в реставрирания преди няколко години възрожденски квартал. Вече чувствахме осезаемо тежестта на надвисналата атмосфера, на красиво обновените, но пропити с тъмна злоба къщи. Тесните стръмни улици ни отведоха до малък калдъръмен мегдан, от който започваше гората от голи дървета, чиито назъбени клони изглеждаха призрачно на фона на сивкавото небе. Извадих клещите и започнах да режа телената мрежа. Ние, естествено, можехме да минем от другата страна на хълма, където нямаше мрежа, но тогава щяхме да загубим най-малко един час, а времето ни бе ценно. След няколко минути цяло парче падна на земята и в мрежата се оформи голяма дупка.

Входът към ада се отвори.

Беше тихо като в рог. Не се чуваха нито врабчетата, нито жуженето на вятъра, нито шумоленето на клоните. Гората изглеждаше мъртва и от никъде не се забелязваха признаци на живот. Движехме се бавно и предпазливо, като се оглеждахме на всички страни. Луната огряваше повърхността на земята с бледожълтия си диск, показващ се измежду голите клонаци.

Наклонът, който на някои места бе доста стръмен, както и неистовото безсилие, което ни бе обзело, си казваха думата, и още на десетата минута ние спряхме да починем. Всичките тридесет и двама човека седнахме на гола равна повърхност, дишайки учестено и задъхано, като под нас редом с пръстта, се стелеха изгнили и смачкани от влагата листа. Свежата хлад на нощта ни поразведри и след малко отново се изправихме и се приготвихме да вървим.

И точно в този момент ГРУБ И ДРЕЗГАВ ЗВУК разцепи тишината!

Двама от нас тръгнаха панически назад, а другите се заковаха на място. Аз стоях, без да мърдам, като се взирах в тъмнината между дърветата. Не улавях никакво движение, макар че звукът изглежда идваше отблизо.

— Хайде напред! — Калчо Малиничов бе застанал пред нас и смело и подкани да продължим.

Тръгнах пръв след него, другите покорно ни последваха. С всяка следваща стъпка напрежението се засилваше. Неизвестният звук ме плашеше силно, плашеше и всички останали, макар че дочух отзад как се прокрадва мнението, че това е било някое диво животно. Може и така да е било, това би било напълно обяснимо, но аз се съмнявах силно в истинността на тази теория. В пустата и лишена от красота гориста местност, освен нас, нямаше други живи същества — нито мухи, нито насекоми, нито щурци, нито кръжащи птици. Единственото, което се усещаше все по-осезаемо, бе надвисналата сянка на заплашителната и враждебна енергия.

Виждах гърба на Калчо Малиничов, който крачеше доста самоуверено, носейки малката си чанта с „боеприпаси“. Аз плътно следвах смелия професор, като от време на време опипвах джобовете си, уверявайки се, че клещите, ножът, светената вода и чесънът са на мястото си. Кръстът беше закачен с една поморка на шията ми и засега нямаше опасност да го изгубя. Зад мен чувах многобройните и равномерни стъпки на съселяните ми.

* * *

Изведнъж Калчо спря рязко и извика нещо неразбираемо! Аз се блъснах в гърба му, после погледнах напред и… писъкът от гърлото сам излезе, породен от инстинкта за самосъхранение, който все пак ме спаси от огромния потрес, който трябваше да изпитам. Почувствах само как космите по цялото ми тяло настръхват, как кожата ми изстудява и се стяга. Защото пред нас стоеше СКЕЛЕТ! Истински човешки скелет, който противно на всички общоприети норми и на всякаква научна логика приближаваше с бавни крачки към нас. Откъм него се чуваха звуци от щракане на кокали, последвано от слабото шумолене при придвижването им по изсъхналата пръст. И въпреки че бях свикнал с проклятието на Карстфур, с ходещите мъртъвци и духовете, този движещ се в изсъхналата гора скелет ме уплаши изключително много! Може би защото едва тогава осъзнах, че ужасът е истински, а не игри на съзнанието или халюцинации.

Калчо тръгна напред, като мина спокойно до ходещия скелет, който продължаваше да се рее некоординирано. Аз последвах професора, профучавайки бързо покрай мъртвеца, стараейки се да не поглеждам към него. После се обърнах назад, за да видя останалите другари, които също като нас преминаха плахо около тази страховита съвкупност от кости. Всички бавно тръгнахме към върха, където кулите на манастира вече се извисяваха застрашително над оголените корони на дърветата.

Съзнавахме, че пътят ще бъде осеян с много препятствия, кошмари и отблъскващи видения. Но знаех още, че ако самите ние не бяхме решили да се изправим срещу тях, независимо от огромния риск и минималните шансове за успех, нямаше кой друг да го направи. Защото никой не вярваше или не искаше да вярва на това, което се случваше в Карстфур. Може би, породени от безсилието си, институциите просто отказваха да окажат помощ, предпочитайки всичко да се забули в короната на неизвестността и обричайки на бавна смърт нас, пряко свързаните с нещастното село. Именно затова беше жизненоважно да направим този ход, без значение какви опасности щяха да последват.

По-нагоре отново седнахме върху земята, смълчани и плувнали в собствените си разсъждения. Най-хубавото беше, че бяхме доста хора и така се чувствахме по един или друг начин защитени. Луната тук се виждаше много добре, като лъчите й галеха меко и осветяваха с приказен тон лицата ни. Вълни от тежки предчувствия се опитваха да си проправят път в мислите ми, но аз успявах да ги потисна, затваряйки ги дълбоко в тъмните дебри на моето подсъзнание. Трябваше да бъда силен, не биваше да се давам на страха и паниката! Знаех много добре, че това би се оказало пагубно за мен.

Наклонът ставаше все по-полегат, а това безспорно означаваше, че бяхме близо до манастира. Над нас се виждаха звездите, закриляни от ореола на пълната месечина, а отзад, като далечни светулки, проблясваха оскъдните сияния на газовите фенери, осветяващи къщите и обществените сгради на Карстфур. Настроението бе ужасно, усещах огромна тежест в гърдите си, ръцете ми вече трепереха, а краката ми бяха отмалели и отслабнали. Движех се бавно, редом с другите, а дишането ми бе на пресекулки.

Странно е, че дори и след толкова години аз си спомням твърде добре тези препятствия, които изглеждаха като лек полъх в сравнение със злощастните удари, връхлетели ни след изкачването на върха. Когато дърветата свършиха и теренът стана равен, всички спряхме изведнъж и се вторачихме напред. Пред нас се разстилаха тъмните, мрачни и враждебни сгради на „Сборището на ренесансовите сатанисти“!

 

 

Бях идвал тук преди три години, но едва сега забелязах злокобното величие, излъчващо се от този голям и неприветлив комплекс. Зданията бяха общо три на брой — две от тях бяха огромни и продълговати по форма, със скосени покриви и колосални по размери куполи в краищата им, а третото бе доста високо и приличаше на готическа катедрала, като мрачната й кула се извисяваше гордо над цялата околност. Безброй фигури на митични създания украсяваха прозорците, множество тъмни колони се издигаха и подпираха надвисналите над тях капители и сводове, по които бяха изографисани сцени на жестоко насилие, а балюстрите по малките тераси около прозорците имаха странни несиметрични форми, хармонизирани в някаква дяволска подредба. Злостна и злъчна сила извираше от черните стени, а откъм тъмните прозорци и страховитите кули се таеше атмосфера на гибел. Вълна от неистово напрежение премина през всички фибри на тялото ми, защото самият вид на тези постройки всяваше ужас и неприязън.

Никой не можеше да каже колко време останахме така, загледани в ширналия се пред погледите ни манастир, без да сме в състояние да вземем каквото и да е решение. Знаех само, че трябва да влезем и с оръжията, с които разполагахме, да нападнем смело противника. Но все още нито един не се наемаше да направи тази жизненоважна крачка, с която да даде началото на великата битка.

Отвътре се чуха звуци! Това бе човешки говор! Звуците бяха слаби и неразбираеми, но не можеха да бъдат объркани с други.

Бай Петко Диков, един от въоръжените с пушка, пръв тръгна напред. Едва тогава забелязах входа на манастира, който се намираше доста встрани и представляваше голяма метална врата, украсена с много железни орнаменти и спираловидни извивки. Тя бе открехната леко, сякаш приготвена за неканени, но очаквани гости.

Сетне всички влязохме един по един в калния, лишен от всякакви наченки на растителност двор. Първото, което направих бе да погледна мястото, където бяха заровени убитите сатанисти и едва не изгубих разсъдък от гледката, появила се пред очите ми в тази слабо осветена от земния спътник нощ. Гробовете бяха изровени, а камъните, указващи местоположението на всеки един от тях — обърнати и разпилени напосоки. Отвътре човешките гласове ехтяха все по-силно, и макар че все още бяха неразбираеми, вече придобиваха форма, ритъм и звучност. Бръкнах с трепереща си дясна ръка в джоба и извадих малкото шишенце със светена вода, а с лявата хванах висящия на шията ми кръст. Това до някъде ме успокои и аз безропотно последвах групата, която бавно се придвижваше към входа на една от сградите.

* * *

Влязохме в тъмен и тесен коридор. Калчо Малиничов мушна ръка в раницата си, извади кибрит и газов фенер и след малко тъмното помещение вече бе осветено. Коридорът беше прав и дълъг, като от двете страни имаше врати за килиите. По дължината на стените бяха изрисувани картини с ликовете на безпощадни зверове, изпаднали в дива ярост. Гласовете, идващи от другия край сега звучаха по-отчетливо. Думите бяха произнасяни бавно, с равномерен тон и наподобяваха онези проклятия, които така дълбоко се бяха запаметили в душата ми, когато преди три години на същото място наблюдавах изпълнението на смъртните присъди, и които преди това бяха съживили малкия Калчо.

— Вземете кръстовете, чесъна и светената вода — тихо прошепна Калчо Малиничов и аз усетих в гласа му вибрациите на страха.

Бръкнах в малката си чанта и извадих скилидките чесън. Пред мен няколко души бяха насочили пушките си и бавно, с тихи дебнещи стъпки се насочваха напред, водени от променливата светлина на газовия фенер. Когато достигнахме края на коридора и зърнахме помещението, появило се пред погледите ни, ние останахме като замаяни. Намирахме се в гигантска зала с високи стени и огромни островърхи прозорци. Електрически лампи осветяваха всичко и по стените и куполообразния таван се виждаха безброй фрески, изобразяващи гротескни и кървави сцени.

Калчо Малиничов закрачи навътре, като държеше кръста пред лицето си, тримата с пушките го последваха, а след тях тръгнаха други пет души. И едва когато погледнах напред, видях накъде се бяха насочили.

В далечния край на залата, плътно до отсрещната стена, десетина човека или по-точно — човекоподобни същества — се бяха хванали за ръце и, наредени в кръг, изричаха странните непознати думи. Зад тях, закачени на огромни куки, висяха пет почернели от разлагане човешки трупа. Вероятно огромното душевно напрежение, съчетано с неминуемото възхищение, което изпитах при вида на огромното помещение, бяха оказали влияние върху възприятията ми и аз забелязах съществата едва сега. Обаче именно този мигновен трепет и това непредвидено забавяне спасиха живота ми, понеже със сигурност щях да тръгна заедно с Калчо и останалите герои към това необмислено нападение. Защото пред очите ми се случи нещо, което потуши завинаги мотивация ми и желанието за бунт.

Десетте същества продължаваха да изпълняват странния си ритуал и сякаш не забелязваха тръгналите към тях деветима души. Тримата оръженосци взеха пушките, насочиха ги напред и стреляха!

Създанията се раздалечиха и започнаха да се гърчат, но вместо да паднат на земята, тресящи се от предсмъртна агония, те се изправиха рязко и тръгнаха към другарите ми. Калчо насочи кръста към тях и се провикна:

— В името на Бога отстъпете! Бог е с нас и ни закриля от Сатаната! — след това извади шишенце със светена вода и ги напръска.

Този акт стъписа съществата, но състоянието им трая по-малко от секунда, след това те отново поеха напред. Сцената се разиграваше далеч от очите ми, аз все още не виждах лицата на неприятелите, които донякъде приличаха на хора, но в движенията им имаше нещо неземно, изродено. Едно от тях доближи плътно смелия професор, замахна силно и… ГЛАВАТА НА КАЛЧО МАЛИНИЧОВ СЕ ОТДЕЛИ ОТ ТЯЛОТО МУ, след което тупна на земята. Обезглавеният труп стоеше изправен около секунда-две и кръвта му заизвира като фонтан, сетне краката му се сгънаха и той се свлече на земята, продължавайки да се тресе от остатъчни конвулсии.

Внезапен прилив на страх и безсилие ме обзе в този момент и аз изпаднах в нещо като делириум! Наблюдавах как съществата убиваха жестоко един по един моите другари, но не бях в състояние да възприема случващото се. Враговете вече приближаваха към мен, оставяйки зад гърба си плувналите в кръв хора. Те идваха и аз с ужас наблюдавах прокажените им тела! Лицата им бяха черни, пропити от кръв, месести, грубовати, с крива и неправилна форма, очите им — втренчени и излъчващи неистова злоба, ръцете им — тънки и кокалести, а походката им — изкривена и демонична. Едни от тях бегло наподобяваха някои от седмината сатанисти, а в други успях да разпозная част от изчезналите мои съселяни. Лъхна ме противна миризма на гнило, но вцепенението ми бе толкова голямо, че аз не успявах да помръдна от мястото си.

Глас зад мен, изричащ „тръгвай“ и здрава човешка ръка, хванала ме за рамото, ме извадиха от състоянието на транс. Тогава усетих истинската сила на това, което се случваше. Аз се намирах в „Сборището на ренесансовите сатанисти“ заедно с още тридесет и един мои съселяни и преди малко девет от тях, заедно с организатора на офанзивата — Калчо Малиничов — бяха убити по изключително жесток начин. Почувствах се безнадежден, обречен, победен.

— Тръгвай бе, момче! — един мой съселянин, бай Горан, ме хвана за рамото и ме повлече към изхода. Извърнах глава, погледнах назад и видях как зверовете разкъсват няколко от изпадналите в шок мои другари. Кръвта шуртеше навсякъде, а изродените същества я пиеха със стоическа наслада.

— Не се бави бре, човече! — викаше бай Горан, като ме дърпаше с всички сили.

Аз отвърнах глава от злокобната картина и побягнах към тъмния и дълъг коридор, водещ към изхода. Покрай мен се чуваха забързани човешки стъпки и уплашени крясъци, което означаваше, че и други от нашите са спасени. Казах си, че не трябва да мисля за случилото се, а да търся начин да изляза от тук. Вече не усещах хватката на бай Горан, той явно се бе отказал да ме тегли и бягаше с големи крачки напред. Тичайки в мрака, се блъснах в стената и паднах на земята, но не усетих болка, защото потресът беше много голям и притъпяваше действието на сетивата ми. Станах набързо и продължих да тичам слепешком, към спасението!

* * *

Видях луната, подаваща се през малко прозорче в горната част на стената, и свих вляво. Пред мен някой отвори вратата и аз излязох от сградата заедно с още няколко души. Лунните лъчи светеха доста силно и аз обхващах с поглед цялата местност отвън. Забелязах, че до мен стоят поне петнадесет човека, спасили се от кървавото настъпление на „ренесансовите сатанисти“!

Чухме шум зад нас и когато обърнахме глави, видяхме как черните същества излизат от вратата, по която преди секунди минахме ние! Понечих да тръгна напред, но се заковах на място, защото и от тази посока идваха уродливи създания. След секунди вече бяхме оградени от всички страни!

Противната миризма на мърша стана непоносима, а грозните физиономии на зверовете всяваха апокалиптичен ужас. Почувствах как пипалата на отчаянието отново ме обземат, как прегръдката на паниката става все по-здрава, все по-силна. Съществата се хванаха с лепкавите от разложението ръце и с дрезгави гласове започнаха да изричат до болка познатите ни древни проклятия, с които извършваха дяволските си ритуали:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Осуд охталиган гшег фтер! Сатана мустахаб корир делиб! Аравреду, вбещин агот топодур!…

Няколко от нашите се хванаха за коремите и се сгърчиха в болезнена агония!

— … Схедир ренесанс отух птолу! Асуматх агот росипгон птолу!…

Те паднаха безчувствено на земята, а от устите им потече кръв. Още няколко човека тупнаха върху сухата пръст, като по лицата им се изписа неописуема болка. Аз усетих много силно стягане в гърдите, сякаш ме бяха вързали с дебело въже и затягаха примката. Виждах един-единствен път към спасението и осъзнах, че трябва да действам бързо. Извадих шишенце със светена вода и пръснах към едно от гнусните чудовища. Течността опари съществото по лицето и то пусна останалите две, хващайки се за болезненото място! Тогава се втурнах покрай ранения звяр и си проправих път напред и надолу — към гората, към Карстфур, към спасението! Тичах с всичка сила, като крещях несвързани думи, но накрая се спънах в един храст и се озовах върху прашната камениста земя.

Лежах на твърдата почва, опитвайки да вляза в ритъм. Но единственото, което чувах — по-скоро в съзнанието, отколкото в ушите си — бяха далечни, но силни гласове. Сигурен бях, че това са проклятията, изричани от приелите демоничен вид „Ренесансови сатанисти“:

— … фепер осег, агод птолу! Дирлиб ренесанс, хтерес хтуес! Истпес, охталиган гшег бдаб…! — гласовете летяха в тишината. Чувствах как те ме грабват и ме пренасят някъде далеч, отвъд безкрая.

— Борисе, стани! Борисе, чуваш ли? — някой ме разтърсваше силно. Отворих очи и зърнах петима от моите другари — бай Горан, Вичо Стоилов, Кимон, Станко и Рафаил Рогата.

— Айде, Боре, да бегаме! Ония убиха ’сички, само ние останахме! — говореше разпалено Вичо Стоилов.

— Тръгнахме по тебе, когато блъсна оная гад! Сега требва да бегаме бързо! — намеси се Кимон. — Айде ставай, Боре, и да бегаме!

Аз се изправих и, накуцвайки, тръгнах с тях. Зад мен продължаваха да се ехтят гадните, проклети и все по-набиващи се в мозъка ми гласове:

— … фосод ехер гдаг ренесанс! Дирлиб мустахаб аго пуцез! Ивдиба удо гшег устаг…!

Тичах надолу по инерция, краката ми бяха отмалели, а силите ми — изцедени. Заедно с мен, запъхтени и разбити от неизмеримия стрес, бягаха малцината ми съратници. Виждах между дърветата оскъдните светлини на селото, но те все още ми се струваха далечни, недостижими.

Земята изригваше пред нас и от нея се подаваха черни и противни същества, приличащи на онези горе, разлагащи се човешки глави мърдаха по сухата пръст, злокобни звуци огласяха ширналата се гора, но ние не спирахме да бягаме. Опитвахме се да не забелязваме тези препятствия, бяхме преживели твърде много, за да се вцепеняваме от тях. Единственото, което трябваше да направим, бе да се доберем до селото.

Блъскахме се в дърветата, спъвахме се в неравностите и изсъхналите храсти, но веднага се изправяхме и продължавахме да тичаме. Аз не усещах болка, нито някакво телесно неразположение, бях се отдал единствено на борбата за оцеляване.

Карстфур бе близо, съзрявах първите къщи, осветени странно от бледожълтата светлина на месечината. Виждах и изрязаната от мен дупка в телената мрежа. Още няколко крачки и щяхме да се измъкнем.

Проврях се през отвора и усетих под краката си неравния твърд калдъръм на малкото площадче. Вече бях извън злокобната гора, вече се намирах в Карстфур! Спрях, обърнах се и забелязах, че петимата мои приятели стоят до мен. След това се строполих върху един камък и задишах със силно и неравномерно хриптене, поемайки дълбоки глътки хладен въздух. Гореща пот се стичаше по лицето и дрехите ми. Наведох глава и я обхванах с шепи, опитвайки да не мисля за случилото се горе. Но това не се получаваше, защото до възбуденото ми съзнание долиташе полифоничната феерия от грачещите, безумни и проклети звуци, издавани от свирепите чудовища, обитаващи „Сборището на ренесансовите сатанисти“.

Силен вик ме извади от унеса — това бе гласът на Рафаил Рогата! Отворих очи, погледнах към него и видях, че стреснатият му поглед сочи към селото. Започнах да се взирам напред, за да разбера какво е привлякло вниманието на моя приятел и… изведнъж застинах от внезапния ужас, който ме връхлетя със силата на изригващ вулкан!

* * *

В първия момент някаква мисъл се мъчеше да проникне в съзнанието ми, а именно — всичко е нереално и е плод на някакъв налудничав стрес, но въпреки че наистина исках и се надявах да е така, за огромно мое съжаление, се наложи да я игнорирам. Защото навярно и при най-кошмарните ми сънища или при най-черните ми представи за бъдещето, предвид тежкия и изпълнен със стрес мой живот, не смеех да помисля, че очите ми ще станат свидетели на нещо подобно. Дори и в най-страховитите разкази на Едгар Алън По, и в най-мрачните картини на Франциско Гоя или Йеронимус Бош няма нищо толкова брутално, за да може да бъде сравнявано с онова, което приближаваше към нас.

Отначало видях белезникав лъч високо над мен, идващ навярно от манастира и насочен към върха на катедралата, извисила черната си кула в средата на площада. От самата катедрала се показваше друг лъч, отиващ към малкия хълм с изгорялата Кольова къща. А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея:

— … Фтогул усек гдефтон удур! Агот гдег усед офталиган гшег! Загур птолу есаг бдаб…!

 

 

Това бе прекалено абсурдно, прекалено потресаващо! Сякаш адът бе слязъл на земята и светът се пържеше в капана на „свещената война“. Чувствах как ритъмът на сърцето ми се усилва неимоверно, как въздухът не достига, за да напълни дробовете ми, как ноктите на слабостта ме поемат и ме пренасят в дебрите на умопомрачението. Една мисъл ме изтръгна от безпомощното положение, в което бях изпаднал. Тази мисъл бе: „Майка ми“! Тя беше сама вкъщи, беззащитна, изоставена, безсилна. Аз хукнах по една тясна и стръмна пътечка, блъскайки се в стените на старите къщи. Чух да се крещи името ми и това навярно бе някой от моите другари, обаче стремежът да достигна до моя дом силно надделяваше над здравия ми разум.

Пресякох реката и се озовах на площада. От катедралата звучеше странната, груба и обладаваща музика. Тя долиташе до ушите ми, опитваше да пробие мислите и да изпълни съзнанието ми. Вдясно от мен долетяха силни човешки писъци и аз се обърнах в тази посока. Няколко мъже по долно бельо се стремяха безрезултатно да спрат прииждащата тълпа мъртъвци, но уродите ги обезглавяваха и разкъсваха по невъобразимо жесток начин. Тръгнах към дома ми, като кривнах по една малка уличка, за да не попадна под лапите на изчадията. Тичах като луд, молейки се единственият ми родител и жив роднина да е незасегнат от застрашителната и настъпваща напаст.

Блъснах се в някаква бала със сено и сухата трева се разпиля по пътеката, но бързо се окопитих и продължих напред. От всички страни ехтяха звуци от чупене на различни предмети, безпомощни човешки викове и отчаяни ревове на животни.

Щом завих по друга тясна улица, изведнъж пред мен изникнаха десетина ВЪЗКРЪСНАЛИ ТВАРИ! Дрехите им бяха мокри, кални и скъсани, а косите им — сплъстени и мазни. Телата на някои бяха напълно разложени и на мястото на главите се белееха черепите им, на други кожата им бе тъмна и сгърчена, лицата им — озъбени и извити в смъртно-усмихнато изражение, а при трети самите глави липсваха върху раменете. Мъртъвците приближиха до мен и ме наобиколиха; сякаш и този път инстинктите ми заработиха и аз набързо напипах другото шише със светена вода, отворих капачката и опръсках един от тях, миг преди да ме хванат с кокалестите си ръце. После побягнах назад и свих по друга пътека.

Излязох на главната улица и тръгнах към нас. Шосето бе относително спокойно, но се чуваха писъци и блъскания откъм някои от къщите. Няколко човека излязоха от домовете си и се втурнаха надолу, към реката и голото било. Виждах моята къща и там засега всичко изглеждаше спокойно, даже зърнах уютната светлина на газовата лампа, идваща откъм прозореца. Затичах се и спрях точно пред нея. Ала когато погледнах през светлия, но счупен прозорец и съзрях случващото се вътре, аз рухнах психически, смазан и отдаден на безсилието.

На оскъдната светлина видях как НЯКОЛКО ЧУДОВИЩНИ ТВАРИ ДЪРЖАТ ВИСОКО МЪРТВАТА ГЛАВА НА МАЙКА МИ И НАВЕДЕНИ ПОД НЕЯ ПОГЛЪЩАТ ЖАДНО КАПЕЩАТА КРЪВ! Лицата им изразяваха див варварски бяс, очите им олицетворяваха цялата ярост и злоба на света, а кървясалите им усти мляскаха бездушно бляскавата живителна червена течност! По-навътре други се бяха скупчили и разкъсваха падналия и окървавен неин труп. Почувствах, че сърцето ми няма да издържи на напрежението и аз се отдадох на истерията:

— Нееееееееееееее! — крещях отчаяно, чувствайки как звездното небе пада върху главата ми.

— Неееееее, майкоооооо! — краката ми се подкосиха и аз се строполих на земята.

— Нееееееее, майкоооооо! — гласът ми бе загрубял и се губеше в риданията, разтърсващи ме като удари с чук.

Тъмнината бе навсякъде — мрачна, зловеща, разсичана и раздирана от безпомощния ми рев. Светът изчезна в глъбините на здрача, а обезверените викове, които издавах, сякаш отлетяха далеч, далеч в безкрая. Остана само тишината, тази черна тишина на безсъзнанието и избавлението.

* * *

— Борисе! Борисе! — някакъв глас ме изтръгна от припадъка и ме накара да отворя очи. Двама души с изплашени изражения ме теглеха нанякъде. Споменът от преживяното ме удари като мълния и аз отново изкрещях панически! Един от двамата натисна устата ми с ръка. Изправих се и погледнах към мрачната улица, осветявана единствено от луната. Недалеч от нас съзрях прииждаща глутница мъртви създания, идващи с бавни, изродени крачки към нас. Аз скокнах, тласнат от някакъв вътрешен импулс, и побягнах по стръмните пътеки, водещи извън селото.

Видях, че пред мен крачат моите спасители — двама съседи от близките къщи. Пресякохме долината и тръгнахме към голото и полегато било, зад което се чернееше гъстата гора. Забелязвах как и други хора бягат нагоре, за да се избавят от това осквернено, обзето от богохулни сили селище. Сърцето ми се тресеше в гърдите, но аз не спирах. Тичах, въпреки че краката ми отмаляваха, тичах, макар ръцете и главата ми да бяха клюмнали безпомощно — но съзнавах, че трябва да се махна, да се спася, да избягам.

По някое време, отпуснат и изтощен от умора, аз достигнах гората. Усетих чистия и хладен въздух, почувствах лекия повей на ветреца и чух слабия шум на боровите листа. Облегнах се на едно дърво и бавно се свлякох на земята. Дишайки дълбоко, се обърнах назад и насочих поглед към прокълнатото родно село. Дочух отново грозните ритмични проклятия, издавани от „ренесансовите сатанисти“, до ушите ми дойде и страховитата съблазняваща музика от катедралата, звучаща зловещо сред какофонията от безбройни писъци на обикновените мирни карстфурчани. Изправих се и тръгнах смело навътре, в тъмната сянка на гората. Чувствах как угнетяващата тегоба бавно се изтръгва от съзнанието ми, как товарът от гърдите и плещите ми постепенно олеква. Стараех се да не мисля за случилото се, да не правя равносметка на събитията, крачех с бавни стъпки покрай гъстите дървета освободен от напрежението и понесен от красивите криле на спасението.