Донко Найденов
Сборището на ренесансовите сатанисти (4)

III

В първите месеци след събитията всичко като че ли се бе успокоило. Магазините, работилниците, училището и читалището заработиха в предишния си ритъм, хората отново се появиха по централната част на селото, огласявайки с привидно весел глъч пазарния площад и красивите павирани улички. Когато минавах през площада, на който извисяваше снага зловещата катедрала, аз винаги поглеждах към хълма. На върха на това гористо било, подаващи се като тъмни символи на злото, обвити в булото на мрачната история, чернееха кулите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ — тази злъчна обител, която все още тежеше като грозна сянка над Карстфур. А щом слънцето се скриеше и тъмнината обвиеше селото с непрогледната си пелена, аз напрягах слух в тишината. И тогава, като тих, но злостен шепот до ушите ми долитаха изпълнени с поквара проклятия, издавани сякаш от разгневените духове на сатанистите.

Отначало бях сигурен, че тези тайнствени звуци са плод на обърканото ми съзнание, бях изчел много книги за това, как лошите преживявания оставят трайни отпечатъци у хората, властвайки над разумните им мисли. Надявах се, че след време всичко ще затихне и ще остави след себе си гнусен спомен, появяващ се всеки път, когато мина през площада и погледна към Смедов хълм. Но подсъзнанието ми подсказваше друго, а именно, че привидната идилия е само затишие пред дълга и опустошителна буря.

По нареждане на кмета, старата църква отново отвори врати и за наместник беше повикан млад мъж от влашките села — отец Амфилохи, който наскоро бе завършил семинарията в София. Нагледно всичко тръгна като по вода, хората отново се довериха на църквата — тази висша институция, създадена да обединява и разделя хората по свой начин и чрез вярата в Бог да насажда честност, милосърдие и доброта.

Лятото мина относително спокойно, но в дебнещо очакване да се случи нещо непредвидено. Злокобна атмосфера бе надвиснала тук, чувството, че нещо мрачно се таи горе ставаше все по-завладяващо, а усмивките по лицата на хората, преминаващи през веселия и звънлив пазарен площад — все по-пресилени и сдържани.

Есента дойде, донесла със себе си тежките дъждовни облаци и мрачната печал. Аз започнах работа като счетоводител в здравната служба и се готвех след няколко години да се запиша в университет и да поема по пътя на науките. Към края на октомври много мои съселяни се появиха в службата с оплаквания за душевни проблеми. Тогавашният лекуващ лекар Адриан Христов ми сподели, че тези хора чували необясними шумове, виждали странни местения на предмети, а една жена дори споделила, че е видяла баща си, починал преди няколко години, да се разхожда по двора. Доктор Христов ги пращал в белоградчишката болница, но и там не могли да им дадат нужното лечение и ги отпращали обратно.

* * *

На седемнадесети декември, в дванадесет часа татко, майка и аз бяхме седнали около малката дървена маса и се хранехме равнодушно и мълчаливо. Газената лампа, закачена на една медна тел гореше с кроткото си пламъче и придаваше на лицата ни мек оранжев оттенък. Изведнъж откъм тавана проехтя канонада от ЗВУЦИ, все едно няколко човека се бяха качили горе и удряха по гредите. Тропанията ту се усилваха и отслабваха, ту променяха местонахождението си, сякаш обектът или обектите, причиняващи звуците, се движеха. Ние стояхме безмълвни, слисани, уплашени. Татко стана и отиде до малкото антренце, където се намираше стълбата към входа за тавана и се покачи по нея. Аз извиках подир него „нееееее“, но това не го спря. В момента, в който избута капака, силните звуци изведнъж спряха. Татко влезе вътре, но след малко се върна и слезе по стълбата.

— Нема никой — каза той.

Сетне и тримата отново се събрахме край масата и сякаш подчинени на някаква хипноза, продължихме да поемахме храната. Звуците не се появиха повече.

* * *

Зимата ни връхлетя с повея на беснеещите ветрове и веещите преспи. Хората ставаха все по-мрачни, все по-угрижени, все по-потайни, като все по-рядко излизаха от домовете си. Все повече здрави и самоуверени хора търсеха помощ при лекаря, оплаквайки се от разклатената си психика и нестабилното си душевно състояние. Аз и доктор Христов приемахме тези зачестили психози като следствие на отминалите злощастни събития, но вътрешно знаех, че „ренесансовите сатанисти“, макар и мъртви, отново прииждат тук и обладават селото под една или друга форма.

На 18 януари 1921 година, уморен от отминалия работен ден, аз легнах рано и скоро започнах да се понасям към висините, обвит в меката пелерина на съня. Изведнъж някакъв ШУМ ме извади от дрямката и ме върна в реалността. Отворих очи и се загледах в полутъмната стая, осветявана само от мъждукането на догарящата печка.

И тогава ВИДЯХ ДЯДО МИ!

Видях го, сякаш бе от плът и кръв — застанал неподвижно в далечния ъгъл. Бледата игрива светлина, идваща откъм печката, осветяваше лицето му отдолу и така то изглеждаше призрачно и неописуемо зловещо.

Дядо умря преди тринадесет години и го погребахме в гробището. Въпреки ясното съзнание, че си е отишъл безвъзвратно и няма да го видя никога повече, в онзи момент гледах към фигурата му, вторачена в мен с мъртвешките си очи.

— Дядо… — промълвих с уплашен стон, седейки неподвижно върху мекото сламено легло. Вълна от страх премина през мен и едва тогава осъзнах, че пред мен не стои човек, а дух на отдавна умрял мъж.

— Помоооооощ! Помооооощ! — изкрещях, надявайки се да събудя майка или татко и те да дойдат.

— Помоооощ! Помооооощ! — продължих да крещя, но така и не се чуваше звук от отваряне на врата, а дядо още стоеше в ъгъла на стаята и се взираше в лицето ми. Устата му се размърда и от нея излязоха глухи, слаби, бръмчащи звуци, идващи сякаш от много, много далеч:

— Е-ла с нас… при-съ-еди-ни се към нас…

Отначало не разбирах какво искаше да ми каже, защото в онзи момент бях в плен на паниката — осъзнах думите му едва на другия ден, когато направих равносметка на случилото се. След малко вратата на стаята се отвори и отвън нахлу светлина. Влезе майка.

— Дядо е тук! — викнах аз, облян в пот.

— Къде е? Къде е? Кой дядо?

— Дядо Борис! Ето го там! — посочих към далечния ъгъл. Ала него го нямаше. Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.

— Беше там, видях го! Видях го току-що! Стоеше там и ми говореше! — уверявах я аз.

Тя, гледайки ме с покорния си родителски поглед, попита:

— Искаш ли да спиш при назе, у нашата стая? Аз ще легна на миндера?

— Ами не знам. Не искам да ви преча. Ама май е по-добре да спя при вас — отговорих несигурно.

За моите двадесет и една години беше срамно да се страхувам, но тогава бях изплашен почти до смърт. Станах и тръгнах с наведена глава след майка.

* * *

Беше четвърти февруари и минаваше обяд, когато на вратата на здравната служба някой почука. Чистачката леля Маца я отвори и през нея влезе Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори с гръмогласен тон, който закънтя силно, отразяван от стените на малкото помещение:

— Требва да ви кажа нещо! Слушате ли ме?

— Слушаме те — отвърна докторът.

— Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За ’сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха, они изрекоха некакви лоши думи. Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле. Аз, Пенчо и Симо сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия. Та с Пенчо и Симо, че отидеме и че запалиме сборището. Требва да туриме край на ’сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата, че сбереме ’сички хора на площада и че им кажеме к’во требва да направиме. У пет да сте там! Разбрахте ли?

Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително, след което Кольо Орела си тръгна.

Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с големи дворове и градини. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището. Поради факта че са били участници във войната, получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. И тримата, въпреки преклонната си възраст, се считаха за будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите — макар че преди няколко години точно те бяха най-големите поддръжници на новодошлите от „The renesans devil“. В малки селища като Карстфур будните хора винаги приемат новостите с отворени обятия.

В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет — петдесет човека. Върху старата сцена стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:

— Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не ’земеме мерки, може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония, дето ги застреляха, не са умрели, они са живи и прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват. Сигурно на ’секи от вас се е явявал дух на некой умрел. Нали така? А помните ли кога съживиха онова момче? Това беше дяволска работа, казвам ви! Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер, че отидеме горе и че запалиме това сборище. Ако некой сака да дойде с нас, да се яви тук и сега!

Никой не се качи. Кольо Орела отново извика:

— Айде, айде, требва да сме единни! Трябва да се стегнеме и да нападнеме проклетниците. Иначе они, че избият нас! Че ни избият един по един, като пилци!

— Ние! — двама младежи и един възрастен мъж се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:

— Браво на вазе, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!

— Вижте, господа — от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин, — предлагам ви да отложим това дело. Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят, тогава да предприемаме други действия.

— Не! — решително отговори Кольо Орела. — Никой нема да поверва на тия истории! Ако не го направиме сами, никой нема да ни го направи! Ако некой друг сака, довечера у девет да е пред Пенчо! Ясно ли е?

Този път тълпата запази пълно мълчание.

През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. Все още таях надежда, че случващото се в Карстфур е плод на масови халюцинации, а ако пък не е, полицията и гражданската отбрана биха били нащрек. Легнах с тревогата, че не съм пред Пенчовата къща и че някои съселяни са по-смели от мен. Въпреки всичко, аз се осланях на разума, а той ми сигнализираше, че ако тръгна на война ще направя голяма грешка.

Неспокойни сънища раздираха душата ми. Чувствах, че се въртя в леглото, а в същото време кошмарни чудовища ме преследваха и аз бягах панически, опитвайки се да се скрия. Събудих се от силен тътен, който идваше от далече.

Погледнах през прозореца и замръзнах! Първото нещо, което ми се наби в очите беше насоченият към върха на катедралата светлинен лъч, идващ откъм Смедов хълм. В дясно, към края на селото, където бяха къщите на Симо и Пенчо, нещо бушуваше, издавайки гротескни звуци. Погледнах наляво, към малкия хълм и забелязах, че домът на Кольо Орела гори с див огън. Чух как майка и татко отвориха вратата на спалнята и тръгнаха навън. Аз също излязох от стаята и ги последвах. Старият стенен часовник показваше два часа и четиридесет и пет минути.

На пътя се бяха събрали много хора и гледаха в далечината, а по-напред огромни тълпи ограждаха къщите на Пенчо и Симо. Над тях, придружени от кратки проблясъци светлина, се чуваха множество шумове, чиито източници не можех да определя. Виждах единствено бушуващия пожар на Кольовия дом. От другата страна, откъм Смедов хълм, долиташе далечен ек от злъчни проклятия, а лъчът, идващ от един от куполите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ ми изглеждаше като сигнал, приканващ към ужасяващи действия. Съзрях, че от върха на катедралата бе насочен още един лъч, но той бе доста слаб и не можех да установя накъде сочи. Знаех едно — с домовете и семействата на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов се случва нещо пагубно. Прибрах се в стаята със свито сърце, легнах отново на мекото легло, но не успях да заспя, а през цялото време се вслушвах в звуците, идващи оттатък. Може би по някое време съм се унесъл, защото се събудих от друг шум — на отваряне на врата — и видях, че в стаята ми е светло и лъчите на слънцето се отразяват в стените. Татко беше влязъл при мен, за да види дали съм добре.

Тръгнах по-рано за работа и реших да мина покрай къщите на Симо и Пенчо. Видях, че там са се събрали хора и гледаха към това, което бе останало от някогашните красиви домове — множество разхвърляни напосоки камъни, съборени греди, срутени стени и разпилени мазилки. Някакви униформени разчистваха останките, може би опитваха да намерят хора. А на върха на малкия хълм зловещо се извисяваше голяма, черна и полуразрушена сграда, която до вчера беше красивата Кольова обител.

Малко по-късно, когато вече бях в здравната служба и умърлушено пишех по документите, разбрах от едни клиенти, че под развалините на трите жилища не са намерили тела. Първите, които се опълчиха на „ренесансовите сатанисти“ — Кольо Орела, Пенчо Попарата, Симо Антов, заедно с децата и внуците им — бяха изтрити от лицето на земята, а домовете им превърнати в стърчащи руини.

След тази случка хората се затвориха още повече в черупките си и рядко излизаха навън, освен ако не им бе наложително. В работата аз станах мълчалив и потиснат, доктор Христов предпочиташе да се усамотява в кабинета си, а двамата общувахме главно по делови теми. Вече не се шегувах с клиентите, нито пък те с мен, както бе до преди време.

Вкъщи често чувах необясними шумове и звуци, виждах хора, които бяха умрели отдавна, чувствах злобната атмосфера, идваща от всичко наоколо. Майка и татко също се страхуваха, почти престанахме да вечеряме заедно, а всеки бързаше да се усамоти и да се отдаде на мрачните си помисли. Духовете и привиденията бяха навсякъде, обземаха ни, обладаваха ни, приканваха ни да се присъединим към нещо чудовищно, да се отдадем на злото.

* * *

Зимата отмина бавно и мъчително, а на нейно място дойде така очакваната пролет. Всичко разцъфтя, жарките слънчеви лъчи отново затоплиха въздуха, водата от реките потече със своя непримирим звън. Мушиците и пчелите зажужаха, тласкани от първичните инстинкти и стремежите за връщане към живота, а широките неравни поляни се покриха с приятен зелен килим. Светът се събуждаше от своя дълбок зимен сън, сякаш всичко се раждаше отново, готово да посрещне новите предизвикателства на природата.

Но жителите на село Карстфур оставаха все тъй умърлушени и отчаяни, неспособни да се зарадват на възраждащата се околна идилия. Лицата на някои вече бяха силно изкривени и неузнаваеми от постоянния стрес, на който всеки бе подлаган почти ежедневно. Вече никой от града и околните села не идваше тук, дори свещеникът, отец Амфилохи, който чрез вярата в Бога даваше някаква надежда на селяните, един ден не дойде на работа, а когато хората решиха да го потърсят, с огромно съжаление разбраха, че той е напуснал завинаги мрачният и прокълнат Карстфур.

В началото на април всичко в селото и околността, противно на всякакви природни закони, започна да опустява, изгнива или умира. Много наши кокошки и патици се споминаха от неизвестна болест, като от общо тридесет и седем преди началото на събитията, оцеляха само седем. Всичките ни овце, кози и свине умряха, а конят, от едър и охранен ат, се превърна в болнава кранта, все едно се бе състарил с много години. Зелената трева, цветята, растенията и дърветата необяснимо взеха да жълтеят и в края на април изсъхнаха още преди да са дали цветове. За по-малко от месец растителността бе унищожена и хората се принудиха да ходят далеч, за да набавят храна на все по-намаляващия брой животни.

 

 

На седми май две деца се изгубиха безследно. Мая и Стефан, отрочетата на Антица и Стоян Бакалови, решили да навлязат забранения хълм, като прескочили оградата от телена мрежа. Връстниците им, с които играели, Пешко и Тараси опитали да ги спрат, но „смелчаците“ не ги послушали. Новоназначеният местен полицай — Митко Гошев — извикал колегите си от Белоградчик и с тях влязъл в гората. След около час служителите излезли с викове и по погледите им се четял неподправен страх. Един от тях, който бил в малко по-добро състояние, опитал да съобщи на събралите се хора, че не са намерили никакви следи от децата, след което всички полицаи побързали да се качат в служебния автомобил и да се махнат от Карстфур. На следващия ден Митко Гошев също като свещеника не дойде на работа, а според слуховете той се е обадил на кмета и му съобщил, че напуска поста си и се прибира в града.

На четвърти юни овчарят Павел изчезна, заедно с овцете си. Кроткият, неграмотен и не особено общителен човечец, който всеки ден изкарваше животните далеч от селото, на някое зелено пасище, през този ден просто не се прибра. Хората, живеещи в близост до подножието на хълма разказваха, че са чули как овчарят и подрънкващото с камбанен звън негово стадо, внезапно се втурнали напред и навлезли в мрачната гора в подножието на Смедов хълм. Съпругата на Павел — Ана — през следващите два дена ходеше от къща на къща, плачейки и оплаквайки се от проблемите си, но след това се успокои и покорно се настрои към новия си начин на живот.

Лятото отново пристигна, носейки противните горещини със себе си. Слънцето хвърляше убийствени лъчи и изгаряше бавно телата на потъналите в страх хора, които все повече заприличваха на уроди. Неистовото напрежение и стрес, както и липсата на успокояващата очите зеленина отключваха множество изблици на агресия. Ежедневно, освен с приказките за появяване на духове, чувахме слухове за побоища и семейни скандали. На двадесет и седми юни Венчо Арсов намушка съпругата си с нож, на петнадесети юли моят връстник Киро Торлака уби майка си и баща си, налагайки ги с камшик, а на втори август един от съветниците на кмета — Милчо Кръстев — закла седемгодишната си дъщеря.

Аз изпадах във все по-голяма депресия, защото почти всеки ден научавах по някоя лоша новина. Живеех в страх, в непрекъснато страдание и отчаяние, вече бях сигурен, че до края на живота си няма да имам щастливи дни.

На трети август, към десет часа вечерта, дългогодишният кмет на Карстфур Елин Милин излезе от дома си и повече не се прибра. А на седми, същия месец, откъм хълма се изтърколи кървясалата, разлагащата се и проядена от неизвестни твари негова глава.

* * *

И това лято премина, следвано от есента, а след нея дойде зимата, която даде път на новата 1923 година. Времената се сменяха тягостно и мъчно, а тежката сянка на злото властваше все по-силно и променяше с всеки миг мисленето и манталитета на непрекъснато намаляващия брой живущи в Карстфур. От 1920 до началото на 1923 година тринадесет семейства или общо петдесет и четирима души напуснаха завинаги селото, оставяйки къщите си да пустеят. Аз, майка и татко също обмисляхме такъв вариант, но нямаше при кого да отидем, а и до колкото разбрах жителите на Карстфур по ред причини се бяха сдобили с доста мрачна слава.

В началото на 1923 година хората масово започнаха да рисуват или гравират кръстове по входните си порти. Това направихме и ние, като ги надраскахме с черно мастило на всяка врата в къщата. Според слуховете, изчадията на дявола бягали от символите на Божията вяра и този бе един от отчаяните ходове на карстфурчани, целящи да запазят поне минимална надежда за спасение.

На няколко пъти виждах по улиците да се разхождат странници с демонични походки, облечени в черни мантии с качулки. Не можех да видя лицата им, но вътрешно чувствах, че те са слезлите от върха на Смедов хълм Ренесансови сатанисти.

На петнадесети февруари се случи нещо изключително лошо, което почерни моето семейство и събуди от дълбокия сън желанието ми за бунт. Татко, който през деня отиде в близката гора за дърва, не се завърна вкъщи. Аз, майка и някои от съседите тръгнахме да го търсим, въоръжени с пушки и газови фенери, но за огромно съжаление, не го открихме. На следващия ден Дельо Майстора намери горна дреха и галоши до оградата, деляща селото от Смедов хълм. В началото не вярвах, че тези неща може да са на татко, защото гората, към която се бе запътил се намираше на голямо разстояние от хълма. Когато обаче отидохме при Майстора, аз с ужас установих, че дрехата и галошите са тези, с които татко бе тръгнал за дърва. По тях имаше остатъци от съсирена кръв. В първия миг щях да полудея от гледката, но веднага след това в мен се надига едно неприятно чувство, а то бе жажда за война, за мъст! Независимо от всичко, сам или с други, аз трябваше или да се изправя очи в очи с врага, или да изчезна някъде далече. Не знайно защо, може би бях в плен от някакъв инстинкт, но в тогавашния момент предпочитах да воювам и да се опитам да отмъстя за баща си, отколкото да избягам като някой страхливец!

След като до двадесети февруари татко не се появи, ние решихме да го погребем, или поне да погребем онова, което бе останало от него. Все още таях надежда той да е оцелял, но осъзнавах, че тази надежда е по-скоро илюзорна и татко бе мъртъв, оглозган и обезобразен, или превърнат в безпощаден звяр.

На погребението дойдоха малко хора, главно общински работници, някои съседи и близки, които изпратиха почти празния ковчег до гробището, намиращо се на малкото хълмче с изгорялата Кольова къща в другия край на селото. Не бях стъпвал в това гробище от много отдавна, може би откакто почина дядо ми. През цялото време наблюдавах с умиление плачещата и предалата се на злощастната съдба моя майка, като чувството за мъст, надигащо се в мен, се засилваше още повече и повече.

Когато се добрахме до гробището, аз с уплаха забелязах, че много от гробовете бяха разровени. В дупките се виждаха отворени ковчези, в които се белееха човешки скелети и кости или почернели от разлагане човешки трупове. Навсякъде се носеше миризма на мърша и на разложено, а атмосферата на това място бе толкова ужасяваща, че аз затворих очи и стиснах глава, за да прокудя обзелия ме силен ужас. Набързо, без излишни церемонии, гробарите положиха ковчега, след това побързаха да го затрупат с пръст и да напуснат гробището. Аз си тръгнах тичешком, стараейки се да не поглеждам към многобройните зейнали дупки. Все пак шокът, който изпитах не бе така силен, защото сетивата ми вече бяха приспособени към угнетеността, присъща на цялата обстановка.

* * *

За осъществяването на бунтовническата идея помогна и един наскоро завърнал се в селото професор — Калчо Малиничов, който дълги години бе живял във Варшава. Целта на обичащия родната стряха професор бе да помогне на съселяните си да се избавят от проклятието, обладаващо все по-силно отчаяното село.

Когато на девети март, в късния следобед се връщах от работа, потънал едновременно в грижи и ярост, аз срещнах тази знаменита личност и двамата проведохме разумен разговор, който възвърна част от надеждите ми и ми даде воля за борба. Той заяви, че в Полша успели да се справят с „ренесансовите сатанисти“, които се отдръпнали от много завладени от тях села и градчета. Изтъкна, че невинаги се е стигало до победа, но било важно да се опита, защото в противен случай селото би останало напълно обречено. Двамата трябваше да действаме експедитивно и да съберем колкото се може повече хора във възможно най-кратък срок. И евентуално, да се подготвим за паническо бягство в случай на неуспех, тъй като тогава ще настъпи „истинският апокалипсис“. Но според думите му, много по-добре немили-недраги в безопасна среда, отколкото живеещи под собствен покрив в условията на непрекъснат стрес.

Професор Калчо Малиничов бе необикновено спокоен и сладкодумен и до края на деня с него убедихме тридесет мъже да дойдат с нас. Това не бяха кой знае колко хора, но на фона на мрака и апатията, тези тридесет души бяха огромен успех. Все пак предупредихме всички жители да се подготвят за бягство и до колкото разбрах, по-късно някои бяха започнали да събират по-важния багаж.

Това, което бяхме намислили, трябваше да го направим тази вечер, защото на следващия ден щеше да бъде късно. Някак си, по някаква необичайна логика „ренесансовите сатанисти“ успяваха да научат кой им готви война и нощем, по тъмно, те нанасяха своя ответен удар — така, както сториха със семействата и домовете на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов.

Калчо Малиничов ми разказа следното, говорейки със своя научно-интелигентен стил, типичен за някои знатни съсловия на нашето общество:

— Еретичната организация „Ордена на ренесансовите сатанисти“ има дългогодишна история, която не е описана в нито един учебник, в нито една книга, в нито един съхраняващ се в архивите документ. В по-ранни писмени сведения, когато думата „ренесанс“ не е имала това значение, те били просто „Членовете на Пизанския орден“, по-късно изразът „ренесансови сатанисти“ бил заменян с известните „тамплиери“, „масони“, „йезуити“ или „езичници“, а в още по-съвременните исторически писмености — просто със „сатанисти“. Даже в някои архивни писания, съхранявани в Британския музей, Лувъра или Пражкия исторически музей, лесно може да бъде видяна поправката — около някои от тези слова фонът е по-светъл и разстоянието до съседните думи е значително по-голямо от нормалното. В други книги необяснимо са изтрити абзаци, а някъде дори липсват цели страници. Това го видях лично с очите си, при многобройните си ходения в някои от тези красиви музеи. Мисля, че за промените в историята са виновни военните институции и техните секретни поделения, както и някои държавни отдели, които от години изследват „ренесансовите сатанисти“ и според които никой и за нищо на света не бива да научава за скверните мероприятия на опасния култ.

* * *

Ние, тридесет и двамата мъже, бяхме определили среща в девет часа вечерта пред дома на Калчо Малиничов, намиращ се близо до централната зона. Нито един не измени на обещанието си и в девет и тридесет всичките тръгнахме с уверени крачки към хълма. Аз предупредих майка ми да бъде нащрек и при появата на опасност да се изнесе колкото се може по-бързо към гората. Майка беше жилава и здрава жена и затова вярвах, че ще успее да избяга или да се скрие от внезапна опасност.

Аз и Малиничов решихме да бъдем най-отпред и първи да се срещнем с най-долната и най-отвратителна челяд на света, който обитавахме. В този момент не съзнавах дали решението ми е породено от някаква младежка смелост или по-скоро от неистово желание за отмъщение, но ако предварително знаех силата на това, срещу което трябваше да се изправя, никога нямаше да го направя по такъв безумен начин. Дори навярно щях да се откажа от нощната офанзива и да предпочета бягството. Защото в онази лунна нощ, майката земя, където сме се родили и израснали, която ни е хранила, пазила и дарявала с радостите и разочарованията на живота, ни показа най-изроденото, най-богохулното свое лице, като по този начин ни тласна завинаги да изгубим доверие в привидната идилична подреденост на заобикалящата ни Вселена.