Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (15)

XV

Като влезе в апартамента, Франсоаз намери целия екип на работа: Даниел притискаше по стената валяк, напоен с нежна светложълта боя, Жан-Марк боядисваше бойлера в сребрист цвят, Дани и Лоран баданосваха в бяло рамките на вратите, а Никола̀, покачен на стълба, добоядисваше корнизите.

— Доста сте напреднали! — каза Франсоаз.

Тя навлече една стара жилетка на Александър, изпоцапана с боя, и взе четка, за да им помага.

— Е? — попита Даниел. — Видя ли татко?

— Да.

— Какво каза?

— Писмото на собственика, изглежда, е съвсем както трябва. Ние можем да спим спокойно. Но има нещо друго: съобщи ми, че, щели с Карол да се развеждат!

Всички спряха да боядисват.

— Това пък какво е!? — прошепна Даниел.

— Какво? Нима се учудваш? — каза Никола̀.

Даниел повдигна рамене.

— Всъщност не чак толкова! Как изглеждаше, като ти сервира това?

— Много спокоен, много студен — отвърна Франсоаз.

— Значи не му пука!

— Нямаше да му пука преди една-две години. Но в последно време според мен не може да живее без нея!

— Значи тя ще да е поискала развода?

— Положително! — каза Франсоаз.

Като потопи четката си в една кутия с бяла боя, тя клекна и започна да боядисва цокъла. Жан-Марк още не бе казал нито дума. Тя се запита какво ли изпитва той при мисълта за тази раздяла. Облекчение, отвращение или безразличие? Сега, когато беше толкова влюбен във Валери, че искаше да се ожени за нея, за него навярно Карол не е вече привлекателна.

— А ти какво му каза? — попита Даниел, като започна отново да влачи валяка по стената.

— Какво искаш да му кажа? — измънка Франсоаз. — От изненада не можах да кажа нито дума! А пък той, знаеш, гледаше колкото се може по-скоро да ме отпрати…

— Така! Не бих искала да бъда на твое място! — провикна се Дани. — Много деликатно положение! Това, което не мога да разбера, е, че те онзи ден на вечерята имаха вид, като че ли много добре се разбират! Вярваш ли, че те вече са били взели това решение?

— Ха, разбира се! — каза Даниел. — Всичко трябва да е било уговорено! Но това, драга моя, е стилът на фамилията! Кога ще си отиде?

— Не знам — отговори Франсоаз.

— Не ми се иска да мисля, че няма вече да я виждам вкъщи — въздъхна Даниел. — Обичах я все пак въпреки недостатъците й!

— Вярно! — потвърди Никола̀, слизайки от стълбата. — Рядко съм виждал такава секси жена!

Франсоаз си помисли за Жан-Марк и го сряза строго:

— Говориш глупости!

— Какво! — изръмжа Никола̀. — Нямам ли право да считам, че мащехата ти е сексапилна? А и не само това! Общителна, забавна, съвсем…

— Тя беше олицетворение на лицемерието! — извика Франсоаз. — Тя мразеше всички ни!

— Значи ти, Франсоаз, считаш, че този развод е добре дошъл? — попита Даниел.

— Разбира се!

— И все пак ти самата твърдеше, че татко ще бъде нещастен!

— В началото! Но постепенно ще разбере, че това е най-хубавото, което е могло да му се случи!

Даниел плъзна валяка от горе до долу на стената с гъвкаво движение на китката си, млясна с уста, за да изрази задоволството си, и каза:

— Слушай, Франсоаз, сега ние ще трябва да ходим по-често при татко, за да не се чувствува толкова самотен!

Франсоаз се усмихна: само ако не познаваш баща си, можеш да си въобразяваш така, че в компания с децата си той ще се утешава заради провала си в брака. Никола̀, който бе завършил белосването на корнизите, влачеше стълбата към съседната стая. Лоран го следваше.

— Какво ще правите! — попита Франсоаз.

— Ще поправяме тук-таме! — отвърна Никола̀.

След малко тя ги чу да пеят на два гласа „Песента на Софи“.

— Гадно! — изписука Дани. — Млъкнете!

Те запяха по-силно. Даниел примираше от смях. При втория куплет не можа да издържи повече и запя с тях.

— Съседите! — извика Франсоаз. — Хубава слава ще ми излезе в тази къща.

Най-после гласовете им стихнаха.

Франсоаз бе трогната, че братята й, Дани и Лоран бяха дошли тази неделя следобед, за да й помагат при боядисването на апартамента. Благодарение на тях всичко можеше да бъде готово до завръщането на Александър. От заминаването му досега тя бе получила от него само една пощенска картичка от Москва, изобразяваща храма „Василий Блажени“. С химикалка бе написано:

Прекрасно пътуване. Нямам време всичко да видя. Колко жалко! До скоро виждане. Целувки.

Александър

Този лаконизъм я ужасяваше. Нямаше ли какво друго да й каже? Ако не беше това преместване, тя щеше да бъде още по-тъжна. Обзета от грижите по настаняването, тя не искаше да мисли за нищо друго, освен за момента, в който Александър ще прекрачи прага на апартамента им. В тази нова обстановка ги очакваше много щастлив живот. Александър никога не е знаел какво значи „да си имаш дом“. След като прекара няколко минути в кабинета си, той не ще иска да излезе от него. Край на дългото застояване в бистрата, за да пише! Никола̀ също ще си има кът за работа. А тя в стаята си може да си чука на машината, без да бъде обезпокоявана, нито пък да безпокои някого. Ще трябва непременно да се даде гощавка по случай настаняването им тук. Тя вече съставяше мислено списъка на поканените. Разбира се, най-напред доброволните работници. Спомни си, че на улица „Бак“ сама бе извършила всичко! Наистина там помещението бе малко. С поглед обходи сегашното си жилище, боядисано в бледи тонове. Антрето, голямата стая и спалнята бяха в ясножълт цвят, кабинетът — в светлокафяво. В момента преди боядисването тя си бе спомнила съветите на леля Маду: „Не трябва да се мисли, че така наречените тъмни бои помрачават къщата. Ако ги подбереш добре и ги освежиш тук-там с някоя светла линия, ще получиш един блестящ и оригинален ефект“. Наистина боята, размазана от неопитни ръце, не беше навсякъде напластена равномерно: таваните бяха само почистени от праха; но всичко това трябваше да се огледа съвсем отблизо, за да се открият тия несъвършенства. Дани, облечена в стар панталон и вълнена блуза, размаха една полупроскубана четка и каза:

— Свърших, за щастие! Боята не ме иска вече!

После, като се приближи до Франсоаз, тя въздъхна:

— Колко хубаво ще бъде в твоя дом!

— Да — каза Жан-Марк. — Много удачно избра тези тъмни цветове! Белите тавани ще подчертаят красотата им. Видя ли какво направих с бойлера? Не е вече отоплителен уред, а бижутерско изделие, най-хубавото украшение в тоя дом!

Сребърен прах се беше полепил като запетайки по челото и ръцете му. Той се смееше. Франсоаз реши, че разводът между баща му и Карол съвсем не го засяга и започна да диша по-свободно. Фактът, че Филип е намерил сили да се разведе с Карол, я изпълваше с радост. Мислеше си, че това е така не поради утоляването на омразата й към мащехата, а от чувство на уважение към баща й. Тя започваше да вижда едно нормално бъдеще за него и за цялото семейство. Ще се ожени отново може би. Всяка друга жена ще го направи по-щастлив, отколкото Карол.

При тях отидоха Никола̀ и Лоран, изпоцапани с боя като индианци по време на война.

— Като че ли съм боядисвал тавана на Сикстинската капела — каза Лоран. — Много мръсна работа!

Тъй като бе около седем часът, екипът се прехвърли в кухнята, за да се измие и утоли жаждата си. Подаваха си от ръка в ръка почернелия сапун и бутилката с плодов сок. Никола̀ и Даниел бяха отворили една бутилка с червено вино и я пресушаваха, като се чукаха при всяка чаша. Позвъни се.

— Трябва да е Жилбер — каза Жан-Марк. — Бях му казал да мине да ме вземе.

Никола̀ изтича да отвори и се върна с едно момче, слабо и русо, с нежни черти, с нещо сребристо и крехко в израза на лицето. След като го представи, Жан-Марк каза:

— Преди десет минути щеше да ни видиш в бои от главата до петите!

— Ако знаех, щях да дойда да ви помагам! — каза Жилбер.

— Но може би е вече много късно?

— Много късно? — каза Никола̀ с комично възмущение.

— Не се ли вижда, че всичко сме свършили?

Франсоаз разведе Жилбер из помещенията. Той се възхити на всичко с голяма любезност. После, върнал се в кухнята, погледна към Жан-Марк въпросително.

— Да, трябва да тръгваме — каза Жан-Марк.

Франсоаз се опита да ги задържи. Но те много бързаха за някакъв сензационен филм от 1925 година в един киноклуб.

След малко Даниел и Дани се разтревожиха, че са закъснели, трябвало да се приберат вкъщи, защото родителите на Дани щели да вечерят навън и нямало кой да гледа Кристин. Лоран, какъвто си беше благороден и тромав, накрая склони да прекара вечерта вкъщи със сестра си и зет си: ще гледат телевизия или, ако програмата е скучна, ще играят на карти.

Изведнъж Франсоаз се намери сама с Никола̀ сред тишината и безредието. Тя изми чашите, нареди ги в бюфета. „Логично — мислеше си тя, — би трябвало да се боядисат кухнята и банята“. Но тези две помещения можеха да се боядисат само с блажна боя и разходът би надминал сумата, която тя си бе определила. Само за стаята, кабинета и всекидневната тя трябваше да похарчи шестстотин франка за материали.

— В кухнята е достатъчно може би само да се измият стените — каза тя.

— Луда ли си? — извика Никола̀. — Ще останат петна навред. Много си е добре така твоята кухня: има старинен вид! А освен това, като я огледаш, поне си даваш сметка от контраста за работата, която е извършена в останалата част на апартамента!

— По-добре кажи, че много те мързи!

— Има и нещо такова! — призна той тържествено.

За вечеря Франсоаз приготви яйца с шунка и картофена салата. Седнаха един срещу друг в кухнята сред сандъци, купища чинии и парчета вестници. Никола̀ яде с апетит и изхруска един ментов бонбон за десерт. После запали цигара. Пушеше, като се клатушкаше по навик назад-напред, без да държи сметка за скърцането на стола. Тази чисто мъжка мания често вбесяваше Франсоаз, като гледаше да правят така и братята й. Какво удоволствие изпитваха момчетата, като се клатушкаха по този начин? Не беше ли спомен от далечното минало, когато са се люлеели на кончета?

— Столът, Никола̀! — каза тя с упрек.

— Какво столът? Ако се счупи, ще го поправя!

— Като другия!

— О, добре де!

Франсоаз разтреби масата и се върна във всекидневната. Носачите бяха разхвърлили мебелите навред. Трябваше поне малко да ги подреди, за да види кое къде трябва да бъде. Тя се прегърби и се опита да плъзне един скрин по неравния под.

— Чакай! — каза Никола̀. — Не можеш сама.

Двамата хванаха скрина и го пренесоха в стаята. Франсоаз гледаше това небръснато лице пред себе си и й се искаше да се засмее. Боя по косите. Закърпена риза. Измачкан панталон, колан със златиста катарама.

— Да знаеш само какъв вид имаш! — поде тя.

— Ами ти? Не си ли се погледнала?

Тя хвърли поглед във величественото огледало с тежка позлатена рамка, окачено над камината, и едва се позна: разчорлена, с лъскав нос, със старата кестенява жилетка на Александър, която се развяваше около нея и стигаше чак до коленете й.

— Наистина! Отвратителна съм!

— Не толкова де! Не толкова! — каза Никола̀.

И той се зае отново да пренася с два пъти по-голяма енергия. След час всичко бе на място. Франсоаз вдигна постланите по пода вестници и декорът блесна в окончателния си вид, просторен и гол. Събрани в единственото помещение на улица „Бак“, същите тия мебели бяха достатъчни да създадат там интимна атмосфера; тук те плуваха, чужди, немощни и смешни. Голямата руска картина със синьото небе и златното жито беше съвсем очевидно много малка за площта, която трябваше да украсява — стената между бялата врата и сребърния бойлер; бюрото в стил Луи XVI от леля Маду чезнеше със своите фини инкрустации и нежни бронзови украси сред пустинята в ясножълт цвят; свещникът с усукан крак и опушен пергаментов абажур, негърската глава от желязно дърво, широкият диван легло, покрит със зелено шотландско одеяло — всичко, което в другия апартамент минаваше незабелязано, тук дразнеше вкуса. Изведнъж на Франсоаз й се стори, че тази мебелировка, с която в края на краищата бе свикнала и към която дори се бе привързала, беше дърво без стойност.

— Наистина ли ти харесва тук? — попита тя, като се обърна към Никола̀.

— Дали ми харесва? Сензационно!

— Не се ли плашиш, че е доста голям?

— Щастие е, че е голям! Иначе защо трябваше да се преместваме?

Той тръгна от стая в стая, а тя крачеше след него, размахала ръце.

— Много малко мебели имаме! — добави тя. — Трябват три пъти повече!

— Не намирам! Ако имаше повече мебели, нямаше да можеш да се обърнеш!

Тя се усмихна.

— А освен това — продължи той, като блъсна една врата — ела да видиш моята стая! Как искаш да критикувам, щом имам такава стая?

Под острата светлина на електрическата крушка, която висеше от тавана, тесният нар с проядени от мишките ъгли, плоският като палачинка дюшек и сандъкът, служещ за нощна масичка, изглеждаха на Франсоаз още по-мизерни. Никола̀ сам бе боядисал стаята си в светлозелено.

— Знаеш ли — каза Франсоаз, — не е много весела боята?

— Обожавам зелените площи! — каза той, като се засмя.

Нямаше пердета на прозореца. Всъщност никъде още не бяха поставили пердета. Тия от улица „Бак“ бяха много къси. Щяха ли един ден да имат толкова пари, че да поръчат нови? Франсоаз поиска да затвори капаците. Те бяха железни, с ръждясали панти и мъчно се отваряха и затваряха. Ръцете й се изпотиха. Прищипа си пръста и нададе вик.

— Остави на мен! — каза Никола̀.

Докато той затваряше капаците, тя влезе в кабинета на Александър. И там всичко й се стори бедно и тъжно. Видя със съжаление, че за да си нареди книгите, има само две отвратителни лавици с метални подпори, а за работа — една байцвана дървена маса. Пръстът все повече я болеше. Краката й отмаляваха. Чу, че Никола̀ идва и каза, като поклащаше глава:

— Ах, обезкуражена съм!

— Защо?

— Не знам…

— Защото Александър скитори? Ще изпадне във възторг, като види всичко това!

— Вярваш ли? — извика тя, като отправи към него сияещ поглед.

Вместо да отговори, той излезе, вдигнал нагоре и размахал наляво и надясно ръце, като щракаше с пръсти. После започна да се кълчи, сякаш се подчиняваше на ритъма на някакъв вътрешен там-там.

— Облечи се! — каза той. — Ще те заведа в едно екстра нощно заведение!

— Не — каза тя.

— Защо? Неприятно ли ще ти бъде да излезеш с мен?

— Съвсем не!

— Или защото не обичаш да танцуваш?

— Да допуснем, че е заради това!

— Защото винаги си танцувала с жалки риби! Аз танцувам хубаво!

— Зная.

Той сложи ръка върху рамото й:

— Слушай, Франсоаз, трябва да се измъкнеш от твоите мебели, от твоите бои! Ако не искаш да танцуваме, хайде на кино! Дават страшен каубойски филм в „Шанз-Елизе“. Каня те.

— В „Шанз-Елизе“? — попита тя. — Скъпо е.

— Аз съм паралия! Погледни!

Той извади от джоба си една банкнота от петдесет франка и я потърка по носа на Франсоаз.

— Откъде ги имаш? — попита тя.

— Спечелени с пот на челото, като подложих вчера мутрата си за рекламни снимки. Поколението на гроздовия сок! Красота, здраве, благоденствие!… Но това е само началото. Идната седмица ще позирам за един фотороман. Страшно добре се плаща тая работа! Откриха ме у Клебер Бодри. Изглежда, че съм тип на млад романтичен герой! Ще ме видят по страниците на „Нежен поглед“.

— Няма да правиш това, Никола̀! — каза Франсоаз, внезапно разтревожена.

— Защо не?

Тя го погледна прямо в очите:

— Защото… защото е недостойно за тебе.

Настъпи мълчание.

— Недостойно за мене? — повтори тихо Никола̀.

— Лицето му стана сериозно. Очите му потъмняха, сякаш бе съсредоточил цялото си внимание вътре в себе си. След дълго мълчание той каза:

— Значи ще отидем на кино?

Тя прие. Всеки изтича в стаята си, за да се преоблече. Франсоаз се приготви първа.

— Не бързаш ли? — извика тя през вратата на Никола̀.

— Ето! Ето! — отвърна провлачен глас.

И се появи един манекен: риза на хиляди райета, сако и панталон от черно кадифе и боти с катарами.

— Много си шик! — каза тя.

— Как? Нима не знаеш този костюм? — измърмори той с небрежен тон. — Купих го от един приятел.

После разгледа Франсоаз с надменна съсредоточеност. Тя се завъртя на токовете си, за да подчертае синята си рокля с ажурни басти. Той мълчеше, като я оглеждаше критично. Най-накрая каза:

— Защо не си облече лилавата жилетка и шотландската пола?

— Така не съм ли добре?

— Добре си. Но с жилетката и полата си екстра!

— Добре! Добре! Да не спорим по това!

Тя отиде в стаята си. Когато се върна облечена, както той искаше, Никола̀ каза:

— Сега си прекрасна! Знаеш ли, ако не беше жена на Александър, щях да те ухажвам!

— Голям хитрец си! — отвърна тя, като избухна в смях. — Впрочем не си мой тип!

Като затваряше зад себе си вратата на апартамента, тя изпита странно чувство на собственост, на благоденствие и на почтеност. Това чувство бързо се изпари, защото Никола̀ я повлече по стълбите, като кряскаше:

— Тичай, за бога! Всичко ще пропуснем!

На улицата ги изненада пороен дъжд, но те продължиха да тичат чак до спирка „Боазиер“ на метрото. Влакът пристигна в момента, когато преминаха вратата на перона. Във вагона Франсоаз се отпусна запъхтяна върху пейката. Той остана прав до нея, като дишаше учестено и се усмихваше.

Когато излязоха отново навън, на авеню „Шанз-Елизе“ все още валеше. Пред вратата на киното под черна броня от трептящи чадъри имаше опашка. Последното представление започваше след десет минути. Те хладнокръвно застанаха на края на опашката. Никола̀ се доближи до Франсоаз, смъкна дъждобрана си и наметна своята и нейната глава.

— Ти хубаво тичаш — каза той. — Не ми се вярваше.

— Защо?

— Защото нямаш такъв вид… Ето! Хората излизат! Виж какви физиономии правят. Може би филмът не е хубав! Да попитаме?

— Какъвто и да е, много е късно, за да ходим другаде — каза Франсоаз.

Дъждът се засили.

— Ако стана прочут актьор, няма да правим опашка — каза Никола̀.

Искаше й се да му възрази шеговито, но си каза, че в света на киното и театъра най-големите успехи не са могли да бъдат предвидени и замълча. Никола̀ на първо място в афишите, Никола̀ — жънещ успехи, Никола̀ диктатор на модата за ентусиазираната младеж? Защо не? Опашката тръгна. Една дълга човешка верига шляпаше в локвите. На пет-шест редици пред Никола̀ едно момче се обръщаше към Франсоаз. Никола̀ го поздрави с небрежен жест.

— Това е Камюзо — каза той. — Един приятел от курса. Любопитен до немай-къде. Влязла си му в очите. Утре сигурно ще ме пита отдавна ли ходя с теб. Като му кажа, че си ми мащеха, няма никога да повярва! Ще трябва да се обзалагам с него, да!…

* * *

Брадати колонисти със светли очи слизаха от конете и започваха да приготвят бивак на върха на едно скалисто било. Огънят пламна под котлетата, една китара засвири под сурдинка. Никола̀ обърна глава към Франсоаз, която като че ли беше хипнотизирана от екрана. В смътната светлина от прожекционния апарат тя му се видя по-красива и по-загадъчна, отколкото обикновено. Никога досега не бе забелязал суровата чистота на нейния профил. Може би защото за първи път я гледаше с очи на мъж. В отсъствието на Александър тя му бе станала по-близка. Сега имаше чувството, че са една двойка с нея. Припомни си думите на баща си: „Франсоаз трябва да я опознаеш по-отблизо, за да я оцениш напълно… Най-мъдрите привидно жени са най-изумителните в интимността…“ В навечерието на заминаването си за Москва той му бе казал още: „Поверявам ти Франсоаз!“ Но очите му казваха: „Давам ти я!“ В това Никола̀ беше уверен. Ако стигнеше докрай с нея, Александър нямаше да се разсърди. Това необикновено положение трябваше да го подтикне към дързост. Но в момента той беше само объркан. Внимателно протегна дясната си ръка върху облегалото на съседния стол. После малко по малко плъзна ръката си към рамото на Франсоаз. Увлечена във филма, тя не мръдна. Никола̀ също стоеше неподвижен. С върха на пръстите си, които висяха, той почувствува топлото излъчване на една непозната плът. И не смееше да отиде по-далеч. Каза си, че дори тя да не беше жена на Александър, той би се двоумил дали да продължи. Едно момиче като Франсоаз не е за забавление в леглото, а за другар в живота. Навярно тя бе единственото същество в света, достойно за уважение. Обзе го неприятен страх при мисълта, че може да я обиди, да й направи лошо впечатление. Беше готов, на каквато и да е мръсотия, но не и на такава. Далеч от мислите, които занимаваха Никола̀ в тъмнината, тя продължаваше да гледа в екрана. Един колонист с пушка в ръка бдеше под лунната светлина, за да спят спокойно другарите му. Нищо не предсказваше приближаването на индианците. А всъщност те пълзяха като червен в мрака. Никола̀ бавно прибра ръката си. Човекът на пост падна заклан. Другите, събудени внезапно, откриват огън срещу нападателите. Ожесточението на битката освобождава Никола̀ от чувството на тревожен страх. За него опасността беше преминала. Той се отдръпна от Франсоаз.

— Страшно! — каза тя. — Какво правят?… Погледни!

И от вълнение тя му стисна ръката. Той отвърна на това докосване. Но нежно, чистосърдечно, без задни мисли. До края на филма той се чувствуваше щастлив и уверен в тяхното приятелство.