Робърт Хауърд
Скъпоценностите на Гвалур

Любовта на Конан с Валерия не трае дълго. Може би фактът, че всеки един от тях настоява да бъде водач, допринася за това. Във всеки случай те се разделят — Валерия се връща в морето, а Конан решава да си опита късмета в Черните царства. След като чува за безценните Зъби на Гвалур — древни скъпоценности, скрити някъде в Кешан, той предлага услугите си на сприхавия цар на Кешан. Предлага да обучи армиите му за война срещу съседното царство Пунт.

1. Пътеките на интригата

Скалите се изправяха отвесно над джунглата, сводести укрепления от камък, блеснали в нефритено синьо и тъмночервено под изгряващото слънце, извили се надалеч — на изток и на запад — над развълнуван изумруден океан от храсти и листа. Изглеждаше непреодолима, тази гигантска верига, с отвесните си завеси от камък, в който ослепително премигваха късчета кварц. Човекът, който се изкачваше мъчително нагоре по скалите, вече бе стигнал до половината си път.

Произхождащ от една планинска раса, свикнала да покорява непристъпни скали, самият той притежаваше необикновена сила и ловкост. Единствената му дреха бе чифт къси червени копринени бричове. Сандалите му висяха на гърба, за да не му пречат при катеренето, там бяха и мечът, и камата му.

Човекът беше силен и гъвкав като пантера. Кожата му бе загоряла от слънцето, а черната му грива бе привързана със сребърна лентичка край слепоочията. Железните му мускули и стрелкащите се очи му служеха добре, при това убийствено катерене. Сто и петдесет фута под него се простираше развълнуваната джунгла. На същото разстояние отгоре ръбът на скалите се забиваше в утринното небе.

Усилията му бяха като на човек, принуден да бърза, но той не можеше да се движи по-бързо от охлюв. Опипвайки с ръце и крака, откриваше пукнатини и опасни издатини, а понякога увисваше буквално на нокти. Катерачът обаче продължаваше нагоре, драскаше, гърчеше се и се бореше за всяка педя напред. Понякога спираше да си почине. Тогава изтърсваше потта от челото си и завърташе глава, за да огледа джунглата, за да претърси с поглед зелената шир за някаква следа от човешки живот.

Върхът вече не беше далеч, само на няколко фута над главата му. Тогава мъжът забеляза пролука в отвесната скала. Миг по-късно я достигна… малка пещера точно под върха. Главата му се извиси над пода на пещерата и той постави лакти на ръба. Пещерата не бе по-голяма от процеп в камъка, но си имаше обитател: вътре седеше съсухрена мумия със скръстени крака и с ръце, сключени върху повехналите гърди, над които бе клюмнала главата. Крайниците бяха привързани с кожени ремъци, вече превърнали се в изгнили върви. Разрухата на времето отдавна бе превърнала дрехите на нещастника в прах. Но в скръстените ръце до повехналите гърди беше пъхнат навит пергамент, пожълтял от времето като стара слонова кост.

Катерачът протегна дългата си ръка и изтръгна свитъка. Без да го оглежда, той го мушна в колана си, надигна се на мускули и се изправи в отвора на пещерата. После подскочи нагоре, хвана се за ръба на един скален отломък и почти веднага се озова на върха.

Там спря, въздъхна и погледна надолу.

Беше все едно да наблюдаваш вътрешността на огромна арена, оградена от кръгла каменна стена. Дъното на арената бе покрито с дървета и гъста растителност. Скалите се простираха около нея без никаква пролука помежду им и на еднаква височина. Това беше истински каприз на природата, който вероятно нямаше съответствие в целия свят — огромен естествен амфитеатър, кръгло късче гористо поле три-четири мили в диаметър, откъснато от останалия свят и затворено в пръстена на тази скална верига.

Но мъжът нямаше време да разсъждава върху чудесата на природата. С нетърпение той оглеждаше върховете на дърветата под него и въздъхна дълбоко, когато съзря блясъка на мраморни куполи сред зелената шир. Значи това не беше мит. Под него лежеше приказният изоставен дворец Алкмерон.

Конан Кимериецът, живял напоследък на Островите Барача, до Черните брегове и в много други страни, където животът е див, бе пристигнеш в царството Кешан, примамен от приказното съкровище, затъмняващо славата даже на скъпоценностите на туранските царе.

Кешан беше варварско царство, разположено в източните области на Куш, където обширните прерии се сливаха с горите от юг. Населението му беше смесена раса. Благородници с неясен произход управляваха народ, почти изцяло съставен от негри. Управниците — принцове и велики жреци — се кълняха, че произлизат от бяла раса, която още в ерата на митовете управлявала царство, чиято столица се наричала Алкмерон. Противоречащи си една на друга легенди се опитваха да обяснят причината за последвалото падение на расата им и за бягството на оцелелите от града. Също толкова мъгляви бяха легендите за Зъбите на Гвалур, съкровището на Алкмерон. Но тези мъгляви митове бяха достатъчни, за да доведат Конан до Кешан, през полета, джунгли, реки и планини.

И така, варваринът бе открил Кешан, който се смяташе за митичен от много съвременни нации, но и беше чул достатъчно легенди, които потвърждаваха слуховете за съкровището, наречено Зъбите на Гвалур. Не бе успял да научи само къде е скривалището му, а трябваше да обясни причината за присъствието си в Кешан. Неканените непознати не бяха добре дошли.

Но Конан не се обърка. С хладна увереност той обясни на накичените с пера подозрителни благородници от великолепния варварски двор, че е професионален боец. И че е дошъл в Кешан, търсейки работа. Срещу заплащане би могъл да обучи армиите на Кешан и да ги поведе срещу Пунт, техния вечен враг, чиито скорошни успехи на бойното поле бяха събудили яростта на сприхавия кешан ски цар.

Предложението не бе толкова дръзко, колкото изглеждаше. Славата на Конан вървеше пред него; подвизите му като вожд на черните корсари, онези вълци от южните брегове, бяха направили името му уважавано и страховито из всичките черни царства. Той не отказа да се подложи на изпитанията, измислени от мрачните му господари. Схватките по границите не спираха и предлагаха на кимериеца много възможности да демонстрира способностите си в ръкопашния бой. Безразсъдната му жестокост впечатли господарите на Кешан, вече запознати с репутацията му на водач, и перспективите изглеждаха благоприятни. Конан тайно желаеше работата да му даде оправдание за оставането му в Кешан достатъчно дълго, за да открие съкровището Зъбите на Гвалур. После дойде засечката. Тутмекри пристигна в Кешан начело на посолството на Зембабви.

Тутмекри беше стигиец, авантюрист и мошеник, заради чийто ум двамата близнаци — царе на огромното царство, населено с търговци-мелези, разположено на много дни път на изток — го бяха наели. Двамата се познаваха с кимериеца отдавна и много-много не се обичаха. И Тутмекри имаше предложение за царя на Кешан. То също се отнасяше до завладяването на Пунт царство, разположено на изток от Кешан, което наскоро бе прогонило търговците от Зембабви и бе изгорило крепостите им.

Предложението му бе по-примамливо даже от славата на Конан. Тутмекри даваше дума да навлезе в Пунт от изток с армия от черни копиеносци, шемитски стрелци и рицари-наемници и да помогне на царя на Кешан да завземе вражеското царство. Щедрите царе на Зембабви искаха само монопол върху търговията с Кешан и васалите му… и, като залог, част от Зъбите на Гвалур. Това нямало да е основното в отношенията им, бе побързал да обясни Тутмекри на подозрителните главатари; те щели да бъдат поканени в храма на Зембабви, до огромните златни идоли Дагон и Деркето, като почетни гости в свещената гробница на царството. Там щели да подпечатат договора между Кешан и Зембабви. Това изявление бе предизвикало иронична усмивка върху устните на Конан.

Кимериецът не се опита да се сравнява по ум и интригантство с Тутмекри и шемитския му партньор, Заргеба. Знаеше, че ако Тутмекри спечели, той ще настоява за незабавното заточение на съперника си. На Конан му оставаше само едно — да открие скъпоценностите преди царят на Кешан да размисли и да изчезне с тях. Вече се беше убедил, че те не са скрити в столицата: рояк колиби със сламени покриви, скупчени край стени от кал, заградили дворец от камък и бамбук.

Докато кимериецът пъхтеше нервно и нетърпеливо по отвесните зъбери, върховният жрец Горулга обяви, че преди да се вземе решение, ще се провери каква е волята на боговете, тъй като ставаше дума за съюз със Зембабви и за залог на предмети, дълго смятани за свещени и неприкосновени. Трябваше да се допитат до оракула на Алкмерон.

Поне от един век жреците не бяха посещавали безмълвния град. Според мълвата оракулът била принцеса Йелая, последната владетелка на Алкмерон, която умряла твърде млада и чието тяло тайнствено останало непокътнато от времето. Преди много години жреците посещавали омагьосания град, а тя ги учила на мъдрост. Последният жрец, потърсил оракула, бил порочен тип и мошеник, който искал да открадне интересно издяланите скъпоценни камъни, наречени Зъбите на Гвалур. Но в опустелия град го сполетяла жестока участ, за която последователите му, успели да избягат, разказваха страховити легенди. Именно поради това в продължение на сто години жреците не смееха да посетят града и оракула.

Но Горулга, сегашният върховен жрец, уверен в познанията и честността си, обяви, че ще отиде с група последователи да съживи древния обичай. Развълнуваните езици се разбъбриха недискретно и така Конан улови нишката, която бе търсил цели седмици — чутото от един по-низш жрец го изпрати извън Кешия през нощта, предхождаща деня, в който щяха да тръгнат жреците.

Кимериецът препуска с всички сили две денонощия и на третото, рано призори, стигна до скалите на Алкмерон, изправени в югозападния край на царството, сред необитаемата джунгла, превърнала се в табу за обикновените хора. Никой освен жреците не смееше да пристъпи в омагьосаната долина. От сто години обаче дори жреците не бяха влизали в Алкмерон.

Според легендите никой човек не беше се катерил по тези скали и никой освен жреците не знаеше тайния вход към долината. Конан не губи време да го търси. Стръмнините, които пречеха на чернокожите, на конниците и обитателите на полето не представляваха препятствие за човек, роден из скалистите хълмове на Кимерия.

Сега, застанал на върха, той погледна надолу, към долината, и се учуди каква ли чума, война или суеверие бе прогонило хората от тази древна бяла раса от крепостта им, за да бъдат абсорбирани от черните племена около тях.

Тази долина е била тяхна цитадела. По средата се издигаше дворец, в който са живели само царското семейство и придворните. Същинският град е бил разположен зад скалите. Развълнуваните масиви на джунглата скриваха руините му. Но куполите, проблясващи сред листата под него, бяха невредимите кули на царския дворец Алкмерон, оцелял от корозията на времето.

Конан скочи от ръба и бързо потегли надолу. Вътрешната страна на скалите беше по-начупена и не толкова отвесна. За сравнително кратко време той се спусна върху зелената морава в дъното на долината.

С меч в едната ръка кимериецът се огледа внимателно. Нямаше причина да очаква засада, тъй като се говореше, че Алкмерон е празен и изоставен, обитаван само от призраците на мъртвото минало. Но по природа Конан беше подозрителен и предпазлив. Тишината беше абсолютна; дори листата по клоните не потрепваха. Когато се наведе да погледне под дърветата, той не видя нищо, освен дълги редици от дънери, губещи се в синия мрак на вековната гора.

Независимо от това Конан продължи предпазливо, с меч в ръка. Неспокойните му очи се взираха в сенките, а с гъвкавата си походка не вдигаше никакъв шум. Навсякъде около себе си виждаше следи от древна цивилизация: мраморни фонтани стояха под тънки дръвчета, подредени в твърде правилни геометрични форми, за да са създадени от природата. Дръвчета и храсти бяха завладели симетрично разположените горички, но очертанията им все още си личаха. Под дърветата се виждаха следите на широки тротоари. От огромните им пукнатини растеше трева. Тук-там се виждаха стени с украсени стрехи и решетки от дялан камък, които може би са били стени на павилиони за удоволствия.

Пред Конан, сред дърветата, блеснаха куполите и каменният постамент, който ги крепеше, се виждаше все по-ясно. След като мина през прикритие от лозови клонки, той навлезе в сравнително открито пространство, където дърветата растяха безразборно. Тогава видя пред себе си широкия портал на двореца и колоните, които го крепяха.

Качи се по широките мраморни стълби, пътьом отбелязвайки си, че сградата е в доста по-добро състояние от околните постройки, покрай които беше минал. Дебелите стени и масивните колони очевидно бяха твърде здрави, за да се съборят под въздействието на времето. Същата омайваща тишина се стелеше навсякъде. На този фон котешките му стъпки отекваха изненадващо силно.

Някъде в този дворец лежеше изображението, което в миналото бе служило като оракул на жреците от Кешан. И пак някъде в двореца, освен ако недискретният жрец не беше излъгал, бе скрито съкровището на забравените царе на Алкмерон.

Конан влезе в обширна зала, подсилена от високи колони, между които зееха сводове. Вратите бяха изгнили. Прекоси залата, потънала в мрак, и стигна до голяма, двойна бронзова врата в другия край. Вратата зееше полуотворена. Навярно си стоеше така от векове. Влезе в просторна, сводеста стая, където царете на Алкмерон сигурно са провеждали аудиенциите си.

Беше осмоъгълна, а огромният купол, в който се извиваше високият таван, сигурно бе пробит, тъй като стаята бе осветена по-добре от залата, водеща до нея. В другия край на огромната стая се издигаше платформа с широки стъпала, водещи нагоре към нея. Върху платформата стоеше масивен стол с украсени дръжки и висока облегалка, който някога вероятно е бил покрит с пурпурен балдахин. Очите на Конан светнаха. Златният трон на Алкмерон, споменат в легендата от незапомнени времена! Самият той беше цяло състояние, стига да можеше да го изнесе. Въображението на кимериеца изцяло бе завладяно от мисълта за съкровището и очите му пламнаха нетърпеливо. Пръстите го сърбяха, защото искаше да докосне скъпоценните камъни, описани от разказите по пазарищата на Кешия. Те повтаряха легендите, предадени им през вековете: за скъпоценности, нямащи равни по целия свят — рубини, смарагди, диаманти, хематити, опали, сапфири — плячката на древността.

Беше очаквал върху трона да намери изображение на оракула, но тъй като не го откри, реши, че сигурно е поставено в някоя друга част на двореца, ако, разбира се, такова нещо изобщо съществуваше. Но откакто дойде в Кешан, толкова митове се оказаха истински, че той вече не се съмняваше: щеше да открие някакъв идол или бог.

Зад трона се виждаше тясна сводеста врата. Той погледна през нея и видя, че тя води към празна ниша с тесен коридор, излизащ под прав ъгъл от нея. Премести се и огледа друг свод, вляво от платформата, а тя, за разлика от другите, си имаше врата. Но това не беше обикновена врата. Порталът беше от същия разкошен метал като трона, украсен с множество интересни арабески.

Отвори се от най-лекото му докосване, сякаш пантите току-що бяха смазани. Кимериецът спря вътре и… се закова на прага.

Намираше се в неголяма квадратна стая, чиито мраморни стени се издигаха до таван, инкрустиран със злато. Златни нишки се спускаха от върха му до основите на стените. Нямаше друга врата, освен онази, през която беше влязъл. Но той забеляза тези подробности механично. Цялото му внимание бе привлечено от една фигура, положена върху платформата от слонова кост пред него.

Беше очаквал някакво изображение, гравирано с уменията на древните изкуства. Но никакво изкуство не можеше да мумифицира толкова идеално фигурата пред него.

Това не беше изображение от камък, метал или слонова кост: беше истинско женско тяло! Конан обаче не можеше да се досети с какво тайно изкуство древните бяха успели да запазят трупа непокътнат толкова много години. Дрехите й бяха като нови — Конан се намръщи. Не, изкуството съхранило тялото, не можеше да е запазило и дрехите! Но бе станало точно така — златните нагръдници с концентрични кръгове от дребни скъпоценни камъни, позлатените сандали и късата копринена пола, пристегната с колан, обсипеш със скъпоценности — всичко блестеше като ново. Нито по плата, нито по метала имаше и помен от разрухата на времето.

Даже в смъртта Йелая излъчваше студена красота. Тялото й беше като алабастър, слабо, но сластолюбиво; огромен тъмночервен скъпоценен камък грееше, втъкан в тъмната й вълниста коса.

Конан се изправи намръщен над нея, а после удари платформата с меча си. Търсеше кухини, в които можеше да е скрито съкровището, но платформата звънна плътно. Обърна се и нерешително обходи стаята. Къде да търси най-напред, след като времето му бе ограничено? От бъбренето на жреца с една куртизанка бе разбрал, че съкровището е скрито в двореца. Но той беше доста обширен. Чудеше се дали да не се скрие, докато жреците дойдат и си отидат, и чак тогава да поднови търсенето. Но имаше реална възможност на връщане към Кешия те да вземат скъпоценностите със себе си. Беше убеден, че Тутмекри е подкупил Горулга.

Конан можеше да предвиди какви са плановете на Тутмекри, тъй като познаваше този човек. Знаеше, че Тутмекри е предложил завоюването на Пунт на царете на Зембабви. Това завоевание бе първата стъпка към истинската им цел — да вземат Зъбите на Гвалур. Преди да предприемат каквото и да е, тези предпазливи царе щяха да поискат доказателство, че съкровището наистина съществува. Скъпоценностите, които Тутмекри искаше като залог, щяха да са именно това доказателство.

Имайки сигурно доказателство за съществуването на съкровището, царете на Зембабви щяха да предприемат първия си ход. Пунт щеше да бъде нападнат едновременно от изток и от запад, но воините от Зембабви щяха да оставят повечето сражения за кешанците. И тогава, когато Пунт и Кешан се изтощяха от войната, зембабвийците щяха да покорят и двата народа, да оплячкосат Кешан и да вземат съкровището насила. Дори ако се наложеше да разрушат всяка сграда и да измъчват всеки жив човек в царството.

Но съществуваше и друга възможност: ако Тутмекри успееше да се докопа до съкровището, беше съвсем в стила му да измами господарите си, да открадне скъпоценностите за себе си и да офейка, оставяйки пратениците от Зембабви с пръст в устата.

Конан смяташе, че допитването до оракула не беше нищо друго, освен хитрина, която трябваше да убеди царя на Кешан да приеме желанията на Тутмекри. Кимериецът и за миг не се съмняваше, че Горулга е хитър и нечестен като всички останали, замесени в тази огромна измама. Конан не можа сам да се добере до върховния жрец, тъй като в играта на подкупи той нямаше никакви шансове срещу Тутмекри. Само да беше опитал, и щеше да попадне направо в ръцете на стигиеца! Горулга би могъл да порицае кимериеца пред народа, създавайки си репутация на честен човек, и така с един удар да освободи Тутмекри от съперника му. Чудеше се как Тутмекри е успял да подкупи върховния жрец и какво би могъл да предложи на човек, който държеше в ръцете си най-голямото съкровище на света.

Във всеки случай той беше сигурен в едно: оракулът ще каже, че боговете искат Кешан да изпълни желанията на Тутмекри. След това в Кешия щеше да стане твърде горещо за кимериеца, а той нямаше никакво намерение да се връща, още когато тръгна през нощта.

В стаята на оракула не откри нищо. Влезе в голямата тронна зала и сложи ръце на трона. Беше тежък, но той успя да го повдигне. Подът отдолу, дебела мраморна платформа, беше плътен. Пак претърси нишата — мислеше си за някаква тайна гробница край оракула. Започна старателно да чука по стените и след малко, в една стена срещу началото на коридора. Огледа отблизо и видя, че пукнатината между двата мраморни блока на това място е по-широка от другите. Вкара върха на камата си и натисна.

Ламперията се разтвори тихо, в стената се разкри отвор, но нищо повече. Той изруга ядосано. Отворът беше празен и като че ли никога не бе служил за скривалище на съкровището. Наведе Се над него и откри система от малки дупчици в стената, на нивото на човешка уста. Надзърна през тях и изръмжа с разбиране. Това бе стената, разделяща нишата от стаята на оракула. Конан се намръщи. Това обясняваше мистерията на оракула, но беше малко по-недодялано, отколкото той беше очаквал. Или самият Горулга, или някой от доверените му любимци щеше да се напъха тук и да говори през дупките, а доверчивите последователи, всичките чернокожи, щяха да приемат думите му като истинския глас на Йелая.

Изведнъж кимериецът се сети за нещо. Извади пергамента, който беше взел от мумията, и го разви внимателно, тъй като можеше във всеки момент да се разпадне на парченца. Намръщи се над неясните букви. В скитанията си по света авантюристът бе събрал доста познания, особено що се отнася до множеството чужди езици. Някой кабинетен учен би се изумил от лингвистичните способности на кимериеца. Той обаче бе преживял много премеждия, в които знанието на езици представляваше разликата между живота и смъртта.

Графичните знаци бяха странни, едновременно познати и неразбираеми, но след малко той откри причината за това. Буквите бяха старинно писмо на пелишки, различаваха се значително от съвременната азбука, която той познаваше и която, преди три века, е била променена след нашествието на едно номадско племе. Тази по-стара, по-опростена азбука го обърка. Забеляза една често повтаряща се фраза, но после разбра, че това е име — Бит-Йакин, името на автора.

Устните му се движеха несъзнателно, докато се мъчеше да се справи с изпитанието, лутайки се слепешката из ръкописа. В по-голямата си част той му се стори непреводим, а в останалата — неясен.

От текста разбра, че авторът, мистериозният Бит-Йакин, е дошъл отдалеч със слугите си и е влязъл в долината Алкмерон. По-нататък написаното беше изпълнено с непознати фрази и букви. От онова, което успя да преведе разбра, че ръкописът отразява дълъг период от време. Името на Йелая се повтаряше често, а към края на текста стана очевидно, че Бит-Йакин е предусещал смъртта си. Конан се досети, че мумията в пещеричката са останките на автора, мистериозния Бит-Йакин. Човекът беше умрял, както бе предвидил, а слугите му очевидно го бяха оставили в тази открита гробница високо в скалите, според инструкциите, които им беше дал преди смъртта си.

Странно бе, че Бит-Йакин не се споменаваше в легендите за Алкмерон. Очевидно бе пристигнал в долината, след като тя е била напусната от първите й обитатели — ръкописът показваше поне това. Но изглеждаше още по-странно, че жреците, дошли в онези дни да се съветват с оракула, не са видели този човек и слугите му. Конан беше сигурен, че мумията и пергаментът й са на повече от сто години. Бит-Йакин е живял в тази долина, когато жреците са дошли да се поклонят пред мъртвата Йелая. Що се отнасяше до него обаче, легендите не казваха нищо. Те описваха опустелия град, обитаван само от мъртвите.

Защо е живял в това изоставено място и в каква неизвестна посока са заминали слугите му, след като са се отървали от трупа на господаря си?

Конан сви рамене, пъхна пергамента обратно в колана си и потегли стремително. Изведнъж, съвсем изненадващо в дремещата тишина, изгърмя пронизващ звън на гонг.

Той се завъртя и се сви като огромна котка, с меч в ръка, вперил поглед в тесния коридор, по който беше дошъл звукът. Дали жреците на Кешан бяха пристигнали? Това бе малко вероятно; нямаха достатъчно време, за да стигнат до долината. Но гонгът бе неоспоримо доказателство за човешко присъствие.

Обикновено Конан действаше незабавно. Беше придобил тази ловкост от контактите си с различни коварни народи. Когато се оказваше незащитен при неочаквани обстоятелства, той светкавично си възвръщаше формата. И сега, вместо да се скрие или да изчезне в обратна посока, както би направил един обикновен човек, той изтича направо по коридора по посока на звука. Сандалите му не вдигаха повече шум от лапите на пантера; очите му бяха като тънки прорези, а устните му — решително стиснати. Беше се събудила дивата ярост на примитивното, уплашено от злото, онова примитивно чувство, което винаги бе нащрек в съзнанието на кимериеца.

След малко той напусна лъкатушещия коридор и се озова в малък открит двор. Нещо блестеше на слънцето. Беше гонгът — голям златен диск, увиснал от златна дръжка, закачена на порутената стена. Наблизо лежеше меден чук, но нито се чуваше, нито се виждаше човек. Околните сводове зееха празни. Конан се наведе и се промъкна през един портал. В огромния замък цареше тишина. Нищо не помръдваше. Най-накрая търпението му се изчерпи и той се плъзна по извивките на двора, поглеждайки във всеки свод, готов да скочи като светкавица, да удари вдясно или вляво като кобра.

Стигна до гонга и погледна в най-близкия свод. Видя само мрачна стая, отрупана с развалини. Върху мраморните плочи под гонга не се виждаха стъпки, но във въздуха се носеше някаква миризма — едва доловимо зловоние. Ноздрите му се разтвориха като на див звяр, докато се опитваше напразно да определи откъде идва миризмата.

Обърна се към свода… и внезапно уж стабилните плочи се разбиха и той усети празнина под краката си. Докато падаше, успя да разпери ръце и да се хване за ръбовете на дупката, зейнала под него. Те обаче се строшиха под свитите му пръсти. Той политна надолу в абсолютен мрак, в черна ледена вода, която го завъртя с шеметна скорост.

2. Богинята се събужда

Кимериецът не направи опит да се бори с течението, което го влачеше през черната нощ. Опитваше се да се задържи отгоре, захапал меча си. Изведнъж лъч светлина прониза мрака пред него. Водата, която го носеше, бе развълнува, кипнала, сякаш на дъното бушуваше чудовище. После видя отвесните каменни стени на канала, извити в свод над главата му. От всяка страна имаше по една малка издатина, точно под сводестия покрив, но те бяха твърде далеч, за да успее да ги достигне. На едно място покривът беше разрушен и светлина струеше през дупката. Зад този стълб светлина пак настъпваше абсолютен мрак. Паника обзе кимериеца, след като разбра, че ще бъде пометен покрай този сноп светлина и отново ще попадне в непознатия и враждебен мрак.

После забеляза нещо друго бронзови стълби, спуснати от издатините към черната вода на равни интервали. Съзря една точно пред себе си и бързо се насочи към нея, преборвайки се с течението, което го влачеше към средата на потока сякаш с истински, живи, лигави ръце. Той се изтласка с цялата сила на отчаянието си и приближи до брега, борейки се яростно за всеки инч. Излезе на едно ниво със стълбата и със задъхан скок улови най-долното стъпало, увисвайки на него.

Няколко секунди по-късно той се измъкна от водната бездна, стъпвайки несигурно върху ръждясалите стъпала. Те хлътваха и се опъваха, но издържаха и той успя да се покатери до тясната издатина в стената, на един човешки бой под виещия се покрив. В камъка, на едно ниво с върха на стълбата, се показа тежка бронзова врата, но тя не се поддаде на натиска на Конан. Той премести меча от зъбите в ножницата си. Изплю кръв — острието беше порязало устните му в жестоката борба с реката — и насочи вниманието си към срутения покрив.

Можеше да протегне ръце през цепнатината и да се хване за ръба. Миг по-късно се промъкна през дупката и се озова в обширна стая. Почти целият покрив беше пропаднал, както и по-голямата част от пода, построен като свод върху подземната река. Счупените арки водеха към други стаи и коридори. Конан реши, че все още е в двореца. Учуди се колко ли стаи са построени директно над подземната вода и дали старинните плочи няма да се счупят отново и да го запратят обратно в течението, от което току-що се бе ИЗМЪКНЕШ.

Чудеше се и дали това, което се случи с него, беше просто инцидент. Дали тези прогнили плочи се счупиха под тежестта му, или за всичко това имаше по-зловещо обяснение? Едно поне беше очевидно — не беше сам в този дворец. Гонгът не иззвъня сам, независимо дали звънът е целял да го привлече към смъртта, или не. Тишината в двореца изведнъж стана зловеща, изпълнена с пълзяща заплаха.

Можеше ли да е някой със същата мисия като неговата? Изведнъж се сети за мистериозния Бит-Йакин. Възможно ли е този човек да е открил Зъбите на Гвалур след дългия си живот в Алкмерон… а после слугите му да са ги отнесли със себе си? Вероятността, че е тръгнал да гони вятъра, вбеси кимериеца.

Избра си един коридор, преценил, че води обратно към онази част от двореца, през която беше влязъл. Хукна по него, стъпвайки предпазливо, тъй като не беше забравил черната река, която кипеше и се пенеше под краката му.

Мислите му се върнаха към стаята на оракула и загадъчната й обитателка. Някъде наблизо трябваше да е ключът към тайната на съкровището, ако то още се намираше в древното си скривалище.

Тишината в огромния дворец се нарушаваше само от бързия бяг на обутите в сандали крака. Стаите и залите, през които Конан минаваше, се бяха превърнали в руини, но колкото повече напредваше, толкова по-незначителни ставаха опустошителните следи на времето. За миг се замисли с каква ли цел бяха поставени стълбите над подземната река, но не можа да намери разумно обяснение. Малко го интересуваха безбройните загадки на античността.

Не беше сигурен къде точно се намира стаята на оракула, но скоро влезе в коридор, който водеше обратно към голямата тронна зала. Беше безполезно да се лута безцелно из двореца и да търси съкровището напосоки. Щеше да се скрие някъде тук, да изчака пристигането на жреците от Кешан и тогава, след фарса с допитването до оракула, щеше да ги проследи до скривалището, до което те със сигурност щяха да отидат. Може би щяха да вземат само част от скъпоценностите. Той щеше да се задоволи с остатъка.

Воден от болезнен интерес, Конан влезе отново в стаята на оракула и погледна към неподвижното тяло на принцесата — богиня, омаян от студената й красота. Каква гробовна тайна бе заключена в тази чудно изваяна фигура?

Изведнъж остана без дъх и косата му настръхна. Тялото все още лежеше както когато го видя за пръв път, тихо, неподвижно, с нагръдниците от злато и скъпоценни камъни, с позлатените сандали и копринената пола. Но сега имаше значителна разлика. Бузите бяха алени и влажно блестяха…

С паническо проклятие Конан извади меча си.

Кром! Тя е жива!

Дългите мигли се повдигнаха. Очите се отвориха и погледнаха към него — неразгадаеми, тъмни, тайнствени. Той се втренчи в тях и замръзна безмълвен.

Тя се изправи леко, без да сваля от него омайния си поглед.

Кимериецът облиза изсъхналите си устни и успя да отрони:

— Ти… ти ли си Йелая?

— Аз съм Йелая! — Гласът й беше дълбок и напевен и той продължи да я гледа изумен. — Не се бой. Няма да ти навредя, ако изпълниш молбата ми.

Как може мъртва жена да оживее след толкова века? — попита той, не вярвайки на очите си.

Тя повдигна ръце в мистичен жест.

— Аз съм богиня. Преди хиляда години върху мен падна проклятието на по-велики богове, боговете на мрака. Простосмъртната у мен умря; богинята у мен никога няма да умре. Лежах тук толкова векове, будех се всяка нощ при залез-слънце, събирах придворните си както в миналото, виках призраците и сенките от онова време. Човече, ако не виждаш това, което ще порази душата ти навеки, изчезвай бързо! Заповядвам ти! Върви! — Гласът стана властен, а тънката й ръка се вдигна и посочи към изхода.

С пламнали очи Конан бавно прибра меча си, но не се подчини на заповедта й. Пристъпи по-близо, като омагьосан, и без предупреждение я вдигна в мечешка прегръдка. Тя изкрещя. Крясъкът й съвсем не звучеше божествено, после се чу късане на коприна. С безмилостно дръпване кимериецът разкъса полата й.

— Богиня! Ха! — излая той с презрение, без да обръща внимание на бясната съпротива на пленничката си. — Помислих, че е малко странно принцесата на Алкмерон да говори с коринтски акцент! Събрах си ума и се сетих, че съм те виждал някъде. Ти си Мюриела, танцьорката на Заргеба Коринтиеца. Бенката на бедрото ти го доказва. Виждал съм те веднъж, когато Заргеба те шибаше с камшик. Богиня! Ха-ха! — Плесна я по бедрото с презрение, а шамарът отекна в стаята. Момичето изписка жалостиво и неудържимо зарида.

Всичката й величественост се беше изпарила. Тя вече не бе мистична фигура от древността, а ужасена танцьорка, която може да се купи на всеки шемитски пазар. Конан погледна към нея с гневен триумф.

— Богиня била. Ти си просто една от забулените жени, които Заргеба доведе със себе си в Кешия. Да не си мислеше, че можеш да ме измамиш, глупачко! Преди година те видях в Аквитания с онази свиня, Заргеба, а аз не забравям лица… или женски тела. Мисля, че ще…

Извиваща се в прегръдките му, тя уви ръце около едрия му врат, унизена и ужасена, и се разрида истерично.

— О, моля те, не ме наранявай! Недей! Трябваше да го направя! Заргеба ме доведе тук, за да се престоря на оракул!

— Защо, мършава кучко? — изръмжа Конан. — Не се ли боиш от боговете? Кром! Има ли честност на този свят?

— Моля те! — изплака тя и се изви страхливо. — Не можех да не се подчиня на Заргеба. Ще бъда проклета от тези омразни богове!

— Какво мислиш, че щяха да направят жреците, ако бяха открили, че си измамничка?

При мисълта за това краката й се подкосиха и тя се строполи. Сграбчи коленете на Конан и започна да отправя несвързани молби за помощ и защита. Кълнеше се, че е невинна и че не е имала лоши намерения. Позата й не беше на древна принцеса, но това не беше учудващо. Страхът напълно я беше сковал.

— Къде е Заргеба? По дяволите, престани да хленчиш и ми отговори!

— Край двореца — простена тя, — оглежда се за жреците.

— Колко души има с него?

— Никой. Дойдохме сами.

— Ха! — Възклицанието му прозвуча като доволен рев на лъв, тръгнал на лов. — Сигурно сте тръгнали от Кешия няколко часа след мен. Катерихте ли се по скалите?

Тя поклати глава, задавена от сълзи. С нетърпелив жест той сграбчи слабите й рамене и я разтърси, за да си поеме въздух.

— Заргеба знаеше тайния път — въздъхна тя. — Жрецът Гварунга му е казал за него и Тутмекри. В южния край на долината има голямо езеро, под скалите. Под водата се намира пещера, която не се вижда отгоре. Гмурнахме се под водата и влязохме през нея. Пещерата се спуска по скалите. Отворът от тази страна на долината е замаскиран с храсти.

— Аз се покатерих по скалите от изток — промърмори той. — Е, и после какво?

— Пристигнахме в двореца и Заргеба ме скри сред дърветата. Той отиде да огледа стаята на оракула. Не мисля, че се е доверил изцяло на Гварунга. Докато него го нямаше, като че ли дочух звън на гонг, но не съм съвсем сигурна. После Заргеба дойде и ме доведе в тази стая, където богинята Йелая лежеше върху платформата. Той я съблече и ме премени с нейните одежди. А сега отиде да скрие тялото и да изчака жреците. Бях смъртно уплашена. Когато ти влезе, исках да скоча и да те помоля да ме изведеш от тук, но се страхувах от Заргеба. Когато ти разбра, че съм жива, се надявах, че ще се уплашиш и ще избягаш.

— Какво трябваше да кажеш като оракул? — попита той.

— Трябваше да помоля жреците да вземат Зъбите на Гвалур и да дадат една част на Тутмекри като залог, както той пожела, а другите да оставят в двореца в Кешия. Необходимо беше и да им кажа, че ужасна съдба заплашва Кешия, ако не приемат предложенията на Тутмекри. И, о да, трябваше да им внуша веднага да те одерат жив.

— Тутмекри е искал съкровището да се пренесе там, където той… или зембабвийците ще могат да го плячкосат по-лесно — промърмори Конан. — Ще му измъкна черния дроб! Горулга също е в играта, нали?

— Не. Той вярва в своите богове и е неподкупен. Не знае нищо. Ще се подчини на оракула. Планът е изцяло на Тутмекри. Тъй като знаеше, че кешийците ще се съветват с оракула, той накара Заргеба да ме доведе тук от посолството на Зембабви, съвсем забулена и маскирана.

— Проклет да съм! — промърмори Конан. — Жрец, който честно вярва на оракула си и е неподкупен. Кром! Чудя се дали Заргеба е ударил гонга. Дали се сеща, че съм тук? Може ли да знае и за прогнилите плочи? Къде е той, момиче?

— Крие се в храстите до лотосите, край древната улица, която води от южната стена към двореца — отвърна тя. После поднови молбите си. — 0, Конан, съжали ме! Страх ме от този зъл, древен дворец. Чух някакви стъпки да се прокрадват край мен… Конан, вземи ме със себе си! Заргеба ще ме убие, след като изпълня мисията си тук… Сигурна съм! Жреците също ще ме унищожат, ако разкрият измамата. Той е дявол — купи ме от един търговец на роби, който пък ме открадна от един керван, препускащ през южен Кот. Оттогава съм инструмент за интриги. Спаси ме от това чудовище! Не може да си жесток като него. Не ме оставяй да ме убият тук! Моля те!

Тя седеше на колене, вкопчила се истерично в Конан. Красивото, насълзено лице го разчувства. Тъмната й копринена коса се стелеше разрошена по белите й рамене. Конан я вдигна и сложи върху коляното си.

— Слушай ме. Ще те защитя от Заргеба, жреците също няма да разберат за измамата ти. Но трябва да направиш каквото ти кажа.

Тя забърбори обещания за безпрекословно подчинение, сграбчила мускулестия му врат с надежда за закрила.

— Добре. Когато дойдат жреците, ти ще се престориш на Йелая по плана на Заргеба. Ще е тъмно и те няма да забележат разликата. Но ще им кажеш това: „Желанието на боговете е стигиецът и шемитските му кучета да бъдат прогонени от Кешан. Те са крадци и предатели, запланували да ограбят боговете. За Зъбите на Гвалур трябва да се грижи генерал Конан. Нека той да поведе армиите на Кешан. Той е любимец на боговете.“

Тя потрепери отчаяно, но се съгласи.

— Ами Заргеба? — проплака тя. — Той ще ме убие!

— Не се тревожи за Заргеба — изръмжа той. — Ще се погрижа за това куче. Направи, каквото ти казах. А сега си вдигни косата, разпиляла се е по раменете ти. И скъпоценните камъни са паднали.

После сам нагласи огромния бляскав камък в косата й и кимна с одобрение.

— Само той струва колкото пълна стая с роби. Сложи си и полата. От едната страна е скъсана, но жреците няма да забележат. Изтрий си лицето — една богиня не плаче като ученичка. В името на Кром, ти наистина приличаш на Йелая, лице, коса, фигура всичко! Ако се престориш на богиня пред жреците, както го направи пред мен, лесно ще ги заблудиш.

— Ще опитам — потрепери тя.

— Добре, аз отивам да намеря Заргеба.

Тя отново изпадна в паника.

— Не! Не ме оставяй сама! Това място е омагьосано!

— Тук нищо не може да те нарани — нетърпеливо я увери той. — Нищо, освен Заргеба, а аз ще се погрижа за него. Скоро ще се върна. Ще гледам отблизо, да не би нещо да се обърка по време на церемонията. Но ако си изиграеш ролята добре, няма такава опасност.

Обърна се и бързо излезе от стаята на оракула. Мюриела изпищя жалко подире му.

В огромните стаи и зали се беше спуснал здрач. Медни фризове присветваха в мрака. Конан се движеше като мълчалив призрак през огромните помещения. Струваше му се, че някой го наблюдава от сенчестите ниши — невидими привидения от миналото. Не беше за чудене, че момичето е изнервено тук.

С меч в ръка, като дебнеща пантера той се плъзна по мраморните стълби. Долината бе потънала в тишина, а звездите премигваха над скалите. Ако жреците от Кешия бяха влезли в долината, не ги издаваше нито звук, нито движение в зеленината. Мина по древната павирана улица, сви на юг и се изгуби сред папратите и гъстите храсти. Продължи внимателно, навеждайки се, за да избегне гъсталака над главата си. Най-накрая видя пред себе си група лотосови дървета — доста странна растителност за черните земи на Куш. Там, според момичето, трябваше да дебне Заргеба. Кимериецът тръгна крадешком и с кадифена стъпка се стопи в гъсталака.

Най-накрая стигна до лотосовата горичка. Само някой и друг лист прошумоляваше под краката му. В края на горичката изведнъж спря и подозрително се приведе. Пред него, сред гъстите листа, се мерна блед овал, неясен в нощта. Бе човешко лице. Конан бързо потъна по-дълбоко в сенките. Дали Заргеба го беше видял? Човекът гледаше направо към него. Минаха секунди. Неясното лице не помръдваше. По него можеха да се различат тъмните кичури и късата черна брада.

И изведнъж кимериецът забеляза нещо неестествено. Заргеба не беше висок. Главата му едва достигаше до раменете на Конан. Сега обаче лицето бе на височината на Конан. Дали човекът беше стъпил на нещо? Кимериецът се наведе и погледна земята под лицето, но не успя да види нищо от тревата и гъстите дънери на дърветата. Видя обаче нещо друго и замръзна. Изпод един процеп в храстите той зърна стъблото на дърво, върху което очевидно се бе покачил Заргеба. Лицето беше на една линия с дънера. Под лицето не трябваше да се вижда стъбло, а тялото на Заргеба. Но тяло нямаше…

Изведнъж, напрегнат като тигър, който дебне плячката си, Конан се плъзна още по-надълбоко в гъсталака, отметна един разлистен клон и се взря в неподвижното лице. То вече нямаше и да помръдне никога.

Гледаше го отрязаната глава на Заргеба, увиснала от клона на дългата му черна коса.

3. Завръщането на оракула

Конан бързо се извърта и огледа сенките с орлов поглед. Не се виждаше и следа от тялото на убития. Само високата тучна трева беше утъпкана, а моравата бе изцапана с нещо тъмно и лепкаво. Стаи дъх и се ослуша в тишината. Дърветата и храстите с огромните си бледи цветове стояха тъмни, спокойни и зловещи в дълбокия мрак.

В мозъка на Конан се зародиха примитивни страхове. Дали това беше работа на жреците от Кешан? Ако е така, къде бяха те? Дали все пак Заргеба бе ударил гонга? И пак изплува споменът за Бит-Йакин и тайнствените му слуги. Бит-Йакин беше мъртъв, съсухрен, свит в мрачната си гробница и осъден вечно да поздравява изгряващото слънце. Но от слугите на Бит-Йакин нямаше и следа. Нямаше доказателство, че са напуснали долината.

Внезапно Конан си спомни за момичето, Мюриела, сама и незащитена в онова огромно зловещо място. Обърна се и изтича по сенчестата улица като подозрителна пантера, готов даже на пълен ход да се извърти надясно или наляво и да нанесе смъртен удар.

Дворецът блесна сред дърветата. Върху полирания мрамор гореше огън. Конан се сви в храстите край изпотрошената улица, плъзна се през гъстата растителност и излезе на открито пред портала. Дочу гласове. Появиха се фенери и светлината им почти огря лъскавото му абаносово рамо. Жреците от Кешан бяха пристигнали.

Но не бяха се появили на широката, обрасла улица, както бе предвидил Заргеба. Очевидно имаше поне още един таен път към долината на Алкмерон.

Жреците изпълваха широките мраморни стълби и държаха фенерите си нависоко. Видя Горулга в началото на парада, изсечен като от мед, ясно очертан в блясъка на фенерите. Останалите бяха помощниците му, грамадни чернокожи, чиито кожи отразяваха светлината. В края на процесията пристъпваше едър негър с необикновено зъл вид. Конан се намръщи. Беше Гварунга, за когото Мюриела бе споменала, че разкрил тайния вход на Заргеба. Конан се замисли колко ли дълбоко е заплетен този човек в интригите на стигиеца.

Той хукна към портала, придържайки се в сенките. Жреците продължиха уверено из голямата зала. Преди да стигнат до двойната врата в другия край, Конан бе изкачил външните стълби и напредваше след тях през залата. Промъквайки се бързо покрай стената и колоните, той стигна до вратата тъкмо когато те прекосиха голямата тронна зала. Фенерите им пропъждаха сенките, но никой от мъжете не поглеждаше назад. Вървяха в колона по един, щраусовите им пера клюмаха, леопардовите им туники странно контрастираха с мрамора и метала на древния дворец. Преминаха през обширната стая и спряха пред златната врата отляво на тронната платформа.

Гласът на Горулга изгърмя зловещо и гробовно в огромното празно пространство, оформяйки звънливи фрази, неразбираеми за кимериеца. После върховният жрец отвори златната врата и влезе, като непрестанно се покланяше. Фенерите зад него се спускаха и издигаха, докато поклонниците имитираха господаря си. Вратата се затвори зад тях, закривайки всякакъв звук и гледка, а Конан се стрелна през тронната зала в нишата зад платформата. Бе вдигнал по-малко шум от вятъра, полъхнал през стаята.

Тънки лъчове светлина се процедиха през дупките в стената, когато той дръпна тайната завеса, влезе в нишата и погледна. Мюриела седеше полуизправена върху платформата. Ръцете и бяха скръстени, главата й — облегната в стената на няколко инча от очите му. Деликатният парфюм на бухналата й коса изпълни ноздрите му. Не виждаше лицето й, разбира се, но тя излъчваше спокойствие, сякаш бе някъде далеч в пространството, над и отвъд бръснатите глави на черните гиганти, коленичили пред нея.

— Малката мръсница е истинска актриса — помисли си с възхищение той. Знаеше, че тя трепери от ужас, но не го показваше. В неясната светлина на фенерите изглеждаше точно като богинята, легнала преди на същата платформа.

Горулга боботеше някакъв псалм с акцент, непознат за Конан. Вероятно беше вариант на древния език на Алкмерон, предаван между върховните жреци от поколение на поколение. Стори му се безкраен. Конан стана неспокоен. Колкото по-дълго продължаваше този монолог, толкова повече щяха да растат ужасът и напрежението на Мюриела. Ако тя припаднеше… Той издърпа меча и камата си. Не можеше да издържи да гледа как чернокожите измъчват и убиват матката уличница.

Но псалмът — изричан с дълбок, плътен и неописуемо злокобен глас, наближи към края си и послушниците изкрещяха приветствено. Горулга издигна ръце към мълчаливата фигура на платформата и проговори:

— О, велика богиньо, обитателка на вечния мрак, нека сърцето ти се разтопи и устните ти се разтворят за очите на твоите роби, чиито глави са в праха под кралата ти! Говори, велика богиньо на свещената долина! Ти знаеш пътеките пред нас. Мракът, който ни безпокои, е като светлината на слънцето за теб. Разпръсни светлината на твоята мъдрост върху пътищата на слугите си! Кажи ни, о, уста на боговете: каква е волята ти за Тутмекри стигиеца?

Фигурата на „богинята“ бавно помръдна. Бурна въздишка се надигна от черните — въздишка на благоговение и на страх. В несмущаваната от нищо тишина гласът на Мюриела дойде ясно до ушите на Конан. Звучеше студено и безпристрастно, макар и с коринтски акцент.

— Волята на боговете е стигиецът и шемитските му кучета да бъдат прогонени от Кешан! — Повтаряше съвсем точно думите му. — Те са крадци и предатели, които заговорничат да ограбят боговете. Нека Зъбите на Гвалур бъдат предадени за съхранение на генерал Конан. Нека той да поведе армиите на Кешан. Той е любимец на боговете.

В края гласът й потрепери и Конан започна да се поти, смятайки, че тя е на границата на истеричния припадък. Но черните не забелязаха нищо. Още повече, не различиха и коринтския й акцент, от който явно не разбираха нищо. Плеснаха с ръце и от тях се надигна мърморене на учудване и благоговение. Очите на Горулга проблясваха фанатично в светлината на фенерите.

— Йелая проговори! — извика той с екзалтиран глас. — Това е волята на боговете! Отдавна, по времето на прадедите ни, Зъбите на Гвалур били превърнати в табу и скрити по заповед на боговете. По тяхна заповед на боговете Зъбите на Гвалур били скрити; по тяхна заповед те ще бъдат извадени отново. О, богиньо, родена от звездите, позволи ни да излезем и да идем до тайното скривалище на съкровището, за да ги предадем на онзи, когото боговете обичат!

— Позволявам ви да си тръгнете! — заповеднически произнесе „богинята“ и жреците отстъпиха назад. Щраусовите пера и фенерите се издигаха и сваляха в ритъм с поклоните им.

Златната врата се затвори, а танцьорката изстена и се строполи върху платформата.

— Конан! — отпаднало простена тя. — Конан…

— Шшш-шт! — изсъска той през дупките и излезе от нишата. Едно надзъртане през ключалката на гравираната врата, и той видя как фенерите се отдалечават през тронната зала. В същото време се стресна от друга светлина, която не се излъчваше от фенерите. Беше изгряла луната и светлината й се процеждаше през пробития купол, изработен със завидно майсторство, за да се усили светлината. Значи грейналият купол на Алкмерон не е бил измислица! Може би вътрешността му бе изработена от специален бял кристал, който можеше да се открие само по хълмовете в черните страни. Светлината нахлуваше в тронната зала и се разливаше из съседните стаи.

Изведнъж Конан се обърна от шум, който като че ли идваше от прохода зад нишата. Сети се за звъна на гонга, отекнал, за да го привлече в капана. Светлината от купола осветяваше малка част от тесния коридор и му разкриваше само празно пространство. Но той можеше да се закълне, че е чул потайни стъпки нейде отдолу.

Докато се колебаеше, буквално подскочи от задушен женски вик зад него. Бързо влетя през вратата на тронната зала и видя неочакван спектакъл в кристално ясната нощ.

С изкривени от злоба черти Гварунга беше сграбчил ужасената Мюриела за гърлото и грубо я разтърсваше.

— Предателка! Каква игра играеш? Заргеба не те ли научи какво да говориш? Да, Тутмекри ми каза! Ти ли предаваш господаря си, или той предава приятелите си чрез теб? Мръсница! Ще извия фалшивата ти глава… но първо ще…

Красивите очи на пленничката се разшириха, тя погледна през рамото на похитителя си и това подейства като предупреждение за гигантския чернокож. Той я пусна и се извъртя точно когато мечът на Конан полетя надолу. Ударът го просна по гръб върху мраморния под, където той се затърчи, а кръвта шурнала от голямата дупка в главата му, опръска всичко наоколо.

Конан тръгна към него да довърши работата си, но Мюриела конвулсивно протегна ръце към него.

— Направих каквото ми нареди! — истерично въздъхна тя. — Отведи ме оттук! О, моля те, отведи ме оттук!

— Още не можем да тръгнем — изръмжа той. — Искам да проследя жреците и да видя откъде ще вземат скъпоценностите. Плячката може вече да не е скрита там. Но ти можеш да дойдеш с мен. Къде е скъпоценният камък, който беше в косата ти?

— Трябва да е паднал зад платформата — заекна тя и заопипва да го търси. — Бях толкова уплашена… когато жреците си тръгнаха… Хукнах да те търся, но този огромен звяр изскочи отзад и ме сграбчи…

— Хайде, вземи го, докато аз се отърва от този труп! — заповяда той. — Хайде! Само този камък струва цяло състояние.

Тя се поколеба, сякаш не искаше да се върне в тази гробница. После, когато той сграбчи колана на Гварунга и го повлече към нишата, се обърна и влезе в стаята на оракула.

Конан пусна безжизненото тяло на пода и вдигна меча си. Кимериецът бе живял твърде дълго из различни диви места, по целия свят, за да храни някакви илюзии за милост. Единственият безопасен враг беше обезглавеният враг. Но преди да успее да удари, ужасен вик спря вдигнатия меч. Идваше от стаята на оракула.

— Конан! Конан! Тя се е върнала! — Писъкът заглъхна в клокочене, след което се чу тътрене на крака.

Кимериецът изруга и се стрелна от нишата покрай тронната платформа и влезе в стаята на оракула миг преди звукът да престане. Там се спря и погледна объркано. Мюриела лежеше спокойно върху платформата със затворени очи, като заспала.

— Какво, по дяволите, правиш? — сърдито попита той. — Сега не е време за шеги…

Гласът му отекна надалеч. Погледът му се стрелна по бедрото от слонова кост, увито в късата копринена пола. Тази пола трябваше да зее от колана до подгъва. Знаеше добре това, защото я беше скъсал със собствената си ръка, когато безжалостно дръпна дрехите от гърчещото се тяло на танцьорката. Но полата… нямаше цепнатина! Той направи само една крачка до платформата и положи ръка върху гладкото тяло — отблъсна го, сякаш бе хванал нажежено желязо, а не студената неподвижност на смъртта.

— Кром! — промърмори той, а очите му проблеснаха. Това не е Мюриела! Това е Йелая!

Сега разбра бесния писък, откъснал се устните на момичето, когато влезе в стаята. Богинята се беше върнала. Тялото бе облечено в коприна и бижута, така както Конан го видя за пръв път. Странно бодване се появи в тила му.

— Мюриела! — паникьосан, извика той. — Мюриела! Къде, по дяволите, си?

Стените подигравателно отразиха гласа му. Не се виждаше друг вход, освен златната врата. Никой не би могъл да влезе или да излезе от нея, без той да разбере. Това поне беше неоспоримо — Йелая е била преместена върху платформата през няколкото минути, докато него го нямаше. Мюриела излезе първа от стаята и тогава я бе хванал Гварунга; в ушите му все още отекваше ехото от писъка й, но коринтката като че се беше изпарила. Съществуваше само едно обяснение, ако отхвърлеше тъмните отговори, включващи намесата на свръхестественото — някъде в стаята имаше тайна врата. И в мига, когато си го помисли, той я видя.

В онова, което приличаше на параван от твърд мрамор, се показваше отвесна цепнатина, а в цепнатината висеше парче коприна. Той го погледна отблизо. Беше от скъсаната пола на Мюриела. Изводът се налагаше от само себе си. Полата се беше скъсала в затварящата се врата, когато момичето е било понесено нанякъде от похитителите си. А парчето плат бе попречило на вратата да се затвори плътно.

Конан пъхна върха на камата си в цепнатината и напъна докрай мускулестата си ръка върху този лост. Острието се огъна, а то бе от нечуплива аквитанска стомана. Мраморната врата полека се отвори. Конан погледна през пролуката, но не видя и следа от някаква заплаха. В стаята на оракула се процеждаше светлина, на фона на която се очерта къса мраморна стълба. Той затвори вратата плътно и заби камата си в една цепнатина на пода. Отвори я. После без никакво колебание слезе надолу по стълбите. Не видя и не чу нищо. След дузина стъпала надолу стълбата премина в тесен коридор, който водеше в мрака.

Там изведнъж застина като статуя в подножието на стълбата, втренчен във фреските по стените, които едва се виждаха на бледата светлина. Изкуството несъмнено беше пелишко; беше виждал подобни фрески по стените на Азгалун. Но изрисуваните сцени нямаха връзка с нищо пелишко, с изключение на една човешка фигура, която се срещаше доста често: слаб старец с бяла брада, чиито расови характеристики не можеха да се сгрешат. Като че ли бяха изобразени различни части от двореца отгоре. Няколко сцени показваха стая, в която Конан разпозна стаята на оракула с фигурата на Йелая, изпъната върху платформата от слонова кост, и едър черен мъж, коленичил пред нея. В нишата зад стената се криеха древните пелиши. Имаше и други фигури. Те се движеха из опустелия дворец, изпълняваха заповедите на пелишите и измъкваха незнайни неща от подземната река. Конан стоя като вцепенен няколко секунди. Сега вече неразбираемите фрази върху пергамента проблеснаха в съзнанието му със смразяваща яснота. Изгубените парчета от мозайката се върнаха на мястото си. Тайната на Бит-Йакин вече не беше тайна, нито загадката на слугите му.

Конан се обърна в тъмнината. Сякаш леден пръст пропълзя по гърба му. После тръгна по коридора с котешка стъпка, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака. Все повече се отдалечаваше от стълбата, а във въздуха се носеше тежката миризма, която бе усетил преди удара на гонга.

Сега, в абсолютната тъмнина той чу звук пред себе си — влачене на боси крака или търкане на дрехи, опрели се о камък. Не можеше да долови точно. Но миг по-късно той протегна ръка и докосна някакво препятствие, в което успя да различи масивна врата от гравиран метал. Натисна я без успех, а мечът му напразно търсеше цепнатина. Натисна с всичка сила, краката му се напрегнаха до край, вените в слепоочията му запулсираха. Всичко беше напразно: усилието на стадо слонове едва ли би помръднало този титански портал.

Докато се облягаше о вратата, той долови звук от другата страна и слухът му го различи незабавно — беше скърцане на ръждиво желязо, сякаш лост стържеше в прореза си. Импулсивно той отскочи назад. Огромна маса се спусна отгоре и гръмотевичен трясък изпълни тунела с оглушителни вибрации. Огромен каменен блок — бе го разбрал по звука — се строполи на мястото, от което току-що бе отскочил. Ако беше се забавил само за миг, щеше да го смачка като мравка.

А някъде от другата страна на металната врата бе пленена Мюриела, ако все още беше жива… Той обаче не можеше да мине през тази врата, а ако останеше в тунела, можеше върху му да падне друг блок. Тогава късметът можеше да му изневери. Нямаше да е от никаква полза за момичето във вид на кървава каша. Не можеше да продължи търсенето си в тази посока. Очевидно трябваше да се качи отгоре и да потърси друга улица или вход.

Обърна се и хукна към стълбата. След като стъпи на първото стъпало, светлината изчезна, а мраморната врата над него се затръшна с екот.

И тогава кимериецът бе обзет от паника. Бяха го хванали в капан. Обърна се на стълбата, вдигна меча си и погледна в мрака зад себе си, очаквайки нападение от призрачни убийци. Но долу, в тунела, не се чуваше никакъв звук. Дали хората зад вратата — ако наистина бяха хора — вярваха, че камъкът го е убил?

Тогава защо вратата се затвори отгоре му? Без да се замисля повече, Конан пое нагоре по стълбите. При всяка стъпка кожата го сърбеше в очакване на нож в гърба. Копнееше да превърне паниката си в изблик на варварско клане.

Горе, на върха, натисна вратата и изруга цветисто, разбрал, че тя няма да се поддаде на усилията му. После вдигна меча в дясната си ръка, за да разсече мрамора, но точно тогава отляво напипа метално резе, което очевидно се бе плъзнало на мястото си след затварянето на вратата. Дръпна резето и вратата се поддаде на натиска му. Конан влетя в стаята — озъбено олицетворение на яростта.

Камата липсваше от пода. Стаята беше празна, също и платформата. Йелая отново беше изчезнала.

— В края на краищата тя жива ли е? — промърмори кимериецът.

Излезе в тронната зала, напълно объркан. После го порази внезапно хрумване и той отиде зад трона, надзъртайки в нишата. По гладкия мрамор, където беше хвърлил безчувственото тяло на Гварунга, имаше кръв — и толкова. Черният човек се бе изпарил като Йелая.

4. Зъбите на Гвалур

Гняв и недоумение объркваха ума на Конан. Не знаеше нито как да търси Мюриела, нито как да открие Зъбите на Гвалур. Единствената мисъл, която му дойде на ум, бе да последва жреците. Може би щеше да му хрумне нещо при скривалището на съкровището. Шансът за това беше малък, но по-добър, отколкото да се мотае безцелно из двореца.

Хукна през голямата сенчеста зала, водеща към портала, очаквайки криещите се сенки да оживеят зад него с разкъсващи зъби и нокти. Но само бързото биене на сърцето му го съпровождаше под лунната светлина.

В подножието на широките стъпала той се огледа под ярката луна, за да види някакъв знак, който да му покаже в коя посока да поеме. И го откри: цветовете по моравата му показаха къде някоя ръка или дреха се бе докоснала до разцъфнал клон. Тревата бе утъпкана от тежки стъпки. За Конан, който бе преследвал вълци по родните си хълмове, не беше трудно да проследи пътя на кешанските жреци.

Той водеше извън двореца, през екзотичните храсти, чиито бледи цветове бяха разперили грейналите си листа; през зелените сплетени храсти, които сипеха цветовете си и при най-леко докосване. Най-накрая стигна до масивна скала, щръкнала като огромен замък, който обаче оставаше почти скрит от сплетените клони на дърветата. Очевидно бъбривият жрец от Кешия бе сгрешил, когато бе казал, че Зъбите на Гвалур са скрити в двореца. Този път водеше далеч от двореца, където бе изчезнала Мюриела, но Конан все повече се убеждаваше, че всяка част от долината е свързана с този дворец чрез подземни тунели.

Наведен към дълбоките кадифеночерни сенки на храстите, той огледа внимателно една скална издатина, добре очертана на лунната светлина. Беше покрита със странни, гротескни фрески, изобразяващи мъж, животни и полуживотински същества, които сигурно бяха богове или дяволи. Стилът на това изкуство се различаваше поразително от останалите изображения в долината и Конан се замисли дали то не представлява различна ера или раса — останки от едно забравено време, много преди хората от Алкмерон да са открили тази долина и да са се заселили в нея.

Огромна врата зееше отворена в стръмната скала. Гигантска драконовска глава бе гравирана около нея и отворената врата приличаше на зейналата уста на чудовището. Самата врата бе от гравиран бронз и сигурно тежеше няколко тона. Не се виждаше ключалка, но редица резета стърчаха от ръба на масивния портал, докато беше отворен. Те показаха на Конан, че съществува система за заключване и отключване — система, несъмнено известна само на кешанските жреци.

Следата доказваше, че Горулга и последователите му са минали през тази врата. Но Конан се поколеба. Ако изчакаше появяването им, вратата можеше да се захлопне под носа му. Твърде възможно беше да не успее да разгадае тайната на отключването. От друга страна, ако ги последваше вътре, можеше да се окаже заключен в пещерата.

Забравил всякаква предпазливост, в един момент той се плъзна през огромния портал. Някъде в пещерата бяха жреците, Зъбите на Гвалур, а може би и някаква следа за съдбата на Мюриела. Личният риск никога не го спираше да следва целта си.

Луната осветяваше няколко ярда от тунела, в който се озова. Някъде пред себе си видя неясна светлина и чу ехото на странно пеене. Жреците не бяха чак толкова далеч пред него, кепето си бе помислил. Тунелът се вливаше в широка стая, където не проникваше лунна светлина. Бе празна пещера с неголеми размери, но с висок сводест покрив, блещукащ с фосфоресцираща украса, която бе нещо обичайно за тази част от света. Тя създаваше призрачен полумрак, в който той видя животинско изображение, наведено над гробница, както и черните отверстия на шест-седем тунела, излизащи от стаята. В най-широкия от тях — онзи зад клекналото изображение, обърнато към входа — той зърна трепкащите фенери и чу, че пеенето се усилва.

Тръгна безразсъдно натам и зърна пещера, по-голяма от първата. Тук светлината на фенерите падаше върху голям олтар и върху безсрамно и отвратително божество, клекнало над него като крастава жаба. Горулга и десетте му последователи бяха коленичили пред това отвратително божество, биеха глави в земята и припяваха монотонно. Конан разбра защо са напредвали толкова бавно. Очевидно пътят към тайната гробница на Зъбите бе сложен и дълъг ритуал.

Не можеше да си намери място, изпаднал в нервно нетърпение преди пеенето и поклоните да свършат. Най-накрая жреците станаха и влязоха в тунела, зейнал зад идола. Фенерите се изгубиха в мрачния свод и той бързо ги последва. Плъзна се в сенките като прилеп, а черните жреци бяха напълно погълнати от церемониалното си мърморене. Очевидно изобщо не бяха забелязали отсъствието на Гварунга.

Излязоха в огромна пещера, чиито стени се виеха нагоре като в амфитеатър. Започнаха отново молебствието си пред олтар, още по-голям от предишните, а богът му беше най-отблъскващ от всички досега.

Конан се наведе в черното отверстие на тунела, загледан в стените, отразяващи зловещия блясък на фенерите. Видя каменна стълба, виеща се над тях от тераса на тераса в галериите; покривът се губеше в мрака.

Нечовешки глас се чу високо над тях. Той подскочи буйно, а пеенето секна, тъй като коленичилите чернокожи надигнаха глави. Те замръзнаха на място и лицата им се вдигнаха нагоре, смъртно бледни, втренчени във внезапния блясък от странна светлина, който грейна ослепително под сводестия покрив и после пламна с пулсиращ пламък. Пламъкът освети галерията и от устата на върховния жрец се надигна вик. Последователите му го подеха с треперещи гласове. В светкавицата, която се появи толкова зрелищно над тях, се извиси слаба бяла фигура, обагрена с копринен блясък и сияние на злато и скъпоценни камъни. После блясъкът премина в тлеещо пулсиране, в което нищо не се различаваше ясно, а слабата фигура се превърна светло петно от слонова кост.

— Йелая! — изкрещя Горулга. — Защо ни последва? Какво желаеш?

Странен нечовешки глас се изтърколи откъм покрива, ехото му отекна в сводовете, а от това той се усили и се промени до неузнаваемост:

— Беди за неверниците! Беди за фалшивите деца на Кешия! Проклятие за онези, които отричат божеството си!

Вик на ужас се надигна от жреците. На светлината на фенерите Горулга приличаше на вцепенен лешояд.

— Не разбирам! — заекна той. — Ние вярваме. В стаята на оракула ти ни каза…

— Не обръщайте внимание на онова, което сте чули в стаята на оракула! — изтърколи се отново ужасният глас, усилен, сякаш бяха безброй гласове, издигнати се в гръмотевично предупреждение. — Пазете се от фалшиви пророци и фалшиви богове! Демон, маскиран като мен, ви говори в двореца и ви даде фалшиво пророчество. Сега слушайте и се подчинете, защото само аз съм истинската богиня и ви предлагам възможност да се спасите от участта си! Вземете Зъбите на Гвалур от гробницата, където те лежат от незапомнени времена. Алкмерон вече не е свещен, защото бе осквернен от богохулниците. Предайте Зъбите на Гвалур в ръцете на Тутмекри, стигиеца, за да ги постави в светилището на Дагон и Деркето. Само това може да спаси Кешия от кроежите на демоните на нощта. Вземете Зъбите на Гвалур и незабавно се върнете в Кешия. Там предайте скъпоценностите на Тутмекри, заловете чуждестранния демон Конан и го одерете жив на големия площад!

Бърборейки уплашено и водени от Горулга, жреците се заблъскаха към вратата, която се отвори зад животинския бог. Сблъскаха се и диво изкрещяха. Фенерите осветиха гърчещи се черни тела. Хвърлиха се напред и тропотът на бягащите им крака заглъхна в тунела.

Конан не ги последва. Той бе обзет от бясно желание да разбере истината за тази фантастична история. Това ли беше истинската Йелая, както му подсказваше студената пот по ръцете му, или бе Мюриела, останала си една вечна предателка?

Преди и последният фенер да изчезне в черния тунел, той скочи яростно върху каменната стълба. Синият блясък замираше, но той все още различаваше фигурата, застинала неподвижно в галерията. Кръвта му замръзна, докато я приближаваше, но той продължи с вдигнат меч и се извиси над тайнственото лежащо тяло.

— Йелая! — изрева той. — Мъртва от хиляда години! Ха!

От тъмното отверстие на тунела някой замахна към него. Но внезапният тропот на боси крада бързо достигна до ушите на кимериеца, той се извъртя като котка и избегна удара, насочен смъртоносно към гърба му. Той отвърна с яростта на стреснат питон и заби дългото острие на меча си дълбоко в раменете на своя нападател.

Жертвата му, строполена на пода, пъшкаше и хърхореше. Човекът се гърчи няколко секунди и започна да се вцепенява. В изгасващата светлина Конан видя черно тяло и ебонитово лице, зловещо на синкавия блясък. Най-после беше убил Гварунга.

Конан се обърна от трупа към богинята. Ремъци около коленете и гърдите я задържаха права до каменен стълб. Гъстата й коса бе завързана за колоната и държеше главата й изправена. На бледата светлина тези връзки не се виждаха от няколко ярда разстояние.

— Трябва да е дошъл, след като аз слязох в тунела — промърмори Конан. — Сигурно е подозирал, че съм тук, долу. Взел е камата — Конан се наведе, издърпа оръжието от вкочанените пръсти и го премести в своя колан… — и е затворил вратата. После е взел Йелая, за да измами своите събратя-идиоти. Той е крещял преди малко. Гласът му не може да се разпознае при това ехо. И този разрушителен син пламък… стори ми се познат. Това е трик на стигийските жреци. Сигурно Тутмекри го е разкрил на Гварунга.

Човекът лесно е стигнал до пещерата преди спътниците си. Очевидно е бил запознат с плана на пещерите от картите, които дават на жреците. Влязъл е вътре след другите, носейки богинята, последвал е кръговия маршрут през тунелите и стаите, после се е скрил на балкона заедно с товара си, докато Горулга и другите послушници са били заети с безкрайните си ритуали.

Синият блясък избледня, но сега Конан забеляза друга светлина, която се появи от един коридор, отворен в издатината. Някъде в този коридор имаше друго фосфорно поле, защото той разпозна бледото му, но постоянно излъчване. Коридорът водеше в посоката, по която бяха поели жреците, и той реши да тръгне по него, вместо да се спуска в мрака на голямата пещера отдолу. Без съмнение той се свързваше с друга галерия или стая, към която вероятно се бяха запътили жреците. Кимериецът хукна напред, а илюминациите ставаха все по-силни. Започна да различава пода и стените на тунела. Някъде отново дочу монотонното пеене на жреците.

Изведнъж от една врата в лявата стена, окъпана във фосфорен блясък, дочу тихо истерично ридание. Обърна се и погледна през вратата.

Пред него отново изникна стая от твърд камък, не естествена пещера като другите. Сводестият покрив грееше, облян във фосфоресцираща светлина, а стените бяха покрити с фрески от ковано злато.

На гранитен трон от далечната страна, втренчен завинаги в сводестата врата, седеше чудовищният и отвратителен Птеор, богът на пелишите. Бе изкован от месинг, с неестествено огромни органи, отразяващи вулгарността на култа към него. В скута му безпомощна се беше проснала бяла фигура.

Проклет да съм! — промърмори Конан и огледа стаята подозрително, но не видя друг вход или друг обитател. После тръгна безшумно към момичето, чиито слаби рамене се тресяха, а лицето й бе заровено в ръцете. От дебелите обръчи, закачени за ръцете на идола се спускаха тънки златни вериги, обвиващи слабите й китки. Той постави ръка върху голото й рамо, а тя подскочи конвулсивно и вдигна обляното си в сълзи лице.

— Конан! — Мюриела направи конвулсивно усилие да го прегърне, но веригите й попречиха. Той сряза мекото злато съвсем близо до китките й и мрачно изрече:

— Ще трябва да носиш тези гривни, докато намеря длето или пила. Пусни ме, по дяволите! Вие актрисите сте адски емоционални. Какво, все пак, се случи с теб?

Когато се върнах в стаята на оракула — простена тя, — зърнах богинята, легнала върху платформата както когато я видях за пръв път. Извиках ти и хукнах към вратата… После нещо ме сграбчи отзад. Затисна устата ми с ръка и ме понесе през една пролука в стената, после надолу по някакви стълби и през тъмен коридор. Не видях какво ме държи, докато не минахме през голяма метална врата и не влязохме в един тунел, осветен като тази стая.

О, едва не припаднах, като видях! Те не са човешки същества! Те са сиви, космати дяволи, които вървят като хора и ломотят нещо неразбираемо. Стоят тук и като че ли чакат, веднъж ми се стори, че някой се опитва да отвори вратата. Едно от съществата дръпна метален лост и нещо се строполи от другата страна на вратата. После ме понесоха по някакви коридори и каменни стълби до тази стая. Завързаха ме за коленете на този отвратителен идол и си заминаха. О, Конан, кои са те?

— Слугите на Бит-Йакин — изръмжа той. — Намерих един ръкопис, от който научих доста неща, после налетях на няколко фрески, които ми разказаха останалото. Бит-Йакин е бил пелиш, който се е скитал из долината, след като народът на Алкмерон я е напуснал. Открил тялото на принцеса Йелая и разбрал, че от време на време жреците се връщат, за да й правят оброци, защото тя още тогава била почитана като богиня. Той я обявил за оракул и станал гласът на оракула — говорел от нишата, която избил в стената зад платформата от слонова кост. Жреците изобщо не подозирали за това и никога не успели да видят него или слугите му, защото те винаги се криели, когато хората идвали. Бит-Йакин живял и умрял тук, без да бъде разкрит от жреците. Кром знае колко дълго е живял тук, но трябва да са минали векове. Пелишките мъдреци могат да удължават живота до стотици години. Сам съм виждал някои от тях. Защо е живял тук сам и защо се е правил на оракул, никой смъртен не знае. Предполагам, че чрез оракула е пазел града от нашествия, направил го е свещен и никой не е закачал хората му. Той е ял от храната, която жреците носели като оброк за Йелая, а слугите му са яли други неща. Отдавна знам, че под езерото тече подземна река, в която хората от пелишките планини хвърлят мъртъвците си. С помощта на стълби, увиснали над водата, слугите на Бит-Йакин са можели да улавят труповете, които плували по подземната река. Всичко това е записано върху пергамента. Нарисувано е и на фреските по стените.

— Но най-накрая той умрял — продължи Конан след кратка пауза — и слугите му го мумифицирали според инструкциите, които им дал преди смъртта си. После го пъхнали в една скална пещера. За останалото можем да се досетим лесно. Слугите му, които били още по-безсмъртни от него, продължили да живеят тук.

Следващия път, когато върховният жрец дошъл да се съветва с оракула, те вече нямали господар, който да ги възпре, и го разкъсали на парчета. И оттогава все така… до Горулга, никой не е идвал да говори с оракула.

Очевидно е, че са подновявали дрехите и украшенията на богинята, така, както виждали, че го прави Бит-Йакин. Без съмнение съществува запечатана стая, където коприната се пази от изгниване. Облекли са богинята и са я върнали в стаята на оракула, след като Заргеба я е откраднал. И, между другото, са отрязали главата на Заргеба и са я закачили на едно дърво.

Тя потреперя, но в същото време въздъхна облекчено.

— Никога вече няма да водиш битки с него.

— Не и на този свят — съгласи се Конан. — Но, хайде! Гварунга ми провали плановете с откраднатата богиня. Ще последвам жреците и ще се опитам да открадна плячката, след като те я вземат. А ти стой по-близо до мен. Не мога да си изгубя цялото време в грижи за теб.

— Ами слугите на Бит-Йакин? — прошепна страхливо тя.

— Ще трябва да опитаме да се справим и с това — изръмжа той. — Не знам какво са си наумили, но досега не са влизали в открит бой. Да тръгваме.

Хвана я за китката и я изведе от стаята. Докато напредваха по коридора, чуха пеенето на жреците, примесено с приглушено ромолене на вода. Светлината над тях ставаше все по-силна. Озоваха се във висока галерия на голяма пещера, сред странна и фантастична сцена.

Над тях блестеше фосфоресциращият покрив. На сто фута под тях се бе прострял гладкият под на пещерата. От далечната страна този под бе издълбан от дълбок, тесен поток. Спуснал се от непроницаемия мрак, той свистеше през пещерата и пак се губеше в мрака. Видимата му повърхност отразяваше светлината отгоре; кипналите тъмни води сякаш бяха изпъстрени с живи диаманти: смразяващо синьо, зловещо червено, блещукащо зелено — една постоянно променяща цветовете си дъга.

Конан и спътничката му стояха върху една издатина, съединяваща извивката на сводестата стена. От тази издатина се извисяваше естествен каменен мост — една зашеметяваща арка над зейналата яма на пещерата, която стигаше до по-малка издатина отвъд реката. На десет фута под нея друга, по-широка арка, се простираше над пещерата. От двата й края бяха издълбани стълби, съединяващи краищата на литналите във въздуха арки.

Погледът на Конан проследи извивката на арката и се плъзна по издатината, върху която стояха. Зърна проблясък, който не приличаше на зловещата фосфоресцираща светлина в пещерата. Върху скалния отломък срещу тях имаше отвор нагоре в пещерата, през който блещукаха звездите.

Но цялото внимание на варварина бе привлечено от сцената под тях. Жреците бяха достигнали целта си. В далечния ъгъл на пещерата се издигаше каменен олтар, но върху него нямаше идол. Някаква игра на светлината или вдлъбнатина в стената, обаче, оставяше празно място между олтара и абсолютния мрак.

Жреците бяха забили фенерите си в дупки на каменния под, оформящи огнен полукръг пред олтара на разстояние от няколко ярда. И самите жреци седяха в полукръг, до фенерите.

Горулга вдигна високо ръце за призив, наведе се към олтара и извади от него малко месингово сандъче. После внимателно сложи сандъчето отгоре му и повдигна капака. Пред очите на нетърпеливите наблюдатели от високата галерия сякаш лумна жив огън, който запулсира над отвореното сандъче. Сърцето на Конан подскочи и той стисна дръжката на меча си. Зъбите на Гвалур! Съкровището, което щеше да направи собственика си най-богатия човек на света! Направо щеше да му изскочи дъхът.

В този момент… нещо зловещо започна да се случва. Мрак се прокрадна край олтара. Само Зъбите на Гвалур излъчваха петно ужасяваща светлина, която ставаше все по-силна и по-силна. Черните замръзнаха като базалтови статуи, с гигантските си сенки, източени зад тях.

Сега олтарът се къпеше в светлина, а изумените черти на Горулга се очертаваха в остър релеф. После тайнственото пространство зад олтара сякаш избухна в огромна илюминация. Бавно, с пълзяща светлина, от него изплуваха фигури, като сенки на нощта и тишината.

Приличаха на сиви каменни статуи, не, на космати, човекоподобни същества, но с ужасяващи нечовешки черти! Очите им пръскаха студени искри от леден огън. Горулга изкрещя и падна назад тресейки се от безумен ужас.

През олтара се протегна безформена ръка и го сграбчи за гърлото. Крещейки и борейки се, върховният жрец бе извлечен зад олтара; върху него се стовари нечий огромен юмрук и виковете му внезапно секнаха. След това бе захвърлен обратно, върху олтара, а мозъкът му рукна от строшения череп.

И слугите на Бит-Йакин се втурнаха като наводнение от Ада. Втурнаха се върху черните жреци, попарени от ужас.

И настана жестоко клане.

Конан видя черни тела, захвърляни като на шега от ръцете на убийците, срещу чиято ужасна сила и бързина камите и мечовете на жреците бяха безсилни. Видя как вдигат нагоре огромни мъже и как главите им се разбиват върху олтара. Видя пламтящи фенери, сграбчвани от чудовищна ръка и навирани неумолимо в гърлото на агонизиращ нещастник. Видя човек, буквално разкъсан на две, така както се разкъсва пиле. Клането бе кратко и унищожително — като ураган. Когато кървавата, бездънна жестокост свърши, само един нещастник побягна с крясъци назад, по пътя, по който бяха пристигнали жреците. Преследваха го ято окървавени въплъщения на ужаса, протегнали кървавите си ръце към него. Беглецът и преследвачите изчезнаха надолу в черния тунел, после в далечината се чуха затихващи човешки писъци.

Мюриела бе коленичила, сграбчила краката на Конан; лицето й бе притиснато о коляното му, а очите и бяха плътно затворени. Но кимериецът бе възбуден. Погледна към дупката, от която се виждаха звездите, после погледна надолу, към сандъчето, което още блестеше върху кървавия олтар.

— Ще ида да взема това сандъче! — извика той. — Стой тук!

— О, Митра, не! — Примряла от страх, младата жена отчаяно се вкопчи в сандалите му. — Недей! Не ме оставяй!

Стой спокойно и си затваряй устата! — сопна й се той, освобождавайки се от хватката на ръцете й.

С безумна бързина, подскачайки от издатина на издатина, се приземи на пода. Чудовищата ги нямаше. Блясъкът на няколко фенера още пулсираха и потрепваха, а реката се носеше с отчетливо ромолене. Огънят, възвестил появяването на слугите, бе изчезнал заедно с тях. Лекичко потрепваше само светлината на камъните в месинговото сандъче.

Конан грабна сандъчето и алчно огледа съдържанието му — странни, любопитно оформени камъни, грейнали с леден, неземен огън. Затръшна капака, пъхна сандъчето под мишница и бързо изтича по стълбите. Не изгаряше от желание да се среща с адските слуги на Бит-Йакин. Току-що ги бе видял в действие и вече бе достатъчно наясно с техните бойни умения. Не можеше да си обясни само защо чакаха толкова дълго преди да ударят нашествениците. Но кой ли човек би могъл да отгатне мотивите на тези чудовища? Едно беше ясно: те притежаваха сръчност и интелигентност, равни на човешките. А върху пода на пещерата лежеше кървавото доказателство за зверската им жестокост.

Коринтката още се свиваше в галерията, където я беше оставил. Хвана я за китката и я изправи на крака.

— Време е да тръгваме!

Твърде зашеметена от ужас, Мюриела безропотно се остави да бъде поведена от кимериеца. Погледна надолу чак когато преминаваха над развълнуваната вода, извика уплашено и за малко да падне, но силната ръка на Конан я задържа. С другата си ръка я издърпа върху арката, после двамата изтичаха през късия тунел, който водеше до отворения изход. Миг по-късно стъпиха върху тясната издатина от другата страна на скалите, ограждащи долината. На по-малко от сто фута под тях бе развълнуваната джунгла.

Конан погледна надолу и въздъхна облекчено. Щеше да се оправи със спускането, макар и натоварен с камъните и момичето. Остави сандъчето, все още опръскано от кръвта на Горулга, и тъкмо се готвеше да свали колана си и да закачи товара на гърба си, внезапно се стресна от зловещ звук зад себе си.

Стой тук! — изсъска той на обърканата коринтка.

— Не мърдай! — Издърпа меча си и се спусна в тунела, вперил свиреп поглед към пещерата.

На половината път от свода видя сива, безформена фигура: един от слугите на Бит-Йакин бе по следите му. Несъмнено този звяр ги бе видял и после ги беше последвал. Конан не се поколеба. Тази битка трябваше да привърши бързо, преди да се върнат другите слуги.

Излезе иззад свода и се спусна направо към напредващото чудовище. Не беше маймуна, но не беше и човек. Приличаше на някакъв тътрещ се ужас, размножаващ се из тайнствените, безименни джунгли на юга, където гъмжеше от страшни същества. Там, в смрадливата гнилоч, извън човешките владения, където тъпаните тътнеха в храмове, непознати човешки крак. Как древните пелиши са ги завладели и изпратили на вечно изгнание от човечеството, това бе пълна загадка за Конан. Но на него не му се мислеше за това, даже да имаше време.

Човекът и чудовището се срещнаха на най-високата арка, където, на сто фута отдолу, бучеше бясната вода. Когато звярът с прокаженото си сиво тяло и черти на издялан, нечовешки идол се появи над него, Конан удари като ранен тигър, влагайки в удара цялата си сила и ярост. Подобен удар би разрязал на две човешко тяло, но костите на съществото срещу него бяха като закалена стомана. Все пак, даже калената стомана не би могла да издържи напълно на такъв жесток удар. Ключицата и ребрата се раздробиха, а от огромната рана бликна кръв.

Нямаше време за втори удар. Преди кимериецът да успее да вдигне отново меча си, огромната ръка със замах го събори от издатината така, както муха се събаря от стена. Той се сгромоляса надолу, а бученето на разбеснялата се река му се стори като погребален звън. Но гъвкавото му тяло успя да се закрепи на по-долната арка. Там, в един смразяващ кръвта миг, той се поколеба несигурно, после свитите му пръсти хванаха вътрешния ръб и той изпълзя на сигурно място. С другата ръка все още стискаше меча си.

Скочи и видя чудовището, от което изобилно шуртеше кръв. То бягаше към моста. Очевидно възнамеряваше да слезе по стълбата, съединяваща арките, и да продължи борбата. На самата издатина звярът спря насред път и Конан видя защо: Мюриела, със сандъчето под мишница, гледаше налудничаво, изправена във входа на тунела.

С триумфален рев чудовището я грабна под мишница, дръпна сандъчето с другата си ръка, обърна се и закуцука по моста. Конан изруга цветисто и също хукна към другата страна. Съмняваше се, че ще може да се изкачи до най-високата арка навреме, за да хване звяра преди той да се втурне в лабиринтите от другата страна.

Но чудовището изведнъж забави ход, като ненавит часовник. Кръвта бликаше от ужасната рана в гърдите му и то залиташе като пияно. В един миг се препъна, катурна се настрани… и полетя надолу с главата от арката. Момичето и сандъчето се изхлузиха от безжизнените му ръце. Писъкът на Мюриела заглуши рева на водата отдолу.

Конан се намираше почти под мястото, от което се сгромоляса съществото. То се удари в долната арка, плъзна се и продължи, но гъвкавото тяло на момичето се удари в една издатина и се задържа на нея. Сандъчето падна на самия ръб на издатината. За част от секундата сандъчето изтрополи надолу, по ръба на моста, а Мюриела се задържа с една ръка и извика отчаяно. Очите й бяха изцъклени от смъртен страх.

Конан даже не погледна към сандъчето, пълно с богатството на цяла една епоха. С бързина, която би засенчила скока на гладен ягуар, той се спусна, сграбчи ръката на момичето точно когато пръстите й се изплъзваха от гладкия камък и я изтегли върху издатината. Сандъчето се претърколи и цопна във водата от деветдесет фута височина, там, където изчезна и тялото на слугата на Бит-Йакин. Плясък и облак пяна отбелязаха мястото, където Зъбите на Гвалур изчезнаха завинаги…

Конан едва успя да погледне надолу. Стрелна се по хребета и хукна по скалната стълба, като дива котка, понесъл на рамо безпомощното момиче. Страховит вой го накара да погледне зад себе си, докато се изкачваше към най-високата арка, и видя другите слуги, устремени към пещерата отдолу. От оголените им зъби капеше кръв. Те тичаха по стълбата, виеща се от етаж на етаж, и отмъстително ревяха. Конан се стрелна през тунела и слезе по скалите като маймуна. Падаше и скачаше, задържаше се за каквото намери, без да мисли, че всеки миг може да си счупи врата.

Когато жестоките муцуни погледнаха от изхода, видяха как кимериецът и момичето изчезват в гората, заобиколила скалите.

— Е — въздъхна Конан, пускайки Мюриела на крака в подслона от гъсти клони — сега можем да починем. Не мисля, че онези зверове ще ни последват извън долината. Между другото, имам кон, вързан до един водоем наблизо, стига лъвовете да не са го изяли. По дяволите! Сега пък защо ревеш?

Тя покри с ръце насълзеното си лице и слабите и рамене се разтресоха от риданията й.

— Изгубих ти скъпоценностите — нещастно проплака тя. — Вината беше моя. Ако те бях послушала и си бях стояла на скалата, онзи звяр нямаше да ме види. Трябваше да хванеш скъпоценните камъни и да ме оставиш да се удавя!

— Да, май че така трябваше — съгласи се той. — Карай да върви. Никога не се тревожи за нещо, което вече е минало. И престани с тези сълзи. Така е по-добре. Хайде.

— Искаш да кажеш, че ще ме задържиш? Ще ме вземеш със себе си? — с надежда попита тя.

— Че какво друго мислиш, че ще направя с теб? — Той огледа фигурата й с одобрение и се усмихна на скъсаната пола, разкриваща изкусителни гладки извивки. — Актриса като теб ще ми влезе в работа. Няма смисъл да се връщаме в Кешия. Сега в Кешан няма нищо, което да ми е нужно. Ще отидем в Пунт. Хората там обожават една жена от слонова кост, пък и промиват злато в реките. Ще им кажа, че кешанците плетат интриги с Тутмекри и искат да ги заробят — а то си е самата истина, — и че боговете са ме изпратили да ги защитя… за около една къща, пълна със злато. Ако успея да те вкарам в храма им и да те сменя с тяхната богиня, ще им одерем кожите, преди да си тръгнем!