Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (19)

По радиото, вероятно в някое специализирано предаване, веднъж бе чул, че собственикът на „При Ортега“ се славел като Дон Кихот на старата и новата кухня на Ла Манча. Шествал по света и посвещавал невежите в дивните достойнства на ахо де матанса, атаскабурас и гаспачо^[1]. Малко клиенти, но с изражение на редовни посетители и крепители, разговори на местни елити или на пътешественици с пълни кесии и гастрономически тежнения. Карвальо се предаде на волята на ханджията, който реагира с ентусиазъм на стимулиращите въпроси на този клиент, нетърпелив да навлезе в тънкостите на ламанчската кухня. Вкусна и питателна, определи Ортега очевидното.

В чинията пред Карвальо израсна ароматна гозба, тъмна и дълбока, гозба със собствена памет, със съзнание за битността си на антропологическа находка. Парчета безквасен хляб с обезкостено заешко месо в легло от гъст бульон, ухаещ на пипер, розмарин и мащерка. Последва съвета на ханджията и прие за другар в странстването едно естола де виляробледо — тринайсет градуса, които го сродяваха повече с вината на Ла Манча от покрайнините, отколкото с тези, леките, от кастилската й част. Не на шега се затрудни с атаскабурас за предястие, народна манджа с все картофите и треската, и зехтина, без в този случай да е набучена с изкиснатите и запържени по обичая на Мурсия сушени лютиви чушлета, а украсена с варено яйце и орехи. Мъдро ястие с изключително народен характер, досущ като мортеруело^[2], негова любима бърканица, чийто Ватикан се намира в Куенка и за чието възникване от оля подрида^[3] пазят спомен всички кастилски земи. Погълнат от впечатленията на носа и небцето си, Карвальо отначало не усети присъствието край масата на един старец с бандурия^[4], който му се хилеше с отворена уста, а мъжецът му вибрираше в дъното на пещера от жълти, остри и разклатени зъби.

— Ваша ли е китарата?

— Моя и на никой друг. Нося си я по цял ден. Само дето това е по-скоро рекинто, име, с което се наричат тук шестострунните китарки.

— И какво пеете?

— Майос^[5] и заупокойни песни. Аз съм анимеро, бая на душите. А вие ядете гаспачо и пиете вино от Виляробледо, за което ви приветствам.

— Ще заповядате ли?

— За заповядване, да заповядам, ама ме блъска кръвното и ако дадете да избера, само бих пийнал от винцето.

Карвальо помоли за чаша келнера, който бдително следеше сцената, после предложи стол на стария свирач.

— Такова вино не се пие на крак.

— Вие разбирате от това, дето пиете — одобри свирачът и старото му лице продължи да грее радостно, за да посрещне първата половин чаша. Задържа виното в устата си, докато мозъкът не одобри пропускането му надолу през глътката.

— Ще прощавате за нахалството, но обичам да знам кой ме черпи: от Мадрид ли идвате?

— От Барселона.

— В командировка?

— Донякъде.

Човекът отпи още една глътка и издекламира на един дъх:

Аз във Франция съм французин,

във Валенсия — валенсианец,

в Арагон съм арагонец,

в Каталония — каталонец.

— Много любопитно. Ваше ли е?

— Старо е като света. Казвам ви го като отплата за вашата любезност. Виждам, че сте поръчали две тукашни блюда: атаскабурас и гаспачо. Бяхте ли ги опитвали по-рано?

— Атаскабурас — да, но това гаспачо ми е за първи път.

— Яжте, яжте, манджите в този ресторант си струват парите. Нищо че им излезе модата, тука продължават да ги правят както трябва.

— Излязла им е модата?

— Откак сме автономия, станаха модни. Но тайната на гаспачото от Ла Манча е неговата почтеност.

Благодари за новата доза вино, която му сипа Карвальо, преполови я и си пое дъх, преди да осветли другоземеца в тайните на готвенето и яденето. Заговори като курдисан:

— Не бих си заложил главата за честта на хляба за гаспачо, който в днешно време правят по заведенията — автономията така ги удари в главата, че превърнаха гаспачото в местен сувенир. По-добре да ви кажа как си приготвяха корите пастирите и как продължават да ги приготвят старите жени от Бонете, Елче де ла Сиера, Виляробледо, Монталегре, Игеруела, Посоондо, Маора, Ла Ерера, Лиетор, Корар Рубио, Алпера. Малко ще е прекалено сега да се ползва щавената козя кожа, в която месеха пастирите, стига и една от онези шарените глинени паници. Сипва се купчинка брашно, прави се ямка по средата за солта, малко по малко се влива топла вода и се меси, докато не стане на тесто, хубаво се намачква, та да се стегне и да е удобно за оформяне, без да се лепи по ръцете или да се вжилави. От тестото се правят топчици и се оставят да починат, после се разточват на кори с диаметър три-четири педи и около сантиметър дебелина. Преди да се сложат в жаравата, се сгъват на четири и плътно се похлупват с железен връшник с въглени и дървена дръжка. Като се изпекат, се прибират в хлебницата и оттам нататък с тяхна помощ в ламанчско гаспачо могат да се преобразят всякакви яхнии — с охлюви, с плюскавиче, с какъвто и да е улов, но най-добре с див заек, с филета и наденици, с рукола, картофи. Или пастирските гозби, типични за Ел Бонильо, с картофи, шунка, пресен чесън, зайча сянка, домат и чушка, или гаспачото от гъби, и то вдовешко, като прочутото вдовешко гаспачо на вършачите.

— Интересно име.

— Просто, насъщно, сиромашко. Вършачите винаги са били крайно бедни: тиква, картофи, пресен чесън, чушка, домат, вода, сол и като поври мъничко — хлябът на ситни парченца. Топличко. Гъстичко. Благо. Много благо. Преди картофът да дойде от Америка, вършачите сигурно са готвели само с тиква, пресен чесън, чушка… така де. Казвам ви това не защото е от такова значение, а защото и този хляб в крайна сметка е залъжи-тумбак, който в съчетание с нещо набързо стъкмено е трябвало да засища, преди до Ла Манча да стигнат оризът или картофите. Помислете само за кои времена ви говоря.

— Преди Христа.

— Преди самия татко на нашия Господар и Спасител Христос.

Свирачът смигна и гаврътна половината чаша червено естола.

— Никога да не забравяте: за тъмни блюда — тъмни вина.

— Споменахте, че има и гаспачо от рукола?

— От рукола, точно така, няма по-добро растение за салата. А в миналото от нея са правили и един сос, от който да ти потекат лигите, с мед, оцет и препечен хляб. В големите градове са забравили за крайпътните треволяци, но по селата знаят повече, а и напоследък взеха пак да се връщат гладните времена. Гаспачото от рукола, както твърди възхитителната Кармина Усерос в „Хиляда рецепти от Албасете и околностите“, го ядели пастирите — слагали кората хляб на някой камък и сипвали отгоре. Този навик още съществува и много видове гаспачо се ядат с хляба направо върху масите на селските кухни. Всички неща, които съм научил не от собствен опит, ги дължа на книгата на госпожа Усерос, книга трудна за откриване, в номерирано издание, която тя ми подари лично, защото знае, че много обичам да гледам как се хранят хората. Мога да ви предоставя екземпляра, който уважаемата Кармина благоволи да ми даде с посвещение.

— Ще я потърся в някоя книжарница.

— Няма да я намерите.

— Кои сирена ще ми препоръчате — да са тукашни и да си заслужават?

— Ако ги искате ръчно правени, тези от Ел Бонильо или Мунера са ненадминати, жалко, че са тръгнали да се затриват. А що се отнася до местните сирена промишлено производство — има ги хубави, и не толкова хубави. Препоръчвам ви тези от Виляробледо.

— Вие познавате ли Ел Бонильо? Доколкото разбирам, това село е нещо като частна собственост на семейство Родригес де Монтиел.

— Стар джинс, едри земевладелци. И не само на приказки. Малко са позападнали напоследък, ама де да можех да съм най-бедният от тях.

— А Луис Мигел Родригес де Монтиел познавате ли?

— Той е най-известният от тях.

— Защо?

— Защото умее да си угажда и защото с жена му се случи нещастие, умря в Барселона от грозна смърт. Страшно убийство, за което тук много се говори, но все шепнешком, понеже тая рода е по-силна, отколкото всички депутати от Народния съюз и ИСРП взети заедно. Те са се разпореждали по времето на Католическите крале^[6], те се разпореждаха при Франко, те се разпореждат и сега. Значи познавате младия господин?

— По име.

— По име го познава цяла Испания — той така гуляе из Мадрид и Албасете, че маркиз де Куевас ряпа да яде. Знаете ли кой е маркиз де Куевас?

— Някой гуляйджия.

— И човек на изкуството. У всеки гуляйджия се крие артист. Аз бях гуляйджия на младини и — сам виждате.

Посочи към бандурията, която почиваше на съседния стол като отпаднала възрастна дама, решена да не привлича вниманието.

— Бас държа, че не знаете защо се присещам за маркиз де Куевас.

Карвальо призна, че няма хал-хабер с жест, с който се остави на осведомителската милост на свирача.

— Защото веднъж прочетох в „Седем дати“, че за да отпразнува нещо, поръчал за дома си чешма с шампанско. Бас държа, че и за „Седем дати“ не бяхте чували?

Карвальо тъкмо беше заключил, че свирачът е обикновен навлек и се канеше да се отърве от него, когато чу:

— От много далече идвате, за да търсите дон Луис.

Очичките на стария бяха станали проницателни и недоверчиви.

— Защо мислите, че го търся?

— Албасете е малко. Има новини, които се разбягват като диви зайци. Дошъл сте в лош момент. Младият господин не е тук.

— В Мадрид ли е?

— Не. Надали. Казват, че заминал в чужбина.

— Знаете ли къде живее в Албасете?

— Живееше в пасажа „Лодарес“, но къщата му стои заключена.

— Откога?

— Откакто се случи онова. Съжалявам, напразно сте се разкарали. По каква работа го търсите, ако не е тайна?

— Семейна, по линия на семейството на жена му.

— Лош късмет.

— Никой ли не представлява този господин в Албасете? Роднини, нещо? Деца няма ли?

— Не. Няма деца.

Малко бе останало от бъбривия стар анимеро, който допреди малко го образоваше относно локалните обичаи. На застиналото му лице се беше появила хищната усмивка на играч на покер.

— А майка, баща няма ли?

— Баща — не, а майка все едно няма. Толкова е стара, че едвам крета.

— Май вярно, по-добре да си ходя.

— Купете си сирена и вино. Не си тръгвайте с празни ръце.

— Убеден ли сте, че е невъзможно да се видя с майка му?

— Не че е невъзможно, безсмислено е.

— Тя в Албасете ли живее?

— Не помня. Може и да е в Ел Бонильо. Там са им по-големите имоти на Родригес де Монтиел.

— Кой може да ме ориентира?

— Всички и никой.

Свирачът сега се стараеше да не поглежда към Карвальо. Вместо това от време на време хвърляше поглед към една маса, на която четирима млади бабанки нагъваха с настървение, без дума да обелят. После си взе китарката, церемониално се поклони на Карвальо и тихомълком пое натам, откъдето бе дошъл.

— Тук ли пее китаристът?

— Не. Нямаме музикална програма.

— И все с китарата ли се движи?

— Пак не познахте.

— Дойде направо на моята маса. Нещо питал ли е за мен?

Келнерът отсервираше приборите на Карвальо и кротко се усмихваше.

— Външният вид лъже, господине, анимерото не е стока. Опасен интригант.