Робърт Джордан
Конан Разрушителя (15)

Глава четиринадесета

„Възможно е — мислеше Конан, докато яздеха на юг, — лекарствата на Акиро да са по-лоши от раните, които иска да излекува“. Около него се издигаха планини със сиви склонове, прорязани от стотици тесни клисури, които биха могли да бъдат използвани като изходни точки за нападение. Виждаше се безкрайна поредица от тесни проходи, където засадата можеше да завърши с кръв, но на него му беше трудно да мисли за друго, освен за превръзките с отвратително вонящ мехлем върху дълбоките рани, причинени му от маймуната. По-лошо от миризмата беше, че раните силно го сърбяха. Той тайно се почесваше през платното, с което бяха превързани гърдите му.

— Не се чешѝ — каза остро Джина. — Акиро каза, че раните не трябва да се докосват.

— Глупости — промърмори Конан. — И преди съм имал такива драскотини. Измива се кръвта, а след това се оставят на въздух и заздравяват. Винаги така съм се лекувал.

— Това не са драскотини — каза тя твърдо.

— А и този мехлем много мирише.

— Мирише приятно на билки. Почвам да се чудя дали можеш да се грижиш за себе си. — Тя продължи, без да обръща внимание на слисания му поглед. — Трябва да оставиш на мира тези превръзки. Акиро казва, че неговият мехлем ще излекува раните ти само за два дни. Той ми възложи да те наглеждам, но в същност не вярвам, че мога да се справя с теб.

Конан се обърна върху седлото назад към магьосника с острата коса. Акиро спокойно посрещна неговия поглед. Другите също го наблюдаваха: Малак и Зула се подсмихваха развеселени. Бомба̀та изглеждаше потънал в размисъл, но той погледна Конан по такъв начин, с който даде ясно да се разбере, че не би скърбил, ако нанесените от маймуната дълбоки рани се окажеха фатални.

— Трябва да ти кажа, че проявяваш неблагодарност — продължи Джина. — Акиро се труди да ти помогне, а ти…

— В името на милосърдието на Митра — каза остро Конан, — трябва ли да продължаваш в този дух?

Болка помрачи лицето й, а погледът в големите й очи го накара да се почувства виновен.

— Прощавай — каза тя и остана зад него. Малак зае мястото й.

— Понякога — каза Конан на дребния крадец, — мисля, че харесвах това момиче повече, когато се плашеше от собствената си сянка.

— Аз ги харесвам, когато имат с какво да ти напълнят ръцете — каза Малак и потрепера под студения поглед на кимериеца. — А, виж какво, не искам да говоря за това момиче. Знаеш ли къде се намираме?

Конан кимна.

— Зная.

— Тогава защо не тръгнем по друг път? Нека Инти ни закриля! Най-много още една левга и ще наближим селото, където намерихме Зула. — Мършавият мъж издаде звук, наподобяващ наполовина въздишка, наполовина стон. — Няма много да се зарадват като ни видят, кимериецо. Ще бъде истинско чудо, ако се разминем само с шепа стрели, изстреляни срещу нас от засада.

— Зная — каза отново Конан. Той погледна назад към Джина. Тя яздеше навела глава. Качулката на бялата й мантия бе спусната напред, за да скрива лицето й. Всичко в нея говореше, че се чувства дълбоко обидена. — Трябва ли да минем по целия път до селото? — попита той.

Джина се изправи, примигвайки.

— Какво? Селото? — Тя се огледа, после посочи на изток към един прав проход между две тъмни върха, покрити със сняг. — Трябва да минем по онзи път.

— Слава на боговете — възкликна Малак и в този миг пред тях изскочиха четирийсет коринтийски войници на коне, стиснали в ръце дълги саби.

Конан не прахоса сили за проклятия; във всеки случай нямаше време за това. Той извади широката си сабя и в последния момент успя да отбие един отвесен удар, който сигурно щеше да му разцепи черепа. Младежът ритна със свободния от стремето крак друг коринтиец с червен гребен на шлема, свали го от седлото и едновременно с това с едно-единствено движение разсече гърлото на първия нападател. Конан видя как Малак, наведен под проблясващото острие на сабя, забива камата си в долния край на един полиран нагръдник, после върху него се нахвърли друг кавалерист.

— Конан! — Пронизителният вик достигна до съзнанието му, въпреки че беше зает. — Конан!

Моментният поглед, който кимериецът можа да отдели, беше достатъчен да смрази дъха в гърлото му. Един кискащ се войник беше навил на ръката си тъмната коса на Джина, двата коня се въртяха в кръг и само благодарение на това, че се бе вкопчила отчаяно във високия лък на седлото, тя все още не беше смъкната от коня.

Конан бе отклонил вниманието си за миг и когато погледът му се върна върху противника, коринтиецът онемя от онова, което видя в сапфирените очи на Конан. Беше зърнал собствената си смърт. Кориитиецът не бе слаб противник с дългата си кавалерийска сабя, но той нямаше никакъв шанс срещу безмилостната севера ярост, пред която беше изправен. Техните саби се срещнаха три пъти, после Конан се отдалечи от окървавения труп, който се свлече на каменистата почва зад гърба му.

Конан отчаяно препусна към Джина. Стройното момиче беше пуснало едната си ръка от седлото, за да отблъсне юмрука, стиснал косата й; другата й ръка несигурно се държеше за лъка на седлото. Конете се въртяха в кръг и се изправяха на задните си крака, а коринтиецът дърпаше назад главата й сред залпове от смях.

— Дано Ерлик те прибере, куче! — изръмжа Конан, изправи се на стремената и с всички сили на мощното си тяло нанесе удар от ляво.

Яростта му беше толкова силна, че той почти не усети как острата като бръснач стомана разкъса врата на кикотещия се войник. Устата замръзна във вечно веселие, когато главата на коринтиеца се отдели от раменете; кръв като фонтан бликна от тялото, което остана за момент изправено, после се претърколи през задницата на коня, изправен на задните си крака. Пръстите, стиснали косата на Джина, едва не я събориха от седлото, преди да се разтворят при настъпилата смърт. Тя се отпусна тежко, разтърсвана от неудържими ридания, вперила невярващи очи в обезглавеното тяло под краката на коня си.

На Конан му беше достатъчен миг, за да оцени положението на бойното поле. Сега Малак яздеше един от по-малките коринтински коне и докато кимериецът го гледаше, той скочи от него на друг, дръпна назад главата на ездача в шлем с червен гребен и му преряза гърлото. Светкавици и ревове съпровождаха Акиро при неговите бесни атаки в тясната долина. Винаги, когато ездачи с полирани нагръдници се доближаваха до закръгления магьосник и крещяха проклятия, Акиро ги посрещаше с избухване на светкавица и страшен гръм. Буйните пламъци и оглушителният трясък не нараняваха никого и на стареца му оставаше все по-малко време да опита някои от по-опасните си магии. Зула и Бомба̀та се опитваха да се бият до Джина, но проблясващата извита индийска сабя и въртящата се тояга не бяха достатъчно силни да отблъснат войниците, които се мъчеха да ги съсекат.

В началото на боя многобройността на коринтийците стана причина те да дадат много жертви, но въпреки това голямата численост на ездачите с червени гребени върху шлемовете оказа своето влияние. Смелата и глупава смърт, дори когато можеше да се избегне, беше обикната практика в градовете, ала Конан никога не бе проявявал слабост към нея.

— Разпръснете се! — извика той. Двама кавалеристи се доближиха до кимериеца.

Сабята му се завъртя в кръг около него, отряза дясната ръка при лакътя на единия, заби се дълбоко в рамото на втория. Той измъкна острието и отново извика:

— Разпръснете се! Твърде много са! Разпръснете се!

Хващайки юздата на коня на Джина, той препусна към тесния проход посочен от нея. Това беше пътят, по който трябваше да минат.

Трима коринтийци пришпориха конете си, за да осуетят отстъплението на бегълците. На лицата им цъфнаха доволни усмивки, когато Конан не промени посоката на движение, а после усмивките се превърнаха в гримаси на изумление, защото кимериецът препусна право към тях. Големият му заморански кон връхлетя върху едно по-дребно животно, коринтиецът изкрещя, а препускащият жребец го събори и размаза върху каменистата почва.

Стъписани, останалите двама побягнаха, предпочели да се спасят, вместо да се бият. Затруднен от коня на Джина, който трябваше да тегли зад себе си, Конан знаеше, че ще му бъде трудно да си проправи път с бой. Хладнокръвно и методично той се възползваше от фаталните им грешки, за да им даде урок. Младежът препусна напред, оставяйки след себе си два пресни трупа и един коринтиец, който крещеше и плюеше кървава пяна. Очите му бяха вперени в тесния проход — очи, жестоки като смъртта.

Конан не можеше да си позволи да погледне назад и това го измъчваше. Какво би станало, ако се обърне и види, че някой от другите има нужда от помощ? Той не можеше да се върне, за да помогне. Заради Валерия Джина трябваше да бъде заведена до съкровището, а след това до Шадизар, за да занесе намерените скъпоценности и ключа. Но дори и да не съществуваше Валерия, той знаеше, че не би могъл да изостави момичето. Можеха да я убият, а бе възможно някой кавалерист да сметне, че е безопасно за момент да пренебрегне грохота на битката и да я замъкне зад някоя скала. Стиснал зъби така, че челюстите го заболяха, Конан яздеше и се мъчеше да не чува звуците от боя зад себе си.