Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (11)

XI

Със слушалка, притисната към бузата си, Карол обърна глава: Филип влизаше в салона.

— Ало! Ало! — повтори тя машинално в апарата.

Но никой не отговори; Щеше да има шанс, ако намереше такси по телефона в осем часа вечерта! Филип седна в един фотьойл и разтвори „Монд“.

— Убийствено е! — каза тя. — Във върховите часове в Париж няма други превозни средства, освен метрото или автобуса!

Той се съгласи с поклащане на глава и смъкна вестника си. Тя издържа погледа му. Наблюдаваше я по-проницателно, отколкото обикновено. Сякаш беше подушил, че тази вечер беше особено важна за нея. Ревността ли го караше да предчувствува? Тя извърна глава и провери в огледалото на камината състоянието на фризурата си и дискретното съвършенство на грима си. След дълго двоумение тя бе облякла официалния си костюм от сиво-бяло ламе. Това облекло, едновременно бледо и искрящо, придаваше на очите й необикновена дълбочина. Далечно бръмчене, което долавяше с ухото си, й напомняше, че все още е в телефонна връзка.

— Колко се бавят! — въздъхна тя. — Ало! Ало!

— Трябва да са те забравили! — каза Филип. — Смешно!

Още малко и щеше да й предложи да я отведе с колата си на срещата. Тя усещаше, че той е готов на всички унижения само да научи нещо повече.

— Чакайте! — каза телефонистката.

Карол опря коляно до облегалката на фотьойла. „Поза на младо момиче“ — помисли си тя. Никога не беше се чувствувала така леко. Неслучайно Рихард я беше помолил да вечеря с него, щом знаеше, че Ксавие е на път. Наистина беше я уведомил, че е поканил и приятели. Но нито Олимпия, нито Марсел Лашо бяха между тях. Ще бъдат, беше казал той, само хора, които тя не познава. Навярно устройваше делова вечеря, от която разчиташе да има значителна полза: имал е нужда от красиви жени на масата, за да вложи малко прелест във всичко това. И дали тя ще бъде единствената французойка между германците? Тази перспектива не можеше да не й харесва.

— … Ще имате кола след четири минути — каза телефонистката.

Карол, сияеща, затвори телефона.

— Нареди се! — каза тя на Филип.

Той стана, за да й помогне да облече палтото си от черен визон.

С галантен жест и мрачно лице, той запита:

— Късно ли ще се прибереш?

— Откъде мога да знам? — отвърна тя, повдигайки с пръст една къдрица пред огледалото.

И излезе с прекрасното чувство, че след нея започваше едно очакване, едно страдание, една омраза, които тя единствено ще подхранва.

Като се качваше в таксито, шофьорът се обърна и каза:

— Къде отиваме?

Намери лицето му плебейско, но страшно симпатично. Колата тръгна по кея Малаке, мина моста Карусел и зави надясно. Очерта се фасадата на Лувъра, бледа и величествена. Прозорците на партера бяха осветени. Сякаш дворецът имаше обитатели. Навярно тази вечер устройваха някаква изложба. Красотата на Париж нощем с неговите къщи, пълни със спомени, с неговите мрачни стени, с неговите очертания от бяла светлина радваше Карол като някаква поредица от дарове. Като че ли в нейна чест Рихард бе избрал да живее на остров Сен Луи. Никога човек с лош вкус не би имал жилище в този тих квартал с интимен чар. За първи път му отиваше на гости. Любопитството възбуждаше нейното желание. Таксито спря пред стара къща с врата като на затвор, обкована с железни плочки. Тесен асансьор, подобен на вертикално изправен ковчег със стени в огледала, изкачи Карол на петия етаж. Самият Рихард отвори при нейното позвъняване. Тя посрещна с вълнение удара на неговия син и студен поглед. Той целуна ръката й, освободи я от кожуха и я въведе в просторна и висока стая, която навярно преди е била ателие на художник. Около белите стени изпъкваха красиви мебели, тъмни и масивни. Масата бе поставена по средата. Два прибора. Тя обърна очи към него, без да прояви и най-малка изненада.

— Отчаян съм — каза сериозният му глас с груб и топъл акцент. — Всичките ми приятели се отказаха в последната минута.

Тя потисна усмивката си и весело се приготви да играе друга роля.

* * *

Като влезе в големия салон, Жан-Марк бе обзет от зрелището на всички тия сковани голи тела, от всички тия отрязани глави със слепи очи, къпещи се в електрическа светлина. По-мъртви от мъртвите, каменните портрети припомняха нищожеството на земните амбиции. Мъже и жени, които бяха страдали, лъгали, обичали, градили, бяха се гордели със своето положение, а нищо не бе останало от тяхното вълнение, освен тия студени мраморни релефни изображения, върху които се плъзгат разсеяните погледи на посетителите. Жилбер, изглежда, беше потиснат от същото мрачно чувство като Жан-Марк. Облечен в своята моряшка пелерина, с ръце в джобовете, той крачеше от един бюст до друг, като ги гледаше тъжно изпод вежди.

— Скулптурата не е весело изкуство! — прошепна той. — Когато съзерцаваш една картина, имаш желание да се провреш в платното и да се окъпеш в боите; когато съзерцаваш статуя, неизбежно мислиш за смъртта. Една статуя, която се усмихва — това е нещо страшно, не намираш ли?

— А статуя с гримаса на болка — още повече. Всъщност тя не трябва да възпроизвежда нито чувство, нито движение. Трябва да ги подсказва. Ако артистът изобрази повече, ако набляга, получава се маймунщина, театър. От статуи като „Лаокоон и синовете му“ аз се ужасявам!

— Ах, какво удоволствие ми създава това, което ти ми казваш тук! — извика Жилбер. — Аз също се ужасявам от „Лаокоон“!

Жан-Марк се поздрави за тяхното единомислие. Добре беше направил, че се отказа от глупавото излизане с Валери и компанията. Това стана лесно, по телефона. За предлог измисли извънредно занятие по практика. Тя дори не се изненада. Всичко минаваше пред нея. В този момент тя навярно се смееше с другите, подхвърляше някои хубави думи, предварително подбрани, пиеше от чашата на Ники, танцуваше буза до буза с Бертран… „Щом това я забавлява!…“ — мислеше си Жан-Марк. От колко време вървяха един до друг с Жилбер? Минавайки от зала в зала, те се възхищаваха на строгата голота на един атински юноша, мечтаеха пред един мраморен фрагмент, представляващ торс с измъчени мускули, разпитваха едно лице с прояден нос и свити в чувствена гримаса устни. От време на време вълна от посетители, повиквана от гида, се събираше около всепризнат шедьовър.

— Да вървим по-нататък — шепнеше Жилбер. — Не искам да слушам как декламира глупости!

Внезапно светлината угасна. Всички статуи изчезнаха, с изключение на една в средата на залата при кариатидите, — „Диана на лов“ бе осветена от лъчите на прожектор. Тя се представяше като кинозвезда с ръка, търсеща стрела в колчана, окачен на рамото й, с дълъг врат, с изящен крак, с кошута, подскачаща до нея.

— Харесваш ли това? — попита Жилбер.

— Не! — каза Жан-Марк. — Много е сладникаво.

— Освен това има глупав вид! Изобщо гърците лошо представят всички свои жени. Правили са ги матрони с големи гърди или пък слаби момичета с момчешки мускули!

Когато отново осветиха залата, Жилбер се насочи вдясно и се изправи пред очарователна мъжка статуя с вдигнати и съединени над главата ръце.

— Това е вече друго нещо, нали? — каза той.

— Да — каза Жан-Марк. — А са го бутнали в ъгъла. Никой не го поглежда! Недомислие!

Грациозността на лицето, гъвкавостта на движението, зърното на мрамора — всичко тук способствуваше за едно неземно съвършенство. Дълго стояха в съзерцание пред този непознат младеж, после продължиха разходката си, доволни, че пред всяка нова творба можеха да потвърдят прекрасното сходство на своите вкусове. Отбягвайки „Венера Милоска“ и други скулптори със световна слава, те се отправяха, без да се уговарят, към по-дискретни, по-необикновени статуи, като им се струваше, че в тайната на тия творби не можеше да проникне никой, освен тях: античният Аполон с осакатен орган, сатир, играещ с дете… Изведнъж Жилбер се застоя пред една скулптурна група, представляваща двама юноши, леко приближени един до друг. Единият, чиято дясна ръка беше счупена, като че ли четеше нещо във вдлъбнатината на лявата си длан. Вторият, с едната ръка на бедрото, а другата — чудновато вдигната с разперени пръсти зад тила на съседа си, го гледаше с братска нежност. И двамата бяха голи, но мраморът на хармонично изваяните им мускули им придаваше учудващо целомъдрие. Дори полът им, ясно очертан, допълваше благородството и равновесието на ансамбъла. Тези две тела близнаци бяха по същество чисти, облечени във вечна младост, изваяни за живота под открито небе, за благородните идеи и мъжествените очи.

— Каква красота! — прошепна Жилбер.

— Да — каза Жан-Марк.

Той се наведе към пиедестала и прочете:

— „Орест и Пилад… античен стил… имитиращ един модел от началото на V век преди Христа…“

— Когато човек гледа това — подзе отново Жилбер, — има впечатлението, че тия хора са били открили тайната на щастието и че ние сме я загубили, като се обличаме в тъмно, като създаваме идиотски закони, като четем Библията! Орест и Пилад! Двама приятели…

— Ела! — каза Жан-Марк.

Те излязоха от залите на гръко-римската античност и стигнаха до монументалното стълбище в момента, когато светлината отново угасна. Този път един прожектор осветяваше само „Победата при Самотраки“, поставена на върха на стълбата. Обезглавена фигура на тъмен фон, устремена, прелестна, с големи, разтворени криле, с дрехи, прилепнали от вятъра към бедрата и гърдите.

— Тази е красива, защото още няма лице! — каза Жилбер. — Каква катастрофа, ако някой намери главата й!

— Ще се качим ли горе да разгледаме и други зали? — попита Жан-Марк.

Жилбер се двоумеше.

— Може би стига! — каза той най-сетне. — Не трябва да се откриват много хубави неща на един път. Иначе спомените се объркват. Да бяхме отишли у вас? Искам да видя къде живееш.

Вчера Жан-Марк би отказал да му покаже стаята си. Но тази сутрин Агнес беше идвала тайно да почисти. Всичко беше в ред.

— Е, добре! Да отидем — каза той. — Но предупреждавам те — това е слугинска стая!

— Че какво?

Тръгнаха пеша в студената нощ. Като минаха по улица „Бонапарт“, Жан-Марк показа на Жилбер къщата на своето детство.

— Преместил си се, след като сте се скарали с баща ти? — попита Жилбер.

— Не, преди това.

— Защо?

— За да имам самостоятелен живот.

— Какво означава за тебе да имаш самостоятелен живот? Да спиш с момичета ли?

— Между другото, да…

— Много ли момичета си имал?

— Няколко.

— Аз нито едно, — каза Жилбер, хилейки се. — Трябва да ти изглеждам идиот. Ще навърша осемнадесет години след три седмици и съм девствен!

— Съвсем не изглеждаш на идиот. Това е въпрос на обстоятелства. Дори е по-добре може би да се почне по-късно…

Направиха мълчаливо няколко крачки. После Жилбер каза:

— Знаеш ли какво поисках от дядо и баба за моя рожден ден?

— Не.

— Една кола емге. Те са съгласни!

— Но нямаш разрешително за кормуване!

— Ще се явя на изпит. Вземам уроци от Леон.

— Леон?

— Да, шофьора. Струва ми се, че осемнадесет години е вече един етап, нали?

— Човек си въобразява, преди да ги е навършил! — каза Жан-Марк. — После мнението бързо се променя!

— Изобщо така е и за момичетата?

— Кое?

— Преди изглежда прекрасно! А после…

— После пак не е лошо! — каза Жан-Марк със смях.

Бяха стигнали улица „Асас“. По стълбите Жан-Марк допълни:

— Знаеш, драги, съвсем малка е стаичката там горе. Ще бъдеш разочарован!

Той отвори вратата, запали лампата и покани Жилбер да влезе.

— Нямам нищо за пиене! — подзе той. — Освен ако приемеш ябълков сок!

— Но да — каза Жилбер. — Сок от ябълки, ще бъде много хубаво!

Проучваше стаята с поглед. Изведнъж извика:

— Чудно е, че тук, у тебе, много ми харесва!

— Шегуваш ли се?

— Не, не, уверявам те!

— Човек едва може да се обърне!

— Може би, но е толкова интимно, толкова твое! А и този изглед към комиците на Париж! Всички тия наклонени покриви, които си пречат един на друг, тия кули от керамични тръби, тия капандури, тия светлини в далечината… Заклевам ти се, че бих предпочел сто пъти да живея тук вместо при баба и дядо!

Изглеждаше искрен. Наистина преситен от комфорта от скъпите мебели, от картините, от книгите, той навярно намираше пикантна тази бедна обстановка. Жан-Марк изпита голяма радост. Изведнъж и той започна да обича стаята си, която отдавна бе престанал да забелязва.

Подаде на Жилбер чаша с ябълков сок. Жилбер отпи една глътка, наведе се над масата, взе една, книга напосоки, прелисти я и каза:

— „Разполагаемата част…“, „последиците от запора…“ — нищо не разбирам! Дори ми изглежда зловещ твоят учебник! Кога имаш изпити?

— Писмен през май, устен през юни, предполагам.

— Готов ли се чувствуваш?

— Съвсем не. Но имам още време.

— А после? Наистина е глупаво, че си се разсърдил на баща си! Той щеше да те подкрепи в началото…

Жан-Марк запази мълчание. Можеше ли да твърди, че във фармацевтичните лаборатории на „Шарнерай-Дюпуй“ ще намери по-интересна служба, отколкото в адвокатската кантора „Ейглетиер“? Всъщност Жилбер навярно знаеше това. От желание да се закача повежда този разговор. А като си помислеше, че утре ще трябва да застане с лице срещу самия господин Шарнерай? Всичко да реши, да говори с ясни думи, да се обвърже за цял живот. Тръпки полазиха по гърба на Жан-Марк. Студено беше в тази стая. Той завъртя до край ключа на електрическия радиатор. После пусна грамофона и намали тона, докато звукът стана като фон: Третата симфония на Бетовен. След минута прозвуча гласът на Жилбер:

— Ти не ми каза защо Валери не дойде с нас в Лувъра?

— Беше уморена — измърмори Жан-Марк.

Няма все пак да му разкрие, че бе излъгал Валери, за да може да излезе само с него!

— Виж ти! — каза Жилбер. — Това рядко й се случва.

Жан-Марк затвори очи, преструвайки се, че слуша музиката. Сърцето му биеше ускорено. Ами ако Жилбер реши един ден да заговори пред Валери за това нощно посещение в Лувъра… Не, момчето беше толкова проницателно, че нямаше да направи тази глупост. Без да е осведомено, то предугаждаше всичко! Изслушаха и двете страни на плочата. После Жилбер каза:

— Време е да си вървя. Кога ще те видя пак?

— В понеделник на урока.

— Не може ли преди това?

— Не. Да приготвиш упражненията по тригонометрия, които ти посочих.

— Да, да, бъди спокоен! — измърмори Жилбер. Жан-Марк слезе с него на улицата. Жилбер спря едно такси. Преди да влезе в колата, той прошепна:

— Благодаря, Жан-Марк… Благодаря ти за тази вечер… Благодаря за твоето приятелство. Ти и аз — това е прекрасно!

Вратата изтрака. Таксито се отдалечи. И след като изчезна, Жан-Марк стоя дълго на тротоара, изпълнен с необяснима радост. Тъй като беше още сравнително рано, той реши да отиде до „Бигарад“, за да види дали Валери е още в компанията.

* * *

— Тук е — каза Карол. — Голямата врата, веднага след антикварната…

Рихард спря колата си до тротоара, скочи от мястото си, отвори дясната вратичка и помогна на Карол да слезе. Застана пред нея вцепенено, тромаво, загледал я право в очите. Тя се усмихна и му подаде ръка:

— Е, хайде, довиждане, Рихард! Вечерята беше много симпатична.

— Мога ли да ви телефонирам скоро, за да направим друга, също така симпатична вечеря? — попита той.

Тя отново почувствува как нахлува в нея дрезгавото трептене на този глас и си помисли за някакво подземие, за някакъв тъмен кладенец с вода на дъното. Овладявайки вълнението си, тя иронично сви очи и прошепна:

— С вашите приятели, които се бяха отказали?

— Не съжалявайте за тях: те са много скучни хора!

Тя натисна звънеца, вратата се отвори автоматично.

— Ксавие се връща вдругиден — каза тя.

— А когато е тук, никога ли не излизате без него?

— Това още не ми се е случвало!

— В такъв случай трябва да се опита. Непременно! И бързо! Ще ви телефонирам вдругиден.

— По-добре след три дни.

Той се поклони почтително. Карол се раздели с него малко потисната. Външната врата се затвори след нея. Тя прекоси с бързи крачки павирания двор, в който на трите страни автомобили спяха под лунната светлина. Каква странна вечер! Рядко бе чувствувала, че я водят, че я превъзхождат до такава степен. За първи път не тя водеше играта. Дори не знаеше къде се намира. Вратите на асансьора се затвориха зад нея. Тя машинално натисна копчето на втория етаж. По време на яденето (хайвер, студено пиле, шампанско и никаква прислуга) той я бе разпитвал за нея, за съпруга й, за Ксавие. Разбира се, тя трябваше да лъже, за да украси истината. Между нея и Ксавие имало голяма любов, която свършвала; колкото до Филип, той бил сурово и грубо същество, с което тя била в процес на развод, макар че го уважавала много и продължавала да живее под един покрив с него; но раздялата щяла да стане скоро; вследствие на тия сантиментални разочарования тя била обзета от тъга, от хроническа мъка, която криела от света под една привидна веселост. Рихард я слушаше внимателно и изглеждаше, че й вярва. Все пак нито за миг не я бе докоснал. Дори след вечерята, седнал с нея на дивана срещу запалената камина, той не бе направил нито един неуместен жест, не бе казал нито една обвързваща дума. До края се бе държал възхитително и коректно. Много коректно. Можеше ли тя да му се сърди за тази въздържаност? Стигнала до втория етаж, тя извади ключа от чантата си и тихо отвори вратата. В известни случаи препаленото уважение води до неуважение. Тя се чувствуваше едновременно засегната и поласкана, издигната много високо и глупаво измамена, разгневена, че не знаеше какво трябва да мисли за този човек, нито пък какво можеше да мисли този човек за нея. В единадесет часа говореха за Германия, за детството на Рихард, за красотите на Черна гора… Той го правеше нарочно! Ще не ще, тя трябваше да пее със същия глас; „Късно е. Трябва да си вървя. Да, да…“ Колко беше хубав с грубата си глава, с ледения си поглед, със силната си усмивка! Тя би искала да има сили да не го вижда повече. Ако телефонира след три дни, ще каже не. Светлината бликаше от малък полилей от венецианско стъкло. Фина кухненска миризма още лъхаше във вестибюла. Кога най-сетне Агнес ще се научи да затваря вратата на коридора? Наистина се е отпуснала в работата си! Да я оправя ли? Но какво ме засяга? Тази къща съвсем не е моя къща! Все пак поведението на Рихард е необяснимо! Човек не може да се държи така с една жена, която е поканил на вечеря тет-а-тет… Раздразнена, тя свали коженото си палто. Стресна я шум, идващ от кабинета. Тя не би трябвало да се съмнява: Филип още не спеше! Той може би дори я чакаше. Жалък тип! Вратата се отвори. Той се появи на прага в домашен тъмносин халат, със златистожълт шал около врата, с книга в ръка. Какво означаваше това облекло, неподходящо за възрастта му? „Честна дума, за да ме съблазни!“ — помисли си тя в проблясък на злорадство.

— Рано се прибираш! — каза той.

— Да, бях малко уморена. Толкова съм жадна!

Той се засуети: уиски, вода, лед, чаши. За миг донесе всичко, приготви всичко върху ниската масичка в салона. Докато той наливаше питието, Карол го наблюдаваше с по-голямо внимание и го намираше трогателен в любезността му. Желанието да бъде добра се пораждаше в нея и се предаваше от ума в плътта й. Отправи усмивка към тоя раболепен просяк, благодари му, попита го какво чете в момента, не чу отговора му и пак се усмихна. В същото време я обзе странното чувство да отмъсти на Рихард. Филип й подаде приготвената чаша. Погледите им се срещнаха. Мълчаливо я молеше. Той беше толкова ясен, безпомощен и обикновен, докато Рихард беше млад, снажен и загадъчен. Тя го мразеше, но все пак имаше желание да му даде милостиня. За да достигне границите на своята собствена снизходителност. За да отмъсти на другия. За да не остане с впечатлението, че е претърпяла поражение. Тя вложи цялото си очарование в същата меланхолична усмивка, в същия влюбен поглед, които не бяха разчувствували Рихард, и каза полугласно:

— Хайде да пием в моята стая!

Той се изправи пред нея и дълго я гледа, скован от вълнение, сякаш още не смееше да повярва на успеха си. С изненада, с досада тя видя две малки сълзи да блестят в очите му.

— Е, хайде! Ела! — каза тя.