Робърт Джордан
Конан Разрушителя (6)

Глава пета

Конан гледаше втренчено в огъня от изсъхнал тор — едва мъждукащ, така че да не привлича ничие внимание, освен на онези, с които можеше да прекара нощта в заморанската равнина — и си мислеше за друг, магьоснически огън върху един груб каменен олтар. Беше на един ден езда от Шадизар и Малак още не беше се появил. Кимериецът не обичаше да признава, че се нуждае от нечия помощ, но беше уверен повече от когато и да било, че преди да завърши това пътуване, щеше да има нужда от Акиро. А и след това, ако Тарамис изпълни обещанието си. Къде, в името на деветте ада на Зандру, беше Малак?

Той се намръщи, откъсна се от безполезния унес и започна да проучва спътниците си. Или по-точно един от тях.

Бомба̀та загрижено напълни сребърна чаша с вода от един от техните кози мехове и я предложи на Джина. Тя се усмихна и протегна ръка изпод пелерината от бяла вълна, наметната да я пази от нощния студ. Момичето беше много различно от онова, което Конан бе очаквал, но въпреки това той още не беше свикнал с изненадващото различие. Тарамис беше говорила за своята племенница като за дете и той си беше създал представа за девет-десетгодишно момиче, а не за девойка на неговата възраст, която се движеше под покриващите я тържествени одежди с несъзнателната грациозност на газела.

— Посоката — каза строго кимериецът. — Поддържаме ли посоката от сутринта, Джина?

— Лейди Джина, крадецо — поправи го Бомба̀та с ръмжене.

Джина трепна, сякаш стресната от това директно обръщане към нея. Кафявите й очи, големи и мигащи като на новородено еленче, за момент го погледнаха, после се обърнаха към Бомба̀та. Тя отправи отговора си към воина в черни доспехи.

— По-късно ще знам повече, но засега мога да кажа само, че трябва да яздим на запад.

„Към Карпашките планини“, помисли Конан. Те представляваха висока, скалиста планинска верига, където човек, ако не ги познаваше и беше без водач, можеше лесно да се изгуби. На картите бяха означени само главните проходи, използувани като търговски маршрути. Хората в тези планини, макар и не така жестоки като кезанкианските планинци, съвсем не бяха настроени дружелюбно към чужденци. Те имаха навика да приветстват с усмивка непознатия и в същото време да забиват нож в ребрата му.

Кимериецът не беше изненадан, че Джина не му отговори пряко. Откакто бяха напуснали двореца на Тарамис преди зори, тя не му беше продумала нито дума; беше говорила само с Бомба̀та. Но той беше опитен в избраната от него професия и знаеше много неща, а неоспоримите факти за крадеца бяха така важни, както кръвта за живота.

— Откъде знаете пътя? — попита той. — Ключът ли ви води към него?

— Не трябва да й се задават въпроси, крадецо изръмжа — Бомба̀та.

Вълк зави в нощта, протяжен печален вой, който сякаш се сля с тъмнината на безлунното небе.

— Какво беше това, Бомба̀та? — попита любопитно Джина.

Мъжът с белязаното лице отправи последен предупреждаващ поглед към Конан, преди да отговори.

— Просто едно животно, дете. Прилично на куче.

Кафявите й очи се изпълниха с желание.

— Ще видим ли някое?

— Може би, дете.

Конан поклати глава. Момичето изглежда изпитваше радост от всичко, но не познаваше нищо. Празните улици на Шадизар, докато яздеха през града, шатрите и спящите камили извън градските стени, глутницата хиени, които ги следваха на разстояние половин ден ход, без да съберат достатъчно кураж да ги нападнат, всичко я очароваше, караше блесналите й очи да се обръщат към Бомба̀та, изпълнени с въпроси.

— Онова, което не зная, може да ни погуби — каза Конан.

— Не я плаши, крадецо! — озъби се Бомба̀та.

Джина сложи ръка върху защитения с плетена броня лакът на воина.

— Аз не се страхувам, Бомба̀та. Мой добър Бомба̀та.

— Тогава кажете ми откъде знаете как да намерим ключа — настоя Конан. — Или пък кажете на Бомба̀та, ако все още не желаете да разговаряте с мен.

Тя премигна към Конан, после насочи поглед в пространството между кимериеца и облечения в черна броня воин.

— Не зная откъде точно ми е известен пътят, зная само накъде трябва да вървя. Сякаш съм минавала по него по-рано. — Тя поклати глава и леко се усмихна. — Разбира се, това е невъзможно. Аз дори не си спомням някога да съм напускала двореца на леля си.

— Ако можете да ми кажете къде трябва да отидем — каза Конан — макар и само приблизително, може би ще мога да избера по-кратък път от вашия. — Мислейки за подреждането на звездите, за което беше говорила Тарамис като условие за връщане на Валерия към живот, той докосна златния амулет на гърдите си и добави: — Не разполагаме с много време.

Джина отново леко поклати глава.

— Ако онова, което е пред нас, е пътят, който трябва да следваме, тогава аз… си го спомням. Но най-напред трябва добре да го видя. — Тя неочаквано се засмя и се загледа в небето. — Освен това не искам нашето пътуване да свърши бързо. Искам то да продължи вечно.

— Това не може да стане, дете — каза Бомба̀та. — След не повече от още шест нощи трябва да се върнем в Шадизар.

Единственото, което можеше да направи Конан, беше да запази маската на безизразност върху лицето си. Подреждането на звездите щеше да стане след шест нощи, но Бомба̀та не се интересуваше от връщането на Валерия. Тогава какво друго трябваше да се случи тази нощ?

— Сега е време да спиш, момиче — продължи човекът с белязаното лице. — Утре рано трябва да потеглим. — Той започна да приготвя леглото й, почиствайки камъните от земята, след което се зае да копае с камата си.

— Моля те. Бомба̀та — каза Джина. — Не мога ли да остана будна още малко? Звездите тук изглеждат толкова по-различни, отколкото над градините на двореца. Сякаш мога да ги докосна. — Бомба̀та безмълвно постла одеяла върху подравнената земя. — О, много добре — тя въздъхна и скри с ръка една прозявка. — Просто искам да изживея всичко, а тук има толкова много нови за мен неща.

Джина легна и Бомба̀та с изненадваща нежност я зави с още едно одеяло.

— Ще ти дам възможност да изживееш всичко, което е възможно — каза й той тихо. — Колкото е възможно, дете, но след шест нощи ние трябва да бъдем в Шадизар!

Слагайки глава на ръцете си, Джина промърмори нещо, докато заспиваше.

„Като любовник“, помисли Конан, докато наблюдаваше Бомба̀та, останал наведен над момичето. Ако не беше толкова очевидно, че Джина е девица, той щеше да бъде сигурен, че този мъж й е любовник.

Бомба̀та се изправи, отиде до огъня и започна да слага тор върху него.

— Аз ще пазя пръв, крадецо — каза той. Без да отрони пито дума, той се върна при Джина, извади сабята си, седна със скръстени крака и сложи голата сабя върху коленете си.

Конан стисна устни. Човекът се беше разположил между Джина и кимериеца, сякаш трябваше да я пази от него. Без да сваля очи от Бомба̀та, Конан се изтегна на земята и сложи ръка върху дръжката на сабята си. Той не се зави с одеяло. Беше свикнал на по-голям студ от този в заморанската равнина, а и одеялото щеше да му отнеме миг повече, ако трябваше да използува оръжието си. Това можеше да се окаже фатално срещу мъж, който вече беше със сабя в ръка. И все пак въпреки недоверието към Бомба̀та, умът му беше зает с новата загадка, която се беше притурила към останалите. Какво трябваше да се случи в Шадизар подир шест нощи? Конан продължаваше да се мъчи над този въпрос, когато сънят го обори.

 

 

Червеникавото слънце безмилостно сипеше жар върху тримата ездачи, пътуващи на запад през заморанските равнини. Джина смъкна по-ниско качулката на снежнобялото наметало в напразен опит да намери в нейната сянка хладинка за лицето си. Тя знаеше, че Бомба̀та беше прав, когато каза, че наметалото ще я предпази от слънцето — беше държала ръката си извън наметалото достатъчно дълго, за да почувства силата на слънчевите лъчи и беше убедена, че е така — но дрехата не намаляваше топлината. Това беше изживяване, което тя почувства, че с удоволствие би могла да пропусне. Пред тях се издигаха планини със заснежени върхове. Карпашките планини обещаваха и хлад и вода. Джина облиза устни, но те си останаха сухи.

— Планините, Бомба̀та — каза тя. — Ще стигнем ли скоро до тях?

Той се обърна към нея. Страх прониза сърцето й при вида на набразденото с белези, изпотено лице под абаносовочерния шлем. „Глупост! — каза си тя. — Да се плаши от Бомба̀та, когото е познавала през целия си живот. Истинска глупост“.

— Няма да е скоро, дете — отговори той. — Утре. Може би още сутринта.

— Но те изглеждат толкова близко — възрази тя.

— Така изглежда заради въздуха над равнините, дете. Окото губи представа за разстоянията. Планините са все още на много левги оттук.

Джина помисли да поиска още една чаша вода, но когато пиеше последната чаша, тя беше видяла как загриженият поглед на Бомба̀та претегля оставащата им вода. Откакто се бяха събудили, той беше пил вода само два пъти. Тя погледна към Конан, който се движеше отпред с повода на товарния кон, завързан за седлото му. Севернякът бе пил вода само един път и от тогава не беше поглеждал към меха. Той яздеше спокойно с ръка, поставена върху дръжката на сабята, с поглед, насочен непрекъснато напред, очевидно без да забелязва, че слънцето ги беше изгорило, а още не бе изминало дори половината път до зенита.

„Какъв странен младеж“, помисли тя, макар че почти нямаше с кого да го сравнява. Не беше по-голям от нея, в това беше сигурна, но очите му — такъв странен цвят за очи, сини — изглеждаха несравнимо по-стари. Жаждата не го измъчваше, нито топлината. Можеше ли нещо да го забави? Дъжд или вятър, или сняг? Беше слушала разкази за сняг в планините, навят на преспи, високи колкото двореца. Не, тя беше сигурна, че той ще продължи да върви, че нищо не може да го спре. Може би точно поради това леля й беше избрала него. Може би той беше герой, предрешен принц, както в историите, които й разказваха прислужничките, когато леля й не беше в двореца.

С крайчеца на очите си Джина погледна към Бомба̀та.

— Красив ли е той, Бомба̀та?

— Кои дали е красив? — попита Бомба̀та навъсено.

— Конан.

Той обърна глава към нея; за миг Джина отново се изплаши.

— Ти не трябва да мислиш за такива неща. — Гласът му беше строг без следа от нежност, каквато обикновено проявяваше към нея. — Особено за него.

— Не ми се сърди, Бомба̀та — помоли го тя. — Аз те обичам и не искам никога да ми се сърдиш.

На лицето му се изписа болка.

— Аз… също те обичам, Джина. Не ти се сърдя. Просто… Не мислѝ за крадеца. Съвсем го изкарай от главата си. Така е най-добре.

— Не виждам как мога да сторя това, щом като той язди с нас. Освен това, Бомба̀та, аз мисля, че той е красив, също като в приказките за принцове.

— Той не е принц — намръщи се Бомба̀та.

Джина почувства в думите му вълна на разочарование, но продължи.

— Въпреки това мисля, че е. Имам предвид, че е красив. Но няма с кого да го сравнявам, освен с теб и робите, и прислужниците в двореца на Тарамис, а никого от тях не мога да нарека красив. Те винаги коленичат и се кланят, и се унижават. — Лицето на Бомба̀та стана още по-мрачно; той търсеше между думите й нещо, което можеше да се отнася за него. — Ти, разбира се, си красив, Бомба̀та. Не исках да кажа, че не си.

Едрият човек скръцна със зъби.

— Казах ти да не мислиш за такива неща.

— Той е по-едър от който и да било от робите. Почти колкото теб, Бомба̀та. Мислиш ли, че е и толкова силен? Може би Тарамис затова го изпрати с нас, защото е силен колкото теб и смел колкото теб, и също толкова голям воин.

— Джина!

Тя подскочи на седлото и се втренчи в него. Никога до сега Бомба̀та не й бе крещял. Никога.

Задъхан тежко, той яздеше, подпрял юмрук на бедро, вперил поглед право пред себе си. Накрая каза:

— Този Конан е крадец, дете. Просто крадец и нищо повече. Принцеса Тарамис си има свои причини да го изпрати с нас и аз не съм този, който има право да ги обсъжда, пито пък ти.

Джина хапеше устната си, замислена върху току-що чутото. Когато Тарамис й беше казала, че е дошъл денят за нейното пътуване, тя преливаше от радост. Това означаваше нейното предопределение да се осъществи. Тя щеше да намери рога на Дагот, да го върне на леля си и щеше да бъде на голяма почит. Но, ако Конан е крадец и Тарамис го е изпратила с тях, тогава…

— Бомба̀та, да не би ние да се каним да откраднем рота на Дагот?

Той замахна с ръка, сякаш посичаше някого, и бързо погледна към Конан. Синеокият млад колос спокойно яздеше пред тях, твърде далеч напред, за да чуе думи, изречени тихо. Заради високомерно изправения му гръб Джина реши, че той умишлено не обръща внимание на Бомба̀та и на нея. Поради някаква причина, която тя не можеше да разбере, Джина се дразнеше от мисълта, че той може би я пренебрегва. При това съзнателно.

— Дете — каза Бомба̀та тихо — Тарамис ти каза да не споменаваш това име в присъствието на други хора, освен нея и мен. Ти знаеш това. То е наша тайна.

— Той не може да ни чуе — възрази тя. — И ние се каним да…

— Не! — Тонът му стана безкрайно търпелив, както когато девойката стигаше до крайност. — Не, Джина, ние не крадем. Никой освен теб не може да се докосне Рога. Никой в целия свят. Това не е ли доказателство, че твоето предопределение е истинско? Ти не бива да се съмняваш в леля си, или в мен.

— Разбира се, Бомба̀та. Това е просто… ох, съжалявам. Нямах намерение да те тревожа. — Човекът с белязаното лице промърмори гневно нещо под нос; тя се втренчи в него.

— Какво има, Бомба̀та?

Вместо да отговори, той препусна напред към Конан.

Тя се загледа подир него и изведнъж разбра, че някои беше прекосил хълма на север от тях и бързо се приближаваше, водейки след себе си друг кон, завързан с въже. Когато човекът дойде по-близко, тя видя, че беше грозен, нисък и съсухрен мъж с кожена куртка и мръсни панталони. Неочаквано момичето започна да се чуди какво означава онова, което беше промърморил Бомба̀та. „Малак“ — беше промълвил той.

 

 

Конан се усмихна, когато видя Малак да препуска през билото на хълма, завързал с въже оседлан кон. Той премести гладкото камъче, което използуваше, за да поддържа влагата в устата си, изпод езика в едната буза.

— Здравей, Малак! — извика той.

— Здравей, Конан! — Върху лицето на дребния крадец се разля широка усмивка. — Едвам те намерих, кимериецо. Аз не съм следотърсач, знаеш. Аз съм градски човек, цивилизован…

Бомба̀та се спусна с галоп между двамата, вдигайки облак прах. Той не обърна никакво внимание на Конан, а се вторачи в дребния човек, чиято усмивка бавно изчезна под тежестта на този убийствен поглед.

— Принцеса Тарамис ти подари живота — изръмжа Бомба̀та. — Ти трябваше да се свреш в някой свинарник, докато все още имаше тази възможност.

— Аз го помолих да дойде — каза Конан.

Бомба̀та обърна коня си, белезите на лицето му бяха станали мъртвешко бледи.

— Ти си го помолил! Какво ти дава основание да мислиш, че можеш да решаваш кой да участва в това пътуване, крадецо? Принцеса Тарамис…

— Тарамис иска аз да придружавам Джина — прекъсна го Конан, — а аз искам Малак да бъде с мен.

— Аз пък съм против.

Конан пое дълбоко дъх. Трябваше да остане спокоен. Той нямаше да убие този глупак.

— Тогава можеш да продължиш издирването без мен — каза Конан с по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше.

Сега беше ред на Бомба̀та да поеме дълбоко дъх. Той обаче скръцна със зъби, тъй като не можа да покаже същата външна невъзмутимост като кимериеца.

— Има съображения, кимериецо, които ти не бива да знаеш. Трябва да сме само ти, аз, и лейди Джина.

— Тарамис каза, че относно броя съществува някаква неяснота — рече Конан и с удоволствие видя как лицето на другия посърна от изненада.

— Тя ти е казала това?

Конан кимна.

— Тарамис не иска да се провали. Тя ми каза всичко.

— Разбира се — каза бавно Бомба̀та, но в тона му имаше нещо, което накара Конан да се съмнява в думите му. И все пак тя сигурно не би скрила нещо, ако това би намалило шансовете им за успех.

— Е? — каза Конан. — Ще дойде ли Малак с нас, или двамата с него да тръгваме по собствения си път?

Бомба̀та стисна още по-силно дръжката на сабята си.

— Щом е така, нека малкият нещастник остане — процеди през зъби той. — Но си направи добре сметката, крадецо. Ако се провалим заради него, ще убия и двама ви и ще ви хвърля на кучетата. И се дръж почтително към принцеса Тарамис и лейди Джина! — Като каза това, Бомба̀та дръпна юздите и препусна назад при Джина, която беше спряла, и загрижено ги наблюдаваше.

— Не мисля, че този човек ме харесва — каза Малак и се усмихна.

— Ти си оцелявал и при други хора, които не са те харесвали — отговори Конан. — Ще оцелееш и при Бомба̀та. Жалко животно — добави той и посочи към резервния кон на Малак, когато малкият човек повдигна въпросително вежди.

Малак се засмя.

— Това е всичко, което успях да открадна. За Акиро.

— Той наблизо ли е? Нямам време да го търся много надалеч.

— Не е далеч. По пътя ви е, на юг.

— Тогава да потегляме — каза Конан. — Не разполагаме с никакво време.

Малак застана до него и те тръгнаха. Кимериецът се обърна назад, за да провери дали Бомба̀та и момичето ги следваха. Те също бяха тръгнали, но спазваха дистанцията от сутринта. Конан не беше сигурен, дали Бомба̀та искаше да избегне прахта, или просто не желаеше да язди редом с него. Той подозираше, че е последното, но това не го притесняваше, само дето нямаше възможност да вижда Джина.

Докато яздеха, Малак непрекъснато гледаше към младежа и си мърмореше. След известно време той каза:

— Конан, какви бяха онези приказки за съображенията, поради които аз не трябва да участвам в това пътуване и че Тарамис ти е казала всичко?

— Вече бях започнал да се чудя, кога ще попиташ — усмихна се Конан и разказа всичко, което му беше съобщила Тарамис. Или по-точно всичко онова, което беше свързано с търсенето на ключа и съкровището. Някои неща, прошепнати, докато принцесата беше в прегръдките му, едрият младеж определено нямаше желание да сподели.

Когато свърши, Малак смутено поклати глава.

— А пък аз си мислех, че единственото, за което трябва да се безпокоя, е да възвърнем живота на Валерия. Ай-ай! Чуй ме само какво говоря! „Единственото“, казвам аз, сякаш то може да се извърши от кой да е уличен факир в Шадизар. Излиза обаче, че то е свързано много тясно с прекалено много магии, кимериецо. Ти започваш да смяташ, че това се подразбира от само себе си. То обаче може да те убие и дори да причини нещо още по-лошо. Запомнѝ думите ми. — Той бързо промърмори нещо и Конан разбра, че се моли на Бел, шемитския бог на крадците.

— Не е толкова лошо, колкото би могло да бъде — каза кимериецът.

— Не е толкова лошо! — Малак едва не изпищя. — Момиче с карта в главата си? Магически ключ, пазен от магьосник и съкровище, оставено несъмнено под охраната на друг магьосник, може би дори на двама, или трима. Това надхвърля допустимия риск, на който един разумен човек би си позволил да се изложи. Аз познавам три сестри в Аренджун. Три близначки с тела, които могат да накарат всеки мъж да заплаче от удоволствие. Баща им е глух. Две от тях ще бъдат твои. Хайде да забравим за Шадизар. Все едно, че никога не сме били там и дори не сме чували за него. Тарамис никога няма да може да ни намери в Аренджун, дори и да се сети да ни потърси там. Пито пък Амфратис. Какво ще кажеш? Да отидем в Аренджун, а?

— А Валерия? — каза тихо Конан. — И нея ли да забравя? Ако искаш, ти върви в Аренджун, Малак. Аз съм бил там и нямам никаква причина отново да се връщам в този град.

— Значи ли това, че имаш намерение да продължиш? — попита Малак. — Без оглед на това, което върша аз? — Конан кимна мрачно. — Дребният човек затвори очи и произнесе друга молитва, този път на Киала, иранистанската богиня на щастието. — Много добре — каза най-сетне той. — Ще дойда с теб, кимериецо. Но само защото ти ще ми дадеш твоята половина от скъпоценностите на Амфратис. Това е сделка.

— Разбира се, че е сделка — каза Конан с готовност. — Никога не бих могъл да те обвиня, че вършиш нещо заради приятелството ни.

— Така е — каза Малак, а после се намръщи, сякаш се усъмни, че не е измъкнал достатъчно печалба от сделката. — Във всичко това има поне едно добро нещо.

— Какво е то? — попита Конан.

— Това, че сме най-добрите крадци в Шадизар — засмя се Малак — което ще рече, че сме най-добрите в света и този Амон-Рама ще разбере, че сме посетили неговото владение много след като сме си отишли оттам.