Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (41)

Същата нощ Чаро не можа да се посвети на клиентите си. Безработният се затвори в тоалетната, а Марикита плака до изнемога — изнемога според силите или разбиранията си — в прегръдките на своята братовчедка, докато Карвальо гадаеше какво им е на по-малките брат и сестра на Андрес, момче на тринайсет и момиче на единайсет години. Децата седяха в неговия ъгъл на масата, захлупили лица в ръцете си; бяха плакали, а сега се опитваха да осмислят новооткрития свят, в който ненадейно се бяха озовали. Марикита се разкъсваше между мъката си по арестувания син и сина, който е трябвало да се труди в такава долна дупка, „такава долна дупка“, беше възкликнал безработният, преди да се заключи в тоалетната, а Чаро се опитваше да оправдае работата на момчето и дори да й припише известно достойнство:

— Това са места, където всичко е много елегантно, и който не желае да се повлича по лошия пример, не се повлича.

Аргументът поуспокои Марикита и все пак пред очите й се редяха всякакъв сорт сцени, които тя беше забранила на въображението си, но на които синът й вероятно беше присъствал. Чаро беше друго. В крайна сметка тя си работеше надомно, като модистките и кроячките. Адвокатът на Нарсис звънна надвечер и предпазливият му тон или подготвяше почвата за солена фактура, или издаваше истинска загриженост. От законова гледна точка Нарсис бил в по-лошо положение, макар че ако продължавал да държи досегашната си линия на защита, нямало нищо, което да го уличава като укривател на престъплението. Що се отнасяло до Андрес — да не била особената му месторабота, никой съдия нямало да го прати в предварителния арест.

— Надявам се на условно освобождаване с гаранция и за двамата, стига да не рекат да ги задържат, докато не хванат моряка.

— Че каква гаранция ще платим ние, горкото ми дете…

Чаро предложи своите спестявания и хвърли поглед към Карвальо, но моментално го отклони, щом осъзна, че няма повод да разчита на него. От време на време чуваха как съпругът думка с юмруци по вратата на тоалетната — не за да излезе, а за да им припомни, че седи заключен там с болката си.

— Остави го, Марикита, остави го да си излее мъката, нали на никого не пречи.

Целият този драматизъм дразнеше Карвальо. Или го потискаше. Или може би го дразнеше, че целият този драматизъм започва да го потиска. Изпитваше необикновено съчувствие към децата, които за пореден път не се подчиняваха на нарежданията на майка си да хапнат, да си подгреят нещо, не, мамо, не сме гладни, мамо. За малко да предложи да ги заведе до най-близкото заведение за бързо хранене, идеята сигурно щеше да им хареса, но се възпря от срам, че ще стане за смях в ролята на изпълняващ длъжността вуйчо, и от нежелание да допринася лично за развалянето на вкуса на хлапетата. Именно в драматични ситуации, присмя се Карвальо на себе си, човек трябва да показва колко му струват принципите. И така, за тази вечер децата оставаха без брат, без хотдог и вероятно без вечеря. Чаро се опита да убеди братовчедка си да й даде децата, щели да бъдат по-спокойни у тях. У вас? Жив ужас сгърчи лицето на Марикита, прозрачен, невинен ужас, който обаче огорчи Чаро и тя подсмърча през целия път от Монкада до Валвидрера, където Карвальо й предложи приют, вечеря и съчувствие. Чаро хълцаше заради случилото се с племенника й, заради неволната грубост на братовчедка си, заради съдбата на мъртвата.

— Какво му е щукнало на това момче, че така да озверее? Защо такова ожесточение? Може да му е бил някакъв особено крив момент, когато е разбрал какви ги върши тя, нещата, които не е знаел… Ама и нея си я бива… Пепе, мислиш ли, че по неволя се е хванала? За пари? Или просто да помърсува? Не й ли е стигал Хинес?

Карвальо копнееше да приключи с тази тема. Щом автодидактът излезеше на свобода, незабавно щеше да му представи сметката и да обърне страницата. За последно се нагърбваше със случай, свързан с негов близък. Беше сърдит на себе си и постави под съмнение логиката на ожесточението на убиеца.

— Кой знае. Изпаднал е в умопомрачение. Не е знаел какво да прави с трупа и е сметнал, че ако го разчлени, ще му бъде по-лесно да се отърве от него.

Произнесено на глас, такова едно обяснение му се стори доста правдоподобно, а явно и Чаро го прие, защото промърмори „сигурно“ и се остави да я откара във Валвидрера, загледана с широко отворени очи във върволица от спомени и образи, която само тя виждаше.

— Хубав ли е Агилас, Пепе?

— Да. Има чар. Особено Агилас отпреди опита си да заприлича на Бенидорм^[1]. Заливчетата. Зелените оазиси по улиците.

— Някой ден ще се върна.

— Как ще се върнеш, като никога не си ходила?

— Все едно съм. Мама говореше за Агилас толкова разпалено. На горката това й беше единственото по-продължително излизане от къщи, толкова много нови хора беше открила преди петдесет години: чичовци и лели, братовчедка си, нямаш представа как обичаше Марикита, а после и Енкарна. Майка помнеше всички рождени дни, на всички, Пепе. Включително на роднини, които никога не беше виждала. Имаше нужда да чувства зад гърба си едно голямо семейство.

И след кратко мълчание:

— Животът е гадост, Пепе.

Твоят живот може и да е гадост, Чаро, помисли си Карвальо, моят също, но е идиотско да се гледаш отстрани и да се ожалваш. Поглези Чаро с онова, което тя сама си пожела — сандвич с мек млечен хляб, „от онези, дето ги правиш толкова вкусни, Пепе“, с алиоли, маруля, домат, кисели краставички, кашкавал, мортадела и кръгчета домат, и й даде възможност да се изплаче на пристъпи, да си поспомня.

— Ако му определят гаранция и се наложи аз да я платя, ще останеш без хонорар.

— Ще се оправим с автодидакта.

— Кой?

— Нарсис.

— Не ми харесва това момче, Пепе. Интригант. И що за двуличие: знае за братовчедка ми, дава й къщата си под наем, а си трае през цялото време. Защо?

— Трябват ми няколко часа, за да забравя всичко това, още няколко, за да го обмисля, и предполагам, че ще мога да ти отговоря. Но нямам желание.

Чаро заспа на дивана. Карвальо преброи все още фините й бръчици, разучи все още едва забележимото увисване на страните й и пръстените по кожата на шията й и се опита да заличи с връхчетата на пръстите си нашествието на времето. Презряването на Чаро беше предвестник на неговата старост. Голяма част от нощта изкара в разклаждане на огъня. Приспа му се чак когато навън започна да просветлява и градът изплува в подножието на планината като макет, прихлупен под черния покрив на отровите във въздуха. Хвърли се на леглото и се събуди часове по-късно от агресията на телефона. От другата страна на жицата се чу овладяният, наставнически глас на адвоката.

— Клиентът ми ще излезе до два часа. Определиха му гаранция от един милион песети.

— За кой клиент говорите? Мислех, че са двама.

— За съжаление съдията разпореди за Андрес временно задържане в затвора, без право на гаранция. От една страна, му навреди лошото впечатление, което създава работното му място, от друга — искат да разполагат със заложник, докато не се потвърди задържането на Хинес Лариос. Мисля, че е въпрос на дни. Вече говорих с господин Нарсис и той се ангажира да плати гаранцията, когато съдията я определи за неговия приятел. Струва ми се, че всичко ще се разреши благополучно. Бихте ли били така любезен да предадете нещата, които ви казах, на майката на Андрес?

— Защо не го направите вие?

— Опитах, но вдигна някакъв невъзпитан тип и взе да се пали. Тезата му беше елементарна: богатите — на воля, бедните — в дранголника. Нямаше начин да го вразумя.

Карвальо затвори и излезе в градината, пооправи тук-таме непоправимата запуснатост на растителността, признателен на боровете за волята им да оцелеят въпреки неговата немарливост и вглъбен в съкровените си бесове, които не успя да отложи и които го накараха да напише бележка, да я остави до спящата Чаро, да вземе колата и да замине за Монкада. От една телефонна кабина се обади у Андресови, игнорира сълзливия гняв на безработния и настоя жена му да вземе слушалката. Състоянието, в което я остави, не беше спокойно, но поне личеше, че е готова да храни надежда. Сетне пое към „Домашни потреби Ампери“. Още беше работно време, но магазинът стоеше затворен, а в решетката на входа му бе втъкната бележка, на която пишеше, че по семейни причини нямало да отваря няколко дни. Заобиколи групата сгради и заварди глухата уличка, към която водеше задният вход на склада. Вонеше на циментов прах и варени кренвирши. От неговата позиция подстъпът към уличката приличаше на врата, отворена към всичко или нищо. Автодидактът можеше да иде да си ближе раните и другаде. Само че логиката на поведението му водеше точно към тази сцена и поведението му се оказа логично, тъй като в два следобеда фигурата му се очерта в началото на прохода между сградите, забави крачка, като съзря Карвальо, а после уверено се насочи към него, докато близостта не оформи познатото лице — дребно, нелепо и остъклено както винаги, но самодоволно както никога досега.