Робърт Джордан
Конан Разрушителя (7)

Глава шеста

Някога планината изхвърлила разтопени скали от недрата на земята. Последното изригване, станало преди хилядолетие, разтърсило земята на хиляди левги във всички посоки като бурно море, разрушавайки градове, събаряйки тронове и династии. Небето се покрило с прах и като последна, смъртоносна шега огнедишащата планина докарала снегове там, където трябвало да зеленее пролет, и изхвърлила лед на мястото на летните горещини за цели три години. Обитателите на Карпашките планини вече не си спомнят защо станало така, но те добре знаят, че това е планината на смъртта и че ако дръзнат да стъпят на онова място, ще загубят душите си.

В тази последна титанична експлозия изчезнала половината планина и на нейно място останал голям правоъгълен кратер с дълбоко езеро, широко почти половин левга. Двете страни на тази голяма яма представлявали отвесни стени, издигащи се нагоре колкото сто човешки бо̀я. Другите две били с по-полегати склонове. В подножието на едната, граничеща с езерото страна, имало такъв дворец, какъвто само очите на едно-единствено човешко същество са виждали някога.

Дворецът приличал на гигантски скъпоценен камък с безкрайни шлифовани страни, с кули, кулички и куполи от кристален адамантин^[1]. Никъде по него не се виждала никаква спойка, обичайна за каменната зидария. Той блестял на слънцето като изсечен от гигантски планински диамант.

В центъра на този дворец имало огромна куполообразна зала, чийто огледални стени били скрити зад златни драперии. В средата на стаята се издигала прозрачна колона, на върха на която бил поставен скъпоценен камък, по-червен от обикновеното червено, който греел така, сякаш бил направен от пресовани и втвърдени огън и кръв.

Амон-Рама, магьосник, на времето притежател на черния пръстен на Стигия, се премести по-близко до тънката островърха колона. Алената му мантия с качулка се развяваше около високото му, тънко тяло. Мургавото му, тясно лице беше като на хищник, носът му беше извит като клюн на граблива птица. Десет хиляди черни магии бяха изчерпили и последната светлинка от черните му очи. Като нокти на граблива птица ръцете му обгърнаха скъпоценния камък, но той внимаваше да не го докосне. Сърцето на Ариман! Всеки път, когато го погледнеше, той ликуваше.

Когато неговите бивши сънародници открили, че притежава Сърцето на Ариман, те го изгонили от Черния кръг. Дори тези господари на черната магия се страхували да знаят някои тайни. Те не смеели да разкрият някои мистериозни магически сили. Тънките му устни се извиха в презрителна усмивка. Той не се страхуваше от нищо, дръзваше да излезе срещу всекиго. Самото притежание на скъпоценния камък го разграничаваше от глупците. Биха го убили, ако можеха да съберат достатъчно кураж, но те знаеха неговите сили, сега, когато притежаваше Сърцето, и се страхуваха от разплата, ако опитът им се провалеше.

Дългите му пръсти заеха строго определено място от двете страни на Сърцето, след което той започна да напява на език, мъртъв от хиляда години. „А’бат таа’бак ан-дамей мораас. А’бат таа бак, еидал кафа ар. А бат га-а’бак, а’баг мор аас, а бат кафа ар“.

Кристалните стени на двореца слабо зазвънтяха в съзвучие с думите и с всеки звук светлината на сърцето на Ариман се засилваше и избистряше. То стана по-червено от рубин и от кръв, ала въпреки това остана бистро като вода. Вътре в него се появиха фигури, които се движеха през каменисти хълмове.

Амон-Рама ги разглеждаше с присвити очи. Едно момиче и трима мъже с два резервни коня. Формата на пръстите му леко се промени и изведнъж момичето сякаш изпълни целия кристал.

„Дуваюкятя“ — помисли той и се усмихна жестоко. Тя беше Единствената, Единствената, която той беше търсил през всичките тези години. Тя беше свързана със Сърцето на Ариман и Сърцето бе благосклонно към нея. Жената в Шадизар беше намислила да я използува. Тази Тарамис беше дръзнала да използува Сърцето за своята крайна цел, а тя имаше немалка способност да си служи с магически сили, но все пак си бе правила сметките без него. Този кристал притежаваше много мощ, много приложения, различни от онези, за които тя го беше предопределила. След като момичето, Единствената, падне в ръцете му, той ще получи достъп до всички тези сили. И той ще знае кои от тези сили да използува и кои да изостави. „Ще оставя тази глупава Тарамис да живее — мислеше той — като робиня, която трепери в краката ми. Но това ще стане по-късно“.

„Ела при мен, момиче — прошепна той. — Доведете я при мен, мои смели воини. Доведете Единствената при мен“.

Сега пръстите му около кристала смениха местата си и този път той започна да припява с думи, които никога не трябваше да се произнасят от човешка уста, никога не трябваше да бъдат чути от човешко ухо. Те звучаха във въздуха като истинско стенание, а стените на кристала охкаха в съзвучие с тях. Сърцето на Ариман ставаше по-червено, по-ярко, все по-бляскаво. Противната червена светлина се раздели, обедини се и отново се раздели, хвърляйки кървава сянка върху всички повърхности в стаята, докато започна да създава чувството, сякаш там имаше десет, петдесет, сто души. А той продължаваше да напява и светлината продължаваше да става по-ярка и по-пронизваща.

Напрежението у Конан се засилваше с всяка стъпка на коня към Карпашките планини, които сега бяха толкова близко. Толкова близко. Той си каза, че трябва да се отклони, за да намери Акиро, но времето му беше отчайващо малко. Всеки изгубен час за търсене на закръгления магьосник представляваше един час по-малко за търсене на ключа някъде сред планините, един час по-малко за намиране на съкровището и връщане в Шадизар. Всеки изгубен час криеше риска да закъснеят, риска Валерия да не бъде съживена. Необходимостта да намери Акиро постепенно намаляваше; необходимостта да достигне до планините придобиваше решаващо значение. Кимериецът трябваше на всяка цена да заведе Джина до планинската верига.

— Тук, Конан.

Кимериецът обърна глава при тези думи на Малак, но не забави хода на коня си.

— Акиро — каза Малак. Той посочи с ръката, в която държеше въжето на резервния кон. — Тук трябва да завием на юг. Тоест, ние се канехме да… Аз мислех, че ние… — Малак се засмя несигурно и поклати глава. — Може би, в края на краищата това не е толкова важно.

Изпълнен със съмнения, Конан дръпна назад юздите на коня. Мръщейки се, той погледна към планините, после на юг, след това отново към планините. Акиро беше необходим; бързината придобиваше съществено значение, закъснението беше недопустимо.

Бомба̀та и Джина спряха до двамата крадци. Кичури гарвановочерна коса беше се залепила по зачервеното лице на девойката, погледът й беше насочен към сивите височини, изпълващи хоризонта.

Воинът в черни доспехи смръщи обляното си в пот лице.

— Защо спря, варварино?

Конан стисна зъби, но не отговори. Той дръпна раздразнен оглавника на товарния кон. „Времето — помисли той. — Времето“. Конан знаеше, че губи време, като държи коня си там, като нито търси стария магьосник, нито продължава към планините. Но кое от двете решение беше правилно?

— Ерлик да те порази, варварино, трябва да продължим да вървим. Сега сме почти до планините. Трябва да стигнем до Сърцето — ключът, трябва бързо да стигнем до ключа!

Малак прекъсна тирадата на Бомба̀та.

— Какво ще правим с Акиро, кимериецо? Ще го търсим ли, или не? Кълна се в нокътя на крака от Огун, вече не зная какво да правя.

От устата на човека с белязаното лице изскочи една сподавена въздишка.

— Друг варварин? Ти искаш да включиш в групата ни още един човек? Тарамис може да казва, че си важен за това пътуване, но аз ти казвам, че ти застрашаваш всички ни. Добави още един човек към нашата компания и пророчеството може да не се сбъдне! Тревожи ли те това? Или просто искаш да отложиш изпълнението на възложената ни задачата, защото се боиш от онова, което ни очаква? Кажи истината, смрадлив северен страхливецо! — Той завърши с вик, сложил длан върху сабята си и с кръвожаден израз на лицето.

Конан го измери следен поглед. В трептящата горещина избухна ярост, която едва успяваше да овладее. Думите му бяха решителни и сурови.

— Извадѝ сабята си, заморанецо. Само я извадѝ и си мъртъв. Аз мога лесно да заведа Джина до ключа и без теб.

Изведнъж Джина застана с коня си между двамата разгорещени мъже. За тяхна изненада големите й кафяви очи гневно искряха.

— Спрете и двамата! — заповяда строго тя. — Вие сте длъжни да ме придружите до ключа. Как ще можете да сторите това, ако се вчепкате едни в друг като кучета?

Конан примигна, без да вярва на очите си. Ако беше видял как мишка напада котка, нямаше да бъде изненадан толкова много.

Бомба̀та остана с отворена уста по средата на думата си. После той я затвори и пъхна обратно сабята в ножницата.

— Тръгваме към планините — каза Бомба̀та навъсено.

Конан безмилостно потисна гнева си, който заплашваше отново да пламне. Той умееше да контролира чувствата си така сигурно, както сабята. Външно спокоен, кимериецът обърна коня си на юг.

— Ти не можеш! — извика Джина. Малкият й юмрук заудря разочаровано върху седлото. Властният й вид се разколеба като коприна, понесена в полъха на вятъра. — Конан! Ти трябва да следваш пътя, които аз ти показвам. Ти си длъжен.

Едрият кимериец спря, въздъхна и погледна през рамо.

— Джина, това не е игра, която се играе в градините на двореца на леля ти. Аз върша онова, което трябва, а не това, което ти очакваш от мене.

— Според мен то много прилича на игра — каза Джина нацупено. — Като огромен лабиринт, само че ти отказваш да играеш.

— В този лабиринт — каза й Конан, — смъртта ни чака зад всеки завой.

— Разбира се, че това не е вярно! — Лицето на стройната девойка беше обхванато от ужас. — Леля ми ме е отгледала, за да участвам в тази игра. Тя е моето предопределение. Леля ми не би ме изпратила, ако имаше и най-малка вероятност да пострадам.

Конан я загледа.

— Разбира се, че няма да пострадаш, Джина — каза той бавно. — Аз ще те заведа при ключа и съкровището, и ще те върна в Шадизар. Обещавам, че няма да допусна да ти се случи нищо лошо. Но сега ти трябва да дойдеш с мен, защото може би ще имаме голяма нужда от способностите на човека, когото търся.

Конан тръгна на юг, а Малак и Джина тръгнаха след него. Човекът с белязаното лице, навъсен като градоносен облак, ги последва на известно разстояние след тях.

В стаята с огледала в кристалния дворец нямаше никакви сенки. Яркочервената светлина беше изчезнала и сърцето на Ариман беше възстановило нормалния си блясък.

Амон-Рама с олюляваща се походка се отдалечи от кристалната колона, на която стоеше скъпоценният камък. Тясното му лице сега изглеждаше още по-тясно и бледо. Извършването на магии от разстояние изискваше усилия. Той се нуждаеше от почивка и храна, преди да поднови опитите си.

В този миг обаче той мислеше по-малко за храна и сън, отколкото за неуспеха на своето заклинание. Той не можеше да види какво става в равнината. Сърцето не можеше да се използува едновременно за гадаене и като източник на сила. Без да се замисля, той отхвърли възможността това да е свързано по някакъв начин с девойката. Вярно, тя беше Единствената, но не владееше магьосническото изкуство. В нейния живот имаше само една цел, магьосничеството й беше забранено от самия характер на онова, което се изискваше от нея.

Тогава оставаха мъжете с нея. Те също не бяха магьосници. Ако се занимаваха с магии, още първия път, когато ги видя, Сърцето щеше да почувства вибрации от тяхната сила. Всеки талисман, който можеше да ги предпази от енергиите, използувани от него, щеше ясно да се види. Тогава оставаше един-единствен отговор, колкото и невъзможен да изглеждаше той. Един от тях — вероятно един от двамата воини — имаше такава силна воля, в съществуването на която Амон-Рама трудно можеше да повярва.

Усмивката на стигийския магьосник беше жестока. Човек, твърд като стомана! Ако не трябваше да хване девойката, той добре би се позабавлявал с него.

Но най-напред храна, вино, и сън. Амон-Рама уморено напусна стаята с огледалата. На тънката, прозрачна колона сърцето на Ариман злобно мъждукаше.