Робърт Хауърд
Скъпоценностите на Гвалур (3)

2. Богинята се събужда

Кимериецът не направи опит да се бори с течението, което го влачеше през черната нощ. Опитваше се да се задържи отгоре, захапал меча си. Изведнъж лъч светлина прониза мрака пред него. Водата, която го носеше, бе развълнува, кипнала, сякаш на дъното бушуваше чудовище. После видя отвесните каменни стени на канала, извити в свод над главата му. От всяка страна имаше по една малка издатина, точно под сводестия покрив, но те бяха твърде далеч, за да успее да ги достигне. На едно място покривът беше разрушен и светлина струеше през дупката. Зад този стълб светлина пак настъпваше абсолютен мрак. Паника обзе кимериеца, след като разбра, че ще бъде пометен покрай този сноп светлина и отново ще попадне в непознатия и враждебен мрак.

После забеляза нещо друго бронзови стълби, спуснати от издатините към черната вода на равни интервали. Съзря една точно пред себе си и бързо се насочи към нея, преборвайки се с течението, което го влачеше към средата на потока сякаш с истински, живи, лигави ръце. Той се изтласка с цялата сила на отчаянието си и приближи до брега, борейки се яростно за всеки инч. Излезе на едно ниво със стълбата и със задъхан скок улови най-долното стъпало, увисвайки на него.

Няколко секунди по-късно той се измъкна от водната бездна, стъпвайки несигурно върху ръждясалите стъпала. Те хлътваха и се опъваха, но издържаха и той успя да се покатери до тясната издатина в стената, на един човешки бой под виещия се покрив. В камъка, на едно ниво с върха на стълбата, се показа тежка бронзова врата, но тя не се поддаде на натиска на Конан. Той премести меча от зъбите в ножницата си. Изплю кръв — острието беше порязало устните му в жестоката борба с реката — и насочи вниманието си към срутения покрив.

Можеше да протегне ръце през цепнатината и да се хване за ръба. Миг по-късно се промъкна през дупката и се озова в обширна стая. Почти целият покрив беше пропаднал, както и по-голямата част от пода, построен като свод върху подземната река. Счупените арки водеха към други стаи и коридори. Конан реши, че все още е в двореца. Учуди се колко ли стаи са построени директно над подземната вода и дали старинните плочи няма да се счупят отново и да го запратят обратно в течението, от което току-що се бе ИЗМЪКНЕШ.

Чудеше се и дали това, което се случи с него, беше просто инцидент. Дали тези прогнили плочи се счупиха под тежестта му, или за всичко това имаше по-зловещо обяснение? Едно поне беше очевидно — не беше сам в този дворец. Гонгът не иззвъня сам, независимо дали звънът е целял да го привлече към смъртта, или не. Тишината в двореца изведнъж стана зловеща, изпълнена с пълзяща заплаха.

Можеше ли да е някой със същата мисия като неговата? Изведнъж се сети за мистериозния Бит-Йакин. Възможно ли е този човек да е открил Зъбите на Гвалур след дългия си живот в Алкмерон… а после слугите му да са ги отнесли със себе си? Вероятността, че е тръгнал да гони вятъра, вбеси кимериеца.

Избра си един коридор, преценил, че води обратно към онази част от двореца, през която беше влязъл. Хукна по него, стъпвайки предпазливо, тъй като не беше забравил черната река, която кипеше и се пенеше под краката му.

Мислите му се върнаха към стаята на оракула и загадъчната й обитателка. Някъде наблизо трябваше да е ключът към тайната на съкровището, ако то още се намираше в древното си скривалище.

Тишината в огромния дворец се нарушаваше само от бързия бяг на обутите в сандали крака. Стаите и залите, през които Конан минаваше, се бяха превърнали в руини, но колкото повече напредваше, толкова по-незначителни ставаха опустошителните следи на времето. За миг се замисли с каква ли цел бяха поставени стълбите над подземната река, но не можа да намери разумно обяснение. Малко го интересуваха безбройните загадки на античността.

Не беше сигурен къде точно се намира стаята на оракула, но скоро влезе в коридор, който водеше обратно към голямата тронна зала. Беше безполезно да се лута безцелно из двореца и да търси съкровището напосоки. Щеше да се скрие някъде тук, да изчака пристигането на жреците от Кешан и тогава, след фарса с допитването до оракула, щеше да ги проследи до скривалището, до което те със сигурност щяха да отидат. Може би щяха да вземат само част от скъпоценностите. Той щеше да се задоволи с остатъка.

Воден от болезнен интерес, Конан влезе отново в стаята на оракула и погледна към неподвижното тяло на принцесата — богиня, омаян от студената й красота. Каква гробовна тайна бе заключена в тази чудно изваяна фигура?

Изведнъж остана без дъх и косата му настръхна. Тялото все още лежеше както когато го видя за пръв път, тихо, неподвижно, с нагръдниците от злато и скъпоценни камъни, с позлатените сандали и копринената пола. Но сега имаше значителна разлика. Бузите бяха алени и влажно блестяха…

С паническо проклятие Конан извади меча си.

Кром! Тя е жива!

Дългите мигли се повдигнаха. Очите се отвориха и погледнаха към него — неразгадаеми, тъмни, тайнствени. Той се втренчи в тях и замръзна безмълвен.

Тя се изправи леко, без да сваля от него омайния си поглед.

Кимериецът облиза изсъхналите си устни и успя да отрони:

— Ти… ти ли си Йелая?

— Аз съм Йелая! — Гласът й беше дълбок и напевен и той продължи да я гледа изумен. — Не се бой. Няма да ти навредя, ако изпълниш молбата ми.

Как може мъртва жена да оживее след толкова века? — попита той, не вярвайки на очите си.

Тя повдигна ръце в мистичен жест.

— Аз съм богиня. Преди хиляда години върху мен падна проклятието на по-велики богове, боговете на мрака. Простосмъртната у мен умря; богинята у мен никога няма да умре. Лежах тук толкова векове, будех се всяка нощ при залез-слънце, събирах придворните си както в миналото, виках призраците и сенките от онова време. Човече, ако не виждаш това, което ще порази душата ти навеки, изчезвай бързо! Заповядвам ти! Върви! — Гласът стана властен, а тънката й ръка се вдигна и посочи към изхода.

С пламнали очи Конан бавно прибра меча си, но не се подчини на заповедта й. Пристъпи по-близо, като омагьосан, и без предупреждение я вдигна в мечешка прегръдка. Тя изкрещя. Крясъкът й съвсем не звучеше божествено, после се чу късане на коприна. С безмилостно дръпване кимериецът разкъса полата й.

— Богиня! Ха! — излая той с презрение, без да обръща внимание на бясната съпротива на пленничката си. — Помислих, че е малко странно принцесата на Алкмерон да говори с коринтски акцент! Събрах си ума и се сетих, че съм те виждал някъде. Ти си Мюриела, танцьорката на Заргеба Коринтиеца. Бенката на бедрото ти го доказва. Виждал съм те веднъж, когато Заргеба те шибаше с камшик. Богиня! Ха-ха! — Плесна я по бедрото с презрение, а шамарът отекна в стаята. Момичето изписка жалостиво и неудържимо зарида.

Всичката й величественост се беше изпарила. Тя вече не бе мистична фигура от древността, а ужасена танцьорка, която може да се купи на всеки шемитски пазар. Конан погледна към нея с гневен триумф.

— Богиня била. Ти си просто една от забулените жени, които Заргеба доведе със себе си в Кешия. Да не си мислеше, че можеш да ме измамиш, глупачко! Преди година те видях в Аквитания с онази свиня, Заргеба, а аз не забравям лица… или женски тела. Мисля, че ще…

Извиваща се в прегръдките му, тя уви ръце около едрия му врат, унизена и ужасена, и се разрида истерично.

— О, моля те, не ме наранявай! Недей! Трябваше да го направя! Заргеба ме доведе тук, за да се престоря на оракул!

— Защо, мършава кучко? — изръмжа Конан. — Не се ли боиш от боговете? Кром! Има ли честност на този свят?

— Моля те! — изплака тя и се изви страхливо. — Не можех да не се подчиня на Заргеба. Ще бъда проклета от тези омразни богове!

— Какво мислиш, че щяха да направят жреците, ако бяха открили, че си измамничка?

При мисълта за това краката й се подкосиха и тя се строполи. Сграбчи коленете на Конан и започна да отправя несвързани молби за помощ и защита. Кълнеше се, че е невинна и че не е имала лоши намерения. Позата й не беше на древна принцеса, но това не беше учудващо. Страхът напълно я беше сковал.

— Къде е Заргеба? По дяволите, престани да хленчиш и ми отговори!

— Край двореца — простена тя, — оглежда се за жреците.

— Колко души има с него?

— Никой. Дойдохме сами.

— Ха! — Възклицанието му прозвуча като доволен рев на лъв, тръгнал на лов. — Сигурно сте тръгнали от Кешия няколко часа след мен. Катерихте ли се по скалите?

Тя поклати глава, задавена от сълзи. С нетърпелив жест той сграбчи слабите й рамене и я разтърси, за да си поеме въздух.

— Заргеба знаеше тайния път — въздъхна тя. — Жрецът Гварунга му е казал за него и Тутмекри. В южния край на долината има голямо езеро, под скалите. Под водата се намира пещера, която не се вижда отгоре. Гмурнахме се под водата и влязохме през нея. Пещерата се спуска по скалите. Отворът от тази страна на долината е замаскиран с храсти.

— Аз се покатерих по скалите от изток — промърмори той. — Е, и после какво?

— Пристигнахме в двореца и Заргеба ме скри сред дърветата. Той отиде да огледа стаята на оракула. Не мисля, че се е доверил изцяло на Гварунга. Докато него го нямаше, като че ли дочух звън на гонг, но не съм съвсем сигурна. После Заргеба дойде и ме доведе в тази стая, където богинята Йелая лежеше върху платформата. Той я съблече и ме премени с нейните одежди. А сега отиде да скрие тялото и да изчака жреците. Бях смъртно уплашена. Когато ти влезе, исках да скоча и да те помоля да ме изведеш от тук, но се страхувах от Заргеба. Когато ти разбра, че съм жива, се надявах, че ще се уплашиш и ще избягаш.

— Какво трябваше да кажеш като оракул? — попита той.

— Трябваше да помоля жреците да вземат Зъбите на Гвалур и да дадат една част на Тутмекри като залог, както той пожела, а другите да оставят в двореца в Кешия. Необходимо беше и да им кажа, че ужасна съдба заплашва Кешия, ако не приемат предложенията на Тутмекри. И, о да, трябваше да им внуша веднага да те одерат жив.

— Тутмекри е искал съкровището да се пренесе там, където той… или зембабвийците ще могат да го плячкосат по-лесно — промърмори Конан. — Ще му измъкна черния дроб! Горулга също е в играта, нали?

— Не. Той вярва в своите богове и е неподкупен. Не знае нищо. Ще се подчини на оракула. Планът е изцяло на Тутмекри. Тъй като знаеше, че кешийците ще се съветват с оракула, той накара Заргеба да ме доведе тук от посолството на Зембабви, съвсем забулена и маскирана.

— Проклет да съм! — промърмори Конан. — Жрец, който честно вярва на оракула си и е неподкупен. Кром! Чудя се дали Заргеба е ударил гонга. Дали се сеща, че съм тук? Може ли да знае и за прогнилите плочи? Къде е той, момиче?

— Крие се в храстите до лотосите, край древната улица, която води от южната стена към двореца — отвърна тя. После поднови молбите си. — 0, Конан, съжали ме! Страх ме от този зъл, древен дворец. Чух някакви стъпки да се прокрадват край мен… Конан, вземи ме със себе си! Заргеба ще ме убие, след като изпълня мисията си тук… Сигурна съм! Жреците също ще ме унищожат, ако разкрият измамата. Той е дявол — купи ме от един търговец на роби, който пък ме открадна от един керван, препускащ през южен Кот. Оттогава съм инструмент за интриги. Спаси ме от това чудовище! Не може да си жесток като него. Не ме оставяй да ме убият тук! Моля те!

Тя седеше на колене, вкопчила се истерично в Конан. Красивото, насълзено лице го разчувства. Тъмната й копринена коса се стелеше разрошена по белите й рамене. Конан я вдигна и сложи върху коляното си.

— Слушай ме. Ще те защитя от Заргеба, жреците също няма да разберат за измамата ти. Но трябва да направиш каквото ти кажа.

Тя забърбори обещания за безпрекословно подчинение, сграбчила мускулестия му врат с надежда за закрила.

— Добре. Когато дойдат жреците, ти ще се престориш на Йелая по плана на Заргеба. Ще е тъмно и те няма да забележат разликата. Но ще им кажеш това: „Желанието на боговете е стигиецът и шемитските му кучета да бъдат прогонени от Кешан. Те са крадци и предатели, запланували да ограбят боговете. За Зъбите на Гвалур трябва да се грижи генерал Конан. Нека той да поведе армиите на Кешан. Той е любимец на боговете.“

Тя потрепери отчаяно, но се съгласи.

— Ами Заргеба? — проплака тя. — Той ще ме убие!

— Не се тревожи за Заргеба — изръмжа той. — Ще се погрижа за това куче. Направи, каквото ти казах. А сега си вдигни косата, разпиляла се е по раменете ти. И скъпоценните камъни са паднали.

После сам нагласи огромния бляскав камък в косата й и кимна с одобрение.

— Само той струва колкото пълна стая с роби. Сложи си и полата. От едната страна е скъсана, но жреците няма да забележат. Изтрий си лицето — една богиня не плаче като ученичка. В името на Кром, ти наистина приличаш на Йелая, лице, коса, фигура всичко! Ако се престориш на богиня пред жреците, както го направи пред мен, лесно ще ги заблудиш.

— Ще опитам — потрепери тя.

— Добре, аз отивам да намеря Заргеба.

Тя отново изпадна в паника.

— Не! Не ме оставяй сама! Това място е омагьосано!

— Тук нищо не може да те нарани — нетърпеливо я увери той. — Нищо, освен Заргеба, а аз ще се погрижа за него. Скоро ще се върна. Ще гледам отблизо, да не би нещо да се обърка по време на церемонията. Но ако си изиграеш ролята добре, няма такава опасност.

Обърна се и бързо излезе от стаята на оракула. Мюриела изпищя жалко подире му.

В огромните стаи и зали се беше спуснал здрач. Медни фризове присветваха в мрака. Конан се движеше като мълчалив призрак през огромните помещения. Струваше му се, че някой го наблюдава от сенчестите ниши — невидими привидения от миналото. Не беше за чудене, че момичето е изнервено тук.

С меч в ръка, като дебнеща пантера той се плъзна по мраморните стълби. Долината бе потънала в тишина, а звездите премигваха над скалите. Ако жреците от Кешия бяха влезли в долината, не ги издаваше нито звук, нито движение в зеленината. Мина по древната павирана улица, сви на юг и се изгуби сред папратите и гъстите храсти. Продължи внимателно, навеждайки се, за да избегне гъсталака над главата си. Най-накрая видя пред себе си група лотосови дървета — доста странна растителност за черните земи на Куш. Там, според момичето, трябваше да дебне Заргеба. Кимериецът тръгна крадешком и с кадифена стъпка се стопи в гъсталака.

Най-накрая стигна до лотосовата горичка. Само някой и друг лист прошумоляваше под краката му. В края на горичката изведнъж спря и подозрително се приведе. Пред него, сред гъстите листа, се мерна блед овал, неясен в нощта. Бе човешко лице. Конан бързо потъна по-дълбоко в сенките. Дали Заргеба го беше видял? Човекът гледаше направо към него. Минаха секунди. Неясното лице не помръдваше. По него можеха да се различат тъмните кичури и късата черна брада.

И изведнъж кимериецът забеляза нещо неестествено. Заргеба не беше висок. Главата му едва достигаше до раменете на Конан. Сега обаче лицето бе на височината на Конан. Дали човекът беше стъпил на нещо? Кимериецът се наведе и погледна земята под лицето, но не успя да види нищо от тревата и гъстите дънери на дърветата. Видя обаче нещо друго и замръзна. Изпод един процеп в храстите той зърна стъблото на дърво, върху което очевидно се бе покачил Заргеба. Лицето беше на една линия с дънера. Под лицето не трябваше да се вижда стъбло, а тялото на Заргеба. Но тяло нямаше…

Изведнъж, напрегнат като тигър, който дебне плячката си, Конан се плъзна още по-надълбоко в гъсталака, отметна един разлистен клон и се взря в неподвижното лице. То вече нямаше и да помръдне никога.

Гледаше го отрязаната глава на Заргеба, увиснала от клона на дългата му черна коса.