Робърт Джордан
Конан Разрушителя (19)

Глава осемнадесета

Широките стълби се виеха надолу в недрата на планината и тук Конан видя следи от земетресението, което беше съборило статуите пред храма. Пукнатини като паяжини покриваха стените. Някога сякаш нещо бе ударило силно стълбите, сякаш бе преминало през тях и бе отместило част от стъпалата на цяла педя встрани. Тук някога е имало и паяци. Дебели паяжини препречваха тунела, но при допира с факлата на Конан те пламваха със съскане и се разтопяваха.

— Не ми харесва това, Конан — каза Малак. — Огун да ме порази, но не ми харесва.

— Тогава почакай горе — отговори му Конан.

— При плъховете! — Гласът на дребния човек прозвуча като писък и Зула тихичко се засмя.

Един последен завой и стълбите ги изведоха в дълга зала със сводест таван, подпрян с колони, които на пръв поглед приличаха на златни — по един ред край всяка стена. Почти половината от колоните обаче бяха съборени и парчетата от тях лежаха разпръснати по прашната мозайка на пода. От тях се виждаше, че колоните са от обикновен сив камък, обвит с тънък слой кован златен лист. Таванът беше плътно покрит със странни символи, от които Конан можа да разпознае само един: отвореното око върху бронзовите врати, което се повтаряше многократно сред другите рисунки. Той не можеше да разбере какво означава това.

— Конан — извика Акиро, — това, струва ми се, е единственият изход освен стълбите.

Магьосникът стоеше в далечния край на залата до широка врата, която приличаше на желязна, ала въпреки това по нея нямаше никакво петънце ръжда. Конан видя, че тя нямаше и панти, сякаш беше само огромна метална плоча, поставена върху камъка.

— Това е пътят — прошепна възторжено Джина. Тя гледаше съсредоточено вратата или нещо зад нея. — Трябва да продължим.

Тъмносивата повърхност на вратата беше гладка с изключение на неизбежното отворено око в средата и две глави на озъбени демони близо до долния й край. Бивни като на глиган се подаваха от отворените усти на тези чудати глави. Ако вратата не може да се отвори, мислеше Конан, тогава може би…

Той удари силно със сабята си по всяка от озъбените глави. От една глава изпадна гърчеща се червена стоножка; ухапването от нея водеше до сигурна, бавна и мъчителна смърт. Малак отскочи настрана от пътя й, а неприятната твар побърза да се скрие между падналите колони.

Пъхайки сабята в ножницата, Конан подаде факлата си на Зула и клекна пред вратата. Той пъхна ръцете си в устите на демоните. Както беше предположил, ръцете му влязоха с лекота. Той повдигна плочата нагоре.

— Та това са дръжки! — възкликна Малак.

Напрягайки мускули, Конан се чудеше дали беше прав в заключението си, което не се различаваше от това на по-дребния мъж. Металната плоча не помръдна, сякаш беше част от планината. Неочаквано Бомба̀та застана до него и хвана една от главите. Конан хвана с две ръце другата. Сухожилията на врата и бедрата му се издуха, всичките му мускули възнегодуваха. Пред очите му заиграха сребърни петна. Желязната плоча се отмести нагоре колкото една длан. Бавно, с металическо скърцане, вратата се издигаше все по-високо, докато достигна над главите на Бомба̀та и Конан и те застанаха под нея да я държат.

— Влизайте — отсече Конан. — Хайде!

Останалата част от групата бързо се изниза край двамата едри мъже, после Бомба̀та пусна вратата и ти последва. Мишците на Конан затрепериха от усилието да държи самичък вратата, но въпреки това той се колебаеше. Когато разбра, че няма да може да я задържи, трескаво затърси отворените усти на демоните или някакво друго средство да повдигне плочата от вътрешната страна, но не откри нищо. Щяха да попаднат в капан. Ала щом не можеше да намери начин да подпре вратата, трябваше да я пусне.

Като си мърмореше замислено, Акиро отиде до вратата, където един бронзов прът се подаваше от камъка, краят му завършваше с голямо кълбо, украсено с неизменното отворено око. Магьосникът постави ръка на кълбото, натисна го леко и прътът потъна в стената.

Кован примигва. Натискът над него изчезна. Той леко се наведе. Вратата не помръдва. Като мърмореше раздразнено, Конан пусна металната плоча.

— Благодаря ти — каза той на Акиро, — но сега, като си помисля, се питам не би ли могъл самичък да отвориш тази врага?

— Бих могъл — отговори спокойно Акиро, — ти обаче ми каза, че трябва да чакам да ме помолят. Тъй като не…

— Къде са другите? — прекъсна го Конан.

Светлината от факлата на Акиро достигаше само до единия край на тесния коридор; там нямаше никой освен тях двамата, пито пък се виждаше светлина от други факли. Ругаейки, кимериецът затича навътре, а Акиро го следваше по петите. Коридорът завършваше в широка кръгла стая. Двамата мъже спряха изумени. Другите бяха вече там, държаха високо факлите си и се оглеждаха.

Точно срещу вратата, през която бяха влезли, от стената стърчеше една светеща, озъбена, чудовищна глава, издялана от черен камък. Два други входа, разположени на еднакво разстояние от първата врата, водеха навън от стаята. Или по-скоро единият извеждаше вън, защото другият беше порутен и задръстен с отломъци, разпръснати по пода във формата на ветрило. Останалите стени бяха покрити с барелефи — позлатени изображения на животни от легенди със скъпоценни камъни вместо очи на равни разстояния една от друга, по стените бяха поставени големи златни плочи, покрити със странни надписи. Ниският куполообразен таван беше облицован с оникс и осеян с брилянти и сапфири, които примигваха на светлината от факлите, сякаш изобразяваха нощно небе.

Акиро се спусна към една от златните плочи и опипа с пръсти прецизно издълбания надпис, като че ли не вярваше на очите си.

— Същият език, както навън, и повече текст на едно място, отколкото където и да било другаде по света. Аз мога… да, мога да го разчета. Слушайте. — Той говореше бавно, поспирайки, за да проследи буквите. — На тринайсетия ден от Последната схватка дойдоха боговете да се бият и планините потрепериха от техните стъпки.

Закръгленият магьосник продължи, но Конан се интересуваше повече от онова, което вършеше Джина под зорките очи на Бомба̀та. Единствено тя не се беше удивила при вида на богатствата в стаята. Очите й бяха насочени към огромната, ужасна глава от черен камък. Сега тя стоеше пред него и не виждаше нищо друго. Под краката й имаше кръг от магически знаци, издълбан в мрамора на пода и в него беше вплетена петолъчна звезда, върховете на която се свързваха с прави линии.

Дъхът на Конан секна. За съжаление той отдавна познаваше символа на звездата. Беше пентаграма, фокус на магическите сили. Той вдигна ръка да я спре. Но там, в магическата фигура беше Валерия. А Джина казваше, че това е нейното предопределение, че тя е родена, за да му се подчини. Вдигнатата ръка на Конан се сви в юмрук, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Той не можеше да стори нищо, освен безучастно да наблюдава всичко докрай.

Джина извади изпод дрехите си черната кадифена торбичка, в която носеше сърцето на Ариман. Когато кървавочервеният скъпоценен камък се плъзна в ръката й, неговата алена светлина изпълни стаята и скъпоценните камъни на тавана заблестяха по-силно. Тя постави внимателно Сърцето пред себе си в пентаграмата; там имаше малка дупка, точно с неговите размери и форма. Когато тя се изправи, съзнанието й я беше напуснало. Девойката напяваше в пълен транс и думите й отекваха в стените.

Докато произнасяше заклинанията, светлината от Сърцето се засилваше, но сега тя беше фокусирана и осветяваше само огромната каменна глава, заливайки я с червена светлина. Черните каменни очи изглежда отразяваха светлината особено силно, алените сенки танцуваха в техните дъна, които само миг по-рано не съществуваха.

— Главата е жива — изсъска Зула, а Малак започна да шепне молитви.

— Ти трябва да я спреш! — изведнъж каза Акиро и в гласа му прозвуча загадъчна настойчивост. — Бързо, Конан, ти трябва… — Той замлъкна със стон на отрицание, който сякаш се изтръгна от костите му.

Челюстите на чудовищната глава беззвучно се отвориха толкова широко, че можеха да погълнат тримата мъже; в тази уста гореше такъв огън, какъвто ничии човешки очи не бяха виждали по-рано. Беше кръв, превърната в пламък. Конан неволно отстъпи назад, сложил ръка пред лицето си, да се предпази от горещината, която като че ли разтапяше самия въздух. Въпреки болката в очите си, кимериецът видя сред тези пламтящ тънка кристална колона. Беше прозрачна като онази, на която стоеше сърцето на Ариман в двореца на Амон-Рама, но на върха й имаше златен рог, като рог на бик. Нито колоната, нито рогът изглеждаха засегнати от извиващата се около тях огнената буря.

Джина все още гледаше, сякаш не принадлежеше на този свят, а на някое друго царство отвъд. Големите й очи бяха пусти, на лицето й нямаше никакво изражение. Ръцете й бавно се вдигнаха до раменете, дрехите й се свлякоха в краката. Тя стоеше гола, стройното тяло се обливаше със светлината от пламъците, белегът между малките й гърди проблясваше като огън. С бързи движения, с решителни стъпки тя тръгна напред. Бомба̀та я наблюдаваше без нито едно мускулче да трепне по лицето му, а светлината в тъмните му очи беше като отражение от огнената вихрушка.

— Не! — извика Конан, но беше много късно.

Джина пристъпи в бушуващите пламъци. Огънят около нея пламтеше сякаш разгневен от нейното нашествие, облизваше голото й тяло, но тя продължаваше да върви навътре, без да усеща нещо, без да бъде наранена. Джина вдигна с две ръце рога, излезе с него от огнената стихия и се върна в пентаграмата.

Джина остана за момент там и всички в стаята изглеждаха като вцепенени на местата си. После въздъхна, отпусна се и щеше да падне, ако Зула не се беше спуснала да я задържи. Чернокожата жена бързо я облече.

— Свърши се — каза тихо Бомба̀та. — Рогът е в ръцете на Единствената.

— Конан — каза Акиро разтреперено, — има нещо, което трябва да знаеш.

Изведнъж в стаята задуха силен вятър, извиха се ледени вихри със зловещ вой, които ги пронизваха до кости, но не изгасиха факлите. После воят престана също така внезапно, както се бе появил, пламъците в огромната уста изчезнаха, но студът на ледения вятър остана.

— Конан — каза отново Акиро.

— По-късно — отговори грубо Конан. За един ден беше видял прекалено много магии, а последната не беше предизвикана от тях, кимериецът бе сигурен в това. — Сега тръгваме! — Конан едва изчака Джина да прибере сърцето на Ариман и ги поведе навън.