Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (4)

IV

— Моля, господине, последвайте ме — каза камериерът. — Госпожата ви очаква.

Жан-Марк се попита защо го водят при госпожа Грювелие, а не напрано при Жилбер. Да не би тази жена, след като е размислила, да му съобщи, че не счита вече за необходимо да се дават частни уроци на внука й. Имаше опасност тия деветдесет франка седмично да му се измъкнат под носа! Той толкова много разчиташе на тях! Но не, тя не можеше да променя така бързо мнението си.

Загрижен, той се намери в салона, в който тя го бе приела снощи със съпруга си. Помещението, просторно и високо, с леко позлатена ламперия в стил Луи XV, блестеше с един килим от Савонери с полски шарки, постлан под грамаден кристален полилей. Много инкрустирани мебели, много стари картини, много бибела, много лакирани паравани задръстваха този декор. Една врата се отвори и госпожа Грювелие, дребна, нежна, с фин нос и бледосини очи под грамада от бели коси, се запъти към Жан-Марк.

— Жилбер още не се е прибрал — каза тя. — Но между нас казано, аз съм очарована, че мога да ви видя сам, преди той да се е върнал. Вчера не можах да ви говоря пред него така, както ми се искаше.

Тя се настани в едно дълбоко кресло, покани и Жан-Марк да седне и продължи с очарователно, старомодно кокетство:

— Няма да крия от вас, че задачата ви тук ще бъде много деликатна. Вашият ученик не е лек случай…

Жан-Марк въздъхна: не ставаше въпрос да се откажат от уроците.

— Нека да се разберем! — подзе тя. — Жилбер е най-очарователното същество, но човек трябва да знае как да го подхване. Трагедията на неговото детство е направила характера му по-раздразнителен, по-неспокоен и естествено предразположен към мечтателност. Нали знаете, че майка му — моята снаха — загина пред очите му при автомобилна катастрофа?…

— Да, да — измънка Жан-Марк. — Валери ми каза.

— Той беше на шест години по това време. Спаси се, благодаря на бога, с няколко драскотини; а седял до майка си, която кормувала. Баща му — моят син — много скоро се ожени повторно в чужбина, като ни остави грижата да отгледаме Жилбер. Има ли нужда да ви казвам, че това дете стана истинска цел на нашия живот, на съпруга ми и моя?

— Изостанал ли е много с уроците, госпожо?

— Не съвсем. Или всъщност той учи само това, което му е приятно. Може ли да му се сърдим? Уви, предстоят му изпити. Трябва да мислим за това. В действителност Жилбер не се нуждае толкова от частен учител, колкото от приятел, малко по-възрастен от него, с когото да може да говори свободно, човек, който да го просвещава, да го окуражава, да му вдъхва любов към труда…

— Разбирам, разбирам — прошепна Жан-Марк.

И си каза: „Наемат ме като четец на малък принц“. Госпожа Грювелие мечтаеше с блуждаещи очи и с лека усмивка на устните. Неподвижна под своите бели коси, тя като че ли бе слязла от картините на XVIII век, които я обкръжаваха. Само късата й яркосиня рокля не подхождаше на епохата. След миг тя подзе, сякаш говореше на себе си:

— Жилбер е много див. Ние, така да се каже, не знаем да има приятели. Към съучениците си не проявява интерес…

Докато тя говореше, Жан-Марк се учудваше на нейната склонност към дърдорене. Това беше може би онази словесна невъздържаност, която той приписваше най-вече на жените от миналите поколения. Те не знаеха как да устоят на съблазънта да играят роля, за която не бяха вече годни. Повехнали, непоправими и очарователни, те парадираха. Няма ли и Карол да стане един ден като госпожа Грювелие? Този въпрос го смрази, причини му болка.

— Общуването с хората — какъв проблем! — продължи госпожа Грювелие. — Поради това ние не пожелахме да запишем Жилбер в лицей. Все пак е по-добре в института „Магелан“. Частно, училище, но не религиозно. Средно, за нещастие. Навярно ме намирате много назадничава!

— О, не, госпожо — каза Жан-Марк угоднически.

Тя го удостои с един топъл синкав поглед, който го заслепи. „Трябва да е била красива!“ — помисли си той.

— Господине — каза тя, — аз веднага отгатнах, че вие не сте от класата на ония претенциозни дребни студентчета, които смятат, че представляват френската интелектуална младеж. Ако имате и най-малко затруднение с Жилбер, елате при мен, ще разрешим въпроса заедно! Ех, ето го…

Жилбер влезе с бодра стъпка беше среден на ръст, рус, слаб, нервен, с къс нос, с изпъкнали скули, с нещо блестящо и живо в погледа. След като целуна ръка на баба си, той каза на Жан-Марк:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но учителят по физика ни задържа десет минути след часа, за да върне домашните.

— Не се безпокойте — каза Жан-Марк, — аз току-що дойдох.

Госпожа Грювелие ги обгърна с нежен поглед и прошепна.

— Е, добре, хайде бързо!

Жан-Марк тръгна след Жилбер по един дълъг коридор, където бяха окачени толкова много картини, че рамките им се доближаваха. Между две от тези картини имаше тапицирана врата. Жилбер я отвори.

— Стаята ми — каза той.

Всъщност това беше кабинет. Три от четирите стени бяха закрити от книги. Една ниша в библиотеката даваше подслон на дивана. От двете страни на прозореца висяха рисунки под стъкла. Жан-Марк позна една картина от Матис, една от Дюфи. Учуден, той се обърна към Жилбер.

— Харесват ли ви? — попита момчето.

— Много!

— Аз не мога вече да ги гледам! Виждат ми се празни, с много простор за погледа, имам чувството, че съм търкулнат от сръчни художници, които обичат да се шегуват.

— Мъчен сте! — каза Жилбер.

И си помисли: „Валери има право. Той е отвратителен. Не е глупав може би, но отвратителен!“ Като го погледна отново, двойно се обезпокои от мисълта за изпитанието, което го очакваше. Личните му ученически знания бяха вече остарели с четири години. Доста се беше помъчил да освежи паметта си, но без резултат.

Седнал на работната маса срещу Жилбер, той реши да започне с английския. Беше почти сигурен, че ще му бъде лесно с него. Жилбер подготвяше за училище „Макбет“. Жан-Марк взе брошурата, прочете VII сцена от първо действие и поиска от ученика си да я прочете и преведе. Жилбер имаше лошо произношение. Докато момчето се мъчеше с текста, Жан-Марк го наблюдаваше внимателно. Този слаб белег от заздравяла рана, който пресичаше лявата му вежда, не беше ли от злополуката, в която е загинала майка му? Върху бюрото в метална рамка имаше снимка на млада руса жена, която държеше в скута си едно малко, много рунтаво куче и която се усмихваше, присвила очи от слънцето. Никаква прилика между нея и Жилбер. И все пак безспорно той беше син на тази мъртва, на този фантом. Унесен в размишленията си, Жан-Марк се съвзе в момента, когато Жилбер спря да говори. Той му обясни смисъла на някои архаични думи и му постави няколко граматически въпроса. А какво да правят после? Съзнавайки слабостта си в математиката, физиката и химията, той избра френския език, където поне смяташе, че ще се измъкне с достойнство. Жилбер му каза, че има да съчинява едно досадно домашно: „След като прочете посланието на Боало за ползата от враговете, кажете дали споделяте мнението на автора. Защо според вас Расин не е отвърнал на доводите на Боало?“ Затруднен от задачата, Жан-Марк препоръча да се каже в първата част, съвсем кратка, че като засегнат себелюбието на един писател, неговите неприятели понякога го тласкат да се надценява; във втората част, по-дългата, би могло в замяна на това да се докаже, че противниците на Расни не са отправили някаква сериозна критика срещу него, но са търсили да го сразят с най-долни средства и следователно той е имал право да не споделя мнението на своя приятел Боало.

— Аз мразя Боало — каза Жилбер. — Той е нравопоучителен глупак. За векове е успокоил умовете на французите.

— И мен ме дразни — каза Жан-Марк. — Но в края на краищата той има заслугата, че е формулирал изкуството на своето време.

— Правилата убиват изкуството! Рано или късно учителите ще унищожат Бодлер и Рембо! Вие обичате ли Рембо?

— Разбира се.

— „Спомням си за сребърните и слънчеви часове край реките, за ръката на планината върху рамото ми и за…“ — издекламира Жилбер.

— Това е от „Един сезон в ада“?

— Не от „Просветления“.

— Не съм чел „Просветления“ — каза Жан-Марк.

— Нима? Но то е по-значително от „Един сезон в ад“! Там се разбира как с коварство, с ожесточение Рембо си разстройва нервите, за да може по-добре да чувствува и по-добре да казва. А Лотреамон, неговите „Песни на Малдорор“ — обичате ли ги?

Без да дочака отговора на Жан-Марк, Жилбер скочи на крака и измъкна една книга от библиотеката. Той я отвори наслуки и прочете:

— „Получих живота като рана… Искам създателят да съзерцава всеки час от своето безсмъртие зиналата пропаст!“ Какво ще каже дядо Боало?

Той хвърли книгата върху масата и разтърка ръце с доволен и зиморничав вид. Стаята бе много топла.

— Мислите ли, че има някаква тайна връзка между Рембо и Лотреамон? — подзе той.

— Признавам, че никога не съм мислил по този въпрос — каза Жан-Марк. — Очевидно и двамата са антиконформисти…

— Да, щурмоваци на езика. Но Лотреамон си спомня за Байрон, за Данте, за Бодлер, докато Рембо сякаш всичко изобретява! Това е все едно, Лотреамон е може би по-силен от Рембо. Той е нощен гений от най-висша степен. А всъщност Верлен не го поставя в своята галерия на „прокълнатите поети“! Несъзнателен пропуск или братска свинщина…

Жилбер крачеше насам-натам, извънредно възбуден и нереален. Това амбулантно красноречие дразнеше Жан-Марк. Както преди малко пред госпожа Грювелие, той имаше чувството, че присъствува на някакво представление, на номер в мюзикхол: малкият гений в интимна среда.

— Знаете ли, че Андре Бретон счита, че цялата сюрреалистична поезия произлиза от Лотреамон? — подзе Жилбер.

— Слушайте, драги — каза Жан-Марк с решителен тон, — аз съм тук, за да ви помагам да преговаряте учебната програма, а не да подготвяте теза върху произхода на сюрреалистичната поезия. Да се върнем към Боало, към Расин и към интригата срещу „Федра“.

Жилбер седна на мястото си, угасна и измърмори:

— Простете ми… Но Лотреамон ми се вижда толкова по-важен от всичко друго…

Въпреки това малко по-късно, когато Жан-Марк го накара да анализира изкуството на Расин, той се въодушеви и заяви, че според Пол Валери Расин по-скоро би променил характера на Федра, камо ли да напише лош стих.

— Така пише Жид в своя „Дневник“. Искате ли да видите?

Жан-Марк не отвърна и продължи да го разпитва за френската литература от XVII век. Жилбер беше неспособен да каже две дати, не беше чел дори половината от пиесите на Молиер, твърдеше, че Лафонтен му е досаден до смърт, не беше на ясно за становището на Паскал спрямо янсенизма и се заплете в спора за класиците и модернистите. Изобщо културата му, изглежда, се беше формирала криво-ляво съобразно онова, което случайно беше чел. Но Жан-Марк чувствуваше, че познанията на неговия ученик, въпреки нестабилността им, бяха по-оригинални, по-блестящи и по-разнообразни от неговите. „Какво се мотая тук?“ — каза си той. И мъжествено мина към алгебрата. Надвесен върху урока за функциите на тринома, той прочете текста полугласно, зачете го отново, започна да го обяснява криво-ляво с помощта на далечните си спомени. Но на места затъваше и тогава Жилбер, спомняйки си обясненията, чути в клас, му се притичваше на помощ в тази нова за него наука. От теорията преминаха към практическите упражнения. Като се подкрепяха един друг, те бавно напредваха в лабиринта на кривите, тангентите и отсечките. Зад главата си Жан-Марк долавяше мощното и спокойно царство на книгите, наредени на лавиците. Многогодишните гениални трудове на всички тези писатели бяха готови да изскочат извън скривалищата си като спирални пружини, притиснати в кутии. Така обкръжена, стаята беше някакъв олтар, някакво вълшебно място, където се извършваше пресоване на идеите. Една такава голяма библиотека на седемнадесет години! Не беше ли ненормално? Жан-Марк се бореше срещу глухото си възмущение пред това съкровище, настлано на пластове от вестибюла до стаите. Дори в дома на баща си не бе подушвал до такава степен миризмата на богатството. Истина бе, че откакто живееше сам оскъдно, беше десет пъти по-чувствителен към високомерния блясък на парата. Принуден да се лишава понякога от най-необходимото, той страдаше, като гледаше другите да се пресищат в излишества. И все пак той не им завиждаше. С всичките си сили устояваше на изкушението на социалната омраза. Беше много лесно. Нищо не може да се изгради със злоба и клевета. Можеше ли Жилбер да се държи отговорен за финансовия успех на господин Грювелие, администратор на тридесет и шест мощни предприятия? А господин Грювелие, който печелеше толкова много пари, нямаше ли право да ги дава за покупка на произведения на изкуството? Хайде де, господин Грювелие хич не го е еня за произведенията на изкуството! За него въпросът е да пласира парите си! Обаче Жилбер не прилича на дядо си. Навярно не е прочел четвъртината или една пета от книгите, които закриват стените на стаята му, но дори и тия, които не беше отворил, тайнствено го хранеха със своето съдържание. Като живее в тази гора от напечатани страници, той е придобил мълниеносната лекота на елфите. Задачата по алгебра беше безкрайна. Очевидно Жан-Марк не искаше да се предаде. От равенство на равенство, той най-сетне, изтощен, стигна до крайното решение. Жилбер въздъхна и каза:

— Не ми се вярваше, че ще успеем!

Беше късно. Жан-Марк стана да си върви.

— Ще ви предложа „Просветления“ — каза Жилбер. — Прочетете тази книга и ще видите…

— А пък вие прочетете „Поетично изкуство“ на вашия приятел Боало — каза Жан-Марк със саркастична усмивка, за която веднага съжали.

Беше по-силно от него: това момче едновременно го дразнеше и озадачаваше. Той взе подвързаната в зелена кожа книжка, която му подаде Жилбер, и я пъхна в джоба на сакото си. Отново галерията, декорирана с картини, холът с фруктиери от алабастър върху клонки от порфир и с тапицерията, украсена с митологически герои на бледорозов фон със синкави листа…

Като се видя в нощта върху тротоара на булевард „Морис Барес“, Жан-Марк помисли, че е изплувал на повърхността след потапяне в едно минало време. Последните думи на неговия ученик още звънтяха в ушите му. Жилбер не говореше и не размишляваше като момчетата на своите години. Не се ли дължеше това на влиянието на баба му и на дядо му, които го караха да прилича на момче отпреди войната? Тази официалност, този вкус към четенето, този прекален комфорт, тази липса на приятели… Той беше демодиран в ентусиазма и в учтивостта си. Книжката с чистите краища тежеше в джоба на Жан-Марк. При всяка крачка — леко потупване на хълбока. Вдигнал яката на пардесюто си, той потъна в студената и влажна тъмнина, нарушавана от бледата светлина на уличните лампи. Вляво отвесните фасади на буржоазните къщи, вдясно тъмният, шуплест хаос на Булонския лес, откъдето лъхаше на мъртви листа. Цялата тази част на Ньойи беше здраво седнала върху банковите си сметки. Можеше ли той, Жан-Марк, да се възмущава на това имане? Можеше ли да критикува установения ред той, чийто баща?… „Нямам баща“ — изведнъж реши рязко, с мъка. Той забеляза, че се мъчи да оправдае бедността на своето съществуване с някакъв възвишен идеал, докато всъщност сегашното му затруднено положение се дължеше само на една случайност. Ако му се предоставеше възможност да се върне в семейството си, той би се прибрал с голяма благодарност! Материалното благоденствие беше като кокаин. Който го беше опитал, не можеше да се откаже от него, освен с отчаяно усилие върху себе си. Той беше помислил, че е способен на това усилие. И сега издъхваше.

Миризмата на метрото го отврати. Хората, които го обкръжаваха, бяха с уморени лица и износени дрехи. Как може да се обича бедността? Докато той се измъчва сред тази бедна тълпа, Жилбер лениво прелиства произведения на изкуството, милва с поглед картина на Матис или акварел на Дюфи. От време на време влакът спираше в пещера от фаянс с пъстроцветни афиши и вълна от пътници се качваше с щурм във вагоните. Имаше много хора по земята.

Прибрал се вкъщи, той бе обзет от студа, който царуваше в стаята му. Обикновено тръбите от долните апартаменти, които минаваха през стената в дъното, размразяваха атмосферата. Опря ръката си върху тази преграда и почувствува, че е ледена. Навярно съседите бяха заминали и прекъснали отоплението. Пусна електрическия радиатор. Само за четвърт час, не повече! При тази цена на електрическата енергия! Увит в халата си, с шал около врата и с одеяло върху коленете, той се настани пред масата и вечеря със сардина и парченце швейцарско сирене. Изобщо предпочиташе да не яде до насита, отколкото да понася отвратителната кухненска миризма на студентските столове. След като преглътна последните хапки, той взе учебниците и тетрадките си и започна да преговаря гражданско право за утрешните практически занятия. Всяка бележка през четвъртата година можеше да се вземе предвид от комисията при последния изпит. Сивият текст на циклостила уморяваше очите. Той извади от джоба си малката, подвързана със зелена кожа книжка и машинално я отвори. Кратки, хапещи формули. Тук-таме подчертани с молив редове: „Опънах въжета от камбанария до камбанария; гирлянди от прозорец до прозорец; златни вериги от звезда до звезда — и танцувам“. Защо Жилбер беше подчертал това изречение на Рембо? Беше ли самият той изпитал лично същото чувство на ефирна радост, на странна лекота? Като мислеше за него, Жан-Марк си представяше ту едно дресирано гениално куче в цирка, ту един пламък с неочаквани избухвания, разкъсващ жицата, която му служеше за опора. Всъщност не беше недоволен от изминалия ден. Струваше му се, че бе извършил нещо по-разумно и по-значително, отколкото предаването на урок, че се беше проявил и разведрил, като се бе занимавал с друг човек. Има такива личности, чиято лъчезарност ви осветява и ви помага да видите себе си. Жан-Марк се върна към раздела „Ликвидиране актива на наследството“, без все още да се отърси от спомена за библиотеката, където беше прекарал една част от следобеда с Боало, Расин, алгебрата и едно любезно, потайно, влюбено в себе си, загнило в лукс и литература момче. Поезията и правото се размесваха в някакъв адски бульон. Още едно изречение, подчертано от Жилбер: „Да продадеш анархията на масите; неукротимата радост на истинските любители; жестоката смърт на вярващите и на любовниците!“ А Жан-Марк подчерта в учебника си: „Ако наред с нередовния наследник има и законни наследници, какъвто е случаят с останалия жив от съпрузите, който наследява само правото да ползува дохода от имота, то в случая…“ А Рембо продължаваше: „Да се продадат очакваните удари и нечуваните скокове на хармонията…“ Жан-Марк отблъсна циклостилните листове и изцяло потъна в „Просветления“. И чак когато прочете книгата, той взе отново учебника си по право. Беше спокоен. Не му беше вече студено. Работи до два часа след полунощ и си легна уморен, доволен и с празен стомах.