Айзък Азимов
Пътят на марсианците (6)

6.

Осемстотин хиляди километра над Сатурн Марио Риос се люлееше в нищото и сънят беше прекрасен. Той бавно излезе от него и известно време, сам в костюма си, броеше звездите и чертаеше линии между тях.

Отначало, докато седмиците отлитаха, беше същото като боклукчийството, освен разяждащото чувство, че всяка минута означава още хиляди километри отдалечаване от човечеството. Това влошаваше нещата.

Бяха се насочили високо, за да излязат от еклиптиката, докато минават през Астероидния пояс. Това бе изразходвало вода и навярно не беше необходимо. Макар че десетките хиляди светове изглеждат толкова нагъсто, колкото паразити в двуизмерна проекция върху фотографска плака, те въпреки това са разпръснати така нарядко в квадрилионите кубични километри, които компенсират конгломератната им орбита, че само някакво ужасно нелепо съвпадение би довело до сблъсък.

И все пак, те минаха през Пояса и някой изчисли шансовете за сблъсък с фрагмент материя, достатъчно голям, за да предизвика повреди. Цифрата беше толкова ниска, толкова невъзможно ниска, че навярно бе неизбежно на някого да не му дойде желанието за „космическо плуване“.

Дните бяха дълги и многобройни, космосът бе празен, а на пулта за управление беше достатъчен и един човек. Идеята беше естествена.

Първият, рискувал да излезе навън за петнайсетина минути, прояви извънредна смелост. После друг опита за половин час. Постепенно, преди астероидите да останат съвсем зад гърба им, всеки кораб редовно теглеше свободен от вахта член на екипажа, увиснал в космоса, завързан с кабел.

Беше съвсем лесно. Кабелът, от онези, които бяха предназначени за операциите в края на пътуването им, се закрепваше магнитно в двата края, единият за космическия костюм. После изпълзявате от херметичната камера върху корпуса на кораба и прикрепвате там другия край. Спирате за малко, прилепени за металната обвивка с електромагнитите в ботушите си. Сетне ги неутрализирате и правите съвсем леко усилие на мускулите. Бавно, винаги съвсем бавно, се издигате от корпуса — толкова по-бавно, колкото по-голяма е масата на кораба, която се придвижва на еквивалентно по-кратко разстояние надолу. Плувате невероятно, безтегловно в плътната, изпъстрена с петънца чернота. Когато корабът се е придвижил достатъчно надалеч от вас, облечената ви в ръкавица ръка, която продължава да се докосва до кабела, леко го стисва. Прекалено здраво и ще започнете да се движите назад към кораба, а той — към вас. Просто достатъчно здраво и триенето ще ви спре. Тъй като движението ви е било еквивалентно на това на кораба, той изглежда така неподвижен под вас, сякаш е нарисуван на невъзможен фон, докато кабелът помежду ви виси на спирала, която няма причини да се опъва.

За очите ви това е половин кораб. Едната половина е осветена от слабото Слънце, което все пак е твърде ярко, за да го погледнете директно без силната закрила на поляризирания визьор на космическия костюм. Другата половина е черно върху черно — невидима.

Космосът ви е обгърнал и всичко е като насън. Костюмът ви е топъл, автоматично възстановява въздуха, имате храна и вода в специални контейнери, от които да можете да ги изсмучете с минимално движение на главата, положени са подходящи грижи за отделяните вещества. И най-вече, повече от всичко останало, владее ви възхитителната еуфория от безтегловността.

Никога през живота си не сте се чувствали така добре. Дните са престанали да бъдат толкова дълги, станали са недостатъчно дълги и твърде малко.

Бяха минали покрай орбитата на Юпитер в точка на около 30 градуса от тогавашното му положение. В продължение на месеци той беше най-яркият обект в небето, като се изключи блестящото бяло грахче, което представлява Слънцето. На най-ярката му светлина някои от боклукчиите настояваха, че виждат Юпитер като малка сфера, сплесната от едната страна, поради нощната сянка.

После, след период от още няколко месеца, той започна да избледнява, докато растеше друга светла точица и накрая стана по-ярка от Юпитер. Това беше Сатурн, отначало като искряща точка, после като овално, блестящо петно.

(„Защо овално?“ — попита някой и след малко някой друг му отвърна: „Заради пръстените, разбира се“ и това беше очевидно.)

Всички плуваха в космоса по всяко възможно време до края и непрекъснато наблюдаваха Сатурн.

(„Ей, момче, връщай се вътре, по дяволите. Дежурен си.“ „Кой е дежурен? Имам още петнайсет минути до вахтата.“ „Часовникът ти изостава. Освен това вчера ти дадох двайсет минути.“ „Ти не би дал две минути и на баба си.“ „Хайде, връщай се или излизам без да те чакам.“ „Добре, идвам. Боже мили, какъв шум заради някаква си въшлива минута.“ Но на практика нямаше нито едно сериозно скарване, не и в космоса. Усещането беше прекалено хубаво.)

Сатурн растеше, докато не започна да конкурира и накрая не надмина Слънцето. Пръстените, разположени под широк ъгъл спрямо траекторията им на подхождане, се носеха величествено около планетата, като само малка част бе затъмнена. После, докато се приближаваха, обхватът на пръстените стана още по-обширен, макар и все пак по-тесен, тъй като ъгълът на подхождане постоянно намаляваше.

По-големите луни се показаха в обкръжаващото планетата небе като ярки светулки.

Марио Риос се радваше, че се е събудил, за да може отново да гледа.

Нашарен с оранжево, Сатурн изпълваше половината небе, а нощната сянка го отрязваше мъгляво близо на четвърт от пътя отдясно. Двете кръгли малки петна на яркия фон бяха сенките на две от луните. Отляво и зад Риос (можеше да погледне през лявото си рамо и да го види, а докато го правеше, останалата част от тялото му се придвижи леко надясно, за да запази ъгловото движение) беше белият диамант на Слънцето.

Най-много от всичко обичаше да гледа пръстените. Отляво те излизаха иззад Сатурн — стегната, ярка тройна ивица оранжева светлина. Отдясно началото им бе скрито в нощната сянка, но се появяваха по-близо и по-широко. Колкото по-насам идваха, толкова повече се разширяваха, като отворената част на рог, ставаха по-неясни и докато погледът ги проследяваше, сякаш изпълваха небето и се изгубваха.

От позицията на флотата на боклукчиите — точно от вътрешната страна на ръба на най-външния пръстен — пръстените се разпръскваха и приемаха истинската си идентичност на феноменален сбор от твърди фрагменти, а не на стегната, солидна ивица светлина, каквато изглеждаха.

Под Риос или по-точно на трийсетина километра по посоката, в която сочеха краката му, се виждаше един от фрагментите на пръстена. Приличаше на голямо петно с неправилна форма, което разваляше симетрията на космоса, с три четвърти яркост. Нощната сянка го разрязваше като с нож. По-нататък имаше други фрагменти, които блещукаха като звезден прах, по-неясни и по-нагъсто разположени, и докато погледът ги следваше надолу, те отново се превръщаха в пръстени.

Фрагментите бяха неподвижни, но това се дължеше само на факта, че корабите бяха влезли в орбита около Сатурн, еквивалентна на тази на външния ръб на пръстените.

Предишния ден, спомни си Риос, бе отишъл на най-близкия фрагмент и беше работил повече от другите, за да му придаде желаната форма. Утре щеше да отиде пак.

А днес — днес плуваше в космоса.

— Марио? — Гласът, който се разнесе от слушалките му, беше въпросителен.

Риос моментално се изпълни с досада. По дяволите, не беше в настроение за компания.

— Тук съм — отвърна той.

— Стори ми се, че забелязах кораба ти. Как си?

— Чудесно. Ти ли си, Тед?

— Да — отвърна Лонг.

— Да не би нещо да се е случило на фрагмента?

— Нищо. Навън съм и плувам.

— Ти ли?

— От време на време ме хваща и мен. Красиво е, нали?

— Прекрасно — съгласи се Риос.

— Знаеш ли, чел съм книги за Земята…

— Земянски книги, искаш да кажеш. — Риос се прозя и откри, че при тези обстоятелства му е трудно да използва израза с подходящо количество яд.

— … и понякога чета описания на хора, които лежат на тревата — продължи Лонг. — Знаеш онова зелено нещо, дето прилича на тънки, дълги парченца хартия, което е навсякъде по земята там. Та гледат нагоре към синьото небе с плаващи в него облаци. Гледал ли си някога такива филми?

— Естествено. Не ме привлича. Изглежда студено.

— Предполагам, обаче, че не е. Най-после, Земята е доста близо до Слънцето и казват, че атмосферата им е достатъчно гъста, за да поддържа топлината. Трябва да призная, че лично на мен би ми било неприятно да остана под открито небе само по дрехи. И все пак си представям, че на тях им харесва.

— Земяните са смахнати! Приказват за дърветата, за големите кафяви дънери и за ветрове, въздушни движения, нали знаеш?

— Имаш предвид чертежи. Могат да си задържат и това. Няма значение. Въпросът е, че го описват красиво, почти със страст. Много пъти съм се чудил. „Как изглежда в действителност? Ще го почувствам ли някога или това е нещо, което само един земянин може да изпита?“ Толкова често съм усещал, че ми липсва нещо жизненоважно. Вече знам какво трябва да е. Това е. Пълен покой насред изпълнена с красота вселена.

— На тях няма да им хареса — рече Риос. — На земяните, искам да кажа. Толкова са свикнали със собствения си въшлив малък свят, че не биха оценили какво е да плуваш и да гледаш надолу към Сатурн. — Той леко тласна тялото си и започна да се люлее напред-назад около центъра на масата си, бавно и успокоително.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Лонг. — Те са роби на планетата си. Дори да дойдат на Марс, едва децата им ще бъдат свободни. Някой ден ще има звездни кораби — огромни, просторни кораби, които ще могат да носят хиляди хора и да поддържат личното им равновесие в продължение на десетилетия, а може би и на векове. Човечеството ще се пръсне из цялата галактика. Но хората ще трябва да прекарват живота си на борда, докато не бъдат създадени нови методи за междузвездно пътуване, тъй че именно марсианците, а не привързаните към планетата си земяни, ще колонизират вселената. Неизбежно е. Така трябва да бъде. Това е пътят на марсианците.

Но Риос не отговори. Отново беше заспал, като се люлееше и поклащаше леко на осемстотин хиляди километра над Сатурн.