Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (7)

Шести разказ
Ама че новина!

— Аз ще бъда главатарят — казах аз и се престорих, че си свалям часовника.

— Я го виж ти! — ядоса се Сутулов. — Той щял да бъде главатарят. Аз ще бъда главатарят!

— Добре — съгласих се аз на драго сърце, — сваляй хронометъра!

— А за какво ти е моят хронометър? — попита ме Сутулов.

— Сега ще играем — обясних аз на Сутулов, като свалях от ръката му швейцарския хронометър и намигвах на Мешков, Дерябин и Тулкин.

— На какво ще играем? — попита Сутулов.

— На стълб — казах аз.

— А какво е това? — попита Сутулов.

— Много весела игра… Връзвайте го! — заповядах аз на Тулкин, Мешков и Дерябин.

Тулкин, Мешков и Дерябин с удоволствие взеха да връзват ръцете и краката на Сутулов. Той не се съпротивяваше.

— Във вашата вила никой ли няма? — попитах аз Сутулов.

— Заминаха до утре — каза радостно той.

— Чудесно! — казах аз също тъй радостно. — Значи може да играем до утре?

— Разбира се! — още по-радостно отвърна Сутулов.

— Изправете го на стола! — заповядах аз на Тулкин, Дерябин и Мешков.

Мешков, Дерябин и Тулкин изправиха Сутулов на един стол. Няма да си цапам ръцете с него я!

— Стоиш ли? — попитах аз Сутулов.

— Стоя — потвърди Сутулов.

— Прекрасно — казах аз и се качих на съседния стол. — Хронометърът ти върви ли добре?

— Иска ли питане! — засмя се Сутулов. — Тик-так! Тик-так!

Допрях до ухото си Сутуловия хронометър, поклатих глава и казах:

— А според мене не много добре… „Тик“ да, а „так“ няма…

— Я се махай! — каза заплашително Сутулов.

— Послушай сам — казах аз и сложих хронометъра до стената, а Сутулов допря ухо до хронометъра и се ухили. — Чуваш ли? — попитах го аз.

— Чувам и „так“ — потвърди Сутулов, — чувам и „тик“.

— Тогава слушай си — казах аз — до утре… само притискай с ухо по-здраво хронометъра до стената, иначе ще го изпуснеш…

После ще помълча и ще кажа: „Това ти е за Таня… за Кузовльова… да не я ухажваш!…“.

После всички — Тулкин, Мешков и Дерябин — ще си паднат от смях, разбира се, а после… но какво ще стане после, не можах да си представя, защото вече бях дотичал до дома, оставаше само да се мушна през храстите и да прескоча оградата, когато наблизо чух шум и гласове, от които се отделяше гласът на стареца Сутулов:

— Не се бойте, деца… Аз се заемам с тоя Льоша… Какво ще се церемоним с него!

— А ти, Дерябин, не се разстройвай — извиси глас Мешков. — Ти донт би ин ъ пити! — успокояваше го Мешков. — Всички ние държим Кузовльова да дружи с тебе, а не с тоя развейпрах. А щом го искаме, значи така и ще бъде. Ду ю андерстенд?

— Оф корз — отговори Дерябин. — Фенк ю вери мач…

— Защо с Дерябин? — наежи се Сутулов. — Кузовльова ще дружи с мене! Всички сте андерстенд, нали?

Всички мълчаха, а аз си помислих: „Ще видите вие кой е андерстенд и кой не!“ — и стиснах юмруци.

В същото време на улицата, дето води към гробищата, се зададе Тулкин с цяла банда момчета и се развика тичешком, като светеше с фенерчето:

— Няма го! Претършувахме целия таван! А в къщи не е ли идвал? — попита Тулкин.

За всеки случай залегнах безшумно в храстите и напипах в джоба си пластмасовата торбичка с гъбата, напоена с „жълта треска“. Май че днес ще падне сгода да я употребя. Както се вижда, днес Сутулов ще премине от самбо на думи към самбо на дела.

— Ноу — каза Мешков по английски, — иф ай хед сиин хим.

Не го разбрах какво каза, но в гласа на Мешков се долавяше явна заплаха.

— Къде ли се е дянал? От къщичката избягал, а у дома си не е идвал? — изписука с тънкото си гласче Дерябин, държейки на рамо като пушка дъската с клавишите.

Дали, като се сбием, Дерябин все пак няма да ме фрасне с тая дъска по главата и аз току-виж съм проговорил на английски!…

— Обкръжавайте къщата! — изкомандва Сутулов.

Сутуловата банда пропълзя покрай мене. Спрях дори да дишам.

— Няма що — каза Мешков, — сега ще си уредя сметката с него заради якето. Такъв пердах ще му ударя…

— А пък аз ще му отмъстя за папагала — закани се Дерябин, като преместваше музикалната си дъска от едното рамо на другото. — Само това липсваше, да открадне себе си за пари!

— Отначало колко е поискал за себе си? — попита Сутулов.

— Двеста хиляди рубли — каза Тулкин. Изглежда все едно му беше какво лъже в тъмното.

Едва се въздържах да не скоча и цапардосам Тулкин по ухото. (Рано е! Рано е! Рано е!)

— Но най-важното, ние с него три пъти снижавахме цената — каза Тулкин. — В последното писмо написах: „Ще ви върнем сина, дайте поне за ескимо!“.

— Е, и какво? — попита Сутулов.

— Е, и какво… — каза Тулкин. — И за двайсет и две копейки не поискаха да го откупят.

Враговете ми се разсмяха. И заедно с това почнаха да ме хулят който както си знае.

— Няма го — каза Тулкин. — Изплашил се е.

— А у тях има ли някой? — попита Сутулов.

— Вероятно баща му и майка му, не чувате ли телевизора.

Всички млъкнаха. Наистина се чуваше, че в къщи е пуснат телевизорът.

Едно от децата доброволно се покатери на дървото и изведнъж закрещя отгоре:

— Братлета! Та той си е в къщи! С някакво момиче гледат предаването!

— А къде са родителите? — попита Сутулов.

— Няма родители, сами са.

— Толкоз по-добре — каза Сутулов, като си оправяше брадата и засукваше ръкави.

Всички се покатериха, кой на оградата, кой на дървото. От вълнение едва не се покатерих и аз на тополата, като чух, че у дома се е появило момиче, с което седим и гледаме телевизия.

— Дерябин, та с Льоша седи твоята Кузовльова! — извика Мешков.

Виж ти! Докато аз организирах собственото си отвличане, Сашка отвлече под носа ми Таня Кузовльова! Първата ми любов! А може пък и той да се е влюбил? Нима близнаците не само се раждат едновременно, а и се влюбват едновременно?

— Но как е успял хем да се отвърже, хем… — учуди се Тулкин. — Нали го вързах със специален възел?… Да не сте се отдалечавали от вратичката? — попита той Мешков.

— Ноу — отговори Мешков. — Ю вери хиър лайк ъ стоунс… Стояхме като статуи, като заковани! — обясни Мешков, после втренчи поглед в застаналия като глупак Тулкин и попита: — Какво ти стана пък на тебе?

— Проявявам…

— Какво проявяваш?

— Това вие не можете да разберете… Проявявам свобода на пространственото въображение!… — поясни Тулкин. — Как е успял тъй във всичко? И да ни моли всичките нас да подхвърлим писмото, и да се отвлече, и да се развърже, и да успее с Таня да гледа криминален филм по телевизията?…

— Ами този, дето гледа телевизията с Кузовльова, не е той — сети се внезапно Вадим Лютатовски.

— Ами кой е? — попита Сутулов.

— Брат му Сашка!… С това писмо Льоша е искал да направи заблуждаваща врага маневра, създава на брат си обстановка!

— Какво говорите — възмути се Мешков, — та той с това писмо дойде при мене… Дойде като Льошка, а после си помислих, че това вероятно е Сашка.

— Какъв ти Сашка! — избухна сега пък Дерябин. — При мене той дойде като Сашка, а после виждам, че това е Льошка.

— Тогава кой е този у тях? — попита Сутулов.

— Льошка — каза Дерябин.

— Сашка — каза Мешков.

— А според мене и те самите не знаят кой от тях седи сега пред телевизора — заяви Вадим Лютатовски. — Казват, че при близнаци стават такива работи.

— Ей сега — каза Сутулов — ще отгатнем. Ако монетата падне с цифрата отгоре, там седи Сашка. — С тия думи Сутулов подхвърли във въздуха една монета, хвана я, погледна разтворената си длан и каза: — Сашка! Тава е Сашка! Сега ще го извикаме на улицата и ще му извием носа наляво, а като дойде Льошка, ще му извием носа надясно, та вече да не ги бъркаме… и да не ни превземат момичетата!…

Но въпреки поканата никой не се мръдна от мястото си, дори влюбеният Дерябин, и той стоеше, макар че Сутулов продължаваше да ги окуражава.

„Браво, Сутулов — рекох си аз. — Браво! Така му се пада на Сашка! Ще му изкривят носа настрани! И това си е! Няма нужда от операция! Да не превзема момичето на родния си брат! Хайде, хайде, братлета, напред, напред!…“

— Да се изкриви носът на Сашка, разбира се, може — заколеба се Тулкин. — Ами ако с Таня седи не Сашка, а Льошка? Той ме заплашваше веднъж, че има такова секретно оръжие, та ако се случи нещо, ние дъ-ъ-ълго ще го помним!

— Ами тя не седи с Льошка, тя седи със Сашка… — ядоса се Вадим Лютатовски.

— Докажи — прекъсна го Сутулов.

— И ще докажа — каза Лютатовски. — Да знаете какъв номер й направи неотдавна Льоша! Точно тогава и аз бях в продоволствения магазин и гледам: до щанда стои Завитай с тежка торбичка в ръка. Веднага се сетих, че той не стои току-така. Той стои, и аз стоя. Той гледа през прозореца, и аз гледам. Той чака нещо, и аз също стоя и чакам нещо. Изведнъж в магазина влезе тичешком Кузовльова. Завитай се разтрепери, като че са го включили в електрическата мрежа. Кузовльова на щанда — и Льошка на щанда. Кузовльова на касата, а той успя да я изпревари и застана пред нея. А аз гледам Завитай и си мисля: не го прави току-така, още повече че държи в ръце някаква си тежка торбичка. Идва ред на Льошка и той казва на касиерката: „Четири и петдесет за сладкиши!“ — и подава на касиерката торбичката. И какво мислите, имаше в нея?

— Обикновен пясък — помъчи се да отгатне Сутулов.

— Не — каза Лютатовски.

— Захар на пясък… — предположи Дерябин.

— Не — каза Лютатовски.

— Да голдън санд! Златен пясък! — предположи Мешков.

— Нищо подобно! — отговори Лютатовски. — В торбичката имаше копейки. Само копейки. Четиристотин и петдесет парчета! Представяте ли си какво настана в опашката?… Само Кузовльова чакаше мълчаливо, докато касиерката преброи четиристотин и петдесет копейки, а опашката просто побесня срещу тоя Завитай!…

— Да не отстъпи място на една лейди! — възмути се Мешков. — Марфа джентълмен.

— Аз бих отстъпил — каза Дерябин.

— Щом е до фокуси, той и родния си баща не ще пожали! — добави Тулкин.

— Не ще пожали ли?… — възмути се Дерябин. — Ами че той вече не го пожали! Фокусник проклет!

Всички забръмчаха възмутено:

— Завитай-Негодяй!

— Капитан Копейкин! — каза Сутулов.

„Ама че сте! — извиках аз и изскочих неочаквано от тъмното на светло. — Та какъв фокус или номер е това? Знаете ли вие защо застанах с тия копейки пред Кузовльова? Нима, за да я забавя, застанах на опашката? Изпреварих Кузовльова, за да постоя по-дълго до нея, докато касиерката преброи нещастните ми копейки. Заради Кузовльова аз съм готов да домъкна на касата чувал с цял милион копейки. Касиерката нека си ги брои, а аз ще си стоя до Кузовльова, а опашката ще ме ругае, а касиерката все ще брои… а аз все ще си стоя… а Кузовльова все ще ме гледа спокойно и сериозно, както тогава, а аз все ще стоя… А ти, Лютатовски, жалък клюкар, гнусна скрита камера…“

И млъкнаха всички до един… Биха млъкнали… ако аз бях излязъл да им кажа това… но не излязох… и продължавах да се спотайвам в храстите. Помислих си, че ако им кажа това, пак няма да повярват, че аз — съм аз, ще помислят, че така може да говори само Саша и че аз седя там с Таня и гледам телевизор и когато аз… тоест не аз, а Саша излезе от къщи с Таня, те, разбира се, ще се нахвърлят предимно върху него и ще му извият носа надясно. Върху мене, разбира се, също ще се нахвърлят, но не предимно. А нима Саша може да се отбранява като мене? И дума да не става!

Затова седях в храстите, стисках в джоба секретното си оръжие, скърцах със зъби и наблюдавах мълчаливо как ще се развият събитията по-нататък. Кой знае защо, но не ми се искаше да извият носа на Саша, все пак ще му извият носа заради мене, а не заради него…

— Е, какво, след всичко това ще седи ли Кузовльова с Льошка? — попита Лютатовски.

— Няма! — съгласи се Сутулов.

— Няма! — казаха Мешков и Тулкин.

— Няма! — потвърди Дерябин.

— Няма, няма! — зашумя цялата банда.

— Да ги извикаме ли? — попита Сутулов.

— Да ги извикаме! — казаха Мешков и Тулкин.

— Да ги извикаме! — потвърди Дерябин.

И четиримата изтичаха до нашата вила и с един удар отвориха вратата. На тревата падна един паралелепипед светлина.

— Излизай, дяволе! — извика Сутулов, вдигнал заплашително юмрук, а с другата ръка галеше фалшивата си брада.

— Хей ти, брат на авантюрист! — извика Мешков. — Адвенчърс брадър! Гоу аут! Излизай!

— Излизай! — каза Тулкин. — Води се дело… Углавно!…

— Излизай, излизай — изписука с тъничкото си гласче Дерябин, — брат на капитан Копейкин!

Сутулов продължаваше да засуква ръкави.

Пъхнах ръка в джоба, развързах пипнешком пластмасовата кесийка и стиснах мократа гъба, напоена с „жълта треска“.

„Завитайкин, разделяй и владей!“ — казах сам на себе си, излязох на светло и тръгнах с твърда крачка право към Сутулов.