Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (9)

„Домашни потреби Ампери“. От фенерче до видео, през всевъзможните кафеварки за цялото семейство, месингови поставки за чадъри с релефни лебедови езера, лампи за добрите стари спални и новите новенички холове с телевизор и енциклопедия „Ларус“, радиобудилници със и без аларма, фризери с пет нива на замразяване, пет, от охлаждане на парникови гъби кладници до замразяване на вече замразеното, батерии за микрокамера на японски шпионин, пратен с мисия в Монкада-и-Рейшак, дори касетофон със стереоколони за прослушвания на края на света, видеокасети, филми: „Казба“, „Духът от кошера“, „Ненаситната Хулиета“, „Гражданинът Кейн“, „Том и Джери“. Туземки с коледни надбавки в ума и новогодишни подаръци на сърце, домакини без безработни вкъщи, току-що напазарували и едва храносмлели пиршествата за Бъдни вечер, Коледа, Стефановден, Нова година, Васильовден, а вече под угрозата на канелоните за Богоявление и вероятно — експерименталното пиле с грозде по препоръка на месарката от супера, защото ако пилето не се разнообрази, кой ще ти яде пиле? Собственичката на „Домашни потреби Ампери“ беше масивна, патинирана и елегантна мебел, с коса в благородно сребристо и кървавочервен маникюр, която обаче не носеше на сложни въпроси и призова на помощ Нарсис.

— Narcis! Narcis! Suit a la botiga que no se que volen!^[1]

И Нарсис излезе със синята си престилка и папийонка, с леко разчорлените остатъци от русолява коса зад стобора на смъкнатите до върха на носа очила и същата хладна усмивка на гърчаво, дребно и бяло създание, с която се беше родил. Нарсис беше наясно. Преди всичко беше наясно какво има и какво няма. И въпреки че не се издаде, вече бе забелязал Карвальо в единия ъгъл на помещението, зает с отварянето и затварянето на фризер, където биха се побрали всичките части от човешки труп, разпределени според необходимостта от по-дълбоко или по-слабо замразяване. Непоклатимата матрона зад електронната каса беше майката на Нарсис, дрън напред, дрън назад, две хиляди и двеста песети, дрън напред, дрън назад, петстотин песети вноска за цветния телевизор, дрън напред, дрън назад, петдесет песети за батерии. Или гилотината на кредитната карта „Виза“, след надлежна проверка в тефтера с черния списък, тези от „Виза“ са истински гадняри, а си надвишил с някакви стотинки горната граница, а са ти бръкнали в здравето, и понеже всичко го вършат машините, нали знаете, машините не подбират и казват „да“ или „не“, без да питат за име и фамилия. Някога редки в този квартал на редови труженици, хора средна ръка, сега кредитните карти бяха цъфнали в нерешителните ръце на мъжете, които излизаха на покупки в събота следобед и хич не бяха убедени, че това чудо върши работа, че е достатъчно да извадиш някаква си карта, за да получиш куп скъпи неща. След време вече няма да има пари, заяви госпожа Понс на испанския си с разчекнати гласни, испанския, към чиято употреба я принуждаваше преобладаващо имигрантската й клиентела^[2].

— Narcis, tenim „Casablanca“?^[3]

— La tenim^[4].

— Добре ли се чува? — попита младата клиентка, която искаше да изненада мъжа си за Деня на Влъхвите^[5], защото мъжът й беше луд по Ингрид Бергман.

— Звукът не е много качествен, но картината е отлична.

— Да де, ама ако не се чува добре…

И Нарсис зареди „Казабланка“ във видеото под телевизора, което служеше за тестване на касетите. Неспирен писклив шум обезсмисляше сантименталния ефект от As Time Goes By, но клиентката държеше на филма и взе сама да се увещава, че не се чувало чак толкова зле. Нарсис сви рамене и метна мек, съучастнически поглед към Карвальо. Изчака детективът да се приближи до него, след като остави филма до касата пред майка си и на заден фон прозвуча вопълът на клиентката от цената. За тези пари можело да иде трийсет пъти на кино. Но филмът ще бъде ваш, мила, и ще можете да го гледате повече от трийсет пъти, хиляда ако ще. Госпожа Понс умееше да си пласира стоката без видимо усилие. Карвальо стигна до Нарсис.

— Трябва да поговорим.

— Тук или навън?

— Тук, ако има къде.

— Заповядайте.

Нарсис мина през осветения с неон магазин, отвори една врата и покани Карвальо да встъпи в полумрака на задната стаичка, склад, зает със стелажи и картонени кутии, подредени по умонепостижим, но без съмнение ефикасен принцип. В дъното блесна внезапно поле от ярка светлина, посред която изникна красива орехова маса с мек въртящ се стол, тапициран с капитонирана кожа, и голяма, отрупана библиотека, завзела необозримия простор на отсрещната стена от край до край. Успоредно на последния стелаж беше монтирана метална греда и около нея нагоре се виеше стълбица, която позволяваше ровенето из книгите, а отдолу бе настанена мощна уредба с грамофон, радио и магнетофон.

— Ето я моята държава. Моята родина. Тук прекарвам часове наред. Колкото време ме остави на мира майка ми. Обърнахте ли внимание на лампичката над вратата между магазина и това помещение? Ако не свети, майка може да ме вика, ако обаче е включена — не. Тогава е строго забранено.

— Всички ли сте прочели?

Нарсис притвори утвърдително очи.

— Даже от някои знам пасажи наизуст. Помня почти целия Карне. Знаете ли кой е Карне^[6]?

— Звучи ми познато.

— Един от най-великите поети на този век. По-велик от Елиът, от Сен-Жон Перс, от Маяковски… Но е каталонец… И си плаща прескъпо.

— Каква е цената на това да си каталонец?

— Цената на почти небитието. Даже в личната ти карта не фигурира. Да не говорим за паспорта.

— Надали ви е леко да живеете в имигрантски район.

— Моето семейство е тук отпреди преселниците. Дядо ми имаше млекарница до гарата. Мина време и събориха старата къща, построиха тази, новата. Баща ми взе долния етаж и започна търговия.

— Но вие не страните от новодошлите. Приятел сте на Абелянови.

— Много са ми интересни. Гледам на тях като на социологическа извадка. Те в момента се намират в пиковата фаза на еволюцията си от испанско към каталонско. На Андрес най му личи. Разсъждава като каталонец, говори чудесно каталонски и полека-лека къса корените, които го свързват със света на майка му, на родителите му. То баща му всъщност е без значение. Половин човек. Обречен е да умре заврян в ъгъла. Откакто затвориха завода, където е работил двайсет години, не е предишният. Посъветвах ги да го заведат на психиатър и Андрес се съгласи, но майка му го прие едва ли не като оскърбление. Моят мъж не е луд, на моя Луис просто му е мъчно.

— Как се запознахте с тях?

— Бяха ни клиенти. Андрес от дете идваше да пазарува дреболии — филтри за кафеварката, електрически крушки. Той е малко по-малък от мен и от ей такива се сдружихме. У него имаше нещо различно. Някакъв необичаен аристократизъм. Осанка. Класа. Не знам как да ви обясня. Не, знам, трябва да е в писмен вид.

— Няма нужда: Андрес учи, вие сте автодидакт, Андрес е син на работници, вие — на буржоа.

— На дребни буржоа, както се е казвало преди. Иначе добре го формулирахте, логично. Ако Андрес не учи, цял живот ще бъде работник без капитал. В отличие от него аз, макар и да не съм учил, тоест — макар и да не се занимавам с култура професионално, разполагам с този магазин и той ми обезпечава самообразованието. Баща ми всъщност ми направи услуга, като ме накара да се откажа от висше, когато завърших гимназията. Аз чета в задната стая на магазина. Понякога се откъсвам от книгата, поглеждам се отстрани и ми се струва, че съм в сейф. По-сигурно от това, моето, няма накъде. А Андрес прави какви ли не еквилибристики, за да постъпи и да следва в Журналистическия факултет. Дава уроци. Работи като охрана в една дискотека до Масрампиньо или ходи на гроздобер, както миналата година. Много е умен, бързо схваща, но все повече го е страх.

— От какво го е страх?

— Че усилията, които полага, ще идат на вятъра. Не може да си позволи като мен да се радва на културата просто така, в спортния смисъл на думата.

Усмивката не слизаше от лицето му. Явно си я слагаше след сън и я сваляше преди лягане, като изкуствено чене. Тази гримаса го освобождаваше от необходимостта да прави друга. Практичен беше.

— Доколкото разбрах от думите ви оня ден, вие сте им предложили да се допитат до мен относно Енкарнасион Абелян.

— Те всъщност вече знаеха за вас от вашата… вашата приятелка. Мисля, че Чаро ви е приятелка, ако не греша.

— Понякога закусваме заедно.

— Още от първия ден им предложих да се допитат до вас. Но искам да уточня, че моят интерес към случая е много по-различен от техния. Майката на Андрес, естествено, държи да знае какво е станало със сестра й и иска вие да откриете. Аз обаче имам намерение да си правя откритията лично, вие ми трябвате само за отправна точка.

— Аз съм професионалист.

— А аз плащам по-големия дял от разходите. Точно седемдесет и пет процента.

— И защо седемдесет и пет, а не осемдесет или седемдесет?

— Разделих предполагаемата крайна сума на четири части и поех три от тях: първата — защото аз подех инициативата, за което нося отговорност; втората — защото вие, без да искате, ще ми помогнете в собствените ми разследвания; и третата — защото смятам, че работи ли човек, трябва да бъде възнаграден.

— Знаете ли ми тарифата?

— Всичко сме обсъдили с Чаро.

Затвори очи, за да вкара в мозъка си всичко, което Карвальо бе казал или тепърва щеше да каже. Изгледаха се, донякъде изпитателно, донякъде защото се колебаеха каква да е следващата дума, на която да заложат. Нарсис въздъхна, сякаш му се налагаше да говори по задължение.

— Хубаво. Предполагам, че искате да опознаете семейството, да поприказвате за мъртвата. Имам време. Мога да ви придружа.

Стана, свали си престилката, провеси я на закачалката, завинтена на един от стелажите, и от един гардероб извади същото кадифено сако, с което се беше появил в кабинета на Карвальо. Детективът тръгна по обратния път към магазина.

— Не. Не оттам. Няма нужда.

Нарсис щракна едно копче и Карвальо предположи, че над вратата между склада и магазина се е включил светлинният сигнал. После автодидактът се насочи към библиотеката и с два пръста натисна един метален кръг, вграден в дървесината. Секцията се завъртя около оста си и отвори проход към помещение, осветено от естествената дневна светлина.

— Заповядайте.

Карвальо пристъпи в малка необзаведена стаичка, чиято единствена особеност беше металната врата в дъното й. Нарсис го последва и пръстите му накараха стената да се върне на мястото си. През металната врата минаха във вътрешен двор, а от вътрешния двор излязоха на улицата. Карвальо реши да не му доставя удоволствието да го пита за тайния изход, но като го погледна с крайчеца на окото си, разбра, че Нарсис тържествува тъкмо заради неизречения въпрос. Поне така предположи, понеже онзи продължаваше да се усмихва.