Робърт Хауърд
Скъпоценностите на Гвалур (4)

3. Завръщането на оракула

Конан бързо се извърта и огледа сенките с орлов поглед. Не се виждаше и следа от тялото на убития. Само високата тучна трева беше утъпкана, а моравата бе изцапана с нещо тъмно и лепкаво. Стаи дъх и се ослуша в тишината. Дърветата и храстите с огромните си бледи цветове стояха тъмни, спокойни и зловещи в дълбокия мрак.

В мозъка на Конан се зародиха примитивни страхове. Дали това беше работа на жреците от Кешан? Ако е така, къде бяха те? Дали все пак Заргеба бе ударил гонга? И пак изплува споменът за Бит-Йакин и тайнствените му слуги. Бит-Йакин беше мъртъв, съсухрен, свит в мрачната си гробница и осъден вечно да поздравява изгряващото слънце. Но от слугите на Бит-Йакин нямаше и следа. Нямаше доказателство, че са напуснали долината.

Внезапно Конан си спомни за момичето, Мюриела, сама и незащитена в онова огромно зловещо място. Обърна се и изтича по сенчестата улица като подозрителна пантера, готов даже на пълен ход да се извърти надясно или наляво и да нанесе смъртен удар.

Дворецът блесна сред дърветата. Върху полирания мрамор гореше огън. Конан се сви в храстите край изпотрошената улица, плъзна се през гъстата растителност и излезе на открито пред портала. Дочу гласове. Появиха се фенери и светлината им почти огря лъскавото му абаносово рамо. Жреците от Кешан бяха пристигнали.

Но не бяха се появили на широката, обрасла улица, както бе предвидил Заргеба. Очевидно имаше поне още един таен път към долината на Алкмерон.

Жреците изпълваха широките мраморни стълби и държаха фенерите си нависоко. Видя Горулга в началото на парада, изсечен като от мед, ясно очертан в блясъка на фенерите. Останалите бяха помощниците му, грамадни чернокожи, чиито кожи отразяваха светлината. В края на процесията пристъпваше едър негър с необикновено зъл вид. Конан се намръщи. Беше Гварунга, за когото Мюриела бе споменала, че разкрил тайния вход на Заргеба. Конан се замисли колко ли дълбоко е заплетен този човек в интригите на стигиеца.

Той хукна към портала, придържайки се в сенките. Жреците продължиха уверено из голямата зала. Преди да стигнат до двойната врата в другия край, Конан бе изкачил външните стълби и напредваше след тях през залата. Промъквайки се бързо покрай стената и колоните, той стигна до вратата тъкмо когато те прекосиха голямата тронна зала. Фенерите им пропъждаха сенките, но никой от мъжете не поглеждаше назад. Вървяха в колона по един, щраусовите им пера клюмаха, леопардовите им туники странно контрастираха с мрамора и метала на древния дворец. Преминаха през обширната стая и спряха пред златната врата отляво на тронната платформа.

Гласът на Горулга изгърмя зловещо и гробовно в огромното празно пространство, оформяйки звънливи фрази, неразбираеми за кимериеца. После върховният жрец отвори златната врата и влезе, като непрестанно се покланяше. Фенерите зад него се спускаха и издигаха, докато поклонниците имитираха господаря си. Вратата се затвори зад тях, закривайки всякакъв звук и гледка, а Конан се стрелна през тронната зала в нишата зад платформата. Бе вдигнал по-малко шум от вятъра, полъхнал през стаята.

Тънки лъчове светлина се процедиха през дупките в стената, когато той дръпна тайната завеса, влезе в нишата и погледна. Мюриела седеше полуизправена върху платформата. Ръцете и бяха скръстени, главата й — облегната в стената на няколко инча от очите му. Деликатният парфюм на бухналата й коса изпълни ноздрите му. Не виждаше лицето й, разбира се, но тя излъчваше спокойствие, сякаш бе някъде далеч в пространството, над и отвъд бръснатите глави на черните гиганти, коленичили пред нея.

— Малката мръсница е истинска актриса — помисли си с възхищение той. Знаеше, че тя трепери от ужас, но не го показваше. В неясната светлина на фенерите изглеждаше точно като богинята, легнала преди на същата платформа.

Горулга боботеше някакъв псалм с акцент, непознат за Конан. Вероятно беше вариант на древния език на Алкмерон, предаван между върховните жреци от поколение на поколение. Стори му се безкраен. Конан стана неспокоен. Колкото по-дълго продължаваше този монолог, толкова повече щяха да растат ужасът и напрежението на Мюриела. Ако тя припаднеше… Той издърпа меча и камата си. Не можеше да издържи да гледа как чернокожите измъчват и убиват матката уличница.

Но псалмът — изричан с дълбок, плътен и неописуемо злокобен глас, наближи към края си и послушниците изкрещяха приветствено. Горулга издигна ръце към мълчаливата фигура на платформата и проговори:

— О, велика богиньо, обитателка на вечния мрак, нека сърцето ти се разтопи и устните ти се разтворят за очите на твоите роби, чиито глави са в праха под кралата ти! Говори, велика богиньо на свещената долина! Ти знаеш пътеките пред нас. Мракът, който ни безпокои, е като светлината на слънцето за теб. Разпръсни светлината на твоята мъдрост върху пътищата на слугите си! Кажи ни, о, уста на боговете: каква е волята ти за Тутмекри стигиеца?

Фигурата на „богинята“ бавно помръдна. Бурна въздишка се надигна от черните — въздишка на благоговение и на страх. В несмущаваната от нищо тишина гласът на Мюриела дойде ясно до ушите на Конан. Звучеше студено и безпристрастно, макар и с коринтски акцент.

— Волята на боговете е стигиецът и шемитските му кучета да бъдат прогонени от Кешан! — Повтаряше съвсем точно думите му. — Те са крадци и предатели, които заговорничат да ограбят боговете. Нека Зъбите на Гвалур бъдат предадени за съхранение на генерал Конан. Нека той да поведе армиите на Кешан. Той е любимец на боговете.

В края гласът й потрепери и Конан започна да се поти, смятайки, че тя е на границата на истеричния припадък. Но черните не забелязаха нищо. Още повече, не различиха и коринтския й акцент, от който явно не разбираха нищо. Плеснаха с ръце и от тях се надигна мърморене на учудване и благоговение. Очите на Горулга проблясваха фанатично в светлината на фенерите.

— Йелая проговори! — извика той с екзалтиран глас. — Това е волята на боговете! Отдавна, по времето на прадедите ни, Зъбите на Гвалур били превърнати в табу и скрити по заповед на боговете. По тяхна заповед на боговете Зъбите на Гвалур били скрити; по тяхна заповед те ще бъдат извадени отново. О, богиньо, родена от звездите, позволи ни да излезем и да идем до тайното скривалище на съкровището, за да ги предадем на онзи, когото боговете обичат!

— Позволявам ви да си тръгнете! — заповеднически произнесе „богинята“ и жреците отстъпиха назад. Щраусовите пера и фенерите се издигаха и сваляха в ритъм с поклоните им.

Златната врата се затвори, а танцьорката изстена и се строполи върху платформата.

— Конан! — отпаднало простена тя. — Конан…

— Шшш-шт! — изсъска той през дупките и излезе от нишата. Едно надзъртане през ключалката на гравираната врата, и той видя как фенерите се отдалечават през тронната зала. В същото време се стресна от друга светлина, която не се излъчваше от фенерите. Беше изгряла луната и светлината й се процеждаше през пробития купол, изработен със завидно майсторство, за да се усили светлината. Значи грейналият купол на Алкмерон не е бил измислица! Може би вътрешността му бе изработена от специален бял кристал, който можеше да се открие само по хълмовете в черните страни. Светлината нахлуваше в тронната зала и се разливаше из съседните стаи.

Изведнъж Конан се обърна от шум, който като че ли идваше от прохода зад нишата. Сети се за звъна на гонга, отекнал, за да го привлече в капана. Светлината от купола осветяваше малка част от тесния коридор и му разкриваше само празно пространство. Но той можеше да се закълне, че е чул потайни стъпки нейде отдолу.

Докато се колебаеше, буквално подскочи от задушен женски вик зад него. Бързо влетя през вратата на тронната зала и видя неочакван спектакъл в кристално ясната нощ.

С изкривени от злоба черти Гварунга беше сграбчил ужасената Мюриела за гърлото и грубо я разтърсваше.

— Предателка! Каква игра играеш? Заргеба не те ли научи какво да говориш? Да, Тутмекри ми каза! Ти ли предаваш господаря си, или той предава приятелите си чрез теб? Мръсница! Ще извия фалшивата ти глава… но първо ще…

Красивите очи на пленничката се разшириха, тя погледна през рамото на похитителя си и това подейства като предупреждение за гигантския чернокож. Той я пусна и се извъртя точно когато мечът на Конан полетя надолу. Ударът го просна по гръб върху мраморния под, където той се затърчи, а кръвта шурнала от голямата дупка в главата му, опръска всичко наоколо.

Конан тръгна към него да довърши работата си, но Мюриела конвулсивно протегна ръце към него.

— Направих каквото ми нареди! — истерично въздъхна тя. — Отведи ме оттук! О, моля те, отведи ме оттук!

— Още не можем да тръгнем — изръмжа той. — Искам да проследя жреците и да видя откъде ще вземат скъпоценностите. Плячката може вече да не е скрита там. Но ти можеш да дойдеш с мен. Къде е скъпоценният камък, който беше в косата ти?

— Трябва да е паднал зад платформата — заекна тя и заопипва да го търси. — Бях толкова уплашена… когато жреците си тръгнаха… Хукнах да те търся, но този огромен звяр изскочи отзад и ме сграбчи…

— Хайде, вземи го, докато аз се отърва от този труп! — заповяда той. — Хайде! Само този камък струва цяло състояние.

Тя се поколеба, сякаш не искаше да се върне в тази гробница. После, когато той сграбчи колана на Гварунга и го повлече към нишата, се обърна и влезе в стаята на оракула.

Конан пусна безжизненото тяло на пода и вдигна меча си. Кимериецът бе живял твърде дълго из различни диви места, по целия свят, за да храни някакви илюзии за милост. Единственият безопасен враг беше обезглавеният враг. Но преди да успее да удари, ужасен вик спря вдигнатия меч. Идваше от стаята на оракула.

— Конан! Конан! Тя се е върнала! — Писъкът заглъхна в клокочене, след което се чу тътрене на крака.

Кимериецът изруга и се стрелна от нишата покрай тронната платформа и влезе в стаята на оракула миг преди звукът да престане. Там се спря и погледна объркано. Мюриела лежеше спокойно върху платформата със затворени очи, като заспала.

— Какво, по дяволите, правиш? — сърдито попита той. — Сега не е време за шеги…

Гласът му отекна надалеч. Погледът му се стрелна по бедрото от слонова кост, увито в късата копринена пола. Тази пола трябваше да зее от колана до подгъва. Знаеше добре това, защото я беше скъсал със собствената си ръка, когато безжалостно дръпна дрехите от гърчещото се тяло на танцьорката. Но полата… нямаше цепнатина! Той направи само една крачка до платформата и положи ръка върху гладкото тяло — отблъсна го, сякаш бе хванал нажежено желязо, а не студената неподвижност на смъртта.

— Кром! — промърмори той, а очите му проблеснаха. Това не е Мюриела! Това е Йелая!

Сега разбра бесния писък, откъснал се устните на момичето, когато влезе в стаята. Богинята се беше върнала. Тялото бе облечено в коприна и бижута, така както Конан го видя за пръв път. Странно бодване се появи в тила му.

— Мюриела! — паникьосан, извика той. — Мюриела! Къде, по дяволите, си?

Стените подигравателно отразиха гласа му. Не се виждаше друг вход, освен златната врата. Никой не би могъл да влезе или да излезе от нея, без той да разбере. Това поне беше неоспоримо — Йелая е била преместена върху платформата през няколкото минути, докато него го нямаше. Мюриела излезе първа от стаята и тогава я бе хванал Гварунга; в ушите му все още отекваше ехото от писъка й, но коринтката като че се беше изпарила. Съществуваше само едно обяснение, ако отхвърлеше тъмните отговори, включващи намесата на свръхестественото — някъде в стаята имаше тайна врата. И в мига, когато си го помисли, той я видя.

В онова, което приличаше на параван от твърд мрамор, се показваше отвесна цепнатина, а в цепнатината висеше парче коприна. Той го погледна отблизо. Беше от скъсаната пола на Мюриела. Изводът се налагаше от само себе си. Полата се беше скъсала в затварящата се врата, когато момичето е било понесено нанякъде от похитителите си. А парчето плат бе попречило на вратата да се затвори плътно.

Конан пъхна върха на камата си в цепнатината и напъна докрай мускулестата си ръка върху този лост. Острието се огъна, а то бе от нечуплива аквитанска стомана. Мраморната врата полека се отвори. Конан погледна през пролуката, но не видя и следа от някаква заплаха. В стаята на оракула се процеждаше светлина, на фона на която се очерта къса мраморна стълба. Той затвори вратата плътно и заби камата си в една цепнатина на пода. Отвори я. После без никакво колебание слезе надолу по стълбите. Не видя и не чу нищо. След дузина стъпала надолу стълбата премина в тесен коридор, който водеше в мрака.

Там изведнъж застина като статуя в подножието на стълбата, втренчен във фреските по стените, които едва се виждаха на бледата светлина. Изкуството несъмнено беше пелишко; беше виждал подобни фрески по стените на Азгалун. Но изрисуваните сцени нямаха връзка с нищо пелишко, с изключение на една човешка фигура, която се срещаше доста често: слаб старец с бяла брада, чиито расови характеристики не можеха да се сгрешат. Като че ли бяха изобразени различни части от двореца отгоре. Няколко сцени показваха стая, в която Конан разпозна стаята на оракула с фигурата на Йелая, изпъната върху платформата от слонова кост, и едър черен мъж, коленичил пред нея. В нишата зад стената се криеха древните пелиши. Имаше и други фигури. Те се движеха из опустелия дворец, изпълняваха заповедите на пелишите и измъкваха незнайни неща от подземната река. Конан стоя като вцепенен няколко секунди. Сега вече неразбираемите фрази върху пергамента проблеснаха в съзнанието му със смразяваща яснота. Изгубените парчета от мозайката се върнаха на мястото си. Тайната на Бит-Йакин вече не беше тайна, нито загадката на слугите му.

Конан се обърна в тъмнината. Сякаш леден пръст пропълзя по гърба му. После тръгна по коридора с котешка стъпка, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака. Все повече се отдалечаваше от стълбата, а във въздуха се носеше тежката миризма, която бе усетил преди удара на гонга.

Сега, в абсолютната тъмнина той чу звук пред себе си — влачене на боси крака или търкане на дрехи, опрели се о камък. Не можеше да долови точно. Но миг по-късно той протегна ръка и докосна някакво препятствие, в което успя да различи масивна врата от гравиран метал. Натисна я без успех, а мечът му напразно търсеше цепнатина. Натисна с всичка сила, краката му се напрегнаха до край, вените в слепоочията му запулсираха. Всичко беше напразно: усилието на стадо слонове едва ли би помръднало този титански портал.

Докато се облягаше о вратата, той долови звук от другата страна и слухът му го различи незабавно — беше скърцане на ръждиво желязо, сякаш лост стържеше в прореза си. Импулсивно той отскочи назад. Огромна маса се спусна отгоре и гръмотевичен трясък изпълни тунела с оглушителни вибрации. Огромен каменен блок — бе го разбрал по звука — се строполи на мястото, от което току-що бе отскочил. Ако беше се забавил само за миг, щеше да го смачка като мравка.

А някъде от другата страна на металната врата бе пленена Мюриела, ако все още беше жива… Той обаче не можеше да мине през тази врата, а ако останеше в тунела, можеше върху му да падне друг блок. Тогава късметът можеше да му изневери. Нямаше да е от никаква полза за момичето във вид на кървава каша. Не можеше да продължи търсенето си в тази посока. Очевидно трябваше да се качи отгоре и да потърси друга улица или вход.

Обърна се и хукна към стълбата. След като стъпи на първото стъпало, светлината изчезна, а мраморната врата над него се затръшна с екот.

И тогава кимериецът бе обзет от паника. Бяха го хванали в капан. Обърна се на стълбата, вдигна меча си и погледна в мрака зад себе си, очаквайки нападение от призрачни убийци. Но долу, в тунела, не се чуваше никакъв звук. Дали хората зад вратата — ако наистина бяха хора — вярваха, че камъкът го е убил?

Тогава защо вратата се затвори отгоре му? Без да се замисля повече, Конан пое нагоре по стълбите. При всяка стъпка кожата го сърбеше в очакване на нож в гърба. Копнееше да превърне паниката си в изблик на варварско клане.

Горе, на върха, натисна вратата и изруга цветисто, разбрал, че тя няма да се поддаде на усилията му. После вдигна меча в дясната си ръка, за да разсече мрамора, но точно тогава отляво напипа метално резе, което очевидно се бе плъзнало на мястото си след затварянето на вратата. Дръпна резето и вратата се поддаде на натиска му. Конан влетя в стаята — озъбено олицетворение на яростта.

Камата липсваше от пода. Стаята беше празна, също и платформата. Йелая отново беше изчезнала.

— В края на краищата тя жива ли е? — промърмори кимериецът.

Излезе в тронната зала, напълно объркан. После го порази внезапно хрумване и той отиде зад трона, надзъртайки в нишата. По гладкия мрамор, където беше хвърлил безчувственото тяло на Гварунга, имаше кръв — и толкова. Черният човек се бе изпарил като Йелая.