Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (7)

Връхната точка на мустакатия собственик-келнер-готвач беше висока бяла кухненска шапка, която му придаваше вид на мускетар, предрешен като кулинар, за да избяга от кардинал Ришельо. Макар и поет, не говореше в рима, но явно се подчиняваше на някаква неведома мелодия, докато декламираше менюто на новогодишната вечеря в ресторант „Одисея“, на стотина метра от катедралата и още толкова от Главна дирекция на полицията, на уличката, наречена „Копонс“. На Карвальо името му напомняше за църковния „копон“, купата за нафорите, и за беззъбите богохулства на баща му — „да ти сера в купона“ казваше, без никога да дръзне да го докара до „да ти сера в копона“.

— Предястие: черни миди в профирен холандски сос със сметана и чесън, баница с аншоа и други разядки, полети с кава^[1] „Одисея“.

— Да не би да си имате кава на заведението?

Без да му мигне окото, гостилничарят поясни, че не само това, а и разполагал с „Местрес Мас Вия“, реколта 1973-та.

— Салата от цикория с патешки черен дроб и оцет от кава, милфьой с пълнеж от горски гъби и мерудийки, лаврак със стриди и черни маслини, подлучено глиганско във вино върху подложка от кестеново пюре, шербет от райска ябълка, паниран камамбер с доматен конфитюр, бутерки с крем кафе, асорти от дребни сладки и халви, кафе, а вината — бяло шардоне „Раймат“ резерва и червено „Одисея“, реколта 78.

На гостилничаря не му се щеше да скъсява повече дистанцията с клиентите. Карвальо редовно го навестяваше в търсене на любимите си блюда с гъши черен дроб, но Бискутер и Чаро бяха нови и нищо че неестественото перчене на запъртъка не будеше особено уважение, Чаро умееше да се държи на висота и беше хубава с белилото и сенките си в стил „последни издихания на Дамата с камелиите“.

— То, като за пет бона, не вървеше да е по-малко, а, шефе?

„Шеф“ беше отправено към гостилничаря, който моментално бе компенсиран с намигане от Карвальо.

— Не му връзвай кусур, Антонио, този приятел ти е конкуренция.

— И той ли има ресторант?

— Не точно ресторант, а мивка и печка, но пък с тях върши чудеса.

— Ех, де да имах условия, шефе, де да имах технически средства.

Полека-лека чаровете на менюто надвиха критичните съпротиви на Бискутер и той се възползваше от всяко приближаване на гостилничаря, за да го поздрави. Когато стигна до панирания камамбер с доматен конфитюр, направо стана на крака, стисна ръката на собственика и заяви на всеослушание:

— Моите поздравления, само на един гений може да му хрумне да панира камамбер.

Щом седна, зачервен от вина и калории, Бискутер прегърна Чаро и отсече:

— Трябваше да си кажа. Вечерята беше велика, шефе, страшна, и ние с вас, шефе, имаме право да твърдим това, защото разбираме от вечери. А вие, госпожице Чаро, поради близостта си с нас, сигурно вече също поназнайвате туй-онуй. Нас не могат ни излъга с някое менте. Ние разпознаваме добре намислените и добре направените неща. Точните неща. А, шефе?

— Мен не ме намесвай, Бискутер, че аз съм скарана с готвенето. Като ми е вкусно, ям и точка. Да говорят експертите, ти и Пепе.

Гостилничарят се присъедини към триото на масата и под одобрителните коментари на Бискутер им разясни всичко, което бяха изяли досега.

— Най-_точен_ от всичко, шефе, беше панираният камамбер, и то не толкова заради вкуса, колкото заради идеята. Идеята е важна.

Бискутер вдигна късо, прозирно показалче към валчестата си черепна кутия.

— Моят учител, господин Карвальо, ми е повтарял това сто пъти. Първо се появява образът, после идеята зад него и докато я прилагаш на дело, двете си помагат взаимно. Демек: човек си представя риба треска с мед, така както би изглеждала на пощенска картичка или рецепта, изрязана от моден журнал. Само че образът не е достатъчен и докато ястието не се приготви наистина, остава незавършен, нещо му липсва, все едно е недорисуван. А лавракът със стридите, шефе, беше голяма работа, голяма, чудно сте го намислили. Вижда се, че ви бива да мислите.

Къде подигравателно, къде поласкано, гостилничарят разговаряше с Бискутер като с кукла на вентрилоквист или невръстен многознайко. Но щитоносецът на Карвальо се беше вживял в ролята и във вратовръзката си и притваряше очета, за да се предпази от дима на пурите чърчил „Ромео и Жулиета“ и да настрои възприятията си още по-фино за научните предложения, които се донасяха откъм устата на гостилничаря. Чаро следеше зяпнала тази диалектическа среща на възгледи, а Карвальо наблюдаваше Бискутер озадачено и донякъде загрижено и на свой ред току получаваше по някой кос поглед от своя ученик, който търсеше вниманието или подкрепата му за своите излияния.

— Да вземем vedella amb bolets^[2] добре де, прощавайте, говеждото с гъби. То например си зависи, от каквото си зависи. От какво зависи?

Останалите трима се спогледаха за отговор на загадката.

— Човек би рекъл — от запръжката. И не е лъжа, зависи от запръжката. От bolets? Естествено, от гъбите също. И от това, дали се приготвя с бульон, или с вода. От едно, от второ, от трето. Само че най-главното, най-главното кое е?

Карвальо виждаше накъде бие ученикът му, но гласът на гостилничаря го изпревари с предпазливия въпрос:

— От месото?

— Именно! От месото. Дайте лапа, друже. Вие знаете къде е истината. С вас е същинско удоволствие да се разговаря. Аз винаги моля госпожа Ампаро, моята месарка, да ми запази плешка. Плешката няма равна, като опре до говежда яхния с гъби, защото бульонът от плешка се точи като мед, оня ми ти бульон от хрущяла по средата, дето се точи като мед и страшно се връзва, „страшно“ в смисъл на „превъзходно“, с бульона от гъбите, гъстия сок, който пускат bolets. Дали съм достатъчно ясен?

— Като бял ден.

Преситен от бискутериански премъдрости, гостилничарят се извини и отиде при други клиенти, та на Карвальо се падна приятната задача да похвали Бискутер. Скоро след това пристигнаха чашите с марк дьо Шампан^[3] като знак за специалното благоволение на собственика, който отдалеч вдигна тост в чест на Бискутер. Бискутер сметна за необходимо да отвърне подобаващо на жеста и въпреки че Чаро го дръпна за пеша на сакото, се възправи и със зачервени очички, които а-ха да изхвръкнат, и издути вратни жили, като тръби с кръв под налягане, се провикна:

— Евала на славния мъжага, дето тая нощ ни нагости!

След почудата на най-близко насядалите присъстващи последваха различно ентусиазирани вдигания на чашите, къде на майтап, къде в искрена спиртна солидарност. Стопанинът понесе добре тази така неочаквана прослава и бутилката марк бе оставена в обсега на Бискутер, Карвальо и Чаро през половината час, който ги делеше от полунощ и ритуалните дванайсет камбанни звъна. Пред сътрапезниците вече се мъдреха чинийките с грозде^[4] и когато ударите започнаха да отекват, всички взеха да пъхат зърната в устите в такта на електронен часовник, с кашляне и просълзявания от надежда и задавяне. Щом и последният звън отшумя, хората от всяка маса се разцелуваха помежду си, а някои опитаха — и включително тук-таме успяха — да идат да стиснат ръка на непознатите, обединени от новата година и менюто.

— Ама че хубаво, шефе, ама че хубаво! — рече Бискутер със сълзи на очи. — Напомня ми на една друга Нова година, в затвора в Лерида, шефе. Вие май също бяхте там. Оная буца Антонио Мургавия така пламенно пя и надзирателите бяха такива дружелюбни онази нощ, а, шефе? А помните ли тортилята от пет кила картофи, която направих в стола за вас, политическите? Излапахме я с алуминиевите лъжици и беше вкусно, та вкусно. Всички се изпонапиха и надзирателите танцуваха канкан по коридора.

После Бискутер пя по улицата и не беше единствен. Чаро се заинати да идели на „Пласа дел Рей“, да видели петното от кръв, запазено непокътнато през столетията на стълбището пред двореца Тинел.

— Извадили сърцето на един благородник и го изтървали тука. Така и не успели да избършат петното.

Бискутер носеше фенерче, за да не се препъне по стълбите към своето стайче, и се зае да намери отпечатъка от сърцето.

— Тук! Тук!

Това там спокойно можеше да е колкото многовековно петно от кръв, толкова и прясна локва пикоч от клетите улични помияри, за които хиляда деветстотин осемдесет и трета бе преляла в хиляда деветстотин осемдесет и четвърта без обрат в жребия им или шанса им за промяна. От другия джоб на Бискутер изскочи бутилката с остатъците от марк дьо Шампан, а самият Бискутер се задоволи да отговори на въпросите на Карвальо с:

— Човекът ни почерпи. Щеше да е неучтиво да му я оставим недопита и неприлично да му висим на главата, докато я допием.

Довършиха я по улицата и Карвальо се покатери на един форд сиера, за да изрецитира стихотворението, което току-що бе възкръснало в главата му от някакво забравено гробище на думи:

Толкова трупове лежат

в земята или пък над нея

живуркат в смъртни сборища…

Толкова много

плениха и пречупиха

камарите неправда

и толкова от татковината бе

реформирана на гроб,

че вече може да се обяви мирът.

Приключи кръстоносният ни поход.

Да живее Вожда!^[5]

За Бискутер това „да живее Вожда“ се отнасяше до Карвальо и той го извика с него, с крясъка на врабец, внезапно пораснал в кондор, а на Чаро стихотворението й се стори тъжно и й се доплака.

— Много е хубаво, Пепиньо, много е хубаво. Само че защо не ни издекламираш нещо по-веселко, хайде де, тая нощ не е каква да е.

За Бискутер веселото бездруго беше започнало, той танцуваше встрани наварска хота и с глас на пищялка плашеше нощта с виното на Асунсион ни е бяло, ни червено, нито има цвят…