Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (1)

I

Десет часът и двадесет минути — от ден на ден той ставаше все по-късно. Как можеше да спи при шума, който тя вдигаше, като тракаше на машината? А всъщност беше толкова лошо настанен в това малко антре без прозорец! „Да го изтегля за крака или да го оставя да спи?“ — питаше се Франсоаз, като отправяше поглед към вратата на вестибюла. Жълтата боя беше шупнала по средата. Франсоаз съжаляваше, че не бе избрала друг цвят, когато беше пребоядисвала апартамента: например бледосиньо или светлозелено. Ръцете й отново допряха клавишите: „До половин час ще го завърша!“ Текстът, който преписваше за фирмата „Топ-Копи“, беше, както обикновено, толкова досаден, че тя дори не се мъчеше да разбере смисъла: юридически анализи, изпълнени с графи и цифри. Беше обещала да предаде всичко до обяд. А през това време Александър работеше над преводите си, седнал на маса в едно кафене. Всъщност той винаги обичаше да работи при шум и движение на хора. Ненавистта му към условностите го караше да избягва всичко, което можеше да създаде удобство на мисълта му. Ето че времето започваше да се оправя. Слънчев лъч проникна в стаята. Рамката на вратата блесна като мед. Дръжката на вратата от бял фаянс се завъртя. Никола̀ се показа на прага със сънливо лице, с бухнали коси като черна вълна на темето и с разсеян поглед. Носеше една стара пижама на Александър с протъркани маншети. Разкопчан, горнището на пижамата се развяваше на гърдите му, панталонът висеше отпуснато на бедрата му. При всяка крачка рискуваше да го загуби. Ако това станеше, Франсоаз щеше да се смути повече от него. Тя предполагаше, че той е много безсрамен. Като баща си. Но у Александър това отвращение към предразсъдъците, мислеше си тя, беше резултат на размишление, докато у Никола̀ всичко беше инстинктивно. Той се прозя и мина в кухнята баня, за да се измие.

— Знаеш ли колко е часът? — извика тя.

— Не.

— Десет и половина.

— Аха!

— Щом се приготвиш, оправи веднага леглото си.

Той не отговори.

— Да оправиш леглото си! — повтори тя.

— Добре де, добре!

— Тогава побързай!

— Побързай, побързай! По-лоша си от майка ми!

Тя се усмихна при мисълта, че може да я сравнява с майка си, когато беше едва с три години по-голяма от него. Тръбите ръмжаха. Миеше се под душа. Тя го чу как пее сред ромола на водата. Най-сетне се появи отново: пижамата беше залепнала на места по лошо избърсаното му тяло, капки вода блестяха в косите му: Франсоаз му хвърли бърз поглед и продължи да пише.

— Ще ми направиш ли кафе? — попита той.

— Не. Много бързам!

— Не си много любезна!

Той се завъртя на петите си. Клечки щракаха една след друга. Десетина. Франсоаз се въздържа да се намеси. После се чу звън на съдове:

— Франсоаз, къде е захарта?

— Потърси!

Хлопна врата на шкаф. Никола̀ се вълнуваше.

— По дяволите! По дяволите! Никога не е на едно и също място! Къде си я завряла? Кажи де!… Ах, млякото изкипя!

Сега вече тя се втурна в кухнята: не беше вярно. Никола̀ я гледаше, смеейки се. И тя се засмя, блъсна го, взе тенджерката от ръцете му и наля кафето в една купичка. Той го изпи прав. Тя не пожела да му намаже филийки с масло.

— Ще ми помогнеш ли да си оправя леглото? — попита я той с още пълна уста.

Погледът му беше пламтящ. Тя склони, мърморейки:

— Няма да мога да свърша до обяд.

Той я придружи в антрето: до дюшека, поставен върху самия под, бяха захвърлени криминален роман и пепелник, препълнен с угарки. Франсоаз вдигна завивката, чаршафите. Той се учудваше на енергията й.

— Лъвско месо си яла!

— А ти ряпа! Надявам се, че след малко ще станеш по-темпераментен, за да се явиш в кожарския магазин.

— Кой кожарски магазин?

— Тоя от малките обяви.

— Ах, малките обяви! Не им вярвам вече. Като се явиш, мястото е винаги заето!

— Защото се явяваш много късно!

От два месеца, откакто тя следеше за него обявите за предлагане на работа във вестниците, той се влачеше по тия адреси с все по-голямо отвращение. Навярно когато се е представял, видът му е бил толкова отчаян, че никой не е искал да го наеме.

Те изправиха дюшека към стената, за да отворят пътя, поставиха сгънатите чаршафи отгоре и покриха всичко с одеялото. После Франсоаз се върна при пишещата си машина. Никола̀ започна да се облича във вестибюла.

— Кое повече харесваш — синьото ми поло или червеното? — попита той.

Тя отвърна „червеното“ и написа една дума погрешно. В единадесет часа и двадесет минути беше свършила. Фирмата „Топ-Копи“ се намираше на булевард „Бертие“. Трябваше да прекоси цял Париж.

— Нямаме нищо за обяд — каза тя. — Ще купиш фаршировани домати и панирани крачета!…

Той направи гримаса.

— Не обичаш ли вече панирани крачета? — попита тя.

— Да, когато са на масата! Но сега трябва да ходя да ги търся!

— Наистина прекаляваш! Нямаш никаква работа, а пък спориш!… Ах! Не забравяй хляб!… Освен това сложи масата…

Никола̀ се изправи пред нея. Беше навлякъл синьото си поло. Може би защото тя му бе казала, че предпочита червеното.

— Излишно е да тичам да търся работа — каза той. — Ангажирай ме веднага за прислужничка! Имаш ли пари?

Тя отвори ръчната си чанта, извади една банкнота от десет франка и изведнъж се сети:

— Вчера ти бях дала пет франка за хляб. Не си ми върнал остатъка.

— Наистина! Съвсем забравих! Почакай малко…

Затършува в джобовете си с почтен и загрижен вид. След миг изръмжа:

— Какво ли съм ги направил!… А, да!… Купих си цигари!…

— Така значи!…

— Ще ти ги върна, когато започна да печеля! — каза той с патос.

— Глупаво е да пушиш толкова!

— Защо? Я виж баща ми!…

На Франсоаз й се струваше, че от известно време Никола̀ изпитваше удоволствие да употребява думата „баща“ в разговор, сякаш това за него беше някакъв реванш. Тя му подаде десетте франка, погледна се набързо в огледалото, отвори вратата и се спусна по стълбата.

* * *

Директорът на „Топ-Копи“ беше много любезен и даде на Франсоаз един ръкопис от двеста страници, след като прие това, което му донесе. Тя напусна кантората много доволна, че получава нова работа без прекъсване. За петнадесет дни щеше да спечели четиристотин и петдесет франка. Истински рекорд! Като излизаше от метрото, на спирка „Бак“, слънцето я ослепи. В началото на октомври лятото все още продължаваше; по улиците имаше радостно оживление. Отиде направо в кафене „Обриан“, където Александър беше установил своята база. Често ходеше да го търси там, защото той забравяше да се прибере навреме. Беше седнал на постоянната си маса в дъното на салона пред чаша кафе крем. По масичката и пейката бяха разхвърляни листове. Върху един руско-френски и френско-руски речник бяха поставени пакетче цигари, пепелник и голяма кутия кухненски кибрит. Александър пишеше. По реверите на сакото му имаше пепел.

— А, ето те! — измърмори той, докато тя сядаше до него.

Сервитьорът се приближи, за да вземе поръчката.

— Не, нищо — каза тя. — Благодаря… Тръгваме си…

Сервитьорът се отдалечи. Александър прочете няколко реда в една руска книга, поставена вляво, помисли и започна да пише много бързо, с усмивка на задоволство по устните. Тя наблюдаваше тази мъжка ръка с изпъкнали вени, която тичаше върху хартията. Старанието на Александър я забавляваше. Фактът, че е негова съпруга, все още й се струваше от време на време невероятен.

— Още дълго време ли ще работиш? — попита тя.

— Не, не…

— Никола̀ има среща в два и половина часа на улица „Пирамидите“. Може би е сериозно този път!

— Мислиш ли?

Тя го изгледа учудено. Той имаше същия израз на сияещ мързеливец като сина си.

— Шансът е едно на хиляда — подзе той. — По-добре е да се обади на Брекошон от мое име.

— На кого?

— Брекошон. Казвал съм ти сто пъти: държи оная книжарница на булевард „Сен Жермен“. Току-що го видях пак. Каза ми, че ще има работа за Никола̀.

— И едва сега ми казваш? — извика тя. — Но това е много важно, Александър!…

— А, важно, важно… Какво ли ще може да изкара…

Той се отдръпна, опрял рамене в облегалката на пейката, прилепил ръце върху ръкописа си. Едно разчорлено момиче, бледо, с изписани с черно очи, тръгна между масите, като надигаше ту едната, ту другата страна на ханша си, и каза:

— Добър ден, господине. Добър ден, Франсоаз. Какво става с тебе?

Беше Колет Люше, курсистка в Института за източни езици. Не беше красива, но с похотлив поглед и плътни устни. Имаше успех сред момчетата.

— Нищо особено — каза Франсоаз.

— Защо не идваш вече на лекции?

— Имам много работа вкъщи.

— А, да! Не си ли виждала Албер?

— Не — каза Франсоаз.

Тя не знаеше за кой Албер се отнасяше. Колет Люше се отдалечи, плътно стегнат в рокля от зелено трико. Очевидно търсеше някой да я покани на чашка. Излезе от кафенето с накърнено достойнство. Александър повика сервитьора и му повери книжата и книгите си.

— Остави това до касата. Ще дойда пак следобед.

Вкъщи намериха масата сложена и Никола̀, който ги чакаше потънал в един фотьойл с разгърнат вестник в ръце. На масата в кухнята бяха подредени яйца с майонеза, баница с месо и плато колбаси в един поднос.

— Какво е това? — извика Франсоаз.

— Помислих, че ще бъде по-хубаво от твоите панирани крачета — каза Никола̀, без да мръдне във фотьойла си.

— Може би! Но това струва три пъти по-скъпо!

— О, не! Остана да дължа всичко на всичко единадесет франка!

Александър избухна в смях и Франсоаз му хвърли гневен поглед.

— Добре си личи, че не вие двамата оправяте сметките! — каза тя. — В края на месеца…

— В края на месеца, ако нямаме пари, ще ядем карантия — заяви Александър. — А дотогава да живее скъпият салам! Тази баница има гениален вид!

Той винаги предпочиташе силни и пикантни храни. Франсоаз още веднъж забеляза това мъжко съучастничество, което тласкаше бащата и сина да й противоречат и да я подкачат. Тя беше някакъв дразнител, който служеше за прицел на техните шеги, и то много удобен, защото бе единствената жена между двамата. Когато я гледаха по един особен начин, с блестящи очи, словоохотливи, подхвърлящи невинни шеги и вдигащи шум, тя се топеше както по времето, когато братята й я вземаха на подбив.

— Освен това хубаво е — каза Никола̀, — че не трябва нищо да се претопля. Яде се така, както си е!

На масата двамата се надвикваха от възторг от всичко, което поглъщаха. Всъщност яйцата с майонезата бяха много твърдо сварени, а пък баницата много мазна.

— Хубавата кухня би ви отчаяла — каза Франсоаз.

След колбасите бащата и синът запалиха цигари. По един и същи начин преметнаха крак връз крак и запушиха. Франсоаз очакваше Александър да заговори за своя приятел книжар. Той разказваше разпалено за предстоящата коректура. Не си ли спомняше вече, че беше мислил за настаняването на Никола̀? Тя го остави за миг да бръщолеви, стана, донесе плодове и подхвърли през масата името на Брекошон. Александър се удари по челото.

— Ами да! Наистина имам нещо за тебе! — каза той на сина си.

И му описа щастливата съдба на служещите в книжарниците: чиста и почтена работа, в интелектуална атмосфера и под ръководството на благоразумен, учтив, снизходителен човек.

— Ще бъдеш там като у дома си! Ако Брекошон те хареса, ще можеш, може би след няколко години дори да го заместиш…

Никола̀ го слушаше с недоверие: очевидно не искаше да повярва, че работата, каквато и да е, може да бъде съблазнителна.

— Във всеки случай — заключи Александър — няма какво да се двоумиш между кожарския магазин и там. Иди виж Брекошон днес следобед. Аз вече съм му говорил.

— И какво ще получавам? — попита Никола̀.

— Как мога да знам? Навярно немного в началото…

— Прекрасно!

— Но ти какво си въобразяваш, драги? — извика Франсоаз. — Нямаш повече от средно образование, не си завършил дори техникум, не говориш нито един чужд език, а пък искаш…

— О, недей така, Франсоаз! Аз знам машинката! Едни следват опашката, а други не ги е страх да правят скокове. Ако се започне от много ниско, затъва се. Не е ли вярно, Александър?

— Да, разбира се — каза Александър. — Но с Брекошон ти няма да започнеш от много ниско. Чиракуването при него струва злато. Във всеки случай не може да продължаваш да си въртиш палците!

— Не — каза Никола̀. — Така не може да продължава! Пък и аз не искам! Положението трябва да се промени! Имай ми вяра! Ще видиш!…

Изглеждаше толкова ентусиазиран да работи, че вълна от радост обзе Франсоаз. Тя се понесе с него в мечти за борба и победа.

— Сигурен ли си, че Брекошон ще си бъде там днес следобед? — попита Никола̀.

— Да, между три и пет — отвърна Александър.

— Добре, тогава ще отида.

Но настроението му се понижи.

— Мога ли да отида така? — подзе той, като хвана с палец и показалец полото си и го изтегли пред гърдите си.

— Защо не?

— Може твоят книжар да е много взискателен към облеклото?

— Облечи риза, ще бъде по-добре! — каза Франсоаз.

— Чиста ли е ризата ми?

— Вчера я опрах.

— Да отиде с поло! — каза Александър. — Няма никакво значение!

Никола̀ стана от масата и се спря пред стенното огледало.

— Да — каза той сериозно. — Полото… Предпочитам…

Франсоаз донесе кафето. Двамата мъже изпразниха чашките си на малки лакоми глътки и накрая решиха да тръгнат.

На стълбата Никола̀ каза на Александър:

— Ще дойдеш ли с мен у Брекошон?

— Не си ли достатъчно голям, за да се представиш сам?

— Да. Какво ще му кажа? Че идвам от името на баща си?

Александър го измери с бърз поглед, отвърна: „Разбира се“, и се почувства изведнъж натежал. Сякаш беше напълнял по пътя. Обзе го тъга. После всичките му мисли станаха лъчезарно весели. Той се подиграваше със себе си. Баща: едно дегизиране повече! Но костюмът пращи отвсякъде и под грима истинската кожа диша.

Стигнаха пред кафене „Обриан“. Никола̀ поиска да влезе с него.

— Много съм жаден!… Навярно от колбасите, които току-що ядохме…

Александър най-много се забавляваше от това да открива в някого признаците на мързела и подлостта, прикрити с множество оправдания. Удовлетворен беше, че Никола̀ защити покоя си стъпка по стъпка, неискрено и с детинска упоритост. Той би проклел сина си, ако Никола̀ имаше такива блестящи качества, каквито обикновено родителите искат да имат техните рожби.

— Ела! — каза му той, като го тупна по рамото.

Почувства се щастлив, като намери отново масата си в дъното под огледалото, съучастническата усмивка на касиерката, грозните бронзови закачалки във форма на сърнешки крак и отпуснатия сервитьор, който му донесе неговите листа и книги.

— Ето! Тук е всичко! Какво да ви сервирам?

Поръчаха две кафета и две чашки първокачествена ракия.

Александър отвори ръкописа си и препрочете последното изречение, което беше написал.

— Мъчно ли се правят преводи? — попита Никола̀.

— Немного.

— Но слабо се плаща, нали?

— Много малко.

— Ако не беше толкова слабо платено, щях и аз да се заловя да превеждам.

— Най-напред ще трябва да научиш чужд език! — каза Александър.

— Не е много трудно!

— Да, но иска много време!

— Точно така! Аз не обичам дългите работи. А това, което се движи, което бързо минава и заминава…

Щракна с бърз ритъм много пъти с пръсти, наведе се над разтворената пред него страница и прочете полугласно: „Вятърът беше толкова силен, че клоните на дървото се блъскаха в прозореца с човешка настойчивост“.

— Не е лошо! — каза той, като се изправи. — От кого е?

— От един, който се казва Валериан Биков. Млад съветски автор, съвсем непознат във Франция.

— Заглавието?

— „Топене на снеговете“. Роман…

— А не можеш ли и ти да напишеш един роман?

— Не ми се вярва.

— Опитвал ли си?

— Да. Когато бях на двадесет години. Не останах очарован.

— Много ли те мързеше?

Той се засмя и в това младо лице със свити очи и голяма хищна уста Александър видя как самият той се смее. Недалеч от тях един много рус юноша се упражняваше на електрическия билярд. Всеки път, когато топката достигаше целта, механизмът кихаше. Никола̀ вдигна чашата си, отпи с наслада парещия алкохол, унесе се дълго в мечти и подзе:

— Знаеш ли как майка ми говореше за тебе?

— Не.

— Наричаше те само „тоя мръсник, баща ти“!

Александър поклати глава.

— Тя е имала право. Винаги има някой, за когото човек е мръсник. Да живееш, значи да досаждаш на другите. Или пък трябва да се откажеш от всичко лично.

Това беше първият им важен разговор. Опрял се с лакти върху масата, Никола̀ слушаше Александър с вълнение. Би могло да се каже, че утоляваше жаждата си след дълъг поход.

— Много правилно е това, което сега каза — измърмори най-сетне той. — Но тогава не си давах сметка. Колко много те мразех. Като бях хлапе, мечтаех, че един ден ще те намеря и ще ти видя сметката.

— Чел си много криминални романи.

— Майка ми ги четеше.

— Обичаше ли я?

— По принуда. Тя непрекъснато се оплакваше. Затъпяла от работа. Болна. Озлобена срещу целия свят…

— А когато умря, за да „ми видиш сметката“ ли дойде да ме намериш?

— Не, исках да живея в Париж. Мислех си, че ще остана една-две седмици при тебе. Докато се оправя. А още съм тук. Нямам намерение да си отивам.

Александър се разгневи, че се е размекнал, станал нежен и отпуснат, устремил се към доброжелателство така, както слънчогледът към слънцето.

— Нямаш намерение да си отиваш — каза той, — но ми усложняваш живота!

— Казваш това заради апартамента?

— Между другото…

— Вярно е, че сме малко натясно! А освен това се създава много работа на Франсоаз! Чудна е тази Франсоаз. Щом започна да печеля, ще ви помагам. Ще можем да сменим квартирата. Ще си имам библиотека. Един земен глобус, осветен отвътре. Едно барче, скрито зад редица фалшиви книги. Обичаш ли такова нещо — бар зад фалшиви книги?

— Не — каза Александър.

Юношата, който играеше на електрическия билярд, тупна с юмрук по касичката на апарата и се отдалечи, като влачеше краката си.

— Искам да изиграя една партия — каза Никола̀. — Ще ми дадеш ли малко пари?

Александър му подаде няколко монети.

— Не ти ли се иска и на тебе? — подзе Никола̀, като се клатушкаше от крак на крак. — Може да се играе групово.

Александър стана и се приближи до апарата.

— А Брекошон? — попита той.

— Ах, да! Вярно, Брекошон! — измънка Никола̀.

И удари първата топка. Звъннаха звънчета, на остъкленото табло светнаха червени, жълти и зелени лампички, които очертаваха една жена с къса дреха, вдигнала крак пред грамаден охлюв.

— Сто и двадесет! — извика Никола̀.

И добави:

— За Брекошон е малко късно сега, нали? По-добре ще е да отида утре…

Александър почувства дълбока радост и каза:

— Добре… Утре… Но без отлагане, ей!

— Твой ред е — каза Никола̀.

Александър дръпна ръчката, отпусна я и погледна как топката му подскача в един абсурден пейзаж от разноцветни гъби, металически звънчета и позлатени гвоздеи.