Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (33)

Разпокъсаните хлипове се разредиха, стаята миришеше на кармелитска вода^[1] и плач. Трите ката дрехи на мъжа бяха подгизнали на гърдите от сълзите на съпругата му — халатът, ризата и потникът, който се отгатваше най-отдолу при бърза инспекция на пазвата му.

— По-добре ли си вече, Пакита?

— Добре… Как да съм добре?

— Ами то можеше да се очаква.

— Защо да е можело да се очаква?

— Защото Енкарнита вятър я вееше на бял кон.

— Ти пък какво знаеш, като никога не си я виждал?

— Госпожо, колата е готова. Сложих й даже „Мистол“.

Карвальо чак го заболя от подобно безчинство над бедното добиче, което трябваше да го върне вкъщи. Включването на слугинчето върна госпожа Пака към действителността. Тя се отлепи от съпруга си и застана срещу Карвальо.

— Сигурно искате да говорим за Енкарна. Да не сте инспектор?

— Не. Нае ме семейството й.

— Марикита ли?

— Именно.

Жената кимна към мъжа да си върви.

— Излез, Маноло. Има женски работи, които се обсъждат само между жени.

Човекът изгледа учудено детектива, в чийто мъжествен вид нямаше съмнение. Карвальо сви рамене и направи заговорническа физиономия: днес тебе пъдят, утре — мене.

— Ако има нужда, викай. Вие искате ли нещо за пийване?

— Не, много благодаря.

— Дори една чашка „Мари Бризар“, за залъгване на глада?

— Аз глада го уважавам. Не смея да го лъжа току-така.

Човекът се усмихна, без сам да знае защо, и излезе от дневната. Погледът на стопанката се ровеше из Карвальо в търсене на други скрити истини, освен вече чутите.

— Разбра ли се кой е извършил тази ужасия?

— Не. Затова дойдох.

— Откъде знаехте, че ще ме намерите тук?

— За тук не знаех. Мислех си, че може би още живеете в Агилас. Към вас ме насочиха близки на съпруга на Енкарна.

— Тоя негодник. Тоя негодник е виновен за всичко.

Откак Енкарна се омъжила, почти не се вестявала в Агилас. Два-три пъти най-много. През лятото. Не. Не била същата. Вече била важна госпожа, но на твърде висока цена.

— Онзи ден една жена беше написала писмо до Елена Франсис^[2], което много, ама много приличаше на живота на Енкарна. Даже за миг си рекох: ще знаеш, самата Енкарна е решила да се изповяда. Но не беше тя. Не й се връзва с характера на Енкарна да пише на някоя като Франсис. Тя беше много затворена. Много самостоятелна. От друга страна, историята беше точно като нейната.

— И каква е историята?

— Момиче се омъжва, за да се спаси от скотски живот, но попада в същински ад. Мъжът е хаймана и женкар, лъжлив като циганин, а тя — сама, без деца, в град, където никому не може да се довери, с приятели, които всъщност са приятелите на мъжа й, все по-изоставена и разкаяна. Да опустее дано часът, в който това мамино синче й се изпречи на пътя. Тя какво друго можеше да направи? Цял живот да пресова смокини и да осолява каперси? На това беше обречена в Агилас. Аз също. Само че аз проявих търпение и изчаках по-добри времена. Всичко се промени през последните двайсет — двайсет и пет години и с кураж, запретнати ръкави и по-малко глезотии всички, които пожелаха, се издигнаха. Онези, дето ги помързяваше, останаха да се пекат на слънце, слънце да искаш по тези краища. Почти всички, които се преселиха, избраха Каталония — въобразяваха си, че там едва ли не подаряват каймета по сто песети на гишетата в метрото. И не мислете, че не знам за какво говоря, бях за няколко седмици у един от чичовците ми: да изкара човек месец в Каталония — хубаво, ама да заживее за постоянно — не. С моя Маноло извадихме късмет, че хванахме подема на туризма. При нас се изкарват добри пари, ако ти се работи през лятото, ако ли не — ей го плажа. А сега вече и ние имаме време за печене.

— Вие също сте се преселили от Агилас.

— За да сме по-близо до хотела. Пък и тук излезе на мода интензивното парниково производство и вложихме една сериозна сума в отглеждането на авокадо и чиримоя^[3], както се прави в Алмерия и Малага.

— Енкарна обаждаше ли ви се, като се връщаше в Агилас?

— Че на кого, ако не на мен? Тя и писма ми пращаше, аз на нея също, и до Албасете, и до Барселона.

— До Барселона ли?

— Да, всеки път като ходеше да се преглежда. Имаше крехко здраве или поне тя така си беше втълпила. Не сте ли забелязали, че хората с нещастен брак повече се взират в себе си и вечно ту тука ги боли, ту там? Горкичката, горкичката Енкарнита. Писано й е било. Съдба. Каква кошмарна смърт. И то не къде да е, а в Барселона, където се чувстваше толкова щастлива.

— Като малка ли?

— Не. Сега.

— Щастлива да я преглеждат?

— Не бяха само прегледите.

С колебанието си жената сякаш се опита да забави разкритието, което бездруго смяташе да направи.

— Колкото и да я биваше да си измисля неразположения, надали щеше на всеки три месеца да ходи в Барселона по доктори. Черния дроб ти го изследват веднъж, два пъти, но не и през три месеца. Не намирате ли?

— Човешкото тяло е пълно с какво ли не.

— Особено женското. Замисляли ли сте се някога колко неща се побират в корема една жена? Само си представете.

И започна да изрежда с помощта на пръстите си.

— Карантиите, извинете, червата. Черният дроб. Бъбреците. Апендицитът. Яйчниците. Утробата. Плацентата. И даже едно дете или две, или пет, защото има случаи и с по пет наведнъж. И всичко това се побира в корема на жената.

— Не ми беше хрумвало.

— Жените повече обръщаме внимание на тези работи. Нали ни засягат лично, нормално е.

— И какво още правеше Енкарна в Барселона?

— Срещаше се с братовчед ми. С Хинес. Един от моите братовчеди, който работи на кораб. Офицер е. Земляк и бивш приятел, така де, кандидат, както казвахме тогава, на Енкарна, преди оня от Албасете. Каква красива любов имаха. Ако я прочетеш в роман или я гледаш на кино, няма да повярваш. Това също съвпадаше с историята от писмото до госпожа Франсис: и жената, дето го беше написала, случайно се видяла с някогашния си любим на улицата, тъкмо когато най не й вървяло. И Енкарна така. Върви си по Рамблите, някой я вика по име, обръща се и кого да види? Хинес. Двайсет години по-късно. Вече не е срамежливото момче, дето се изчервяваше като домат, щом я видеше, а морски офицер, и й предлага да я разведе из града, който познава отлично. На всеки три месеца ходи до Америка и обратно с товарния кораб „Александрийска роза“.

— Това името му ли е?

— Да, името на кораба, на който плава братовчед ми.

— Сигурно е египетски, гръцки или турски?

— Не. Не ми се вярва. Испански си е. Или поне екипажът е испански. Например един от приятелите на братовчед ми, Херман, е от Лорка. Хинес понякога минава през Агилас и се е случвало Херман да дойде с него.

— Засекли се случайно на Рамблите двайсет години по-късно. И?

— Уговорили се да се видят при следващата спирка на кораба в Барселона. Оттам насетне Енкарна си изсмукваше от пръстите всякакви оправдания, само и само да иде на срещите с него. Разказваше ми ги в писмата си, ама така естествено и спокойно, както само тя си знаеше. Енкарна винаги е постигала своето по възможно най-прекия път.

— Съпругът й не се ли е усъмнил?

— Съпругът й си живееше живота. Тоя развейпрах половината си брак го изкара по Мадрид и къде ли не още, Енкарна му беше последната грижа.

— А морякът винаги се е връщал при нея…

— Връщаше се и още как. Така и не си изби Енкарна от главата. Добро момче като братовчед ми с лупа да търсиш, няма да намериш. Но за моя вкус е прекалено сантиментален — мекото сърце всеки го мачка. Предупредих го още тогава, когато бяхме хлапета: отваряй си очите с Енкарна, че каквото тя си науми, такова ще бъде. Хем аз нея винаги съм си я обичала, от Енкарна само мама ми беше по-скъпа, но ме хващаше жал за братовчеда.

— И не са ли обмисляли да зарежат всичко и да заживеят заедно?

— Не. Не и Енкарна. Братовчед ми със сигурност.

— Но Енкарна не е искала.

— Ту тъй, ту иначе. В началото не искаше, после се съгласи, а в последно време го беше помолила за търпение, да изчакали още малко.

Още малко, колкото да доизгният костите на победения в крайна сметка съпруг.

— После писмата й изведнъж спряха?

— Да. Но аз не се притесних, защото Енкарна го караше както й дойде и понякога пращаше по две на седмица, друг път с месеци не се сещаше. Аз все я чаках да пише или да ми се обади. Макар че тя рядко звънеше по телефона, казваше, че и стените имали уши.

— В Албасете ли й пишехте?

— Главно в Барселона.

— На кой адрес?

Жената спря, за да обмисли следващите си действия. После се реши и дари Карвальо със същия поглед, който вероятно бе отправила към съпруга си в първата нощ пред брачното ложе. Величествено излезе от стаята и остави Карвальо с името „Александрийска роза“ в безмълвните уста на спомена.

Има в Александрия роза като тебе,

хубавице мургава,

роза в Александрия,

през деня е бяла, през нощта — червена,

хубавице мургава,

през деня е бяла.

Пееше детско гласче, а зад него се надигна хор, който обвя в странна, непонятна тъга привидно любовната песен. Доня Пака се върна с бележка в ръката и му я протегна.

— Това й беше адресът за кореспонденция в Барселона. На плика трябваше да пиша: „Лично за Карол“.

— Все същия адрес ли ползвахте?

— Откакто ми го даде, да. Преди около две години. Година след като започна да се вижда с братовчед ми на всеки три месеца.

— Това ли е всичко?

— Да.

Пака пожела да узнае подробности. Затвори очи и извърна глава, когато Карвальо й повтори за разчленяването на жертвата. Горкичката. Горкичката. А братовчед ми знае ли? Знае ли братовчед ми? Карвальо вдигна рамене. Беше вече на вратата, а в дъното ленивото море зрелищно блестеше под утешителното слънце.

— Ще дойде ли и полицията да ме разпитва?

— Това вече не е мой проблем.

Но жената не разбра чий тогава — неин или на полицията.

— Имате ли скорошна снимка на Енкарна?

— Една отпреди три или четири години.

И Енкарнасион Абелян най-сетне се сдоби с лицето, с което беше умряла. Чертите на гимназистката от „Девойката от Пуерто Рико“ се бяха разгърнали, а тялото й беше изпълнило форми с агресивно излъчване — невъзможно беше да се подмине с безразличие зрялата и яростна хубост на жената, която хем присъстваше, хем не на тази фотография без усмивка.