Айзък Азимов
Пътят на марсианците (1)

1.

От вратата на късия коридор между единствените две стаи в пътническото отделение на космическия кораб Марио Естебан Риос кисело наблюдаваше как Тед Лонг усърдно настройва видеото. Лонг опитваше по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Образът беше отвратителен.

Риос знаеше, че ще си остане такъв. Бяха прекалено далеч от Земята, при това и в лошо разположение, насочени към Слънцето. Но пък не се очакваше Лонг да знае това. Риос остана прав на вратата в продължение на още един миг, с наведена глава, за да не закачи горния трегер и с тяло, извито полу настрани, за да се вмести в тесния отвор. После рязко скочи в кабината, като коркова тапа, извадена от гърлото на бутилка.

— Какво се опитваш да направиш? — попита той.

— Помислих си, че бих могъл да хвана Хайлдър — отвърна Лонг.

Риос облегна задника си на ръба на плота на масата. После взе една конична консерва мляко от лавицата, разположена точно над главата му. Върхът й изпука от налягането. Докато чакаше да се затопли, леко я разклащаше.

— Защо? — попита той, надигна консервата и шумно засмука.

— Мислех си, че бих могъл да послушам.

— Струва ми се, че е напразен разход на енергия.

Лонг вдигна поглед и се намръщи.

— Допускането на свободното използване на личните видеоуредби е нещо обичайно.

— Когато е основателно — възрази Риос.

Погледите им предизвикателно се срещнаха. Риос имаше длъгнесто тяло и сухо лице с хлътнали страни — едва ли не отличителен белег на марсианските боклукчии, които търпеливо обитаваха космическите пътища между Земята и Марс. Бледосини очи изпъкваха рязко върху кафявото му, набръчкано лице, което, на свой ред, контрастираше на фона на обкръжаващата го синто-кожа, обточила вдигнатата нагоре яка на космическото му яке.

Лонг беше като цяло по-блед и слаб. Имаше някои черти на земянин, макар че никой марсианец от второ поколение не можеше да е земянин в смисъла, в който бяха жителите на Земята. Собствената му яка беше обърната назад и тъмнокафявата му коса бе свободно открита.

— Какво наричаш „основателно“? — попита Лонг.

Тънките устни на Риос станаха още по-тънки.

— Като се има предвид, че както изглежда даже няма да покрием разноските по това пътуване, всякакво изтичане на енергия е неоснователно — отвърна той.

— Щом губим пари, не е ли по-добре да се върнеш на поста си? — рече Лонг. — Сега е твоята вахта.

Риос изсумтя и прокара палец и показалец по обраслата си брадичка. Той се изправи и се повлече към вратата, а меките му, тежки ботуши заглушаваха стъпките му. Спря се да хвърли поглед към термостата, сетне се обърна в изблик на ярост.

— Стори ми се, че е горещо. Къде си мислиш, че се намираш?

— Четирийсет градуса не е нещо необичайно — отвърна Лонг.

— За теб може и да не е. Но тук е космосът, а не някой затоплен кабинет в железните мини. — С бързо движение на палеца си Риос завъртя копчето на термостата до минимум. — Слънцето е достатъчно топло.

— Кабината не е откъм слънчевата страна.

— Топлината му достига и дотук, по дяволите.

Риос излезе през вратата и Лонг остана, продължително загледан след него, а после се върна към видеото. Не включи отново термостата.

Образът все още силно трептеше, но така и трябваше да бъде. Лонг разтвори стол от стената. Той се наведе напред, докато изчакваше официалното заявление, кратката пауза преди бавното разтваряне на завесата, прожектора, осветяващ познатата брадата фигура, която се уголемяваше и накрая постепенно изпълни екрана.

Гласът, внушителен въпреки смущенията и пращенето, предизвикани от електронните бури на трийсет и двата милиона километра, започна:

— Приятели! Скъпи мои съграждани от Земята…