Айзък Азимов
Фондация и Земя (9)

31

— Голан — обади се Пелорат. — Ще те притеснява ли, ако гледам?

— Ни най-малко, Янов — отвърна Тривайз.

— А ако задавам въпроси?

— Питай.

— Какво правиш в момента?

Тривайз отмести погледа си от екрана.

— Трябва да измеря разстоянието до всяка звезда, която тук изглежда близо до Забранения свят, за да определя колко близо е в действителност. Трябва да зная гравитационното й поле, а за това ми е нужна масата и разстоянието. Без тези данни не можем да сме сигурни, че ще направим чист скок.

— Как постигаш всичко това?

— Ами, координатите на всяка една звезда, която виждам, са в информационните банки на компютъра и могат да бъдат превърнати в координати по компорелонската система. А те, от своя страна, могат леко да се коригират съобразно реалното положение на „Далечната звезда“ в пространството спрямо слънцето на Компорелон — и това ми дава отстоянието на звездата. На екрана всички тези червени джуджета изглеждат едва ли не долепени до Забранения свят, но някои може да са по-близо, други по-далече. Необходимо ни е триизмерното им положение, разбираш ли?

Пелорат кимна и каза:

— Доколкото виждам, вече имаш координатите на Забранения свят…

— Да, но това не е достатъчно. Нужни са ми отстоянията на другите звезди с отклонение не повече от един процент. Тяхната гравитационна сила в района на Забранения свят е толкова слаба, че малка грешка не е от значение. Обаче слънцето, около което той евентуално обикаля, явно притежава изключително силно гравитационно поле и отстоянието му трябва да ми е известно с точност може би хиляда пъти по-голяма от тази при останалите звезди. Само координатите му няма да свършат работа.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Измерваме привидното отстояние на Забранения свят — или по-скоро на неговото слънце — от три съседни звезди, които са толкова бледи, че е необходимо огромно увеличение, за да станат въобще различими. Приемаме, че тези три звезди са много отдалечени. После поставяме една от тях в центъра на екрана и скачаме в посока под прав ъгъл спрямо зрителната линия към Забранения свят на десета от парсека. Това можем спокойно да направим и без да знаем отстоянията на по-далечните слънца. Отправната звезда ще остане в центъра и след скока. Другите две, при положение, че всички са наистина много отдалечени, няма да изменят забележимо положението си. Забраненият свят обаче е достатъчно близо, за да промени видимото си положение с паралактично преместване. От размера на това преместване можем да определим отстоянието. Ако искам да се подсигуря, избирам други три звезди и повтарям процедурата.

— Колко време отнема? — попита Пелорат.

— Немного. Тежката работа я върши компютърът. Аз само му казвам какво да прави. Проверката на резултатите наистина отнема известно време, защото трябва да се уверя, че са правдоподобни и не съм сбъркал нещо в инструкциите. Ако съм от онези луди глави, дето имат пълно доверие в себе си и в техниката, може да стане за няколко минути.

— Наистина е удивително — каза Пелорат. — Представи си каква чудесна работа ни върши този компютър.

— През цялото време си го мисля.

— Какво би правил без него?

— А какво бих правил без гравитационен кораб? Какво бих правил без астронавтското си образование? Какво бих правил без хилядите години хиперпространствена техника зад гърба ми? Фактът е, че аз съм, какъвто съм — тук и сега. Ако можем ние самите да си се представим след още двадесет хиляди години, на какви ли технически чудеса ще се радваме? Напълно възможно е също след двадесет хиляди години човечеството просто да не съществува.

— Едва ли — отвърна Пелорат. — Едва ли няма да съществува. Дори да не станем част от Галаксея, винаги можем да се ръководим от психоисторията.

Тривайз се завъртя в своя стол и отдръпна ръцете си от компютъра.

— Да го оставим да изчислява разстоянията — каза той — и да провери няколко пъти резултатите. Не бързаме.

После насмешливо погледна Пелорат и рече:

— Психоисторията! Знаеш ли, Янов, тя бе спомената два пъти, докато бяхме на Компорелон, като и двата пъти бе наречена суеверие. Първия път го казах аз, а после и Дениадор. В края на краищата, как другояче ще определиш психоисторията освен като суеверие на Фондацията? Не е ли тя вяра без доказателства и факти? Какво мислиш, Янов? Това е повече в твоята област, отколкото в моята.

— Защо казваш, че няма доказателства, Голан? — възрази Пелорат. — Изображението на Хари Селдън се е появявало в Криптата на Времето десетина пъти, за да коментира събитията, които са се случили. Той не би знаел какви ще са тези събития, ако не е могъл да ги предвиди с помощта на психоисторията.

Тривайз кимна.

— Звучи впечатляващо. Е, излъгал се е за Мулето, но дори да оставим този факт настрана, пак е впечатляващо. Въпреки всичко, има някакъв магически оттенък, който ме смущава. Добрият фокусник може да прави невероятни номера.

— Никой фокусник не може да предвижда бъдещето с векове напред.

— Прав си. Никой фокусник не може да направи това, което те кара да вярваш, че прави.

— Стига, Голан. Не се сещам за такъв фокус, който би ми позволил да предскажа какво ще се случи след пет века.

— Нито пък се досещаш за трика, който позволява на някого да прочете бележка, скрита в псевдотесеракта на борда на спътник без екипаж. Така или иначе, аз съм виждал човек, дето го прави. Хрумвало ли ти е, че Криптата на Времето, заедно с изображението на Хари Селдън, може да са измислени от правителството?

Пелорат изглеждаше погнусен от подобна възможност.

— Не биха го направили.

Тривайз скептично изсумтя.

— Щяха да ги хванат, ако опитат подобно нещо — настоя историкът.

— Никак не съм сигурен. Работата е там, че изобщо нямаме представа как действа психоисторията.

— Аз не знам как действа и компютърът, но знам, че действа.

— Е, има други хора, които знаят как действа. Какво би станало, ако никой не го знаеше? Тогава, спре ли по някаква причина, ще сме безпомощни. Както и ако психоисторията неочаквано престане да…

— Хората от Втората фондация познават механизмите на психоисторията.

— Откъде знаеш това, Янов?

— Така разправят.

— Всичко могат да разправят. А, ето, получихме отстоянието на звездата спрямо Забранения свят. Надявам се, че е съвсем точно. Да видим цифрите.

Той дълго ги гледа, като от време на време помръдваше устни, сякаш извършваше изчисления на ум. Накрая попита, без да вдига очи:

— Какво прави Блис?

— Спи, приятелю — отвърна Пелорат и добави някак оправдателно: — Тя има нужда от сън, Голан. Да се поддържаш като част от Гея през хиперпространството сигурно е доста енергоемко.

— Предполагам — кимна Тривайз и се обърна към компютъра. Постави ръце върху пулта и промърмори:

— Ще го накарам да направи няколко скока и да проверява данните след всеки пореден. После отдръпна дланите си и продължи:

— Сериозно говоря, Янов. Какво всъщност знаеш за психоисторията?

Пелорат го погледна изненадано.

— Нищо. Да си историк, какъвто съм донякъде аз, е на светлинни години по-различно от това да си психоисторик. Разбира се, помня двете фундаментални аксиоми на тази наука, но тях май всеки ги знае.

— Дори аз. Първото изискване за достоверността на статистическата обработка е броят на участващите в нея да е достатъчно голям. Но какво означава „достатъчно голям“?

— Данните сочат, че населението на Галактиката — отвърна Пелорат — е около десет квадрилиона, а вероятно и повече. Това положително е достатъчно голям брой участващи.

— Откъде знаеш?

— Защото психоисторията действа, Голан. Колкото и да я нищиш чрез логиката, психоисторията наистина действа.

— А второто изискване — каза Тривайз — е хората да не знаят за нея, за да не влияе тя на реакциите им. Хората обаче знаят…

— Знаят само, че съществува, приятелю. Това не се брои. Второто изискване всъщност е хората да не знаят за предвижданията на психоисторията и те действително не ги знаят — с изключение на членовете на Втората фондация, но те са частен случай.

— И науката психоистория е изградена само върху тези два постулата? Трудно е да се повярва.

— Не само върху тези два постулата — натърти Пелорат. — Тя включва висша математика и сложни статистически методи. Работата е следната — ако те интересуват преданията — Хари Селдън е създал психоисторията, като е следвал модела на кинетичната теория на газовете. Всеки газов атом или молекула се движи произволно, така че не сме в състояние да определим положението или скоростта на който и да е от тях. Въпреки това, с помощта на статистиката, можем с голяма точност да изведем правилата, които управляват съвкупното им поведение. По същия начин Селдън е възнамерявал да открие съвкупното поведение на човешките общества, въпреки че моделът му нямало да е валиден за поведението на отделните индивиди.

— Може би, но хората не са атоми.

— Вярно е — отвърна Пелорат. — Човекът има съзнание и поведението му е достатъчно сложно, за да изглежда като плод на свободна воля. Нямам никаква представа как Селдън се е справил с този проблем и съм сигурен, че не бих го разбрал, дори ако някои се опита да ми го обясни — но факт е, че е успял.

— Всичко е разчетено за много хора — продължи Тривайз, — които са в неведение. Не ти ли се струва твърде несолидна основата, върху която строиш огромна математическа структура? Ако изискванията не са зададени правилно, кулата се срутва.

— Но тъй като Планът не се е провалил…

— Или пък ако изискванията, дори да не са грешни или недостатъчни, просто са по-малко строги, отколкото трябва, психоисторията може да действа адекватно с векове, а после, достигайки някаква криза, да се срине — както временно се е случило при Мулето. Ами ако има и трето изискване?

— Какво трето изискване? — попита Пелорат и леко се намръщи.

— Не зная — сви рамене Тривайз. — Едно разсъждение може да изглежда напълно логично и елегантно и въпреки това да съдържа неизказани допускания. Възможно е третото изискване да е нещо толкова очевидно, че на никой да не му е хрумвало да го споменава.

— Нещо, което се приема за чак толкова очевидно, обикновено е вярно, иначе нямаше да се смята за такова.

Тривайз изсумтя.

— Янов, ако познаваше историята на науката също толкова добре, колкото традиционната, щеше да разбереш колко далеч от истината са думите ти. Но да оставим сега това. Вече сме във владенията на слънцето на Забранения свят.

И наистина, в центъра на монитора имаше една ярка точка — толкова ярка, че когато екранът автоматично филтрира светлината й, другите звезди избледняха напълно.

32

Удобствата за миене и лична хигиена на борда на „Далечната звезда“ бяха ограничени и разходът на вода се поддържаше в границите на разумния минимум, за да не се претоварват рециклиращите съоръжения. Тривайз не пропускаше да напомня това както на Пелорат, така и на Блис.

Въпреки всичко геянката имаше свеж вид през цялото време, дългата й черна коса беше винаги лъскава, а ноктите й блестяха.

Тя влезе в пилотската стая и каза:

— А, ето ви тук!

Тривайз вдигна очи.

— Какво толкова те изненадва? Едва ли бихме напуснали кораба, а с една трийсетсекундна обиколка можеш да ни откриеш където и да сме, дори и ако не долавяш присъствието ни ментално.

— Изразът, който употребих, е просто форма на поздрав и не трябва да се приема буквално, както много добре знаеш — отговори Блис. — Къде сме? Само не казвай „в пилотската стая“.

— Скъпа Блис — рече Пелорат и протегна ръка към нея, — ние сме в периферията на планетната система на най-близкия от трите Забранени свята.

Тя се приближи до него и леко постави длан на рамото му, а неговата обгърна талията й.

— Не ще да е толкова забранен — прошепна геянката. — Нищо не ни е спряло още.

Тривайз обясни:

— Той е Забранен свят само защото Компорелон и останалите планети от втората вълна на заселничество умишлено са обявили тези от първата — космонитските — за забранена територия. Щом ние не се чувстваме обвързани с това споразумение, какво друго да ни спре?

— Космонитите, ако още съществуват, също може да са обявили световете от втората вълна за забранена територия. Фактът, че ние сме готови да ги посетим, още не означава, че те нямат нищо против.

— Вярно е — кимна Тривайз, — ако съществуват. Но засега дори не знаем дали има планета, на която живеят космонити. Дотук виждаме само обичайните газови гиганти. Два гиганта, и то неособено големи.

Пелорат го прекъсна:

— Но това съвсем не означава, че космонитският свят не съществува. Обитаемите планети са много по-малки и по-близо до слънцето и от такова разстояние трудно се различават. За да ги открием, трябва да направим микроскок навътре — явно беше много горд, че говори като стар космически пътешественик.

— В такъв случай — обади се Блис — защо не се движим към центъра?

— Още не — отвърна Тривайз. — Възложил съм на компютъра да проверява колкото се може по-отдалеч за някаква изкуствена конструкция. Ще се приближаваме към центъра на етапи — цяла дузина, ако е необходимо — и ще проверяваме на всеки един етап. Този път не искам да ни хванат в капан, както стана с Гея. Помниш ли, Янов?

— В такъв капан, скъпи ми Голан, можеш да се хващаш всеки ден. Той ми донесе Блис. — Историкът я погледна нежно.

Тривайз се ухили:

— Надяваш се на нова Блис всеки ден, така ли?

Пелорат като че се обиди, а геянката каза с нотка на раздразнение:

— Драги приятелю, или както там Пел упорито те нарича, можеш спокойно да навлизаш по-бързо към центъра. Докато съм с вас, няма да ни хванат в капан.

— Силата на Гея…

— …е способна да долавя присъствието на разум? Разбира се.

— Сигурна ли си, Блис? Разбирам, че ти е нужен повече сън, за да се възстановиш от усилията, които ти коства поддържането на контакт с основното ядро на Гея. Доколко мога да разчитам на снижените ти поради огромното разстояние възможности?

Тя се изчерви.

— Връзката е достатъчно силна.

— Не се засягай — рече Тривайз, — просто питам. Сега не ти ли се струва недостатък, че си Гея? Аз не съм Гея. Аз съм цялостен и независим индивид. Това значи, че мога да отида колкото далеч пожелая от моя свят и да си остана Голан Тривайз. Всичките ми способности, в степента, в която ги притежавам, са непроменени, където и да съм. Ако съм сам в космоса, на парсеци разстояние от човешки същества и, по някаква причина, без възможност да комуникирам с никого, да не виждам блясъка на нито една звезда на небето дори, аз ще си остана Голан Тривайз. Възможно е да не мога да оцелея и да умра, но ще умра като Голан Тривайз.

Блис възрази:

— Сам в космоса и далеч от всички ти няма да можеш да се възползваш от помощта на себеподобните си, от техните най-различни таланти и знания. Когато си сам, твоите възможности ще избледнеят в сравнение с това, което си като част от интегрираното общество. И ти го знаеш.

— Въпреки всичко едва ли ще избледнеят до такава степен както в твоя случай — отвърна Тривайз. — Между теб и Гея съществува много по-силна връзка, отколкото между мен и моето общество. Тази връзка се простира през хиперпространството и изисква енергия за поддържането й. Ти сигурно се задъхваш от умственото усилие и се чувстваш много повече като… като смалена частица, отколкото аз.

Свежото лице на Блис доби строго изражение и след миг тя вече не изглеждаше млада, а сякаш без възраст. Приличаше повече на Гея, отколкото на Блис, сякаш за да опровергае твърдението на съветника.

— Дори всичко, което казваш, да е така, Голан Тривайз — рече тя, — тоест да е било, да е и да продължава да бъде така, нима мислиш, че за спечелените придобивки не се плаща цена? Не е ли по-добре да си топлокръвно същество, каквото си, отколкото студенокръвно създание — риба или нещо подобно?

— Костенурките също са студенокръвни — обади се Пелорат. — На Терминус няма костенурки, обаче на някои светове ги има. Те са с черупки и се движат бавно, но живеят дълго.

— Е, тогава не е ли по-добре да си човешко същество, отколкото костенурка? Не е ли по-добре да поддържаш високоенергийни дейности, бързо свиващи се мускули, бързо работещи нервни влакна, интензивна и дълготрайна мисъл — отколкото да пълзиш едва-едва, да усещаш постепенно и да имаш смътна представа за това, което непосредствено те заобикаля? Не е ли така?

— Съгласен съм — отривисто кимна Тривайз. — Така е. И какво от това?

— Е, не знаеш ли, че трябва да платиш за топлокръвието? За да поддържаш температурата си по-висока от околната, трябва да изразходваш енергия много по-разточително от костенурката. Трябва почти непрекъснато да ядеш, за да вливаш сили в тялото си със същата скорост, с които те изтичат. Ще огладняваш много по-бързо, отколкото костенурката, и също тъй по-бързо ще умреш. Предпочиташ ли да бъдеш костенурка, за да живееш по-бавно и по-дълго? Или ще платиш цената да си бързодвижещ се, бързоусещащ и мислещ организъм?

— Сравнението равностойно ли е, Блис?

— Не, Тривайз, защото положението с Гея е по-благоприятно. Ние не изразходваме големи количества енергия, когато сме заедно. Единствено щом някаква част от планетата се намира на хиперпространствени разстояния от останалата Гея, енергийните разходи нарастват. Но, спомни си, че това, което ти избра, не е просто по-голяма Гея, не е и по-голям отделен свят. Ти избра Галаксея, огромен комплекс от светове. В която и точка на Галактиката да се намираш, ще бъдеш част от Галаксея, заобиколен от елементите на нещо, дето се простира от междузвездното атомче до централната черна дупка. Тогава малки количества енергия ще са достатъчни, за да се запазва целостта. Никоя част няма да е много далече от останалите. Ти предпочете всичко това, Тривайз. Как можеш да се съмняваш, че си направил добър избор?

Съветникът бе свел глава в размисъл. Накрая вдигна очи и каза:

— Може да съм направил добър избор, но трябва да съм убеден в него. Решението, което взех, е най-важното в историята на човечеството и не е достатъчно да е добро. Аз искам да знам, че то е такова.

— Какво повече ти трябва от това, което казах?

— Мисля, че ще го открия на Земята — в гласа му имаше някаква непоколебима убеденост.

— Голан, дискът на слънцето се показа — обади се Пелорат.

И наистина компютърът, зает със своите задачи и без да се интересува от дискусията, която се водеше около него, се бе приближавал на етапи до звездата и беше достигнал зададеното от Тривайз разстояние.

Намираха се все още извън равнината на еклиптиката и умната машина раздели екрана, за да покаже поотделно три малки вътрешни планети.

Най-близката имаше повърхност с температура в обхвата на течната вода, както и кислородна атмосфера. Тривайз изчака да се изчисли орбитата й и първото грубо приближение му се стори логично. Но не прекрати пресмятането, защото колкото по-дълго се наблюдаваше движението на планетата, с толкова по-голяма точност се определяха орбиталните й елементи.

След известно време той спокойно заяви:

— Планетата, която виждаме, е обитаема. Много вероятно е и да е обитавана.

— Ах! — възкликна Пелорат по детски радостно, доколкото иначе сериозният му вид му позволяваше това.

— Опасявам се обаче — продължи Тривайз, — че няма огромен спътник. Всъщност никакъв спътник не е засечен засега. Значи не е Земята. Поне ако се вярва на легендата.

— Не се притеснявай за това, Голан — каза Пелорат. — Аз подозирах, че тук няма да намерим Земята, още когато видях, че никой от газовите гиганти не притежава система от пръстени.

— Добре тогава — кимна Тривайз. — Следващата стъпка е да изследваме естеството на живота на планетата. От факта, че притежава кислородна атмосфера, можем да сме абсолютно сигурни, че на нея има растителен живот, но…

— И животински също — рязко каза Блис. — При това изобилен.

— Какво? — Тривайз се обърна към нея.

— Усещам го. Наистина, съвсем слабо от това разстояние, но планетата без съмнение е не само обитаема, а и обитавана.

33

„Далечната звезда“ беше в полярна орбита около Забранения свят, на достатъчно голямо разстояние, за да поддържа период на обиколка от малко повече от шест дни. Тривайз, изглежда, не бързаше да излезе от орбита.

— Тъй като планетата е обитаема — обясни той, — и тъй като според Дениадор на времето е била обитавана от хора с напреднала техника, представители на първата вълна заселници — така наречените космонити, — те може и да не хранят особено добри чувства към нас, хората от втората вълна, които сме ги изместили. Бих искал да се покажат, за да ги опознаем малко, преди да рискуваме с кацането.

— Ами ако не знаят, че сме тук? — предположи Пелорат.

— Ние на тяхно място щяхме да знаем. В такъв случай трябва да приема, че ако те наистина съществуват, най-вероятно ще се опитат да влязат в контакт. Може дори да решат да дойдат и ни пленят.

— Но ако тръгнат след нас и са технически напреднали, няма ли да се окажем безпомощни и…

— Не ми се вярва — прекъсна го Тривайз. — Техническият напредък не е непременно универсален. Възможно е да са по-напред в някои отношения, но е ясно, че не се занимават с междузвездни пътувания, например. Ние сме тези, които са колонизирали Галактиката, а не те, и в цялата история на империята не знам факт, който да сочи, че са напускали своите светове и са попадали в полезрението ни. Ако не пътуват в космоса, как ще очакваме да имат сериозни постижения в астронавтиката? А щом нямат, не биха могли да притежават нищо, подобно на гравитационен звездолет. Ние сме невъоръжени, но даже да се втурнат след нас с боен кораб, не биха могли да ни стигнат. Не, няма да сме безпомощни.

— Напредъкът им може да е в менталната област. Възможно е Мулето да е бил космонит…

Тривайз вдигна рамене с явно раздразнение.

— Мулето не би могъл да е всичко. Геяните го описваха като анормален геянец. Смятан е също за случаен мутант.

— А има и догадки — каза Пелорат, — които не са приемани на сериозно, разбира се, че е бил механично творение. С други думи робот, макар да не го наричаха с тази дума.

— Ако има нещо, което крие ментална опасност, ще трябва да разчитаме на Блис да го неутрализира. Впрочем тя в момента спи ли?

— Спеше — отвърна Пелорат, — но като излизах, се размърда.

— Размърда се, така ли? Трябва да е напълно будна в случай, че се зададе заплаха. Ти ще се погрижиш за това, Янов.

— Да, Голан — тихо каза историкът.

Тривайз прехвърли вниманието си върху компютъра.

— Това, което ме безпокои, са входните станции. Обикновено те са сигурен отличителен знак за планета, обитавана от хора с напреднала техника. Но тези…

— Има ли нещо нередно?

— Няколко неща. Първо, много са архаични. Възможно е да са на хиляди години. Второ, няма излъчвания, а термали.

— Какво значи термали?

— Всеки предмет, по-топъл от заобикалящата го среда, се характеризира със своето топлинно излъчване или термал. То е сигнатура, типична за всичко, следващо определен модел в зависимост от температурата. Тъкмо това излъчват тия входни станции. Ако на борда им работят съоръжения, направени от човешка ръка, непременно ще има утечка на нетермални, следващи някаква логика лъчения. Тъй като тук наблюдаваме само термали, можем да приемем, че или станциите са безлюдни и са били такива навярно хиляди години, или, ако на тях има хора, техниката им е толкова напреднала, че от нея не изтичат никакви излъчвания.

— Възможно е — обади се Пелорат — на планетата да има високо развита цивилизация, но входните станции да са празни, защото светът толкова дълго е бил изолиран от нашите заселници, че вече не мисли за посетители.

— Възможно е… Или пък е някаква уловка.

Влезе Блис и забелязвайки я с крайчеца на окото си, Тривайз кисело подхвърли:

— Да, ето ни отново тук.

— И аз това казвам — отвърна невъзмутимо геянката. — Все в същата орбита. Поне дотолкова разбирам.

Пелорат бързо се зае да разведрява обстановката:

— Голан е предпазлив, мила. Входните станции изглеждат празни и не сме сигурни какво означава това.

— Няма защо да се тревожим — заяви Блис равнодушно. — На планетата, около която кръжим, не се забелязват признаци на разумен живот.

Тривайз се обърна към нея — изненадано и гневно:

— Какво говориш? Ти твърдеше…

— Твърдях, че на планетата има животински живот и наистина е така, но кога и къде са те учили, че животински живот непременно означава човешки същества?

— Защо не го каза веднага?

— Защото от такова разстояние не можех да съм сигурна. Едва долавях вълните на животинска нервна дейност, но при тяхната интензивност нямаше начин да различа пеперудите от хората.

— А сега?

— Сега сме много по-близо и може да сте си помислили, че спя, но аз не спях, е, освен съвсем за кратко. Аз, ако мога да употребя една неособено точна дума, се вслушвах за някакъв признак на умствена дейност, достатъчно сложна, за да означава присъствие на интелигентност.

— И не я откри?

— Бих казала — отвърна Блис с явна предпазливост, че щом от това разстояние не долавям нищо, на планетата не може да има повече от няколко хиляди човешки същества. Ако се приближим, ще мога да определя с още по-голяма точност.

— Ами това променя нещата — рече Тривайз очевидно объркан.

— Предполагам! — сопна се Блис, тъй като сънливостта изглежда я правеше раздразнителна. — Вече можете да оставите тази работа с анализите на излъчването, умозаключенията и каквото там още сте вършили. Моите геянски сетива се справят със задачата много по-ефикасно и по-сигурно. Сега разбираш какво имам предвид, когато казвам, че е по-добре да си геянин, отколкото изолат.

Тривайз не отговори веднага, полагайки усилия да се овладее. Накрая продума с любезен, почти официален тон:

— Много съм ти задължен за информацията. Все пак трябва да разбереш, че — ще използвам едно сравнение — мисълта за предимството да притежавам по-остро обоняние не е достатъчен мотив да се откажа от своята човешка същност и да стана хрътка.

34

Когато слязоха под облачния слой и бавно заплаваха през атмосферата, Забраненият свят вече се виждаше. Изглеждаше странно — като прояден от молци.

Полярните области бяха заледени, както можеше да се очаква, но не и обширни. Планинските райони бяха голи, тук-там с глетчери, ала също неособено просторни. Имаше разпръснати и отделни пустинни места.

Ако наблюдателят се абстрахираше от всичко това, планетата обещаваше да е красива. Континенталните й области бяха доста големи, начупени, така че бреговата линия бе дълга и имаше богати крайбрежни равнини. Виждаха се пищни масиви от тропически и умерено по-ясни гори, опасани от зелени ливади — и въпреки туй всичко изглеждаше като проядено от молци.

Сред горите бяха пръснати полупустинни петна, а на места в ливадите линееше оскъдна растителност.

— Някакво заболяване по растенията? — предположи Пелорат.

— Не — бавно отвърна Блис. — Нещо по-лошо и по-трайно.

— Виждал съм много светове — рече Тривайз, — но не и като този…

— Аз пък съм виждала съвсем малко светове — натърти геянката, — обаче разсъждавам с мислите на Гея. Точно така би трябвало да изглежда един свят, от който хората са изчезнали.

— Защо? — попита Тривайз.

— Помисли! — остро настоя Блис. — В никой обитаем свят няма пълно екологично равновесие. Земята първоначално го е имала, защото ако тя е планетата, на която се е зародило човечеството, трябва да е преживяла дълги епохи, през които не са съществували нито хората, нито някакъв вид, способен да развие напреднала технология и да изменя околната среда. В такъв случай, значи, е съществувало естествено равновесие — непрекъснато променящо се, разбира се. Докато на всички други обитаеми светове хората са тераформирали новата си среда и са въвеждали растителен и животински свят. Но екологичната система, която са създали, е неизбежно разбалансирана. Тя притежава само ограничен брой видове, и то тъкмо тези, които заселниците са предпочели или без които не са могли.

Пелорат каза:

— Знаеш ли за какво ми напомня това? Блис, извинявай, че те прекъсвам, но картината толкова добре съвпада, та не мога да се въздържа да не ви го спомена още сега, преди да съм забравил. Веднъж открих един стар мит за сътворението; в него животът се формира на една планета и включва ограничен контингент от видове, само такива, които са полезни или приятни за човечеството. И точно тогава първите човешки същества направили нещо глупаво — все едно какво, драги приятелю, защото старите митове обикновено са символични и действат объркващо, ако ги приемаш буквално — но тъй или иначе почвата на планетата била прокълната. „Тръни и бодили ще ти ражда тя“^[1], цитираше се проклятието, макар че пасажът звучи много по-добре на архаичен галактически, на който е и написан. Въпросът е, наистина ли това е било Проклятие? Неща, които хората не са харесвали или не са искали, като тръните и бодилите, може да са били необходими за баланса на екологията?

Блис се усмихна.

— Удивително е, Пел, как на теб всичко ти напомня за някоя легенда и колко яснота внасят тези легенди понякога. Когато тераформират един свят, хората не включват тръните и бодилите и после трябва да полагат усилия, за да поддържат този свят жизнен. Той не е самоподдържащ се организъм като Гея. По-скоро е разнороден сбор от изолати, но не и достатъчно разнороден, за да позволи на екологичното равновесие да трае безкрайно. Ако човечеството изчезне, ако ги няма ръководещите му ръце, моделът на живот на планетата неизбежно се разпада. Тя чисто и просто се антитераформира.

Тривайз скептично отбеляза:

— Дори това да е така, то явно не става бързо. Този свят може би е безлюден от двадесет хиляди години, но въпреки туй в по-голямата си част изглежда в цветущо здраве.

— Разбира се — кимна Блис, — зависи колко сполучлив екологичен баланс е създаден първоначално. Ако равновесието е било добро, то може да трае дълго време даже при отсъствието на хора. В края на краищата двадесет хиляди години, макар да са дълъг период според човешкия аршин, са като ден в живота на една планета.

— Предполагам — каза Пелорат, загледан съсредоточено в пейзажа, — че щом този свят дегенерира, можем да сме сигурни, че на него няма хора.

— Все още не долавям умствена дейност на човешко ниво и съм склонна да вярвам, че планетата е безлюдна. Но съществува постоянен фон от бръмчене и жужене на по-ниски нива на съзнание, нива, достатъчно сложни, за да представляват птици и млекопитаещи. Не съм сигурна, че антитераформирането е достатъчна гаранция, че хората са си отишли. Една планета може да се изроди дори когато на нея има човеци, ако самото общество е анормално и не разбира важността на опазването на околната среда.

— Естествено — съгласи се Пелорат, — такова общество бързо ще загине. Мисля, че е невъзможно обаче хората да не са разбирали важността на факторите, които им осигуряват живот.

— Пел, не споделям твоята наивна вяра в човешкия разум — меко възрази Блис. — На мен лично ми се струва съвсем вероятно в планетарно общество, състоящо се единствено от изолати, местните и дори личните грижи да надделеят над общопланетните.

— Аз пък съм съгласен с Пелорат, че подобно късогледство е немислимо — взе страна Тривайз. — Всъщност, Блис, след като съществуват милиони обитавани от хора светове и никой от тях не се е изродил антитераформационно, страхът ти от изолатите може би е пресилен.

Корабът напусна светлата полусфера и навлезе в нощната. Ефектът напомняше бързо сгъстяващ се сумрак и после пълна тъмнина отвън, с изключение на блясъка на звездите.

Компютърът поддържаше неизменен курс, като прецизно следеше атмосферното налягане и силата на гравитацията. Движеха се на достатъчно голяма височина, за да не се натъкнат на някой планински масив, още повече, че планетата беше във фаза, когато отдавна бе спряло образуването на нови планини. Все пак за всеки случай умната машина опипваше пътя с микровълновите й пръсти.

Тривайз се взря в кадифената тъмнина и каза замислено:

— Това, което изглежда като най-убедителен знак, че светът е безлюден, е липсата на забележима светлина от тъмната му страна. Никое техническо общество не би търпяло мрака. Щом преминем отново в осветената, ще се спуснем по-ниско.

— Каква ще е ползата от това? — попита Пелорат. — Там няма нищо.

— Кой е казал, че няма нищо?

— Блис. И ти също.

— Не, Янов. Аз казах, че няма излъчване от техническо естество, а Блис — че липсват признаци за човешка умствена дейност, но това съвсем не значи нищо. Дори вече да няма хора на планетата, с положителност ще са се запазили някакви останки. Аз търся информация, Янов, и следите от техника също могат да бъдат полезни в тази насока.

— След двадесет хиляди години? — повиши тон Пелорат. — Какво мислиш, че може да се запази двадесет хиляди години? Няма да има филми, хартия, нищо печатно; металът отдавна ще е изяден от ръжда, дървото — изгнило, пластмасата ще се е разпаднала. Даже камъкът ще се е натрошил и ерозирал.

— Може да не са двадесет хиляди години — търпеливо отговори Тривайз. — Споменах го като най-дългия възможен период, в който планетата е била без хора, защото според компорелонските легенди точно преди толкова време този свят е бил процъфтяващ. Но представете си, че последните човешки същества са умрели, изчезнали или избягали само преди десет века.

Те достигнаха другия край на нощната страна, разсъмна се и зората почти моментално прерасна в ярка слънчева светлина.

„Далечната звезда“ се спусна надолу и забави ход, докато подробностите на земната повърхност станаха отчетливи. Островчетата, които осейваха крайбрежието на континента като точки, сега се виждаха ясно. Повечето бяха отрупани със зелена растителност.

Тривайз каза:

— Според мен трябва да обърнем специално внимание на повредените райони. Струва ми се, че там, където е имало най-големи концентрации от хора, екологичното равновесие ще е най-лошо. Именно тези места може да са ядрото на разпространяващата се напаст на антитераформирането. Какво мислиш, Блис?

— Възможно е. Във всеки случай, тъй като не разполагаме с точна информация, нека погледнем там, където най-лесно се вижда. Ливадите и горите ще са погълнали повечето следи от човешко обитаване, така че търсенето им би било губене на време.

— Хрумва ми — каза Пелорат, — че един свят в крайна сметка ще създаде равновесие с това, с което разполага. Могат да се появят нови видове и злокачествените райони да бъдат реколонизирани.

— Възможно е, Пел — рече Блис. — Зависи все пак от това, колко нарушено е било равновесието на света първоначално. А за да се излекува и постигне отново такова чрез еволюция, ще са нужни много повече от двадесет хиляди години. Някъде от порядъка на милиони…

„Далечната звезда“ вече не обикаляше около планетата, а бавно плаваше над петстотинкилометров равнинен пояс, обрасъл с пирен и прещип, и тук-там с по някоя група дървета.

— Какво ще кажете за това? — попита неочаквано Тривайз.

Корабът спря на дрейф и увисна във въздуха. Чуваше се тихото, но непрекъснато бръмчене на двигателите, включили се на високи обороти, за да неутрализират почти напълно гравитационното поле на планетата.

Там, където сочеше Тривайз, не се забелязваше нищо особено. Нащърбени насипи пръст, обрасли с рядка трева.

— Нищо не ми напомня — пръв се обади Пелорат.

— Тези насипи са подредени в прави линии. Прави и успоредни. Има и едва забележими напречни, ако се вгледаш по-внимателно. Виждаш ли? Това е невъзможно за никое естествено образувание. Явно е човешко творение, защото очертава основи и стени — така ясно, сякаш самите те стоят пред нас.

— Да речем, че си прав — каза Пелорат. — Но това са просто развалини. Ако ще правим археологически проучвания, трябва дълго да копаем. На археолозите им отнема години, за да изследват професионално…

— Да, ние нямаме толкова време. Но ако там долу са очертанията на древен град и е останало нещо неразрушено? Нека проследим линиите и видим къде ще ни отведат.

И наистина, в единия край на района — където дърветата бяха по-гъсто групирани — се мернаха цели или почти цели стени.

— За начало е добре. Кацаме — обяви Тривайз.