Робърт Хауърд
Скъпоценностите на Гвалур (2)

1. Пътеките на интригата

Скалите се изправяха отвесно над джунглата, сводести укрепления от камък, блеснали в нефритено синьо и тъмночервено под изгряващото слънце, извили се надалеч — на изток и на запад — над развълнуван изумруден океан от храсти и листа. Изглеждаше непреодолима, тази гигантска верига, с отвесните си завеси от камък, в който ослепително премигваха късчета кварц. Човекът, който се изкачваше мъчително нагоре по скалите, вече бе стигнал до половината си път.

Произхождащ от една планинска раса, свикнала да покорява непристъпни скали, самият той притежаваше необикновена сила и ловкост. Единствената му дреха бе чифт къси червени копринени бричове. Сандалите му висяха на гърба, за да не му пречат при катеренето, там бяха и мечът, и камата му.

Човекът беше силен и гъвкав като пантера. Кожата му бе загоряла от слънцето, а черната му грива бе привързана със сребърна лентичка край слепоочията. Железните му мускули и стрелкащите се очи му служеха добре, при това убийствено катерене. Сто и петдесет фута под него се простираше развълнуваната джунгла. На същото разстояние отгоре ръбът на скалите се забиваше в утринното небе.

Усилията му бяха като на човек, принуден да бърза, но той не можеше да се движи по-бързо от охлюв. Опипвайки с ръце и крака, откриваше пукнатини и опасни издатини, а понякога увисваше буквално на нокти. Катерачът обаче продължаваше нагоре, драскаше, гърчеше се и се бореше за всяка педя напред. Понякога спираше да си почине. Тогава изтърсваше потта от челото си и завърташе глава, за да огледа джунглата, за да претърси с поглед зелената шир за някаква следа от човешки живот.

Върхът вече не беше далеч, само на няколко фута над главата му. Тогава мъжът забеляза пролука в отвесната скала. Миг по-късно я достигна… малка пещера точно под върха. Главата му се извиси над пода на пещерата и той постави лакти на ръба. Пещерата не бе по-голяма от процеп в камъка, но си имаше обитател: вътре седеше съсухрена мумия със скръстени крака и с ръце, сключени върху повехналите гърди, над които бе клюмнала главата. Крайниците бяха привързани с кожени ремъци, вече превърнали се в изгнили върви. Разрухата на времето отдавна бе превърнала дрехите на нещастника в прах. Но в скръстените ръце до повехналите гърди беше пъхнат навит пергамент, пожълтял от времето като стара слонова кост.

Катерачът протегна дългата си ръка и изтръгна свитъка. Без да го оглежда, той го мушна в колана си, надигна се на мускули и се изправи в отвора на пещерата. После подскочи нагоре, хвана се за ръба на един скален отломък и почти веднага се озова на върха.

Там спря, въздъхна и погледна надолу.

Беше все едно да наблюдаваш вътрешността на огромна арена, оградена от кръгла каменна стена. Дъното на арената бе покрито с дървета и гъста растителност. Скалите се простираха около нея без никаква пролука помежду им и на еднаква височина. Това беше истински каприз на природата, който вероятно нямаше съответствие в целия свят — огромен естествен амфитеатър, кръгло късче гористо поле три-четири мили в диаметър, откъснато от останалия свят и затворено в пръстена на тази скална верига.

Но мъжът нямаше време да разсъждава върху чудесата на природата. С нетърпение той оглеждаше върховете на дърветата под него и въздъхна дълбоко, когато съзря блясъка на мраморни куполи сред зелената шир. Значи това не беше мит. Под него лежеше приказният изоставен дворец Алкмерон.

Конан Кимериецът, живял напоследък на Островите Барача, до Черните брегове и в много други страни, където животът е див, бе пристигнеш в царството Кешан, примамен от приказното съкровище, затъмняващо славата даже на скъпоценностите на туранските царе.

Кешан беше варварско царство, разположено в източните области на Куш, където обширните прерии се сливаха с горите от юг. Населението му беше смесена раса. Благородници с неясен произход управляваха народ, почти изцяло съставен от негри. Управниците — принцове и велики жреци — се кълняха, че произлизат от бяла раса, която още в ерата на митовете управлявала царство, чиято столица се наричала Алкмерон. Противоречащи си една на друга легенди се опитваха да обяснят причината за последвалото падение на расата им и за бягството на оцелелите от града. Също толкова мъгляви бяха легендите за Зъбите на Гвалур, съкровището на Алкмерон. Но тези мъгляви митове бяха достатъчни, за да доведат Конан до Кешан, през полета, джунгли, реки и планини.

И така, варваринът бе открил Кешан, който се смяташе за митичен от много съвременни нации, но и беше чул достатъчно легенди, които потвърждаваха слуховете за съкровището, наречено Зъбите на Гвалур. Не бе успял да научи само къде е скривалището му, а трябваше да обясни причината за присъствието си в Кешан. Неканените непознати не бяха добре дошли.

Но Конан не се обърка. С хладна увереност той обясни на накичените с пера подозрителни благородници от великолепния варварски двор, че е професионален боец. И че е дошъл в Кешан, търсейки работа. Срещу заплащане би могъл да обучи армиите на Кешан и да ги поведе срещу Пунт, техния вечен враг, чиито скорошни успехи на бойното поле бяха събудили яростта на сприхавия кешан ски цар.

Предложението не бе толкова дръзко, колкото изглеждаше. Славата на Конан вървеше пред него; подвизите му като вожд на черните корсари, онези вълци от южните брегове, бяха направили името му уважавано и страховито из всичките черни царства. Той не отказа да се подложи на изпитанията, измислени от мрачните му господари. Схватките по границите не спираха и предлагаха на кимериеца много възможности да демонстрира способностите си в ръкопашния бой. Безразсъдната му жестокост впечатли господарите на Кешан, вече запознати с репутацията му на водач, и перспективите изглеждаха благоприятни. Конан тайно желаеше работата да му даде оправдание за оставането му в Кешан достатъчно дълго, за да открие съкровището Зъбите на Гвалур. После дойде засечката. Тутмекри пристигна в Кешан начело на посолството на Зембабви.

Тутмекри беше стигиец, авантюрист и мошеник, заради чийто ум двамата близнаци — царе на огромното царство, населено с търговци-мелези, разположено на много дни път на изток — го бяха наели. Двамата се познаваха с кимериеца отдавна и много-много не се обичаха. И Тутмекри имаше предложение за царя на Кешан. То също се отнасяше до завладяването на Пунт царство, разположено на изток от Кешан, което наскоро бе прогонило търговците от Зембабви и бе изгорило крепостите им.

Предложението му бе по-примамливо даже от славата на Конан. Тутмекри даваше дума да навлезе в Пунт от изток с армия от черни копиеносци, шемитски стрелци и рицари-наемници и да помогне на царя на Кешан да завземе вражеското царство. Щедрите царе на Зембабви искаха само монопол върху търговията с Кешан и васалите му… и, като залог, част от Зъбите на Гвалур. Това нямало да е основното в отношенията им, бе побързал да обясни Тутмекри на подозрителните главатари; те щели да бъдат поканени в храма на Зембабви, до огромните златни идоли Дагон и Деркето, като почетни гости в свещената гробница на царството. Там щели да подпечатат договора между Кешан и Зембабви. Това изявление бе предизвикало иронична усмивка върху устните на Конан.

Кимериецът не се опита да се сравнява по ум и интригантство с Тутмекри и шемитския му партньор, Заргеба. Знаеше, че ако Тутмекри спечели, той ще настоява за незабавното заточение на съперника си. На Конан му оставаше само едно — да открие скъпоценностите преди царят на Кешан да размисли и да изчезне с тях. Вече се беше убедил, че те не са скрити в столицата: рояк колиби със сламени покриви, скупчени край стени от кал, заградили дворец от камък и бамбук.

Докато кимериецът пъхтеше нервно и нетърпеливо по отвесните зъбери, върховният жрец Горулга обяви, че преди да се вземе решение, ще се провери каква е волята на боговете, тъй като ставаше дума за съюз със Зембабви и за залог на предмети, дълго смятани за свещени и неприкосновени. Трябваше да се допитат до оракула на Алкмерон.

Поне от един век жреците не бяха посещавали безмълвния град. Според мълвата оракулът била принцеса Йелая, последната владетелка на Алкмерон, която умряла твърде млада и чието тяло тайнствено останало непокътнато от времето. Преди много години жреците посещавали омагьосания град, а тя ги учила на мъдрост. Последният жрец, потърсил оракула, бил порочен тип и мошеник, който искал да открадне интересно издяланите скъпоценни камъни, наречени Зъбите на Гвалур. Но в опустелия град го сполетяла жестока участ, за която последователите му, успели да избягат, разказваха страховити легенди. Именно поради това в продължение на сто години жреците не смееха да посетят града и оракула.

Но Горулга, сегашният върховен жрец, уверен в познанията и честността си, обяви, че ще отиде с група последователи да съживи древния обичай. Развълнуваните езици се разбъбриха недискретно и така Конан улови нишката, която бе търсил цели седмици — чутото от един по-низш жрец го изпрати извън Кешия през нощта, предхождаща деня, в който щяха да тръгнат жреците.

Кимериецът препуска с всички сили две денонощия и на третото, рано призори, стигна до скалите на Алкмерон, изправени в югозападния край на царството, сред необитаемата джунгла, превърнала се в табу за обикновените хора. Никой освен жреците не смееше да пристъпи в омагьосаната долина. От сто години обаче дори жреците не бяха влизали в Алкмерон.

Според легендите никой човек не беше се катерил по тези скали и никой освен жреците не знаеше тайния вход към долината. Конан не губи време да го търси. Стръмнините, които пречеха на чернокожите, на конниците и обитателите на полето не представляваха препятствие за човек, роден из скалистите хълмове на Кимерия.

Сега, застанал на върха, той погледна надолу, към долината, и се учуди каква ли чума, война или суеверие бе прогонило хората от тази древна бяла раса от крепостта им, за да бъдат абсорбирани от черните племена около тях.

Тази долина е била тяхна цитадела. По средата се издигаше дворец, в който са живели само царското семейство и придворните. Същинският град е бил разположен зад скалите. Развълнуваните масиви на джунглата скриваха руините му. Но куполите, проблясващи сред листата под него, бяха невредимите кули на царския дворец Алкмерон, оцелял от корозията на времето.

Конан скочи от ръба и бързо потегли надолу. Вътрешната страна на скалите беше по-начупена и не толкова отвесна. За сравнително кратко време той се спусна върху зелената морава в дъното на долината.

С меч в едната ръка кимериецът се огледа внимателно. Нямаше причина да очаква засада, тъй като се говореше, че Алкмерон е празен и изоставен, обитаван само от призраците на мъртвото минало. Но по природа Конан беше подозрителен и предпазлив. Тишината беше абсолютна; дори листата по клоните не потрепваха. Когато се наведе да погледне под дърветата, той не видя нищо, освен дълги редици от дънери, губещи се в синия мрак на вековната гора.

Независимо от това Конан продължи предпазливо, с меч в ръка. Неспокойните му очи се взираха в сенките, а с гъвкавата си походка не вдигаше никакъв шум. Навсякъде около себе си виждаше следи от древна цивилизация: мраморни фонтани стояха под тънки дръвчета, подредени в твърде правилни геометрични форми, за да са създадени от природата. Дръвчета и храсти бяха завладели симетрично разположените горички, но очертанията им все още си личаха. Под дърветата се виждаха следите на широки тротоари. От огромните им пукнатини растеше трева. Тук-там се виждаха стени с украсени стрехи и решетки от дялан камък, които може би са били стени на павилиони за удоволствия.

Пред Конан, сред дърветата, блеснаха куполите и каменният постамент, който ги крепеше, се виждаше все по-ясно. След като мина през прикритие от лозови клонки, той навлезе в сравнително открито пространство, където дърветата растяха безразборно. Тогава видя пред себе си широкия портал на двореца и колоните, които го крепяха.

Качи се по широките мраморни стълби, пътьом отбелязвайки си, че сградата е в доста по-добро състояние от околните постройки, покрай които беше минал. Дебелите стени и масивните колони очевидно бяха твърде здрави, за да се съборят под въздействието на времето. Същата омайваща тишина се стелеше навсякъде. На този фон котешките му стъпки отекваха изненадващо силно.

Някъде в този дворец лежеше изображението, което в миналото бе служило като оракул на жреците от Кешан. И пак някъде в двореца, освен ако недискретният жрец не беше излъгал, бе скрито съкровището на забравените царе на Алкмерон.

Конан влезе в обширна зала, подсилена от високи колони, между които зееха сводове. Вратите бяха изгнили. Прекоси залата, потънала в мрак, и стигна до голяма, двойна бронзова врата в другия край. Вратата зееше полуотворена. Навярно си стоеше така от векове. Влезе в просторна, сводеста стая, където царете на Алкмерон сигурно са провеждали аудиенциите си.

Беше осмоъгълна, а огромният купол, в който се извиваше високият таван, сигурно бе пробит, тъй като стаята бе осветена по-добре от залата, водеща до нея. В другия край на огромната стая се издигаше платформа с широки стъпала, водещи нагоре към нея. Върху платформата стоеше масивен стол с украсени дръжки и висока облегалка, който някога вероятно е бил покрит с пурпурен балдахин. Очите на Конан светнаха. Златният трон на Алкмерон, споменат в легендата от незапомнени времена! Самият той беше цяло състояние, стига да можеше да го изнесе. Въображението на кимериеца изцяло бе завладяно от мисълта за съкровището и очите му пламнаха нетърпеливо. Пръстите го сърбяха, защото искаше да докосне скъпоценните камъни, описани от разказите по пазарищата на Кешия. Те повтаряха легендите, предадени им през вековете: за скъпоценности, нямащи равни по целия свят — рубини, смарагди, диаманти, хематити, опали, сапфири — плячката на древността.

Беше очаквал върху трона да намери изображение на оракула, но тъй като не го откри, реши, че сигурно е поставено в някоя друга част на двореца, ако, разбира се, такова нещо изобщо съществуваше. Но откакто дойде в Кешан, толкова митове се оказаха истински, че той вече не се съмняваше: щеше да открие някакъв идол или бог.

Зад трона се виждаше тясна сводеста врата. Той погледна през нея и видя, че тя води към празна ниша с тесен коридор, излизащ под прав ъгъл от нея. Премести се и огледа друг свод, вляво от платформата, а тя, за разлика от другите, си имаше врата. Но това не беше обикновена врата. Порталът беше от същия разкошен метал като трона, украсен с множество интересни арабески.

Отвори се от най-лекото му докосване, сякаш пантите току-що бяха смазани. Кимериецът спря вътре и… се закова на прага.

Намираше се в неголяма квадратна стая, чиито мраморни стени се издигаха до таван, инкрустиран със злато. Златни нишки се спускаха от върха му до основите на стените. Нямаше друга врата, освен онази, през която беше влязъл. Но той забеляза тези подробности механично. Цялото му внимание бе привлечено от една фигура, положена върху платформата от слонова кост пред него.

Беше очаквал някакво изображение, гравирано с уменията на древните изкуства. Но никакво изкуство не можеше да мумифицира толкова идеално фигурата пред него.

Това не беше изображение от камък, метал или слонова кост: беше истинско женско тяло! Конан обаче не можеше да се досети с какво тайно изкуство древните бяха успели да запазят трупа непокътнат толкова много години. Дрехите й бяха като нови — Конан се намръщи. Не, изкуството съхранило тялото, не можеше да е запазило и дрехите! Но бе станало точно така — златните нагръдници с концентрични кръгове от дребни скъпоценни камъни, позлатените сандали и късата копринена пола, пристегната с колан, обсипеш със скъпоценности — всичко блестеше като ново. Нито по плата, нито по метала имаше и помен от разрухата на времето.

Даже в смъртта Йелая излъчваше студена красота. Тялото й беше като алабастър, слабо, но сластолюбиво; огромен тъмночервен скъпоценен камък грееше, втъкан в тъмната й вълниста коса.

Конан се изправи намръщен над нея, а после удари платформата с меча си. Търсеше кухини, в които можеше да е скрито съкровището, но платформата звънна плътно. Обърна се и нерешително обходи стаята. Къде да търси най-напред, след като времето му бе ограничено? От бъбренето на жреца с една куртизанка бе разбрал, че съкровището е скрито в двореца. Но той беше доста обширен. Чудеше се дали да не се скрие, докато жреците дойдат и си отидат, и чак тогава да поднови търсенето. Но имаше реална възможност на връщане към Кешия те да вземат скъпоценностите със себе си. Беше убеден, че Тутмекри е подкупил Горулга.

Конан можеше да предвиди какви са плановете на Тутмекри, тъй като познаваше този човек. Знаеше, че Тутмекри е предложил завоюването на Пунт на царете на Зембабви. Това завоевание бе първата стъпка към истинската им цел — да вземат Зъбите на Гвалур. Преди да предприемат каквото и да е, тези предпазливи царе щяха да поискат доказателство, че съкровището наистина съществува. Скъпоценностите, които Тутмекри искаше като залог, щяха да са именно това доказателство.

Имайки сигурно доказателство за съществуването на съкровището, царете на Зембабви щяха да предприемат първия си ход. Пунт щеше да бъде нападнат едновременно от изток и от запад, но воините от Зембабви щяха да оставят повечето сражения за кешанците. И тогава, когато Пунт и Кешан се изтощяха от войната, зембабвийците щяха да покорят и двата народа, да оплячкосат Кешан и да вземат съкровището насила. Дори ако се наложеше да разрушат всяка сграда и да измъчват всеки жив човек в царството.

Но съществуваше и друга възможност: ако Тутмекри успееше да се докопа до съкровището, беше съвсем в стила му да измами господарите си, да открадне скъпоценностите за себе си и да офейка, оставяйки пратениците от Зембабви с пръст в устата.

Конан смяташе, че допитването до оракула не беше нищо друго, освен хитрина, която трябваше да убеди царя на Кешан да приеме желанията на Тутмекри. Кимериецът и за миг не се съмняваше, че Горулга е хитър и нечестен като всички останали, замесени в тази огромна измама. Конан не можа сам да се добере до върховния жрец, тъй като в играта на подкупи той нямаше никакви шансове срещу Тутмекри. Само да беше опитал, и щеше да попадне направо в ръцете на стигиеца! Горулга би могъл да порицае кимериеца пред народа, създавайки си репутация на честен човек, и така с един удар да освободи Тутмекри от съперника му. Чудеше се как Тутмекри е успял да подкупи върховния жрец и какво би могъл да предложи на човек, който държеше в ръцете си най-голямото съкровище на света.

Във всеки случай той беше сигурен в едно: оракулът ще каже, че боговете искат Кешан да изпълни желанията на Тутмекри. След това в Кешия щеше да стане твърде горещо за кимериеца, а той нямаше никакво намерение да се връща, още когато тръгна през нощта.

В стаята на оракула не откри нищо. Влезе в голямата тронна зала и сложи ръце на трона. Беше тежък, но той успя да го повдигне. Подът отдолу, дебела мраморна платформа, беше плътен. Пак претърси нишата — мислеше си за някаква тайна гробница край оракула. Започна старателно да чука по стените и след малко, в една стена срещу началото на коридора. Огледа отблизо и видя, че пукнатината между двата мраморни блока на това място е по-широка от другите. Вкара върха на камата си и натисна.

Ламперията се разтвори тихо, в стената се разкри отвор, но нищо повече. Той изруга ядосано. Отворът беше празен и като че ли никога не бе служил за скривалище на съкровището. Наведе Се над него и откри система от малки дупчици в стената, на нивото на човешка уста. Надзърна през тях и изръмжа с разбиране. Това бе стената, разделяща нишата от стаята на оракула. Конан се намръщи. Това обясняваше мистерията на оракула, но беше малко по-недодялано, отколкото той беше очаквал. Или самият Горулга, или някой от доверените му любимци щеше да се напъха тук и да говори през дупките, а доверчивите последователи, всичките чернокожи, щяха да приемат думите му като истинския глас на Йелая.

Изведнъж кимериецът се сети за нещо. Извади пергамента, който беше взел от мумията, и го разви внимателно, тъй като можеше във всеки момент да се разпадне на парченца. Намръщи се над неясните букви. В скитанията си по света авантюристът бе събрал доста познания, особено що се отнася до множеството чужди езици. Някой кабинетен учен би се изумил от лингвистичните способности на кимериеца. Той обаче бе преживял много премеждия, в които знанието на езици представляваше разликата между живота и смъртта.

Графичните знаци бяха странни, едновременно познати и неразбираеми, но след малко той откри причината за това. Буквите бяха старинно писмо на пелишки, различаваха се значително от съвременната азбука, която той познаваше и която, преди три века, е била променена след нашествието на едно номадско племе. Тази по-стара, по-опростена азбука го обърка. Забеляза една често повтаряща се фраза, но после разбра, че това е име — Бит-Йакин, името на автора.

Устните му се движеха несъзнателно, докато се мъчеше да се справи с изпитанието, лутайки се слепешката из ръкописа. В по-голямата си част той му се стори непреводим, а в останалата — неясен.

От текста разбра, че авторът, мистериозният Бит-Йакин, е дошъл отдалеч със слугите си и е влязъл в долината Алкмерон. По-нататък написаното беше изпълнено с непознати фрази и букви. От онова, което успя да преведе разбра, че ръкописът отразява дълъг период от време. Името на Йелая се повтаряше често, а към края на текста стана очевидно, че Бит-Йакин е предусещал смъртта си. Конан се досети, че мумията в пещеричката са останките на автора, мистериозния Бит-Йакин. Човекът беше умрял, както бе предвидил, а слугите му очевидно го бяха оставили в тази открита гробница високо в скалите, според инструкциите, които им беше дал преди смъртта си.

Странно бе, че Бит-Йакин не се споменаваше в легендите за Алкмерон. Очевидно бе пристигнал в долината, след като тя е била напусната от първите й обитатели — ръкописът показваше поне това. Но изглеждаше още по-странно, че жреците, дошли в онези дни да се съветват с оракула, не са видели този човек и слугите му. Конан беше сигурен, че мумията и пергаментът й са на повече от сто години. Бит-Йакин е живял в тази долина, когато жреците са дошли да се поклонят пред мъртвата Йелая. Що се отнасяше до него обаче, легендите не казваха нищо. Те описваха опустелия град, обитаван само от мъртвите.

Защо е живял в това изоставено място и в каква неизвестна посока са заминали слугите му, след като са се отървали от трупа на господаря си?

Конан сви рамене, пъхна пергамента обратно в колана си и потегли стремително. Изведнъж, съвсем изненадващо в дремещата тишина, изгърмя пронизващ звън на гонг.

Той се завъртя и се сви като огромна котка, с меч в ръка, вперил поглед в тесния коридор, по който беше дошъл звукът. Дали жреците на Кешан бяха пристигнали? Това бе малко вероятно; нямаха достатъчно време, за да стигнат до долината. Но гонгът бе неоспоримо доказателство за човешко присъствие.

Обикновено Конан действаше незабавно. Беше придобил тази ловкост от контактите си с различни коварни народи. Когато се оказваше незащитен при неочаквани обстоятелства, той светкавично си възвръщаше формата. И сега, вместо да се скрие или да изчезне в обратна посока, както би направил един обикновен човек, той изтича направо по коридора по посока на звука. Сандалите му не вдигаха повече шум от лапите на пантера; очите му бяха като тънки прорези, а устните му — решително стиснати. Беше се събудила дивата ярост на примитивното, уплашено от злото, онова примитивно чувство, което винаги бе нащрек в съзнанието на кимериеца.

След малко той напусна лъкатушещия коридор и се озова в малък открит двор. Нещо блестеше на слънцето. Беше гонгът — голям златен диск, увиснал от златна дръжка, закачена на порутената стена. Наблизо лежеше меден чук, но нито се чуваше, нито се виждаше човек. Околните сводове зееха празни. Конан се наведе и се промъкна през един портал. В огромния замък цареше тишина. Нищо не помръдваше. Най-накрая търпението му се изчерпи и той се плъзна по извивките на двора, поглеждайки във всеки свод, готов да скочи като светкавица, да удари вдясно или вляво като кобра.

Стигна до гонга и погледна в най-близкия свод. Видя само мрачна стая, отрупана с развалини. Върху мраморните плочи под гонга не се виждаха стъпки, но във въздуха се носеше някаква миризма — едва доловимо зловоние. Ноздрите му се разтвориха като на див звяр, докато се опитваше напразно да определи откъде идва миризмата.

Обърна се към свода… и внезапно уж стабилните плочи се разбиха и той усети празнина под краката си. Докато падаше, успя да разпери ръце и да се хване за ръбовете на дупката, зейнала под него. Те обаче се строшиха под свитите му пръсти. Той политна надолу в абсолютен мрак, в черна ледена вода, която го завъртя с шеметна скорост.