Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (8)

Седми разказ
Нос от пластилин

Окото здравата ме болеше, и главата също. По време на сбиването Дерябин съумя, без да го моля, да ме удари по главата с „рояла“ си. Главата и досега ме боли, но що се отнася до английския език, този удар не ми увеличи знанията, но това вече е без значение. А пък Сутулов знае самбо само на думи, а на дела нищо подобно. Би се най-примитивно, като питекантроп.

На верандата върху походно легло се въртеше моят брат… моят враг… Не пожела да спим в една стая… Много важно…

Взех забравената от Саша книга и я отворих, за да разбера на какво е готов, само и само да не прилича на мене… Под цифрата едно бе написано: „Възстановителна хирургия“. Възстановителна… това е, когато на лицето нещо се възстановява, а Саша искаше нещо да измени в лицето си, тоест да разруши, значи разрушителна хирургия…

— „Към пластичните операции — прочетох аз на глас — се отнасят всички операции за отстраняване (чети подчертаното!) всевъзможни дефекти по лицето… Методът на Филатов се заключава в следното…“ — Но тук дъхът ми спря, стана ми някак страшно, все пак операция е това… и хлопнах книгата. Залепих на носа си гърбица от бял пластилин, после се ослушах. От верандата се чуваше хълцане. Нима Саша плаче?

Излязох на верандата. Саша лежеше на кревата с официалния си костюм, забил лице във възглавницата, и раменете му потрепваха някак странно…

— Знаеш ли, Саша… — казах аз тихо-тихо.

— Тя вече няма да поиска да ме види! — закрещя Саша и обърна към мене лицето си, обляно в истински сълзи. — И всичко заради тебе. А пък вчера се бяхме уговорили да идем заедно на кино! А тя още вчера след сбиването каза: „Нима така ще продължава цял живот?“. А аз откога ти бях казал, че не искам да приличам на тебе и няма да приличам, ще видиш!

— Саша — прекъснах го аз, — точно затова дойдох при тебе, да ти кажа, че няма вече…

— Не искам и да те слушам. Ти вече сто пъти си казвал, че няма вече… Имаш късмет, че мама и татко спаха у баба…

— Ти не ме разбра — казах аз, — т-о-в-а ще бъде винаги, а т-о-в-а повече няма да бъде…

— Какво — това?

— Прилика вече няма да има. Цяла нощ не спах и реших твърдо, че ти не трябва да си правиш никакви дефекти на лицето, по-справедливо ще бъде, ако аз си направя… тези дефекти… по метода на Филатов, така че не ти да не приличаш на мене, а аз… да не приличам на тебе… а ти… ти потърпи още няколко дни нашето сходство… Разбираш ли, решил съм твърдо…

— И правилно си решил! — каза Саша глухо през възглавницата.

Млъкнахме и двамата. Какво имаше да говорим, когато всичко и така си беше ясно.

— Само че бих искал да се посъветвам с тебе… Искам да си направя изкуствена гърбица на носа — казах аз, — как смяташ… ето такава ще ми прилича ли, или не?… — лепнах аз на носа си гърбицата от пластилин.

Саша се обърна и видях на лицето му смях и сълзи едновременно. После, неизвестно защо, се разсърди и каза:

— Какво си направил? Какво си направил?

— Как — какво? — отговорих аз. — Нос.

— С тоя нос приличаш на папагал — каза Саша. — Искаш всички пак да ми се смеят, че родният ми брат има такъв нос? Помоли някой хирург да ти направи нормална гърбица. Ето такава, каквато исках аз… — Саша извади от джоба сгънат на четири лист и го разтвори. На листа бе нарисуван правият нос на Саша, а с пунктир малка гърбица като на Фенимор Купър.

— Бих искал да ми направят нос като на Сирано дьо Бержерак… Помниш ли, гледахме го по телевизията?… — казах аз.

Ако Саша ме бе попитал: „Защо като на Бержерак?“ — щях да му отговоря многозначително: „Защото и на него също не му е вървяло в любовта, както и на мене!…“. Но Саша ме попита съвсем друго нещо:

— А не е ли по-лесно да измениш характера си? По-рано ти беше много приличен брат. И каква муха ти бръмна в главата?… Можеш ли да измениш характера си?

— Как да го изменя? — попитах аз.

— Ами че престани със своите глупави номера!… Нима не можеш да измислиш нещо по-сериозно?… Ако наистина някаква муха ти е влязла в главата. Знаеш ли например кой е измислил първата плетачна машина?

— Не — казах аз, — не знам кой е измислил първата плетачна машина.

— Уилям Ли от Кеймбридж, за да помогне на любимата си девойка. Разбираш ли, тя била бедна, плетяла чорапи с куки и ги продавала, разбираш ли?

— Разбирам — отговорих аз.

— Металите, дето са метали, пък и те биват благородни, а ти си човек — каза Саша тъжно-тъжно.

— Тъкмо става дума за мухи, Саша — казах аз също не много весело. — Подарявам ти моята идея за мухата, а относно комара…

— Каква е пък тая идея? — застана нащрек Саша. — Относно какъв комар?

— Най-обикновен комар — казах аз. — В нашето курортно място едно момиче… — аз мъжествено не назовах Таниното име, а казах просто: едно момиче — непрекъснато го хапят комари. Трябва да се направи под микроскоп мъ-ъ-ъничка-мъ-ничка пипетка, после да се хване комарът и да му се залее носът с разтопен парафин, после да се пусне комарът и след няколко часа няма да остане нито един комар в нашето курортно място.

Мислех си, че Саша ще ме попита: „А защо няма да остане нито един комар?…“. Но Саша не ме попита, той изобщо не ме слушаше, така се бе навел от прозореца навън, че за едното чудо не падна долу.

Погледнах нататък, където гледаше Саша, и видях Таня Кузовльова: тя се показа на стълбището на вилата им и веднага влезе вътре. Като видях Таня, нещо ме заболя, но някак си не можах веднага да разбера къде и какво ме боли, а просто казах на глас:

— … И след няколко часа в нашето курортно място не ще остане ни един комар!…

А Саша се втурна в стаята, отвори гардероба, започна да премерва към официалния си костюм ту едно, ту друго спортно яке и да се оглежда в огледалото като момиче.

— Не ми се сърди — каза той, изобщо без да ми обръща внимание, — че не те разубеждавам за операцията. Ако съм сам, бих търпял твоите номера може би до края на живота си… но сега не съм сам… тоест не съвсем сам… — поправи се Саша.

Исках да му кажа, че всичко разбирам и че затова именно се реших на операция, защото Саша сега наистина не е сам, тоест не съвсем сам, но казах нещо друго:

— И в нашето курортно място няма да остане нито един комар… защото комарът, на който жилото е залято с парафин, ще каже на останалите комари: „Да се махаме, братлета, по-скоро оттука, защото тук заливат носовете с парафин!…“. И тогава едно момиче… ще престанат да го хапят комари… А сега, Саша, прощавай — казах аз, като се стараех да не гледам брат си. Когато гледах Саша, струваше ми се, като че аз се стягам за среща пред огледалото. — Прощавай — казах аз още веднъж.

— Защо прощавай? — учуди се Саша. — Довиждане.

— Може да не се видим — казах аз.

— Как да не се видим! — учуди се още повече Саша. — Защо да не се видим? Та това не е сложна операция… не е много сложна…

— Не — казвам аз, — няма да се видим… като близнаци… а ще се видим просто… като родни братя.

С тези думи излязох от къщи.

 

 

Когато брат ми Саша копае лехите в градината или сече дърва в бараката, казва, че изпитва мускулна радост, която открил академик Павлов. Аз гледах по телевизията филм за Павлов, там нищо не се говореше за такава радост, но Саша каза, че е писано в някаква книга. А щом Саша казва, че академик Павлов е писал за такава радост — значи истина е. Моят брат не е като мен, той няма да вземе да лъже.

Започнах да мия външните стълби не за да проверя съществува ли мускулна радост или не, а защото на улицата се показа Таня Кузовльова и така ми се дощя, макар и за секунда, да ме вземе за Саша, че не можах да се въздържа, макар че след всичко, което стана въобще… и по-специално… съвсем не трябваше да върша това. Като размазах с парцал вода по стъпалата, така се вторачих в приближаващата се Таня, че не чух и не забелязах кога се появи мама с мрежа в ръка. Тя ме погледна ласкаво и попита:

— А къде е нашето наказание?

(Тоест къде съм значи аз.)

— Там — казах аз.

Ами че аз не лъжех, нали в тая минута не аз, а Саша беше моето наказание. Пак някъде нещо силно ме заболя. Това бе съвсем непозната и съвсем необяснима болка и затова, когато Таня влезе в нашия двор, аз неочаквано седнах на мокрите дъски и ние дълго се гледахме внимателно един друг.

— Ей сега — казах аз, като си бършех ръцете о панталоните. — „Защо?… Защо казах това?… Не беше ли просто подло от моя страна!“

— Аз… търся Саша… — произнесе спокойно Таня.

— Ей сега — казах аз. — Ей сега… ще го извикам…

„Извикайте на телефона вашето куче“

Четох в едно списание, че птиците, прелитайки над Великия или Тихия океан, намират пътя на юг в тъмно, в мъгла, нощем. И се оказва, че никой не знае как те се ориентират. Нито един учен. А аз мисля, че те познават пътя така, както Таня позна, че аз съм Льоша, а не Саша. Мама не позна, а Таня позна. А как Таня позна? Може би Таня позна така, както птиците безпогрешно познават пътя на юг, прелитайки над Великия или Тихия океан в тъмно, в мъгла, нощем…

 

 

Саша и Таня дълго стояха под дървото и си говореха за нещо, а аз размазвах машинално с парцал водата по дъските на стълбата и все се стараех да не ги гледам. Все се стараех да гледам враговете, появили се в полето на зрението ми — Тулкин, Мешков и Дерябин — и мислех за академик Павлов, дето измислил мускулната радост, която човек изпитвал, като миел, да речем, мръсни стълби. От това според мене никаква мускулна радост в живота няма и не може да има… И изобщо в живота няма никакви радости: ни мускулни, нито други някакви… Още повече, ако те чака операция… А Тулкин според мене е приготвил някакъв плакат, мисли си сигурно, че си е разчистил сметките с мене напълно. Но аз помня как вчера цапнах с всичките пет пръста Сутулов по муцуната… Мешков и Тулкин май че също си изпатиха. Сега, когато слънцето заблести по-ярко, върху бузите на Сутулов ще се прояви отпечатък на дланта ми, наистина и на мене ми пожълтя дланта на дясната ръка, но ръката можеш поне да си държиш в джоба, а бузата в джоба няма да напъхаш. И Лютатовски излезе. Интересно, за какво се наговарят с Тулкин?… Само да посмеят да се закачат със Саша и Таня, ще им дам да се разберат…

— Знаеш ли какво — каза Саша, като дотича бързо при мене. — Ние с Таня се посъветвахме… — каза Саша и, кой знае защо, се изчерви — по-добре не прави тая операция… Всичко е наред! Ние ще изтърпим… приликата ти с нас… тоест с мен, Таня каза, че щом сме се родили близнаци, то… — Саша млъкна, като продължаваше да стои до мене, но се стараеше, неизвестно защо, да не ме гледа в лицето.

Каза и чакаше нещо. Мислеше навярно, че ще се зарадвам, като няма да си прикачвам на носа индийска гърбица като на Фенимор Купър и Сирано дьо Бержерак, но кой знае защо, това съобщение не ми достави никаква радост. Помълчахме още малко и после аз го попитах:

— А друго… каза ли още нещо?

— Разбира се, каза — отговори радостно Саша. — Каза, че е просто чудесно, дето има по света такива момчета като тебе!

— Точно така ли каза?

— Точно така каза.

— А защо е казала така? — попитах аз.

— Защото, ако всички момчета по света бяха не такива като тебе, а такива като мене — рече Саша, — то, казва Таня, човек просто би умрял от скука.

— Така ли каза?

— Честна дума!

— Тогава може би тя с мене ще отиде на кино? — попитах аз Саша. — Иди… попитай я… щом е казала така — рекох аз.

При тия думи като че гръм удари Саша и дори според мене той някак си почерня. После се обърна без да каже ни дума и тръгна към Таня. И пак започнаха да говорят нещо. Разговаряха дълго и през това време Дерябин успя да дойде от тяхната вила до нашата, като носеше на рамо музикалната си дъска, с която вчера ме фрасна по главата.

Саша изтича пак при мене и каза:

— Попитах я — рече Саша, — но тя каза, че с мене ще иде на кино…

После постоя малко мълчаливо. И Дерябин се приближи до нас, като че не сме се били вчера, и той постоя с нас мълчаливо.

— Извинявай — каза Саша, — ще закъснеем…

И без повече да ме погледне, отиде при Таня Кузовльова и пак взеха да говорят.

Тогава и аз взех да говоря с Дерябин.

— Разбираш ли, Дерябин — казах аз, — каква само работа пропада…

— Каква? — попита Дерябин.

— От държавно значение… Разбираш ли, да речем, че аз и Саша сме против… Скотланд Ярд. Те замислят там нещо против нашата страна… Ние със Саша заминаваме, за да разузнаем какво замислят там. Саша си пътува като Саша, в своя вид, като че изобщо няма брат и при това близнак. Аз пък отивам там с брада и прошарена перука. Там свалям всичко това и се превръщам в близнак на Саша. Живеем в различни краища на Лондон. Веднага почвам да разузнавам какво замислят против нас. Започват да ме подозират в шпионаж. Веднъж, когато излизам от къщи, те тръгват след мене, за да не ми дадат възможност нищо да разузная, но всъщност тоя път съм излязъл не аз, а брат ми Саша. Той просто се разхожда из Лондон, а целият Скотланд Ярд върви след него, а аз през това време разузнавам всичко, което трябва да разузная… А сега Таня, разбира се, няма да пусне Саша в Лондон.

— Но тя и тебе не би пуснала — каза Дерябин.

После се сети, че такова напомняне ми е неприятно, и добави, за да ме зарадва навярно:

— А Сутулов два часа вече се мие… И брадата забрави да лепне!…

Дори тая новина не ме зарадва ни най-малко. Мисля, че Дерябин бе прав изобщо: Таня също не би ме пуснала, ако… В това време Саша и Таня се отдалечиха доста от нашата вила. Изведнъж гърлото ми пресъхна и аз прекъснах разговора. Взех да гледам само Таня и Саша, а Дерябин, изглежда, е гледал само мене, защото изведнъж ме попита:

— Какво ти е?

Изглежда, нещо беше станало с мене, иначе Дерябин не би ми задал такъв въпрос.

— Боли — казах аз.

— Какво те боли? — попита Дерябин.

— Не знам — казах аз.

— А къде те боли? — попита Дерябин.

— Не знам — казах аз.

— Сега те ще се отдалечават все повече — каза Дерябин. — И колкото по̀ се отдалечават, толкова по-малко и все по-малко ще те боли…

Таня и Саша се отдалечиха много от брезата, а ние с Дерябин все гледахме подире им. Тоест аз гледах след Таня и Саша, а Дерябин гледаше ту мене, ту след тях.

— Все по-малко те боли, нали? — попита ме Дерябин.

— Не — признах си честно. — Колкото по̀ се отдалечават, толкова, кой знае защо, по̀ ме боли…

— Какво да се прави? — попита ме Дерябин. — Дали пък да им кажа да се спрат?

— Не бива! Нека вървят!… — казах аз — и нека ме боли… Макар и цял живот…

И нищичко повече не казах, нито една дума. Още повече че по това време Саша и Таня минаваха вече покрай Сутуловата вила и аз, макар че се чувствах все по-зле и по-болен, не свалях от тях очи — да не би Сутулов да направи някой номер, когато Таня и Саша се доближат. Но Сутулов нищо не направи, само показа за секунда през прозореца физиономията си с превързана буза, като че го болят зъбите, и веднага се скри. И Мешков не направи нищо, когато Саша и Таня се изравниха с неговия дом. Бавно, с достойнство Мешков си свали шапката и я приповдигна учтиво над темето.

— Вери найс бой Мешкоф — прошепнах безгласно по английски, — гуд чап! — както се казва, добро момче — прошепнах аз и сам се уплаших. Никога не съм изговарял толкова дълги изречения на английски език. Погледнах с крайчеца на окото музикалната дъска на Дерябин, с която ме фрасна вчера по главата. Може би все пак ударът е започнал да действа?…

В това време дочух тихия, но противен глас на Вадим Лютатовски.

— Марфа лейди и Марфа джентълмен! — извика той, когато Саша и Таня се изравниха с него.

А Тулкин окачи на оградата отвън шперплатова дъска с надпис: „Саша + Таня = семейство!“.

Забравих болката си и изобщо всичко в света. Помнех само едно. Обидиха Таничка Кузовльова и Александър Завитайкин, които обичах като четирийсет хиляди братя, тоест Александър обичах като четирийсет хиляди братя, а Таня обичах… как обичах Таня Кузовльова?… също като четирийсет хиляди братя… Не, тоест като четирийсет хиляди сестри. Тоест сега трябваше да я обичам като четирийсет хиляди сестри… И трябваше, трябваше да отмъстя за Таничка и Александър като четирийсет хиляди братя. И кой ги обиди? Кой посмя? Дори Сутулов не посмя, не се осмели, а тези… се осмелиха, макар тихо, но все пак… обидиха ги… Сега Тулкин ще има да съжалява, отначало ще съжалява Тулкин, а после и Лютатовски.

— А това от какво ти е? — попита ме изплашено Дерябин, като посочи жълтата длан на дясната ми ръка.

На слънцето ръката ми почна да пожълтява.

— Какво е това? — попита пак Дерябин пребледнял.

— „Жълта треска“! — казах аз, като се вторачих в лицата на оскърбителите Тулкин и Лютатовски. — Жълта… като у Сутулов… Прощавай, Дерябин! — казах аз решително. — Зове ме дългът… дългът на четирийсет хиляди братя!… — И като видях шляещия се из двора Трезор, извиках: — Трезор, след мен!…

— Извикайте на телефона вашето куче — казах аз, когато Тулкин по моя молба дойде на телефона.

— А кой го търси? — попита Тулкин с изплашен глас.

— Търси го Джек от криминалната милиция! — казах аз с груб глас, намигнах на Трезор и прошепнах тихо: — Глас, Трезор!

„Гафф!“ — каза Трезор.

— А по какво дело? — попита още по-изплашено Тулкин.

— По углавно — казах аз.

— А кой го вика?

— Та аз вече казах: Джек от криминалната милиция.

— Той служебно куче ли е?

— Служебно.

— И все пак по какво дело? — попита Тулкин, уплашен до смърт.

— По делото във връзка с изчезването на златния медал на вашата Галка, получен от нея на последната кучешка изложба!… Тя трябва да даде известни показания… Глас, Трезор! — прошепнах тихо аз и Трезор пак залая оглушително.

Изплашеният Тулкин извика своята Галка на телефона и тя започна така радостно да дава на нашия Трезор показанията си по телефонната слушалка, че мама веднага се втурна в стаята…

Отдавна вече и аз, и Трезор бяхме излезли от стаята, Трезор вече млъкна, а аз вече си блъсках главата над това, как да отмъстя на моя враг, сега и Танин враг, и Сашин враг — Вадим Лютатовски, а Тулкиновата Галка все продължаваше колкото й глас държи да дава показания, разбира се, не по телефона, а просто така, изглежда, съвсем бе пощуряла от своя пръв телефонен разговор.

А на Лютатовски каква злина да сторя… Имаха те у дома си чудесно пиано. На това пиано родителите на Вадим насила го учеха на музика. А Лютатовски ненавиждаше музиката, а пък Дерябин я обичаше (но Дерябин има много лошо пиано). И ето какво казах веднъж на Лютатовски, казах му, че:

— Не се стискай! Скоро Дерябин ще има рожден ден. Подари пианото си на Антон.

— А как ще го отмъкнем у тях? — попита ме Вадим.

— Нямай грижа — казах аз. — Носачите са моя работа…

Изобщо, когато ги нямаше родителите на Дерябин и на Лютатовски, ние просто домъкнахме прекрасното пиано в дома на Дерябин… Таня Кузовльова много обича музиката и си мислех, че с течение на времето и аз ще обикна музиката и заедно ще я слушаме в изпълнение на Антон Дерябин. И на него ще му бъде по-приятно да свири за нас на хубаво пиано.

А най-важното, и с обратното отмъкване се заех пак аз… Изобщо напразно се старах толкова, въпреки всичко Таня щеше да слуша музика не с мене, разбира се, а с брат ми Саша…

— Е, какво? — чух през прозореца гласа на Антон Дерябин. — Боли ли? — Той вече няколко пъти притичваше при мене с тоя въпрос.

— Боли — казах аз.

Дерябин помълча и каза нерешително:

— Ами ако цял живот те боли?

Нищо не отговорих.

— Ама не — успокои ме Дерябин, — ще ти мине… до това непременно ще ти мине.

— До кое „до това“?

— Ами до сватбата^[1] — обясни Дерябин. — Мама винаги така казва, когато ми се случи нещо… Ето вчера знаеш ли колко ме болеше главата, а мама какво ми каза: „Нищо, казва, Антоне, до сватбата, казва, ще ти мине!…“. Точно така ми каза.

След тези думи Антон Дерябин дълго и мълчаливо ме гледа, сякаш чакаше да чуе ще се съглася ли с думите на майка му, или не, но аз нищо не му отговорих, защото отде да знам ще ми мине ли това до сватбата, или не? Само въздъхнах дълбоко и забих нос във възглавницата. Може, разбира се, да ми мине… А може да не мине…