Айзък Азимов
Фондация и Земя (3)

6

Когато въздушната камера се затвори зад тях, Тривайз се почувства като че се бе отървал ако не точно от кошмар, то поне от нещо дотолкова анормално, та чак да му попречи да диша свободно.

Напълно съзнаваше, че един елемент от тази анормалност в лицето на Блис все още остава с него. Докато тя бе наблизо, и Гея бе наблизо — и все пак бе убеден, че присъствието й е от съществено значение. Черната кутия отново беше заработила, а той искрено се надяваше никога да не започне да вярва прекалено много в тази черна кутия.

Зашари с очи из кораба и го намери за прекрасен. Бе негов едва откакто кмет Харла Бранно от Фондацията го беше вкарала насила вътре и запратила между звездите — жив гръмоотвод, предназначен да привлече удара на онези, които тя смяташе за свои врагове. Тази задача беше изпълнена, корабът продължаваше да е негов и поне засега той нямаше никакво намерение да го връща.

Макар и да го обитаваше само от няколко месеца, приемаше го като роден дом и с лека тъга си спомняше за своята някогашна къща на Терминус.

Терминус! Изместеният встрани от центъра пъп на Фондацията, определен според Плана на Селдън в течение на следващите пет столетия да създаде нова, по-велика империя. Само дето той, Тривайз, сега бе причинил дерайлирането на този план. По свое собствено желание превръщаше Фондацията в нищо неозначаващ фактор и вместо нея правеше възможен един нов път, нова схема за живот, плашеща революция, която щеше да надмине всичко от възникването на многоклетъчния живот насам.

И ето го въвлечен в пътуване, предназначено да докаже или опровергае пред самия него убеждението, че това, което бе извършил, е правилно.

Внезапно откри, че дотолкова е потънал в мисли и така се е вцепенил, та чак се разтресе от яд към самия себе си. Забърза към пилотското помещение, нетърпелив да седне пред компютъра.

Той блестеше, блестеше и всичко наоколо. Явно бе имало най-щателно почистване. Ключетата, които затвори почти напосоки, работеха отлично и сякаш по-леко от всеки друг път. Вентилационната система бе тъй безшумна, че му се наложи да сложи длан върху вентилаторите, за да се увери в наличието на въздушно течение.

Осветеното кръгче на компютъра подканящо примигваше. Тривайз го докосна и светлината обхвана цялата повърхност на пулта, а в средата му се появиха очертанията на две длани — лява и дясна. Той дълбоко пое дъх и разбра, че за известно време беше престанал да диша. Геяните не познаваха техниката на Фондацията и лесно биха могли да повредят компютъра, без да имат никакви лоши помисли. Поне дотук не бяха повредили нищо — очертанията все още си стояха на мястото.

Критичното изпитание обаче идваше с полагането на собствените му длани върху тях и за момент той се поколеба. Щеше да узнае почти незабавно, ако нещо не бе наред, но ако наистина имаше някаква повреда, какво би могъл да стори? За да ремонтира умната машина, трябваше да се върне на Терминус, а съветникът бе напълно сигурен, че стори ли го, кмет Бранно нямаше да го пусне отново. И ако той не заминеше…

Чувстваше бумтенето на сърцето си; очевидно нямаше никакъв смисъл нарочно да удължава напрежението.

Протегна напред ръце и ги постави върху очертанията на пулта. Мигом изпита илюзията, че друг чифт длани са докоснали неговите. Сетивата му увеличиха обхвата си и той вече можеше да види планетата във всички посоки, зелена и влажна, заедно с внимателно наблюдаващите геяни. Когато след миг погледна нагоре, откри почти изцяло запълнено с облаци небе. По негово желание обаче облаците изчезнаха и той се взря в напълно чистата синева, сред която се бе разположила сферата на геянското слънце.

Ново желание и синьото се отдръпна, а той видя звездите.

Изтри ги от погледа си, пожела — и видя Галактиката, прилична на изрисувано в ракурс въртящо се огнено колело. Изпробва компютризирания образ, коригира ориентацията му, промени действителното протичане на времето, като го накара да се завърти отначало в едната, а после и в другата посока. Откри местоположението на слънцето на Сейшел, най-близката до Гея голяма звезда; сетне на слънцето на Терминус; сетне на Трантор — едно след друго…

Запътува от звезда на звезда по галактическата карта, обитаваща вътрешността на компютъра.

После дръпна ръцете си и остави действителния свят отново да го заобиколи — осъзнавайки, че през цялото време е стоял полуприведен над пулта, за да осъществява контакт чрез дланите. Усети се вдървен и преди да седне, поразкърши гръбните си мускули.

Загледа се в компютъра с топло чувство на облекчение. Работеше прекрасно. Ако изобщо имаше някаква промяна, тя бе, че е станал още по-отзивчив, а това, което Тривайз пък изпитваше към него, можеше да се опише единствено като любов. В края на краищата, докато държеше дланите му (решително отказваше да си признае, че мисли за тях като за нейните длани), бяха част един от друг, а неговата воля направляваше, контролираше, усещаше и въобще съставляваше елемент от едно по-голямо цяло. Двамата с компютъра сигурно изпитваха, макар и по на дребно (помисли си с внезапно смущение Тривайз), онова, което Гея правеше в несравнимо огромни мащаби.

Недоволно тръсна глава. Не! В техния случай именно той, човекът притежаваше пълния контрол. Компютърът бе нещо, което напълно му се подчиняваше.

Стана и отиде в компактното помещение, съчетаващо кухня и трапезария. Имаше множество най-разнообразни храни в хладилниците и устройства за бързо загряване. Вече бе забелязал, че книгофилмите в стаята му се намират в необходимия ред и бе почти сигурен — не, напълно сигурен — че личната библиотека на Пелорат също е съхранена. Иначе положително щеше да чуе гласа му досега.

Пелорат! Внезапно му хрумна нещо. Надникна в стаята на своя колега.

— Янов, тук има ли място за Блис?

— О, да, достатъчно.

— Мога да пригодя дневната за нейна спалня.

Геянката го изгледа с широко отворени очи.

— Не изпитвам никакво желание за отделна спалня. Съвсем ми е добре да стоя тук с Пел. Предполагам обаче, че мога да използвам другите помещения, когато имам нужда. Например гимнастическата секция.

— Разбира се. Всяко помещение без моята стая.

— Добре. Същото бих предложила, ако аз нагласявах нещата. Естествено, ти пък ще стоиш извън нашата.

— Естествено — съгласи се Тривайз, поглеждайки надолу и забелязвайки, че обувките му пресичат прага. Направи половин стъпка назад и мрачно додаде:

— Това не е апартамент за младоженци, Блис.

— Като имам предвид колко е компактно всичко, бих казала, че е точно такъв, макар Гея да се напъва да го направи поне малко по-широк.

Тривайз се опита да сдържи усмивката си.

— Ще трябва да сте много благоразположени един към друг.

— Благоразположени сме — заяви Пелорат, комуто явно не се нравеше особено предметът на разговора, — но, стари друже, ти наистина би могъл да ни оставиш да се оправяме, както ние си искаме.

— Честно казано, съмнявам се — бавно поклати глава Тривайз. — Съжалявам за натякването, но това наистина не е квартира за младоженци. Нямам никакви възражения да правите каквото и да било по взаимно съгласие, но е добре да осъзнаете, че едва ли ще можете съвсем да се усамотите. Надявам се, че го разбираш, Блис.

— Има врата — отвърна геянката, — и аз смятам, че няма да ни безпокоиш, когато е заключена — освен ако случаят наистина е спешен.

— Разбира се, че няма. Само че липсва звукоизолация.

— Тривайз — проточи Блис, — това, което се опитваш да кажеш, предполагам е, че ще чуваш съвсем ясно всеки разговор, който водим, както и всички звуци, които издаваме по време на секс?

— Да, точно туй се опитвам да кажа. И очаквам да разберете, че тук ще трябва да се поограничавате в действията си. Може да не ви устройва, съжалявам, но положението е такова.

Пелорат се прокашля и кротко заговори:

— Голан, всъщност вече ми се наложи да се сблъскам с този проблем. Нали разбираш, че всяко усещане, което изпитва Блис, когато е с мен, се изпитва и от цялата Гея.

— Помислих си за това, Янов — кимна Тривайз с изражение като че едва се сдържа да не му намигне. — Не възнамерявах да го споменавам… освен за в случай, че тая идея не ти е дошла.

— Да, ама ми дойде — отвърна Пелорат.

— Не го прави на въпрос, Тривайз — намеси се Блис. — Във всеки момент на Гея има хиляди човешки същества, които са заети със секс; милиони, които ядат, пият или се занимават с нещо друго, дето доставя наслада. Това повишава общата аура на удоволствието, което планетата и всяка нейна част изпитва. Нисшите животни, растенията, минералите имат свои собствени по-умерени удоволствия, но и те също допринасят за обобщената радост. Повярвай, такова нещо няма да видиш на никой друг свят.

— Ние също си имаме различни наслаждения — възрази Тривайз, — които можем да споделим под някаква форма, ако пожелаем; или пък да запазим само за себе си.

— Стига да можеше да изпиташ нашите, щеше да разбереш колко бедни сте вие, изолатите, в това отношение.

— Откъде би могла да знаеш какво изпитваме?

— И без да го зная, логично е да се предположи, че цял един свят на общи удоволствия ще бъде с по-голяма интензивност, отколкото достъпните за отделен индивид.

— Може би, но дори и моите радости да са бедняшки, аз бих предпочел да ги запазя заедно със собствената си същност, отколкото да стана брат на най-близката скала.

— Не се подигравай — усмихна се Блис. — Ти също цениш всяко неорганично кристалче в костите и зъбите си и не би искал което и да е от тях да се повреди, макар те да не притежават повече съзнание от късчето скала със същия размер, нали?

— Вярно е — неохотно се съгласи Тривайз, — но ние май се изхитрихме съвсем да се отклоним от въпроса. Хич не ме интересува дали цялата Гея споделя твоето удоволствие, Блис, обаче не желая аз да го споделям. Тук живеем доста натясно и определено не искам да бъда насилван да участвам дори косвено във вашите дейности.

— Скъпи ми друже — рече Пелорат, — спориш за празни работи. Аз не по-малко от теб съм загрижен усамотението ти да не се нарушава. Нито пък собственото ми, ако е там въпросът. Блис и моя милост ще бъдем дискретни, нали, Блис?

— Както желаеш, Пея.

— В края на краищата — продължи историкът, — ние вероятно ще се намираме на разни планети далеч по-дълго време, отколкото в космоса, а на планетите възможностите за истинско усамотение…

— Не ме интересува какво ще правите на планетите — прекъсна го Тривайз, — обаче на този кораб господарят съм аз.

— Точно така — съгласи се Пелорат.

— Тогава, след като въпросът е решен, е време да излитаме.

— Почакай — ученият се пресегна и дръпна Тривайз за ръкава. — Закъде излитаме? Ти не знаеш къде е Земята, нито пък аз или Блис го знаем. Както и твоят компютър, защото много отдавна ти ми спомена, че му липсва каквато и да е информация по въпроса. Тогава какво смяташ да предприемеш? Скъпи ми приятелю, не можеш просто да се носиш напосоки из космоса.

Тривайз едва не се разсмя на опасенията му. За пръв път, откакто бе попаднал в прегръдката на Гея, се чувстваше господар на собствената си съдба.

— Уверявам те, Янов — каза той, — че нямам намерение да скитам напосоки. Зная точно къде отивам.

7

След като дълго бе чакал, без да получи отговор на плахото си почукване на вратата, Пелорат тихо влезе в пилотската стая. Намери Тривайз дълбоко погълнат от гледката на звездното небе.

— Голан… — обади се той и зачака.

Тривайз вдигна очи.

— А, Янов! Седни… Къде е Блис?

— Спи. Доколкото виждам, вече сме в космоса.

— Правилно — съветникът не бе изненадан от леката му недоверчивост. В новите гравитационни кораби просто нямаше начин да разбереш, че излиташ. Никакви инерционни ефекти, никакъв ускорителен тласък, никакъв шум, никакви вибрации.

Тъй като притежаваше способността да се самоизолира от външните гравитационни полета в произволна степен, стигаща дори до абсолют, „Далечната звезда“ се издигаше от повърхността на дадена планета сякаш плаваше в огромно космическо море. И докато го правеше, колкото и да е парадоксално, гравитационният ефект вътре в кораба оставаше непроменен.

Когато звездолетът се намираше в слоевете на атмосферата, разбира се, нямаше никаква нужда да бъде ускоряван, така че отсъстваха писъкът и вибрациите от бързо отминаващия въздух. Щом обаче тя останеше назад, можеше да започне бързото ускоряване, което също не влияеше по никакъв начин на пътниците.

Това бе върхът на комфорта и Тривайз не си представяше как той може да бъде надминат, докато не настъпи времето, когато хората ще открият начин да се носят из хиперпространството без кораби и без да се безпокоят, че близките гравитационни полета могат да се окажат прекалено силни. В момента „Далечната звезда“ трябваше да набира скорост в продължение на няколко дни, за да се отдалечи от Гея достатъчно и интензитетът на гравитационното й поле да намалее дотолкова, та да позволи извършването на хиперпространствен скок.

— Голан, скъпи приятелю — рече Пелорат, — мога ли да поговоря минута две с теб? Да не си прекалено зает?

— Изобщо не съм зает. Щом го инструктирам както трябва, компютърът се справя с всичко. А понякога дори като че ли предугажда какви инструкции ще му дам и ги изпълнява едва ли не преди да съм ги произнесъл. — Тривайз нежно погали повърхността на пулта.

— Голан, за краткото време, откакто се познаваме, станахме много близки — продължи Пелорат — макар, да си призная, на мен времето въобще не ми се вижда кратко. Толкова много неща се случиха. Наистина е странно, като се замисля, че половината от всички събития в моя умерено дълъг живот са се изблъскали в последните няколко месеца. Или поне така изглежда. Направо…

Тривайз вдигна ръка.

— Янов, сигурен съм, че се отдалечаваш от първоначалната си идея. Започна, като каза, че сме станали много близки за кратко време. Да, станахме и още сме такива. Ако е там въпросът, ти познаваш Блис дори по-отскоро, но сте вече много по-близки, нали?

— Това, разбира се, е нещо различно — прокашля се смутено Пелорат.

— Разбира се — потвърди Тривайз, — но какво следва от нашето кратко, ала издръжливо приятелство?

— Ако, скъпи ми друже, ние все още сме приятели, както ти току-що каза, трябва да прехвърля разговора към Блис, която, както ти също току-що спомена, ми е особено скъпа.

— Разбирам. И какво?

— Зная, Голан, че не я харесваш, но ми се иска заради мен…

Тривайз отново вдигна ръка.

— Един момент, Янов. Вярно е, че не съм шашардисан от Блис, но пък и съвсем не я мразя. Всъщност изобщо не изпитвам неприязън към нея. Тя е привлекателно момиче, а дори и да не беше, то заради теб щях да я смятам за привлекателна. Това, което не харесвам, е Гея.

— Но Блис е Гея.

— Знам, Янов. Точно туй усложнява нещата. Докато си мисля за Блис като за личност, няма никакъв проблем. Помисля ли за нея като за Гея, проблемът се появява.

— Но ти самият не си дал никакъв шанс на Гея, Голан. Слушай, стари друже, ще ти призная нещо. Когато ние с Блис сме интимни, тя понякога ми дава да споделя ума и за минута-две. Не повече, понеже казва, че съм твърде стар, за да се приспособя към това. О, не се хили, Голан, и ти също би бил твърде стар! Ако изолат като теб или мен бъде част от Гея за повече от минута-две, може да получи мозъчни увреждания, а ако изкара пет-десет минути, уврежданията сто на сто ще са необратими… Само да можеше да го изпиташ, Голан!

— Кое? Необратимото мозъчно увреждане? Не, благодаря.

— Виж, ти нарочно не искаш да ме разбереш. Имам предвид този кратък миг на единение. Просто не знаеш какво изпускаш. Неописуемо е! Блис казва, че това е чувство на радост. Все едно да речеш, че изпитваш чувство на радост, когато най-подир пиеш вода, след като едва не си умрял от жажда. Не съм в състояние дори да започна да ти обяснявам на какво прилича. Споделяш всички удоволствия, които изпитват поотделно един милион души. То не е равномерно чувство; ако беше така, човек бързо щеше да престане да го забелязва. Усещането вибрира… примигва… има някакъв странен пулсиращ ритъм, който не те оставя на мира. Това е далеч по-голяма радост — не, не по-голяма — далеч по-добра радост, отколкото някога би могъл да изпиташ ти самият. Когато Блис трябва да ми затвори вратата, готов съм да заплача…

Тривайз поклати глава.

— Драги ми приятелю, ти си удивително сладкодумен, но приказваш досущ като че ли описваш псевдоендорфинова пристрастност или зависимост към някой друг наркотик, който за късо време ти доставя наслада, докато в крайна сметка те остави за постоянно в ужаса. Не на мен тия! Не съм склонен да продам индивидуалността си за някакво двуминутно чувство на радост.

— Аз все пак притежавам своята индивидуалност, Голан.

— Само че колко още време ще я притежаваш, ако продължаваш така? Ще молиш за нови и нови дози от своя наркотик, докато накрая мозъкът ти не бъде увреден. Янов, не трябва да позволяваш на Блис да те докара дотам. Може би ще е добре да поговоря с нея.

— Не! Недей! Ти не си самата тактичност, знаеш го, а аз не искам да я обидиш. Уверявам те, че в това отношение тя е по-внимателна, отколкото можеш да си представиш. Тревожи се дори повече от мен за възможността от мозъчно увреждане. Бъди сигурен.

— Добре, тогава ще говоря с теб. Янов, повече не го прави. Живял си петдесет и две години със собствените си радости и удоволствия и мозъкът ти се е пригодил да ги понася. Не се отплесвай по някакъв нов и необичаен порок. Ще си платиш за него — ако не незабавно, то след време.

— Да, Голан — тихо продума Пелорат, гледайки върховете на обувките си. След секунда добави:

— Да речем, че го разглеждаш по този начин. Ако беше едноклетъчно създание…

— Знам, какво ще кажеш, Янов. Забрави го. С Блис вече обсъждахме тази аналогия.

— Не, само помисли за миг. Нека си представим едноклетъчни организми с човешко равнище на съзнанието, надарени със силата на мисълта и изправени пред възможността да станат многоклетъчен организъм. Няма ли същинските едноклетъчни да оплакват загубата на своята индивидуалност и ядно да отхвърлят задаващия се принудителен строг надзор над личността им от страна на общия организъм? И нима ще са прави? В състояние ли е отделната клетка дори само да подозира мощта на човешкия мозък?

Тривайз яростно тръсна глава.

— Не, Янов, аналогията е лъжлива. Едноклетъчните организми нямат съзнание, нито каквато и да е сила на мисълта — а ако ги притежават, те са толкова безкрайно малки, че спокойно могат да се смятат за нулеви. За тях да се комбинират и да загубят индивидуалността си означава да загубят нещо, което в действителност никога не са имали. Едно човешко същество обаче има съзнание и притежава сила на мисълта. То може да загуби истинско съзнание и истинска интелигентност, така че аналогията ти пропада.

За известно време между двамата се настани мълчание, почти потискаща тишина; най-сетне Пелорат, опитвайки се да прехвърли разговора в нова посока, попита:

— Защо гледаш през предния илюминатор?

— Навик — криво се усмихна Тривайз. — Компютърът ми докладва, че нито ме следват геянски кораби, нито пък се задава сейшелска флотилия, за да ме посрещне. И въпреки това се вглеждам, успокоявам се от собствените си сетива, които не виждат такива кораби, макар сензорите на компютъра да са стотици пъти по-зорки и по-проницателни от моите очи. Нещо повече, той може много деликатно да долови характеристики на пространството, които човешките рецептори при никакви обстоятелства няма да отчетат. И макар че знам всичко това, пак се взирам.

— Голан, ако наистина сме приятели… — започна Пелорат.

— Обещавам ти да не правя нищо, което ще огорчи Блис; или поне нищо такова, което съм в състояние да избегна.

— Не, става дума за друго. Ти криеш целта на пътуването ни, като че ли не ми се доверяваш. Къде отиваме? Да не би да смяташ, че знаеш къде е Земята?

Тривайз го погледна и вдигна вежди.

— Съжалявам. Пазех тайната само за себе си.

— Да, но защо?

— Защо наистина — отвърна като ехо съветникът. — Чудя се, приятелю, дали не е заради Блис.

— Блис? Не искаш тя да узнае? Стари друже, на нея може напълно да й се вярва.

— Не е там работата. Каква полза има да не й вярвам? Подозирам, че ако пожелае, тя може да измъкне от ума ми всяка моя тайна. Но, струва ми се, причината е много по-простичка. Имам усещането, че ти вече обръщаш внимание само на нея и аз на практика не съществувам за теб.

Пелорат придоби ужасен вид.

— Това не е вярно, Голан.

— Знам, но се опитвам да анализирам чувствата си. Преди малко дойде уплашен за нашето приятелство и като поразмислих над това, стори ми се, че съм имал същите страхове. Не съм си го признавал открито, но мисля, че съм се усещал откъснат заради Блис. Може би се опитвам да си върна, като сприхаво крия нещата от теб. Хлапашка работа.

— Голан!

— Аз казах, че е хлапашка работа, нали тъй? Само че кой от време на време не прави хлапащини? Както и да е, ние сме приятели. Вече се разбрахме по въпроса, така че няма да играя повече детински игрички. Отиваме на Компорелон.

— Компорелон? — Пелорат явно не можеше да се сети откъде името му е познато.

— Сигурно помниш моя колега, предателя Мун Ли Компор. Срещнахме го на Сейшел.

На лицето на историка се появи израз на просветление.

— Разбира се, че си спомням. Компорелон беше светът на неговите предци.

— Ако наистина е така. Не вярвам безусловно на всичко, което Компор казва. Само че Компорелон наистина е доста известен свят и Мун твърдеше, че неговите обитатели знаели за Земята. Е, ще идем там и ще попроучим. Може да не ни доведе до нищо, но това в момента е единствената ни отправна точка.

Пелорат се прокашля и придоби съмняващо се изражение.

— О, скъпи ми друже, сигурен ли си?

— Няма нищо, за което да бъда сигурен или несигурен. Съществува просто някаква отправна точка и колкото и несигурна да е, нямаме друг избор, освен да тръгнем по следата.

— Да, само че ако го направим въз основа на онова, което ни каза Компор, може би трябва да обмислим всичко, което той съобщи. Аз вече си спомням, че съветникът съвсем категорично твърдеше, че Земята не съществувала като жива планета — повърхността й била радиоактивна и абсолютно безжизнена. А ако е тъй, тогава отиваме на Компорелон просто за нищо.

8

Тримата обядваха в столовата, като на практика изпълваха цялото й пространство.

— Много е вкусно — заяви Пелорат с явно задоволство.

— Да не е част от запасите ни от Терминус?

— Нищо подобно — отвърна Тривайз. — Те отдавна свършиха. Това е храна, която купихме на Сейшел, преди да се насочим към Гея. Необичайно, нали? Някаква морска храна, но доста хрупкава. А туй пък — когато го купувах, ми се струваше, че е зеле, обаче вкусът му е съвсем различен.

Блис слушаше, без да каже нито дума. Само някак претенциозно ровичкаше из чинията си.

Пелорат кротко й напомни: — Трябва да похапнеш, скъпа.

— Зная, Пел, ям.

Тривайз се обади с нотка на нетърпение, която не успя да скрие напълно.

— Имаме и геянска храна, Блис.

— Зная, но бих предпочела да я запазя. Не е ясно колко време ще бъдем в космоса, така че все пак ще трябва да се науча да ям изолатски гозби.

— Толкова ли е лошо? Или Гея трябва да яде само Гея? Блис въздъхна.

— Ние наистина имаме поговорка, която гласи: „Когато Гея яде Гея, няма нито загуба, нито печалба.“ Не става нищо друго освен пренасяне на съзнание нагоре или надолу по скалата. Това, което ям на Гея, е Гея и когато то е минало през моя метаболизъм и е станало част от мен, пак продължава да е Гея. Всъщност поради факта, че аз ям, някакъв процент от онова, което изяждам, има шанса да премине в по-висока интензивност на съзнанието, докато, разбира се, други части от него се обръщат в отпадъци и потъват надолу по скалата.

Тя отгриза голяма хапка от храната си, енергично задъвка, после преглътна и продължи:

— Това е огромен кръговрат. Растенията растат и биват изяждани от животните. Животните ядат и също биват изяждани. Умиращият от естествена смърт организъм се вгражда в клетките на плесените и разложителните бактерии и така нататък — всичко туй е Гея. В този огромен кръговрат участва дори неорганичната материя и всеки елемент в него има своя шанс периодично да присъства в области с висока интензивност на съзнанието.

— Това — заяви Тривайз, — може да се каже за който и да е свят. Отделният атом в мен също има дълга история, по време на която може да е бил част от много живи същества, включително и хора, както и да е прекарал дълги периоди на дъното на морето или в буца въглища, или в някоя скала, или като част от вятъра…

— На Гея обаче — прекъсна го Блис — всички атоми са и част от по-висшето планетарно съзнание, за което ти не знаеш нищо.

— Добре де — настоя Тривайз, — какво става тогава с тези зеленчуци от Сейшел, които сега ядеш. Те превръщат ли се в част от Гея?

— Да, макар и доста бавно. А отпадъците, които изхвърлям, също така бавно престават да бъдат част от нея. В края на краищата, това което излиза от мен, вече напълно губи връзка с планетата. Липсва му дори и не тъй прекият хиперпространствен контакт, който аз мога да поддържам, благодарение на високото си ниво на съзнателна интензивност. Точно този хиперпространствен контакт бавно превръща негеянската храна в част от Гея.

— Ами твоята храна от запасите ни? Тя ще става ли бавно негеянска? Ако е тъй, по-добре да я ядеш, докато…

— Няма нужда да се безпокоиш за това — махна с ръка Блис. — Нашите запаси са обработени така, че дълго време ще бъдат част от Гея.

— Но какво става — внезапно се обади Пелорат, — когато ние ядем геянска храна? Нали го правехме, докато бяхме на планетата. Да не би бавно да сме се превръщали в Гея?

Блис поклати глава и по лицето й премина леко объркано изражение.

— Не, това, което ядяхте, бе загубено за нас. Или поне онези негови части, които се метаболизираха във вашите тъкани. Другото, което изхвърляхте, оставаше или много бавно се превръщаше отново в Гея, така че в крайна сметка балансът що-годе се поддържаше, ала в резултат на вашето посещение множество атоми от Гея станаха негеянски.

— Защо? — полюбопитства Тривайз.

— Защото не бихте могли да издържите приспособяването, дори ако то беше съвсем частично. Но вие бяхте гости, доведени, така да се каже, насила на нашия свят и ние трябваше да ви пазим от опасности дори с цената на загуба на малки късчета от планетата. Платихме тази цена с готовност, макар и не с удоволствие.

— Можем само да съжаляваме за това — кимна Тривайз. — Впрочем, сигурна ли си, че негеянската храна на свой ред не би навредила на теб?

— Не — отвърна Блис. — Това, което вие можете да ядете, би трябвало да мога да ям и аз. Просто имам допълнителен проблем за метаболизирането на такива храни в Гея, а също и в моите тъкани. Представлява по-скоро психическа бариера, която почти ми разваля удоволствието от храненето и ме кара да ям бавно, но с времето сигурно ще го надмогна.

— Ами инфекциите? — внезапно, с писклив от уплаха глас, се намеси Пелорат. — Не мога да разбера как не съм се сетил по-рано. Блис! Всеки свят, на който кацнеш, ще притежава микроорганизми, срещу които нямаш никаква зашита, и ще умреш от някоя елементарна заразна болест. Трябва да се върнем обратно, Тривайз!

— Пел, скъпи, не се паникьосвай — усмихна се Блис. — Микроорганизмите също се асимилират в Гея, когато представляват част от храната ми или влязат в моето тяло по някакъв друг начин. Ако има изгледи да ми причинят вреда, те ще се асимилират по-бързо, а щом веднъж станат Гея, не могат да ми сторят нищо лошо.

Обядът отиваше към края си и Пелорат отпи от своята затоплена и пълна с подправки смес на плодови сокове.

— Ама съм и аз — рече той, като облизваше устни, — мисля, че е време пак да сменя темата. Напоследък май това е единственото ми занимание на борда на този кораб. Защо ли се получава тъй?

— Защото Блис и аз се вкопчваме до дупка във всеки въпрос, който обсъждаме — сериозно каза Тривайз. — От теб, Янов, зависи да си запазим разсъдъка. На каква тема желаеш да преминем, стари приятелю?

— Прегледах от начало до край справочния материал за Компорелон и открих, че целият сектор, от който той е част, е много богат на легенди. Тук са се заселили твърде отдавна, още през първото хилядолетие на хиперпространствените пътувания. На Компорелон даже се твори за някакъв легендарен основател на име Бенбали, макар да не се казва откъде е дошъл. Твърди се, че първоначално името на тяхната планета било „Светът на Бенбали“.

— Според теб, Янов, какво вярно има във всичко това?

— Може би има някакво зрънце, но кой може да познае точно кое е то?

— Никога не съм чувал за основател на име Бенбали в космическата история. А ти?

— Аз също, само че нали знаеш, че в късноимперската епоха е имало съзнателно потискане на предимперската история. През бурните последни векове на империята властниците се стремели да намалят местния патриотизъм, тъй като доста правилно са смятали, че той има дезинтегриращо влияние. Поради това в почти всеки сектор на Галактиката истинската история — с пълните архиви и точната хронология — започва едва от дните, когато влиянието на Трантор вече е било очевидно и въпросният сектор или се е съюзявал с империята, или е бил анексиран от нея.

— Не бих и помислил, че историята може да се изкорени толкова лесно — заяви Тривайз.

— Не е никак лесно — съгласи се Пелорат, — но едно решително и мощно правителство може до голяма степен да я отслаби. А когато бъде достатъчно отслабена, тя започва да зависи от разпиления материал и проявява склонност да се изражда в народни предания. Подобни предания неизбежно изобилстват с преувеличения и се стремят да покажат, че секторът е бил по-древен и по-могъщ, отколкото е това в действителност. Без значение колко е глупава дадена легенда или дори колко логически невъзможна може да изглежда, за местните жители вече е въпрос на патриотизъм да вярват в нея. Мога да ви покажа предания от всеки ъгъл на Галактиката, които твърдят, че първоначалната колонизация на въпросния свят е станала непосредствено от самата Земя, макар невинаги да назовават планетата-майка с това име.

— А как другояче я наричат?

— Най-различно. Понякога й казват Единствената, понякога Най-старата. Или пък Подлунен свят например, което според някои авторитети намеква за гигантския й спътник. Други твърдят, че това означава „изгубен свят“ и че „подлунен“ е вариант на „прокуден“ — предгалактическа дума, означаваща „изгубен“ или „зарязан“.

— Янов, спри! — кротко рече Тривайз. — Можеш цяла вечност да се сражаваш със своите авторитети и контра-авторитети. Казваш, че такива легенди има навсякъде?

— О, да, драги ми приятелю. Навсякъде. Трябва само да ги прехвърлиш, и ще добиеш усещане за този човешки навик да се започва с някакво зрънце истина, върху което слой след слой се нанасят приятни измислици — също като стридите от Рампора, дето образуват бисер около песъчинката. Веднъж попаднах точно на тази метафора, когато…

— Янов! Хайде да оставим на мира метафорите! Кажи ми, има ли в компорелонските легенди нещо, което ги отличава от останалите?

— О! — за момент Пелорат се взря в Тривайз с невиждащ поглед. — Да ги отличава? Ами те претендират, че Земята е относително близо и това е най-необичайното. На повечето светове, когато говорят за Земята, независимо какво име са й избрали, има тенденция нейното местонахождение да бъде неясно — те я ситуират или неопределено далеч, или дори в някакво царство на мечтите.

— Да — кимна Тривайз, — също както някои на Сейшел ни разправяха, че Гея се намира в хиперпространството.

Блис се разсмя. Съветникът бързо я погледна.

— Наистина. Така ни казваха.

— Не че се съмнявам — рече геянката. — Просто е забавно. Това, разбира се, е същото, в което искахме да вярвате. Точно сега ни е необходимо да бъдем оставени насаме, а бихме ли могли да се намираме на по-безопасно и по-сигурно място от хиперпространството? Ако хората вярват, че нашето местонахождение е такова, все едно действително сме там.

— Да — сухо каза Тривайз, — може би по същата тази логика има нещо, което кара хората да мислят, че Земята не съществува, че е далече или пък е покрита с радиоактивна кора.

— Като се изключи обстоятелството — обади се Пелорат, — че компорелонците претендират, че тя е относително близо до тях.

— Но въпреки това са я снабдили с радиоактивна кора. Всички, които имат легенди за Земята, смятат, че по една или друга причина човек не може да я доближи.

— Така е — отсече Пелорат.

Тривайз продължи:

— На Сейшел мнозина твърдяха, че Гея е наблизо; някои дори посочваха правилно нейното слънце и въпреки това смятаха, че до нея не може да се стигне. Може би има и компорелонци, които настояват, че Земята е радиоактивна и мъртва, но могат да идентифицират звездата й. В такъв случай ще я доближим, колкото и да твърдят, че е невъзможно. С Гея направихме точно това.

— Гея искаше да те приеме, Тривайз — рече Блис. — Ти беше безпомощен в ръцете ни, но ние нямахме намерение да ти причиняваме вреда. Ами ако Земята е могъща, без да е добронамерена? Тогава какво?

— При всички случаи трябва да се опитам да стигна до нея и да приема последствията. Това обаче е моя грижа. Щом установя местоположението й и се отправя натам, за вас няма да е късно да напуснете. Ще ви оставя на най-близкия свят от Фондацията или, ако настоявате, ще ви върна на Гея и после ще тръгна сам.

— Скъпи ми друже — каза Пелорат, очевидно наскърбен, — не говори такива неща. Не бих и помислил да те изоставя.

— Нито пък аз да изоставя Пел — рече Блис и протегна ръка, за да докосне бузата на Пелорат.

— Чудесно тогава. Не след дълго ще сме готови да направим скока към Компорелон, а сетне, нека се надяваме — и към Земята.