Айзък Азимов
Фондация и Земя (17)

69

Дълго време Тривайз гледа към Пелорат с израз на очевидно неудоволствие, а сетне попита:

— Има ли нещо, дето ти си видял, а аз не съм, и за което не си ми казал?

— Не — меко отвърна историкът. — Ти също го видя и както току-що споменах, аз се опитах да ти обясня, но явно не беше настроен да ме изслушаш.

— Я пробвай още веднъж,

— Тривайз, не го тормози — обади се Блис.

— Не го тормозя, а настоявам за информация. А ти пък не го глези.

— Моля ви — рече Пелорат, — ще ме изслушате ли, вместо да спорите? Помниш, Голан, че обсъждахме първите опити да се открие произходът на човешката раса, нали? Проекта на Яриф? Този, дето се опитал да нанесе времената, когато са били заселени различните планети, като се ръководел от допускането, че би трябвало да бъдат заселвани навън от първоначалния свят с еднаква скорост във всички посоки. И ако се движим от по-скоро към по-отдавна заселените, бихме наближавали първоначалния свят едновременно отвсякъде.

Тривайз нетърпеливо кимна.

— Спомням си също, че номерът не е минал, защото датите на заселването не са били достоверни.

— Точно така, стари друже. Само че световете, с които е работил Яриф, са от второто разселване на човечеството. По него време хиперпространственото пътуване вече е много напреднало, така че усвоената зона ще трябва да е ставала с все по-неправилна форма. Скоковете на огромни разстояния не са представлявали трудност и заселването не е ставало задължително отвътре навън в радиална симетрия. Това пък положително е доусложнило проблема с недостоверните дати. Обаче, Голан, помисли за момент за космонитските светове. Те са били от първата вълна на разселването. Тогава хиперпространственото пътуване е далеч по-неразработено и вероятно не е имало особено големи скокове. Докато по време на второто са били заселени милиони светове, при първото те са само петдесет, и то вероятно в определен порядък. И още — милионите светове от втората вълна са заселвани в продължение на двадесет хиляди години, а петдесетте свята от първата — за няколко века, тоест едва ли не едновременно, ако ги сравняваме със следващите. Взети като цяло, тези петдесет свята би трябвало да се намират в приблизително сферична симетрия около първоначалния. Сега вече имаме техните координати. Ако си спомняш, ти ги засне от статуята. Онзи или онова, който унищожава сведенията за Земята, или е пропуснал наличието на тези координати, или не се е замислил, че те могат да ни дадат необходимата информация. Голан, трябва само да коригираш координатите в съответствие с движението на звездите за тези двадесет хиляди години и да намериш центъра на сферата. Ще попаднеш доста близо до земното слънце или поне до мястото, където то е било тогава…

По време на лекцията Тривайз бе полуотворил уста и след като Пелорат приключи, му трябваха няколко мига, за да я затвори.

— Е, как така аз не се сетих за това? — промълви съветникът.

— Опитах се да ти кажа, още докато бяхме на Мелпомения.

— Сигурен съм, че си се опитал. Извинявай, Янов, но без да го искам, съм отказал да ти изслушам. Факт е, че на мен изобщо не ми хрумна… — той смутено млъкна.

Историкът тихичко изхихика.

— Че аз бих могъл да ти съобщя нещо важно? Предполагам, в повечето случаи наистина не бих могъл, но сам виждаш — това беше от моята собствена област. Сигурен съм, че по принцип си абсолютно прав да не слушаш много-много какво ти говоря.

— В никакъв случай — възпротиви се Тривайз. — Не е така, Янов. Чувствам се като глупак и си го заслужавам. Пак ти се извинявам… а сега трябва да седна с компютъра!

Двамата влязоха в пилотското помещение и както винаги ученият с удивление и недоверчивост се загледа в отпуснатите върху плота ръце на Тривайз и превръщането на човека в едва ли не общ организъм с умната машина.

— Ще трябва да направя известни предположения — рече съветникът със странно безизразно поради връзката му с компютъра лице. — Както и да приема, че първото число е разстоянието в парсеци, а другите две са ъгли в радиани — едното, така да се каже, нагоре и надолу, а второто — надясно и наляво. Ще трябва да приема също, че в случая плюсът и минусът са ориентирани според галактическия стандарт и че точка нула-нула-нула отговаря на мелпоменското слънце.

— Звучи ми съвсем логично — заяви историкът.

— Така ли? Числата обаче могат да се подредят по шест различни начина, а знаците — по четири; разстоянията може да са в светлинни години, а не в парсеци; ъглите да са в градуси, а не в радиани. Ето ти дотук деветдесет и шест различни комбинации. Добави към това, че ако разстоянията са в светлинни години, не съм сигурен каква е дължината на използваната единица мярка. Добави и факта, че не зная какви условности са били възприети при измерването на ъглите — предполагам, в единия случай отчитането започва от мелпоменския екватор, но кой точно е бил нулевият им меридиан?

Пелорат се навъси.

— Обясняваш така, че звучи безнадеждно.

— Не е безнадеждно. В списъка са включени Аврора и Солария, а аз зная къде се намират те. Ще използвам координатите им и ще видя дали мога да ги локализирам. Ако попадна не където трябва, ще коригирам данните, докато не ми дадат правилното място, а от това ще разбера какви грешни предположения съм направил. Щом оправя мерника си, ще мога да потърся центъра на сферата.

— Няма ли да е трудно да решиш какво да предприемеш при толкова много възможности за промени?

— Моля? — попита Тривайз, когото работата все повече поглъщаше. Сетне, след като Пелорат повтори въпроса си, отговори:

— Е, най-вероятно е координатите да следват галактическия стандарт, а корекцията по неизвестен нулев меридиан не е толкова трудна. Тези системи за определяне на разни точки в пространството са разработени много отдавна и повечето астрономи са съвсем сигурни, че даже предшестват междузвездните пътувания. В някои отношения хората са ужасно консервативни и щом свикнат с определени цифрови условности, никога не ги променят. Струва ми се, че дори започват да ги смятат за природни закони. Което си е много хубаво, защото ако всеки свят приемаше свои собствени измерителни условности, дето на всичкото отгоре да се променят твърде често, научните стремления щяха да отслабнат, а защо не и да изчезнат напълно.

Очевидно докато говореше, той работеше, тъй като думите му излизаха от устата на пресекулки. И ето че промърмори:

— Сега… тихо.

Лицето му се покри с бръчки и стана необикновено съсредоточено. Чак след няколко минути Тривайз се облегна назад и пое дълбоко дъх. После възглухо рече:

— Условностите са същите. Локализирах Аврора, две мнения няма. Виждаш ли?

Пелорат се вгледа в звездното поле и в ярката звезда близо до центъра му и попита:

— Сигурен ли си?

— Моето собствено мнение няма особено значение. Компютърът е сигурен. В края на краищата ние бяхме на Аврора. Имаме всички характеристики на слънцето й — диаметър, маса, яркост, температура, спектрални особености, да не говорим пък за картината на съседните звезди. Компютърът казва, че това е тя.

— Тогава, предполагам, трябва да приемем думата му на доверие.

— Повярвай ми, наистина трябва. Чакай да наглася екрана, та да може да продължи работата си. Разполага с петдесет набора координати и ще ги обработва един по един.

Докато говореше, Тривайз не спираше да действа. Обикновено компютърът си служеше с четирите пространствено-времеви измерения, макар рядко да показваше на екрана повече от две. Сега той оформи някакъв затъмнен обем, който бе широк толкова, колкото и висок, и дълъг. Съветникът почти напълно изключи осветлението, така че по-лесно да наблюдават звездната светлина.

— Скоро ще започне — прошепна той.

Миг по-късно се появи една звезда, после втора, след нея трета. Гледката се изместваше след всяко попълнение така, че да включва и новопоявилите се. Пространството сякаш се отдръпваше от окото, за да се получи все по-обхватна панорама. Това се съчетаваше с измествания надолу и нагоре, надясно и наляво…

Най-после се очертаха петдесет светещи точки, сякаш увиснали в тримерното пространство.

Тривайз каза:

— Повече бих се радвал на някое красиво сферично подреждане, защото това ми прилича на очертанията на снежна топка, направена набързо от прекалено твърд и едрозърнест материал.

— Всичко ли обърква?

— Е, създава ми известни трудности, но няма как да го избегнем. Самите звезди не са равномерно разпределени, обитаемите планети пък още по-малко, така че не е възможно да няма непропорционалности. Компютърът ще премести всяка от тези точки на сегашното й място, като се съобразява с предполагаемото им придвижване през последните двадесет хиляди години — което дори и за такъв отрязък от време няма да е кой знае колко голяма корекция — а сетне ще открие най-добрата им опаковка. С други думи, ще намери такава сферична повърхност, до която те да бъдат на минимално разстояние. После ще открием центъра на сферата и… Земята би трябвало да попадне относително близо до него. Или поне така се надяваме. Във всички случаи няма да отнеме много време.

70

Не отне. Тривайз, макар и свикнал с чудесата на умната машина, сам се изненада колко бързо стана.

Беше наредил на компютъра да му извести с мек вибриращ звук, когато реши какви са координатите на центъра на „най-добрата сферична опаковка“. Нямаше причини да не изпита задоволство, щом узна, че търсенето поне засега е приключило.

Звукът се раздаде след броени минути, подобен на нежно докосване до старинен гонг. Усили се, докато двамата почти физически усетиха вибрациите, а сетне бавно отзвуча.

Блис веднага се появи на вратата.

— Какво беше туй? — попита тя с широко отворени очи. — Тревога ли?

— Ни най-малко — отвърна Тривайз.

Пелорат добави с жар:

— Може би локализирахме Земята, Блис. Звукът беше средството, чрез което компютърът ни го съобщи.

Младата жена влезе в стаята.

— Можехте да ме предупредите.

— Съжалявам, Блис — рече съветникът. — Не исках да бъде толкова гръмък.

Фалъм също се появи и попита:

— Защо беше тоя звук?

— Виждам, че дори и тя любопитства — отбеляза мрачно Тривайз. Беше се облегнал изтощен на стола си. Следващата стъпка бе да се опита да влезе в реалната Галактика, да фокусира координатите на центъра на космонитските светове и да види дали там наистина има звезда от клас C. Отново се поколеба да предприеме ли очевидната стъпка заради невъзможността да подложи евентуалното решение на проверка.

— Ами да — опъна се Блис. — Защо да не любопитства? И тя е човек като нас.

— Родителят й не би мислил така — разсеяно заяви Тривайз. — Аз се боя заради хлапачката. Мисля, че не ни носи късмет.

— С нещо да го е показала? — настръхна Блис.

Тривайз разпери ръце.

— Просто така чувствам.

Геянката го изгледа презрително и се обърна към Фалъм.

— Опитваме се да открием Земята, миличко.

— Какво е Земята?

— Също свят, но много специален. Това е планетата, от която са дошли предците ни. Знаеш ли какво означава „предци“?

— Да не би…? — краят не беше на галактически.

— Архаична дума за предци, Блис — поясни Пелорат.

— По-близка е до нашата „прадеди“.

— Чудесно — разцъфна в усмивка Геянката. — Земята, Фалъм, е светът, откъдето са дошли нашите прадеди. Твоите, моите и на Пел и Тривайз.

— Вашите… и моите — Фалъм явно бе озадачена. — И вашите, и моите ли?

— Съществувала е само една група — потвърди Блис.

— Всички ние имаме едни и същи прадеди.

— Струва ми се, че детето много добре осъзнава, че е различно от нас — обади се съветникът.

— Не говори така — укори го тихо жената. — Трябва да я накараме да разбере, че не е тъй. Поне не за съществените неща.

— Бих казал, че хермафродизмът е съществено нещо.

— Говоря за ума.

— И преобразувателните дялове са съществени.

— Хайде, не се заинатявай. Тя е интелигентна и е човешко същество независимо от подробностите.

Блис се наведе към соларианчето, повишавайки тон до нормалния си говор.

— Помисли спокойно над това, Фалъм, и виж какво означава то за теб. Твоите и моите прадеди наистина са едни и същи. Всички хора на всички светове — много, много светове — имат едни и същи прадеди и те са живели първоначално на планета, наречена Земя. Това означава, че всички ние сме роднини, нали така? Хайде, иди в нашата стая и помисли малко.

Фалъм хвърли въпросителен поглед към Тривайз, врътна се и изтича навън, подтикната от Блис с нежно шляпване по дупето.

А самата тя се обърна към съветника и настоя:

— Моля те, Тривайз, обещай ми да не правиш пред нея никакви забележки, които ще я карат да мисли, че се различава от нас.

— Обещавам — кимна Тривайз. — Нямам никакво желание да спъвам или нарушавам образователния ти процес, но сама знаеш, че тя е различна от нас.

— За някои неща. Също както аз или Пел се различаваме от теб.

— Блис, не ставай наивна. В случая с Фалъм различията са далеч по-големи.

— Малко по-големи. Сходствата обаче са невероятно по-важни. Някой ден тя и нейните хора ще бъдат част от Галаксея, и то твърде полезна част, сигурна съм.

— Добре. Няма да спорим — той се извърна с явно нежелание към компютъра. — А междувременно се опасявам, че ще трябва да проверя предполагаемото положение на Земята в реалния космос.

— Опасяваш се?

— Ами — Тривайз вдигна рамене с, както се надяваше, полушеговит жест, — ако близо до мястото няма подходяща звезда?

— Ако няма, няма — отвърна Блис.

— Чудя се, дали си струва да проверявам точно сега. И без това до няколко дни няма да можем да направим скок.

— И ти ще ги прекараш в терзания заради различните възможности? Разбери веднага. Изчакването няма да промени нещата.

Съветникът приседна, стисна за момент устни и каза:

— Права си. Ами тогава, хайде!

Обърна се към компютъра, постави ръце на очертанията за дланите и екранът потъмня.

— Смятам да те оставя — тихо рече Геянката. — Иначе сигурно ще се изнервиш още повече — тя му махна с ръка и излезе.

— Работата е там — измърмори Тривайз, — че първо ще трябва да проверим в картата и дори земното слънце да е точно на изчисленото място, тя не би трябвало да го включва. Само че тогава…

Гласът му замря от удивление, когато на екрана заблестяха далечните звезди. Бяха разпръснати, многобройни и едва-едва мъждукащи, като тук-там проблясваше по някоя по-ярка. Съвсем близо до центъра обаче имаше звезда, светеща по-силно от останалите.

— Успяхме — ликуващо заяви Пелорат. — Старче, пипнахме я! Виж я само колко е ярка.

— Всяка звезда при центрирани координати ще изглежда горе-долу така — отвърна Тривайз, явно опитвайки се да се справи с каквото и да е прибързано ликуване, което би могло да се окаже неоснователно. — В края на краищата имитира се поглед от разстояние един парсек спрямо координатите. Наистина тази не е червено джудже, нито червен гигант, нито пък гореща синьо-бяла. Ще изчакаме информацията. Компютърът проверява базите данни.

За няколко секунди се възцари тишина, сетне той продължи:

— Спектрален клас G2… — нова пауза, — диаметър 1 400 000 километра… маса 1,02 пъти по-голяма от тази на терминуското слънце… температура на повърхността 6000 по абсолютната скала… период на завъртане около оста — под 30 дни… без необичайна активност или аномалии.

Пелорат попита:

— Всичко това не е ли типично за звездите, около които могат да се открият обитаеми планети?

— Типично е — кимна Тривайз. — И твърде много прилича на условията, очаквани от земното слънце. Ако животът се е развил на това място, именно то би трябвало да постави първоначалния стандарт.

— Значи има доста голям шанс около него да обикаля обитаема планета?

— Няма защо да си блъскаме главите дали е тъй — Тривайз изглеждаше откровено изненадан от видяното, — Галактическата карта я описва като планета, на която живеят хора… само че е поставена въпросителна.

Ентусиазмът на Пелорат нарасна.

— Голан, че нали точно това би трябвало да очакваме! Съществува свят с разумен живот, но опитът да се скрие този факт скрива и данните за него и всява несигурност у съставителите на картата, която компютърът използва.

— Не, друго ме безпокои — заяви съветникът. — Не това бихме очаквали ние. Като се има предвид с каква ефикасност е изтрита информацията за Земята, съставителите на картата не би трябвало да знаят, че в системата изобщо съществува живот, камо ли пък хора. Те не би трябвало да знаят нищо и за земното слънце. Космонитските светове ги няма на картата. Защо тогава да го има слънцето на Земята?

— Да, ама то си е тук въпреки това. Какъв смисъл има да се отрича фактът? Впрочем не откри ли и някаква друга информация за звездата?

— Името й.

— А! И какво е то?

— Алфа.

След кратко мълчание Пелорат възбудено заяви:

— Е, старче, това е. Последното късче от доказателството. Само си помисли какво е значението на тая дума.

— Че тя има ли значение? За мен си е просто едно име, и то доста странно. Не ми звучи на галактически.

— То не е на галактически. Но пък е на праисторическия език на Земята, онзи същия, на който Гея е названието за планетата на Блис.

— Тогава какво значи Алфа?

— Първата буква от азбуката на този древен език. Един от най-твърдо установените откъслеци от познание за него, с които разполагаме. В древни времена понятието „алфа“ се е използвало и като означение на първото от поредица неща. Да назовеш някое слънце „Алфа“ предполага, че то е първото слънце. А не би ли могло първото слънце да е онова, около което се е въртяла първата планета, на която се е зародил човешки живот?

— Сигурен ли си във всичко това?

— Абсолютно — кимна Пелорат.

— Има ли в ранните легенди — нали, в края на краищата, ти си митолог — нещо, дето дава на земното слънце особено необичаен атрибут?

— Не, пък и защо? То по определение трябва да е стандартно, а ми се струва, че характеристиките, които ни представи компютърът, са толкова стандартни, колкото въобще е възможно. Не е ли тъй?

— Предполагам, че слънцето на Земята е единична звезда.

— Естествено! — възкликна Пелорат. — Доколкото ми е известно, всички населени планети обикалят около единични звезди.

— И аз така смятах. Бедата е, че тази в центъра на екрана не е единична, а двойна. По-ярката от двете й съставни е наистина стандартна — същата, за която компютърът ни даде данни. Само че около нея обикаля — грубо казано, за осемдесетина години — друга звезда, чиято маса е четири пети от масата на по-ярката. С невъоръжено око не можем да ги видим като отделни обекти, но ако включа увеличението, мисля, че ще успеем.

— Сигурен ли си, че е двойна, Голан? — слиса се Пелорат.

— Така твърди компютърът. И ако сега наблюдаваме двойна звезда, значи не е земното слънце. Не е възможно да е то.

71

Съветникът прекъсна връзката си с компютъра и светлината се усили.

Очевидно това послужи на Блис като сигнал за връщане, защото тя пристигна заедно с лепналата се за нея Фалъм.

— Е, какви са резултатите? — попита Геянката.

— Разочароващи — безизразно отвърна Тривайз. — Там, където очаквах да намеря земното слънце, открих двойна звезда. А би трябвало то да е единична, тъй че онази, която е центрирана, явно е друга.

— Голан, а сега какво? — обади се Пелорат.

Тривайз сви рамене.

— Всъщност аз не очаквах да видя центрирано земното слънце. Дори космонитите не бяха заселвали световете така, че да се получи правилна сфера. Освен това Аврора, най-старият космонитски свят, можеше да е разпратила свои собствени заселници и това също щеше да изкриви сферата. Пък и земното слънце едва ли се е движило точно със средната скорост на космонитските светове.

— Така че Земята би могла да се намира където и да е — вметна историкът. — Туй ли искаш да кажеш?

— Не. Не съвсем „където и да е“. Всички тези евентуални източници на грешка не значат кой знае колко. Земното слънце трябва да е някъде в близката околност на координатите. Звездата, дето я виждаме в тези координати, най-вероятно ще е негов съсед. Странно е, наистина, да има съседна звезда, която толкова наподобява слънцето на Земята — освен ако става въпрос за двойна, — но явно случаят е точно такъв.

— Но тогава би трябвало да видим земното слънце на картата, нали? Имам предвид — близо до Алфа.

— Не, защото съм сигурен, че слънцето на Земята въобще не е на картата. Точно това ме разколеба, когато за пръв път зърнахме Алфа. Независимо колко много може да прилича на земното слънце, самият факт, че я има на картата, ме накара да се усъмня дали е онова, което търсим.

— Ами тогава — обади се Блис — защо не екстраполираме същите координати в истинското пространство? Ако се окаже, че близо до центъра има някаква ярка звезда, дето не съществува на компютърната карта, и ако нейните характеристики са много сходни с тези на Алфа, само че е единична, не би ли могла тя да е земното слънце?

Тривайз изпухтя.

— Стига всичко да излезе, както го описваш, с готовност ще си заложа половината състояние, доколкото имам такова, че около тази звезда, за която говориш, би трябвало да обикаля планетата Земя. Обаче отново се колебая дали да опитам.

— Защото може и да не успееш?

Тривайз кимна.

— Както и да е — продължи той, — само да си поема дъх и ще се насиля да го сторя.

Докато тримата се гледаха един-друг, Фалъм доближи плота на компютъра и с любопитство се зазяпа в очертанията за дланите. Предпазливо протегна ръчичка към тях, но съветникът прекъсна движението й, като бързо се пресегна и каза строго:

— Не бива да пипаш, Фалъм.

Младата соларианка изглежда се постресна и се оттегли под успокояващата закрила на Блисината ръка.

— Голан, трябва да приемаме фактите — обади се Пелорат. — Ами ако не намериш нищо в реалното пространство?

— Тогава ще се принудим да се върнем към по-раншния ни план — отвърна Тривайз — и да посетим всяка от четиридесет и седемте космонитски планети една по една.

— А ако и това не ни донесе нищо?

Съветникът раздразнено тръсна глава, сякаш за да попречи на въпроса да се загнезди прекалено дълбоко в него. Втренчи се в коленете си и отсечено каза:

— Тогава ще измисля нещо друго.

— Ами ако изобщо не съществува свят на прадедите?

Тривайз бързо се озърна.

— Кой каза това?

Въпросът му беше безсмислен. Мигът, през който не му се искаше да повярва, отмина и той вече много добре знаеше кой е попитал.

— Аз — отвърна Фалъм.

Съветникът я изгледа леко начумерен.

— Ти разбираш ли за какво говорим?

— Търсиш света на прадедите, но още не си го намерил. Може би няма някакъв такъв свят.

— Никакъв такъв свят — меко я поправи Блис.

— Не, Фалъм — сериозно заяви Тривайз. — Положени са много усилия той да бъде скрит. Когато толкова много се стараеш да скриеш нещо, значи, че има какво да се крие. Разбираш ли ме?

— Да — отговори Фалъм. — Ти не ми даваш да пипна дланите. Това, че не ми позволяваш да го направя, означава, че трябва да е много интересно човек да ги пипа.

— Ха! Не и за теб, Фалъм. Блис, ти май създаваш чудовище, което ще унищожи всички ни. Никога не й давай да влиза тук, ако аз не съм до плота. А дори и тогава си помисли хубавичко, преди да я пуснеш.

Неочакваният диалог със соларианчето изглежда го извади от неговата нерешителност и той заяви:

— Явно ще е по-добре да се захващам за работа. Ако просто си седя тук и се чудя какво да правя, туй малко страшилище сигурно ще завладее кораба.

Светлините притъмняха и Геянката тихо пошепна:

— Тривайз, ти ми обеща. Не я наричай чудовище или страшилище, когато може да те чуе.

— Тогава я дръж под око и я научи на някакви обноски. Кажи й например, че възпитаните хлапета човек никога не ги чува и много рядко ги вижда.

Блис свъси вежди.

— Тривайз, отношението ти към децата е направо ужасно.

— Може би, само че сега не му е времето да го обсъждаме.

След секунда добави с тон, в който имаше и задоволство, и облекчение:

— Ето ви я пак Алфа в истинското пространство. А вляво и малко над нея има една почти толкова ярка звезда, дето липсва в галактическата карта на компютъра. Това е земното слънце. Бих заложил цялото си състояние, че е то.

72

— Виж какво — рече Блис, — ако загубиш, ние няма как вземем нищо от състоянието ти, така че защо да не уредим нещата още сега? Да посетим звездата веднага, щом успееш да направиш скока.

Тривайз поклати глава.

— Не. Този път не става въпрос за нерешителност или страх, а просто за предпазливост. Три пъти посещавахме непознати светове и винаги се сблъсквахме с нещо неочаквано и опасно. Не стига това, ами и трите пъти ни се наложи да се омитаме на бърза ръка. Сега моментът е изключително важен и аз няма да разиграя картите си, без да зная нищо, или поне без да съм научил толкова, колкото мога. Онова, с което разполагаме, са някакви неясни истории за радиоактивност, но то не е достатъчно. По странно стечение на обстоятелствата, което никой не би могъл да предвиди, на около един парсек от Земята има планета, където живеят хора…

— Сигурно ли е, че около Алфа обикаля планета, на която живеят хора? — попита Пелорат. — Ти каза, че компютърът е поставил въпросителна.

— Дори и да е тъй — настоя Тривайз, — заслужава си да опитаме. Защо да не й хвърлим едно око? Ако на нея наистина има хора, нека видим какво им е известно за Земята. Все пак за тях тя не е легенда за нещо безкрайно далечно, а съседен свят и ярка забележителност на небосклона им.

Блис замислено каза:

— Идеята не е лоша. Струва ми се, че ако Алфа е населена и ако жителите й не са типични изолати, може да се окажат дружелюбни и ние да успеем да се сдобием с малко прилична храна — просто за разнообразие.

— Както и да се запознаем с някои приятни хора — подкрепи я Тривайз. — Янов, ти имаш ли нещо против?

— Знаеш кой взима решенията, стари друже — отвърна историкът. — Където и да отидеш, ще дойда и аз.

Хлапето внезапно попита:

— Ще намерим ли там Джемби?

— Ще го потърсим, Фалъм — отговори бързо Блис, за да изпревари съветника.

И тогава самият той заяви:

— В такъв случай въпросът е решен. Към Алфа.

73

— Две големи звезди — обади се Фалъм, сочейки екрана.

— Точно така — потвърди Тривайз, — две. Блис, моля те, дръж я под око. Не ми се ще да си играе с каквото и да било тук.

— Машинариите просто я омайват — рече Геянката.

— Знам, но аз пък не съм омаян от нейното омайване. Въпреки че, да ти кажа правичката, се възхищавам също като нея, когато виждам на екрана две толкова ярки звезди едновременно.

Наистина и двете бяха достатъчно блестящи, та да изглежда, че аха-аха и ще се слеят. Екранът автоматично бе увеличил плътността на филтриране на светлината, за да отстрани твърдото лъчение и да затъмни блясъка тъй, че да се избегне евентуално увреждане на ретината. Като резултат на него бяха останали само няколко ясно забележими обекта, както и онези две слънца, царуващи в почти пълна и високомерна самоизолация.

— Работата е там — заяви Тривайз, — че никога по-рано не съм бил толкоз близо до двойна система.

— Не си бил ли? — попита Пелорат с явно удивление в гласа. — Как е възможно?

Тривайз се разсмя.

— Доста съм обикалял, Янов, вярно е, но не съм онзи галактически скитник, за какъвто ме мислиш.

— Преди да се запозная с теб, Голан, аз пък изобщо не бях пребивавал в космоса, но винаги съм смятал, че всеки, който се изхитри да излезе веднъж…

— Би могъл да иде навсякъде? Знам. Това е съвсем естествено заблуждение. Бедата с хората, дето са като вързани за планетите си, е, че колкото и умът им да им казва, че не е така, въображението им просто не може да възприеме истинската големина на Галактиката. Ние бихме могли да пътуваме цял живот и пак да не проникнем до по-голямата част от нея. Освен това никой не посещава двойни звезди.

— Защо? — намръщи се Блис. — На Гея не се интересуваме от астрономия колкото пътуващите в Галактиката изолати, но съм останала с впечатление, че двойните системи не са рядкост.

— Наистина не са — потвърди Тривайз. — Напротив, двойните звезди са дори значително повече от единичните. Само че образуването на такива двойки възпрепятства нормалния процес на формиране на планети. Двойните звезди разполагат с по-малко планетарен материал, отколкото единичните. Планетите, които могат да се образуват край тях, често пъти имат сравнително нестабилни орбити и рядко са подходящи за колонизиране. Предполагам, че първите изследователи са проучили множество двойни звезди отблизо, преди да започнат да търсят за заселване само единични системи. И, разбира се, след като веднъж Галактиката е била гъсто заселена, практически всички пътувания са се извършвали с търговска или комуникационна цел и между обитаеми планети, които обикалят около единични звезди. Допускам, че през периодите на военна активност понякога са се изграждали бази на малки и иначе ненаселени светове, обикалящи около някоя двойна система, ако тя има стратегическо положение, но откакто хиперпространственото пътуване било усъвършенствано, подобни бази вече не са нужни.

— Удивително е колко неща не зная — смирено отбеляза Пелорат.

Тривайз доволно се ухили.

— Не се впечатлявай от това, Янов. Когато бях във флота, слушахме невероятно много лекции по остарели военни тактически прийоми, които вече никой не възнамерява да използва и за тях се говори само по инерция. Сега просто издърдорих едно откъсче от такава лекция. Помисли обаче за всичко онова, което ти знаеш, а аз не — за митологията, фолклора и древните езици, както и за факта, че го знаеш само ти и още неколцина…

— Да, но тези звезди образуват двойна система — прекъсна го Блис, — а около едната от тях обикаля населена планета.

— Надяваме се, че е така — отвърна съветникът. — Всяко правило си има изключения. И с тази съвсем официална въпросителна, дето се мъдри в случая, нещата стават наистина озадачаващи. Не, Фалъм, клавишите не са играчки! Блис, или й сложи белезници, или я разкарай оттук.

— Нищо няма да повреди — възрази Геянката, но въпреки това придърпа соларианското хлапе към себе си. — Щом толкова се интересуваш от тая обитаема планета, защо вече не сме там?

— Ами, първо — подхвана Тривайз, — достатъчно любопитен човек съм, за да искам да разгледам една двойна система отблизо. Освен това съм и достатъчно предпазлив. Както вече ви обясних, откакто напуснахме Гея, не се е случило нищо, което да ме насърчи да се държа другояче освен предпазливо.

— Голан, коя от тези звезди е Алфа? — попита Пелорат.

— Няма да се изгубим, Янов. Компютърът знае точно коя е, така че и ние го знаем. Алфа е по-топлата и по-жълтата, защото е и по-голямата. Сега светлината на онази отдясно определено има оранжев оттенък, също като слънцето на Аврора, ако си спомняш. Забелязваш ли разликата?

— Да, след като ми насочи вниманието към нея.

— Много добре. Това, значи, е по-малката. Как е втората буква в оня древен език, за който говореше?

Пелорат се позамисли за миг и каза:

— Бета.

— Тогава да наречем оранжевата Бета, а жълто-бялата Алфа. Потегляме право към Алфа.