Айзък Азимов
Пътят на марсианците (3)

3.

Риос за пореден път застана загледан за миг на вратата. Лонг се бе съсредоточил в мигащия екран.

— Усилвам термостата — навъсено каза Риос. — Всичко е наред — можем да си позволим енергията.

Лонг кимна.

— Както искаш.

Риос колебливо пристъпи напред. Космосът беше чист, тъй че по дяволите седенето и взирането в празната, зелена, беззвучна линия.

— За какво говореше земянинът? — попита той.

— Главно за историята на космическите пътешествия. Стар проблем, но го представя добре. Показва всякакви неща — рисувани филмчета, трикова фотография, кадри от стари филми, всичко.

Сякаш, за да илюстрира думите на Лонг, брадатата фигура се скри от поглед и на екрана се показа напречен разрез на космически кораб. Хайлдър продължаваше да говори, като посочваше интересни белези, които се появяваха в схематичен цвят. Комуникационната система на кораба се очерта с червено, докато разказваше за нея, складовете, протонният микрореакторен двигател, кибернетичните вериги…

После Хайлдър се върна на екрана.

— Но това е само пътническото отделение на кораба. Какво го задвижва? Какво го издига от Земята?

Всички знаеха какво задвижва космическия кораб, но гласът на Хайлдър беше като наркотик. Той накара задвижването на кораба да прозвучи като вековна тайна, като последно откритие. Дори Риос почувства леко вълнение от напрежение, макар да беше прекарал по-голямата част от живота си на борда на кораб.

— Учените го наричат с различни имена — продължаваше Хайлдър. — Наричат го Закон за действието и противодействието. Понякога го наричат Трети закон на Нютон. Друг път — запазване на инерцията. Но не е необходимо да го наричаме както и да било. Можем просто да използваме здравия си разум. Когато плуваме, ние избутваме водата назад и се придвижваме напред. Когато ходим, се отблъскваме от земята и се придвижваме напред. Когато караме жиролет, изтласкваме въздуха назад и се придвижваме напред.

Нищо не може да се придвижи напред, ако нещо друго не се придвижи назад. Това е старият принцип „Не можеш да получиш нещо за нищо“.

А сега си представете как космически кораб, който тежи сто хиляди тона, се издига от Земята. За да направи това, нещо друго трябва да се придвижи надолу. Тъй като корабът е извънредно тежък, надолу трябва да се придвижи огромно количество вещество. Всъщност, толкова много, че на борда няма място за всичкото. Зад кораба трябва да се построи специално отделение, за да го побере.

Хайлдър отново изчезна и на негово място се върна корабът. Той се сви и зад него се появи пресечен конус, в който със светложълти букви беше написано: „ВЕЩЕСТВО, КОЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗХВЪРЛИ“.

— Но сега — каза Хайлдър, — цялото тегло на кораба е още по-голямо. Трябва ви още по-силен тласък, а после и още по-силен.

Корабът се сви неимоверно, за да направи място на по-голям резервоар и на още един огромен. Пътническото отделение на кораба беше мъничка точица на екрана — светеща, червена точица.

— По дяволите, това са приказки за детската градина — рече Риос.

— Не и за хората, на които говори той, Марио — възрази Лонг. — Земята не е Марс. Сигурно има милиарди земни хора, които дори не са виждали космически кораб и не знаят нищо за него.

— Когато веществото в най-големия резервоар бъде изразходвано, резервоарът се отделя — говореше Хайлдър. — Той също се изхвърля.

Най-външният резервоар се освободи и се заклати из екрана.

— После е ред на втория — поясни Хайлдър, — а накрая, ако пътуването е дълго, се изхвърля и последният.

Сега корабът беше само червена точица, а трите резервоара се преобръщаха и движеха, зареяни в космоса.

— Тези резервоари — рече Хайлдър, — представляват сто хиляди тона волфрам, магнезий, алуминий и стомана. Те са изгубени завинаги за Земята. Марс е обкръжен от боклукчии, които чакат по космическите пътища изхвърлени резервоари, хващат ги, маркират ги с клеймото си и ги запазват за Марс. Земята не получава нито цент за тях. Те са отпадъци. Принадлежат на кораба, който ги открие.

— Рискуваме инвестициите и живота си — обади се Риос. — Ако не ги събираме, никой няма да го направи. Какво губи от това Земята?

— Виж — отвърна Лонг, — той говори само за онова, което Марс, Венера и Луната взимат от Земята. Това е просто друг вид загуба.

— Ще получат своята компенсация. С всяка изминала година добиваме все повече желязо.

— И по-голямата част от него се връща директно на Марс. Ако можеш да повярваш на изчисленията му, Земята е инвестирала двеста милиарда долара на Марс, а е получила обратно около пет милиарда долара в желязо. Вложила е петстотин милиарда долара в Луната, а е получила обратно малко над двайсет и пет милиарда долара в магнезий, титан и различни леки метали. Вложила е петдесет милиарда долара във Венера и не е получила нищо. А всъщност, именно от това се интересуват данъкоплатците на Земята — парите от данъците изтичат, а нищо не се връща обратно.

Докато говореше, екранът се изпълни с диаграми на боклукчиите по пътя към Марс — малки, хилещи се карикатури на кораби, протегнали жилави, тънки ръце, които опипваха в търсене на падащи, празни резервоари, хващаха ги, отпечатваха върху тях със светещи букви „СОБСТВЕНОСТ НА МАРС“, а после ги откарваха на Фобос.

После отново се обади Хайлдър:

— Казват ни, че накрая ще ни върнат всичко. Накрая! Щом се превърнат в рентиращо се предприятие! Не знаем кога ще стане това. След век? След хиляда години? След милион? „Накрая“. Нека се хванем за думата. Някой ден те ще отглеждат сами храната си, ще използват своя собствена енергия, ще живеят собствения си живот.

Но едно нещо никога няма да могат да върнат. Не и след сто милиона години. Водата!

На Марс почти няма вода, защото е твърде малък. На Венера изобщо няма вода, защото е прекалено горещо. На Луната също няма, защото е и твърде малка, и е прекалено горещо. Така че Земята трябва да снабдява обитателите на космоса не само с питейна вода, вода за миене, вода за промишлеността им, вода за хидропонните фабрики, които твърдят, че изграждат — но даже с вода, която да изхвърлят с милиони тонове.

Каква е двигателната сила, която използват космическите кораби? Какво изхвърлят зад себе си, за да могат да постигнат ускорение? Някога това са били газовете, генерирани от експлозиви. Това било много скъпо. После бил изобретен протонният микрореактор евтин енергиен източник, който може да загрее всяка течност, докато не се превърне в газ под невероятно налягане. Каква е най-евтината и най-изобилна налична течност? Ами водата, разбира се.

Всеки космически кораб, който напуска Земята, носи близо милион тона — не килограма, а тона — вода, с единствената цел да я изхвърли в космоса, за да е в състояние да увеличи или забави скоростта си.

Нашите предци на Земята безотговорно и целенасочено са изгаряли нефт. Те безразсъдно са унищожили въглищата. Ние ги презираме и осъждаме заради това, но те поне са имали извинение — смятали са, че когато се появи необходимост, ще бъдат намерени заместители. И са били прави. Имаме своите ферми за планктон и протонните си микрореактори.

Но заместител за водата няма. Никакъв! И никога не може да има. А когато нашите наследници видят пустинята, която ще направим от Земята, какво извинение ще намерят за нас? Когато настъпи сушата и започне да се разраства…

Лонг се наведе напред и изключи уредбата.

— Това ме безпокои — призна той. Проклетият глупак съзнателно… Какво има?

Риос неспокойно се беше изправил на крака.

— Би трябвало да следя радара.

— По дяволите радара. — Лонг също се изправи, тръгна след Риос през тесния коридор и застана точно в пилотската кабина. — Ако Хайлдър продължи докрай, ако има куража да направи истински въпрос от това… хей!

И той го бе видял. Пиукането беше от клас „А“ и следваше изходния сигнал, както хрътка — механичен заек.

— Космосът беше чист, казвам ти, чист — бръщолевеше Риос. — В името на Марс, Тед, само не се лепвай за мен. Виж дали можеш да го хванеш визуално.

Риос действаше скоростно и ефикасно — резултат от близо двайсет години боклукчийство. Получи разстоянието за две минути. После, спомняйки си преживяването на Суенсън, измери ъгъла на отклонение, както и радиалната скорост.

— Едно цяло и седемдесет и шест радиана — викна той на Лонг. — Не можеш да го пропуснеш, човече.

Лонг задържа дъха си, докато настройваше нониуса.

— Едва на половин радиан от Слънцето е. Ще бъде осветен само като полумесец.

Той усилваше увеличението толкова бързо, колкото смееше и търсеше „звезда“, която да мени положението си и с нарастването си, да получава форма, която да показва, че всъщност не е такава.

— Във всеки случай, започвам — рече Риос. — Не можем да чакаме.

— Хванах го. Хванах го. — Увеличението все още беше прекалено малко, за да му придаде определена форма, но точицата, която наблюдаваше Лонг, ритмично изсветляваше и потъмняваше, докато резервоарът се въртеше и отразяваше слънчевата светлина в напречни разрези с различни размери.

— Продължавай.

Първите от многобройните фини струи пара изхвърчаха от съответните дюзи и оставиха дълги следи от микрокристали лед, мъгляво блестящи под бледите лъчи на далечното Слънце. Те се разреждаха в разстояние на стотици или повече километри. Една струя, после втора, а сетне и още една — боклукчийският кораб излезе от стабилната си траектория и пое курс, допирателен на този на резервоара.

— Движи се като комета в перихелий! — извика Риос. — Онези проклети земни пилоти нарочно изхвърлят резервоарите така. Иска ми се да…

Той проклинаше гнева си с яростно разочарование и безразсъдно изхвърляше назад все повече пара, докато хидравличната възглавница на седалката му не се отмести със скърцане с около половин метър назад. Лонг се оказа напълно неспособен да се държи за предпазния парапет.

— Имай милост — помоли той.

Но Риос беше вперил поглед в радара.

— Ако не можеш да издържаш; човече, стой си на Марс! — Струите пара продължиха да хвърчат надалеч.

Радиото оживя. Лонг успя да се наведе напред през въздуха, който му се стори като гъст сироп, и го включи. Беше Суенсън и гледаше свирепо.

— Къде, но дяволите, отивате, момчета? — извика Суенсън. — След десет секунди ще влезете в моя сектор.

— Преследвам резервоар — отвърна Риос.

— В моя сектор?

— Тръгна от моя, пък и положението ти не е добро, за да го хванеш. Изключи радиото, Тед.

Корабът се носеше като мълния в космоса — мълния, която можеше да се чуе само в корпуса. А после Риос изключи двигателите на достатъчно големи интервали, за да накара Лонг да бухне глава напред. Внезапната тишина беше по-болезнена за ушите, отколкото предшествалия я шум.

— Добре — каза Риос. — Дай да видя телескопа.

И двамата наблюдаваха. Резервоарът представляваше ясно видим пресечен конус, който се преобръщаше с бавна тържественост, докато се носеше сред звездите.

— Резервоарът наистина е от клас „А“ със задоволство отбеляза Риос. Гигант сред резервоарите, помисли си той.

— На скенера има и друг сигнал — обади се Лонг. — Мисля, че Суенсън е поел след нас.

Риос хвърли бегъл поглед.

— Няма да ни хване.

Резервоарът все още нарастваше и изпълваше видеоекрана.

Ръцете на Риос бяха на лоста за харпуна. Той изчака, на два пъти нагласи леко ъгъла и си поигра с разпределението на дължината. После го дръпна.

За миг не се случи нищо. После металният кабел на мрежата се заизвива на видеоекрана и се насочи към резервоара като нападаща кобра. Постигна контакт, но не се задържа. Ако го беше направил, щеше веднага да се захване като нишка на паяжина. Резервоарът се завъртя с ротационна инерция, възлизаща на хиляди тонове.

Това, което свърши кабелът, беше да установи мощно магнитно поле, действащо на резервоара като спирачка.

Полетя нов кабел, а след него и още един. Риос ги изстреля с едва ли не непредпазливо разхищение на енергия.

— Ще го хвана! В името на Марс, ще го хвана!

Той престана, едва когато между кораба и резервоара бяха опънати двайсетина кабела. Превърнала се в топлина поради спирането, ротационната енергия на резервоара беше повишила температурата му до точка, в която радиацията му можеше да се регистрира от измерителните уреди на кораба.

— Искаш ли аз да отпечатам клеймото ни? — попита Лонг.

— Не възразявам. Но не е необходимо да го правиш, ако не искаш. Сега е моята вахта.

— Нямам нищо против.

Лонг се намъкна в костюма си и излезе от херметичната камера. Най-сигурният белег, че е новак в играта беше това, че можеше да преброи колко пъти бе излизал в космоса в костюм. Това беше петият му път.

Започна да се придвижва по най-близкия кабел, като местеше дланите си една след друга и усещаше вибрирането на мрежата през металната си ръкавица.

Той прогори серийния им номер в гладкия метал на резервоара. В празнотата на космоса нямаше какво да окисли стоманата. Тя просто се топеше и изпаряваше, а после се кондензираше на няколко метра от енергийния лъч и превръщаше повърхността, до която се докосваше, в матова, прахообразна сивота.

Лонг се залюля назад към кораба.

Отново вътре, той свали шлема си, побелял и натежал от скрежа, който се беше образувал веднага, щом бе влязъл.

Първото, което чу, беше гласът на Суенсън, носещ се от радиото с онази почти неразпознаваема ярост:

— … право на комисаря. По дяволите, тази игра си има правила!

Риос седна обратно, без да се разтревожи.

— Виж, той навлезе в моя сектор. Забелязах го късно и го преследвах в твоя. Нямаше да можеш да го хванеш с Марс зад гърба си. Върна ли се, Лонг?

Той изключи.

Сигналният бутон продължаваше да беснее срещу него, но Риос не му обърна внимание.

— При комисаря ли ще отиде? — попита Лонг.

— Няма никакъв шанс. Просто се държи така, защото това нарушава монотонността. Няма предвид нищо конкретно. Той знае, че резервоарът си е наш. А как ти харесва онова парче, а, Тед?

— Доста е добро.

— Доста добро? Та то е страхотно! Почакай да го обърна.

Страничните двигатели изхвърлиха пара и корабът леко се завъртя около резервоара. Резервоарът го последва. След трийсет минути те представляваха гигантска топка, която се въртеше в празнотата. Лонг провери „Ефемерис“ за разположението на Деймос.

В един точно изчислен момент кабелите освободиха магнитното си поле и резервоарът полетя светкавично по допирателна траектория, която след около ден щеше да го отведе на необходимото разстояние от складовете за резервоари на марсианския спътник.

Риос наблюдаваше отдалечаването му. Чувстваше се добре. Той се обърна към Лонг.

— Днес е чудесен ден за нас.

— Ами какво ще кажеш за речта на Хайлдър? — попита Лонг.

— Какво? На кого? А, това ли. Слушай, ако трябваше да се притеснявам за всяко нещо, което е казал някой проклет земянин, нямаше изобщо да мога да спя. Забрави го.

— Не мисля, че трябва да го забравяме.

— Ти си смахнат. Не ми досаждай с това, а? Защо не поспиш малко?