Донко Найденов
Сборището на ренесансовите сатанисти (2)

I

Ако човек пътува по неизвестните планински дебри на Северозападна България, най-вече в околностите на Белоградчик, няма как да не бъде поразен от величието и неземната красота на района. Такива местности крият невероятна девствена природа, недокоснати от бурните промени на времето селища и пропити с мистичност и загадъчност легенди и предания. И колкото повече върви на север, толкова селата стават по-редки, със скупчени една в друга къщи, някои от които биха могли да бъдат класически шедьоври на някогашната достолепна архитектура, характерна за тази част от страната.

Когато пътникът достигне до Салаш и продължи по пътя към малкото село Куцаровци, ще забележи една запустяла пътечка, водеща навътре в гората. Пред нея има стара спусната бариера, която всеки би загледал и би се почудил защо е поставена точно тук. Върху нея е закован квадратен метален лист, на който някога е имало надпис, но сега корозията го е изяла до такава степен, че не може да се прочете абсолютно нищо. Около малката полуръждясала рампа няма никакво друго препятствия, така че всеки любопитен пътешественик би могъл да я заобиколи и да тръгне по пътеката.

Тази пътека някога е била малък каменен друм, което личи от множеството камъни, пръснати в хаотичен безпорядък и подаващи се между порасналите треви. Точно поради този факт, човекът може да разбере, че тук отдавна не е стъпвал никой. Тя прорязва гъстата „Салашка гора“, криволичейки като голяма змия между надвисналите борове, а по някое време, посредством стар каменен мост пресича малката „Дива река“ и отново навлиза навътре в гората. По-нататък дърветата стават по-гъсти и тъмни и човек може да изгуби желание да върви по този път, но точно когато достигне до върха на билото и се спусне по обратната страна на чукара, гората изведнъж свършва и противно на всякаква логика, пред погледа му се очертава околност от изсъхнали и изгнили дървета, под които няма и помен от треви, бурени и горски цветя. Именно това обстоятелство може да събуди въображението на любопитния и търсещ приключения турист и да го накара да продължи по пътеката.

Колкото по-навътре отива човек, толкова гледката към отсрещния връх „Ведерник“ става по-пленителна и по-загадъчна. Цялата котловина между северозападния склон на Салашката гора и подножието на Ведерник е гола и мрачна като пустиня, поради липсата, на каквато и да е растителност. Остри зъбери и камънаци стърчат по бреговете от двете страни на извиращата малко по на запад река „Стакевска“, а по средата на тази страховита местност се издига скалист хълм, върху който се вижда голяма, черна и полуразрушена сграда. Едната страна на хълма, откъм реката, е стръмна, почти отвесна и прилича на огромна скалиста стена, другата е по-полегата и достъпна, като по нея личат следи от някогашна буйна растителност. Когато пътешественикът премине оттатък възвишението, пред взора му се появяват първите останки на старо селище. И точно тогава в съзнанието му започва да се прокрадва неопределима тревога и необичайно напрежение. Чувството, че някой дебне зад хълма или че неземно същество го наблюдава с коварен и злобен поглед, нахлува диво и безпрепятствено в мислите му, принуждавайки тялото му да трепери, кожата му да настръхва, а самия той да се върти във всички посоки, притаил дъх и очакващ силите на злото да се появят пред очите му. Тогава, без да знае, той вече е прекрачил землището на изчезналото от всички карти село Карстфур.

В самото начало къщите на мистичното селище са във вид на руини. Части от каменни зидове и стени на някогашни постройки опасват като мрачен лабиринт голата земя. Ако в този зловещ миг смелият турист не се откаже от странния си поход, а продължи напред, към вътрешността на селото, той ще види множество полусъборени, но внушителни с архитектурните си елементи сгради, над които се извисяват пусти и прогнили къщи, с разпадащи се покриви, останали от преди векове. Долу, някъде под къщите, като злокобен паметник на покварата се издига кулата на стара катедрала, която на целия фон изглежда изключително отблъскващо.

Видът на това почти обезлюдено село е мрачен и зловещ. Сградите са построени нагъсто и по някои от тях личат следите на някогашен красив ренесансов и бароков стил, а в централната му зона те се допират една в друга, излъчвайки мистична тайнствена хармония. Повечето улици са толкова тесни, че надвисналите над тях срещуположни постройки сякаш прилепват в горните си части, а отдолу, скрити в сянката на вечната тъма, чернеят сводестите врати на входовете им. От време на време може да се появи някой прегърбен човек, с изкривено и набраздено от маската на изродеността лице, но той бързо би се прикрил от непознатия, гледайки го с чутовна омраза в очите си. На това място пълната липса на цивилизация лъха от всеки един камък, от всяка една керемида, от всеки един поглед на малцината странни и смугли жители. Неясната тревожност и напрежението се усещат като физическа болка, а чувството, че отвсякъде дебнат незнайни твари става все по-осезаемо и заплашително. На върха на хълма, сред гъсти изсъхнали дървета, като черни канари стърчат кулите на голям, мрачен и мистериозен манастирски комплекс, пропит с огромно количество уродлива история, която все още тегне като непоносимо бреме върху цялата котловина и отблъсква нормалния посетител, дръзнал да дойде в Карстфур.

И тук, на това зловещо място, сред сенки и кошмарни вопли, нервите на почти никой уравновесен човек няма да издържат. Всеки, който усети това страховито влияние върху себе си, ще се обърне и със стремителен бяг ще напусне тази местност. И навярно никога повече не ще се върне.

* * *

Това, което се случи в Карстфур, никъде не бе поместено, никъде не бе описано, а избягалите от там по една или друга причина отказваха да говорят по тази тема. Знае се, че през май, 1925 година, военни патрули, въоръжени с най-модерната за онова време техника, обградили мястото, като забранили всякакъв достъп до околността, а до колкото разбрах около злокобния хълм с манастира, на мястото на телената мрежа поставили високи огради с бодлива тел. Точно тогава тръгнали всевъзможните слухове за разни дяволски изчадия, за ужасяващи привидения и за коварни вампири, но нито един от тези слухове не можеше да бъде сравняван с онова, което се разрази в действителност. Местните хора си оставаха мълчаливи, потънали в своите страхове и не обелващи дума за събитията, започнали през 1910 година, въпреки постоянните подканвания на любопитни другоселци.

От оскъдните данни за Карстфур, съхраняващи се единствено в архива на Белоградчишкото читалище, не би могло да се добие представа за това, което бе станало, но някои сведения будят доста съмнения. Като например данните за населението на Карстфур в периода от 1918 до 1923 година.

Данни за населението на село Карстфур, Белоградчишка околия от 1918 година до 1923 година, читалище „Развитие“, град Белоградчик.

Година	1918	1919	1920	1921	1922	1923
Население	1211	1253	1318	1384	652	112

Тук няма как да не направи впечатление обстоятелството, че за две години едно увеличаващо населението си село се стопява приблизително тринадесет пъти! И никой не е дал разумно обяснение на това.

Ако някой се разрови из старите вестници, съхранявани в архива на читалището, една статия, публикувана във вестник „Белоградчишко слово“, брой 4, на 21 февруари 1918 година, също може да събуди интереса на читателите. В нея се споменава следното:

Цял контингент на Българските тайни служби пристига в Белоградчишко, където заедно с местни полицаи, ще търсят тридесет и четири човека, които изчезнаха безследно в село Карстфур през миналата година. Случаят е нерешим за белоградчишките полицаи и затова на помощ идва подкрепление, което да изследва загадката.

Най-интересното е, че в нито един от следващите броеве на вестника няма и бегла информация за събитието, сякаш изчезналите са потънали вдън земя, или някой е манипулирал тогавашните журналисти да не пишат статии по този случай.

Години по-късно, чак през 1971 година във вестник „Белоградчишко ехо“ е поместена следната информация:

Милиция и военни в Карстфур!

Цяла хайка от милиционери и военни се намира в почти обезлюденото село Карстфур, но засега операцията е строго секретна. Те са оградили района, сложили са бариера при отклонението за селото и не допускат коли и хора да преминават през нея!

След това — нищо! Няма никакви резултати от тази секретна дейност, никакви разкрития, никакви данни за намерени хора или за жертви. Като че ли и тази операция бе забулена дълбоко в мъглата на неизвестността.

* * *

Аз съм един от тези, които успяха да избягат навреме от онова злокобно селище и именно за това съм още жив и пиша тези редове. През всичките години, от събитията в Карстфур до сега, аз таях злост в душата си. Не исках и не можех да разказвам на никого — не само защото щяха да ме сметнат за умопобъркан — не само че се страхувах от самото зло, което все още витаеше там. Бяха ми забранили категорично да споменавам каквото и да е, свързано с тази тема.

Но на смъртния ми одър вече не ме е страх от нищо.