Айзък Азимов
Пътят на марсианците (4)

4.

Тед Лонг намери широчината и височината на главната магистрала на града за ободряващи. Бяха изминали два месеца, откакто комисарят бе обявил мораториум върху боклукчийството и бе изтеглил от космоса всички кораби, но това чувство за ширнала се гледка не преставаше да вълнува Лонг. Дори мисълта, че мораториумът е обявен в очакване на решение от страна на Земята да наложи новото си настояване за икономии на вода и да определи лимит за боклукчийството, не го хвърляше в пълно униние.

Покривът на булеварда беше боядисан в светещо светлосиньо, навярно като старомодна имитация на земното небе. Тед не бе сигурен. Стените се осветяваха през пробитите в него многобройни прозорци.

Някъде в далечината, през бръмченето на уличното движение и приглушения шум от стъпките на подминаващите го хора, той чуваше откъслечните взривове от пробиването на нови канали в кората на Марс. През целия си живот бе слушал такива взривове. Когато беше роден, земята, по която ходеше, бе част от солидна, недокосната скала. Градът растеше и щеше да продължава да расте — стига Земята да го допуснеше.

Той зави в една пресечка, по-тясна и не толкова ярко осветена, в която витрините на магазините отстъпваха място на жилищни блокове, всеки с редица лампи по фасадата. Купувачите и уличното движение бяха заменени от по-бавно движещи се хора и шумни хлапетии, които досега бяха успели да се изплъзнат от майчините си привиквания за вечеря.

В последния момент Лонг си спомни обществените удобства и се отби в магазина за вода на ъгъла.

Той подаде манерката си.

— Напълнете я догоре.

Дебелият магазинер развъртя капачката и погледна вътре. После разклати манерката и накара водата да забълбука.

— Не е останало много — жизнерадостно отбеляза той.

— Да — съгласи се Лонг.

Магазинерът напълни манерката с вода, като държеше гърлото й близо до края на маркуча, за да не разлее нищо. Индикаторът за вместимост се завъртя. Човекът завинти обратно капачката.

Лонг подаде монетите и пое манерката си. Сега тя подрънкваше на хълбока му с приятна тежест. Винаги беше неловко да отидеш на гости на някое семейство, с празна манерка. Сред момчетата това нямаше значение. Във всеки случай, не чак толкова голямо.

Той влезе в коридора на номер 27, изкачи късото стълбище и спря с палец на звънеца.

Гласовете можеха да се чуят съвсем ясно.

Единият беше женски, малко писклив.

— За теб е нещо съвсем нормално да посрещаш приятелите си боклукчии тук, нали? И сигурно трябва да съм ти благодарна, че си успял да си останеш вкъщи два месеца в годината. О, съвсем достатъчно е, че си прекарал с мен ден-два. Най-после, това са си пак боклукчии.

— У дома съм вече от дълго време — рече мъжки глас, — пък и става дума за работа. В името на Марс, Дора. Скоро ще бъдат тук.

Лонг реши да изчака малко, преди да позвъни. Това можеше да им даде възможност да стигнат до по-неутрална тема.

— Какво ме интересува, ако дойдат? — възрази Дора. — Нека ме чуят. И нямам нищо против комисарят да продължи мораториума завинаги. Чуваш ли ме?

— А от какво ще живеем? — проехтя разгорещеният мъжки глас. — Това ми кажи.

— Ще ти кажа. Можеш да си изкарваш прилично и честно прехраната точно тук, на Марс, като всички останали. В целия блок само аз съм боклукчийска вдовица. Точно това съм — вдовица. Даже по-лошо от вдовица, защото ако бях такава, поне щях да имам възможност да се омъжа за някой друг… Какво каза?

— Нищо. Съвсем нищо.

— О, знам какво каза. Сега ме чуй, Дик Суенсън…

— Казах само — извика Суенсън, — че вече зная защо боклукчиите обикновено не се женят.

— И ти не трябваше да го правиш. Уморих се всички съседи да ме съжаляват, да се подсмихват и да питат кога ще се върнеш у дома. Другите хора могат да бъдат минни инженери, чиновници и даже пробивачи на тунели. Жените на пробивачите на тунели поне имат приличен семеен живот и децата им не растат като скитници. Питър все едно, че няма баща…

Иззад вратата долетя тънък, момчешки, сопранов глас. Идваше малко по-отдалече, като че ли от друга стая.

— Ей, мамо, какво е „скитник“?

Дора повиши глас.

— Питър! Занимавай се с домашното си.

Суенсън тихо каза:

— Не е правилно да разговаряме по този начин пред детето. Каква представа ще получи за мен?

— Тогава си остани у дома и му дай по-добра представа.

Гласът на Питър се чу отново.

— Ей, мамо, когато порасна, ще стана боклукчия.

Прозвучаха бързи стъпки. Последва кратко затишие, а сетне пронизителното: „Мамо! Ей, мамо! Пусни ми ухото! Какво съм направил?“ и подсмъркващо мълчание.

Лонг използва момента и енергично натисна звънеца.

Суенсън отвори вратата, като приглаждаше надолу брадата си и с двете си ръце.

— Здравей, Тед — с унил глас рече той. А после силно извика: — Тед е тук, Дора. Къде е Марио, Тед?

— Ще дойде след малко — отвърна Лонг.

Дора забързано се появи от съседната стая — дребна, тъмна жена с изпито лице и коса, в която едва бяха започнали да се показват сиви нишки, сресана назад от челото.

— Здравей, Тед. Ял ли си?

— Много добре, благодаря. Не съм ви попречил, нали?

— Съвсем не. Свършихме отдавна. Искаш ли малко кафе?

— С удоволствие. — Тед откачи манерката си и я предложи.

— Боже мой, няма нужда. Имаме много вода.

— Настоявам.

— Е, тогава…

Тя се върна обратно в кухнята. През въртящата се врата Лонг зърна съдове, поставени в „Сикотърг“, „безводният препарат, който се просмуква и абсорбира мазнината и мръсотията до блясък. Трийсет грама вода ще изплакнат два и половина квадратни метра съдова повърхност. Купете си «Сикотърг». «Сикотърг» просто изчиства добре, кара съдовете ви да блестят, ликвидира разхищенията на вода…“

Мелодията зави в ума му и Лонг я прекъсна с разговор.

— Как е Пийт? — попита той.

— Добре, добре. Детето е в четвърти клас. Знаеш, че не се връщам да го виждам често. Е, когато се върнах последния път, той ме погледна и каза…

Това продължи известно време и не беше толкова зле, колкото умните изказвания на умни деца, цитирани от глупави родители.

На вратата се позвъни и влезе Марио Риос, намръщен и зачервен.

Суенсън бързо пристъпи към него.

— Слушай, не споменавай нищо за ловене на резервоари. Дора още си спомня как отмъкна оня резервоар клас „А“ от моята територия, а сега не е в настроение.

— Кой, по дяволите, иска да разговаря за резервоари? — Риос смъкна обточеното с кожа яке, хвърли го на облегалката на стола и седна.

Дора влезе през въртящата се врата, погледна със синтетична усмивка новодошлия и каза:

— Здравей, Марио. Едно кафе и за теб?

— Да — отвърна той, като автоматично се пресегна за манерката си.

— Просто използвай малко повече от моята вода, Дора — бързо се намеси Лонг. — Ще остане да ми я дължи.

— Да — кимна Риос.

— Какво има, Марио? — попита Лонг.

— Давай — мрачно го подкани Риос. — Кажи, че си ме предупредил. Преди година, когато Хайлдър произнесе онази реч, ти ме предупреди. Кажи го.

Лонг сви рамене.

— Те определиха квота — продължи Риос. — Преди петнайсет минути съобщиха новината.

— Е?

— Петдесет хиляди тона вода на пътуване.

— Какво? — вбесен извика Суенсън. — Не можеш да излетиш от Марс с петдесет хиляди!

— Такава е целта. Това е съзнателно изкормване. Край на боклукчийството.

Дора влезе с кафето и го поднесе.

— Какви са тези приказки за края на боклукчийството? — попита тя много твърдо и Суенсън доби безпомощен вид.

— Изглежда — отвърна Лонг, — ни ограничават на петдесет хиляди тона, а това означава, че повече не можем да пътуваме.

— Е, какво пък? — Дора отпи от кафето си и радостно се усмихна. — Ако искате да чуете мнението ми, това е добре. Време е всички вие, боклукчиите, да си намерите хубава, сигурна работа тук, на Марс. Не съм ли права? Не е живот да сновеш из целия космос…

— Моля те, Дора — обади се Суенсън.

Риос почти изсумтя.

Дора вдигна вежди.

— Само ви казвам мнението си.

— Моля те, чувствай се свободна да го направиш — галантно махна с ръка Лонг. — Но бих искал да уточня нещо. Петдесетте хиляди са само подробност. Знаем, че Земята — или поне партията на Хайлдър — иска да направи политически капитал от кампанията за икономии на водата, тъй че ние сме в неизгодна позиция. Някак си трябва да взимаме вода, иначе те ще ни отрежат съвсем, нали?

— Ами, естествено — отвърна Суенсън.

— Но въпросът е как, нали?

— Ако е само до взимането на вода — рече Риос във внезапен словесен изблик, — можем да сторим само едно и ти го знаеш. Ако земяните не ни дават вода, ние ще си я вземем. Водата не им принадлежи, само защото бащите и дедите им адски са се страхували да напуснат тлъстата си планета. Водата принадлежи на хората, където и да са те. Ние сме хора и водата е и наша. Имаме право на нея.

— Как предлагаш да я вземем? — попита Лонг.

— Просто! На Земята имат океани от вода. Не могат да сложат стражи на всеки квадратен километър. Можем да се спуснем откъм нощната страна на планетата, когато си поискаме, да си напълним резервоарите, а после да изчезнем. Как ще ни спрат?

— По много начини, Марио. Как забелязваш резервоарите в космоса на разстояние от сто хиляди километра? Един дребен метален резервоар в целия този космос. Как? С радар. Мислиш ли, че на Земята нямат радари? Мислиш ли, че ако Земята ни заподозре в кражба на вода, за нея ще е трудно да постави мрежа от радари, за да засича пристигащите от космоса кораби?

Дора възмутено се намеси.

— Ще ти кажа нещо, Марио Риос. Съпругът ми няма да участва в каквито и да било набези за вода, за да върви в крак със своето боклукчийство.

— Не е само до боклукчийството — въздъхна Марио.

— След това ще започнат да ни орязват за всичко останало. Трябва да ги спрем сега.

— Но така или иначе, на нас не ни трябва водата им — възрази Дора. — Ние не сме Луната или Венера. Добиваме достатъчно вода от полярните шапки, за да задоволяваме всичките си нужди. Имаме воден кран даже в този апартамент. Такива има във всички апартаменти в блока.

— Домакинството е най-малкото — поклати глава Лонг. — Мините използват вода. А какво ще правим с хидропонните резервоари?

— Точно така — рече Суенсън. — Ами хидропонните резервоари, Дора? Те трябва да са пълни с вода, а идва време да уредим производството на своя собствена прясна храна, вместо да разчитаме на кондензираните стоки, които ни карат от Земята.

— Чуйте го — презрително каза Дора. — Какво знаеш ти за пресните храни? Никога не си ял такива.

— Ял съм повече, отколкото си мислиш. Спомняш ли си онези моркови, които донесох веднъж?

— Е, с какво бяха чак толкова чудесни? Ако питаш мен, добре опеченото протобрашно е много по-вкусно. А и по-здравословно. Просто изглежда, че сега е модерно да се разговаря за пресни зеленчуци, защото увеличават налозите за онези хидропонни градини. След време, всичко това ще отмине.

— Не мисля така — възрази Лонг. — Във всеки случай не и от само себе си. Хайлдър навярно ще бъде следващият координатор и тогава нещата могат наистина да се влошат. Ако намалят и доставките на храни…

— Е, тогава — извика Риос, — какво ще правим? Пак казвам — да си я вземем! Да си вземем водата!

— А аз казвам, че не можем да го направим, Марио. Не виждаш ли, че това, което предлагаш ти, е пътят на Земята, пътят на земяните? Опитваш се да упорстваш за пъпната връв, която свързва Марс със Земята. Не можеш ли да се освободиш от нея? Не можеш ли да видиш пътя на марсианците?

— Не, не мога. Ти ми кажи.

— Ще го направя, ако слушаш. Когато мислим за Слънчевата система, за какво си мислим? За Меркурий, Венера, Земята, Луната, Марс, Фобос и Деймос. Ето — седем тела, това е всичко. Но те представляват 1% от Слънчевата система. Ние, марсианците, сме точно на ръба на другите 99%. Там навън, в посока обратна на Слънцето, има невероятно количество вода!

Другите зяпнаха.

Суенсън неуверено каза:

— Имаш предвид пластовете лед на Юпитер и Сатурн ли?

— Не конкретно тях, но ще признаеш, че това е вода. Повече от хиляда километров пласт вода е много вода.

— Но целият е покрит със слой амоняк или… или с нещо друго, нали? — попита Суенсън. — А и не можем да се приземяваме на по-големите планети.

— Зная — кимна Лонг, — но не съм казал, че това е отговорът. По-големите планети не са единствените обекти там. Ами астероидите и спътниците? Веста е астероид с диаметър триста и двайсет километра и е само едно голямо парче лед. Една от луните на Сатурн представлява предимно лед. Какво ще кажете за това?

— Никога ли не си бил в космоса, Тед? — попита Риос.

— Знаеш, че съм бил. Защо питаш?

— Естествено, знам, че си бил, но все още приказваш като земянин. Помислял ли си за разстоянията? Средният астероид е най-близо на сто деветдесет и два милиона километра от Марс. Това е два пъти повече от маршрута Венера-Марс и знаеш, че почти никой лайнер не го изминава на един път. Обикновено спират на Земята или на Луната. Най-после, колко дълго очакваш някой да остане в космоса, човече?

— Не знам. Ти какво ще кажеш?

— Сам знаеш. Не е необходимо да ме питаш. Шест месеца. Има го в наръчниците. След шест месеца, ако още си в космоса, ставаш обект на психотерапията. Нали, Дик?

Суенсън кимна.

— И това са само астероидите — продължи Риос. — От Марс до Юпитер са петстотин двайсет и осем милиона километра, а до Сатурн са хиляда сто и двайсет милиона. Как е възможно някой да се справи с такова разстояние? Да предположим, че поддържаш стандартна скорост или дори, че стигнеш до двеста киломили в час. Това ще ти отнеме — чакай да видим, като вземем под внимание времето за ускорение и намаляване на скоростта — около шест-седем месеца, за да стигнеш до Юпитер и близо година, за да стигнеш до Сатурн. Разбира се, теоретично, можеш да вдигнеш скоростта до милион и шестстотин хиляди километра в час, но откъде ще вземеш вода, за да го направиш?

— Бре — каза един тънък гласец, свързан с изцапан нос и кръгли очи. — Сатурн!

Дора се изви на стола си.

— Питър, марш обратно в стаята си!

— О, мами.

— Недей ме „мамосва“. — Тя се приповдигна от стола си и Питър изчезна.

— Хм, Дора, защо не му правиш компания за малко — предложи Суенсън. — Трудно е да се съсредоточи върху домашното си, когато всички ние разговаряме тук.

Дора упорито се намуси и остана на мястото си.

— Ще остана при вас, докато не разбера какво е замислил Тед Лонг. Веднага ви казвам, че не ми харесва как звучи.

— Е, Юпитер и Сатурн нямат значение — нервно каза Суенсън. — Сигурен съм, че Тед не разчита на тях. Но какво ще кажете за Веста? Можем да стигнем дотам за десет-дванайсет седмици и още толкова на обратно. Диаметърът й е триста и двайсет километра. Това са шест милиона и четиристотин хиляди кубични километра лед!

— И какво от това? — попита Риос. — Какво ще правим на Веста? Ще копаем леда ли? Ще инсталираме минни съоръжения? Знаете ли колко време ще ни отнеме това?

— Говоря за Сатурн, не за Веста — отвърна Лонг.

Риос се обърна към някаква невидима публика.

— Казвам му хиляда сто и двайсет милиона километра, а той продължава да говори.

— Добре — рече Лонг, — да предположим, че ми кажеш откъде знаеш, че можем да изкараме в космоса само шест месеца, Марио?

— Това е общоизвестно, по дяволите.

— Защото така пише в „Наръчника на космическите полети“. Това са данни, събрани от земни учени, от опита на земни пилоти и космонавти. Все още разсъждаваш в земянски стил. Няма да се научиш да мислиш по марсиански.

— Мароканецът може и да е марсианец, но пак си е човек.

— Ама как можете да сте толкова заслепени? Колко пъти, момчета, сте били навън за по над шест месеца без прекъсване?

— Това е друго — възрази Риос.

— Защото сте марсианци ли? Защото сте професионални боклукчии?

— Не. Защото не сме на полет. Можем да се върнем на Марс, когато си пожелаем.

— Но не го правите. Точно това искам да кажа. Жителите на Земята имат огромни кораби с филмотеки, с петнайсетчленни екипажи плюс пътниците. И все пак могат да останат навън максимум шест месеца. Марсианските боклукчии имат кораби с две кабини и само с един партньор. Ала издържаме повече от шест месеца.

— Предполагам, че искаш да останеш на кораба в продължение на година и да отидеш на Сатурн — обади се Дора.

— Защо не, Дора? — отвърна Лонг. — Можем да го направим. Не виждаш ли, че можем? Жителите на Земята не могат. Те имат реален свят. Имат открито небе и прясна храна, целия въздух и вода, които пожелаят. За тях животът на кораба е ужасна промяна. Именно поради тази причина повече от шест месеца е прекалено много за тях. Марсианците са различни. Ние живеем на кораб през целия си живот.

Точно това е Марс — кораб. Той е просто един голям кораб с диаметър седем хиляди и двеста километра и с една мъничка кабина, населена от петдесет хиляди души. Затворен е като кораб. Дишаме пакетиран въздух и пием пакетирана вода, които постоянно пречистваме. Ядем същите хранителни дажби, които ядем и на кораба. Когато се качваме на борда, ние правим това, което сме правили през целия си живот. Можем да го издържим и за много повече от година, ако се налага.

— И Дик ли? — попита Дора.

— Всички можем.

— Е, Дик не може. За теб всичко това е в реда на нещата, Тед Лонг, както и за този крадец на резервоари тук, за този Марио — да приказвате за едногодишни пътувания. Вие не сте женени. Дик обаче е. Има съпруга, има дете и това му стига. Може просто да си намери постоянна работа тук, на Марс. За Бога, да предположим, че отидете на Сатурн и откриете, че там няма вода. Как ще се върнете? Даже да ви е останала вода, ще е свършила храната ви. Това е най-смешното нещо, което съм чувала някога.

— Не. Чуй ме сега — непроницаемо каза Лонг. — Обмислил съм го. Разговарял съм с комисар Санков и той ще помогне. Но трябва да имаме кораби и хора. Аз не мога да ги осигуря. Хората няма да се вслушат в мен. Аз съм новак. Вие двамата сте известни и уважавани. Вие сте ветерани. Ако ме подкрепите, даже да не дойдете лично, ако просто ми помогнете да убедя останалите, да намеря доброволци…

— Първо — раздразнено го прекъсна Риос, — ще трябва да дадеш доста повече обяснения. Като стигнем на Сатурн, къде е водата?

— Точно това му е хубавото — отвърна Лонг. — Точно затова трябва да е Сатурн. Водата там просто плува наоколо в космоса и чака да я вземем.