Айзък Азимов
Фондация и Земя (14)

56

Заминаването мина като на сън. Тривайз събра безполезните си оръжия, отвори въздушния шлюз и те се търкулнаха вътре. Едва след като се отделиха от повърхността, съветникът забеляза, че и Фалъм е с тях.

Вероятно нямаше да успеят, ако соларианското въздухоплаване не беше толкова слабо развито. На приближаващия местен кораб му отне прекалено много време да се спусне и да кацне. От друга страна, компютърът на „Далечната звезда“ почти мигновено изведе звездолета им вертикално нагоре.

И въпреки че прекъсването на гравитационното взаимодействие и следователно на инерцията, премахна иначе непоносимия ефект от ускорението, който би съпътствал такова бързо излитане, не можеше да се направи същото с въздушното съпротивление. Температурата на външния корпус се повиши много по-бързо, отколкото предписваше флотският правилник (както и техническото описание на самия кораб).

Издигайки се, видяха как каца втори солариански кораб и се приближават още няколко. Тривайз се запита с колко ли робота би могла да се справи Блис и дали самите те нямаше да бъдат смазани, ако бяха останали на повърхността още петнадесет минути.

Като излязоха в космоса (или почти в космоса, заобиколени само от разредени остатъци на планетната екзосфера), той насочи звездолета към нощната страна на Солария. Беше просто на един отскок, тъй като напуснаха повърхността по залез слънце. В тъмнината „Далечната звезда“ щеше да има възможност да изстине по-бързо и да продължи да се отдалечава по разгъната спирала.

Пелорат излезе от стаята, която делеше с Блис, и тихо каза:

— Детето вече спи нормално. Демонстрирахме му как се използва тоалетната и то ни разбра без никакво затруднение.

— Не е изненадващо. Трябва да е имало подобни удобства в имението.

— Не видях да има, а търсих — натъртено възрази Пелорат. — Ако не се бяхме върнали на кораба, нямаше да издържа и миг повече.

— Аз също. Но защо взехме това дете на борда?

Историкът сви примирено рамене.

— Блис не искаше да го остави. Трябваше да спаси един живот в замяна на този, който отне. Тя не може да понася…

— Знам — кимна Тривайз.

— Детето има много странни форми — подметна Пелорат.

— Естествено, след като е хермафродит.

— С тестикули е, знаеш ли.

— Едва ли би могло да мине без тях.

— И нещо, което мога да опиша само като мъничко влагалище.

Тривайз направи гримаса.

— Отвратително.

— Не е точно така, Голан — отново възрази ученият. — Приспособено е към нуждите си. Произвежда оплодена яйцеклетка или съвсем дребен зародиш, който след това се развива в лабораторни условия под грижите, най-вероятно, на роботи.

— И какво ще стане, ако роботската им система се разпадне? Повече няма да имат жизнеспособни малки.

— Всеки свят би закъсал сериозно, ако социалната му система престане да функционира.

— Не че ще заплача за соларианците — вметна Тривайз.

— Е, признавам, този свят не е много привлекателен за такива като нас. Тъй е, понеже хората и обществената структура не са наш тип, драги приятелю. Като махнеш тях и роботите, остава една планета, която…

— Може да деградира, също като Аврора — довърши вместо него Тривайз. — Янов, как е Блис?

— Изтощена, опасявам се. Сега спи. Беше й много трудно, Голан.

— И на мен не ми беше особено забавно.

Тривайз затвори очи и реши, че не би му се отразило зле да поспи и той и ще се отдаде на този разкош, веднага щом се увери, че соларианците нямат космическа флота. Засега компютърът не бе регистрирал в космоса нищо от изкуствен произход.

С горчивина си помисли за двете космонитски планети, които бяха посетили — враждебни диви кучета на едната, враждебни хермафродитни самотници на другата; и на двете — ни най-малко указание за местоположението на Земята. Единствената им придобивка от досегашните визити бе Фалъм.

Отвори очи. Пелорат продължаваше да седи на мястото си от другата страна на компютъра, гледайки го сериозно.

С внезапна заядливост Тривайз каза:

— Трябваше да оставим това соларианско дете.

— Горкото — рече историкът. — Те щяха да го убият.

— Даже и да е така — там му е мястото. То е част от онова общество. Да те убият, защото си излишен, е нещо, с което се е родило.

— О, скъпи ми приятелю, разсъждаваш коравосърдечно.

— Разсъждавам разумно. Не знаем как да се грижим за него и при нас може да страда по-дълго и пак да умре. С какво се храни, например?

— Предполагам, с каквото и ние, стари друже. Всъщност според мен проблемът е ние какво ще ядем? Какво е положението с припасите ни?

— Имаме в изобилие, даже ако прибавим и новия си пътник.

Пелорат не изглеждаше да е на крилете на щастието при тази новина.

— Менюто ни стана доста еднообразно — отбеляза той. — Трябваше да вземем някои неща от Компорелон… не че кухнята им беше отлична, де.

— Не можехме. Ако си спомняш, тръгнахме си доста набързо, както си тръгнахме и от Аврора, и особено пък от Солария. Е, малко еднообразие не е беда. Разваля удоволствието, но все пак поддържа живота.

— Възможно ли е да заредим нови провизии, ако ни се наложи?

— Винаги, Янов. С гравитационен кораб и хиперпространствени двигатели Галактиката става малка. За няколко дни можем да стигнем, където пожелаем. Само че поне половината светове са алармирани за нас и нашия кораб и предпочитам да стоим настрана за известно време.

— Предполагам, че си прав. Но Бандър май не се интересуваше от кораба.

— Той вероятно не го и забеляза. Подозирам, че соларианците отдавна са се отказали от космическите полети. Основното им желание е да бъдат оставени съвсем сами, а едва ли биха могли да се наслаждават на сигурността от изолацията, ако вечно се движат из космоса и по този начин обявяват своето присъствие.

— Какво ще правим отсега нататък, Голан?

— Остава ни да посетим още един свят — напомни Тривайз.

— Ако се съди по първите два, не очаквам много от третия.

— Нито пък аз в момента, но щом се понаспя, ще накарам компютъра да трасира пътя ни до него.

57

Тривайз спа значително по-дълго, отколкото бе очаквал, но това не бе от особено значение. На борда на кораба нямаше нито ден, нито нощ в природния смисъл на думата, а двадесет и четири часовият ритъм не действаше абсолютно точно. Часовете се превръщаха в разтегливо понятие и не беше необичайно Тривайз и Пелорат (а особено пък Блис) да са малко извън синхрона, що се касае до естествения ритъм на хранене и сън.

Докато се остъргваше (необходимостта да се пести водата бе наложила да остъргват сапунената пяна, вместо да я изплакват), съветникът даже си мечтаеше да дремне още час-два, когато се обърна и видя пред себе си соларианчето дибидюс голо, също като него самия.

Той неволно отскочи назад, което в ограниченото пространство на тоалетното помещение неизбежно водеше до стълкновение на някоя част от тялото с нещо твърдо. Тихо изпъшка.

Фалъм го зяпаше с любопитство и сочеше пениса му. Звуците, които издаваше, бяха непонятни, но цялото поведение на детето говореше за удивление. Мъжът нямаше друг избор освен да закрие с ръце пениса си.

Тогава Фалъм изрече с пискливия си гласец:

— Привет.

Тривайз леко се сепна от факта, че детето изведнъж проговори на галактически, макар думата да звучеше като заучена.

Фалъм продължи, като с мъка произнасяше всяка следваща:

— Блис… казва… ти… мене… къпеш.

— Да? — не повярва на ушите си съветникът. Той хвана Фалъм за раменете и каза:

— Ти… стой… тука.

Посочи надолу към пода и детето, разбира се, веднага погледна мястото, към което пръстът сочеше. Нямаше никакви признаци, че разбира фразата.

— Не мърдай — нареди Тривайз, хвана го здраво за раменете и после притисна ръцете му към тялото, за да демонстрира неподвижност. Бързо се подсуши, сложи си шортите и обу панталона.

Излезе навън и изрева:

— Блис!

На кораба беше трудно за когото и да било да се намира на повече от четири метра от останалите. Геянката веднага се показа на вратата на стаята си и усмихнато попита:

— Викаш ли ме, Тривайз, или лек ветрец прошумоля през люшналата се трева?

— Хайде да не остроумничим, Блис. Какво е това? — той посочи с палец през рамото си. Блис надникна зад него и каза:

— Ами, прилича на соларианчето, което взехме на борда вчера.

— Което ти взе на борда. Защо искаш да го къпя?

— Помислих си, че сам ще пожелаеш. То е много умно създание. Бързо научава думи на галактически. Веднъж като му обясня нещо, не го забравя. Аз, естествено, му помагам.

— Естествено.

— Да. Грижа се да е спокойно. Държах го малко замаяно по време на тревожните събития на планетата. Приспах го на кораба и сега се опитвам да отвлека мислите му от изгубения приятел Джемби, който то, изглежда, много обича.

— За да му хареса тук накрая, предполагам.

— Надявам се. То е адаптивно, защото е малко и с удоволствие го насърчавам, доколкото се осмелявам да влияя на ума му. Ще го науча да говори галактически.

— Тогава ти го изкъпи. Разбрано?

Блис сви рамене.

— Ще го изкъпя, щом държиш, но бих искала да е приятелски настроено към всички нас. Би било полезно всеки от тримата да изпълнява някакви родителски функции. Нищо не ти пречи да се включиш.

— Не чак дотам. А като свършиш с къпането, се отърви от него. Искам да поговорим.

Блис попита с нотка на враждебност:

— Какво искаш да кажеш с това да се отърва от него?

— Нямам предвид, разбира се, да го изхвърлиш през въздушния шлюз, а да го оставиш в стаята си. Сложи го да седне в някой ъгъл. Искам да поговоря с теб.

— Ще бъда на твое разположение — хладно заяви геянката.

Той погледна след нея, сдържайки засега гнева си, после отиде в пилотската стая и включи екрана.

Солария наподобяваше тъмен кръг с извит сърп светлина отляво. Тривайз сложи ръце върху плота, за да установи контакт с компютъра и забеляза, че гневът му моментално се изпари. Трябваше да бъде спокоен, за да свърже успешно ума си с изкуствения и в крайна сметка условният рефлекс доведе ведрото настроение.

Във всички посоки около кораба, чак до самата планета нямаше изкуствени обекти. Соларианците (или, по-вероятно, техните роботи) не бяха в състояние или пък не искаха да ги преследват.

Отлично. Значи можеше спокойно да излезе от сянката на нощта. Ако продължи да се отдалечава, тя така или иначе ще изчезне със смаляването на диска на планетата в сравнение с много по-голямото слънце, около което обикаляше.

Нареди на компютъра да изведе кораба и от планетарната равнина, защото така биха могли да се ускоряват по-безопасно. Тогава щяха и по-бързо да стигнат до район, в който извивката на пространството да е достатъчно малка, за да направят сигурен скок.

Както често му се случваше в подобни ситуации, Тривайз се захласна в звездите. Тяхната спокойна неизменност бе почти хипнотична. Разстоянието заличаваше всички вихри и протуберанси и те се превръщаха в изчистени светли точки.

Една от тези точки можеше да бъде слънцето, около което обикаля Земята — първоначалното Слънце, под чиито лъчи е възникнал животът и се е зародило човечеството.

След като космонитските светове кръжаха около ярки и видни представители на звездното семейство — и при все това неотбелязани в галактическата карта на компютъра, същото можеше да се отнася и за Слънцето.

Или пък бяха пропуснати само слънцата на Забранените светове — заради някакъв древен договор, според който те са били оставени на мира? Дали слънцето на Земята не бе включено в картата на Галактиката, без да е отличено от безбройните подобни нему звезди, но и без обитаема планета в орбита около себе си?

В края на краищата в Галактиката съществуваха около тридесет милиарда слънцеподобни звезди и едва една на хиляда имаше обитаема планета в орбита около себе си. В обсег от няколко стотици парсека от мястото, където сега се намираше, можеше да има хиляди такива планети. Поотделно ли да пресява слънцеподобните звезди?

Дали първичното слънце въобще беше в тази област на Галактиката? Още колко други области бяха категорични, че Слънцето е в техния район, че те са сред първите заселници…

Нужна му беше информация, а засега не разполагаше с никаква.

Много се съмняваше, че дори внимателното изследване на хилядолетните развалини на Аврора ще даде сведения за местоположението на Земята. Още по-съмнително изглеждаше, че соларианците можеха да бъдат накарани да съобщят каквото и да било.

Освен това след като цялата информация относно Земята бе изчезнала от голямата библиотека на Трантор, след като дори в огромната колективна памет на Гея не бе останало нищо, отнасящо се до Земята, шансът да е пропусната извадката, която евентуално е съществувала на забранените космонитски светове, изглеждаше нищожен.

Ако пък по някаква щастлива случайност откриеше земното слънце и после самата Земя, дали нещо нямаше да го принуди въобще да не осъзнае този факт? Абсолютна ли беше отбраната на Земята? Непробиваема ли бе решимостта й да остане скрита?

Какво, в края на краищата, търсеше?

Земята ли? Или грешката в Плана на Селдън, която смяташе (без ясна причина), че може да открие там?

Планът на Селдън действаше вече пет века и водеше човешкия род (така се твърдеше) към крайното спасително пристанище в утробата на Втората галактическа империя — по-голяма от Първата, по-благородна и по-свободна. И въпреки всичко той, Тривайз, бе гласувал срещу него, в полза на Галаксея.

Галаксея щеше да представлява единен организъм, докато, независимо от размерите и разнообразието си, Втората галактическа империя щеше да бъде обединение на отделни организми с микроскопични в сравнение със самата нея размери. Втората галактическа империя щеше да представлява просто нов пример за обединение на индивиди, чийто модел човечеството бе установило още със зараждането си. Тя можеше да стане най-големият и най-добрият представител на този модел, но все едно щеше да си остане неизменна в същността си.

За да бъде Галаксея, която принадлежеше към съвсем различен тип организация, по-ефикасна от Втората галактическа империя, би трябвало в Плана да има грешка, някакъв пропуск, който великият Хари Селдън не бе забелязал.

Но ако наистина имаше нещо, което Селдън е пропуснал, как би могъл Тривайз да поправи нещата? Той не беше математик, не знаеше бъкел, абсолютно нищо за подробностите на Плана, а и не би ги разбрал, колкото и търпеливо да му ги обясняват.

Знаеше само предварителните условия — да участват голям брой хора и да не са им известни крайните заключения. Първото допускане беше очевидно вярно, предвид огромното население на Галактиката, а второто също трябва да беше такова, защото само хората от Втората фондация знаеха подробностите на Плана и ги пазеха в строга тайна.

Оставаше да има допълнително, неизказано допускане, което да се разбира от само себе си — да се подразбира до такава степен, че за него никога не се говори, нито дори се мисли и въпреки това то може би е грешно. Някакво допускане, което, ако наистина е грешно, щеше да промени цялостния извод на Плана и да направи Галаксея предпочитана пред империята.

Но след като ще е толкова очевидно, че даже не се споменава, как може да е грешно? И след като никой не говори и не мисли за него, откъде Тривайз щеше да разбере, че го има, или да добие представа за естеството му, дори и да предположеше неговото съществуване?

Дали той действително беше човекът с безпогрешната интуиция, както твърдеше Гея? Знаеше ли как трябва да постъпи дори когато не разбираше защо постъпва именно така?

Сега обикаляше всички известни нему космонитски светове. Правилно ли подхождаше? Дали космонитските светове съдържаха отговора или поне вярната нишка към него?

Какво имаше на Аврора освен развалини и подивели кучета? (А вероятно и други диви зверове… Разярени бикове? Гигантски плъхове? Дебнещи зеленооки котки?) На Солария откриха разумен живот, но какво друго намериха освен роботи и трансформиращи енергията същества? Какво общо имаха и двата свята с Плана на Селдън, ако не съдържаха поне частица от тайната на местонахождението на Земята?

А даже и да беше така, какво общо имаше Земята с Плана на Селдън? Лудост ли беше всичко това? Дали не бе слушал твърде дълго и взел прекалено насериозно измислицата за собствената си непогрешимост?

Налегна го неописуем срам и тежестта му така го притисна, че започна да диша с мъка. Погледна звездите — далечни и безчувствени — и си помисли: „Сигурно аз съм Великият глупак на Галактиката.“

58

До съзнанието му достигна гласът на Блис:

— Е, Тривайз, защо искаш да ме ви… Какво има? — попита тя с внезапна загриженост.

Той вдигна глава и почувства колко трудно му бе да пропъди настроението си. Изгледа я и каза:

— Не, не, няма нищо. Просто… се бях замислил. Случва се от време на време и аз да се замисля.

Изпита неудобство от факта, че Блис е в състояние да разчете емоциите му. Имаше само нейната дума, че съзнателно ще се въздържа от надничане в ума му.

Тя обаче прие обяснението.

— Пелорат е с Фалъм, учи го на галактически изрази. Детето яде нашата храна без никакви протести. Но за какво искаше да ме видиш?

— Чакай, не тук — отвърна Тривайз. — В момента не съм необходим на компютъра. Ако дойдеш в стаята ми, леглото е оправено и можеш да седнеш на него, а аз — на стола. Или обратното, ако предпочиташ.

— Няма значение — те прекосиха късото разстояние до стаята му. Тя го погледна втренчено. — Вече не си толкова бесен.

— Надничаш в ума ми ли?

— Съвсем не. Гледам лицето ти.

— Наистина не съм бесен. Може понякога да избухвам за момент, но това не значи, че съм бесен. Виж, Блис, трябва да те питам някои неща.

Геянката седна на леглото на Тривайз с изправен гръб и сериозно изражение на скулестото си лице. Черната й коса, прилежно вчесана, се спускаше до раменете, а тънките й ръце лежаха спокойно сключени в скута. Около нея се разнасяше лек мирис на парфюм.

Съветникът се усмихна.

— Направила си се като кукличка. Сигурно мислиш, че не бих се скарал на красиво младо момиче?

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, можеш да викаш и да се караш, колкото искаш. Моля те само да не го правиш с Фалъм.

— Не възнамерявам. Всъщност защо да ти се карам. Нали решихме, че сме приятели?

— Гея винаги е изпитвала само приятелски чувства към теб, Тривайз.

— Не говоря за Гея. Знам, че си част от самата нея, но все пак нещо у теб е индивидуално, макар и по своеобразен начин. Аз говоря тъкмо на това нещо. Говоря на някого, наречен Блис, без да ме е грижа — или поне колкото се може по-малко — за Гея. Нали решихме да бъдем приятели, Блис?

— Да, Тривайз.

— Тогава защо стана така, че след като напуснахме подземията и се добрахме до кораба, ти се забави в справянето с роботите на Солария? Бях подложен на унижения и физическа болка, а ти доста време не предприе нищо. Въпреки че всеки момент можеха да се появят нови роботи и да ни смажат с численото си превъзходство, ти не предприемаше нищо.

Блис го погледна сериозно и заговори така, сякаш се стремеше да обясни постъпките си, а не да ги защитава.

— Не стоях, без да действам, Тривайз. Изучавах умовете на роботите-стражи и търсех начин да им повлияя.

— Знам. Поне така каза и тогава. Но не виждам смисъла. Защо ще въздействаш на умовете им, когато можеше съвсем спокойно да ги унищожиш, както впрочем и направи накрая?

— Толкова лесно ли е да се вземе решение за унищожаването на интелигентно същество?

Тривайз сви неприязнено устни.

— Стига, Блис. Интелигентно същество! Това беше просто робот.

— Просто робот? — в гласа й се прокрадна гняв. — Вечният довод. Просто! Защо тогава соларианецът Бандър ще се колебае да ни убие? Та ние за него сме просто хора без преобразуватели. Защо изобщо трябва да се колебаем да оставим Фалъм на произвола на съдбата? То е просто соларианче, при това все още незряло. Ако определяш всеки или всичко, което искаш да премахнеш, като „просто това“ или „просто онова“, можеш да унищожиш каквото пожелаеш. Винаги ще се намери някакво оправдание.

— Не извеждай в крайност една напълно основателна реплика — възрази Тривайз, — за да я направиш абсурдна. Роботът си е робот. Не можеш да го отречеш. Не е човешко същество. Онзи дори не беше интелигентен в нашия смисъл на думата. Беше една машина, която имитира интелигентност.

Блис отвърна:

— Колко ти е лесно да говориш за неща, които не разбираш. Аз съм Гея. Да, аз съм и Блис, но съм Гея. Аз съм свят, който смята всеки свой атом скъпоценен и смислен, а всяка организация от атоми — още по-скъпоценна и смислена. Аз/ние/Гея не бихме разрушили една такава организация с лека ръка, макар да сме готови с радост да я превърнем в нещо по-сложно, при неизменното условие това да не вреди на цялото.

— Най-висшата форма на организация, която познаваме — продължи тя, — поражда разум и интелигентност, а за да си склонен да унищожиш интелигентност, трябва наистина да си в крайна нужда. Няма никакво значение дали е машинна или биохимическа интелигентност. Всъщност роботът-страж притежаваше интелект, какъвто аз/ние/Гея не сме срещали. Да го изучаваш беше чудесно. Да го унищожиш — немислимо, освен в момент на крайна необходимост.

Тривайз сухо отбеляза:

— В опасност бяха три по-големи интелекта: твоят, този на Пелорат — човека, когото обичаш, и, ако ми позволиш да добавя, моят собствен.

— Четири! Продължаваш да изпускаш Фалъм. Само че още не бяха в опасност. Така прецених. Виж, да предположим, че имаш пред себе си картина, истински шедьовър на живописта, чието съществувание те заплашва със смърт. Достатъчно е да прекараш една мокра четка — раз-прас, където ти падне през платното, за да я унищожиш завинаги и да бъдеш спасен. Но е възможно и друго: като разгледаш внимателно картината и добавиш тук една мазка, там точица, поотнемеш нещо и така нататък, в края на краищата да успееш да промениш творбата така, че хем да избегнеш смъртта, хем тя да си остане шедьовър. Естествено тези поправки могат да бъдат нанесени само с изключително внимание. Ще отнеме време, но ако разполагаш с него, трябва да се опиташ да спасиш и картината, и живота си.

— Може би — кимна Тривайз. — Но накрая ти я разруши непоправимо. Мина я с голямата четка и заличи прекрасните нюанси на цветовете и финеса на формите. И го направи мигновено, когато един невръстен хермафродит бе изложен на опасност — нещо, към което рискът за нашия живот и дори за твоя собствен не те бе подтикнал.

— Ние, чуждопланетяните, още не бяхме в непосредствена опасност, а Фалъм, стори ми се, бе сериозно застрашен. Трябваше да избирам между роботите-стражи и него и тъй като нямаше време за губене, избрах Фалъм.

— Това ли било, Блис? Бързо пресмятане, претегляне на умовете, светкавична преценка кой е по-сложен и по-ценен?

— Да.

— Ами ако ти кажа, че пред теб стоеше просто едно дете, заплашено от смърт? Обзе те майчински инстинкт и ти го спаси, макар допреди минута, когато се касаеше за живота на трима възрастни, да беше самата пресметливост.

Геянката леко се изчерви.

— Може и да е имало нещо такова, Тривайз, но не и в този вид, в който така подигравателно го представяш. Зад действията ми присъстваше рационална мисъл.

— Съмнявам се. Ако беше разсъждавала рационално, щеше да съобразиш, че детето го сполетява обичайната съдба, неизбежна в неговото общество. Кой знае колко хиляди като него са били унищожени, за да се поддържа ниският брой, смятан от соларианците за оптимален в техния свят!

— Има и нещо друго, Тривайз. Детето щеше да бъде убито, защото е твърде малко за наследник, а това е така, понеже имаше преждевременно умрял родител, а пък това е така, защото аз убих този родител.

— Въпросът беше или той, или ти.

— Не е важно. Аз убих този родител. Не можех да стоя със скръстени ръце и да позволя детето да умре заради моите действия. Освен това то ми предлага възможност да изуча един мозък, какъвто Гея никога не е срещала.

— Детски мозък.

— Няма да остане детски. Двата преобразувателни дяла ще се доразвият. Те дават на соларианците възможности, каквито никой на Гея няма. Аз се изтощих само от усилието да поддържам няколко запалени лампи и да задействам устройството за отваряне на вратата. Бандър би могъл да захранва с енергия цяло селище, също толкова сложно устроено и по-голямо по размери от града, който видяхме на Компорелон — и да го прави дори докато спи.

— Значи гледаш на детето като на важна брънка във фундаменталните ви изследвания на мозъка.

— В известен смисъл, да.

— Не споделям мнението ти. На мен ми се струва, че сме качили на борда нещо опасно. Нещо много опасно.

— В какво отношение опасно, Тривайз? То ще се приспособи идеално — с моя помощ. Високоинтелигентно е и вече дава признаци на привързаност към нас. Ще яде, каквото ние ядем, ще ходим навсякъде заедно и аз/ние/Гея ще добием безценни познания за неговия мозък.

— Ами ако произведе малки? Не му е необходим партньор. То си е достатъчно.

— Ще минат много години, докато достигне детеродна възраст. Космонитите са живели векове, а соларианците не желаят да увеличават броя си. Късното размножаване вероятно е заложено в тях. Фалъм още дълго няма да има деца.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Просто разсъждавам логически.

— Аз пък ти казвам, че Фалъм ще се окаже опасно нещо.

— Ти също няма откъде да го знаеш. Нито пък разсъждаваш логично.

— Чувствам го, Блис, без сериозно основание. Поне за момента. А ти самата си тази, която твърди, че интуицията ми е непогрешима.

Блис сбърчи чело. Изглеждаше неспокойна.

59

Пелорат поспря пред вратата на пилотската стая и надникна вътре с вид на човек, който определено се усеща неловко. Сякаш се опитваше да прецени дали Тривайз е затрупан с работа или не.

Съветникът беше с ръце на плота, както правеше винаги, когато се свързваше ведно с компютъра, а погледът му бе прикован върху екрана. Пелорат реши, че е зает, и търпеливо зачака, стараейки се да не мърда и по никакъв начин да не разсейва другия.

Накрая Тривайз погледна към него, но май не го направи в пълно съзнание. Когато общуваше с компютъра, очите му винаги изглеждаха малко изцъклени и нефокусирани, сякаш гледаше, мислеше и живееше по-различно от обикновено.

Все пак той бавно кимна на Пелорат, като че видяното, макар и с мъка, накрая си бе пробило път до оптическите дялове на мозъка му. След още известно време вдигна ръце, усмихна се и стана същият, какъвто беше винаги.

Пелорат каза с извинителен тон:

— Опасявах се, че ти преча, Голан.

— Не особено, Янов. Само проверявах дали сме готови за скока. Почти сме, но мисля, че трябва да му дам още няколко часа — просто за късмет.

— Късметът… или други произволни фактори… имат ли нещо общо?

— Такава е думата — отвърна Тривайз с усмивка, — но теоретически се намесват и произволни фактори. Какво те мъчи?

— Мога ли да седна?

— Разбира се, само че нека отидем в стаята ми. Как е Блис?

— Добре — той прочисти гърлото си. — Пак е заспала. Трябва да се наспи, нали разбираш?

— Напълно го разбирам. От хиперпространствената отдалеченост е.

— Именно, стари друже.

— А Фалъм? — Тривайз седна странично на леглото и остави стола за Пелорат.

— Книгите от моята библиотека, дето ти ги разпечата с компютъра, народните приказки… Чете ги. Естествено, разбира много малко галактически, но като че ли му доставя удоволствие да произнася думите на глас… Впрочем, като говоря за него, все ми се иска да използвам местоимението за мъжки род. Защо, мислиш, е това, приятелю?

Тривайз вдигна рамене.

— Може би защото самият ти си от мъжки род.

— Може би. Ама то е страшно интелигентно, знаеш ли?

— Не се съмнявам.

Историкът се поколеба.

— Разбирам, че Фалъм не ти е много по сърце.

— Нямам нищо против него лично, Янов. Но не съм имал деца и никога не съм ги обичал особено. Ти май имаше, сега се сещам.

— Син. Изпълваше ме с голяма радост, когато беше малък. Може би затова ми се ще да използвам местоимението за мъжки род за Фалъм. Връща ме четвърт век назад във времето.

— Нямам нищо против да го харесваш, Янов.

— И на теб би ти харесал, ако опиташ да се сближиш.

— Сигурно. Може би някой ден ще опитам.

Пелорат отново се поколеба.

— Знам също, че ти е дотегнало да спориш с Блис.

— Мисля, че ние не спорим чак толкова много, Янов. Всъщност с нея се разбираме доста добре. Дори онзи ден проведохме един дълъг и спокоен разговор — без викове и взаимни обвинения — задето така късно дезактивира роботите-стражи. В края на краищата тя вече няколко пъти ни спасява живота и не мога да й предложа нищо друго освен приятелството си, не е ли така?

— Да, така е, обаче аз нямам предвид спорове в смисъл на караници. Исках да кажа… тези вечни препирни за Галаксея и индивидуалността.

— О, това ли? Допускам, че ще продължат, макар и по-вежливо.

— Ще възразиш ли, ако аз поема спора от нейно име, Голан?

— Напротив. Ти самият приемаш ли идеята за Галаксея, или просто се чувстваш по-щастлив, когато си съгласен с Блис?

— Честно ти казвам, приемам я за себе си. Смятам, че Галаксея трябва да е бъдещето. Ти избра тази линия на развитие и все повече се убеждавам, че е правилна.

— Защо я избрах обаче? Това не е довод. Независимо какво казва Гея, аз мога да греша, разбираш ли? Така че не позволявай Блис да те убеди за Галаксея на тази основа.

— Мисля, че не грешиш. Показа ми го Солария, а не Блис.

— Как?

— Ами… най-напред, ние сме изолати — ти и аз.

— Неин термин, Янов. Предпочитам да мисля за нас като за индивиди.

— Въпрос на семантика, приятелю. Както и да ни наричаш, затворени сме в своите лични кожи, обвиващи нашите лични стремежи и мислим преди всичко за себе си. Самозащитата е основният ни закон, дори това да е в ущърб на всичко живо.

— Известни са случаи хора да жертват живота си за другите.

— Рядко явление. Много повече са примерите, когато хората жертват жизнените потребности на останалите заради някаква своя глупава прищявка.

— И какво общо има това със Солария?

— Ами на Солария видяхме какво може да стане с изолатите — или с индивидите, ако предпочиташ. Соларианците едва понасят факта, че трябва все пак да делят цял един свят. Те смятат, че абсолютната свобода е да живееш в пълна изолация. Не изпитват нежни чувства дори към собствените си деца и ги избиват, ако са твърде много. Заобикалят се със слуги-роботи, които захранват с енергия, така че ако умрат, цялото огромно селение да умре символично заедно с тях. Това достойно ли е за възхищение, Голан? Можеш ли да го сравниш с Гея по етичност, доброта и взаимна загриженост? Блис не ми е говорила за нищо такова. То си е мое виждане.

Тривайз каза:

— На теб, Янов, просто ти приляга да изпитваш подобни чувства. Споделям виждането ти. Мисля, че соларианското общество действително е чудовищно, но то невинаги е било такова. Соларианците са потомци на земяните, и по-точно на космонитите, които са водили много по-нормален живот. По една или друга причина соларианците са избрали пътя към една крайност, но не можеш да съдиш по крайностите. В цялата Галактика, с нейните милиони населени светове, знаеш ли да има друг свят, който сега или в миналото да е притежавал общество като соларианското или дори бегло приличащо на него? А дали на самата Солария обществото щеше да бъде такова, ако тя не беше залята с роботи? Допустимо ли е популация от индивиди да достигне соларианския ужас без роботите?

Лицето на Пелорат трепна.

— Голан, ти все намираш кусури. Искам да кажа, никога не ти липсват доводи в защита на онзи тип Галактика, срещу който гласува.

— Не бих оборвал всичко. Има някакво логично основание за Галаксея и когато го открия, ще престана. Или, по-точно е да се каже, ако го намеря.

— Допускаш ли, че може да не го намериш?

Тривайз сви рамене.

— Знам ли? Нима не разбираш защо изчаквам да минат няколко часа, преди да направим скока, и защо има опасност да реша да изчакам даже и няколко дни?

— Каза, че ще бъде по-сигурно, ако изчакаме.

— Да, така казах, но и сега е достатъчно сигурно. Това, Янов, от което в действителност се страхувам, е, че космонитските светове ще ни разочароват напълно. Имаме координатите само на три планети и вече бяхме на две от тях, разминавайки се на косъм със смъртта. Не се сдобихме с никакъв знак, сочещ местоположението на Земята, нито дори с надежда, че тя съществува. Сега съм изправен пред третата и последна възможност. Какво ще стане, ако и тя се провали?

Пелорат въздъхна.

— Знаеш ли, има стари сказания — едно от тях, впрочем, дадох на Фалъм, за да се упражнява, — в които на някого дават право на три желания, само на три. В тези неща тройката изглежда е знаменателно число, вероятно защото е първото нечетно и се явява като най-малкото решаващо. Нали разбираш, две от три печели. Работата е там, че в тези сказания желанията не се изпълняват. Никой и никога не формулира желанията си правилно, което, предполагам, отговаря на древната мъдрост, че задоволяването на твоите желания трябва да бъде заслужено, вместо…

Той внезапно млъкна сконфузено.

— Извинявай, приятелю, губя ти времето. Като заговоря за тия роботи, съм склонен да се увличам.

— Винаги ми е било интересно да те слушам, Янов. Виждам и приликата в случая. Дадени са ни три желания, ние използвахме двете без резултат. Сега остава още едно. Някак си съм сигурен, че пак ще се провалим и искам да го отложа. Затова забавям скока колкото е възможно повече.

— Какво ще правиш, ако наистина не сполучиш и този път? Ще се върнеш ли на Гея? Или на Терминус?

— О, не — прошепна Тривайз, поклащайки глава. — Търсенето трябва да продължи… но не зная как.