Робърт Джордан
Конан Разрушителя (22)

Глава двадесет и първа

Тарамис стоеше на един балкон и гледаше надолу към покрития с мрамор вътрешен двор, където почиваше Спящия бог. Над него беше издигнат копринен балдахин, украсен със златни ресни, за да го предпазва от жаркото слънце. Около балдахина, незащитени от горещината, потни, бяха коленичили двайсет жреца със златни наметала и корони и пееха молитвите си. След първото миропомазване, с прекъсване само от една нощ, докато настъпи времето за втората жертва, около статуята непрекъснато имаше кръг от жреци, засвидетелствуващи своята всеотдайност към Дагот.

Тарамис погледна към другите балкони, обърнати към вътрешния двор, макар да знаеше, че там няма никой. Никому не бе разрешено да наблюдава онова, което щеше да се случи. От три дни тази част на нейния дворец беше недостъпна за другите човешки същества. Никакъв роб или слуга не можеше да се доближи насам без изрично разрешение от нея, макар че не бе поставила пазачи с нареждане да убиват всеки, които се опита да стори това. Ала не нечие нежелано присъствие я срязваше като удар с камшик. Тя знаеше много добре какво измъчва ума й, за какво не искаше да мисли.

Тарамис погледна нерешително към слънцето, после отмести поглед. Тази раздута жълта топка вече беше отминала своя зенит. Вече беше плъзнала доста отвъд зенита. Тази вечер щеше да се получи онова подреждане на звездите, което се появяваше един път на хиляда години. Ако Бомба̀та не доведеше момичето през следващите няколко часа, ако момичето не носеше онова, за което беше изпратено… Тарамис прехапа устни, без да обръща внимание на кръвта, която покапа от тях. Не можеше да се случи такова нещо. Не трябваше да се случи. Тя не желаеше да умре, знаейки, че след хиляда години някои друг ще получи власт и безсмъртие.

Почтително покашляне я накара да се обърне, готова да смаже онзи, който бе дръзнал да я безпокои.

На вратата стоеше Ксантерис, лицето му беше както винаги измамно добродушно, но в тъмните му очи грееше нескрито задоволство.

— Тя пристигна — каза тържествено Ксантерис. — Бомба̀та я доведе.

Тарамис изостави достойнството си. Тя се спусна покрай белобрадия си първожрец, затичана бясно надолу по коридорите и стълбите, докато стигна до входната зала на двореца с големите алабастрови колони и високия сводест таван. Там, прашни, раздърпани, изпоцапани от пътуването, стояха Бомба̀та с шлем под ръка и Джина, притискаща до гърдите си прашен вързоп. Отдавна не личеше, че вързопът някога е бил от бяла вълна. Тарамис почти не забеляза едрия воин в черни доспехи. Очите й не слизаха от момичето.

— Носиш ли го? — прошепна тя, като се приближаваше бавно. — В името на всичко скъпо и свещено, дете, носиш ли го?

Момичето плахо подаде вързопа, който притискаше до гърдите си. Джина се олюля и Тарамис разбра, че беше изтощена. Но времето за почивка още не беше дошло. Трябваше да свърши други, по-важни неща.

Високата заморанска благородница нервно се огледа за първожреца, готова да крещи с висок глас, но той беше там. Ксантерис почтително държеше ковчеже, в което върху кристални плочи бяха записани всичките магически умения и заклинания на Тарамис.

— Оставѝ ги там, дете — каза Тарамис.

Джина извади от вързопа светещото червено сърце на Ариман и го сложи в ковчежето. Тарамис затаи дъх. Мръсната бяла вълна падна на мраморния под, а Джина залюля в ръце златния рог на Дагот.

Когато и той беше поставен в ковчежето, Тарамис изви ръце в желание да го докосне. „Още не“, напомни си тя. Сега това означаваше смърт за всеки, които го докосне с изключение на Джина. По-късно той щеше да бъде единствено неин.

С голяма неохота Тарамис затвори златното ковчеже.

— Вземи го — заповяда тя на първожреца. — Пази го като живота си. — Ксантерис се поклони и излезе, а тя отново насочи вниманието си към Джина и Бомба̀та. Момичето повторно се олюля. — Къде са момичетата, които трябва да я изкъпят? — попита Тарамис. — Трябва ли да съдера кожата от бой на тези глупави прислужнички?

Две млади жени в бели дрехи и с черни къдрици, прихванати здраво с фиби, бързо се появиха в залата и паднаха в краката на Тарамис.

— Лейди Джина е уморена от пътуването — каза им красивата принцеса. — Тя трябва да бъде изкъпана и намазана с благовонни масла, а после подходящо облечена.

Макар и уморена, Джина се усмихна топло на жените, които се спуснаха към нея.

— Толкова е хубаво отново да ви видя — каза тя. — Сякаш са минали години, откакто не съм се къпала. Но къде са Ания и Лайла?

Лицата на облечените в бяло жени помръкнаха, но Тарамис побърза да прекъсне настъпилата тишина.

— Болни са, дете. Ще ги видиш по-късно. Отведете я! Не виждате ли, че лейди Джина едва стои на краката си?

Тарамис ги наблюдаваше, докато извеждаха Джина от залата, после се обърна усмихната към Бомба̀та. — Свърши се — каза тя и въздъхна.

— Свърши се — каза Бомба̀та, но нещо в очите му я накара да се намръщи.

Умът й се напрегна да открие какво може да е останало несвършено.

— Крадецът? — каза тя. — Мъртъв ли е?

— Мъртъв е — отговори Бомба̀та.

— Ти си го промушил със сабята си.

— Не, но…

Ръката й подскочи и изплющя върху лицето му.

— „Синеокият крадец трябва да умре, когато Единствената държи Рога“ — цитира тя. — „И ако той е жив, опасност виси над рамото му, а смъртта върви от дясната му страна.“ — Тарамис пое дълбоко дъх. — Ти знаеш какво е казано в скрижалите.

— Той лежи затрупан под канарите на половин планина — изръмжа яростно Бомба̀та.

— Глупак! Ако не си докоснал със собствените си ръце трупа му… Не искам да рискувам. Бомба̀та, ни най-малко не искам да рискувам. Не сега, когато всичко е толкова близко до осъществяването на моята мечта. Утрои охраната!

— Заради един крадец, който със сигурност е мъртъв? — излая той.

— Изпълнявай! — заповяда тя студено. — Дори мишка да не може да влезе в двореца, без в тялото й да се забие копие — Без да изчака неговия отговор, тя отвърна поглед от него. Най-после Рогът беше нейно притежание и ако не можеше да го докосне, поне можеше да го гледа. Тя трябваше да го гледа.

 

 

Град Шадизар често беше наричан „Град на порока“ и макар очите на неговите жители никога да не бяха виждали подобно нещо, тълпите по улиците отстъпваха пред групата от четирима човека, които влязоха в града малко преди да падне мрак. Конете им бяха уморени и покрити с пяна, а и четиримата — между тях имаше една жена — изглеждаха не по-малко изтощени от пътуването, но въпреки това в погледите им се четеше непреклонност, особено силна в странните сини очи на младия колос, които ги водеше. Това накара дори градските стражи да потърсят другаде злост орници и хора, от които можеха да измъкнат.

Конан ги заведе в една конюшня близко до двореца на Тарамис и щом предадоха жребците на коняр, кимериецът бързо изскочи на улицата.

Акиро едва успя да го настигне.

— По-полека, млади ми приятелю. Трябва да имаш план.

— Малак и Зула се присъединиха към тях. Видът на четиримата беше такъв, че и сега им осигуряваше свободен път, както когато бяха на коне.

— Няма време за губене — изръмжа Конан. — Не виждате ли къде е слънцето?

Пред тях се показа дворецът на Тарамис. Високите, обковани с желязо порти, бяха затворени и пред тях стояха шестима стражи с копия в ръка. Върху защитната стена непрекъснато излизаха други войници, докато се наредиха на две крачки един от друг около двореца.

Магьосникът изтласка Конан в началото на една странична уличка.

— Сега ще се съгласиш ли да изготвим план?

Малак грабна един портокал от количката на продавача на плодове, застанал близо до началото на уличката. Продавачът отвори уста, погледна другарите на дребния човек и отново я затвори.

— Сега виждам, че няма никаква полза от план — бавно отговори Конан. — Аз трябва да се опитам да я освободя, защото съм дал клетва, но се страхувам, че и аз, и всеки, които тръгне с мен, ще умре при този опит. Най-добре е вие да останете тук.

— Аз ще те придружа — заяви твърдо Зула. — Дължа живота си на теб и ще те следвам, докато не ти се отплатя.

— Вие сте глупци — каза отчаяно Акиро. — Да не искате да кажете, че ще нападнете двореца така, сякаш сте цяла армия?

Продавачът на плодове зяпна.

— Ами ти, магьоснико? — каза Малак с уста, пълна с портокал. — Не можеш ли да помогнеш с някое заклинание или магия?

— Несъмнено — отговори сухо Акиро, — аз мога да запратя огнено кълбо, което ще разруши тези порти, сякаш са от пергамент. Но за да сторя това, трябва да застана на открито, в резултат на което някой вероятно ще забие копието си в мен и тогава вие тримата ще трябва да се биете с двеста души стража, ако не и два пъти повече.

Опулен от изненада, продавачът на плодове застана зад количката и я изтика оттам по най-бързия възможен начин.

— Тази идея не ми звучи особено привлекателно — засмя се нерешително Малак. — О, Митра, кой би повярвал, че някой доброволно ще си създаде цялото това главоболие, за да проникне в онзи дворец! Имам предвид през какво трябваше да премине моят братовчед, за да излезе от него!

— Аз мислех, че твоят братовчед е умрял в тъмниците на Тарамис — каза разсеяно Конан. Очите и умът му все още бяха заети с двореца и бързо приближаващата нощ.

Малак поклати глава, като се опитваше да избегне свирепия поглед на Зула.

— Двама от тях умряха. Един се измъкна… — Той млъкна, когато Конан се обърна към него. Акиро вдигна вежди въпросително. — Тоест, и той всъщност умря. Тримата умряха. Не зная нищо за тунели или нещо такова. Не си спомням. Кълна се!

— Бих му счупила главата — каза Зула замислено.

— Тогава няма да може нищо да ни каже — отбеляза Акиро. — Но дори да загуби мъжките си атрибути, пак ще може да говори. Бих могъл да ги накарам да изсъхнат.

Конан сложи ръка на камата си.

Дребничкият крадец погледна единия, после другия и въздъхна.

— Добре, много добре. Ще ви покажа каквото зная.

Конан му даде знак да води и тръгна подир него надолу по уличката.

Дребният човек пое по една криволичеща пътека, после по уличка, потънала в смет, воняща на урина и изпражнения, която водеше далеч от двореца. Най-после, зад една каменна сграда, той се шмугна в тъмен сенчест вход. Кимериецът го следваше по петите, докато се спуснаха по неравни сгънала сред непрогледен мрак и застоял въздух.

— Нужна ни е светлина, Акиро — каза с въздишка Конан.

Моментално се появи блясък — едно светещо кълбо, закачено върху пръстите на магьосника. Бяха в изба, пълна с разкривени кошове и разсъхнати бъчви. Всичко беше покрито с дебел слой прах и паяжини. Акиро намери сред боклуците една факла и прехвърли огъня от края на пръстите си върху нея.

— Има ли път от това място до двореца? — попита Зула недоверчиво.

Застанал на четири крака, Малак броеше големите каменни плочи на пода край една от стените.

— Тук — каза той, сочейки плоча, която по нищо не се различаваше от останалите. — Тази е. Ако добре съм запомнил.

— Би следвало да си го запомнил — каза мрачно Зула.

Конан коленичи до плочата. От едната страна имаше фуга — достатъчно широка, за да пъхне върховете на пръстите си. Той разклати плочата, хвана я и я повдигна. Под плочата имаше тъмна дупка, малко по-малка от самата плоча. Конан взе факлата от Акиро и я мушна в отвора. Беше шахта, иззидана с камък. От едната й страна имаше дупки, където можеха да се поставят ръцете и краката.

— Ах! — възкликна Акиро. — Който е построил този дворец, е бил умен човек. Колкото и силна да е една крепост, винаги е полезно да има няколко тайни изхода за бягство. Не се съмнявам, че има и други, освен този.

Конан пъхна краката си в дупката.

— Значи това ще ни отведе зад стените на двореца.

— Забрави ли за двестате стражи? — попита Малак. — По дяволите, кимериецо, те няма да намалеят дори с един, само защото ти си вътре.

— Прав си — каза Конан. — Тази шахта малко повишава шансовете ни за успех. Ти свърши своята част, приятелю. Няма нужда да идваш вътре.

Зула плю шумно, а Малак изкриви устни.

— Скъпоценните камъни на Амфратис — каза той задъхано — сигурно струват много повече злато, отколкото аз самият мога да си представя.

Конан се усмихна и започна да се спуска надолу.