Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
СОЛАРИЯ

Х. РОБОТИ

41

По време на вечерята Тривайз изглеждаше потънал в мисли, а Блис насочи цялото си внимание към храната.

Пелорат, който комай единствен бе склонен да разговаря, изтъкна, че ако планетата, на която се намират, е Аврора и че ако това е първият колонизиран свят, той би трябвало да е доста близо до Земята.

— Може би си струва да претърсим непосредственото звездно обкръжение — вметна историкът. — То ще рече да пресеем най-много неколкостотин звезди.

Тривайз измърмори, че прийомът на пробите и грешките е последното средство и че преди да открият Земята, би искал да събере колкото е възможно повече информация за нея. Не каза нищо повече и Пелорат, очевидно почувствал се срязан, също потъна в мълчание.

Тъй като съветникът не стана по-общителен и след като се нахраниха, Янов плахо се обади:

— Тук ли ще стоим, Голан?

— Поне за през нощта — отвърна Тривайз. — Имам нужда да помисля малко.

— Дали е безопасно?

— Дори наоколо да има нещо много по-лошо от кучетата — каза Тривайз, — в кораба ще сме в пълна безопасност.

Пелорат се запъна:

— Колко време ще ни трябва, за да излетим, ако тук има нещо много по-лошо от кучетата?

— Компютърът е в готовност за излитане — поясни съветникът. — Мисля, че ще успеем за не повече от две-три минути. И понеже, ако се случи неочаквано събитие, той ще ни разбуди съвсем ефективно, предлагам всички да поспим. Утре сутринта ще реша как да продължим.

На приказки е лесно, помисли малко по-късно Тривайз, уловил се, че се взира в тъмнината. Беше се свил полуоблечен на пода на компютърното помещение. Твърде неудобна поза, ала той бе сигурен, че този път и леглото няма да е по-примамливо, а оттук поне можеше незабавно да предприеме някакви действия, ако компютърът вдигне тревога.

Чу стъпки и инстинктивно се изправи, като си удари главата в ръба на пулта — не толкова силно, че да се нарани, но достатъчно, за да му се наложи да потърка мястото и да изкриви лице.

— Янов? — попита с приглушен глас, докато примигваше.

— Не. Аз съм. Блис.

Тривайз протегна ръка над ръба на пулта, та да има поне частичен контакт с компютъра и нежната светлина открои увитата в леко розово одеяние геянка.

— Какво има? — попита той.

— Погледнах в стаята ти, но там те нямаше. Долових обаче невронната ти дейност. Явно беше буден, така че реших да вляза.

— Е, какво искаш?

Тя седна до стената, вдигна колене нагоре и облегна брадичка на тях. Сетне каза:

— Не се безпокой. Нямам никакви попълзновения към онова, което е останало от девствеността ти.

— Не съм си и въобразявал — язвително отвърна Тривайз. — Защо не спиш? Ти имаш по-голяма нужда от нас.

— Повярвай — рече Блис тихо и някак прочувствено, — тази история с кучетата беше много изтощителна.

— Вярвам ти.

— Само че трябваше да поговоря с теб, докато Пел спи.

— За какво?

— Когато той ти разправи за робота, ти рече, че това променя всичко. Какво имаше предвид?

— Не разбираш ли? — изненада се Тривайз. — Имаме три набора от координати — три забранени свята. Вече искам да посетя и трите, за да науча колкото се може повече за Земята, преди да се опитам да я открия.

Той се доближи леко към нея, за да може да говори още по-тихо, а сетне рязко се отдръпна и каза:

— Слушай, не искам Янов да нахълта да ни търси тук. Не знам той какво ще си помисли.

— Малко е вероятно. Пел заспа и аз съвсем леко му помогнах. Ако се размърда, ще разбера. Продължавай. Искаш да посетиш и трите свята. Какво се е променило?

— В плана ми не влизаше да си пилея времето без нужда на който и да е от тях. Ако тази планета, Аврора, от двадесет хиляди години не е населена с хора, твърде съмнително е, че е оцеляла някаква полезна информация. Не искам да прекарам седмици или месеци в безполезно търсене, да разгонвам кучета, котки, бикове и каквото там още може да подивее и да стане опасно, единствено с надеждата да открия някакво парче архивен материал сред праха, ръждата и развалините. Може да се окаже, че на някой от другите забранени светове или дори и на двата има хора и запазени библиотеки. Така че първоначалното ми намерение беше веднага да напусна Аврора. Ако го бях направил, сега щяхме да сме в космоса и да спим в пълна безопасност.

— Обаче?

— Обаче, ако на този свят все още има функциониращи роботи, те може би пазят важна информация, която ще можем да използваме. По-безопасно ще е да си имаме работа с тях, отколкото с хора, тъй като според онова, което съм чувал, те са длъжни да се подчиняват на заповедите ни и не могат да ни причинят вреда.

— Следователно ти си променил плановете си и сега се каниш да прекараш известно време на този свят, за да търсиш роботи?

— Не ми се иска особено много, Блис. Струва ми се, че роботите не могат да издържат двадесет хиляди години без поддръжка. Само че след като ти си видяла такъв, в който все още има искра на активност, ясно ми е, че не бива да се уповавам единствено на своите, основани на здравия разум, преценки. Не мога да си позволя да се ръководя от невежеството си. Може би роботите са по-издръжливи, отколкото си мисля, или пък имат някакви способности да се самоподдържат.

— Тривайз — прошепна Блис, — послушай ме и запази това, дето ще ти кажа, в тайна.

— В тайна? — извиси глас съветникът. — От кого?

— Шт! От Пел, разбира се. Виж какво, излишно е да си променяш плановете. Беше прав още в началото. На този свят няма функциониращи роботи. Аз не открих нищо.

— Открила си един, а щом…

— Не съм го открила. Той не функционираше; отдавна не е функционирал.

— Но ти каза…

— Знам какво съм казала. Пел си е помислил, че е забелязал движение и е чул някакъв звук. Той е романтик. Прекарал е живота си в търсене на данни, а това е труден начин да оставиш собствена диря в света на учените. Пел страшно би искал да направи някакво откритие. Разчитането на думата „Аврора“ по право му принадлежи и аз видях, че в този момент беше по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Отчаяно му се иска обаче да открие още нещо.

Тривайз се намръщи.

— Да не намекваш, че на него толкова му се иска да направи някакво откритие, та се е самоубедил, че е попаднал на действащ робот, когато всъщност роботът не е действал?

— Това, на което той попадна, не беше нищо повече от купчина ръжда, и в нея имаше точно толкова съзнание, колкото в скалите наоколо.

— Но ти го подкрепи.

— Не можах да се насиля и да го лиша от откритието му. За мен той означава много.

Съветникът я гледа цяла минута, а после рече:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш защо той значи толкова много за теб? Искам да знам. Наистина го искам. Янов би трябвало да ти изглежда просто като един възрастен мъж без нищо романтично в себе си. Той е изолат, а ти презираш изолатите. Ти си млада и красива и сто на сто съществуват други части от твоята планета, които притежават тела на жизнени и хубави млади мъже. С тях си в състояние да установиш физически взаимоотношения, които могат да резонират в Гея и да предизвикат върхове от екстаз. Така че какво толкова виждаш у Янов?

Блис мрачно го изгледа.

— Ти не обичаш ли Пелорат?

Тривайз сви рамене и каза:

— Аз го харесвам. Предполагам, би могла да кажеш и че го обичам в несексуалния смисъл на думата.

— Ти не го познаваш от твърде отдавна, Тривайз. Защо го обичаш по този свой несексуален начин?

Съветникът усети, че се е усмихнал незабелязано.

— Ами той е такъв един странен. Честно казано, смятам, че никога през живота си не е помислил нито веднъж за себе си. Наредиха му да тръгне с мен и той тръгна. Никакви възражения. Искаше да идем на Трантор, но когато настоях, че трябва да отида на Гея, изобщо не го оспори. А сега е готов да дирим Земята, макар да би трябвало да знае, че това е опасно. Абсолютно съм сигурен, че ако му се наложи да пожертва живота си заради мен — или за някого другиго — ще го направи, и то без да се замисли.

— А ти би ли пожертвал живота си заради него, Тривайз?

— Бих могъл, ако нямам време за преценка на вариантите. Ако обаче имам, може би бих изкръшкал. Аз не съм толкова добър. И поради това изпитвам ужасна необходимост да го пазя. Не искам Галактиката да го научи да не бъде добър. Разбираш ли? И трябва да го пазя особено много от теб. Не мога да понасям мисълта, че когато тази щуротия, дето те забавлява в момента, приключи, ще го захвърлиш.

— Да, предполагах, че си мислиш нещо такова. А не допускаш ли, че аз виждам в Пел същото, което и ти — и дори повече, тъй като мога пряко да контактувам с ума му? Нима действам, сякаш искам да го нараня? Щях ли да подкрепя илюзията му, че е видял функциониращ робот, ако нещата не бяха такива, че просто не понасям мисълта да му причиня болка? Тривайз, аз съм привикнала към това, което ти наричаш доброта, тъй като всяка част от Гея е готова да се принесе в жертва заради цялото. Ние не знаем и не приемаме никакъв друг начин на действие. Само че когато го вършим, не се лишаваме от нищо, тъй като всяка част е цялото… макар и да виждам, че ти е трудно да го разбереш. Пел обаче е нещо различно.

Блис вече не гледаше към Тривайз. Тя сякаш си говореше сама.

— Той е изолат. Той не е самоотвержен, понеже е част от нещо по-голямо. Той е самоотвержен, просто защото е самоотвержен. Разбираш ли ме? Той може да загуби всичко и нищо да не спечели и въпреки това да е такъв, какъвто е. Дори ме кара да се срамувам, че съм готова на всичко, без да се боя да загубя, докато той ще е такъв, какъвто е и когато няма надежда да спечели.

Тя пак погледна съветника, този път с много сериозно изражение.

— Не разбираш ли колко неща знам за него, дето ти никога не би могъл да узнаеш? Мислиш ли, че съм в състояние да му причиня нещо лошо по какъвто и да е начин?

— Блис — отвърна Тривайз, — днес ти каза: „Нека бъдем приятели“, а аз ти отговорих само: „Щом искаш.“ Рекох го неохотно, понеже си мислех какво можеш да сториш на Янов. Сега е мой ред. Хайде, Блис, нека бъдем приятели. Ти ще продължиш да ми изтъкваш предимствата на Галаксея, а аз — да отхвърлям аргументите ти, но въпреки това, нека бъдем приятели — и той й подаде ръка.

— Разбира се, Тривайз — каза Блис и те здраво стиснаха дланите си.

42

Съветникът тихичко се усмихна на себе си. Усмивката въобще не достигна до устните му и те не се разтеглиха или изкривиха.

Докато бе работил с компютъра, за да намери звездата (ако изобщо имаше такава звезда) от първия набор координати, Пелорат и Блис бяха го наблюдавали внимателно и, разбира се, бяха задавали въпроси. Сега те се намираха в стаята си и спяха или поне почиваха, оставили работата изцяло в ръцете му.

В известен смисъл това го ласкаеше, защото му се струваше, че просто са приели факта, че той знае какво прави и не се нуждае от надзираване или насърчаване. Всъщност още от първия досег с компютъра Тривайз бе натрупал достатъчно опит, за да му се доверява напълно и да е убеден, че умната машина може да се остави ако не без никакъв надзор, то поне със съвсем малък.

Показа се друга звезда — блестяща и неотбелязана на галактическата карта. Тя бе по-светла от онази, около която обикаляше Аврора, и това още повече подчертаваше значението на факта, че не е записана в компютъра.

Удивяваше се на причудливостта на древната традиция. Цели векове можеха да бъдат извикани на фокус или пък да отпаднат напълно. Цели цивилизации можеха да отминат в пълно забвение. И въпреки това от столетията, отскубнати от тези цивилизации, можеше да се появи някой и друг факт, който да бъде запомнен без никакво изкривяване — също както въпросните координати.

Преди време бе отбелязал това пред Пелорат и историкът веднага бе отвърнал, че именно заради него си струва да се занимаваш с изучаване на митове и легенди. „Въпросът е — бе казал Пелорат, — да откриеш или да прецениш кои точно конкретни компоненти на дадена легенда представят скритата под тях истина. То не е никак лесно и различните митолози най-вероятно ще изберат различни елементи — обикновено в зависимост от това, кои прилягат по-добре на техните тълкувания.“

Във всеки случай звездата бе точно на мястото, където координатите на Дениадор, коригирани по време, показваха, че трябва да се намира. В този миг Тривайз бе готов да заложи значителна сума, че и третото слънце също ще бъде на мястото си. А ако се окажеше, че е тъй, бе готов да допусне, че легендата е вярна и в друго отношение — действително е имало общо петдесет забранени свята (въпреки подозрително кръглата бройка) и да се запита къде ли биха могли да са останалите четиридесет и седем.

Около звездата обикаляше един обитаем — и забранен — свят и този път неговото съществувание дори не предизвика тръпка на изненада у Тривайз. Беше абсолютно сигурен, че ще е там. Трябваше просто да насочи кораба в бавна орбита около него.

Облачният слой бе доста рехав и значителна част от повърхността можеше да се види от космоса. Светът бе преобладаващо воден, каквито бяха почти всички обитаеми планети. Имаше един непрекъснат тропически океан, както и два също такива полярни. В средните ширини на едната полусфера се намираше змиевиден континент, опасан с поредица от заливи от всяка страна така, че от време на време се образуваше и по някой тесен провлак. В другите средни ширини земната повърхност бе разчупена на три големи части, всяка от които бе по-широка в посока север-юг.

Сега на Тривайз му се искаше да е изучавал достатъчно задълбочено климатология, за да може да предвиди какви ще са температурите и сезоните. За момент дори се поблазни от идеята да накара компютъра да поработи над този проблем. Само че нещата явно не опираха до климата.

Далеч по-важно беше, че компютърът и този път не откри никакво излъчване, чийто произход би могъл да е от техническо естество. От телескопа научи, че планетата не е като проядена от молци и че няма никакви следи от пустини. Повърхността се движеше назад в различни оттенъци на зеленото, но нито на дневната й страна имаше белези от градски области, нито на нощната — светлини.

Дали това не бе още един свят, пълен с всевъзможен живот освен човешкия?

Той почука на вратата на другата спалня.

— Блис? — прошепна достатъчно високо и пак почука. Чу се шумолене и после гласът на геянката:

— Да?

— Можеш ли да излезеш? Имам нужда от помощта ти.

— Ако почакаш съвсем мъничко, ще се направя по-представителна.

Когато най-подир тя се появи, изглеждаше точно толкова представителна, колкото и всеки друг път. Тривайз усети леко раздразнение, че го е накарала да чака, защото за самия него нямаше особено значение как изглежда Блис. Но сега бяха вече приятели и той потисна яда си.

С усмивка и приятен глас тя рече:

— Какво мога да направя за теб, Тривайз?

Съветникът махна с ръка към екрана.

— Както виждаш, движим се над повърхността на свят, който явно е в добро здраве и сушата му е покрита с доста гъста растителност. Само че през нощта няма никакви светлини, нито пък излъчвания от технически характер. Моля те, вслушай се и ми кажи дали на него съществува някакъв разумен живот. На едно място ми се стори, че забелязвам стада тревопасни, но не бях сигурен. Може би просто съм видял нещо, което страшно ми се иска да видя.

Блис се „вслуша“ или, най-малкото, на лицето й се появи странното напрегнато изражение. Тя каза:

— О, да. Изобилие от животни.

— Млекопитаещи?

— Вероятно.

— Хора?

Сега тя като че ли се концентрира по-силно. Мина минута, после втора и накрая чертите й се отпуснаха.

— Не съм съвсем сигурна. От време на време ми се струва, че долавям полъх от интелигентност, достатъчно интензивна, за да се окаже човешка. Само че е толкова слаба и толкова нарядко, че и аз може би усещам онова, което до немай къде ми се иска да усетя. Разбираш ли…

Тя млъкна насред фразата и Тривайз я подкани с едно „Е?“

— Работата е там — поясни Блис, — че комай долавям още нещо. Не ми е познато, но не виждам и какво друго може да е…

Лицето й отново се напрегна и тя започна да се „вслушва“ с още по-голяма концентрация.

— Е? — пак попита Тривайз след малко. Тя постепенно дойде на себе си.

— Не виждам какво друго може да бъде освен роботи.

— Роботи!

— Да, а щом долавям тях, сигурно би трябвало да мога да доловя и хора. Само че не мога.

— Роботи! — повтори Тривайз и се намръщи.

— Да — кимна Блис, — и доколкото мога да преценя, многобройни.

43

Когато казаха на Пелорат, той също възкликна „Роботи!“, почти изкопирвайки тона на Тривайз. После леко се усмихна.

— Голан, ти беше прав и аз не биваше да се съмнявам в теб.

— Не си спомням да си се усъмнявал в мен, Янов.

— Е, добре де, старче, не мислех, че трябва да го показвам. Просто си рекох, вдън душа, че е грешка да напускаме Аврора, след като там има шанс да изследваме някой робот. Обаче ти явно си знаел, че тук ще намерим по-голям избор от роботи.

— Нищо подобно, Янов. Просто рискувах. Блис ми каза, че менталните им полета са такива, като че ли те са в пълна изправност, а на мен ми се струва, че роботите не могат да са в пълна изправност, ако няма хора, които да се грижат за тях и да ги поддържат. Само че тя не засече нищо човешко, така че все още търсим…

Пелорат замислено се взря в екрана.

— Май всичко долу е гора, а?

— Главно гора. Но има и ясно очертани ивици, които може да са пасища. Работата е там, че не виждам градове, нито някакви светлини през нощта и през цялото време няма нищо друго освен термично излъчване.

— Значи, в края на краищата, липсват хора?

— Чудя се. Блис е в кухнята — опитва се да се концентрира. Аз поставих условен първичен меридиан на планетата, което означава, че в компютъра тя е разделена на длъж и шир. Любимата ти има едно малко устройство, което натиска, колчем попадне на необичайна концентрация на роботска ментална активност — предполагам, че по отношение на роботите не може да се каже „невронна активност“ — или каквато и да било следа от човешка мисъл. Устройството е свързано с компютъра, така че по този начин фиксираме всички дължини и ширини, за да можем да изберем подходящо място за кацане.

Пелорат се обезпокои.

— Разумно ли е да оставяме избора на машина?

— Защо не, Янов? Това е много компетентна машина. Освен това, когато нямаш никаква основа, върху която сам да избереш, каква е вредата поне да се съобразиш с избора на компютъра?

Лицето на Пелорат просветля.

— В това има нещо, Голан. Някои от най-старите легенди включват разкази за хора, които са правели своя избор, като са хвърляли кубчета на земята.

— Тъй ли? И какво са постигали с това?

— На всяка страна на кубчето е имало някакво решение — да, не, може би, отложи и така нататък. Тази страна, която останела отгоре, се приемала като съвет. Или пък пускали едно топче да се търкаля по диск с жлебове с различни решения, разпръснати между тях. Използвало се решението, което било изписано на жлеба, където спирало топчето. Някои митолози мислят, че тези занимания са представлявали по-скоро хазартни игри, отколкото теглене на жребий, но според мен двете неща до голяма степен съвпадат.

— В известен смисъл — рече Тривайз, — ние също играем хазартна игра, за да изберем място на приземяване.

Блис се появи точно навреме, за да чуе последния коментар. Тя каза:

— Никакви хазартни игри. Аз натиснах няколко пъти „може би“ и след това едно абсолютно сигурно „да“ и точно към това „да“ ще се насочим.

— Какво го направи „да“? — попита Тривайз.

— Долових следа от човешка мисъл. Определено. Няма грешка.

44

Трябва да бе валяло, защото тревата беше мокра. Облаците над тях се движеха бързо и имаше признаци, че скоро ще се разкъсат.

„Далечната звезда“ се бе спуснала кротко край една горичка. (В случай, че се появят диви кучета, помисли си Тривайз полу на шега.) Наоколо всичко напомняше на пасбища, а като слизаше от едно възвишение, откъдето се виждаше по-добре, той забеляза нещо, приличащо на овощни градини и полета, засети със зърнени култури, както и — този път без всякакво съмнение — пасящи животни.

Нямаше обаче никакви конструкции. Нищо изкуствено, като се изключи подредеността на дърветата в градините и резките граници между отделните полета — въпреки че сама по себе си тази подреденост бе не по-малко неприродна, отколкото би била някоя приемателна станция на микровълнова енергия.

Възможно ли беше обаче подобно равнище на изкуственост да е предизвикано от роботи? Без наличието на хора?

Тривайз тихо препаса кобурите си. Този път знаеше, че и двете оръжия действат и са напълно заредени. За миг улови погледа на Блис и се поколеба.

— Продължавай — каза тя. — Не мисля, че ще ти потрябват за нещо, но същото смятах и по-рано, нали така?

— Янов, не би ли искал да се въоръжиш и ти? — попита съветникът

Пелорат потръпна.

— Не, благодаря. Когато съм между двама ви — ти с твоята физическа защита и Блис с нейната ментална, въобще не се чувствам в опасност. Сигурно от моя страна е признак на страхливост да разчитам единствено на вашето покровителство, но не мога да изпитам истински срам, след като съм ви прекалено благодарен, че няма защо да се оказвам в положение да използвам сила.

— Разбирам те — кимна Тривайз. — Просто не отивай никъде сам. Ако аз и Блис се разделим, стой с някого от нас и не се втурвай внезапно, пришпорван от собственото си любопитство.

— Няма защо да се безпокоиш, Тривайз — каза Блис. — Аз ще се погрижа за това.

Съветникът излезе пръв от кораба. Вятърът бе свеж и съвсем мъничко хладен след дъжда, но за тях това бе добре дошло. Вероятно преди да завали, тук ще е било неприятно топло и влажно.

Тривайз с изненада пое дъх. Миризмата на света беше великолепна. Той знаеше, че всяка планета има свой собствен мирис, винаги непривичен и обикновено отблъскващ — може би просто защото бе непривичен. Но нима необичайното не би могло да бъде също така и привлекателно? Или просто защото бяха уловили планетата точно след дъжд, в някой по-специален сезон на годината? Каквато и да бе причината, все едно…

— Идвайте — викна той. — Навън е много приятно.

Пелорат се показа и заяви:

— Точната дума определено е „приятно“. Мислиш ли, че винаги мирише така?

— Няма значение. След час ще сме достатъчно свикнали с мириса и нашите обонятелни рецептори ще са се наситили дотолкова, че нищо няма да подушваме.

— Жалко — рече Пелорат.

— Тревата е мокра — вметна Блис с отсянка на неодобрение.

— Защо пък не? В края на краищата, на Гея също вали — напомни й Тривайз и още докато говореше, един лъч слънчева светлина се промуши за миг до тях през малка пролука в облаците. Скоро слънцето щеше да си пробие път.

— Да — отвърна Блис, — но ние знаем кога и сме подготвени.

— Толкоз по-зле — подразни я Тривайз. — Изпускате тръпката от неочакваното.

Блис изненадващо бързо се предаде:

— Прав си. Ще се опитам да не бъда такава провинциалистка.

Пелорат се озърна и разочаровано каза:

— Наоколо май няма нищо.

— Така изглежда — рече младата жена, — но не е. Идват иззад онази височинка. — Тя погледна към Тривайз. — Мислиш ли, че би трябвало да идем да ги посрещнем?

Съветникът поклати отрицаващо глава.

— Не. Ние сме изминали много парсеци, за да се видим с тях. Нека те изминат останалата част от пътя. Ще ги изчакаме тук.

Приближаването можеше да бъде усетено единствено от Блис, докато от посоката, която тя бе показала, над височинката се появи една фигура. Последва я втора, после трета.

— Струва ми се, че засега това е всичко — прошепна геянката.

Тривайз с любопитство наблюдаваше малката група. Макар никога да не бе виждал роботи, у него нямаше и капка съмнение, че са точно такива. Притежаваха схематичните форми на човешки същества и наглед не бяха непременно метални. Телесната им повърхност бе матова и създаваше илюзията за мекота, подобна на плюш.

Някак си той обаче знаеше, че мекотата е само привидна. Изпита внезапно желание да докосне тези безстрастно приближаващи фигури. Ако бе вярно, че това е забранен свят и че насам никога не са идвали космически кораби — а би трябвало да е вярно, защото тукашното слънце не беше включено в галактическата карта — то „Далечната звезда“ и хората, които тя возеше, щяха да представляват нещо ново за роботите. Макар те засега да реагираха с такава спокойна сигурност, сякаш извършваха напълно рутинно действие.

Тривайз тихо каза:

— Тук можем да се доберем до информация, която няма да получим никъде другаде в Галактиката. Можем да ги попитаме например за местоположението на Земята спрямо собствения им свят и ако те знаят, ще ни го съобщят съвсем точно. От колко ли време действат и оцеляват тези… неща? Биха могли да ни отговорят на базата на собствените си спомени. Помислете си само!

— От друга страна — прибави Блис, — те може да са произведени наскоро и нищо да не знаят.

— Или пък — обади се и Пелорат, — може да знаят, но да откажат да ни съобщят.

— Предполагам, че не могат да откажат — възрази Тривайз, — освен ако не им е било изрично наредено. А защо ще им дават такива заповеди, щом никой на планетата не би и могъл да очаква нашето пристигане?

На три метра от тях роботите спряха. Не продумаха нищо и повече не помръднаха.

С ръка на бластера и без да сваля очи от групата, Тривайз каза на Блис:

— Можеш ли да определиш дали са враждебно настроени?

— Ще трябва да се съобразяваме с факта, че нямам никакъв опит, що се отнася до умствените им процеси, но засега не откривам излъчване, което да изглежда враждебно.

Съветникът свали дясната си ръка от ръкохватката на оръжието, но не я отмести много. После вдигна лявата с длан към роботите и бавно изрече:

— Аз ви поздравявам. Дойдохме на този свят като приятели.

Средният наклони глава в нещо като бегъл поклон, което някой оптимист би могъл да приеме и за жест на добра воля, и отговори.

От изумление ченето на Тривайз увисна. В един свят на развити галактически връзки човек не би могъл дори за миг да помисли, че толкова елементарно действие е в състояние да го изненада. Роботът обаче не говореше на стандартен галактически или на нещо наподобяващо го. Всъщност Тривайз не можа да разбере нито една негова дума.

45

Пелорат бе изненадан не по-малко от съветника, но в учудването му имаше и елемент на задоволство.

— Не е ли странно? — попита той.

Тривайз се обърна към него със солидна нотка грубост в гласа си:

— Не странно, а направо пълна безсмислица.

Историкът се възпротиви:

— Изобщо не е безсмислица. Това също е галактически, но много архаичен. Улавям някои думи. Вероятно лесно щях да го разбера, ако беше написано. Истинската трудност е в произношението.

— Добре де, какво каза?

— Мисля, че каза, че не е разбрал какво казваш.

— Не мога да кажа какво е казал — обади се и Блис — но долавям учудване, което си е съвсем на мястото. Разбира се, ако се доверя на моя анализ на роботските емоции — и ако изобщо има такова нещо като роботски емоции.

Много бавно и с очевидно затруднение Пелорат изрече нещо и трите робота наведоха дружно глави.

— Това пък какво беше? — попита Тривайз.

— Рекох им, че не мога да говоря добре, но ще се опитам — отвърна Пелорат. — Помолих ги да ми дадат малко време. Божичко, стари друже, всичко е ужасно интересно.

— Ужасно разочароващо, бих казал — измърмори Тривайз.

— Виж какво — заобяснява Пелорат, — всяка обитаема планета в Галактиката се изхитрява да разработи свой собствен вариант на галактическия език, така че съществуват милиони диалекти, които понякога са почти неразбираеми, но клонят един към друг благодарение на развитието на стандартния галактически. Като се има предвид, че настоящият свят е бил изолиран двадесет хиляди години, езикът би трябвало дотолкова да се отклони от тези в останалата Галактика, че да се превърне едва ли не в съвършено различен. Може би това не се е случило, защото планетата има социална система, която зависи от роботите, а те могат да разбират само ако се говори така, както са програмирани. Вместо да ги препрограмират, езикът е останал същият и сега пред нас има една много архаична форма на галактическия.

— Ето пример — каза Тривайз — как едно роботизирано общество остава статично и започва да се изражда.

— Но скъпи ми приятелю — запротестира Пелорат, — това, че езикът е останал относително непроменен, не е непременно признак за израждане. То си има своите предимства. Документите, които са се запазили с векове и дори хилядолетия, са запазили и значението си и дават по-дълъг живот и авторитет на историческите записи. В останалата част от Галактиката езикът на имперските едикти от времето на Хари Селдън вече е започнал да звучи старомодно.

— А ти владееш ли този архаичен галактически?

— Не бих казал, че го владея, Голан. Просто докато проучвах древните митове и легенди, му хванах чалъма. Речникът не е кой знае колко различен, но ударенията се разминават и има идиоми, които ние вече не използваме, а освен това, както вече май споменах, произношението е абсолютно променено. Мога да опитам като преводач, но няма да съм от най-добрите.

Тривайз сподави една колеблива въздишка.

— Мъничко късмет е по-добре от никакъв. Давай, Янов.

Пелорат се обърна към роботите, почака малко и пак погледна съветника.

— Какво трябва да говоря?

— Карай направо. Попитай ги къде е Земята.

Историкът запроизнася думите една по една и с подчертано жестикулиране.

Роботите се спогледаха и издадоха няколко звука. После отново средният изглежда отговори на Пелорат, който на свой ред му отвърна, като в същото време разтвори ръце, сякаш опъваше гумена лента. Роботът изрече още нещо, разделяйки думите тъй внимателно, както го правеше Пелорат.

Ученият се обърна към Тривайз:

— Не съм сигурен, че разбират какво имам предвид под „Земя“. Изглежда мислят, че говоря за някакъв район на тяхната планета, и ми казват, че не познават такова място.

— Янов, споменават ли името на тази планета?

— Струва ми се, най-близо до онова, което използват като название, е „Солария“.

— Срещал ли си я в твоите легенди?

— Не… не повече, отколкото съм чувал за Аврора.

— Добре, питай ги дали на небето, между звездите, има някакво място, наречено Земя. Посочи нагоре.

След нова размяна на реплики Пелорат пак се обърна към съветника и рече:

— Всичко, което мога да измъкна от тях е, че на небето няма никакви места.

— Попитай ги колко са стари — предложи Блис — или, по-скоро, от колко време функционират.

— Не зная как да кажа „функционират“ — поклати глава Пелорат. — Всъщност не съм сигурен, дали мога да кажа и „колко сте стари“. Не ме бива твърде за преводач.

— Направи каквото можеш, Пел, миличък — настоя Блис.

След няколко въпроса и отговора историкът заяви:

— Функционират от двадесет и шест години.

— Двадесет и шест години — промърмори Тривайз възмутено. — Че те са съвсем малко по-стари от теб, Блис.

С внезапно припламнала гордост Блис започна:

— Ако е там въпросът…

— Зная, зная. Ти си Гея, която е на хиляди години. Както и да е, но тези роботи явно не могат да разказват за Земята от личен опит, а в базите им от данни очевидно не е включено нищо, което ще е излишно за тяхното функциониране, така че бъкел не разбират от астрономия.

— Някъде на планетата може да има и други роботи — предположи Пелорат, — които да са праисторически.

— Съмнявам се — отвърна Тривайз, — но ги попитай, ако можеш да намериш думи за това.

Този път разговорът бе доста дълъг и накрая историкът го прекъсна със зачервено лице и изражение на пълна безизходица.

— Голан — рече той, — някои неща, които се опитват да ми кажат, определено не са ми ясни, но доколкото разбрах, по-старите роботи се използват за ръчна работа и нищо не знаят. Ако този тук беше човек, щях да заявя, че говори за тях чисто и просто с презрение. Тримата са домашни, поне така казват, и не им се полага да остаряват, за да бъдат заменени. И са от онези, които наистина знаят нещата — самите те твърдят това, не аз.

— Не знаят много — изръмжа Тривайз. — Поне за онова, което искаме да научим.

— Съжалявам — клюмна Пелорат, — че така бързо напуснахме Аврора. Ако там бяхме намерили някой оцелял робот, а сигурно щяхме да успеем, понеже първият, на когото попаднах, все още таеше искрица живот у себе си, те сигурно щяха да знаят нещо за Земята от собствените си спомени.

— При условие, че спомените им са недокоснати, Янов — възрази съветникът. — Винаги можем да се върнем там — и с кучешки глутници или не — ако ни се наложи, ще го направим… Само че ако тези роботи са едва двайсетинагодишни, трябва да има и такива, които са ги произвели, а според мен производителите най-вероятно са хора — той се обърна към Блис. — Убедена ли си, че си усетила… Тя внезапно вдигна ръка и на лицето й се появи напрегнато и съсредоточено изражение.

— Идва — тихо рече геянката. — Сега.

Тривайз бързо обърна поглед към височинката. Отначало иззад нея се появи, а сетне и закрачи към тях една несъмнено човешка фигура. Беше с блед тен и дълга и светла коса, леко бухнала от двете страни на главата. Лицето на човека бе внушително и съвсем младо на вид. Голите му ръце и крака не бяха особено мускулести.

Роботите се пораздалечиха, а той продължи да крачи, докато не се оказа между тях.

После заговори с ясен и приятен глас и думите му, макар и използвани по архаичен начин, бяха на стандартен галактически, сиреч лесно разбираеми.

— Привет, странници от космоса — каза той. — Що щете от моите роботи?

46

Тривайз не се прояви особено дипломатично, възкликвайки глуповато:

— Говориш галактически?!

Соларианецът се усмихна някак печално.

— Защо не, след като не съм ням?

— Ами тези? — съветникът посочи металните туловища.

— Това са роботи. Те също говорят нашия език. Само че аз слушам хиперпространствените съобщения между далечните светове и съм се научил да думам като вас, както и моите предци. Те са оставили описания на езика, но аз непрекъснато чувам нови слова и изрази, дето се променят с годините, сякаш вие, заселниците, можете да се застоите на някой свят, но не и на някоя дума. Защо си така изненадан, че разбирам езика ви?

— Не би трябвало да съм изненадан — каза Тривайз. — Извинявам се. Заради разговора с роботите просто вече не очаквах да чуя нормален галактически на този свят.

Докато говореше, той изучаваше соларианеца. Мъжът носеше тънка бяла роба, набрана свободно на рамото му така, че оставяше големи отвори за ръцете. Отпред дрехата също се разтваряше, разголвайки гръдния кош, и откриваше набедрена превръзка. Като се изключат леките сандали, явно нямаше нищо друго.

На съветника му мина през ума, че не може да определи дали всъщност соларианецът е мъж или жена. Наистина гърдите му бяха мъжки, ала по тях липсваха косми, а под тясната набедрена превръзка не се очертаваше никаква издутина.

Той се обърна към Блис и тихо каза:

— Може би също е робот, само че много прилича на човек по…

Геянката отговори също толкова тихо и почти без да движи устните си:

— Умът е на човек, а не на робот.

Соларианецът каза:

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Извинявам грешката и я отдавам на вашата изненада. Сега ви питам отново и гледайте да не сбъркате втори път. Що щете от моите роботи?

— Ние сме пътешественици и търсим информация — поде внимателно Тривайз, — за да стигнем до целта си. Попитахме твоите роботи за неща, които биха ни помогнали, обаче те не ги знаеха.

— Каква информация търсите? Може би аз бих могъл да ви помогна.

— Търсим местонахождението на Земята. В състояние ли си да ни ориентираш?

Веждите на соларианеца се вдигнаха нагоре.

— Мислех, че първото, за което ще полюбопитствате, ще съм аз самият. Е, ще ви дам тази информация, макар да не сте питали за нея. Аз съм Сартон Бандър, а вие сте в имението Бандър, което се простира във всички посоки докъдето ви видят очите и още по-нататък. Не мога да кажа, че сте добре дошли, защото, като сте кацнали тук, сте нарушили едно поверие. Вие сте първите заселници от много хиляди години насам, които стъпват на Солария и, както излиза, сте наминали единствено за да научите какъв е най-добрият начин да стигнете до друг свят. Преди време, заселници, вие и вашият кораб щяхте да бъдете унищожени начаса.

— Това би било варварско отношение към хора, които не ви носят и не ви желаят нищо лошо — предпазливо заяви Тривайз.

— Съгласен съм, обаче когато членове на някое разширяващо се общество попаднат в друго, което е статично и ненападателно, самото съприкосновение с тях е заредено е потенциална вреда. Докато се бояхме от нея, ние бяхме готови да унищожим онези, които идват тук, още в мига на пристигането им. Тъй като вече нямаме основания да се страхуваме, както виждате, сме готови дори да разговаряме.

Тривайз рече:

— Оценявам информацията, която ни предложи така щедро, но и ти все още не си отговорил на въпроса ми. Ще го повторя. Би ли могъл да ни кажеш местоположението на планетата Земя?

— Доколкото схващам, под „Земя“ ти разбираш света, от който произлизат различните видове растения и животни — ръката на соларианеца направи грациозен жест, сякаш искаше да обхване всичко, което ги заобикаляше.

— Точно така, господине.

По лицето на другия внезапно премина гримаса на отвращение. Той заяви:

— Моля, обръщайте се към мен просто с Бандър, ако изобщо трябва да използвате някаква подобна форма. Не ме наричайте с дума, която включва признак за род. Аз не съм нито мъж, нито жена. Аз съм цял.

Тривайз кимна (беше се оказал прав).

— Както искаш, Бандър. Та какво е местоположението на Земята — света, от който всички ние произхождаме?

— Не знам — отговори Бандър. — Нито пък искам да го зная. Но и да знаех или да можех да го открия, това нямаше да ви свърши никаква работа, защото Земята вече не съществува като свят… Ах — продължи той, разпервайки ръце, — толкова е приятно на слънце. Рядко излизам на повърхността, а особено когато слънцето не се вижда — никога. Изпратих моите роботи да ви поздравят, докато то все още се криеше зад облаците. Последвах ги, чак когато облаците се разнесоха.

— Защо Земята вече не съществува като свят? — настойчиво попита Тривайз, готвейки се още веднъж да изслуша приказката за радиоактивността.

Бандър не обърна внимание на въпроса му или, по-скоро, небрежно го отхвърли.

— Това е доста сложна тема — рече той. — Ти каза, че не си дошъл с лоши намерения нали?

— Точно така.

— Тогава защо си въоръжен?

— Просто предпазна мярка. Не знаех с какво мога да се сблъскам.

— Няма значение. За мен тия оръжийца не представляват никаква опасност, но въпреки туй съм любопитен. Разбира се, чувал съм много за вашите битки и за варварската ви история, която изглежда твърде много е зависела от оръжията. Аз обаче никога не съм виждал оръжие. Позволяваш ли да видя твоите?

Тривайз отстъпи крачка назад.

— Опасявам се, че не, Бандър.

Соларианецът изглеждаше развеселен.

— Попитах само от учтивост. Изобщо нямам необходимост да питам.

Той протегна ръка и от десния кобур на Тривайз се появи неговият бластер, а от левия се надигна невронният му камшик. Съветникът посегна към оръжията, но усети собствените си ръце като опасани от стегнати еластични връзки. Пелорат и Блис, които понечиха да тръгнат напред, също разбраха, че са задържани от неизвестна сила.

Бандър им каза:

— Не се мъчете да се намесвате. Не можете. — Оръжията прелетяха до ръцете му и той внимателно ги огледа. — Това — рече, като повдигна бластера, — изглежда е микровълнов излъчвател, който произвежда топлина, и по този начин може да накара всяко съдържащо течности тяло да експлодира. Другото е по-фино и трябва да призная, не успявам от един поглед да разбера какво му е предназначението. Но тъй като ти не ми готвиш нищо лошо, нямаш нужда от оръжия. Ето сега изпразвам енергийното съдържание на зарядите им. Това ги прави безвредни, освен ако не решиш да използваш едното или другото като палка, но те предупреждавам, че са доста неудобни за тази цел.

Соларианецът пусна оръжията и те отново се понесоха във въздуха, този път обратно към Тривайз. Всяко се пъхна ловко в своя кобур.

Съветникът, който също се почувства освободен, веднага извади бластера, но нямаше никакъв смисъл да се опитва да го използва. Спусъкът висеше свободно и енергийният заряд очевидно бе напълно изчерпан. В същото състояние бе и невронният камшик.

Той погледна към Бандър, който с усмивка заяви:

— Ти си съвършено безпомощен, човеко от Външните светове. Ако поискам, мога също толкова лесно да унищожа твоя кораб и, разбира се, теб самия.