Донко Найденов
Сборището на ренесансовите сатанисти (3)

II

Историята започна през 1910 година, когато кметът на село Карстфур Елин Милин, заедно с околийския градоначалник Григор Ценков, сключили договор с източноевропейска католическа организация, която трябвало да прати свои членове — свещеници и архитекти — да формират европейския вид на селото и да укрепят католическата вяра на жителите. Тази организация носела странното име „The renesans devil“, но заради факта че повечето хора в околията не знаели английски, това наименование на никого не се сторило странно и всички карстфурчани го приели равнодушно.

Идеята на организацията била чрез ренесансовата архитектура, базирана на древногръцки статуи, орнаменти и символи, хората да се доближат до Бог. Според тях именно през епохата на ренесанса вярата във Великата Сила била най-голяма, а разстоянието до нея — най-кратко и почти достижимо. И чрез възкресяването на пост ренесансовия период от европейската история, тази общност се опитва да сближи хората с Бог и да им даде възможността за по-близък контакт с Него. Това са споменали „The renesans devil“ на Елин Милин и Григор Ценков при сключването на договора, с който те поели правото да социализират и интегрират западащото католическо селище.

Седмината свещеници, които пристигнаха в Карстфур, бяха официално представени на 3-ти април, 1910 година. Добре си спомням имената им, бяха Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо. Първоначалното ми впечатление за тях беше, че изглеждат много усмихнати и приветливи. Тогава, макар че бях едва десетгодишен, забелязах, че от тях лъха доброта, за разлика от простоватите и намръщени жители на селото, към които спадах и аз.

Няколко дена след като новите божии служители бяха запознати със селяните, те трескаво започнаха да изпълняват задачите, за които бяха дошли.

Първо, чрез помощта на местни работници, събориха няколко стари, пусти и порутени постройки, намиращи се на площада, а два дена след това в селото гъмжеше от строители, дошли незнайно от къде. За около три години мръсната поляна между селския мегдан и хълма се превърна в красива централна зона от многобройни павирани улички, около които разцъфнаха красиви аристократични сгради с множество магазини. Бай Марин, който бе пътувал в чужбина, сподели, че Карстфур му приличал на малък чешки или словенски град. В горната част на многообразието от тесни улици се извисяваше изящното здание на кметството, а долу, до реката, се бе ширнал голям пазарен площад с висока остра катедрала в единия му край. В тази катедрала започнаха да се молят зажаднелите за вяра карстфурчани.

От другата страна на реката бяха запазени и реставрирани старите възрожденски къщи от времето на турското робство, които се намираха в основата на хълма и които бяха подредени амфитеатрално, придавайки приказен чар на местността.

Католическият свещеник — отец Тимо — който досега водеше литургиите в старата църква, бе сменен от околийското ръководство заради факта че рядко отваряше храма и почти винаги отсъстваше от служебните си задължения, а на негово място от града дойде младият и амбициозен отец Игнатий. Той встъпи в длъжност направо в новата катедрала, като водеше, заедно с Юре, ритуалите и представленията. Новата църква бе открита официално на 12 май, 1913 година.

Когато отидох за пръв път в нея, ми направи впечатление, че органът липсва, а на негово място имаше доста странен музикален инструмент, издаващ много по-кресливи звуци. Статуята с Дева Мария бе сменена с лика на страховито същество, което с гримасата си всяваше ужас.

Освен статуята в средата на църквата, по тъмните стени бяха изографисани други произведения на изкуството, олицетворяващи битки между доброто и злото, имаше и статуи на митични и страховити създания, както и рисунки по стъклата, показващи кървави сцени и убийства. Помислих си, че това са новите тенденции в евро-католическата вяра и отначало ги приех за нормални, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.

Около средата на юни, 1913 година, на върха на Смедов хълм „The renesans devil“ започнаха да строят манастира, където според слуховете щели да живеят, след като обучат селските жители на новите стереотипи и изисквания, свързани с вярата им. Тогава в селото остана само брат Юре, който заедно с отец Игнатий, съвестно водеха задълженията си и бяха винаги в услуга на местните. Другите братя идваха от време на време в селото, само за да проверят как вървят нещата, като останалите им занимания бяха свързани с новия манастир, който, според думите им, щеше да отвори врати през 1916 година.

Интересно бе, че част от местните жители изцяло се отказаха от вярата си, а други сякаш се вглъбиха в нея прекалено силно. Седем човека пратиха писмо до околийския център с молба да отворят и старата църква, но им бе отказано категорично. Още тогава започнаха множеството спорове, относно истинността на новите тенденции във вярата. Някои смятаха, че тя е много груба, неправилна и подчинена не на Бога, а на Дявола. По тяхно мнение ритуалите за убийства, които според Новата вяра заемаха твърде лично място, са богохулни и нереални.

Освен това, сред жителите тръгнаха и други клюки. Според по-често ходещите на черква, в молитвите си брат Юре никога не споменавал думата Бог, а на нейно място казвал Висшата Сила. Също така, той назовавал Дева Мария „онази“, а Исус Христос — „сина“.

* * *

През декември, 1913 година умря Калчо — единственото дете на Аница и Петко Ганини. Аз познавах Калчо, защото и той, като мен, беше много добър и ученолюбив ученик. Калчо умря от неизвестна болест, която го срина за три-четири дена, а новината разтресе с гръм селото.

На погребението, състоящо се в новата църква, Аница плачеше неудържимо, подкрепяна от Петко, а почти всички жители на селото бяха насядали върху пейките, навели глави в знак на съпричастност и съболезнование към опечаленото семейство. В залата, освен Юре и брат Игнатий, бяха още Яцек и Кшищоф, които също наблюдаваха мрачното събитие. Изведнъж Аница отиде до тях, падна на колене и занарежда отчаяно:

— Защо Бог отнема толкова добри хора? Нима това е правилно? Какво толкова сме направили, та той взе при себе си единственото ни дете? — след това се отпусна на пода и зарида.

Яцек я докосна по главата и изрече на показ следните слова:

— Бог не прав, той не добър, не пита. Убива и отнема всичко, добро и лошо.

— Защо Бог не върне сина ми? Нали и аз вярвам в него? Защо никой не се завръща от там? — плачеше Аница.

— Има начин, но не Бог прави това. Искате съживя него, нали?

Майката погледна обнадеждено брат присъстващите на пейките впериха поглед към тях.

— Искам… искам… — отговори учудено Аница.

— Добре, сега съживя него — и каза нещо на Кшищоф и Юре.

Тримата се скупчиха около ковчега с мъртвото момче, положиха ръцете си върху него и Яцек започна да изрежда странни думи с плътен променен глас:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Да извиси име на Сатана и черни ангели! Асуматх агут, росипгон птолу! Мустанеб дирлиб Сатана агут!

Всички, включително и аз, бяхме зейнали от почуда — той се молеше на Сатаната, а не на Бог! Макар че бях едва на тринадесет години знаех, че Сатаната е лошият враг на Бог и на доброто. Думите звучаха дрезгаво и грозно от устата на Яцек, чийто поглед в този момент сякаш олицетворяваше самото „зло“. Точно това си помислих, наблюдавайки лицето му в полутъмната зала.

— Фатаг бдаб ворут ренесанс! Асуматх оварира лукур гдег! Ставай Калчо и бъди роб на Сатана!

Изведнъж от ковчега се надигна слаба и посиняла детска ръка! След малко главата на Калчо се изправи и той седна в ковчега, оглеждайки се плахо, сякаш бе събуден от тежък сън. Присъстващите ахнахме от удивление — току-що пред очите ни един мъртвец бе възкръснал! Видях как Аница леко пристъпи към ковчега, след кратко недоумение прегърна сина си и заплака от радост. Петко, който досега бе по-сдържан от нея, също се доближи до ковчега и зарида. Накрая Аница отиде до Яцек и му целуна ръката:

— Благодаря ви, благодаря ви! Това е чудо! Бог направи чудо! О, Господи, благодаря ти!

— Това не направи Бог! Това дело на Сатана! Той прави Калчо жив! — провикна се Яцек пред удивените карстфурчани.

* * *

След този случай напрежението в селото се засили още повече. Привържениците на новата вяра подкрепяха все по-силно седмината чужденци, аргументирайки се с истината, че те вдъхнаха живот на малкия Калчо. Противниците пък засилиха подозренията си към правотата на пратениците, като вече бяха убедени, че това е една сатанинска организация, имаща за цел да предава скверните си ритуали на наивните вярващи. И макар че до 1918 година (когато манастирът бе готов) нито един от „братята“ не произнесе името „Сатана“ на всеослушание, съмненията продължиха да върлуват като тъмни сенки и да разбунват духовете в прогресиращото, но изпадащото във все по-мрачно униние село Карстфур.

Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същият. Движенията му бяха забавени, походката му — тромава, погледът му — отвеян и втренчен, като в него се четеше неописуема злоба, а кожата му — сиво-синкава и никога не възвърна предишния си розово-жълт цвят. През двете седмици, в които ходи на училище, не проговори с никого, учителите не смееха да го изпитват, защото се страхуваха от него, а през цялото време той се подпираше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка от пространството. До Калчо не седеше никой, понеже около него лъхаше непоносим хлад, а на третия ден от тялото му започна да се разнася воня на мърша. В края на втората седмица кожата му се сгърчи и почерня, устата се разкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи постепенно започнаха да текат. След това той изчезна безследно.

Виждах и други „мъртъвци“, които също като Калчо, крачеха безумно, със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, движеха се безцелно, на посоки, без да знаят какво се случва около тях.

Помислих си, че може би е по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в подобно летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.

През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и селото вече доби европейски вид. Когато се разхождах из централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни и изящни като архитектура сгради, имах чувството, че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийския център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназия, ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.

Литургиите в църквата вече ги водеше единствено отец Игнатий, който за успокоение на местните, се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-нарядко и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чиито кули вече се издигаха много над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу „The renesans devil“ и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци по улиците, може би хората съзнаваха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.

* * *

Манастирът, носещ дългото име „The cloister of the renesans devil“ бе готов през месец май, 1918 година. Заради голямото събитие седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и на който бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и съборът беше за мен като двоен празник. Тържеството мина относително добре, хората изглеждаха доволни. След края му свещениците бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия си дом — манастира на върха на Смедов хълм.

И те никога повече не слязоха долу.

Или поне никой не ги видя да се разхождат по улиците на селото в нормалния им вид.

Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, осмелил се да влезе в гората, за да отиде до манастира, не се завръщаше никога. Някои жители нощем чували странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш горе група хора изричала древни проклятия. Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско, плъзнаха отново със страшна сила.

Кънчо, един от младежите от по-горните класове, който бе приет с отличие в белоградчишката гимназия, сподели пред маса народ, че „The renesans devil“ на английски език означавало „Ренесансови сатанисти“, а „The cloister of the renesans devil“ — „Сборище на ренесансовите сатанисти“.

Често разбирах за изгубено дете, за изчезнал съсед или познат, а през зимата на 1918 научих новината, че отец Игнатий също е потънал нейде вдън земя. И все пак, църквата остана отворена и достъпът до нея винаги бе свободен.

Въпреки всичко, случващо се в Карстфур, въпреки острите изказвания на голяма част от хората, никой не предприемаше нищо, с което да разреши мистериите. Хората плуваха бавно в своето ежедневие, не забелязвайки или оставяйки на заден план събитията, ставащи се около тях. Все пак през февруари, 1920 година по молба на кмета Елин Милин, дойдоха следователи от Белоградчик, за да разследват изчезванията. А на десети март същата година в Карстфур пристигна цял кордон от военни и полицаи, въоръжени с най-модерна техника, които навлязоха в горите на Смедов хълм. По информация, взета от секретния архив на белоградчишкото военно окръжие, в манастира открили двадесет души, наредени в кръг и хванати за ръце, които изричали странни и неразбираеми думи. Седем от тях били познатите вече Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо, а останалите тринадесет — някои от изчезналите жители, сред които отец Игнатий. Зад тях, приковани във вериги за стените, четири човека се гърчели в адска агония. Когато претърсили килиите, намерили множество книги за магии, ритуали и заклинания, а в едно огромно помещение на подземието открили зловеща находка — тридесет и два човешки трупа в различни фази на разлагане, пръснати по целия под и заели неестествени пози!

Два дена след тази акция, белоградчишкият околийски съд осъдил двадесетте човека на смърт. Присъдата трябвало да влезе в сила на деветнадесети март.

Благодарение на мой приятел, който по това време е бил един от участващите в разследването, аз се добрах до смразяващата история на най-коварната и най-опасната сатанинска общност в Европа, а може би и в света — „Орденът на ренесансовите сатанисти“.

* * *

За основоположник на това движение се смятал италианският скулптор и художник Никола Пизани, творил през 13-ти век, който според множество исторически сведения е един от създателите на ренесанса. Голяма част от неговите картини били мрачни и зловещи, а повечето от декоративните му елементи представлявали чудовищни твари или страховити митични създания. Според неговата философия скулптурите, статуите и рисунките по стените на храмовете доближават човечеството до Великата сила, която е създател на природата. Бог и Сатаната са двете противоположности на тази сила, символизиращи доброто и злото. Никола Пизани пръв се противопоставил на католическите вярвания, много преди това да сторят Игнасиус Лойола, Улрих Цвингли, Жак Калвин и Мартин Лутер. Но неговото учение било отхвърлено и анатемосано от църквата, а стилът му обявен за богохулен и сатанински.

И въпреки всичко, този велик художник имал редица последователи. Някои от тях заимствани от неговите архитектурни форми дали тласък за развитието на ренесанса в цяла Европа. Други пък опитвали чрез скулптури на божества, чудовища и мрачни картини да достигнат до Висшите сили, създавайки множество ритуали.

Един от неговите последователи бил архитектът Карл Вирховт, който през 15 век усъвършенствал философията на Пизани и създал „Пизанския орден“, прекръстен по-късно на „Ордена на ренесансовите сатанисти“. Вирховт бил атеист и противник на Бога, като смятал, че 10-те божи заповеди са вредни и носят нещастия на хората. Той яростно отхвърлял Библията, давайки пълна свобода на мислене на всички членове на набиращият все по-голяма популярност орден. Вирховт проектирал сгради в стар ренесансов стил, като всеки детайл от тях бил взет от някоя картина или скулптура на Пизани. Дори нарекъл този стил „Пизанска архитектура“. Висшата цел на злокобния култ била сливане със Сатаната, а ритуалите, извършвани от членовете му, били жестоки и ужасяващи. По някои сведения за „Ордена на ренесансовите сатанисти“ в миналото, членовете строели мрачни храмове и здания, където чрез древни проклятия убивали и възкресявали хора, превръщайки ги по този начин във войници на Сатаната. А цялостната идея на изродената ерес била да обедини живия и мъртвия свят, дарявайки с вечен живот всички нейни последователи.

Към края на петнадесети век Карл Вирховт бил хванат, след това осъден на смърт и обесен на един от главните площади в Милано. Според непотвърдени писмени документи, малко преди да увисне на примката, Вирховт изрекъл някакви непонятни слова, нямащи общо с никой познат език, а два дена след като бил погребан, той възкръснал от гроба си, намиращ се в околностите на Милано.

В началото на шестнадесети век папа Юлий II наредил масово преследване и избиване на членове от „Пизанския орден“, но въпреки всичко сатанистите не спрели с коварната си дейност. През седемнадесети и осемнадесети век орденът бил считан за най-големият враг на християнството и на човечеството. А през деветнадесети век дейността му намаляла, заради огромните разделения на християнската църква и навлизането на другите религии в Европа. Губейки се в огромното море от различни схващания и предразсъдъци, „ренесансовите сатанисти“ се разпръснали в малки общности, действащи предимно в Източна Европа, също така в някои части на Западна Европа и в слаборазвити азиатски държави. Членовете им живеели в големи, откъснати от света манастири, наречени „Сборища на ренесансовите сатанисти“.

И до ден-днешен „ренесансовите сатанисти“ внедряват свои членове в малки селища, населени с общности, останали далеч от поривите на цивилизацията. Те, представяйки се за висши духовници от католическия свят, навлизали чрез покварената си вяра в съзнанието и бита на местните, отдалечавайки ги от реалните идеологии на християнството. Давайки тласък на сквернената си религия, те опустошили множество села и малки градчета, като превръщали жителите им в зомбирани подражатели на Сатаната — както всъщност направиха с много от моите съселяни.

Все пак, незнайно защо всички документи, факти или други описани събития, свързани с „ренесансовите сатанисти“ били унищожавани и изгаряни, а сведения за дейностите на тази ерес могат да бъдат намерени единствено в секретните архиви на някои институции.

* * *

На деветнадесети март, 1920 година повечето жители на селото, сред които и аз, се бяхме струпали в двора на „Сборището на ренесансовите сатанисти“, за да наблюдаваме изпълнението на смъртната присъда. Желанието на осъдените било след като ги убият, да ги заровят в двора на манастира.

Всички видяхме как седем въоръжени униформени застанаха пред вързаните за стената осъдени. Когато изпълнителят им спомена, че имат право на последни изказвания, двадесетината едновременно заговориха на странния и ужасяващ език. Думите, които изрекоха, все още кънтят в мозъка ми и няма да ме оставят до края на живота. Те звучаха като черно, злостно проклятие, като тъмна прокоба, готова да излезе от най-мрачните дълбини на преизподнята:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Готум демон ехг ге Сатана отоклиад! Дирлиб его фостагах ренесанс хтуес! Асуматх агут, росипгон птолу! Да се извисява име на Сатана, който да даде вечна закрила! Осуд ухталиган хшег! Дирлиб асуматх, хтерес хтуес!

Сатанистите спряха. Изпълнителят даде знак на ротата си. В този миг във въздуха отекнаха звуците на множество изстрели, произведени от автоматичните оръжия. Осъдените започнаха да се гърчат под дъжда от куршуми, изсипващ се безкомпромисно в телата им. Аз закрих очите си, за да не гледам умиращите. Отворих ги едва, когато стрелбата беше приключила и видях, че двадесетте „ренесансови сатанисти“ висяха отпуснато и безжизнено на тежките вериги, а кръвта изтичаше безвъзвратно от телата им.

Останах горе докато се уверя, че телата им вече са заровени в предварително изкопаните трапове. Изпълнителите на смъртната присъда сложиха върху всеки гроб по един камък, който да указва къде е погребано тялото. След това си тръгнах, оставяйки зад гърба си мрачния и пропит с разяждаща злоба манастир. Надявах се всичко да приключи, исках животът ни да възвърне завинаги обичайния си ритъм.

Но за съжаление желанието ми не се сбъдна. Това, което предстоеше да видим и да преживеем, бе много по-страшно и много по-ужасяващо от всичко досега.