Робърт Хауърд
Скъпоценностите на Гвалур (5)

4. Зъбите на Гвалур

Гняв и недоумение объркваха ума на Конан. Не знаеше нито как да търси Мюриела, нито как да открие Зъбите на Гвалур. Единствената мисъл, която му дойде на ум, бе да последва жреците. Може би щеше да му хрумне нещо при скривалището на съкровището. Шансът за това беше малък, но по-добър, отколкото да се мотае безцелно из двореца.

Хукна през голямата сенчеста зала, водеща към портала, очаквайки криещите се сенки да оживеят зад него с разкъсващи зъби и нокти. Но само бързото биене на сърцето му го съпровождаше под лунната светлина.

В подножието на широките стъпала той се огледа под ярката луна, за да види някакъв знак, който да му покаже в коя посока да поеме. И го откри: цветовете по моравата му показаха къде някоя ръка или дреха се бе докоснала до разцъфнал клон. Тревата бе утъпкана от тежки стъпки. За Конан, който бе преследвал вълци по родните си хълмове, не беше трудно да проследи пътя на кешанските жреци.

Той водеше извън двореца, през екзотичните храсти, чиито бледи цветове бяха разперили грейналите си листа; през зелените сплетени храсти, които сипеха цветовете си и при най-леко докосване. Най-накрая стигна до масивна скала, щръкнала като огромен замък, който обаче оставаше почти скрит от сплетените клони на дърветата. Очевидно бъбривият жрец от Кешия бе сгрешил, когато бе казал, че Зъбите на Гвалур са скрити в двореца. Този път водеше далеч от двореца, където бе изчезнала Мюриела, но Конан все повече се убеждаваше, че всяка част от долината е свързана с този дворец чрез подземни тунели.

Наведен към дълбоките кадифеночерни сенки на храстите, той огледа внимателно една скална издатина, добре очертана на лунната светлина. Беше покрита със странни, гротескни фрески, изобразяващи мъж, животни и полуживотински същества, които сигурно бяха богове или дяволи. Стилът на това изкуство се различаваше поразително от останалите изображения в долината и Конан се замисли дали то не представлява различна ера или раса — останки от едно забравено време, много преди хората от Алкмерон да са открили тази долина и да са се заселили в нея.

Огромна врата зееше отворена в стръмната скала. Гигантска драконовска глава бе гравирана около нея и отворената врата приличаше на зейналата уста на чудовището. Самата врата бе от гравиран бронз и сигурно тежеше няколко тона. Не се виждаше ключалка, но редица резета стърчаха от ръба на масивния портал, докато беше отворен. Те показаха на Конан, че съществува система за заключване и отключване — система, несъмнено известна само на кешанските жреци.

Следата доказваше, че Горулга и последователите му са минали през тази врата. Но Конан се поколеба. Ако изчакаше появяването им, вратата можеше да се захлопне под носа му. Твърде възможно беше да не успее да разгадае тайната на отключването. От друга страна, ако ги последваше вътре, можеше да се окаже заключен в пещерата.

Забравил всякаква предпазливост, в един момент той се плъзна през огромния портал. Някъде в пещерата бяха жреците, Зъбите на Гвалур, а може би и някаква следа за съдбата на Мюриела. Личният риск никога не го спираше да следва целта си.

Луната осветяваше няколко ярда от тунела, в който се озова. Някъде пред себе си видя неясна светлина и чу ехото на странно пеене. Жреците не бяха чак толкова далеч пред него, кепето си бе помислил. Тунелът се вливаше в широка стая, където не проникваше лунна светлина. Бе празна пещера с неголеми размери, но с висок сводест покрив, блещукащ с фосфоресцираща украса, която бе нещо обичайно за тази част от света. Тя създаваше призрачен полумрак, в който той видя животинско изображение, наведено над гробница, както и черните отверстия на шест-седем тунела, излизащи от стаята. В най-широкия от тях — онзи зад клекналото изображение, обърнато към входа — той зърна трепкащите фенери и чу, че пеенето се усилва.

Тръгна безразсъдно натам и зърна пещера, по-голяма от първата. Тук светлината на фенерите падаше върху голям олтар и върху безсрамно и отвратително божество, клекнало над него като крастава жаба. Горулга и десетте му последователи бяха коленичили пред това отвратително божество, биеха глави в земята и припяваха монотонно. Конан разбра защо са напредвали толкова бавно. Очевидно пътят към тайната гробница на Зъбите бе сложен и дълъг ритуал.

Не можеше да си намери място, изпаднал в нервно нетърпение преди пеенето и поклоните да свършат. Най-накрая жреците станаха и влязоха в тунела, зейнал зад идола. Фенерите се изгубиха в мрачния свод и той бързо ги последва. Плъзна се в сенките като прилеп, а черните жреци бяха напълно погълнати от церемониалното си мърморене. Очевидно изобщо не бяха забелязали отсъствието на Гварунга.

Излязоха в огромна пещера, чиито стени се виеха нагоре като в амфитеатър. Започнаха отново молебствието си пред олтар, още по-голям от предишните, а богът му беше най-отблъскващ от всички досега.

Конан се наведе в черното отверстие на тунела, загледан в стените, отразяващи зловещия блясък на фенерите. Видя каменна стълба, виеща се над тях от тераса на тераса в галериите; покривът се губеше в мрака.

Нечовешки глас се чу високо над тях. Той подскочи буйно, а пеенето секна, тъй като коленичилите чернокожи надигнаха глави. Те замръзнаха на място и лицата им се вдигнаха нагоре, смъртно бледни, втренчени във внезапния блясък от странна светлина, който грейна ослепително под сводестия покрив и после пламна с пулсиращ пламък. Пламъкът освети галерията и от устата на върховния жрец се надигна вик. Последователите му го подеха с треперещи гласове. В светкавицата, която се появи толкова зрелищно над тях, се извиси слаба бяла фигура, обагрена с копринен блясък и сияние на злато и скъпоценни камъни. После блясъкът премина в тлеещо пулсиране, в което нищо не се различаваше ясно, а слабата фигура се превърна светло петно от слонова кост.

— Йелая! — изкрещя Горулга. — Защо ни последва? Какво желаеш?

Странен нечовешки глас се изтърколи откъм покрива, ехото му отекна в сводовете, а от това той се усили и се промени до неузнаваемост:

— Беди за неверниците! Беди за фалшивите деца на Кешия! Проклятие за онези, които отричат божеството си!

Вик на ужас се надигна от жреците. На светлината на фенерите Горулга приличаше на вцепенен лешояд.

— Не разбирам! — заекна той. — Ние вярваме. В стаята на оракула ти ни каза…

— Не обръщайте внимание на онова, което сте чули в стаята на оракула! — изтърколи се отново ужасният глас, усилен, сякаш бяха безброй гласове, издигнати се в гръмотевично предупреждение. — Пазете се от фалшиви пророци и фалшиви богове! Демон, маскиран като мен, ви говори в двореца и ви даде фалшиво пророчество. Сега слушайте и се подчинете, защото само аз съм истинската богиня и ви предлагам възможност да се спасите от участта си! Вземете Зъбите на Гвалур от гробницата, където те лежат от незапомнени времена. Алкмерон вече не е свещен, защото бе осквернен от богохулниците. Предайте Зъбите на Гвалур в ръцете на Тутмекри, стигиеца, за да ги постави в светилището на Дагон и Деркето. Само това може да спаси Кешия от кроежите на демоните на нощта. Вземете Зъбите на Гвалур и незабавно се върнете в Кешия. Там предайте скъпоценностите на Тутмекри, заловете чуждестранния демон Конан и го одерете жив на големия площад!

Бърборейки уплашено и водени от Горулга, жреците се заблъскаха към вратата, която се отвори зад животинския бог. Сблъскаха се и диво изкрещяха. Фенерите осветиха гърчещи се черни тела. Хвърлиха се напред и тропотът на бягащите им крака заглъхна в тунела.

Конан не ги последва. Той бе обзет от бясно желание да разбере истината за тази фантастична история. Това ли беше истинската Йелая, както му подсказваше студената пот по ръцете му, или бе Мюриела, останала си една вечна предателка?

Преди и последният фенер да изчезне в черния тунел, той скочи яростно върху каменната стълба. Синият блясък замираше, но той все още различаваше фигурата, застинала неподвижно в галерията. Кръвта му замръзна, докато я приближаваше, но той продължи с вдигнат меч и се извиси над тайнственото лежащо тяло.

— Йелая! — изрева той. — Мъртва от хиляда години! Ха!

От тъмното отверстие на тунела някой замахна към него. Но внезапният тропот на боси крада бързо достигна до ушите на кимериеца, той се извъртя като котка и избегна удара, насочен смъртоносно към гърба му. Той отвърна с яростта на стреснат питон и заби дългото острие на меча си дълбоко в раменете на своя нападател.

Жертвата му, строполена на пода, пъшкаше и хърхореше. Човекът се гърчи няколко секунди и започна да се вцепенява. В изгасващата светлина Конан видя черно тяло и ебонитово лице, зловещо на синкавия блясък. Най-после беше убил Гварунга.

Конан се обърна от трупа към богинята. Ремъци около коленете и гърдите я задържаха права до каменен стълб. Гъстата й коса бе завързана за колоната и държеше главата й изправена. На бледата светлина тези връзки не се виждаха от няколко ярда разстояние.

— Трябва да е дошъл, след като аз слязох в тунела — промърмори Конан. — Сигурно е подозирал, че съм тук, долу. Взел е камата — Конан се наведе, издърпа оръжието от вкочанените пръсти и го премести в своя колан… — и е затворил вратата. После е взел Йелая, за да измами своите събратя-идиоти. Той е крещял преди малко. Гласът му не може да се разпознае при това ехо. И този разрушителен син пламък… стори ми се познат. Това е трик на стигийските жреци. Сигурно Тутмекри го е разкрил на Гварунга.

Човекът лесно е стигнал до пещерата преди спътниците си. Очевидно е бил запознат с плана на пещерите от картите, които дават на жреците. Влязъл е вътре след другите, носейки богинята, последвал е кръговия маршрут през тунелите и стаите, после се е скрил на балкона заедно с товара си, докато Горулга и другите послушници са били заети с безкрайните си ритуали.

Синият блясък избледня, но сега Конан забеляза друга светлина, която се появи от един коридор, отворен в издатината. Някъде в този коридор имаше друго фосфорно поле, защото той разпозна бледото му, но постоянно излъчване. Коридорът водеше в посоката, по която бяха поели жреците, и той реши да тръгне по него, вместо да се спуска в мрака на голямата пещера отдолу. Без съмнение той се свързваше с друга галерия или стая, към която вероятно се бяха запътили жреците. Кимериецът хукна напред, а илюминациите ставаха все по-силни. Започна да различава пода и стените на тунела. Някъде отново дочу монотонното пеене на жреците.

Изведнъж от една врата в лявата стена, окъпана във фосфорен блясък, дочу тихо истерично ридание. Обърна се и погледна през вратата.

Пред него отново изникна стая от твърд камък, не естествена пещера като другите. Сводестият покрив грееше, облян във фосфоресцираща светлина, а стените бяха покрити с фрески от ковано злато.

На гранитен трон от далечната страна, втренчен завинаги в сводестата врата, седеше чудовищният и отвратителен Птеор, богът на пелишите. Бе изкован от месинг, с неестествено огромни органи, отразяващи вулгарността на култа към него. В скута му безпомощна се беше проснала бяла фигура.

Проклет да съм! — промърмори Конан и огледа стаята подозрително, но не видя друг вход или друг обитател. После тръгна безшумно към момичето, чиито слаби рамене се тресяха, а лицето й бе заровено в ръцете. От дебелите обръчи, закачени за ръцете на идола се спускаха тънки златни вериги, обвиващи слабите й китки. Той постави ръка върху голото й рамо, а тя подскочи конвулсивно и вдигна обляното си в сълзи лице.

— Конан! — Мюриела направи конвулсивно усилие да го прегърне, но веригите й попречиха. Той сряза мекото злато съвсем близо до китките й и мрачно изрече:

— Ще трябва да носиш тези гривни, докато намеря длето или пила. Пусни ме, по дяволите! Вие актрисите сте адски емоционални. Какво, все пак, се случи с теб?

Когато се върнах в стаята на оракула — простена тя, — зърнах богинята, легнала върху платформата както когато я видях за пръв път. Извиках ти и хукнах към вратата… После нещо ме сграбчи отзад. Затисна устата ми с ръка и ме понесе през една пролука в стената, после надолу по някакви стълби и през тъмен коридор. Не видях какво ме държи, докато не минахме през голяма метална врата и не влязохме в един тунел, осветен като тази стая.

О, едва не припаднах, като видях! Те не са човешки същества! Те са сиви, космати дяволи, които вървят като хора и ломотят нещо неразбираемо. Стоят тук и като че ли чакат, веднъж ми се стори, че някой се опитва да отвори вратата. Едно от съществата дръпна метален лост и нещо се строполи от другата страна на вратата. После ме понесоха по някакви коридори и каменни стълби до тази стая. Завързаха ме за коленете на този отвратителен идол и си заминаха. О, Конан, кои са те?

— Слугите на Бит-Йакин — изръмжа той. — Намерих един ръкопис, от който научих доста неща, после налетях на няколко фрески, които ми разказаха останалото. Бит-Йакин е бил пелиш, който се е скитал из долината, след като народът на Алкмерон я е напуснал. Открил тялото на принцеса Йелая и разбрал, че от време на време жреците се връщат, за да й правят оброци, защото тя още тогава била почитана като богиня. Той я обявил за оракул и станал гласът на оракула — говорел от нишата, която избил в стената зад платформата от слонова кост. Жреците изобщо не подозирали за това и никога не успели да видят него или слугите му, защото те винаги се криели, когато хората идвали. Бит-Йакин живял и умрял тук, без да бъде разкрит от жреците. Кром знае колко дълго е живял тук, но трябва да са минали векове. Пелишките мъдреци могат да удължават живота до стотици години. Сам съм виждал някои от тях. Защо е живял тук сам и защо се е правил на оракул, никой смъртен не знае. Предполагам, че чрез оракула е пазел града от нашествия, направил го е свещен и никой не е закачал хората му. Той е ял от храната, която жреците носели като оброк за Йелая, а слугите му са яли други неща. Отдавна знам, че под езерото тече подземна река, в която хората от пелишките планини хвърлят мъртъвците си. С помощта на стълби, увиснали над водата, слугите на Бит-Йакин са можели да улавят труповете, които плували по подземната река. Всичко това е записано върху пергамента. Нарисувано е и на фреските по стените.

— Но най-накрая той умрял — продължи Конан след кратка пауза — и слугите му го мумифицирали според инструкциите, които им дал преди смъртта си. После го пъхнали в една скална пещера. За останалото можем да се досетим лесно. Слугите му, които били още по-безсмъртни от него, продължили да живеят тук.

Следващия път, когато върховният жрец дошъл да се съветва с оракула, те вече нямали господар, който да ги възпре, и го разкъсали на парчета. И оттогава все така… до Горулга, никой не е идвал да говори с оракула.

Очевидно е, че са подновявали дрехите и украшенията на богинята, така, както виждали, че го прави Бит-Йакин. Без съмнение съществува запечатана стая, където коприната се пази от изгниване. Облекли са богинята и са я върнали в стаята на оракула, след като Заргеба я е откраднал. И, между другото, са отрязали главата на Заргеба и са я закачили на едно дърво.

Тя потреперя, но в същото време въздъхна облекчено.

— Никога вече няма да водиш битки с него.

— Не и на този свят — съгласи се Конан. — Но, хайде! Гварунга ми провали плановете с откраднатата богиня. Ще последвам жреците и ще се опитам да открадна плячката, след като те я вземат. А ти стой по-близо до мен. Не мога да си изгубя цялото време в грижи за теб.

— Ами слугите на Бит-Йакин? — прошепна страхливо тя.

— Ще трябва да опитаме да се справим и с това — изръмжа той. — Не знам какво са си наумили, но досега не са влизали в открит бой. Да тръгваме.

Хвана я за китката и я изведе от стаята. Докато напредваха по коридора, чуха пеенето на жреците, примесено с приглушено ромолене на вода. Светлината над тях ставаше все по-силна. Озоваха се във висока галерия на голяма пещера, сред странна и фантастична сцена.

Над тях блестеше фосфоресциращият покрив. На сто фута под тях се бе прострял гладкият под на пещерата. От далечната страна този под бе издълбан от дълбок, тесен поток. Спуснал се от непроницаемия мрак, той свистеше през пещерата и пак се губеше в мрака. Видимата му повърхност отразяваше светлината отгоре; кипналите тъмни води сякаш бяха изпъстрени с живи диаманти: смразяващо синьо, зловещо червено, блещукащо зелено — една постоянно променяща цветовете си дъга.

Конан и спътничката му стояха върху една издатина, съединяваща извивката на сводестата стена. От тази издатина се извисяваше естествен каменен мост — една зашеметяваща арка над зейналата яма на пещерата, която стигаше до по-малка издатина отвъд реката. На десет фута под нея друга, по-широка арка, се простираше над пещерата. От двата й края бяха издълбани стълби, съединяващи краищата на литналите във въздуха арки.

Погледът на Конан проследи извивката на арката и се плъзна по издатината, върху която стояха. Зърна проблясък, който не приличаше на зловещата фосфоресцираща светлина в пещерата. Върху скалния отломък срещу тях имаше отвор нагоре в пещерата, през който блещукаха звездите.

Но цялото внимание на варварина бе привлечено от сцената под тях. Жреците бяха достигнали целта си. В далечния ъгъл на пещерата се издигаше каменен олтар, но върху него нямаше идол. Някаква игра на светлината или вдлъбнатина в стената, обаче, оставяше празно място между олтара и абсолютния мрак.

Жреците бяха забили фенерите си в дупки на каменния под, оформящи огнен полукръг пред олтара на разстояние от няколко ярда. И самите жреци седяха в полукръг, до фенерите.

Горулга вдигна високо ръце за призив, наведе се към олтара и извади от него малко месингово сандъче. После внимателно сложи сандъчето отгоре му и повдигна капака. Пред очите на нетърпеливите наблюдатели от високата галерия сякаш лумна жив огън, който запулсира над отвореното сандъче. Сърцето на Конан подскочи и той стисна дръжката на меча си. Зъбите на Гвалур! Съкровището, което щеше да направи собственика си най-богатия човек на света! Направо щеше да му изскочи дъхът.

В този момент… нещо зловещо започна да се случва. Мрак се прокрадна край олтара. Само Зъбите на Гвалур излъчваха петно ужасяваща светлина, която ставаше все по-силна и по-силна. Черните замръзнаха като базалтови статуи, с гигантските си сенки, източени зад тях.

Сега олтарът се къпеше в светлина, а изумените черти на Горулга се очертаваха в остър релеф. После тайнственото пространство зад олтара сякаш избухна в огромна илюминация. Бавно, с пълзяща светлина, от него изплуваха фигури, като сенки на нощта и тишината.

Приличаха на сиви каменни статуи, не, на космати, човекоподобни същества, но с ужасяващи нечовешки черти! Очите им пръскаха студени искри от леден огън. Горулга изкрещя и падна назад тресейки се от безумен ужас.

През олтара се протегна безформена ръка и го сграбчи за гърлото. Крещейки и борейки се, върховният жрец бе извлечен зад олтара; върху него се стовари нечий огромен юмрук и виковете му внезапно секнаха. След това бе захвърлен обратно, върху олтара, а мозъкът му рукна от строшения череп.

И слугите на Бит-Йакин се втурнаха като наводнение от Ада. Втурнаха се върху черните жреци, попарени от ужас.

И настана жестоко клане.

Конан видя черни тела, захвърляни като на шега от ръцете на убийците, срещу чиято ужасна сила и бързина камите и мечовете на жреците бяха безсилни. Видя как вдигат нагоре огромни мъже и как главите им се разбиват върху олтара. Видя пламтящи фенери, сграбчвани от чудовищна ръка и навирани неумолимо в гърлото на агонизиращ нещастник. Видя човек, буквално разкъсан на две, така както се разкъсва пиле. Клането бе кратко и унищожително — като ураган. Когато кървавата, бездънна жестокост свърши, само един нещастник побягна с крясъци назад, по пътя, по който бяха пристигнали жреците. Преследваха го ято окървавени въплъщения на ужаса, протегнали кървавите си ръце към него. Беглецът и преследвачите изчезнаха надолу в черния тунел, после в далечината се чуха затихващи човешки писъци.

Мюриела бе коленичила, сграбчила краката на Конан; лицето й бе притиснато о коляното му, а очите и бяха плътно затворени. Но кимериецът бе възбуден. Погледна към дупката, от която се виждаха звездите, после погледна надолу, към сандъчето, което още блестеше върху кървавия олтар.

— Ще ида да взема това сандъче! — извика той. — Стой тук!

— О, Митра, не! — Примряла от страх, младата жена отчаяно се вкопчи в сандалите му. — Недей! Не ме оставяй!

Стой спокойно и си затваряй устата! — сопна й се той, освобождавайки се от хватката на ръцете й.

С безумна бързина, подскачайки от издатина на издатина, се приземи на пода. Чудовищата ги нямаше. Блясъкът на няколко фенера още пулсираха и потрепваха, а реката се носеше с отчетливо ромолене. Огънят, възвестил появяването на слугите, бе изчезнал заедно с тях. Лекичко потрепваше само светлината на камъните в месинговото сандъче.

Конан грабна сандъчето и алчно огледа съдържанието му — странни, любопитно оформени камъни, грейнали с леден, неземен огън. Затръшна капака, пъхна сандъчето под мишница и бързо изтича по стълбите. Не изгаряше от желание да се среща с адските слуги на Бит-Йакин. Току-що ги бе видял в действие и вече бе достатъчно наясно с техните бойни умения. Не можеше да си обясни само защо чакаха толкова дълго преди да ударят нашествениците. Но кой ли човек би могъл да отгатне мотивите на тези чудовища? Едно беше ясно: те притежаваха сръчност и интелигентност, равни на човешките. А върху пода на пещерата лежеше кървавото доказателство за зверската им жестокост.

Коринтката още се свиваше в галерията, където я беше оставил. Хвана я за китката и я изправи на крака.

— Време е да тръгваме!

Твърде зашеметена от ужас, Мюриела безропотно се остави да бъде поведена от кимериеца. Погледна надолу чак когато преминаваха над развълнуваната вода, извика уплашено и за малко да падне, но силната ръка на Конан я задържа. С другата си ръка я издърпа върху арката, после двамата изтичаха през късия тунел, който водеше до отворения изход. Миг по-късно стъпиха върху тясната издатина от другата страна на скалите, ограждащи долината. На по-малко от сто фута под тях бе развълнуваната джунгла.

Конан погледна надолу и въздъхна облекчено. Щеше да се оправи със спускането, макар и натоварен с камъните и момичето. Остави сандъчето, все още опръскано от кръвта на Горулга, и тъкмо се готвеше да свали колана си и да закачи товара на гърба си, внезапно се стресна от зловещ звук зад себе си.

Стой тук! — изсъска той на обърканата коринтка.

— Не мърдай! — Издърпа меча си и се спусна в тунела, вперил свиреп поглед към пещерата.

На половината път от свода видя сива, безформена фигура: един от слугите на Бит-Йакин бе по следите му. Несъмнено този звяр ги бе видял и после ги беше последвал. Конан не се поколеба. Тази битка трябваше да привърши бързо, преди да се върнат другите слуги.

Излезе иззад свода и се спусна направо към напредващото чудовище. Не беше маймуна, но не беше и човек. Приличаше на някакъв тътрещ се ужас, размножаващ се из тайнствените, безименни джунгли на юга, където гъмжеше от страшни същества. Там, в смрадливата гнилоч, извън човешките владения, където тъпаните тътнеха в храмове, непознати човешки крак. Как древните пелиши са ги завладели и изпратили на вечно изгнание от човечеството, това бе пълна загадка за Конан. Но на него не му се мислеше за това, даже да имаше време.

Човекът и чудовището се срещнаха на най-високата арка, където, на сто фута отдолу, бучеше бясната вода. Когато звярът с прокаженото си сиво тяло и черти на издялан, нечовешки идол се появи над него, Конан удари като ранен тигър, влагайки в удара цялата си сила и ярост. Подобен удар би разрязал на две човешко тяло, но костите на съществото срещу него бяха като закалена стомана. Все пак, даже калената стомана не би могла да издържи напълно на такъв жесток удар. Ключицата и ребрата се раздробиха, а от огромната рана бликна кръв.

Нямаше време за втори удар. Преди кимериецът да успее да вдигне отново меча си, огромната ръка със замах го събори от издатината така, както муха се събаря от стена. Той се сгромоляса надолу, а бученето на разбеснялата се река му се стори като погребален звън. Но гъвкавото му тяло успя да се закрепи на по-долната арка. Там, в един смразяващ кръвта миг, той се поколеба несигурно, после свитите му пръсти хванаха вътрешния ръб и той изпълзя на сигурно място. С другата ръка все още стискаше меча си.

Скочи и видя чудовището, от което изобилно шуртеше кръв. То бягаше към моста. Очевидно възнамеряваше да слезе по стълбата, съединяваща арките, и да продължи борбата. На самата издатина звярът спря насред път и Конан видя защо: Мюриела, със сандъчето под мишница, гледаше налудничаво, изправена във входа на тунела.

С триумфален рев чудовището я грабна под мишница, дръпна сандъчето с другата си ръка, обърна се и закуцука по моста. Конан изруга цветисто и също хукна към другата страна. Съмняваше се, че ще може да се изкачи до най-високата арка навреме, за да хване звяра преди той да се втурне в лабиринтите от другата страна.

Но чудовището изведнъж забави ход, като ненавит часовник. Кръвта бликаше от ужасната рана в гърдите му и то залиташе като пияно. В един миг се препъна, катурна се настрани… и полетя надолу с главата от арката. Момичето и сандъчето се изхлузиха от безжизнените му ръце. Писъкът на Мюриела заглуши рева на водата отдолу.

Конан се намираше почти под мястото, от което се сгромоляса съществото. То се удари в долната арка, плъзна се и продължи, но гъвкавото тяло на момичето се удари в една издатина и се задържа на нея. Сандъчето падна на самия ръб на издатината. За част от секундата сандъчето изтрополи надолу, по ръба на моста, а Мюриела се задържа с една ръка и извика отчаяно. Очите й бяха изцъклени от смъртен страх.

Конан даже не погледна към сандъчето, пълно с богатството на цяла една епоха. С бързина, която би засенчила скока на гладен ягуар, той се спусна, сграбчи ръката на момичето точно когато пръстите й се изплъзваха от гладкия камък и я изтегли върху издатината. Сандъчето се претърколи и цопна във водата от деветдесет фута височина, там, където изчезна и тялото на слугата на Бит-Йакин. Плясък и облак пяна отбелязаха мястото, където Зъбите на Гвалур изчезнаха завинаги…

Конан едва успя да погледне надолу. Стрелна се по хребета и хукна по скалната стълба, като дива котка, понесъл на рамо безпомощното момиче. Страховит вой го накара да погледне зад себе си, докато се изкачваше към най-високата арка, и видя другите слуги, устремени към пещерата отдолу. От оголените им зъби капеше кръв. Те тичаха по стълбата, виеща се от етаж на етаж, и отмъстително ревяха. Конан се стрелна през тунела и слезе по скалите като маймуна. Падаше и скачаше, задържаше се за каквото намери, без да мисли, че всеки миг може да си счупи врата.

Когато жестоките муцуни погледнаха от изхода, видяха как кимериецът и момичето изчезват в гората, заобиколила скалите.

— Е — въздъхна Конан, пускайки Мюриела на крака в подслона от гъсти клони — сега можем да починем. Не мисля, че онези зверове ще ни последват извън долината. Между другото, имам кон, вързан до един водоем наблизо, стига лъвовете да не са го изяли. По дяволите! Сега пък защо ревеш?

Тя покри с ръце насълзеното си лице и слабите и рамене се разтресоха от риданията й.

— Изгубих ти скъпоценностите — нещастно проплака тя. — Вината беше моя. Ако те бях послушала и си бях стояла на скалата, онзи звяр нямаше да ме види. Трябваше да хванеш скъпоценните камъни и да ме оставиш да се удавя!

— Да, май че така трябваше — съгласи се той. — Карай да върви. Никога не се тревожи за нещо, което вече е минало. И престани с тези сълзи. Така е по-добре. Хайде.

— Искаш да кажеш, че ще ме задържиш? Ще ме вземеш със себе си? — с надежда попита тя.

— Че какво друго мислиш, че ще направя с теб? — Той огледа фигурата й с одобрение и се усмихна на скъсаната пола, разкриваща изкусителни гладки извивки. — Актриса като теб ще ми влезе в работа. Няма смисъл да се връщаме в Кешия. Сега в Кешан няма нищо, което да ми е нужно. Ще отидем в Пунт. Хората там обожават една жена от слонова кост, пък и промиват злато в реките. Ще им кажа, че кешанците плетат интриги с Тутмекри и искат да ги заробят — а то си е самата истина, — и че боговете са ме изпратили да ги защитя… за около една къща, пълна със злато. Ако успея да те вкарам в храма им и да те сменя с тяхната богиня, ще им одерем кожите, преди да си тръгнем!