Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (7)

VII

Филип се наведе над интерфона и каза:

— Помолете господин Блондо да дойде.

— Още не е пристигнал, господине! — отвърна глухият глас на секретарката.

— А! — изръмжа Филип.

И погледна часовника си: три часът и двадесет!

— Пратете го при мен веднага щом се яви! — сърдито отсече той.

И прекъсна връзката, като натисна надолу малкия метален лост. Този хлапак правеше каквото си иска. Едва десет дни, откакто е на работа в кантората, и вече си позволяваше да закъснява! Когато стана дума за заместник на Зурели, който наистина беше тежко болен, Висо най-напред спомена за Жан-Марк: „Вие винаги сте казвали, че искате да го вземете при вас на работа. Сега или никога!“ Филип трябваше да направи голямо усилие, за да отговори спокойно, че е обмислил вече този въпрос и има други проекти за сина си. Тогава Висо препоръча племенника си Жан Блондо. Според него той бил изключително сериозен човек. Но „сериозността“ на младите не бе като на възрастните. Зад гнева, който Филип изпитваше срещу Блондо, блестящото произведение на факултета по право и на Свободния университет по политически науки, имаше тайно злорадство, че с този частен случай се потвърждаваше неговото общо мнение. По-добре щеше да направи, ако бе назначил човек на тридесет и пет години, по-солиден и не толкова високомерен. „Ако сега го уволня, бедният Висо ще направи цяла трагедия — каза си той. — Никога не трябва да се назначават хора, препоръчани от приятели или сътрудници. В сериозната работа сантименталността пречи…“ Във всеки случай направил е грешка, като е поверил на Блондо делото Трубайи-Пирене. Доста сложно за един начинаещ!… Той даде простор на мисълта си, а с поглед обходи декора на своя възход. Картини в тъмно, кожени кресла, махагонови шкафове, претъпкани с юридически трудове — всичко тук беше необходимо, ценно, висококачествено. Все пак при взиране се забелязва лекото овехтяване на вещите. Модерните мебели също остаряват. Той си помисли, че има някаква загадъчна връзка между незабележимото протъркване на ъглите, омекването на креслата, избеляването на боите и неговата лична умора. Но докато можеше да пребоядиса, тапицира и наново мебелира по свой вкус кабинета си, невъзможно му беше да поднови себе си. Облечен в кожа, която увяхваше от ден на ден, той бе осъден да не може никога да се подмлади. Колко време щеше да се радва още на живота и да управлява своята кантора? На вратата се почука.

— Викали сте ме, господине?

Беше Блондо, дребен, слаб, с вирната брадичка, с жив поглед. Държеше папка в ръка.

— Откъде идвате? — попита Филип сухо.

— На обяд имах важна за мене среща. Това малко ме забави.

Очевидно не се чувстваше виновен и въпросът на неговия събеседник му се виждаше безсмислен. Филип разбра, че ако упорствува в строгостта си, в очите на това момче ще изглежда назадничав шеф. Можеше ли да се изисква уважение и изпълнителност от тази раса на всезнайковци, още неизбистрени, но очарователни? Те всички са еднакви: жадни за удоволствия, важни, славолюбиви…

— Прегледахте ли делото Трубайи-Пирене?

— Точно за него исках да ви говоря, господине — каза Блондо.

Той седна в един фотьойл, без Филип да го покани, метна крак връз крак, повдигна малко ръкавите си и съвсем спокойно, е гърлен глас започна да обяснява причините на спора.

— Зная, зная — каза Филип с досада.

Без ни най-малко да се смути от прекъсването, Блондо мина към същността на юридическото развитие на делото. Безспорно той беше проучил досието и открил главните съмнителни моменти, които се криеха под много документи. Историята се отнасяше за завода за шперплат, поделен след смъртта на собственика Пирене между неговия син и дъщеря му, омъжена за Трубайи: след време Трубайи открива, че в интерес на шурея му е била укрита готова продукция; ощетяването възлиза на повече от двадесет и пет процента; проектът на молбата от ищеца за отменяне на делбата… Блондо нищо не бе пропуснал. Отначало той бе предвидил едно обезпечаване с гаранция, защото искът за отменяне на делбата би довел до анулиране на всички предидущи процедури и имаше опасност една нова делба да не бъде така изгодна за съпрузите Трубайи, както първата. Но след направената равносметка сега той бе склонен да се позове на член 792 от Гражданския кодекс за отклонение и укриване на средства. Това беше и мнението на Филип. Докато младежът говореше с все по-голяма увереност, той наблюдаваше това лице с блестящ поглед и здрави зъби и размишляваше за голямата гъвкавост на ума и на плътта на младостта. Няколко пъти главата на Жан-Марк се очертаваше над раменете на Блондо. Едно просветление, един проблясък. После всичко ставаше нормално. Блондо трябва да беше две години по-голям от Жан-Марк. Същата подготовка, същите мечти, същите идеи… Само като си помислеше, че Жан-Марк можеше да бъде на мястото на този претенциозен чукундур! Собственият му син да бъде до него в един процес. Да работи с него, да го обогатява със своя опит, да се гордее с неговите успехи… В настоящия случай това все пак би изглеждало съвсем иначе! С усилие Филип се мъчеше да забрави причините на своята злопаметност. Като оздравял от тежка болест, който пристъпва за първи път извън стаята, след като е бил седмици на легло, той полагаше усилие да превъзмогне опасението, което му вдъхваше тази нова насока на мисълта му. Бавно, предпазливо той се връщаше към стари навици на привързаност и на доверие; спомняше си щастливи моменти, лелееше надеждата за една среща. Но изведнъж образът на Карол изпълни главата му и помете всичко. Срамът и гневът отново пламнаха в него.

Блондо бе млъкнал в очакване с вид на спокойно задоволство.

— Добре — измънка Филип. — Оставете ми това досие.

— Съжалявам, господине — каза Блондо, — но е невъзможно. Трябва да проуча още някои документи, за да бъда готов за срещата с господин и госпожа Трубайи, които ще дойдат утре сутринта.

— Аз ще приема господин и госпожа Трубайи.

Блондо леко изтръпна:

— Как? Нима не ми възложихте това дело?

— Не, господин Блондо, не съм ви възлагал това дело. Възложих ви подготовката: това е различно!

— С което искате да кажете…? — попита Блондо с нотка на нахалство.

— Искам да кажа, че тук, при важните случаи, клиентите идват при мене.

Блондо настръхна, побледнял от сдържано възмущение, и постави папката на края на бюрото.

— Ето, господине — каза той с треперещ глас.

— Ако ми потрябват други подробности по делото, ще ви повикам пак — каза Филип. — А в това време помолете господин Висо да ви предаде досието на Парижката компания за електрически кабели. За това ще говорим утре.

Без да отвърне нито дума, Блондо се отправи към вратата. Останал сам, Филип си го представи пред масата му как предъвква гнева си, как си преповтаря всичко, което не бе посмял да каже, как съжалява, че не можа да си подаде оставката с трясък. „Не бях ли много груб с него? — попита се Филип. — Не, сто пъти не!“ Каква самонадеяност! Каква дързост! Никога през време на стажа си той не бе посмял да говори с шефа си така, както Блондо бе направил. При мисълта, че има диплом, този хлапак вярва, че всичко му е позволено. Ако му отпуснеш юздите, след седмица ще поиска да замести Висо, а след месец да седне на директорското кресло. Всъщност всички младежи на негова възраст са нахални и влюбени в себе си. Болест на епохата. Младежите и девойките се раждат с големи претенции. В хубавите и богатите квартали тази порода от малки кариеристи се увеличава като в зайчарници. Не четем ли в статистиките, че понастоящем една пета от французите ходят на училище? Ужасяващо съотношение. Нахлуване на младите. Те образуват държава в държавата. Дълг на всеки съзнателен човек е да се бори с тях, а не да ги подпомага. Защото те нямат друга цел, освен да изместят бащите си. Тези, които любезничат с младите, всъщност подкрепят неприятеля, изменят на свещената кауза и напомнят за „колаборатьорите“ по времето на хитлеристката окупация. (Помислете си само, че тия малки интересчии не знаят какво е „колаборатьор“!) Но колко много родители избягват да се противопоставят на желанията на своите рожби от страх да не изглеждат старомодни, колко много вестници ласкаят вкусовете на ненавършилите двадесет години от страх да не загубят мнозинството от своите читатели, колко много индустриалци приспособяват своето производство към изискванията на новоизлюпените от страх да не се намали оборотът им! В действителност, заразени от страх, от глупост или от алчност, възрастните, които би трябвало да се съюзят за борба срещу младежта, се прекланят пред нея и дори я насърчават, за да бъдат унищожени. Радиото, телевизията говорят за войните и революциите в Азия и Африка, но това са дребни неща в сравнение с междуособиците, които съществуват в почти всички страни на света. Война на живот и смърт между поколенията. Разбира се, победата ще бъде на страната на младите. Същественото за старите е да забравят, доколкото могат, момента на капитулацията. Не е ли чудовищно да се мисли, че пъпчивите абитуриенти в края на краищата ще имат по-голямо право от учените, защото мозъчните им клетки са по-активни от техните? Цялата Вселена е изградена върху тази неправда! Младите са толкова много презаети със себе си, че от тях не може да се очаква и най-малкото уважение. Дори ако им се случи да се възхитят от някой по-възрастен, те не виждат в него пример, а препятствие. „За Блондо и нему подобните аз съм препятствие. И за Жан-Марк. И за Даниел. Техният живот ще започне в деня, в който аз се предам“. Той сведе глава на рамото си. Откога се беше похабил в тия си размишления? Неговият студен и добре подреден кабинет го ужаси. Помисли си, че играе комедия пред тези класьори, този интерфон, този телефон с множество копчета — комедията на дошлия господар.

Погледна часовника си: пет часът и десет минути. Беше дал колата си за преглед. Щеше да бъде готова чак утре по обяд. Ще вземе такси. Но беше много рано, за да тръгне. Кой му пречеше? Като изключение нямаше важна среща тази вечер. Висо щеше да приеме второстепенните клиенти. О, да! Делото Трубайи-Пирене — утре сутринта. Той прелисти преписката, взе си бележки. Блондо беше предвидил всичко. Едно момче с бъдеще. „Бъдещето на другите — това е моята старост, моята смърт!“ Той изтръпна, сякаш някаква врата се бе отворила зад гърба му. Никой не го чакаше вкъщи. Карол беше предупредила, че няма да се прибере за вечеря. Още сутринта тръгна за планината. С този Ксавие Болийо навярно. Как я нареждаше тоя, че да има толкова много удоволствия? Най-добре беше да вземе папката с делото Трубайи-Пирене. Ще го проучи вкъщи, с отпочинала глава. Може би ще открие някои подробности, които Блондо е пропуснал? Ако можеше да му натрие носа с някоя грешка! Изведнъж се почувствува готов да заработи с часове, за да постигне този резултат. Детинщина! Подреди документите в чантата си. Шест часът без десет. След резките нареждания, дадени по интерфона на Висо и на госпожица Бигарос, той заслиза по стълбите, застлани с мек тъмносин килим.

Студът на улицата ощипа лицето му и в него нахлуха сили още при първите вдишвания на чист въздух. Тръгна по улица „Франсоа I“ към площад „Канада“. Беше лош час за такси. Нито едно свободно. Реши да върви пеша. Чудесна разходка след един прекаран в кабинета ден. Беше наддал шест килограма, откакто не спазваше режима. Панталонът го стягаше в кръста. Винаги се заричаше да се откаже от тестените храни, от напитките, от месата със сосове… Но за кого би се подложил на такива жертви? Карол се подиграваше. А нямаше никого другиго в живота си. Невероятно: от месеци беше верен на една жена, която вече не го искаше! Да, колкото и далеч да се връщаше в миналото, за пръв път не беше обвързан с никаква връзка. Съвършено сам — душевно и физически. Самотен като затворник. Единствено с мечти. Прекоси моста Александър III и тръгна към площад „Дез Енвалид“, в дъното, на който се издигаше дълга фасада със стотина прозореца и слабо осветено кубе. Тази сива и безплътна архитектурна красота му достави удоволствие, което го изненада. Обикновено само живите същества го вълнуваха. Не беше ли признак на старческа немощ този внезапен интерес към нещата? Чувствуваше умора в краката и беше малко задъхан. Беше вървял много бързо. Забави крачка. Чантата му тежеше. Каква глупост да понесе папката вкъщи. Мина празно такси. Поиска да го спре, но се въздържа от гордост. Посолства, учреждения, министерства, исторически паметници, портали, улица „Сен Доминик“ му се видя като коридор на почтеността и спокойствието. Като навлезе в булевард „Сен Жермен“, той потъна отново във водовъртежа и силните светлини на живота. Изведнъж броят на младежите по тротоара се увеличи. Те идваха отвред. Гърлото на Филип изсъхна. Влезе в едно кафене с остъклена тераса, забеляза маса, която се освобождаваше, седна и си поръча чаша уиски. Тънка стена от стъкло го разделяше от улицата. Обърна гръб на външния свят. И тук, както навън, младежите бяха мнозинство. Или поне те най-вече се забелязваха. Възрастните, улегналите хора служеха като фон, за да изпъква това дръзко разцъфтяване на свежата плът. Обезличени и сякаш засрамени, те довършваха в ъглите своите жалки лични авантюри. Филип се вгледа в едно момиче с големи гримирани очи на съседната маса. Тя говореше силно и се смееше гръмко между две дребни, хилави момчета. За миг погледът й настойчиво се спря върху Филип. Той се учуди. Какво искаше тя от него? Не беше ли това покана? Момичето му се виждаше смешно, но все пак беше поласкан, че е привлякъл вниманието й. Не повече от двадесет и три години. Хубава под този абсурден грим. Ловният инстинкт се пробуждаше вече в него. Но момичето извърна очи и продължи да кокетничи с други. Очевидно искаше да разшири кръга на обожателите си.

Филип изпи глътка уиски и запали цигара. Тежка тъга отново нахлу в него. Дори ако тази непозната беше отишла по-далеч в играта, той не би се опитал да прекара нощта с нея. Някаква основна пружина се беше скъсала в него. Беше достигнал до такъв предел, че изпитваше огромно отвращение към всичко онова безцветно и горчиво, което му носеше приближаването на петдесетгодишнината. Момчета и момичета влизаха, излизаха, сновяха между масичките. Те — с къдрици, паднали до очите, с бледи устни и празни очи, кавалерите им — с коси във вратовете и с притъпени погледи; те бяха всичко видели и разбрали; бяха уморени от всичко, само не от самите себе си, Филип изпи останалото в чашата си. Да си тръгне? Заради кого? Да остане? За да чака кого? Поръча си второ уиски, купи си вечерен вестник от продавач, който минаваше между масите, и потъна в четене на финансовата рубрика.

* * *

Преди да прекрачи прага, Жан-Марк се отдръпна, остави остъклената врата да се затвори и каза:

— Да отидем другаде.

— Защо? — попита Валери.

— Баща ми е тук!

И го посочи с брадичката си. Седнал с гръб към входа, Филип не можеше да ги види.

— Смешно! — каза Валери. — Какво прави съвсем сам?

— Никак не е смешно! Покъртително е! Навярно дебне!

— Ах! Да? Ако не беше с мен, щях да вляза и да го пленя!

— И не ще бъде трудно. На бърза ръка ще те отведе.

Той я хвана за ръка и я повлече. Тя се опита да се освободи.

— Досаждаш ми! Исках да изям един сандвич, преди да отидем на концерта!

— Ще намерим другаде!

— Сигурно не са толкова хубави като тук! Искам сандвич за физически работник — с голямо парче хляб и дебел салам!

Изведнъж тя свърна в една напречна улица и блъсна вратата на малък италиански ресторант.

— Къде отиваш? — извика Жан-Марк.

— Промених решението си — каза тя. — Предпочитам спагети! Ела, аз те каня!

Салонът беше полупразен и слабо осветен. Сервитьорката, изтръгната от тъпото съзерцание на улицата, се втурна да ги обслужи. След десет минути пред тях бе сложена по една чиния с купчина спагети, полети с гъст тъмен сос.

— Впрочем — каза Валери, като въртеше вилицата, за да навие няколко спагети — дядото и бабата на Жилбер дойдоха вчера у дома. Ти напълно си ги пленил. Изглежда, че моят глупав братовчед отбелязва изключителни успехи благодарение на теб!

— Първо, твоят братовчед не е глупак — каза Жан-Марк. — Второ, ако има успехи, заслугата не е моя. Малко му помагам; мъча се да създам у него вкус към учението, а това е съвсем друга работа!

— Не се прави на скромен! Само ако можеше да чуеш какво говорят старите Грювелие за теб! Ти изведнъж се издигна в очите на моите родители! Те са възхитени. Моето мнение е, че не трябва да ги оставим да изстинат!

Тя глътна една хапка, погледна право в очите Жан-Марк, който мълчеше, и уточни:

— Не говоря за спагетите, Жан-Марк, говоря за родителите ми.

— Да, да — каза той. — И какво?

— Все пак трябва да решим.

— Но нали сме решили.

— Може би. Само че никой, освен нас не знае. Това не може да продължи. Мама ми дотяга. Татко ме гледа подозрително. До гуша ми дойде!

Той отпи глътка вино и избърса устните си с книжната салфетка. Такъв разговор възникваше между него и Валери винаги когато най-малко се надяваха. Ясно небе, открит хоризонт и изведнъж струпване на облаци от всички страни и бурята избухва. Отвращаваше се от такива обяснения може би защото не чувствуваше съвестта си чиста. Примирил се отскоро с мисълта за женитбата, той виждаше в това решение един етап от живота си, някакво прибързване в неумолимия ход към целта.

— Ти самата бе казала, че е по-добре да изчакаме пролетта, за да направим в Шантийи прием по случай годежа — измърмори той.

— Точно така! Скоро ще настъпи пролетта! Годежът може да стане през април, непосредствено след Великден. А сватбата през май.

— Както искаш!

— Като че ли ще те водя в кланицата! — каза тя през смях.

Продължиха да ядат мълчаливо. Той попита неочаквано:

— Ако си на моето място, би ли се оженила?

— Ах, не! — каза тя. — Не съм толкова глупава! Но нямам твоя характер! Ако бях мъж, над всичко ще поставя независимостта си! А ти без подкрепа си загубен! Щеш не щеш, ти си от породата на съпрузите! Бъди спокоен, ние все пак ще бъдем едно много демократично семейство.

— Очарователно!

— Не си мечтал за такова нещо? — Мечтал съм.

— Аз се омъжвам, за да бъда свободна. Обединяване чрез разделяне, разбираш ли?

Тя остави вилицата си напреко в чинията, в която бяха останали половината от спагетите, и прошепна:

— Не мога повече!

После взе филия хляб, намаза я с горчица и захапа лакомо.

— Как можеш да ядеш такава мръсотия? — попита той.

— Божествено е!

Тя го дразнеше. Беше странно: в усилията си да открива недостатъците й той не можеше да живее без нея. Не би могъл да каже точно в кой момент беше приел да се оженят. Това бе станало постепенно, с течение на дните и на срещите. Тя беше винаги при него, лесна, необходима. Не се боеше от тънките нишки, с които тя го омотаваше. Като копринен пашкул, бавно и сладко удушване. Някоя сутрин не ще може да мръдне. Пленник на навиците, много по-силни от обещанията. Въпреки това нямаше желание да се жени. Примиряваше се като по логична последица. Материалните изгоди от това решение не му убягваха. И се отвращаваше малко, че ги имаше предвид. Но какво от това! Нима трябваше да се отвърне, от Валери само защото родителите й са богати? Баща й, казваше тя, бил склонен да го вземе на хубава работа при себе си. Ще работи в предприятието до обяд, а през останалото време ще подготвя изпитите си. След лисанса, доктората… Прав, с прибрани крака, в края на бездната. „Скачай, но скачай де! Ще видиш, че няма да паднеш, ще полетиш!“ Той глътна последните спагети.

— И така — каза тя, — трябва да действуваш, драги мой! Кога ще говориш с родителите ми?

Обзе го панически страх. Не знаейки какво да отговори, той въздъхна:

— Как можеш да бъдеш толкова досадна!

— Как така досадна? — извика тя. — Много силно казано! Искам да ми обясниш!

Тя се мръщеше. Той се разгневи. Цялото му тяло трепереше. Хванат в клопка, той вдигна глава като победен.

— Мое е правото да реша — измънка той. — Ще говоря с тях, когато поискам. Но ако продължаваш да ме дразниш, въобще няма да говоря!

Валери издърпа цигара от пакетчето, което той бе оставил на масата, и с поглед поиска да й я запали. Той щракна запалката си. Беше му подарък от нея. Позлатена, с фини гравюри. Пламъкът избухна. Валери се наведе и бързо се изправи. Лицето й беше спокойно и твърдо.

— Този път, малък мой Жан-Марк, преминаваш границите! — каза тя. — Нима си въобразяваш, че дълго време ще търпя това хитруване? Крачка напред, две назад. Може би това забавлява тебе, но не и мене!

— Не се сърди — каза той, омекнал изведнъж. — Естествено е да се питам. Това е сериозно решение за мен.

— А за мен не е ли сериозно решение?

— Не толкова.

— Защо считаш себе си за блестяща партия, а пък мен, бедната мишка, за второ качество?!

— Глупава си! Искам да кажа, че за момичетата бракът е цел.

— А за момчетата — средство ли?

— Не, но в края на краищата те не изграждат цялото бъдеще само върху брака.

— И момичетата също, бъди спокоен!

— Донякъде все пак!

— Не в наше време, драги. Изостанал си!

Сервитьорката им поднесе листа. Валери си поръча „замразен портокал“, а Жан-Марк — чаша еспресо. Бяха отегчени от този спор. Отстъпчив по характер, той мразеше обтегнатите отношения, споровете на висок глас. При всички случаи предпочиташе мълчанието, намеците, полусенките. Нямаше ли Валери да му развали вечерта със своята глупава сръдня? Очакваше такова удоволствие от този концерт! Бетовен, Бах… Тя ядеше „замразения портокал“ с края на лъжичката.

— Хубав ли е? — попита той.

— Какво те засяга? — отвърна тя с високомерен тон.

Той я хвана за ръка и каза:

— Ще дойда да говоря с баща ти идущата събота. Доволна ли си?

— Не ме интересува!

Погледнаха се студено, подвоумиха се за миг и едновременно избухнаха в смях.

* * *

Музиката го завладя, въздигна го, отнесе го толкова нависоко, че очите му се изпълниха със сълзи. Плъзна поглед към Валери. Тя навярно мислеше за тяхното бъдеще, когато се развихряше Алегрото на концерта на Бетовен в си бемол мажор. Бяха кацнали в галерията на най-евтините места. Преди с Карол купуваше винаги места на първия ред. Тя не би понесла да седи неудобно. Той си спомни за деня, в който го бе принудила да напусне концертната зала още в антракта, защото, както казваше, имала мигрена. Нямаше опасност Валери да направи същото! Всеки по свой начин слушаше. Музиката галеше, проникваше, обливаше до кости Карол, увеличаваше, изглежда, тайнствеността й, докато мелодичният поток течеше и се раздвояваше върху Валери като върху бял и гладък камък. Тя слушаше внимателно, без да се вълнува. След увертюрата на солистите — пиано, цигулка, чело — подхващаха един след друг основната тема и я развиваха изящно. При всяко повторение на началната тема сърцето на Жан-Марк изтръпваше. Не беше виждал Карол от срещата им в градината на клиниката. Тогава тя беше облечена в светлобежово манто с лутрова яка. Всичко бе сиво около нея — дърветата, земята, небето, старата стена на оградата. Тя му се бе усмихнала: „Добър ден, Жан-Марк“. И той бе срещнал нейния нежен и тъжен поглед с цвят на мокри керемиди. Поглед на горда непреклонност. Поглед, казващ сбогом на миналото. През цялата нощ не можа да спи, разсънен от спомените за това малко повехнало лице със забулени от меланхолия зеници, с полуотворени от сладострастна нежност устни. Това манто беше прелестно. И късият й син жакет! И полата миди от оцелот. И светлокафявият й костюм. Той си спомняше всичките й рокли. Би могъл със затворени очи да опише съдържанието на нейните гардероби, касетката й за бижута. И обратно, случваше му се да не може да си спомни как вчера е била облечена Валери. Това не значеше нищо. Жената не се обича заради тоалетите й. Поиска да съсредоточи цялото си внимание върху музиката. Обикновено когато беше на концерт, забравяше всичко друго. Как стана така, че днес не беше способен? Всеки миг интимни мисли пресичаха удоволствието му. Погледна към партера тъмната публика от първите редове и си каза, че Карол е там може би с приятелка или с някой мъж. Тя претендираше, че е страстно влюбена в Бетовен. Но той се съмняваше, че тя преувеличава. Няколко пъти му се стори, че я вижда и се учуди на вълнението, което го обземаше. Обаче нито за миг не би приел да се върне при нея. Днес се осмеляваше да си припомня за нея, защото тъкмо до Валери се чувствуваше сигурен в себе си. Мощното стенание на цигулката го убеждаваше в мисълта, че обича Валери и никоя друга. Валери в тъмнозелено поло и черна плисирана пола. Прилично облечена. Тя му се усмихна. Колко бе млада! Колко бе руса! Защо толкова млада? Защо толкова руса? Ларгото започна с широта. Дълбоко дихание одухотворяваше музиката. Карол трябва да е съкрушена. Невъзможно! Тя не е в залата. Валери наведе глава настрана. На кого му напомняше тя в това съсредоточено състояние? Ах, да, на Жилбер, когато се мъчи да разбере една алгебрична теорема. И все пак те никак не си приличаха. Семейна черта може би. Всъщност обичаше ли Жилбер музиката? Два месеца, откакто му даваше уроци, а никога не бяха говорили за нея. Ще го разпита утре. По много въпроси имаха еднакви вкусове. Спомни си за тяхната игра, която се състоеше да си подхвърлят от време на време в разговора по някое изречение от Лотреамон. Идеята беше на Жилбер. Резултатът — поразителен. Но трябваше грижливо да подбират цитатите. Жан-Марк не беше приготвил нито един за утре. Тази вечер, като се прибере, ще прелисти „Песните на Малдорор“. Бетовен понесе Лотреамон на раменете си. Ах, тази прелестна намеса на пианото. Способна ли беше Валери да разбере финеса на тия акорди? Да! Без съмнение колкото и Карол. Впрочем коя беше формулата на Лотреамон, на която Жилбер толкова се възхищаваше? „Приех живота като рана!“ Прекрасно. Ужасно и прекрасно! „Приех живота като рана“. Жан-Марк си каза, че може да приеме тези думи като свой девиз. Или като епитафия. Отново се отдалечаваше от музиката. Колко досадно! Оркестърът се развихри отново. Слава, нежност, тъга, ирония — всичко това го имаше в тази последователност от блестящи звуци. Изведнъж се почувствува освободен, удовлетворен. Музиката като буен поток изтласкваше всичко от главата му. Нямаше да има парични проблеми, нито изпитите по право, нито женитбата, докато тия чисти съзвучия бушуваха в него. Дълго стоя така — напълно щастлив — между небето и земята. После в залата избухнаха аплодисменти. Диригентът се поклони. Солистите също. Валери ръкопляскаше. Тя каза:

— Изключително! Нали?

Жан-Марк я погледна с изненада. Какво прави тя до него?